Номер на жалба: 7949/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот

По делото Л.Д. и П.К. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,

          Ерик Мьозе (Erik Møse)
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра O’Лири (Síofra O’Leary),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 15 ноември 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по две жалби (№ 7949/11 и № 45522/13) срещу Република България, подадени в Съда съответно на 5 януари 2011 г. и 4 юли 2013 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-н Л.Д. и г-н П.K. („жалбоподателите“). На основание правило 47 § 3 от Правилника на Съда, председателят на отделението решава служебно самоличността на жалбоподателите да не се разкрива.

2.  Първият жалбоподател, г-н Л.Д., се представлява от М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив, и от г-н П. Борисов, адвокат, практикуващ в Перник. Вторият жалбоподател, г-н П.К., се представлява от г-жа Г. Ганева, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите се оплакват, че съгласно българското законодателство не е възможно да оспорят признаването на бащинство от трето лице и да установят собственото си бащинство по отношение на децата, на които твърдят, че са биологични бащи.

4.  На 12 февруари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Първият жалбоподател е роден през 1963 г. и живее в София. Вторият жалбоподател е роден през 1979 г. и живее в Мездра.

A.  Жалба № 7949/11

6.  В периода от 2007 до 2010 г. първият жалбоподател има връзка с млада жена, И. През януари 2010 г. И. забременява. Колебаейки се първоначално дали да задържи детето, през април 2010 г. тя заявява, че иска да направи аборт. Това обаче не е възможно поради изтичане на предвидените по закон срокове. Според първия жалбоподател през цялата бременност по всичко личало, че той е баща на детето: той покривал разходите, свързани с бременността; направил ремонт на апартамента си, за да го приспособи за отглеждане на детето и започнал да търси детегледачка.

7.  След септември 2010 г. първият жалбоподател поддържа контакт с И. само по телефона. Последната му казва два пъти, че терминът й е преизчислен за ноември, а след това за декември 2010 г.

8.  Тъй като се усъмнява в истинността на тези твърдения, през ноември 2010 г. първият жалбоподател наема частен детектив, за да открие И. Едновременно с това подава сигнал в гранична полиция, че се опасява новороденото да не попадне в мрежа за трафик на хора. По този повод той научава, че на 12 октомври 2010 г. И. е родила момиченце, К. Някой си В., който е припознал детето, е вписан като баща в акта за раждане.

9.  На 1 декември 2010 г. първият жалбоподател изпраща писмо до прокуратурата и до Държавната агенция за закрила на детето, в което заявява, че се страхува детето да не бъде отвлечено и да не попадне в мрежа за трафик на хора. Софийската районна прокуратура провежда разследване, в което разпитва първия жалбоподател, И. и В. И. и В. заявяват, че детето е родено от извънбрачна връзка, която са имали, че В. е биологичния баща на детето и че той и неговата съпруга са готови да се грижат за него. С решение от 10 март 2011 г. прокурорът счита, че не е извършено престъпление и следователно няма основание за започване на наказателно производство.

10.  Териториалното подразделение на Дирекция „Социално подпомагане“ провежда социално проучване, в рамките на което са разпитани И. и В. Първият жалбоподател очевидно не се явява на свиканата среща. Разследването намира, че К. е припозната от В., че живее, със съгласието на майка си, с него, неговата съпруга и тяхното дете, и че двойката се грижи за материалните, емоционалните и възпитателните нужди на детето. От документите, свързани със социалното проучване, е видно, че пред социалните служби в някои случаи И. признава, че е имала връзка с първия жалбоподател по времето на зачеването, а в други случаи тя отрича това.

11.  На 22 декември 2010 г. жалбоподателят предявява иск до Софийски градски съд, с който иска да се установи, че В. не е баща на детето и да докаже собственото си бащинство. С решение от 15 юли 2011 г. съдът прекратява производството поради множество нередовности в исковата молба, както и с мотива, че първият жалбоподател няма процесуална легитимация. Съдът отбелязва, че съгласно Семейния кодекс от 2009 г. само законните родители, детето, Регионална дирекция „Социално подпомагане“ и прокуратурата имат право да оспорват припознаването и че трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, няма право да завежда такъв иск. При обжалване от страна на първия жалбоподател, това решение се потвърждава от апелативния съд, а след това от Върховния съд на 27 юни 2012 г.

12.  Междувременно обаче, след като е информирана от първия жалбоподател, на 25 май 2011 г. Софийска градска прокуратура сезира Софийски градски съд с иск за оспорване на припознаването на бащинство от В. въз основа на чл. 66, ал. 5 от Семейния кодекс, и за установяване на бащинството на първия жалбоподател. И. и В., които са ответници по делото, информират съда, че пълното осиновяване на детето от съпругата на В. е постановено през февруари 2011 г. със съгласието на биологичната майка, и че иска на прокуратурата е недопустим. На 15 септември 2011 г. прокурорът по делото информира съда, че  оттегля предявените искове. С решение от 22 юни 2012 г. Софийски градски съд след като съобразява оттеглянето на иска от страна на прокурора постановява прекратяване на производството.

13.  Софийска прокуратура обжалва това решение като твърди, че то застрашава интересите на малкото дете. С решение от 30 октомври 2012 г. Софийски апелативен съд потвърждава обжалваното определение след като намира, че представителката на прокуратурата оттегля твърденията си, че детето вече има установен произход и че нито неговият интерес, нито интересът на обществото оправдава продължаването на процедурата. Въз основа на подадена от прокуратурата жалба, на 25 януари 2013 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на апелативния съд като уточнява, че при оттегляне на иск, съдът е длъжен да прекрати производството и всяко друго съображение е необосновано.

14.  През 2015 г. първият жалбоподател предявява нов съдебен иск, целящ да се констатира нищожността на направеното от В. припознаване. С решение от 23 ноември 2015 г. Софийски градски съд прекратява производството с мотива, че първият жалбоподател няма активна процесуална легитимация да оспорва припознаването. Апелативният съд потвърждава това решение, а по-късно с решение от 10 юни 2016 г. Върховният касационен съд обявява подадената от жалбоподателя жалба за недопустима. Висшата инстанция потвърждава липсата на процесуална легитимация на първия жалбоподател като отбелязва, в допълнение на това и в отговор на аргумента на същия, че съгласно съдебната практика на Съда, в приложение на член 8 от Конвенцията, не задължава държавите по Конвенцията да позволят на претендиращия биологичен баща да установи бащинството си по съдебен ред.

15.  От друга страна, в писмена декларация, заверена от нотариус през август 2013 г. и представена пред Съда от първия жалбоподател, И. заявява, че към момента на зачеване на детето, тя има интимна връзка само с първия жалбоподател, а не с В., като последният е срещнала едва по-късно. В този документ тя декларира, че клиниката, в която е проследена бременността й, я свързва с В. и неговата съпруга, които искат да осиновят дете.

Б.  Жалба № 45522/13

16.  В периода от 2009 до 2010 г. вторият жалбоподател има връзка с една от своите колежки, Р. След прекратяване на тази връзка, през март 2010 г., той напуска работа и загубва контакт с Р. През месец декември 2010 г. той научава, че на 1 декември 2010 г. тя е родила момченце, Т. Някой си С., който признал детето, фигурира като негов баща в акта за раждане.

17.  През следващите месеци, по настояване на втория жалбоподател, Р. приема да се направи ДНК тест. Според резултатите от теста, направен на 31 май 2011 г., има 99,99 % вероятност вторият жалбоподател и Р. да са родители на детето.

18.  На 21 октомври 2011 г. вторият жалбоподател предявява иск до Софийски градски съд, за оспорване бащинството на С. и установяване неговото собствено бащинство. С решение от 22 май 2012 г. съдът обявява иска за недопустим с мотива, че вторият жалбоподател няма процесуална легитимация, тъй като Семейният кодекс не предвижда възможността лице, което претендира че е биологичен баща, да оспорва установен чрез припознаване произход. При обжалване от страна на втория жалбоподател, решението е потвърдено от Софийски апелативен съд на 19 юли 2012 г. Вторият жалбоподател предявява касационна жалба като изрично се позовава на чл. 8 от Конвенцията. С решението от 8 януари 2013 г. касационният съд обявява жалбата за недопустима като има намира, че съгласно новия Семеен кодекс, в сила от 2009 г., само майката и детето имат право да оспорват припознаването. Той отбелязва, че върховенството на закона се потвърждава от постоянната съдебна практика и следователно разглеждането на въззивната жалба е необосновано.

19. Изглежда също, че два пъти, през 2012 г. и 2013 г., Р. сезира прокуратурата с оплакване, че вторият жалбоподател нарушава личния й живот, а след това с искане същият да бъде затворен в психиатрично заведение. Прокуратурата отхвърля и двете оплаквания са отхвърлени от прокуратурата.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Припознаване

20.  Съгласно чл. 64 от Семейния кодекс от 2009 г., всеки родител може да припознае своето дете. Припознаването е акт, чрез който деклараторът заявява, че е родител на детето като така се установява произхода му. Дете може да бъде припознато още от момента на зачеването. Припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние, чрез декларация с нотариално заверен подпис или чрез управителя на лечебното заведение, в което се е родило детето. Длъжностното лице по гражданското състояние съобщава припознаването в 7-дневен срок от извършването му на другия родител и на детето, ако то е навършило четиринадесет години (чл. 65).

Б.  Оспорване на припознаването

21.  Родителят или навършилото четиринадесет години дете може да оспори припознаването с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в тримесечен срок от съобщението. Оспорването спира ефекта на припознаването; тогава припознаващият може да предяви иск за установяване на произход (чл. 66, ал. 1 и 2 от Семейния кодекс).

22.  Ако припознаването не бъде оспорено в тримесечен срок или ако другият родител се откаже да оспорва, припознаването се вписва в акта за раждане (чл. 66, ал. 1 и 3 от Семейния кодекс).

В.  Иск за отмяна на припознаване

23.  Ако при припознаването детето е малолетно, то може да го оспори по съдебен ред до една година от навършването на пълнолетие  (чл. 66, ал. 4 от Семейния кодекс).

24.  Действащият Семеен кодекс не предвижда възможността лице, което твърди, че е биологичният баща на дете, или за друго лице, да оспорва установената чрез признаване родствена връзка. Чл. 38 от стария Семеен кодекс, в сила до 30 септември 2009 г., предвижда, че всяко заинтересовано лице може да оспори признаването на бащинство в срок до една година след  узнаването.

25.  Съгласно новата ал. 5 на чл. 66 от Семейния кодекс, в сила от 21 декември 2010 г., припознаването може да бъде оспорено по съдебен ред чрез иск, предявен в едногодишен срок от извършването му, от Дирекция "Социално подпомагане" и от прокурора. Този срок започва да тече от датата на деклариране на припознаването, а не от датата, на която е вписано в акта за раждане (опр. № 263 от 3.04.2012 г. по ч.гр.д. № 192/2012 г., АС Варна).

26. Решението дали да се предяви или не иск за отмяна на припознаването е в дискрецията на Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ и на прокуратурата. Лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, може да подаде сигнал до тези органи, но не може да ги задължи да заведат иск, нито да оспори техния отказ да го направят. В случай, че компетентните органи решат да предявят иск, предполагаемият биологичен баща не е страна по делото и по принцип не се изслушва в съда.

27.  Няма  нормативен акт или вътрешно разпореждане на разположение на обществеността, които да определят критериите, въз основа на които прокуратурата и Дирекция „Социално подпомагане“ да решат дали да упражнят или не изключителното си право да предявят иск за оспорване на припознаването, както и за процедурата, която трябва да се спазва. В писмо представено от Правителството пред Съда, Агенцията за социално подпомагане обяснява, че териториалните й дирекции са компетентни да предявят искове въз основа на чл. 66, ал. 5 от Семейния кодекс, ако съществуват сериозни съмнения, че извършеното припознаване не съответства на биологичната действителност и ако има риск за детето. При всеки подозрителен случай се провежда социално проучване, за да се установи дали припознаването не е извършено, с цел заобикаляне на законодателството за осиновяването или с цел да се въвлече детето в трафик или експлоатация на хора или накрая, дали не предполага финансова компенсация. Според Агенцията за социално подпомагане, вътрешно писмо № 91000/190 от 10 август 2009 г.,  изпратено до териториалните й дирекции, съдържа указания в това отношение. Съгласно текста на това писмо, което не е представено пред Съда, териториалните дирекции провеждат социално проучване по-конкретно в следните случаи:

–  припознаването е извършено дълго време след раждането;

–  припознатото дете е настанено в институция или се ползва от друга мярка за закрила;

–  майката не разполага със средства и/или с жилище и/или има повече от едно дете;

–  припознаващият е бил обект на социално проучване като кандидат за осиновител;

–  припознаващият е чужд гражданин.

28.  Социалното проучване се извършва от Отдел „Закрила на детето“ към Регионалната дирекция „Социално подпомагане“. То включва посещение в дома, където се отглежда детето, и събеседване с родителите. Всички заинтересовани страни могат да бъдат изслушани, включително лицето, което твърди, че е биологичният баща.

29. Съгласно съществуващата съдебна практика в тази област Регионалните дирекции „Социално подпомагане“ предявяват искове за оспорване на припознаване в случаите, когато например майката дава съгласието си за осиновяване в момента на раждането, преди да го оттегли впоследствие и да повери детето на мъжа, който го е припознал, както и в случай, че припознаващият е бил кандидат за осиновяване и то му е отказано (опр. № 708 от 19.06.2015 г. по гр.д. № 39/2015, ВКС, III г.о., което потвърждава реш. № 139 от 29.09.2014 г. по гр.д. № 322/2014, АС Варна; реш. № 101 от 14.03.2016 г. по гр.д. № 859/2015, ОС Плевен).

30.  Съдът уважава иска, ако се установи, че припознаващият не е биологичният баща на детето. В такъв случай припознаването се отменя с обратно действие. Доказателство за това може да бъде ДНК тест, но също така, при липсата на такъв тест, за доказателство може да послужат други данни, сред които например отказът на припознаващият да се подложи на тест, липсата на връзка между майката и заинтересованото лице преди раждането на детето, както и фактът, че майката първоначално се е съгласила да даде детето си за осиновяване (опр. № 708 от 19.06.2015 г. по гр.д. № 39/2015, ВКС, III г.о.).

31.  От друга страна чл. 71 от Семейния кодекс предвижда, че иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред установеният произход.

32.  В решение от 5 февруари 2015 г. (опр. № 81 от 5.02.2015 г. по гр.д. № 7104/2014, ВКС, III г.о.), произнесено по-късно във връзка с фактите по настоящите случаи, Върховният касационен съд счита, че лицето претендиращо, че е биологичен баща на дете, чийто произход е установен чрез припознаване, може да сезира прокуратурата или Регионалната дирекция „Социално подпомагане“, които могат, ако сметнат за оправдано след анализ на фактите и интересите по случая, да решат да предявят иск за отмяна на припознаването. Висшата инстанция оставя възможността за засегнатото лице, в случай на неоправдан отказ от страна на тези органи да упражнят изключителното си право, да предяви директно иск пред съдилищата въз основа на чл. 8 от Конвенцията. Въпреки това, няма примери за допускане на иск за отмяна на припознаване, заведен на тази основа.

Г.  Осиновяване на детето от съпруг/а

33.  Съгласно чл. 82, ал. 2 от Семейния кодекс, съпруг  може да осинови детето на своя съпруг по опростена процедура, без за осиновяването да е необходимо съгласието на Регионалната дирекция „Социално подпомагане“.

34.  Завеждането на иск за отмяна на припознаване от страна на прокуратурата или на Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ на основание чл. 66, ал. 5 от Кодекса, не възпрепятства постановяването на решение за осиновяване в полза на съпруга на припознаващия, доколкото отразената в акта за раждане родствена връзка не е променена вследствие на влязло в сила съдебно решение за отмяна на припознаването (опр. № 317 от 30.06.2016 г. по гр.д. № 1992/2016, ВКС, IV г.о.). По същия начин осиновяването, извършено от единия съпруг не възпрепятства отмяната на припознаването в рамките на иск, предявен на основание чл. 66, ал. 5 от Кодекса.

Д.  Бъдещо развитие

35.  Законопроектът за изменение на Семейния кодекс, обнародван на уеб страницата на Министерство на правосъдието на 29 август 2016 г., предвижда изменения в условията за оспорване на припознаване. От една страна той предлага на Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ да се предостави възможността да оспори припознаването чрез писмена декларация до длъжностно лице по гражданското състояние в тримесечния срок, предвиден в чл. 66, ал. 1 от Семейния кодекс, и от друга страна, да се позволи на всяко заинтересовано лице да предяви съдебен иск за оспорване на припознаване в срок до една година, считано от датата на припознаването. В последния случай, искът трябва да се предяви заедно с иск за установяване на бащинство, за да не пострадат интересите на детето. В мотивите на законопроекта се посочва, че тези изменения са необходими вследствие на повишения брой случаи, при които признаването на бащинство се използва, с цел заобикаляне на закона за осиновяване и дори за трафик на деца.

III.  ПРИЛОЖИМО СРАВНИТЕЛНО ПРАВО

36.  Обобщение на приложимите елементи от сравнителното право на държавите-членки е изложено в решенията на Съда по Ahrens c. Allemagne (no 45071/09, §§ 27-28, 22 март 2012 г.) et Kautzor c. Allemagne (no 23338/09, §§ 37-39, 22 март 2012 г.). От тях е видно, че сред двадесет и шестте държави, предмет на проучването проведено от Съда по това време, седемнадесет държави позволяват на претендиращия биологичен баща да оспори произхода, установен чрез припознаване. Тази възможност понякога е ограничена от срокове. В някои страни, които позволяват оспорване  на произход, установен чрез припознаване, когато същият съответства на социалната и семейната действителност, оспорването не се допуска (например в Германия, вж, Ahrens, цитирано по-горе, § 25) или вече не се допуска, ако семейната връзка („общественото признаване на определено положение“) е продължила повече от определен период от време (например във Франция и в Испания). В девет държави не се предвижда възможност за претендиращия биологичен баща да оспорва произход, установен чрез припознаване.

ПРАВОТО

I.  ОБЕДИНЯВАНЕ НА ЖАЛБИТЕ

37.  С оглед на приликите между жалби № 7949/11 и № 45522/13 в частта им, касаеща въпросите по същество, Съдът смята за уместно да ги обедини въз основа на правило 41 § 2 от Правилника си.

II.  ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

38. Жалбоподателите се оплакват, че не са могли да оспорят припознаванията, извършени по отношение на децата, на които претендират, че са биологични бащи, както и да искат установяване на тяхното собствено бащинство, което считат, че е налице нарушение на правото им на зачитане на личния и семейния живот, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията. Те също се позовават на правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 6, а вторият жалбоподател се позовава и на чл. 13. Съдът счита, за уместно да разгледа така формулираните оплаквания единствено с оглед на чл. 8 от Конвенцията, който в приложимите си части гласи:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот (…).

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

A.  Становища на страните

1.  Правителството

39.  Първо Правителството поддържа, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средствата за защита, с които са разполагали.

40. Относно първия жалбоподател Правителството посочва, че същият е знаел за бременността и следователно е имал възможност да припознае детето още преди раждането му съгласно чл. 64, ал. 1 от Семейния кодекс. Правителството смята, че жалбоподателят е можел да установи бащинството си преди детето да бъде припознато от друг мъж. Правителството добавя, че ако майката оспори припознаването, извършено заинтересованото лице, същият е можел да установи бащинството си чрез предявяване на съдебен иск.

41.  Що се отнася до втория жалбоподател Правителството твърди, че същият е трябвало да сезира Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ или прокуратурата и че те са могли след това да заведат иск за оспорване на претендираното за лъжливо припознаване. Правителството уточнява, че при упражняването на изключителните им права, тези органи имат за задача да следят за спазването на висшия интерес на детето и постигането на справедлив баланс между интересите на малолетното дете и предполагаемия баща.

42.  Правителството счита също, че връзката на жалбоподателите с децата, на които те претендират че са биологични бащи, не може да се определи като „семеен живот“ за целите на чл. 8 от Конвенцията. Според него и в двата случая такава връзка не е установена и няма съвместен живот с майката, нито се осъществяват контакти с детето. Като приема, че възможността за един мъж да установи бащинството си се отнася до личния живот, Правителството твърди, че е постигнат справедлив баланс между интересите на жалбоподателите и тези на останалите засегнати лица. Правителството  посочва, че държавите разполагат с широко поле на преценка, за да регламентират института на произхода и личния статут. То добавя, че в конкретния случай националното законодателство ограничава възможностите за оспорване на вече установен произход, като предвижда срокове и като ограничава кръга на лицата, които имат право на такъв иск, като зачита висшия интерес на детето и стабилността на семейството.

43.  Правителството припомня доводите си относно възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Правителството също поддържа, че първият жалбоподател е имал възможността да извърши припознаване още преди раждането на детето, което не зависи от съгласието на майката –  обратно на ситуацията, разглеждана в Różański c. Pologne (no 55339/00, 18 май 2006 г.), където Съдът установява нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Правителството  уточнява, че в случай на оспорване, от страна на майката, първият жалбоподател е имал възможността да заведе съдебен иск за установяване на бащинство. Като не припознава детето навреме, той сам се поставя в положението, което очертава. Правителството посочва още, че жалбоподателят не е извършил тест за бащинство и следователно твърденията му, че е биологичният баща, са недоказани.

44.  Що се отнася до втория жалбоподател Правителството посочва, че той също не е припознал детето преди раждането и в случай на оспорване, от страна на майката, той е можел да заведе иск за установяване на бащинство. Правителството уточнява в тази връзка, че твърдението на втория жалбоподател, според което той не е знаел за бременността, не е доказано. Правителството счита, че жалбоподателят е могъл да сезира Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ или прокуратурата, които са компетентни да предявят иск за отмяна на оспорваното припознаване, въз основа на чл. 66, ал. 5 от Семейния кодекс. Също така по отношение на иска за установяване на бащинство, подаден от този жалбоподател без разглежданото припознаване да е било отменено преди това, Правителството счита, че той е бил обречен на неуспех и справедливо е отхвърлен от съдилищата, защото жалбоподателят не е имал процесуална легитимация по смисъла на чл. 71 от Семейния кодекс.

2.  Първият жалбоподател (жалба № 7949/11)

45.  Първият жалбоподател възразява, че в България не е обичайно да се извършва припознаване на дете преди раждането, тъй като тази възможност е предвидена, например, за случаите, при които бащата е тежко болен, за да се установи произхода на детето, което предстои да се роди. Той добавя, че не е могъл разумно да предвиди събитията, които са последвали, за да припознае детето още в началото на бременността. Той посочва, че във всеки случай, дори и да е припознал предварително детето за майката би било лесно съгласно приложимите разпоредби на Семейния кодекс да оспори това припознаване, а след това да приеме припознаването, направено от друг мъж, което според него ще да доведе до същото положение.

46.  По съществото на това оплакване първият жалбоподател твърди, че разпоредбите на националното право го възпрепятстват да установи бащинството си и да поддържа отношения с детето, на което смята, че е биологичен баща. По този въпрос той добавя, че липсата му на контакти с детето не може да се тълкува в негов ущърб, за да се изключи прилагането на чл. 8 от Конвенцията, като това положение е именно предмета на оплакването му пред Съда.

47.  Първият жалбоподател поддържа, че държавата не е постигнала справедлив баланс между различните интереси, тъй като разпоредбите на националното законодателство автоматично дават предимство на извършеното припознаване за сметка на възможността да се установи биологична родствена връзка. Според него няма причина да се смята, че в конкретния случай това положение защитава висшия интерес на детето. По този начин, възможността жалбоподателят да установи бащинство не би лишила детето от произход, а точно обратното, и би било в интерес на детето да опознае биологичния си баща и да бъде отгледано от него. Освен това първият жалбоподател счита, че сегашната правна уредба оставя отворена вратата за неправомерни действия от страна на майката, която иска да попречи на биологичния баща да установи бащинството си или от страна на трети лица, които биха могли да използват припознаването, за да заобиколят процедурите по осиновяване.

48.  Първият жалбоподател поддържа, че система, която лишава биологичният баща от възможността да установи родствената си връзка, не може да се смята за справедлива. Той твърди, че възможността прокуратурата и Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ да оспорят дадено припознаване, не може да се счита за достатъчна, за да позволи на държавата да изпълни задълженията си по чл. 8 от Конвенцията, с мотива, че това средство на защита не е пряко достъпно за лицето, което претендира, че е биологичния баща. В тази връзка той заявява, че предявяването на иска зависи от преценката на въпросните органи и че не съществува правна уредба относно начина, по който това изключително право на преценка трябва да се упражнява. Той посочва, че в неговия случай, такъв иск наистина е предявен от прокуратурата, по-късно обаче тя е решава да го оттегли  без да даде обяснение и без да вземе предвид интересите му.

3.  Вторият жалбоподател (жалба № 45522/13)

49.  Вторият жалбоподател посочва, че се е опитал да оспори припознаването, но искът му е отхвърлен като недопустим, въз основа на липса на процесуална легитимация. Относно възможността, посочена от Правителството във връзка с неизчерпването на вътрешноправните средства за защита, да сезира Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ или прокуратурата, за да предявят иск за отмяна на припознаването, той твърди, че този иск не представлява ефективно средство за защита, защото не е пряко достъпно за него и зависи от субективното решение на въпросните органи да започнат или не такова производство. Той посочва, че тези органи не са компетентни да действат от името на предполагаемия биологичен баща или да защитават интересите му и че те могат единствено да защитават интересите на детето или да съблюдават спазването на закона. Той прибавя, че прилагането на тази процедура е трудно на практика и уточнява, че срок от една година започва да тече считано от декларирането на припознаване, а не от съставянето на акта за раждане, като това фактически оставя кратко време на биологичния баща да действа.

50.  Вторият жалбоподател добавя, че липсата на съвместен живот с майката не изключва съществуването на семейна връзка с детето, на което претендира че е биологичен баща и следователно, се ползва със защитата по чл. 8 от Конвенцията. Той твърди, че тъй като не се предвижда възможност за оспорване на припознаването и за установяване на биологичното бащинство, при това въпреки извършването на тест, който го доказва, националното законодателство го лишава не само от възможността да юридически да установи произхода на детето, но също така да има какъвто и да е контакт и връзка с него, тъй като майката би отхвърлила всякакви опити в този смисъл. Жалбоподателят уточнява, че понастоящем детето се отглежда от майка му, че мъжът, който го е припознал не се грижи за него, но че това припознаване му пречи да установи собственото си бащинство и да има отношения с малолетното дете.

Б. Преценката на Съда

1.  По допустимостта

51.  Съдът намира, че възраженията за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на Правителството, са тясно свързани със съществото на оплакванията на жалбоподателя по чл. 8 от Конвенцията, в смисъл, че националното законодателство не позволява на засегнатите лица да установят бащинството си. Следователно те трябва да бъдат включени в разглеждането по същество на тези оплаквания.

52.  Като намира, че жалбите не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустими на друго основание, Съдът ги счита за допустими.

2.  По съществото на оплакванията

a)  Относно приложението на чл. 8 от Конвенцията и съществуването на намеса в упражняването на правата, защитавани от тази разпоредба

53.  Съдът отбелязва, че жалбоподателите се оплакват от нарушение на правото им на зачитане на личния и семейния живот. С оглед на обстоятелствата по настоящите случи, той счита за необходимо да разгледа на първо място въпроса за приложимостта на чл. 8 в конкретните случаи.

54.  Той припомня, че понятието „семеен живот“, разглеждано от тази разпоредба, не се ограничава само до отношенията, основаващи се на брак и може да включва в себе си фактическите семейни отношения, когато лицата съжителстват без брак (Kroon et autres c. Pays-Bas, 27 октомври 1994 г., § 30, Серия A № 297-C). Когато обстоятелствата позволяват, това понятие може да обхваща не само вече установен семеен живот, а и връзката, която може да се развие между детето, родено без брак, и биологичния му баща. По този повод факторите, които трябва да се вземат предвид, включват естеството на връзката между биологичните родители, както и интереса и привързаността, показани от биологичния баща към детето преди или след раждането (Nylund c. Finlande (déc.), no 27110/95, ЕСПЧ 1999-VI, Anayo c. Allemagne, no 20578/07, § 57, 21 декември 2010 г., и Ahrens, цитирани по-горе, § 58).

55.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че първият жалбоподател поддържа тезата, че в продължение на определен период той е следил бременността на майката и е бил готов да се грижи за детето, на което твърди, че е биологичен баща след раждането му. Тъй като детето е поверено впоследствие на семейството на мъжа, който го е припознал, жалбоподателят не е могъл да го вижда или да поддържа емоционални отношения с него. Относно втория жалбоподател Съдът отбелязва, че той твърди, че не е знаел за бременността и е разбрал за съществуването на детето едва след неговото раждане. Освен това, той не е бил в състояние да поддържа контакт със самото дете, въпреки че е направен ДНК тест, който показва, че той е биологичният баща на детето. При тези обстоятелства Съдът счита, че връзките на жалбоподателите с въпросните деца не представляват достатъчно основание, за да попаднат  в понятието „семеен живот“, визирано в чл. 8 § 1 от Конвенцията (вж, mutatis mutandis, Nylund, решение, цитирано по-горе, Ahrens, цитирано по-горе, § 59, и Marinis c. Grèce, no 3004/10, § 57, 9 октомври 2014 г.).

56.   Съдът обаче припомня, че чл. 8 от Конвенцията защитава не само семейния живот, а също и личния живот. Той вече многократно е констатирал, че делата за припознаване или за оспорване на бащинство се отнасят към „личния живот“ на предполагаемия баща, по смисъла на тази разпоредба, тъй като те включват в себе си важни аспекти от личността на последния (Rasmussen c. Danemark, 28 ноември 1984 г., § 33, Серия A № 87, Ahrens, цитирано по-горе, § 60, Nylund, решение, цитирано по-горе, и Yildirim c. Autriche (déc.), no 34308/96, 19 октомври 1999 г.). Съдът не вижда причина да произнася различно решение в конкретния случай и следователно счита, че ситуацията, от която жалбоподателят се оплаква, попада в приложното поле на чл. 8.

57.  Следователно Съдът трябва да разгледа дали невъзможността на жалбоподателите да установят биологичното си бащинство представлява неспазване на личния им живот, по смисъла на тази разпоредба.

58.  В тази връзка Съдът припомня, че докато основната цел на чл. 8 от Конвенцията е да защити лицето от произволна намеса на държавните органи, към това отрицателно задължение могат да се прибавят и присъщите положителни задължения за действителното зачитане на личния живот. Границата между положителните и отрицателните задължения на държавата съгласно тази разпоредба обаче, не се поддават на точно определение. Приложимите принципи обаче са съпоставими. И в двата случая трябва да се има предвид справедливия баланс между конкуриращите се интереси на лицето и на обществото като цяло; по същия начин, и по двата случая, държавата се ползва с определена свобода на преценка (Kroon et autres, цитирано по-горе, § 31, Mizzi c. Malte, no 26111/02, §§ 105-106, ЕСПЧ 2006-I (извлечения), Różański, цитирано по-горе, §§ 60-61, и Nylund, решение, цитирано по-горе).

б)  Относно спазването на чл. 8 от Конвенцията

59.  За да се произнесе по отношение на обхвата на свободата на преценка, който трябва да бъде признат на държавата при дело, което повдига въпроси по смисъла на чл. 8, е уместно Съдът да вземе предвид определен брой фактори. Когато е заложен особено важен аспект от съществуването или самоличността на едно лице, обхватът, оставен на държавата, обикновено е ограничен. От друга страна, когато между държавите-членки на Съвета на Европа не е налице консенсус за относителната важност на заложения интерес или за най-добрите начини за защитата му, и по-конкретно, когато делото повдига деликатни морални или етични въпроси, обхватът на свобода на преценката е по-обширен. Също така обхватът на свобода на преценката е обширен като цяло, когато държавата трябва да балансира между конкуриращи се лични и обществени интереси, както и между различни права, защитавани от Конвенцията (S.H. etautresc. Autriche [GC], no 57813/00, § 94, CEDH 2011, и препратките, цитирани там; вж. също така Ahrens, цитирано по-горе, §68, A.L.c. Pologne, no 28609/08, § 68, 18 февруари 2014 г., и Mandetc.France, no 30955/12, § 52, 14 януари 2016 г.). От друга страна, Съдът е отсъдил, че държавите разполагат с по-голяма свобода на преценка при определяне на правния статус на дете, отколкото при въпроси, засягащи контактите между дете и родител (Ahrens, цитирано по-горе, § 70, A.L.c. Pologne, цитирано по-горе, § 68,иKrisztiánBarnabásTóthc. Hongrie, no 48494/06, § 37, 12 февруари 2013 г.).

60.  Що се отнася до наличието на консенсус между държавите-членки, от данните на сравнителното право, с които Съдът разполага в конкретния случай, става видно, че мнозинството от държавите (седемнадесет от двадесет и шест държави) обект на проучване, проведено през 2012 г., разрешават, понякога при определени условия, лицето, което претендира, че е биологичният баща на едно дете да оспорва произхода, установен чрез припознаване, докато девет държави не разрешават такова оспорване (параграф 36 по-горе). Съдът отбелязва, че въпросното проучване е проведено през 2012 г. и че междувременно законодателството на някои държави би могло да се е променило. Все пак, то позволява да се установи, че голямо мнозинство от държавите-членки, обект на проучването, позволяват оспорване на припознаване, но няма консенсус по този въпрос, който да е в състояние да ограничи свободата на преценка на държавата. От всички изброени по-горе обстоятелства (параграфи 59 и 60) следва, че държавата-ответник е разполагала в конкретния случай с широка свобода на преценката.

61.  Дори и в този случай избора, направен от държавата, все пак не е извън контрола на Съда. Той трябва да разгледа, с оглед на  всички обстоятелства по случая, мотивите, които се вземат предвид, за да се стигне до взетото решение и да се установи дали е постигнат справедлив баланс между различните налични интереси. След като направи това, той трябва да вземе под внимание основния принцип, според който всеки път, когато се разглежда положението на едно дете, неговият висш интерес трябва да се поставя на първо място (Mandet, цитирано по-горе, § 53, Mennesson c. France, no 65192/11, § 81, CEDH 2014 (извлечения), и Krisztián Barnabás Tóth, цитирано по-горе, § 32). Все пак, Съдът няма за цел да замести националните органи при изпълнението на отговорностите им, доколкото посочените органи имат преки отношения с всички заинтересовани лица. Той има задачата да прецени, съгласно приложимите разпоредби на Конвенцията, решенията, произнесени от тези органи при упражняването им на свободата на преценка (Ahrens, § 64, Marinis, § 61, иA.L. c. Pologne, § 66, всички цитирани по-горе).

62.  Съдът вече е имал повод да обърне внимание, че чл.8 от Конвенцията налага на държавите задължението да установят дали е в най-добър интерес на детето да се позволи на биологичния баща да установи връзка с малолетното лице, например като му се предостави право на лични отношения. Биологичният баща не трябва да бъде напълно възпрепятстван да установи бащинството си или изключен от живота на детето, освен ако съществуват наложителни причини, свързани с висшия интерес на последното, това да бъде направено. Това не включва непременно задължение да се позволи на един предполагаем биологичен баща да оспори статуса на законния баща (Kautzor, §§ 76-77, и Ahrens, § 74, цитирани по-горе). Все пак абсолютната невъзможност за един мъж, претендиращ, че е биологичният баща, да се опита да установи бащинството си единствено поради причината, че друг мъж вече е припознал детето, е считана за нарушение на чл.8 (Różański, цитирано по-горе, § 79). В делото Różański, Съдът е преценил, че фактът, че органите разполагат с право на преценка да решат дали да заведат дело за оспорване на припознаването, сам по себе си не подлежи на критика. Въпреки това, липсата на пряк достъп до процедура, в хода на която жалбоподателят е можел да се опита да установи бащинството си, липсата във вътрешното право на насоки по отношение на начина, по който трябва да бъде упражнено правото на органите по собствена преценка да оспорят припознаване, както и повърхностният начин, по който са разгледани исковете на жалбоподателя, целящи да оспорят извършеното припознаване от друг мъж, доведе Съда до заключението, че е налице нарушение на чл. 8   (Różański, цитирано по-горе, §§ 75-79).

63.  В други дела Съдът е преценил, че отказът да бъде разгледан иск за установяване на бащинство на жалбоподателя не е нарушил справедливия баланс и следователно не е нарушил чл. 8, доколкото този отказ е бил основан не само на факта, че детето вече е имало , установен чрез припознаване произход или по презумпция за бащинство, но също така и на съществуването на социална и семейна връзка между детето и неговите законни майка и баща (Ahrens, § 74 в края, Kautzor, § 77 in fine, Marinis, § 77, всички цитирани по-горе) или на преценката на националните съдилища, съгласно която, в конкретния случай, разрешението за установяване на бащинство не би било в най-добър интерес на детето (Nylund, решение, цитирано по-горе, и Krisztián Barnabás Tóth, цитирано по-горе, § 33). Във всички тези дела Съдът отбелязва, че забраната за биологичния баща да се опита да установи бащинството си не е абсолютна и че вътрешното право предвижда хипотези, в които установяването на бащинство е допустимо, например когато законното бащинство не отговаря на социалната и семейна действителност (решения Ahrens и Kautzor, цитирани по-горе) или също когато предполагаемият биологичен баща е имал в периода на зачеването продължителна връзка с майката, която е прекратила съжителството си със законния баща (Marinis, цитирано по-горе, §§ 30 и 77). Съдът взема предвид също и факта, че процесът на вземане на решение довел до въпросната забрана, съдържа някои гаранции, като детайлно разглеждане на фактите от компетентните органи, преценяването на различните заложени интереси, и по-конкретно висшия интерес на детето, или възможността за жалбоподателя да изложи позицията си и личното си положение (Ahrens, цитирано по-горе, §§ 76-80, и Krisztián Barnabás Tóth, цитирано по-горе, §§ 33-36).

64.  В конкретния случай Съдът констатира, че вътрешното право не предвижда възможността за едно лице, което претендира, че е биологичният баща на дете, чието бащинство е установено чрез припознаване, да го оспори директно или да установи собственото си бащинство. Тази забрана изглежда не подлежи на никакво изключение. В тази връзка Съдът отбелязва, че ако едно неотдавнашно решение на Върховния касационен съд навежда на мисълта, че директен иск на основание чл. 8 от Конвенцията е възможен, никакъв пример за такова предприето действие не му е докладван, а искът, предявен през 2015 г. от първия жалбоподател на това основание, е обявен за недопустим (параграфи 14, 31 и 32 по-горе).

65.  Съдът отбелязва, че наложената от вътрешното право забрана действително е приложена в случаите на жалбоподателите, тъй като националните съдилища са отхвърлили исковете, които последните са се опитали да предявят, с мотива за липсата на процесуална легитимация. За да отхвърлят исковете, предявени от лицата, националните съдилища, съгласно съответните разпоредби в областта на Семейния кодекс, вземат предвид единствено факта, че е било извършено припознаване. В нито един момент те не вземат под внимание конкретните обстоятелства отнасящи се за всеки един случай и ситуацията на отделните частноправни субекти – детето, майката, законния баща и предполагаемия биологичен баща (параграфи 11, 14 и 18 по-горе, вж. Също Różański, цитирано по-горе, § 77).

66.  Съдът отбелязва освен това, че българското право предвижда прокуратурата или Регионална дирекция „Социално подпомагане“ да могат да предявят иск за оспорване на припознаването, което може да доведе до отмяната на последното, ако се окаже, че отговаря на биологичната действителност (чл. 66, ал. 5 от Семейния кодекс). Нито Семейният кодекс, нито някой друг нормативен акт уточняват в кой случай властите трябва да упражнят това си правомощие; от съществуващата съдебна практика и от становищата, представени от Агенция „Социално подпомагане“, обаче е видно, че иск на основание чл. 66, ал. 5 от Семейния кодекс се предявява, когато съществува съмнение, че припознаването е използвано, за да се заобиколи правната уредба, уреждаща осиновяването, или ако е налице риск за детето ( параграф 27 по-горе).

67.  Съдът отбелязва, че такава възможност съществува, и изглежда, че ефективно се използва на практика, но посочва, че такова действие не е пряко достъпно за жалбоподателите: в действителност изпълнението му зависи от решението на държавните органи –прокуратурата или Регионална дирекция „Социално подпомагане“ –, които по собствена преценка решават дали да прибягнат до него  или не. Освен това, не съществува нормативна уредба, достъпна за обществеността, която да посочва в какви случаи тези органи могат или трябва да упражнят това правомощие и каква е процедурата, която трябва да се следва (вж. Różański, цитирано по-горе, §§ 73 и 76). Разбира се, лице, което твърди, че е биологичният родител на едно дете, може да сигнализира гореспоменатите органи и да поиска от тях да предявят иск. Тези органи обаче не са задължени по закон да изслушат заинтересованото лице (дори това да може да бъде изпълнено на практика в рамките на социалното проучване) или в случай на отказ, да му съобщят мотивите за решението си. Също така евентуален отказ от тяхна страна не подлежи на съдебно обжалване.

68.  От друга страна, за да решат дали да предявят иск или не, въпросните органи не са длъжни да проучат различните интереси, които са засегнати. Ако те очевидно вземат предвид интереса на детето, конкретно при риск за неговото здраве или благосъстояние, или спазването на законодателството в областта на осиновяването, не изглежда тези законови интереси да са съобразени с другите интереси, а именно тези на биологичния баща.

69.  Целта на такъв иск обаче не е да доведе до установяване на бащинството на биологичния баща по съдебен ред, а единствено до оборване на установения чрез припознаване произход; следователно подобен иск очевидно е предназначен за изключителни ситуации, свързани със спазване на законодателството или с риск за детето, а не обикновен конфликт, отнасящ се до установяване на бащинството. Следователно в конкретния случай това средство за правна защита не се явява приложимо в ситуацията на втория жалбоподател (параграф 16-19 по-горе).

70.  По отношение на първия жалбоподател, ако иск за оспорване на припознаването действително е бил предявен от прокуратурата, след като е сигнализирана от лицето, Съдът отбелязва, че свързаното с него производство е прекратено в резултат на оттеглянето на иска от прокурора, при това без последният да е трябвало да изложи основание за оттеглянето му, без съдилищата да са преценили неговата уместност му по отношение на различните разглеждани интереси или без жалбоподателят да е могъл да се противопостави на това оттегляне или да обжалва решението (параграф12-13 по-горе).

71.  Следователно, възможността за сезиране на прокуратурата или на Регионална дирекция „Социално подпомагане“, с оглед  предявяването, от тяхна страна на иск за оспорване на припознаването на основание на чл. 66, ал. 5 от Семейния кодекс, не се явява ефективно средство за правна защита, което да е в състояние да поправи изложената от жалбоподателите ситуация.

72.  Накрая, по отношение на аргумента на Правителството, според който жалбоподателите са имали възможността да припознаят въпросните деца преди раждането им, Съдът отбелязва, че чл. 64 от Семейния кодекс фактически позволява припознаването на заченати деца. Все пак той взема под внимание аргументите на жалбоподателите, които твърдят, че това не винаги е възможно в действителност – вторият жалбоподател очевидно не е знаел за бременността – и че във всеки случай това не е честа практика за  България.

73.  Съдът отбелязва също, че дори в случаите на припознаване на заченато дете, майката има право да го отмени, като го оспори с обикновено заявление (вж. параграф 21 по-горе). Ако след това майката се съгласи с припознаването, извършено от друг мъж (вж. параграф 22 по-горе) преди първият припознаващ да е успял да предяви съдебен иск за установяване на бащинство, последният, дори да е биологичният баща на детето, ще се окаже в същата ситуация като жалбоподателите, с други думи в невъзможност да установи бащинството си. Следователно възможността да се направи предварителна декларация за бащинство не се явява ефективно средство за установяване на бащинство при липсата на съгласие от майката.

74.  При тези обстоятелства Съдът не може да упрекне жалбоподателите, че не са извършили предварително припознаване. Той отбелязва освен това, че и в двата случая лицата са предприели действия за припознаване веднага щом са научили за съответните раждания.

75.  От гореизложеното следва, че жалбоподателите в конкретния случай не са имали действителна възможност да оспорят родствената връзка, установена чрез припознаване и никаква възможност директно да установят собственото си бащинство. Съдът констатира, че тази ситуация е резултат от желанието на българския законодател, с цел да се постигне стабилност на семейните отношения, да привилегирова вече установения произход пред възможността да бъде установено биологично бащинство. Ако, разбира се, е разумно от страна на националните органи да вземат предвид факта, че детето вече има установен произход, Съдът счита, че други елементи би трябвало да бъдат взети под внимание в ситуации като тези в настоящия случай. В тази връзка той отбелязва, че за да отхвърлят исковете, предявени от жалбоподателите, националните съдилища, в приложение на съответните разпоредби на Семейния кодекс, са се основавали единствено на факта, че е извършено припознаване, без да вземат предвид конкретните обстоятелства за всеки един случай и ситуацията на отделните действащи лица – детето, майката, законния баща и предполагаемия биологичен баща(вж. Różański, цитирано по-горе, § 77).

76.  При тези обстоятелства Съдът счита, че въпреки широката свобода на преценка, с която държавата разполага по тези въпроси, правото на зачитане на личния живот на жалбоподателите е нарушено. Поради това той отхвърля възраженията, повдигнати от Правителството и заключава, че е налице нарушение на чл.8 от Конвенцията.

III.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 46 И 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A.  Относно приложението на чл. 46 от Конвенцията

77.  Приложимите в случая части от чл. 46 от Конвенцията предвиждат следното:

„1.  Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.

2.  Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.“

78.  Първият жалбоподател иска от Съда да посочи на правителството-ответник мерките, които да се предприемат в изпълнение на решението съгласно чл. 46 от Конвенцията. Той счита, че индивидуалните мерки, които бъдат взети, трябва да позволят възобновяването на производството по неговия иск за оспорване на припознаването от В. и за установяване на неговото бащинство. По отношение на общите мерки, той предлага Семейният кодекс да бъде изменен така, че да позволява оспорването на припознаване от трето лице, когато съществува законен интерес да го направи, например като се възстанови възможността, съществувала в стария Семеен кодекс, който е в сила до 2009 г.

79.  Съдът припомня, че съгласно чл. 46 от Конвенцията договарящите страни се задължават да изпълняват окончателните му решения по същество по всяко дело, по което те са страна, като Комитетът на министрите на Съвета на Европа има за задача да следи за тяхното изпълнение. Преди всичко задача на държавата-ответник, призната за виновна в нарушение на Конвенцията или на нейните Протоколи, е да избере, под контрола на Комитета на министрите, мерките, които да използва във вътрешния си правен ред, за да изпълни задълженията си по чл. 46 от Конвенцията. За да помогне на държавата-ответник да изпълни задълженията си по тази разпоредба, Съдът може да се опита да посочи вида мерки, индивидуални и/или общи, които могат да бъдат взети, за да се прекрати настоящата ситуация (вж., наред с други, Stanev c. Bulgarie [GC], № 36760/06, §§ 254-255, ЕСПЧ 2012).

80.  В конкретния случай Съдът припомня, че е установил нарушение на чл. 8 поради невъзможността, съгласно вътрешното право, жалбоподателите да опитат да установят биологичното си бащинство единствено с мотива, че друг мъж вече е признал детето, без никаква преценка за пропорционалността на тази забрана, и без да балансира  различните засегнати интереси. Съдът отбелязва, че по деликатни въпроси, свързани с родствени връзки и отношения между родители и деца, националните органи, които имат пряк контакт със въпросните лица, са в най-подходяща позиция да преценят различните засегнати интереси. Той отбелязва също така, че законопроект за изменение на Семейния кодекс, насочен към разширяване на възможностите за оспорване на родствена връзка, установена с припознаване, по-конкретно в полза на лицето, претендиращо да бъде биологичният баща на детето, е в процес на изготвяне (вж. параграф 35 по-горе). При тези обстоятелства Съдът счита, че националните органи, в сътрудничество с Комитета на министрите, са най-подходящи да вземат решение относно индивидуалните и общите мерки, които да бъдат взети при изпълнението на настоящото решение.

B.  Приложение на чл. 41 от Конвенцията

81.  Съгласно чл. 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

1.  Вреди

82.  Първият жалбоподател претендира 10 000 евро за неимуществени вреди, които смята, че е понесъл поради невъзможността да установи бащинството си и да поддържа семеен живот с детето, на което претендира, че е баща.

83.  Вторият жалбоподател претендира 150 000 евро на същото основание. Той твърди, че вследствие на фактите по случая е претърпял тежка нервна депресия, поради която през ноември 2013 г. е хоспитализиран за 7 дни.

84.  Правителството намира претенциите на жалбоподателите за прекомерни и приканва Съда, в случай, че установи  нарушение, да присъди на лицата разумни суми за понесените от тях неимуществени вреди.

85.  Съдът счита, че жалбоподателите несъмнено са претърпели неимуществени вреди в резултат на невъзможността им, съгласно вътрешното право, да се опитат да установят биологичното си бащинство. Като взима предвид всички доказателства, с които разполага и като отсъжда по справедливост, както се изисква по чл. 41, той счита, че е уместно да присъди 6 000 евро на всеки един от жалбоподателите.

2.  Разходи и разноски

a)  Жалба № 7949/11

86.  Първият жалбоподател претендира 5 861,15 евро за разходи и разноски. По-конкретно той претендира 756,56 евро за разходи и разноски, направени пред националните съдилища във връзка с иска му за установяване на бащинство, от които 36,56 евро за възстановяване на платени съдебни такси и 720 евро за адвокатски хонорари. Той представя относимите доказателства за плащането на съдебните такси и на адвокатските хонорари в размер на 240 лева с ДДС (еквивалент на 122 евро). По отношение на останалата част от претендираните хонорари той представя договор, сключен с адвокатите си на 25.07.2014 г. и подробна справка за извършената работа за общо дванадесет часа при ценова ставка на час от 60 евро.

87.  Първият жалбоподател претендира също 5 104,59 евро за разходи, направени пред Съда, които се равняват на 4 933 евро адвокатски хонорари и 171,59 евро за пощенски разходи, за факс, канцеларски материали и преводи. Предоставя фактурите за пощенски разходи и за превод и документи, доказващи изпращането на факсове до секретариата на Съда. Той представя договори за процесуално представителство и фактури, удостоверяващи плащането на 1 560 лева с включен ДДС (еквивалентната сума на близо 798 евро). За останалата част от претендираните хонорари той се позовава на договора, сключен с адвокатите си на 25.07.2014 г. и представя подробна справка за извършената работа за общо четиридесет и девет часа и двадесет минути при ставка от 100 евро на час.

88.  Първият жалбоподател моли Съда да изплати сумите, присъдени за разходи и разноски директно на адвокатите му, г-н Екимджиев и г-жа Бончева, с изключение на 920 евро, равняващи се на хонорарите, които вече е заплатил. 

89.  Правителството твърди, че не е оправдано в производството пред Съда да се възстановяват разходите и разноските, претендирани от първия жалбоподател за националното производство. По отношение на претендираните разходи за производството пред Съда Правителството счита, че поисканите адвокатски хонорари са прекомерни, с оглед на стандарта на живот в България и че действителното им плащане не е доказано. 

90.  Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само доколкото се установи, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В конкретния случай, като взима предвид претендираните за националното производство разходи и разноски, Съдът отбелязва, че първият жалбоподател представя доказателствени документи само за една част от тези разходи, а именно 36,56 евро такси и 122 евро адвокатски хонорари, чието възстановяване има основание да бъде наредено. Допълнителните адвокатски хонорари до общата сума от 720 евро обаче не изглежда да са били действително направени, доколкото не са били платени, и представената справка е изготвена през 2014 г., с други думи повече от две години след края на националното производство (параграф 11 по-горе). В резултат тази част от искането следва да се отхвърли.

91.  По отношение на настоящото производство, Съдът отново счита за оправдано да присъди възстановяването на действително заплатените адвокатски хонорари в размер на 798 евро с включено ДДС. За останалата част от претендираните разходи и хонорари той счита за разумно да присъди на първия жалбоподател сума от 1 500 евро, общо за всички разходи.

б)  Жалба № 45522/13

92.  Вторият жалбоподател претендира 4 000 лева (равняващи се на 2 045 евро) за разходи и разноски, равняващи се на хонорарите, платени на адвоката му. Представя съответните нареждания за банков превод.

93.  Правителството счита, че тази сума е прекомерна.

94.  С оглед на материалите, с които разполага и на установените в съдебната му практика критерии, Съдът счита  сумите, претендирани от втория жалбоподател, за разходи и разноски за действително направени и в разумен размер и ги присъжда в пълния им размер, или 2 045 евро.

3.  Лихва за забава

95.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Решава да обедини жалбите;

2.  Обединява възраженията за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, отправени от Правителството при разглеждането на основателността на жалбите;

3.  Обявява жалбите за допустими;

4.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 на Конвенцията и отхвърля възраженията на Правителството;

5.  Приема,

a)  че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, приложим към датата на изплащането:

i.  6 000 евро (шест хиляди евро), на всеки един от жалбоподателите за неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят,

ii.  2 456 евро (две хиляди четиристотин петдесет и шест евро) за разходи и разноски, направени от първия жалбоподател, от които 920 евро да се платят на него и 1 536 евро, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на този жалбоподател, които да бъдат платими по банковата сметка, посочена от адвокатите му М. Екимджиев и К. Бончева,

iii.  2 045 евро (две хиляди четиридесет и пет евро) за разходи и разноски, направени от втория жалбоподател, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на този жалбоподател;

б)  че от изтичането на упоменатия по-горе срок до осъществяване на плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от искането за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 8 декември 2016 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 8.12.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-169695