Номер на жалба: 2423/09

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Ковачева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 11 октомври 2016 г.

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 2423/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от българска гражданка, г-жа Виолетка Моюва Ковачева („жалбоподателката”), на 26 ноември 2008 г.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Д. Драмова от Министерство на правосъдието. 

3.  На 26 май 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно забавянето от страна на властите да предоставят апартамент на жалбоподателката като обезщетение за отчуждения й имот, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда. 

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1948 г. и живее в София.

5.  Жалбоподателката е била един от съсобствениците на къща с двор в град Троян.

6.  Със заповед на кмета от 15 март 1983 г. имотът е отчужден с оглед изграждането на жилищни и административни сгради. Заповедта на основание чл. 98, ал. 1 от Закона за териториално и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ), предвижда, че жалбоподателката ще бъде обезщетена с тристаен апартамент в сграда, която общината възнамерява да построи.

7.  С допълнителна заповед от 27 март 1990 г., въз основа на чл. 100 от ЗТСУ, кметът определя точното местоположение, размер и други подробности относно бъдещия апартамент, който да се предложи на жалбоподателката.

8.  Жалбоподателката и другите собственици продължават да обитават отчуждената къща. Въпреки че жалбоподателката живее в София, тя очевидно продължавала да държи в къщата свои вещи.

9.  Сградата, в която първоначално е трябвало да се намира апартаментът на жалбоподателката, е завършена през 2003 г., но тя е по-малка, отколкото първоначално е планирано, и никой от апартаментите в нея не може да бъде предложен на жалбоподателката. Причината за промяната в плановете, която е решена през 1995 г., е реституцията на част от земята, предназначена за строеж, на предишните й собственици съгласно реституционното законодателството, прието през 1992 г. 

10.  През април 2001 г. общината издава разрешение за строеж на нова сграда с апартаменти, която да е разположена върху земята, върху която все още се намира отчуждената къща на жалбоподателката. Разрешителното се подновява през 2004 г., 2007 г. и 2010 г. В същото време строителните планове са одобрени и в края на 2003 г. общината разпределя апартаментите на техните бъдещи собственици. Въз основа на това разпределение, на 13 януари 2004 г. кметът издава нова заповед съгласно чл. 100 от ЗТСУ относно жалбоподателката, която отменя предходната заповед от 27 март 1990 г. (вж. параграф 7 по-горе) и посочва точния апартамент в новата сграда, който да й бъде предоставен като компенсация. Новият определен апартамент е с площ 94 м2, малко по-голям от този, предложен през 1990 г.

11.  Независимо от това, недоволна от заповедта от 13 януари 2004 г., жалбоподателката го оспорва пред съдилищата като твърди, че то недопустимо изменя заповедта от 1990 г. по същия въпрос. Производството продължава до 20 ноември 2007 г., когато с окончателно решение Върховният административен съд отхвърля иска на жалбоподателката.

12.  Същевременно, през 2005 г. жалбоподателката подава молба до кмета, в която иска отмяна на заповедта за отчуждаване от 1983 г., по отношение на нейния дял от имота. Тъй като тя не получава отговор, жалбоподателката обжалва мълчаливия отказ на кмета. Последвалото производство първоначално е спряно, за да се изчака резултатът от производството, описано в предходния параграф. След като то е възобновено, с окончателно решение от 24 юли 2009 г. Върховният административен съд отхвърля иска като намира, че предпоставките за реституция не са изпълнени.

13.  На 13 и 28 август 2009 г. кметът издава заповед за отстраняване на жалбоподателката от отчуждената къща, както и събарянето на къщата. Жалбоподателката подава искане за съдебно преразглеждане на двете заповеди. Първата заповед е потвърдена от съдилищата с окончателно решение от 14 февруари 2011 г., а втората е потвърдена на 20 април 2010 г. В същото време, през септември 2009 г. жалбоподателката е евиктирана.

14.  Къщата е съборена на неопределена дата, след което общината избира фирма, която да извърши строителните работи на обекта, които започват през април 2011 г. В същото време жалбоподателката оспорва пред съдилищата разрешението за строеж от 2001 г. (вж. параграф 10 по-горе) във връзка със сградата, която ще бъде изградена, но безуспешно.   

15.  Сградата е завършена през 2014 г., а през юли 2014 г. жалбоподателката е приканена да получи ключовете за апартамента си.  Тя отказва и вместо това оспорва пред съдилищата разрешението за използване на сградата като твърди по-конкретно, че строителството не е извършено на достатъчно добро ниво. Ходът на това производство не е ясен.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА 

16.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

17.  Жалбоподателката се оплаква по чл. 1 от Протокол № 1, че властите са забавили предоставянето на обезщетение за отчуждената й собственост. Чл. 1 от Протокол № 1 гласи:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

18.  Правителството твърди, че жалбоподателката сама е виновна за голяма част от забавянето, тъй като тя многократно оспорва различни решения, свързани с процеса за обезщетение. То предоставя обяснителна бележка, изготвена от кмета на Троян, който заявява, че действията на жалбоподателката действително са забавили строителството на сградата, в която е трябвало да се намира и предназначеният за нея апартамент, тъй като е било необходимо да се изчакат резултатите от различните производства, които тя инициира, най-вече това, свързано с опита за реституиране на отчуждения имот (вж. параграф 12 по-горе), и това, в което жалбоподателката оспорва нейната евикция (вж. параграф 13 по-горе). Така Правителството твърди, че общинските власти в Троян не са останали пасивни по начин, който Съдът критикува в сходния случай в Кирилова и други (цитирано по-горе, § 109). Накрая Правителството твърди, че жалбоподателката не е претърпяла конкретни затруднения в резултат от забавеното предоставяне на обезщетение, защото тя живее в София и във всеки случай до 2009 г. й е било позволено да използва отчуждената й къща.

19.  Жалбоподателката повтаря своето оплакване като твърди в становище, подадено през декември 2014 г., че процедурата по обезщетение все още не е приключила. 

20.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Той още отбелязва, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.

21.  По същество, Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разглеждани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също и Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев среяу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

22.  Както в тези случаи (вж., например, Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28), Съдът счита, че решението за отчуждаване от 1983 г., в което се посочва, че жалбоподателката трябва да получи като обезщетение тристаен апартамент (вж. параграф 6 по-горе), създава за жалбоподателката право, което не се оспорва от властите и се определя като „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Забавянето на властите при предоставянето на този апартамент представлява намеса в правата на жалбоподателката, която трябва да се разгледа в рамките на първото изречение на първия параграф от чл. 1 от Протокол № 1, където е изложен най-общо принципът за мирно ползване на притежанията (вж. Кирилова и другиs, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

23.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателката. Той ще вземе предвид, наред с другото, поведението на страните и дали властите демонстрират желание за разрешаване на проблема (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 106 и 123).

24.  Правото на жалбоподателката да получи апартамент възниква през 1983 г., когато е отчуждена собствеността й (вж. параграф 6 по-горе). Въпреки това Съдът ще вземе предвид единствено периода след 7 септември 1992 г., датата, на която Протокол № 1 влиза в сила по отношение на България. Периодът, който трябва да се разгледа, приключва през 2014 г., когато апартаментът е построен и общинските власти на Троян приканват жалбоподателката да получи ключовете за него. Въпреки че тя отказва да направи това, Съдът счита, че общинските власти са изпълнили своето задължение и че няма основание производството да се счита за все още висящо; що се отнася до въпроса, повдигнат от жалбоподателката, относно качеството на строителните работи (вж. параграф 15 по-горе), той може да бъде повдигнат в друго производство. Приложимото забавяне при предоставянето на обезщетение на жалбоподателката е двадесет и две години.

25.  Съдът се съгласява с Правителството, че голяма част от забавянето след 2004 г. се дължи на действията на жалбоподателката, която непрекъснато оспорва пред съдилищата решенията на властите, свързани с изграждането на апартамента, който й се полага (вж. параграфи 11-14 по-горе). Докато тя очевидно е имала това право, не може да се отрече, че това води до значително забавяне, тъй като властите е трябвало да изчакат края на тези производства, едно след друго, за да могат да пристъпят към строителните планове (вж. параграф 18 по-горе). В резултат, въпреки че изглежда, че общината е готова да започне строителството още през 2003-2004 г., когато строителните планове са одобрени и бъдещите апартаменти са разпределени на техните собственици (вж. параграф 10 по-горе), реалното строителство е можело да стартира едва през 2011 г. (вж. параграф 14 по-горе).

26.  Независимо от това Съдът отбелязва, че макар и жалбоподателката да е отговорна за по-голямата част от забавянето след 2004 г., общинските власти са били задължени да й предоставят апартамент още през 1992 г. Освен това още през 1995 г. те са били наясно, че апартаментът, който й е предложен първоначално, не може да бъде изграден (първоначалните строителни планове са променени през същата година, вж. параграф 9 по-горе). Въпреки това им отнема години да намерят алтернативно решение. Правителството не предоставя обосновка за значителното първоначално забавяне; поради това, Съдът няма да спекулира по въпроса.

27.  Като взема предвид последващите забавяния, причинени от действията на жалбоподателката, както е описано по-горе, Съдът обаче намира, че първоначалното забавяне от дванадесет години (1992 г. – 2004 г.), за което не е предоставено оправдание, е достатъчно, за да заключи, че жалбоподателката несъмнено е понесла особена и прекомерна тежест (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 109 и 123 – един от случаите, разгледани там, засяга подобно забавяне от дванадесет години). Що се отнася до аргумента на Правителството (вж. параграф 18 по-горе), че всяка трудност, понесена от нея, може да бъде смекчена от факта, че тя живее в София, а не в Троян, както и че до 2009 г. й е било позволено да използва отчуждената къща, Съдът ще вземе предвид тези обстоятелства, когато разглежда претенциите на жалбоподателката по чл. 41 по-долу; те обаче не са достатъчни, за да заключи, че бездействието на властите преди 2004 г. не е нарушило справедливия баланс между общия интерес и правата на жалбоподателката, който се изисква от чл. 1 от Протокол № 1 (вж. протокол 23 по-горе).

28.  Гореизложените съображения са достатъчни, за да  може Съда да заключи, че в настоящия случай е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

29.  Чл. 41 от Конвенцията гласи: 

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Обезщетение за вреди 

30.  Във връзка с имуществени вреди жалбоподателката претендира 17 484 български лева, равностойността на 8 920 евро, за „правото на ползване и пропуснати ползи” във връзка с полагащия й се апартамент, за периода от ноември 2007 г. до юни 2014 г., плюс 13 226,36 лв., равностойността на 6 750 евро, за лихви за същия период. В подкрепа на тази претенция тя представя експертен доклад, в който се изчислява наемът, който тя е могла да получи от апартамента, както и съответните лихви.

31.  Жалбоподателката претендира 2 000 евро за неимуществени вреди. 

32.  Правителството оспорва претенциите като посочва, че жалбоподателката не е претърпяла конкретни затруднения в резултат на забавянето при предоставяне на обезщетение и освен това тя до голяма степен е допринесла за забавянето. Що се отнася по-конкретно до претенцията за имуществени вреди Правителството счита, че Съдът не трябва да присъжда на жалбоподателката суми за пропуснат наем, изразявайки съмнение, дали тя е щяла да бъде в състояние да дава под наем полагащия й се апартамент. То представя статистически данни от 2011 г., които показват голям процент на необитавани жилища в Троян и околностите му, като също твърди, че в този по-скоро малък град търсенето на апартаменти под наем почти не съществува.

33.  Съдът счита, че е оправдано да присъди имуществени вреди на жалбоподателката, поради невъзможността да използва и разполага с полагащия й се апартамент за продължителен период от време.Той обаче не може да се придържа към метода, който тя предлага за изчисляване на пропуснатия наем. Дори и да е реалистично да се приеме, че жалбоподателката би се опитала да дава под наем полагащия й се апартамент, тъй като тя живее в София, а не в Троян, тя неизбежно би изпитала забавяния в намирането на подходящи наематели, които както се вижда и от предоставените от Правителството данни, биха били значителни. В допълнение, дори и да  намери евентуални наематели, жалбоподателката неизбежно би имала разходи за поддържка на имота, а доходите от наеми биха подлежали на данъчно облагане (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, § 31, 14 юни 2007 г., §§ 28‑30, и Дичев, цитирано по-горе, § 43). Като взима предвид тези съображения и факта, обсъден по-горе (вж. параграф 25),  че жалбоподателката е отговорна за голяма част от забавянето в производството за обезщетение след 2004 г., Съдът счита за справедливо да й присъди 2 000 евро по тази точка, плюс всички данъци, които биха могли да бъдат начислени.

34.  Като взима предвид обстоятелствата по делото, Съдът присъжда на жалбоподателката още 1 500 евро неимуществени вреди, плюс всички данъци, които биха могли да бъдат начислени.

Б.  Разходи и разноски

35.  Жалбоподателката претендира също и 602 лева, равностойността на 307 евро, за експертен доклад, представен в подкрепа на претенцията й за имуществени вреди (вж. параграф 30 по-горе), както и за друг доклад, който представя във връзка с имоти, относно които Съдът намира оплакванията й за недопустими (вж. параграф 3 по-горе). В допълнение тя претендира и 93,40 лева, равностойността на 48 евро, за пощенски разходи. В подкрепа на тези претенции жалбоподателката представя необходимите разписки.

36.  Правителството оспорва претенциите, като по-конкретно счита разходите за експертните доклади за неотносими.

37.  Съдът отбелязва, че жалбоподателката представя два експертни доклада, като единият от тях, както вече бе отбелязано, не е свързан с разглежданата жалба. Съответно Съдът допуска само частично претенцията на жалбоподателката по отношение на разходите за тези доклади, присъждайки й 150 евро.

38.  В допълнение Съдът намира за справедливо да присъди на жалбоподателката разходите, платени за пощенски разходи, в размер на 48 евро (вж. параграф 35 по-горе).  

В.  Лихва за забава 

39.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта. 

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обябява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1; 

3.  Приема

(a)  че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката, в срок от три месеца следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i)   2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди; 

(ii)   1 500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii)   198 евро (сто деветдесет и осем евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката за разходи и разноски;

(б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;  

4.  Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателката за справедливо обезщетение. 

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 ноември 2016 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. 

              Aн-Мари Дуген                                                   Кханлар Хаджиев
заместник-секретар на отделението                                    председател

Дата на постановяване: 10.11.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-168387