Номер на жалба: 65679/11

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Ковачев срещу България, 

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет  в състав: 

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 11 октомври 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 65679/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от българския гражданин, г-н Димитър Илиев Ковачев („жалбоподателят”), на 28 септември 2011 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н Г. Димов, адвокат, практикуващ в Ямбол. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1955 г. и живее в Ямбол. 

5.  Жалбоподателят и неговият брат са притежавали къща с двор и гараж в Ямбол. 

6.  Със заповед на кмета от 31 януари 1983 г. имотът е отчужден, с цел изграждане на жилищна сграда. Заповедта, въз основа на чл. 98 (1) от Закона за териториално и селищно устройство от 1973 г. („ЗТСУ”), посочва, че жалбоподателят и брат му следва да бъдат обезщетени с апартаменти в сградата, която общината възнамерява да построи.

7.  На неуточнена дата апартаментите са построени и предоставени на жалбоподателя и на неговия брат.

8.  На 13 юли 1994 г. кметът допълва заповедта от 31 януари 1983 г. като посочва, че двамата братя трябва също да получат като обезщетение и  общ гараж. Братът на жалбоподателя уведомява кмета, че се отказва от правото си на обезщетение с гараж, в полза на жалбоподателя.    

9.  С допълнителна заповед от 30 май 1995 г., на основание чл. 100 от ЗТСУ, кметът приема, че жалбоподателят трябва да бъде обезщетен с право на строеж на гараж върху общинска земя, като определя и точното местоположение на бъдещия гараж. Жалбоподателят не обжалва тази заповед и очевидно се готви да започне строителните работи.

10.  Със заповед от 9 октомври 2002 г. кметът изменя предходната заповед от 30 май 1995 г., като посочва друг общински парцел, върху който трябва да бъде построен бъдещият гараж, тъй като се оказва, че предходният не е собственост на общината. Тази заповед не е обжалвана от жалбоподателя, но в крайна сметка е отменена от  областния управител на Ямбол, след като е оспорена от трети лица.

11.  На неуточнена дата през 2010 г. жалбоподателят предявява деликтен иск срещу община Ямбол, претендирайки незаконосъобразно бездействие от страна на общината да му  предостави гараж. Искът се отхвърля, като окончателното решение се постановява от Върховния административен съд на 30 март 2011 г. Националните съдилища приемат, че нито има установено незаконосъобразно бездействие от страна на властите, нито е доказано, че жалбоподателят е претърпял някаква вреда.

12.  През юни 2011 г. жалбоподателят се съгласява да получи парично обезщетение вместо гаража, който му се полага. Изглежда, че общината предлага такова решение още от 2007 г. Паричното обезщетение е изплатено на жалбоподателя на 4 април 2012 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

13.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България  (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

14.  Жалбоподателят се оплаква от продължителната невъзможност на властите да му предоставят обезщетение за отчуждения  имот, по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

15.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована, по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Той също отбелязва, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима. 

16.  По съществото Съдът най-напред отбелязва, че делото е подобно на тези, разглеждани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

17.  Подобно на тези случаи (вж., например, Кирилова и други, § 104, и Antonovi, § 28), Съдът счита, че заповедта от 13 юли 1994 г., според която, жалбоподателят трябва да получи като обезщетение гараж (вж. параграф 8 по-горе), създава за него право, което не се оспорва от властите и се определя като „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Продължителната невъзможност на общината да предостави този гараж или друго равностойно обезщетение представлява намеса в  правата на жалбоподателя, която трябва да се разгледа в рамките на първото изречение от първия абзац на чл. 1 от Протокол № 1, където е изложен най-общо принципът за мирно ползване на притежанията (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

18.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателя. Голямото забавяне при предоставянето на обезщетение, съчетано с нежелание или невъзможност от страна на властите за разрешаване на проблема са фактори, наред с други, които могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

19.  Правото на жалбоподателя за получаване на гараж възниква през 1994 г., като през 2002 г. му е изплатено парично обезщетение,  а именно осемнадесет години по-късно. Такъв дълъг период от време е явно прекомерен (вж. Дичев, цитирано по-горе, § 28).

20.  По време на този период властите правят опити да изпълнят задължението си, като на два пъти кметът взима решения, съгласно чл. 100 от ЗТСУ, уточнявайки обезщетението, което трябва да се предостави на жалбоподателя с цел финализиране на процедурата за обезщетение. Въпреки това, първото от тези решения не може да бъде изпълнено, а второто в крайна сметка е отменено (вж. параграфи 9-10 по-горе). Следователно до 2007 г. не се предлага приложимо решение , когато властите предлагат на жалбоподателя парично обезщетение (вж. параграф 12 по-горе). Въпреки че той го приема едва през 2011 г., Съдът не счита, че трябва да бъде обвинен за забавянето след 2007 г., тъй като, по принцип, той не е бил длъжен да се съгласи на различен начин за обезщетение.

21.  При случаи, подобни на настоящия, задължение на властите е да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това, в продължение на много години те не предприемат действия или не са способни да намерят приемливо решение, оставяйки жалбоподателя в състояние на несигурност, по отношение на това, дали и кога той ще получи обезщетението, на което има право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Така създалата се ситуация не може да се счита за съвместима със задълженията на държавата, по силата на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички са цитирани по-горе).

22.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.” 

A.  Вреди

24.  Във връзка с имуществени вреди жалбоподателят претендира 5 237 български лева, равностойността на 2 670 евро за загуба на възможности, поради невъзможността да използва полагащия му се гараж за продължителен период от време. Претенцията се основава на експертен доклад, изготвен в рамките на производството за вреди, образувано от жалбоподателя (вж. параграф 11 по-горе), в който се изчислява наемът за такъв гараж, който жалбоподателя би трябвало да получи за периода между януари 1983 г. и юни 2010 г. 

25.  Жалбоподателят също претендира 2 000 евро за неимуществени вреди. 

26.  Правителството оспорва претенциите.

27.  По отношение на имуществените вреди Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е претърпял пропусната възможност, защото не е могъл да използва и разполага с  полагащия му се гараж в продължение на значителен период от време. Съдът обаче не може да се придържа изцяло към метода, който той предлага, за изчисляване на  тази загуба, по няколко причини. Първо, „периодът, на претърпени  вреди” не започва през 1983 г., а на 13 юли 1994 г., когато кметът взима решение жалбоподателят да бъде обезщетен с гараж (вж. параграф 8 по-горе). Също трябва да се отбележи, че жалбоподателят претендира обезщетение за периода до 2010 г. Второ, не е ясно, дали жалбоподателят е щял да дава гаража под наем, или е щял сам да го използва. И трето, жалбоподателя неминуемо би изпитал забавяния в намирането на подходящи наематели, би имал разходи, за поддържка на имота, а доходите от наеми биха подлежали на данъчно облагане (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), §§ 28-30, и Дичев, § 43, и двете цитирани по-горе). Като взима предвид броя на непредвидимите обстоятелства, Съдът счита, че трябва да се произнесе справедливо и присъжда на жалбоподателя 1 500 евро по тази точка. 

28.  Що се отнася до неимуществените вреди Съдът, като взима предвид обстоятелствата по делото, присъжда в пълен размер претенцията на жалбоподателя (вж. параграф 25 по-горе).

Б.  Разходи и разноски

29. Жалбоподателят претендира също 1 000 лв., равностойността на 510 евро, за разходи за процесуално представителство пред Съда. В подкрепа на тази претенция той представя договор за процесуално представителство. Той моли тази сума да се плати директно на неговия адвокат, г-н Г. Димов.

30.  Жалбоподателят претендира още 1 105 лв., равностойността на 564 евро, за разходи и разноски, платени по време на заведеното от него производството  пред националните съдилища (вж. параграф 11 по-горе). Той представя разписки, които оправдават някои от тези разходи, а останалите представляват съдебни такси, направени от другата страна, които е осъден да заплати.

31.  Правителството оспорва претенциите.

32.  С оглед на документите, с които разполага, и обстоятелствата по делото, Съдът допуска претенциите на жалбоподателя в пълния им размер. Той по-конкретно отбелязва, че разходите за вътрешното производство са направени, докато жалбоподателят се е опитвал да получи обезщетение за нарушението на правата му, установено в делото. В допълнение, изглежда всички разходи и разноски са действително направени и нужни, като също са и в разумен размер.

33.  По искане на жалбоподателя, присъдените 510 евро за неговия процесуално представител пред Съда, следва да бъдат платени директно на неговия адвокат.

В.  Лихва за забава

34.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;  

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца, следните суми, които се конвертират в български лева по курса към датата на плащането:

 (i)   1 500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди; 

(ii)   2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii)  1 074 евро (хиляда и седемдесет и четири евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, за разходи и разноски, като 510 евро (петстотин и десет евро) от тях да бъдат платени директно на неговия законен представител;

(б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до извършване на плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;   

4.  Отхвърля останалата част от иска  на жалбоподателя за справедливо обезщетение. 

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 ноември 2016 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. 

                     Ан-Мари Дуген                                            Кханлар Хаджиев
заместник-секретар на отделението                               председател

Дата на постановяване: 10.11.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-168391