Мария Димитрова ^[1]

На 19 януари 2017 г. Европейският съд по правата на човека („ЕСПЧ“, „Съдът“) се произнесе с решение по жалба на четирима жалбоподатели срещу Република България – „Посевини срещу България“, № 63638/14 ^[2].

Решението показва значението на практиката на Върховния административен съд, а и на административните съдилища въобще, за спазване на правата и свободите по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи („Конвенцията“), както и свързаното с това успешно провеждане на защитната позиция на държавата пред ЕСПЧ и намаляване броя на осъдителните решения.

1. Фактите накратко

Жалбоподатели са семейство от гр. Пловдив. Делото касае претърсване и изземване, осъществено в дома им и във фотографското студио на първия жалбоподател.

По повод образувано наказателно производство Районна прокуратура-гр. Пловдив получава информация за евентуално съучастие на първия жалбоподател в извършено престъпление - фалшифициране на български документи за самоличност. Прокурорът подава искане до съда за разрешение да се извърши претърсване и изземване във фотографското студио и жилището на първия жалбоподател, което Пловдивският районен съд уважава.

На 14 март 2014 г. първият жалбоподател напуска жилището си към 9 ч. сутринта, когато е спрян от трима полицейски служители – двама цивилни и един униформен. Жалбоподателите твърдят, че полицаите не са се идентифицирали, грубо и безпричинно са принудили да легне на земята и закопчали с белезници първия жалбоподател, пред погледа на съседи и минувачи, като по този начин са се отнесли унизително към него и са изплашили двете му малолетни деца, след което са претърсили дома му хаотично и без да представят разрешение за претърсване. Според протокола от претърсването полицаите са иззели СИМ карти, документи и електронни устройства. След това полицаите са закарали първия жалбоподател в студиото му, където отново са извършили претърсване и са иззели фотографско оборудване, електронни устройства и пари в брой.

Първият жалбоподател е отведен в полицейското управление, където дава обяснения и достъп на полицейските служители до електронната си поща. Той твърди, че през по-голямата част от времето ръцете му са били закопчани с белезници зад гърба. Жалбоподателят е освободен около 18 ч. същия ден.

Иззетите електронни устройства са изследвани от компютърни специалисти. Всички иззети вещи са върнати на жалбоподателите в тримесечен срок от изземването.

Впоследствие наказателното производство е спряно. На жалбоподателите не са  повдигани обвинения.

Жалбоподателите по делото не са предявявали иск за вреди по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Няма данни за подадена жалба в МВР или до прокурор.

2. Проблеми, констатирани в практиката на ЕСПЧ

Принципно положение в практиката на ЕСПЧ е, че в случаи на прекомерна употреба на сила от страна на служители на МВР, държавата трябва да предвиди в законодателството си и да проведе на практика ефективно наказателно производство, способно да доведе до разкриване и наказване на извършителите.

Този постулат е добре установен, доколкото прекомерната употреба на сила се изразява в посегателства върху физическата неприкосновеност. По друг начин стоят нещата, когато упражненото насилие е психологическо, каквато е ситуацията в настоящото дело. В този случай Съдът приема, че и гражданскоправното средство е способно да удовлетвори изискването за ефективност (виж решенията по делата „Мирослав Гарлицки срещу Полша“, № 36921/07, пар. 77, „Гуцанови срещу България“, № 34529/10, пар. 93).

С оглед на това държавата трябва да докаже в настоящото дело, че жалбоподателите имат на разположение ефективно гражданско вътрешноправно средство за защита и могат разумно да очакват, че предявен от тях граждански иск ще бъде разгледан по същество от националния съд и може да доведе до присъждане на обезщетение.

В предишните подобни дела срещу България, свързани с нарушения на чл. 3 от Конвенцията поради унизителния начин, по който се провеждат полицейските операции, Правителството е повдигало възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като е посочвало възможността за предявяване на иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Във всеки един случай тези възражения са били отхвърляни. Първоначално ЕСПЧ подчертава установената практика на Върховния административен съд, че действия, извършени в рамките на наказателно производство, не представляват административна дейност и следователно искът по чл. 1 от ЗОДОВ ще бъде отхвърлен (виж решението Гуцанови, цитирано по-горе, параграфи 93, 94 и 97). Практиката на ВАС обаче се развива. В същото време примерите за успешно проведени искове при прекомерна употреба на сила започват да се увеличават, например при унизително отнасяне по време на арест (виж реш. № 13685 от 21.10.2013 г. по адм.д. № 13778/2012 г.на ВАС; реш. № 16059 от 04.12.2013 г. по адм.д. 15439/2012 г. на ВАС; реш. № 6952 от 09.06.2016 г. по адм.д. № 8517/2015 г. на ВАС). С времето възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита е отхвърляно от Съда с аргумента, че към момента на подаване на жалбата такава практика все още няма и съответно жалбоподателите не са били длъжни да инициират подобно производство (виж решението „Славов срещу България“, № 58500/10, пар. 55).

3. Решение № 8948 от 18 юли 2016 г. на Върховния административен съд

Междувременно, на етапа размяна на становища между Правителството и жалбоподателите по делото Посевини, пред административните съдилища в България се развива друго дело. Накратко фактите по него са следните.

През 2013 г. ищецът подава иск до Административен съд - Перник срещу МВР на основание чл. 1 от ЗОДОВ и претендира обезщетяване на причинените му неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия на служители на МВР при извършено претърсване и изземване на веществени доказателства в дома му. Исковата молба се основава на твърдения, че на 9 септември 2010 г. сутринта служители на МВР с автомати и качулки нахлуват в дома му, поставят му белезници и го извеждат на улицата без дрехи, където го държат повече от половин час с ръце на гърба, обърнат с лице към оградата. По същото време въоръжените служители събуждат децата и съпругата му, отвеждат ги в хола на къщата и извършват претърсване на дома.

Съдът отхвърля предявените искове като неоснователни, тъй като извършените от полицейските служители действия нямат характер на действия при и по повод извършване на административна дейност. С решение № 1841 от 10 февруари 2014 г. Върховният административен съд отменя решението на първата инстанция и връща делото за ново разглеждане от друг състав на съда с указания за установяване и обсъждане на относимите факти. В своето решение ВАС изрично посочва за действията на служителите на МВР, че: “Обстоятелството, че са извършени по повод и във връзка с образувано досъдебно производство не променя характера им на действия, производни от административна дейност, регламентирана в чл. 70-74а от ЗМВР. Те по смисъла на чл. 162 и чл. 163 [НПК] представляват процесуално-следствени действия, но са извършени от служители на административен орган и във връзка с осъществяване на административна дейност.“

При второто разглеждане на делото Административен съд - Перник частично уважава исковете, а решението отново е обжалвано пред ВАС. С решение от 18 юли 2016 г. ВАС присъжда обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпените неимуществени вреди, изразени в притеснение, срам и унижение. Съдът намира, че претърпените неимуществени вреди са в резултат на действия на служители на МВР при изпълнение на задачи, свързани с разрешено по искане на Софийска градска прокуратура извършване на процесуално-следствено действие – претърсване на жилището му. ВАС установява, че извършените в случая действия от служители на МВР са в пряко противоречие с изискванията на чл. 4, т. 2, чл. 72, ал. 1 и чл. 73 от ЗМВР в относимите им редакции към 09.09.2010 г.

Във връзка с така цитираното решение две неща правят впечатление: първо, сходната фактическа обстановка между делото пред ВАС и делото пред ЕСПЧ и второ, ясните и категорични мотиви на националния съд, че служителите на МВР са превишили своите правомощия при изпълнение на административна дейност, макар и в рамките на наказателно производство, отнесли са се унизително към ищеца, в резултат на което са му причинили неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване.  

4. Мотиви на ЕСПЧ за решението по делото Посевини

Както беше посочено, фактическата обстановка по двете горецитирани дела, пред Страсбург и пред ВАС, е сходна. Любопитен е начинът, по който Съдът e разгледал повдигнатите оплаквания.

а) Оплакване по чл. 3 от Конвенцията

Първото оплакване на жалбоподателите по делото Посевини е по чл. 3 от Конвенцията - те се оплакват, че арестът и последвалото претърсване на жилището и фотографското студио са били извършени по агресивен, ненужно публичен и унизителен начин, а първият жалбоподател е бил държан със закопчани с белезници ръце през по-голямата част от времето. Жалбоподателите твърдят, че това отношение от страна на полицейски служители нарушава забраната за нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията.

В настоящото дело и именно поради горепосочените решения на ВАС възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита е прието за основателно. Съдът посочва, че действително към момента на подаване на жалбата пред ЕСПЧ, 12 септември 2014 г., решението на ВАС все още не е окончателно. Съдът подчертава обаче, че решението на ВАС, с което връща делото на долуинстанционния съд с мотиви в подкрепа на приложимостта на ЗОДОВ, е от 10 февруари 2014 г. Към момента на подаване на жалбата пред ЕСПЧ жалбоподателите са могли да узнаят за новата практика на ВАС, да предявят иск по чл. 1 от ЗОДОВ и да потърсят удовлетворение на претенциите си пред националните съдилища. ЕСПЧ отхвърля оплакването на жалбоподателите като недопустимо поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита

В тази връзка е важно да се подчертае, че системата на Конвенцията е субсидиарна спрямо националните правни системи и задължение на първо място на държавата чрез нейните органи и особено съда е да разглежда оплаквания за нарушени основни права и свободи. Субсидиарният характер на системата на Конвенцията и отговорността на държавите-членки да предвидят ефективни средства за защита, както законодателно, така и чрез съдебната практика, са прогласени цели в декларациите, приети на всички важни международни конференции от 2010 г. насам, свързани с реформата на системата за защита правата на човека. ^[3]

В синхрон с това принципно положение е фактът, че в решението си ЕСПЧ окуражава жалбоподателите да използват и други начини да отнесат своите оплаквания до властите – например чрез жалба относно начина на провеждане на претърсването до МВР или до прокурора. В едно дисциплинарно или наказателно производство биха се изяснили важни факти и обстоятелства, които след това да послужат в евентуално гражданско производство за вреди (виж параграф 56).

В заключение следва да се посочи, че горецитираното решение на ВАС трябва да се подкрепи не само защото е в съответствие със стандарта по Конвенцията. Такава практика на съда може да има превантивен ефект и да доведе до внимателно планиране на полицейски операции и до добросъвестно изпълнение на служебните задължения от страна на служители на МВР.

б) Оплакване по чл. 8 и чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията

Жалбоподателите се оплакват по чл. 8 от Конвенцията (право на зачитане на личния и семеен живот и жилището), че претърсването и изземването в дома им и фотографското студио са били хаотични, а дадените от съда разрешения са били формулирани твърде широко, както и по чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията, че не са имали на разположение ефективно вътрешноправно средство за защита в тази връзка.

Проблемът с претърсването и изземването не за първи път е поставян на вниманието на ЕСПЧ (виж решения по делата Гуцанови, Славов и други, цитирани по-горе, „Говедарски срещу България“, № 34957/12, „Преждарови срещу България“, № 8429/05), като Съдът последователно приема, че претърсването и изземването в тези случаи са извършени без съдебно разрешение, в условията на твърдяна „неотложност“ и при формален последващ съдебен контрол, в нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

В решението Посевини оплакването по чл. 8 е отхвърлено по същество. Съдът изрично разграничава делото от горепосочените дела и отбелязва, че претърсването е извършено с предварително разрешение на съд, посочени са обектите, които следва да бъдат иззети, имало е обосновано предположение за извършено престъпление, както и че предметите са били върнати бързо, след като властите са си послужили с тях.

Не така стои въпросът с наличието на ефективно вътрешноправно средство за защита. ЕСПЧ е намирал нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията поради липса на средство за защита в националното право и практика в случаите на твърдяно незаконно или непропорционално претърсване и изземване (виж решенията по делата „Илия Стефанов срещу България“, № 65755/01,  „Попови срещу България“, № 39651/11, Гуцанови, Стоянов и други, Преждарови, цитирани по-горе). ЕСПЧ констатира, че българските съдилища все още не разглеждат законността на предварителните или последващи определения на наказателния съд, с които се разрешава или одобрява претърсване и изземване в наказателното производство (виж параграф 85 от решението Посевини).   

За съжаление, няма изрична законова разпоредба, която да предвижда обжалване на тези определения. Няма и практика на националния съд, която да може да бъде противопоставена на подобно оплакване, и съответно Съдът намира нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията.

5. Изводи

Решението по делото Посевини показва значението на разумната и добре аргументирана практика на българския съд за успешния изход от делата пред Съда в Страсбург, както и за изпълнението на решенията на ЕСПЧ в контекста на т.нар. общи мерки, с които се цели предотвратяване на бъдещи осъдителни решения. В същото време то е илюстрация за това къде практиката трябва да се усъвършенства и какво още би могло да се направи в ситуации, в които основни права и свободи са били или има опасност да бъдат нарушени. Както беше посочено по-горе, отговорност на държавата е чрез трите нейни власти да сложи в ред вътрешната си уредба и практика, така че да не се стига до нарушения на основни права и свободи, да се гарантира върховенството на закона и да се намали броят на осъдителните решения по дела срещу България. Развитието на съдебната практика е безспорно важна крачка към постигането на тези цели. 

От тук можете да свалите статията в pdf формат