Номер на жалба: 5442/11

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Райкова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 20 септември 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 5442/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”а) от българска гражданка, г-жа Райна Трифонова Райкова (”жалбоподателката”), на 11 декември 2010 г.

2.  Жалбоподателката се представлява от г-жа Л. Паунова, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно неуспеха на властите да предоставят на жалбоподателката гараж като обезщетение за отчужден имот, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1959 г. и живее в София.

5.  Съпругът на жалбоподателката е притежавал къща с двор и гараж в София.

6.  На 14 юни 1985 г., със заповед на кмета на София, имотът е отчужден с оглед изграждане на училище. Заповедта въз основа на чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ) посочва, че съпругът на жалбоподателката трябва да бъде обезщетен с четиристаен апартамент и гараж в сграда, която общината възнамерява да построи.

7.  С допълнителна заповед от 12 септември 1986 г. въз основа на чл. 100 от ЗТСУ, кметът определя точното местоположение, размер и други подробности по отношение на бъдещия апартамент, който да бъде предоставен като обезщетение. Гаражът обаче не се споменава. Въпреки че след съдебно обжалване, инициирано от съпруга на жалбоподателката, с окончателно решение от 18 март 1987 г. Софийският градски съд нарежда на кмета да допълни заповедта и да посочи точния гараж, който трябва да бъде предоставен на съпруга на жалбоподателката, това не е направено.

8.  През 2004 г. общинските власти прехвърлят на съпруга на жалбоподателката собствеността върху апартамент, различен от този описан в заповедта от 12 септември 1986 г., което обаче той не оспорва.

9.  Съпругът на жалбоподателката умира през 2005 г. По силата на завещанието му, цялото му имущество е оставено на жалбоподателката.

10.  С подписано от главния архитект на София писмо от 8 юли 2009 г. жалбоподателката е уведомена, че решението от 12 септември 1986 г. все още не е допълнено, за да посочи гаража, който да ѝ бъде предоставен, защото не се строят сгради с гаражи, предназначени за целта.

11.  През август 2009 г. жалбоподателката оспорва пред съда неуспеха на кмета да издаде заповед, което уточнява гаража, който да ѝ бъде предоставен. С окончателно решение от 23 юни 2010 г. Върховният административен съд отхвърля иска ѝ като отбелязва, че конкретният случай не се отнася до определеното от закона “незаконосъобразно бездействие”, а до изпълнението на съдебното решение от 18 март 1987 г. (вж. параграф 7 по-горе), което трябва да се търси съгласно друга процедура.

12.  В паралелно производство, образувано на неуточнена дата през 2009 г., жалбоподателката иска обезщетение от Столична община за неправомерния неуспех да ѝ предостави гараж. В окончателно решение от 23 септември 2010 г. Върховният административен съд обявява иска за недопустим на основание, че съдилищата вече са установили в решението от 23 юни 2010 г., че не е имало незаконосъобразно бездействие от страна на административните органи.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

13.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

14.  Жалбоподателката се оплаква, че в продължение на много години властите в София не ѝ предоставят гаража, който ѝ се полага, както и че не е разполагала с ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

15.  Жалбоподателката се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 и чл. 17 от Конвенцията. Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакванията единствено съгласно чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

16.  Правителството прави коментари относно допустимостта и съществото на жалбата.

17.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.

18.  По съществото Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

19.  Както в тези случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28) Съдът счита, че решението за отчуждаване от 1985 г., в което се посочва, че съпругът на жалбоподателката трябва да получи гараж като обезщетение (вж. параграф 6 по-горе), създава за него и за жалбоподателката като негов наследник право, което не се оспорва от властите и се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Неуспехът на властите да предоставят този гараж представлява намеса в правата на жалбоподателката, която трябва да се разгледа в рамките на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, който определя общо принципа за мирно ползване на притежанията (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

20.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателката. Много големите закъснения при плащането на обезщетения в съчетание с нежеланието на властите да разрешат проблема са фактори, които наред с другото, могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

21.  Правото на съпруга на жалбоподателката и на жалбоподателката, като негов наследник, да получи гараж възниква през 1985 г., преди тридесет и една години, като двадесет и четири от тях, а именно след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България, са в рамките на времевата компетентност на Съда. Единственото обяснение, предоставено от властите - изявлението на главният архитект на София от 2009 г., че към момента не се строят сгради с гаражи, предназначени за целите на обезщетение (вж. параграф 10 по-горе) - не може да бъде валидно оправдание за такова дълго забавяне, като се има предвид, че е задължение именно на общинските власти да построят гаража, който трябва да бъде предоставен на жалбоподателката.

22.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това, както е отбелязано по-горе, те възприемат пасивен подход, оставяйки жалбоподателката в положение на несигурност по отношение на това дали и кога тя ще получи обезщетението, на което има право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Това положение не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе).

23.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

24.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Имуществени вреди

25.  За имуществени вреди жалбоподателката претендира на първо място 15 630 евро за стойността на гаража, който ѝ се полага. Претенцията се основава на експертна оценка от септември 2014 г., поръчана от жалбоподателката, която взема предвид характеристиките на гараж от 22 квадратни метра в района, в който апартаментът, първоначално предложен на съпруга на жалбоподателката (виж параграфи 7-8 по-горе), е трябвало да се намира. Вещото лице основава оценката си на оферти за продажба на равностойни имоти в района, както и на данни за разходите за изграждане на подобен гараж.

26.  По позицията за имуществени вреди жалбоподателката претендира в допълнение 21 000 евро за “пазарен наем” за гаража в продължение на 25 години, позовавайки се на експертната оценка по-горе, която също оценява средният наем за гараж от типа, описан в нея, за периода 2012-14 г. На последно място жалбоподателката претендира възстановяване на 9 964 евро, платени между 2005 г. и 2014 г. за застраховка на колата ѝ.

27.  Правителството оспорва претенциите, като твърди по-конкретно, че заключенията от експертния доклад относно пазарната стойност на гаража са “произволни” и че няма нужда да се присъжда на жалбоподателката “пазарен наем” за гаража и сумата, платената за застраховка.

28.  Относно вредите, произтичащи от продължаващия неуспех на властите да предоставят гаража, който се полага на жалбоподателката, Съдът първо отбелязва, че кметът на София не е взел необходимото решение, което да уточнява характеристики като местоположение и размери на този гараж. Поради тази причина Съдът не счита, че е подходящо, както е правил в други случаи от същия тип (вж. например Кирилова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, § 27, 14 юни 2007 г., и Дичев, цитирано по-горе, § 42), да даде указания на Правителството да предостави на жалбоподателката имота, който ѝ се полага. Съдът счита, че ответното Правителството трябва да заплати на жалбоподателката сума, съответстваща на текущата средна стойност на гараж в София. Като взема предвид информацията, предоставена от жалбоподателката, както и други данни, свързани с пазара на имоти в София, с които разполага, той оценява тази стойност на 11 000 евро.

29.  Съдът на второ място констатира, че е оправдано да присъди на жалбоподателката обезщетение за всяка загуба на възможност поради това, че не е могла да използва и разполага с полагащия ѝ се гараж в продължение на значителен период от време (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), цитирано по-горе § 33 ). Съдът обаче не може да се придържа към метода, предложен от жалбоподателката (вж. параграф 26 по-горе), поради няколко причини. Първо, не е ясно дали жалбоподателката е щяла да отдава гаража под наем, ако той ѝ е бил предоставен, или е щяла сама да го ползва. На второ място, жалбоподателката неизбежно би изпитала известни забавяния при намирането на подходящи наематели и би имала разходи за поддържане на имота, а доходите от наеми биха подлежали на данъчно облагане. На последно място с оглед на икономическите реалности в България, не е реалистично да се предполага, че наемът за периода след 7 септември 1992 е щял да бъде равен на този, начисляван понастоящем (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), §§ 28‑30, и Дичев, § 43, и двете цитирани по-горе). Така, като взема предвид броя на неизмеримите фактори, Съдът трябва да се произнесе по справедливост. Той присъжда на жалбоподателката 4 000 евро по настоящата позиция, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени.

30.  Накрая Съдът отхвърля претенцията на жалбоподателката за възстановяване на сумата, платена за автомобилна застраховка (вж. параграф 27 по-горе), като не вижда пряка причинно-следствена връзка между нея и установеното нарушение в случая.

Б. Неимуществени вреди

31.  По тази позиция жалбоподателката претендира 10 000 евро. Правителството оспорва претенцията като прекомерна.

32.  Съдът счита, че жалбоподателката несъмнено е изпитала безсилие в резултат на продължителния неуспех на властите да предоставят гаража, на който тя има право. Като взема предвид приложимите обстоятелства, Съдът присъжда на жалбоподателката 2 000 евро по отношение на неимуществени вреди.

В. Разходи и разноски

33.  За производството пред Съда жалбоподателката претендира на първо 3000 лева, равностойността на 1530 евро, за работата, извършена от нейния адвокат. В подкрепа на тази претенция тя представя договор за процесуално представителство. Тя също претендира 19.20 лева, равностойността  на 10 евро, за пощенски разходи, и 128 лева, равностойността на 65 евро, за превод, като представя съответните квитанции.

34.  Жалбоподателката претендира също възстановяване на 626.90 лева, равностойността на 320 евро, за разходи и разноски, направени от нея в националното производство, описано в параграфи 11-12 по-горе. В подкрепа на тази претенция тя представя договори за процесуално представителство и квитанции, удостоверяващи плащането на съдебни такси.

35.  Правителството оспорва претенциите, свързани с производството пред Съда, като прекомерни, и моли Съда да отхвърли изцяло претенциите, произтичащи от националното производство.

36.  Като взема предвид обстоятелствата по делото и по-конкретно факта, че делото е повтарящо се (вж. съдебната практика, цитирана в параграф 18 по-горе), Съдът смята, че е разумно да присъди сумата от 1000 евро за процесуалното представителство на жалбоподателката в производството пред него. В допълнение той присъжда на жалбоподателката разноските, направени от нея за пощенски разходи и превод, на обща стойност 75 евро (вж. параграф 34 по-горе), като отбелязва, че те изглежда са действително и необходимо направени и са разумни по размер.

37.  Що се отнася до претенцията относно разходите в националното производство, Съдът отбелязва, че производството, описано в параграф 11 по-горе, не е целяло избягване на нарушението, констатирано в случая, или получаване на обезщетение за него, тъй като, както е отбелязано от Върховния административен съд, жалбоподателката не е следвала приложимата процедура. Относно деликтното производството (вж. параграф 12 по-горе) Съдът счита, че то по принцип може да предостави обезщетение са нарушаването на правата на жалбоподателката (вж. например Антонови, цитирано по-горе, § 13, където жалбоподателите получават обезщетение, като прибягват до същата процедура). Жалбоподателката обаче не посочва коя част от разходите, претендирани от нея, произтичат от това производство и Съдът не може да спекулира по този въпрос. Следователно Съдът отхвърля претенцията, свързана с националното производство, в нейната цялост.

В. Лихва за забава

38.  Накрая Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 15 000 евро (петнадесет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 1 075 евро (хиляда и седемдесет и пет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 октомври 2016 г. в съответствие с правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                                 Кханлар Хаджиев
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 13.10.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-167124