Номер на жалба: 78441/11

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото на Димитров срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 3 ноември 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 78441/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от българския гражданин, г-н Анатоли Борисов Димитров (”жалбоподателят”), на 14 декември 2011 г.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно неуспеха на властите да предоставят на жалбоподателя гараж като обезщетение за отчужден имот на неговия баща, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1955 г. и живее в София.

5.  Бащата на жалбоподателя притежава къща с двор и гараж в София.

6.  С решение на кмета, издадено на 27 юли 1978 г., имотът е отчужден с оглед изграждане на жилищна сграда. Решението въз основа на чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ) посочва, че бащата на жалбоподателя трябва да бъде обезщетен с двустаен апартамент и гараж в сграда, която общината планира да построи.

7.  С допълнително решение от 19 февруари 1979 г. въз основа на чл. 100 от ЗТСУ, кметът определя точното местоположение, размер и други подробности по отношение на апартамента, който да бъде предоставен като обезщетение. Тъй като не се споменава нищо за гараж, бащата на жалбоподателя подава молба за съдебен контрол на това решение. С окончателно решение от 21 юни 1979 г. Софийски градски съд се произнася в негова полза и връща делото на административните органи с указания да се определи точния гараж, който да бъде предоставен като обезщетение.

8.  През 1982 г. въпросният апартамент е построен и предаден на бащата на жалбоподателя.

9.  След 1992 г. бащата на жалбоподателя подава многобройни молби до общинските власти като иска да посочат точния гараж, който трябва да му бъде даден. С писмо от 12 януари 2008 г. главният архитект на София го информира, че в момента не се строят сгради с гаражи, предназначени за целите на обезщетение.

10.  През 2008 г. бащата на жалбоподателя предявява иск за обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди за неправомерно неизпълнение от страна на Столична община на задълженията ѝ да построи и да му предостави гараж. Искът се отхвърля с окончателно решение от 21 юни 2011 г. на Върховния административен съд на основание, че не е установено неправомерно бездействие от страна на властите.

11.  Междувременно на 7 април 2008 г. бащата на жалбоподателя умира. Жалбоподателят е негов единствен наследник.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

12.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

13.  Жалбоподателят се оплаква, че властите в продължение на много години не му предоставят гаража, който му се полага, както и че не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

14.  Жалбоподателят се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията. Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакванията само по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

15.  Правителството не прави коментари относно допустимостта и съществото на жалбата.

16.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.

17.  По съществото Съдът първо отбелязва, че обстоятелствата по случая са подобни на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

18.  Както в предходните случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28), Съдът счита, че решението за отчуждаване от 1978 г., в което се посочва, че бащата на жалбоподателя трябва да получи гараж като обезщетение (вж. параграф 6 по-горе), създава за него и съответно за жалбоподателя като негов наследник право, което не се оспорва от властите и което се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Неуспехът на властите да предоставят този гараж представлява намеса в правата на жалбоподателя, която трябва да се разгледа в рамките на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, който определя общо принципа за мирно ползване на притежанията (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

19.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателя. Много големите закъснения при плащането на обезщетения в съчетание с нежеланието на властите да разрешат проблема са сред факторите, които могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

20.  Правото в полза на бащата на жалбоподателя и на жалбоподателя, като негов наследник, да му бъде предоставен гараж възниква през 1978 г., преди тридесет и осем години, като двадесет и четири от тях са в рамките на времевата компетентност на Съда, а именно след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България. Единственото обяснение, предоставено от властите - изявлението на главният архитект на София от 2008 г., че към момента не се строят сгради с гаражи, предназначени за обезщетение (вж. параграф 9 по-горе) - не може да бъде валидно оправдание за такова дълго забавяне, като се има предвид, че е задължение именно на общинските власти да построят гаража, който трябва да бъде предоставен на жалбоподателя.

21.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това, както е отбелязано по-горе, те възприемат пасивен подход, оставяйки жалбоподателя в положение на несигурност по отношение на това дали и кога той ще получи обезщетението, на което има право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Това положение не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе).

22.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

24.  Жалбоподателят не подава молба до Съда да даде указания на властите да му предоставят гараж, с оглед липсата на такива имоти в София (вж. параграф 9 по-горе).

25.  По отношение на имуществени вреди жалбоподателя претендира 20 000 евро за стойността на гаража, на който има право. Той смята, че това е справедлива пазарна цена за обикновен гараж от 20 квадратни метра в София, както се вижда от оферта за продажба, публикувана в Интернет и представена от него.

26.  Освен това жалбоподателят претендира 12 142 евро за пропуснати възможности поради това, че не е бил в състояние да използва гаража, на който е има право, между 1978 г. и 2008 г. В подкрепа на тази претенция той представя експертна оценка по отношение на пропуснат наем, която е изготвена в контекста на деликтното производство срещу Столична община (вж. параграф 10 по-горе). Той моли Съда да определи по справедливост дължимото обезщетение на това основание за периода след 2008 г.

27.  На последно място жалбоподателят претендира 2 000 евро по отношение на неимуществени вреди.

28.  Правителството оспорва претенциите като прекомерни.

29.  По отношение на вредите, произтичащи от продължаващия неуспех на властите да предоставят дължимия на жалбоподателя гараж, и като взима предвид предпочитанията, изразени от него (вж. параграфи 24-25 по-горе), и факта, че властите все още не са приели решение, определящо размера и местоположението на гаража, Съдът смята, че правителство-ответник трябва да заплати на жалбоподателя сума, съответстваща на текущата средна стойност на гараж в София. Като взема предвид информацията, с която разполага по отношение на пазара на имоти в София, той оценява тази стойността на 11 000 евро.

30.  Съдът освен това намира, че е оправдано да присъди на жалбоподателя обезщетение за всяка загуба на възможност поради неговата невъзможност да използва и разполага с полагащия му се гараж в продължение на значителен период от време. По този въпрос жалбоподателят претендира пропуснат наем за периода от 1978 до 2008 г., като се позовава на експертен доклад, и оставя на Съда да се произнесе по сумата, която да бъде присъдена за оставащия период (вж. параграф 26 по-горе).

31.  Съдът отбелязва, че “периодът на претърпените вреди” не започва през 1978 г., а на 7 септември 1992 г., когато Протокол № 1 влиза в сила по отношение на България. Освен това, доколкото жалбоподателят претендира пропуснат наем, не е ясно дали той или баща му са щели да отдават гаража под наем или са щели сами да го използват. На трето място, жалбоподателят или съответно неговият баща неизбежно би изпитал известни забавяния при намирането на подходящи наематели, би имал разходи за поддържане на имота и доходите от наеми биха подлежали на данъчно облагане (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение ), §§ 28‑31, и Дичев, § 43, и двете цитирани по-горе). Като взема предвид броя на неизмеримите фактори, Съдът трябва да се произнесе по справедливост и присъжда на жалбоподателя 4 500 евро по тази позиция.

32.  Накрая по отношение на неимуществени вреди, Съдът удовлетворява претенцията на жалбоподателя (вж. параграф 27 по-горе) в пълен размер, като му присъжда 2 000 евро.

Б. Разходи и разноски

33.  Жалбоподателят претендира също 1 390,96 български лева (лв.), равностойността на 710 евро, за разходи и разноски, направени от него и баща му в националното деликтно производство. Що се отнася до разходите, направени пред Съда, той претендира 14.10 лв. (равностойността на 7 евро) и 23,64 евро за пощенски разходи. В подкрепа на претенциите си той представя съответните квитанции.

34.  Правителството оспорва претенциите.

35.  Като взима под внимание документите, с които разполага, и обстоятелствата по делото, Съдът удовлетворява изцяло претенциите на жалбоподателя, тъй като всички разходи и разноски изглежда са действително и необходимо направени и са разумни по размер. По-конкретно разходите в националното производство са направени, докато жалбоподателят и съответно неговият баща са се опитвали да получат обезщетение за нарушението на техните права, констатирано в случая. Общата сума, присъдена по тази позиция, следователно е 740,64 евро.

В. Лихва за забава

36.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 15 500 евро (петнадесет хиляди и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на имуществени вреди;

(ii) 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 740,64 евро (седемстотин и четиридесет евро и шестдесет и четири цента), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 24 ноември 2016 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Ан-Мари Дуген                                                               Кханлар Хаджиев
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 24.11.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-168861