Номер на жалба: 14939/03

Членове от Конвенцията: (П7-3) Право на обезщетение в случай на съдебна грешка, (П7-4) Забрана за повторно осъждане или наказание-{Общо}, (П7-3) Престъпление, (П7-4) Оправдаване, (П7-4) Право да няма повторно осъждане или наказание

По делото Сергей Золотухин срещу Русия,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в Голяма камара, състояща се от следните лица:

            Жан-Пол Коста (Jean-Paul Costa), председател,
            Никола Браца (Nicolas Bratza),
            Франсоаз Тюлкенс (Françoise Tulkens),
            Хосеп Касадевал (Josep Casadevall),
            Корнелиу Бирсан (Corneliu Bîrsan),
            Карел Юнгвирт (Karel Jungwiert),
            Елизабер Щайнер (Elisabeth Steiner),
            Анатоли Ковлер (Anatoly Kovler),
            Станислав Павловски (Stanislav Pavlovschi),
            Егберт Майер (Egbert Myjer),
            Драголюб Попович (Dragoljub Popović),
            Изабел Беро-Льофевр (Isabelle Berro-Lefèvre),
            Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
            Джорджо Малинверни (Giorgio Malinverni),
            Луис Лопез Гера (Luis López Guerra),
            Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
            Леди Бианку (Ledi Bianku), съдии,
и Майкъл О’Бойл (Michael O’Boyle), заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 26 март 2008 г. и 21 януари 2009 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 14939/03) срещу Руската федерация, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от руски граждани, г-н Сергей Александрович Золотухин (”жалбоподателя”), на 22 април 2003 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н П. Лийч и г-н К. Коротеев, адвокати от Европейски център за защита на правата на човека (European Human Rights Advocacy Centre). Руското правителство (”Правителството”) се представлява от г-жа В. Милинчук, бивш представител на Руската федерация в Европейския съд по правата на човека.

3.  Жалбоподателят се оплаква по чл. 4 от Протокол № 7, че е бил наказателно преследван два пъти във връзка с едно и също престъпление.

4.  Жалбата е разпределена на Първа секция на Съда (Правило 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на тази секция, Камарата, която ще разглежда делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията) е съставена, както е предвидено в Правило 26 § 1.

5.  На 8 септември 2005 г. жалбата е обявена за частично допустима от Камарата на тази секция в състав Кристос Розакис (Christos Rozakis), Пеер Лоренцен (Peer Lorenzen), Снежана Ботушарова (Snejana Botoucharova), Анатоли Ковлер (Anatoli Kovler), Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev) и Свере Ерик Йебенс (Sverre Erik Jebens), съдии, и Сьорен Нилсен (Søren Nielsen), секретар на секцията.

6.  На 7 юни 2007 г. Камара в тази секция в състав Кристос Розакис (Christos Rozakis), Лукис Лукайдес (Loukis Loucaides), Нина Вайич (Nina Vajić), Анатоли Ковлер (Anatoli Kovler), Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), Дийн Шпилман (Dean Spielmann) и Свере Ерик Йебенс (Sverre Erik Jebens), съдии, и Сьорен Нилсен (Søren Nielsen), секретар на секцията, достигат единодушно до заключението, че е налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 и присъжда обезщетение за неимуществени вреди и съдебни разноски.

7.  На 5 септември 2007 г. Правителството моли в съответствие с чл. 43 от Конвенцията и чл. 73 от Правилника делото да бъде отнесено до Голямата камара. Панел на Голямата камара приема тази молба на 12 ноември 2007 г.

8.  Съставът на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и Правило 24.

9.  Жалбоподателят и Правителството представят становища по съществото. В допълнение са получени коментари на трета страна от Института за обучение по права на човека на Адвокатската колегия на Париж, която е допусната от Председателя за участие в писменото производство (чл. 36 § 2 от Конвенцията и Правило 44 § 2).

10.  В Сградата по правата на човека в Страсбург се провежда открито заседание на 26 март 2008 г. (Правило 59 § 3).

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-жа В. Милинчук, представител на Руската федерация в Европейския съд по правата на човека,         агент,
г-жа И. Майке,
г-жа Й. Цимбалова,                                                              съветници;

(б)  за жалбоподателя
г-н   П. Лийч,                                                                           адвокат,
г-н   К. Коротеев,                                                                    съветник.

Съдът изслушва обръщенията на г-н Лийч, г-н Коротеев и г-жа Милинчук.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

11.  Жалбоподателят е роден през 1966 г. и живее във Воронеж.

А. Събитията от 4 януари 2002 г.

12.  Събитията, както са описани от страните и описани в съответните документи, в този ден се развиват по следния начин.

13.  Сутринта на 4 януари 2002 г. жалбоподателят е отведен в полицейско управление № 9 на Министерството на вътрешните работи в район Ленински на Воронеж (“полицейското управление”) за целите на установяване на това как той е успял да вкара приятелката си г-жа П. в забранена военна част.

14.  В полицейското управление жалбоподателят първоначално е отведен в офиса на паспортната служба. Жалбоподателят бил пиян и проявил вербална агресия към служителя на паспортно бюро г-жа Ю. и ръководителя на Отдел „Движение по пътищата“ капитан С. Жалбоподателят игнорира упреците и предупрежденията, които са му отправени. След като блъсва капитан С. и се опитва да си тръгне, са му поставени белезници. Полицаите счели, че поведението на жалбоподателя представлява административното нарушение дребно хулиганство.

15.  Жалбоподателят е отведен в кабинета на майор К., началник на полицейското управление. Майор К. изготвя доклад за хулиганско поведение на жалбоподателя, който гласи, както следва:

“Настоящият доклад е изготвен от майор К., началник на полицейско управление № 9, Воронеж-45, за да запише факта, че на 4 януари 2002 г. в 9:45 ч. г-н Золотухин, доведен в полицейско управление № 9 с г-жа П., която незаконно е вкарал в ограничена военна част, отправя ругатни към полицаи и ръководителят на [нечетливо], не отговаря на порицания, пренебрегва исканията от страна на полицаи да прекрати нарушаването на обществения ред, опитва да избяга от сградата на полицията и са му сложени белезници, тоест извършил е административните нарушения, посочени в чл. 158 и чл. 165 от Кодекса за административните нарушения на РСФСР.”

16.  Капитан С. и старши лейтенант Н. също присъстват в кабинета, докато майор К. изготвя доклада. Жалбоподателят става вербално агресивен към майор К. и го заплашва с физическо насилие. Той отново се опитва да си тръгне и изритва стол.

17.  След като докладът е завършен, жалбоподателят е качен в кола, за да бъде отведен до районното полицейско управление (РПУ) на Грибановски. Шофьорът г-н Л., майор К., старши лейтенант Н. и г-жа П. пътуват в една и съща кола. По пътя жалбоподателят продължава да ругае майор К. и заплашва да го убие за това, че е завел административно производство срещу него.

Б. Административно осъждане на жалбоподателя

18.  На 4 януари 2002 г. Районният съд на Грибановски признава жалбоподателя за виновен за нарушение по чл. 158 от Кодекса за административните нарушения на Руската съветска федеративна република (РСФСР) на следните основания:

“Золотухин ругае на обществено място и не реагира на порицания.”

19.  Жалбоподателят е осъден на административно задържане за срок от три дни. Решението посочва, че присъдата не подлежи на обжалване и влиза в сила незабавно.

В. Наказателно преследване на жалбоподателя

20.  На 23 януари 2002 г. е образувано наказателно дело срещу жалбоподателя по подозрение, че на 4 януари 2002 г. в полицейското управление е извършил “хулигански действия, включително съпротива на длъжностно лице, занимаващо се с нарушение на обществения ред”- престъпление по чл. 213 § 2 (б) от Наказателния кодекс на Руската федерация. На следващия ден жалбоподателят е задържан под стража. На 1 февруари 2002 г. са образувани още две производства срещу жалбоподателя по други обвинения.

21.  На 5 април 2002 г. жалбоподателят е официално обвинен. Относимите части от обвинителния акт гласят, както следва:

“Сутринта на 4 януари 2002 г. г-н Золотухин е отведен в полицейско управление № 9 в район Ленински на Воронеж за изясняване на обстоятелствата, при които неговата позната г-жа П. е влязла на територията на забранена военна част Воронеж-45. В паспортната служба в полицейско управление № 9 г-н Золотухин, който бил пиян, грубо нарушава обществения ред, като показва ясна липса на уважение към обществото, и започва шумно да изрича ​​обиди към присъстващите в паспортната служба, а именно г-жа Ю., длъжностно лице по паспортите в жилищния отдел на военното поделение 25852, и капитан С., ръководител на Отдел „Движение по пътищата“ в полицейско управление № 9; по-конкретно, той заплашва последния в качеството му на полицай, изпълняващ служебните си задължения, с физическа разправа. Г-н Золотухин не реагира на законните искания на капитан С. за прекратяване на нарушението на обществения ред; опитва се да напусне сградата на паспортната служба, активно отхвърля опитите за предотвратяване на хулиганското му поведение, указва съпротива на капитан С.,  като го дърпа и бута извън обсега си, и пречи на паспортната служба да функционира нормално.

Следователно, чрез умишлените си действия г-н Золотухин извършва хулигански действия, тоест грубо нарушение на обществения ред, изразявайки явно неуважение към обществото, в съчетание със заплаха за използване на насилие и указване на съпротива на длъжностно лице, занимаващо се с нарушение на обществения ред; горното представлява престъплението, посочено в чл. 213 § 2 (б) от Наказателния кодекс.

В резултат на хулиганското си поведение, г-н Золотухин е отведен в кабинета на майор К., началник на полицейско управление № 9, район Ленински, Воронеж, който към момента присъства в изпълнение на служебните си задължения, за да бъде изготвен доклад за административно нарушение. [Майор] К., при изпълнение на служебните си задължения, съставя протокол за административно нарушение по отношение на г-н Золотухин по чл. 158 и чл. 165 от Кодекса за административните нарушения на РСФСР. Г-н Золотухин, осъзнавайки, че срещу него се съставя протокол за административно нарушение, започва публично да обижда [майор] К., отправяйки ругатни към него в качеството му на полицай в присъствието на старши лейтенант Н., помощник-командир на военно поделение 14254, и капитан С., ръководител на Отдел „Движение по пътищата“ в полицейско управление № 9, като по този начин умишлено напада честта и достойнството на полицай. Г-н Золотухин съзнателно пренебрегва многократните искания на майор К. да сложи край на нарушаването на обществения ред и обидното си поведение. След това г-н Золотухин опитва да напусне кабинета на началника на полицейското управление без разрешение и ритва стол, като същевременно продължава да отправя обиди към майор К. и да го заплашва с физическа разправа.

Следователно г-н Золотухин  умишлено и публично обижда длъжностно лице, изпълняващо служебните си задължения, тоест извършва престъплението, посочено в чл. 319 от Наказателния кодекс.

След като е съставен протоколът за административно нарушение по отношение на г-н Золотухин, той и г-жа П. са качени в превозно средство, за да бъдат отведени в районното полицейско управление на Грибановски, Воронежка област. В колата, в присъствието на г-жа П., старши лейтенант Н., помощник-командир на военно поделение 14254, и шофьора [г-н] Л., г-н Золотухин продължава умишлено да напада честта и достойнството на майор К., който изпълнява служебните си задължения, отправяйки ругатни към него в качеството му на полицай и по този начин го обижда публично; след това публично заплашва да убие майор К., началник на полицейско управление № 9, за завеждането на административно производство срещу него.

Следователно, със своите умишлени действия, г-н Золотухин заплашва да използва насилие срещу длъжностно лице във връзка с изпълнението на служебните задължения на последното, тоест извършва престъплението, посочено в чл. 318 § 1 от Наказателния кодекс.

22.  На 2 декември 2002 г. Районният съд на Грибановски постановява решение. По отношение на престъплението по чл. 213 § 2 от Наказателния кодекс, Районният съд оправдава жалбоподателя със следните мотиви:

“Сутринта на 4 януари 2002 г. в ... полицейско управление № 9 [жалбоподателят], в нетрезво състояние, ругае ... г-жа Ю. и капитан С., заплашвайки да убие последния. Той отказва да се подчини на законосъобразно искане на капитан С., ... държи се агресивно, избутва [капитан] С. и се опитва да си тръгне. След като разгледа доказателствата, представени по време на процеса, съдът смята, че вината [на жалбоподателя] не е установена. На 4 януари 2002 г. [жалбоподателят] е подложен на административно задържане за три дни за същите действия [характеризирани] по чл. 158 и чл. 165 от Кодекса за административните нарушения. Съдебното решение не е обжалвано, нито е отменено. Съдът смята, че няма признаци за престъпление по чл. 213 § 2 (б) в действията на ответника и го оправда по това обвинение.”

23.  Районният съд  по-нататък признава жалбоподателят за виновен за обида на държавен служител по чл. 319 от Наказателния кодекс. Установява, че жалбоподателят е ругаел и заплашвал майор К. в кабинета му в полицейското управление, докато вторият е съставял протокол за административните нарушения по чл. 158 и чл.165 от Кодекса за административните нарушения на РСФСР. Твърденията на майор К. в този смисъл са потвърдени от показанията на капитан С., старши лейтенант Н. и г-жа Ю., които също са присъствали в кабинета на майор К.

24.  Накрая, Районният съд признава жалбоподателя за виновен за заплашване с насилие срещу длъжностно лице по чл. 318 § 1 от Наказателния кодекс. Въз основа на твърденията на майор К., старши лейтенант Н. и приятелката на жалбоподателя съдът констатира, че след като протоколът за административно нарушение е съставен, жалбоподателят и приятелката му са били отведени с кола до районното полицейско управление на Грибановски. В колата жалбоподателят е продължил да ругае майор К. Също така го е наплюл и е казал, че след като бъде освободен, ще го убие и ще се укрие. Майор К. е възприел заплахата като реална, тъй като жалбоподателят има история на агресивно и насилническо поведение.

25.  На 15 април 2003 г. Окръжният съд на Воронеж накратко потвърждава решението.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

26.  Руската конституция гласи, че “никой не може да бъде осъден два пъти за едно и също престъпление” (чл. 50 § 1).

27.  Наказателно-процесуалния кодекс установява, че наказателно производство следва да бъде прекратено, ако съществува окончателно решение срещу заподозрения или обвиняемия относно същите обвинения или решение на съд, следовател или проверяващ да се прекрати наказателното дело по същите обвинения или да не се образува наказателно производство (чл. 27 §§ 4 и 5).

28.  Чл. 158 от Кодекса за административните нарушения РСФСР (в сила към съответния момент) гласи, както следва:

Чл. 158
Дребни хулигански прояви

“Дребни хулигански прояви, тоест изричане на ругатни на обществени места, обидно поведение към другите и други подобни действия, които нарушават обществения ред и спокойствие, се наказват с глоба в размер между десет и петнадесет минимални месечни заплати или от един до два месеца поправителен труд в съчетание с удържането на двадесет на сто от заплатите на нарушителя, или ако с оглед на обстоятелствата по делото и като се има предвид характера на нарушителя, тези мерки не са смятат за достатъчни - с до петнадесет дни административно задържане.”

29.  Наказателният кодекс на Руската федерация (в сила към съответния момент) в относимата си част гласи, както следва:

Чл. 213
Хулигански прояви

“1.  Хулигански прояви, тоест тежки нарушения на обществения ред или явни прояви на неуважение към обществото, в съчетание с използване на насилие срещу отделни лица или заплаха за използване на насилие или унищожаване или повреда на собствеността на други лица, се наказва ... с лишаване от свобода до две години.

2.  Същите прояви, ако бъдат извършени

...

(б) при съпротива на длъжностно лице или друго лице, изпълняващо своето задължение за поддържане на обществения ред или занимаващо се с нарушение на обществения ред ...

- се наказва с от 180 до 240 часа задължителен труд или от една до две години поправителен труд или с лишаване от свобода до пет години.”

Чл. 318 § 1
Използване на насилие срещу държавен служител

“Използването на насилие, което не застрашава живота или здравето, или заплахата за използване на такова насилието срещу държавен служител или неговите близки във връзка с изпълнението на служебните му задължения, се наказва с глоба в размер на между 200 и 500 минимални месечни заплати ... или от три до шест месеца задържане или до пет години лишаване от свобода ...”

Чл. 319
Обида на държавен служител

“Публична обида на държавен служител при изпълнение на служебните му задължения или във връзка с тяхното изпълнение се наказва с глоба в размер на между 50 и 100 минимални месечни заплати, ... от 120 до 180 часа задължителен труд или от шест месеца до една година поправителен труд.”

30.  В Постановление № 4 от 27 юни 1978 г. (с последващи изменения), Пленумът на Върховния съд постановява, че в случаите, когато срещу ответник е повдигнато административно обвинение за дребни хулигански прояви, но неговите действията са били достатъчно социално опасни, за да се считат за престъпление, срещу него следва да се заведе наказателно производство по чл. 206 от Наказателния кодекс на РСФСР (заменен от чл. 213 от руския Наказателен кодекс след 1 януари 1997 г.) (§ 5). В Постановление № 5 от 24 декември 1991 г. (с последващи изменения), Пленумът на Върховния съд постановява, че съдилищата от по-ниска инстанция не трябва да допускат разширено тълкуване на наказателната забрана на хулигански прояви, за да изключат наказателното осъждане на лица, обвинени само в административно нарушение за дребни хулигански прояви (§ 20).

III.  ПРИЛОЖИМО И СРАВНИТЕЛНО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО

А. Международен пакт за граждански и политически права на ООН

31.  Чл. 14 § 7 от Международния пакт за граждански и политически права на ООН гласи, както следва:

“Никой не може да бъде съден или наказван за престъпление, за което вече е бил окончателно осъден или оправдан съгласно закона и наказателната процедура на всяка страна.”

Б. Статут на Международния наказателен съд

32.  Чл. 20 от Статута на Международния наказателен съд гласи следното:

“1.  С изключение на случаите, предвидени в този статут, никое лице не може да бъде съдено от Съда за деяние, което съставлява престъпление, за което лицето е осъдено или оправдано от Съда.

2.  Никое лице не може да бъде съдено от друг съд за престъпление, отнесено в съответствие с чл. 5, за което лицето вече е осъдено или оправдано от Съда.

3.  Никое лице, което е съдено от друг съд за деяние, забранено от чл. 6, 7 или 8, не може да бъде съдено от Съда за същото престъпление, освен ако производството в другия съд:

(a) е било проведено с цел това лице да бъде предпазено от наказателна отговорност за престъпления от компетентността на Съда; или

(b) не е било проведено независимо и безпристрастно в съответствие с нормите за редовен процес, признати от международното право, и е проведено по начин, който при конкретните обстоятелства не съответства на намерението лицето да бъде изправено пред съд.”

В. Европейският съюз и Споразумението от Шенген

33.  Чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която е тържествено провъзгласена от Европейския парламент, Съвета и Комисията в Страсбург на 12 декември 2007 г. (ОВ 14.12.2007 г., C 303/1), гласи следното:

“Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона.”

34.  Чл. 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген от 14 юни 1985 г. ( “КПСШ”) гласи следното:

“Лице, което е осъдено в една договаряща страна, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена.”

35.  Съдът на Европейския съюз (“СЕС”) е признал принципа non bis in idem като основен принцип на правото на Общността (Limburgse Vinyl Maatschappij NV (LVM) and Others v. Commission of the European Communities, Присъединени дела C-238/99 P, C244/99 P, C-245/99 P, C-247/99 P, C-250/99 P до C-252/99 P и C254/99 P, § 59, 15 октомври 2002 г.):

“... принципът non bis in idem, основен принцип на общностното право, прогласен освен това в член 4, параграф 1 от Протокол № 7 от ЕКПЧ [Конвенцията], забранява в областта на конкуренцията повторното осъждане или преследване на предприятие поради антиконкурентно поведение, за което то веднъж е било санкционирано или за което вече е било обявено, че не носи отговорност с предходно решение, неподлежащо повече на обжалване.”

36.  В областта на конкурентното право СЕС прилага следния подход на проверка на съответствието с принципа non bis in idem (Aalborg Portland A/S and Others v. Commission of the European Communities, Присъединени дела C-204/00 P, C-205/00 P, C-211/00 P, C213/00 P, C-217/00 P и C-219/00 P, § 338, 7 януари 2004 г.):

“Що се отнася до спазването на принципа ne bis in idem, прилагането на този принцип зависи от наличието на три условия, а именно идентичност на деянията, един и същ извършител на нарушението и един и същ защитен правен интерес. Следователно този принцип забранява едно и също лице да бъде санкционирано повече от един път за едно и също неправомерно поведение, за да бъде защитено едно и също правно благо.”

37.  Съдебната практика на СЕС относно полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси се основава на различно тълкуване на “idem” (Leopold Henri Van Esbroeck, Дело C-436/04, 9 март 2006 г.):

“27.  На първо място обаче формулировката на чл. 54 от КПСШ, “същите деяния”, показва, че тази разпоредба се отнася единствено до характера на процесните деяния, а не до тяхната правна квалификация.

28.  Следва също да се отбележи, че термините, използвани в този член, се различават от използваните в други международни договори, гарантиращи принципа ne bis in idem.  За разлика от чл. 54 от КПСШ, чл. 14 (7) от Международния пакт за граждански и политически права и чл. 4 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи използват термина „престъпление” (‘offence’), което подразбира, че критерият за правната квалификация на деянията е относим като предпоставка за приложимостта на принципа ne bis in idem, гарантиран от тези договори.

...

30.  Налице е необходимият извод, че принципът ne bis in idem, гарантиран от този член, непременно предполага, че договарящите държави си имат взаимно доверие относно техните наказателноправни съдебни системи и че следователно всяка признава действащото наказателно право в другите договарящи държави, дори когато резултатът би бил различен, ако бе приложено собственото национално право ([Дело C-385/01] Gözütok and Brügge [[2003] ECR I-1345], параграф 33).

31.  Следва, че възможността за различна правна квалификация на едни и същи деяния в две различни договарящи държави не е пречка за прилагането на чл. 54 от КПСШ.

32.  По същите причини критерият за идентичност на защитения правен интерес не е приложим, тъй като този критерий е вероятно да се различава в отделните договарящи държави.

33.  Горните констатации са допълнително подсилени от целта на чл. 54 от КПСШ, която е да осигури защита от преследване на лице за едни и същи деяния в няколко договарящи  държави заради това, че е упражнило правото си на свободно придвижване (Gözütok and Brügge, параграф 38, и Дело С-469/03 Miraglia [2005] ECR I-2009, параграф 32).

34.  Както е посочено от Генералния адвокат в точка 45 от неговото Становище, правото на свободно придвижване е ефективно гарантирано, единствено ако извършителят на определено деяние знае, че след като веднъж е бил признат за виновен и е изтърпял присъдата си, или, ако е приложимо, е бил оправдан с окончателно решение в държава-членка, той може да пътува в границите на Шенген без страх от преследване в друга държава-членка на основание, че правната система на тази държава-членка третира съответното деяние като отделно нарушение.

35.  При липсата на хармонизация на наказателното законодателство, критерий, основан на правната квалификация на деянията или на защитения правен интерес, може да създаде толкова бариери пред свободното придвижване в границите на Шенген, колкото са наказателните системи в договарящите държави.

36.  При тези обстоятелства единственият относим критерий за приложението на чл. 54 от КПСШ е идентичността на фактите, съставляващи признаците от обективна страна, разбирана в смисъл на съществуване на набор от конкретни обстоятелства, които са неизменно свързани помежду си.

...

38.  ... окончателната оценка принадлежи ... на компетентните национални съдилища, натоварени със задачата да определят дали въпросните факти, съставляващи признаците от обективна страна, представляват набор от факти, които са неизменно свързани по време, място и предмет.”

38.  СЕС потвърждава и развива този подход в последното дело, отнасящо се до приложението на принципа non bis in idem (Norma Kraaijenbrink, Дело C-367/05, 18 юли 2007 г.):

“26.  ... следва да се напомни, че Съдът вече е приел, че единственият критерий, който е релевантен за прилагането на чл. 54 от КПСШ, е този за идентичност на фактите, съставляващи признаците от обективна страна, схващани като наличие на съвкупност от неразделно свързани помежду си конкретни обстоятелства (вж. Van Esbroeck, параграф 36л Дело C-467/04 Gasparini and Others [2006] ECR I-9199, параграф 54; и Дело C-150/05 Van Straaten [2006] ECR I-9327, параграф 48).

27.  За да установят дали съществува такава съвкупност от конкретни обстоятелства, компетентните национални съдилища трябва да определят дали по двете производства фактите, съставляващи признаците от обективна страна, представляват съвкупност от факти, неразделно свързани помежду си във времето, пространството, както и по отношение на своя предмет (вж. в този смисъл Van Esbroeck, параграф 38; Gasparini and Others, параграф 56; и Van Straaten, параграф 52).

28.  От това следва, че отправна точка при преценката на понятието „същите деяния“ по смисъла на чл. 54 от КПСШ е общото разглеждане на конкретните противоправни действия, за които са образувани наказателните производства пред юрисдикциите на двете договарящи държави. Така чл. 54 от КПСШ може да бъде приложен едва след като сезираният с второто наказателно производство съд установи, че фактите, съставляващи признаците от обективна страна, са едно неделимо цяло поради това, че са свързани във времето и пространството и поради своя предмет.

29.  Напротив, ако фактите, съставляващи признаците от обективна страна, не представляват такава съвкупност, обстоятелството, че сезираният с второто наказателно производство съд установява, че предполагаемият извършител на тези деяния е действал със същия престъпен умисъл, само по себе си не е достатъчно, за да е сигурно, че е налице съвкупност от конкретни неразделно свързани помежду си обстоятелства, обхваната от понятието за „същите деяния“ по смисъла на чл. 54 от КПСШ.

30.  Както подчертава по-конкретно Комисията на Европейските общности, субективната връзка между деянията, за които са образувани наказателни производства в две договарящи държави, не води непременно до наличие на обективна връзка между разглежданите факти, съставляващи признаците от обективна страна, които следователно могат да се различават от гледна точка на времето и пространството, както и по своето естество.

...

32.  ... компетентните национални съдилища следва да преценят дали степента на идентичност и на свързаност между всички фактически обстоятелства, за които са образувани споменатите наказателни производства срещу едно и също лице в двете засегнати договарящи държави, е такава, че е възможно да се установи, че става въпрос за „същите деяния“ по смисъла на чл. 54 от КПСШ.

...

36.  С оглед на тези съображения на първия въпрос следователно трябва да се отговори, че чл. 54 от КПСШ трябва да се тълкува в смисъл, че:

— критерият, релевантен за целите на прилагането на посочения член, е този за идентичност на фактите, съставляващи признаците от обективна страна, схващани като наличие на съвкупност от неразделно свързани помежду си факти, независимо от тяхната правна квалификация или от защитения правен интерес;

— различни деяния, които се състоят по-специално, от една страна, в държане в една Договаряща държава на парични суми, получени от трафик на упойващи вещества, и от друга страна, в пласиране в намиращи се в друга Договаряща държава обменни бюра на парични суми със същия произход, не трябва да се считат за „същите деяния“ по смисъла на чл. 54 от КПСШ единствено поради факта, че компетентният национален съд е установил, че споменатите деяния са свързани от един и същи престъпен умисъл;

— споменатият национален съд следва да прецени дали степента на идентичност и на свързаност между всички подлежащи на сравнение фактически обстоятелства е такава, че с оглед на горепосочения релевантен критерий е възможно да се приеме, че става въпрос за „същите деяния“ по смисъла на чл. 54 от КПСШ.

Г. Американска конвенция за правата на човека

39.  Чл. 8 § 4 от Американската конвенция за правата на човека гласи следното:

“Обвиняемо лице, оправдано с решение, което не подлежи на обжалване, не подлежи на нов процес по същото основание.”

40.  Междуамериканският съд по правата на човека дава следното тълкувание на тази разпоредба (Loayza-Tamayo v. Peru, 17 септември 1997 г., Серия C № 33, § 66):

“Този принцип е предназначен да защити правата на лицата, които са били съдени за конкретни факти, от това да бъдат подложени на нов процес на същото основание. За разлика от формулата, използвана от други международни инструменти за защита на правата на човека (напр. Международния пакт на ООН за граждански и политически права, чл. 14, § 7), който нарича същото “престъпление”), Американската конвенция използва израза “същото основание”, която е много по-широк термин в полза на пострадалото лице.”

Д. Върховен съд на САЩ

41.  В Съединените щати, правилото за двукратно осъждане за едно и също престъпление произтича от Петата поправка на Конституцията, съответната точка от която гласи:

“... както и на никой човек няма да бъде застрашен живота, свободата, репутацията и имуществото му два пъти за едно и също престъпление...”

42.  В делото Blockburger v. United States, 284 U.S. 299 (1932), в което ответникът е продавал лекарства не в оригиналната опаковка и без писмена поръчка на купувача, и в което продажбата е била характеризирана като две закононарушения, Върховният съд приема следното тълкуване:

“Раздел 1 от Закона за наркотичните вещества определя престъплението продажба на което и да било от забранените лекарства, освен в или от оригиналната подпечатана опаковка; и раздел 2 определя престъплението продажба на някое от тези лекарства, които не са в съответствие с писмена поръчка на лицето, на което се продава лекарството. По този начин по закон са създадени две отделни престъпления. Фактически има само една продажба и въпросът е дали с нарушаването на двата раздела от едно и също деяние обвиняемият е извършил две престъпления или само едно.

...

Всяко от определените престъпления изисква доказателство за различен елемент. Приложимото правило е, че когато едно и също деяние или сделка представлява нарушение на две отделни законови разпоредби, проверката, която следва да се приложи, за да се определи дали има две престъпления или само едно, е дали всяка разпоредба изисква доказване на допълнителен факт, което другата не изисква ... [T]ози съд цитира и приема езика на Върховния съд на Масачузетс в Morey v. Commonwealth, 108 Mass. 433: “Едно деяние може да бъде нарушение на два закона; и ако всеки закон изисква доказване на допълнителен факт, който другият не изисква, оправдаване или осъждане по един закон не освобождава подсъдимия от преследване и наказания по другия.”

43.  В делото Grady v. Corbin, 495 U.S. 508 (1990), което се отнася до “пътно убийство” от страна на ответника г-н Corbin, Върховният съд разработва различен подход:

“... Техническо сравнение на елементите на двете нарушения, както се изисква от Blockburger, не защитава ответниците достатъчно от тежестта на множество процеси. Това дело показва по подобен начин ограниченията на анализа в Blockburger. Ако Blockburger представлява цялото разследване на правилото за двукратно осъждане за едно и също престъпление в контекста на последващите съдебни преследвания, държавата може да съди Corbin в четири последователни процеса: за неуспех да се движи вдясно от средния участък, за шофиране в нетрезво състояние, за нападение и за убийство. Държавата може да подобри своето представяне на доказателствата във всеки процес, като оценява кой свидетел дава най-убедителните показанията, кои документи имат най-голямо въздействие, кои откриващи или закриващи речи убеждават в най-голяма степен съдебните заседатели. Corbin ще бъде принуден или да оспорва всеки от тези процеси, или да се признае за виновен, за да избегне безпокойството и разходите.

По този начин последващо съдебно преследване трябва да направи повече, отколкото просто да се премине проверката по Blockburger. Както предлагаме във Vitale, клаузата за двукратно осъждане за едно и също престъпление забранява всяко последващо съдебно преследване, в което правителството, за да установи съществен елемент на престъпление, за което е повдигнато обвинение в това съдебно преследване, ще докаже поведение, което представлява престъпление, за което ответникът вече е бил разследван. ... Решаващото проучване е какво поведение държавата ще докаже, а не доказателствата, които държавата ще използва, за да докаже това поведение ... Държава не може да избегне предписанията на клаузата за двукратно осъждане за едно и също престъпление в последователни дела като само променя доказателствата, представени за доказване на едно и също поведение ...”

44.  Независимо от това в делото United States v. Dixon, 509 U.S. 688 (1993), Върховния съд се връща към проверката по Blockburger:

“Защита на клаузата за двукратно осъждане за едно и също престъпление се прилага в дела не по бързото производство за престъпно неуважение, също както и в други наказателни дела. В контекста както на множество наказания и последователни дела, забраната на двукратно осъждане за едно и също престъпление важи и ако двете престъпления, за които подсъдимият е наказан или съден, не могат да се справят успешно с “едни и същи елементи” или проверка по “Blockburger”. ... Тази проверка изследва дали всяко престъпление съдържа елемент, който не се съдържа в другото; ако не, те са “едно и също престъпление” по смисъла на клаузата и правилото за двукратното осъждане за едно и също престъпление забранява последващо наказание или съдебно преследване. ...

Въпреки че съдебното преследване [в случая] несъмнено би било забранено от проверката по Grady за “едно и също поведение”, Grady трябва да се отхвърли, защото противоречи на непрекъсната поредица от решения ... и е създало объркване. ... Освен това правилото Grady вече се е показало нестабилно на практика, вж. United States v. Felix, 503 U.S. ... Въпреки че Съдът не преразглежда прецеденти с лека ръка, той никога не е чувствал необходимост да следва предходни решения, които са неприложими или лошо мотивирани.”

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИТЕ ВЪЗРАЖЕНИЯ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

45.  Пред Голямата камара Правителството повдига за първи път възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Твърди, че жалбоподателят не е обжалвал административното си осъждане или решението за образуване на наказателно производство.

46.  Съдът подчертава, че съгласно Правило 55 от Правилника на Съда всяко възражение за недопустимост трябва, доколкото  позволяват неговия характер и обстоятелствата, да бъде предявено от ответната договаряща страна в нейното писмено или устно становище по допустимостта на жалбата (вж. Prokopovich v. Russia, № 58255/00, § 29, ЕСПЧ 2004-XI, с допълнителни препратки). По време на етапа по допустимостта Правителството не повдига възражение относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита. Следователно, правителството се лишава от възможността да повдига предварително възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на този етап от производството. Възражението на Правителството трябва следователно да бъде отхвърлено.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 4 ОТ ПРОТОКОЛ № 7

47.  Жалбоподателят се оплаква по чл. 4 от Протокол № 7, че след като вече е изтърпял три дни задържане за хулигански прояви, извършени на 4 януари 2002 г., той е съден отново за същото нарушение. Чл. 4 от Протокол № 7 гласи следното:

 “1.  Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателното производство на тази държава.

2.  Разпоредбите на предходния параграф не представляват пречка за възобновяването на процеса съгласно закона и наказателното производство на съответната държава, ако има доказателства за нови или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на процеса, които са повлияли на неговия изход.

3.  Не се допуска освобождаване от изпълнението на задълженията по този Протокол на основание член 15 от Конвенцията.”

А. Дали първата санкция е наказателна по своето естество

48.  Съдът отбелязва, че на 4 януари 2002 г. жалбоподателят е признат за виновен в производство, водено по Кодекса за административните нарушения, които са смятани за “административни”, а не за “наказателни” според руската правна квалификация. По този начин, с цел да се определи дали жалбоподателят е “оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателното производство на [тази] държава”, първият въпрос, който трябва да се реши, е дали тези производства се отнасят за “наказателен” въпрос по смисъла на чл. 4 от Протокол № 7.

1.  Заключението на Камарата

49.  Камарата, като взема предвид максималното петнадесетдневно наказанието, което се предвижда за нарушение по чл. 158 от Кодекса за административните нарушения, и тридневното задържане, което жалбоподателят действително е изтърпял, смята, че установяването на вина в производството, проведено на 4 януари 2002 г., представлява “наказателно” осъждане по смисъла на чл. 4 от Протокол № 7.

2.  Становища на страните

(а) Жалбоподателят

50.  Жалбоподателят твърди, че осъждането му за нарушение по чл. 158 от Кодекса за административните нарушения отговаря на критериите, установени в практиката на Съда относно тълкуването на понятието “наказателно обвинение”. Посочва, че потенциалното наказание – в неговия случай петнадесет дни лишаване от свобода, а не действително наложеното наказание, е решаващ елемент за квалификацията на нарушението като “наказателно” (той се позовава на делата  Engel and Others v. the Netherlands, 8 юни 1976 г., § 85, Серия A № 22, и Lauko v. Slovakia, 2 септември 1998 г., Доклади за решения 1998VI). Той припомня, че са му били поставени белезници, за да бъде изправен пред съдия, признат е за виновен в същия ден и осъден на лишаване от свобода за срок от три дни с незабавен ефект.

(б) Правителството

51.  Правителството приема, че осъждането на жалбоподателя от 4 януари 2002 г. е “наказателно” по естеството си.

3.  Преценката на Съда

52.  Съдът подчертава, че правната квалификация на процедурата съгласно националното законодателство не може да бъде единственият критерий от значение за приложимостта на принципа non bis in idem по чл. 4 § 1 от Протокол № 7. В противен случай прилагането на тази разпоредба ще бъде оставено на преценката на Високодоговарящите държави до степен, която би могла да доведе до резултати, несъвместими с предмета и целите на Конвенцията (вж. наскоро Storbråten v. Norway (решение по допустимост), № 12277/04, 1 февруари 2007 г., с допълнителни препратки). Понятието “наказателното производство” в текста на чл. 4 от Протокол № 7 трябва да се тълкува в светлината на общите принципи, отнасящи се до съответните думи “наказателно обвинение” и “наказание” съответно в чл. 6 и чл. 7 от Конвенцията (вж. Haarvig v. Norway (решение по допустимост), № 11187/05, 11 декември 2007 г.; Rosenquist v. Sweden (решение по допустимост), № 60619/00, 14 септември 2004 г.; Manasson v. Sweden (решение по допустимост), № 41265/98, 8 април 2003 г.; Göktan v. France, № 33402/96, § 48, ЕСПЧ 2002-V; Malige v. France, 23 септември 1998 г., § 35, Доклади 1998VII; и Nilsson v. Sweden (решение по допустимост), № 73661/01, ЕСПЧ 2005XIII).

53.  Установената практика на Съда определя три критерия, общоизвестни като “критериите Engel ” (вж. Engel and Others, цитирано по-горе), които трябва да бъдат взети предвид при преценката дали има “наказателно обвинение”. Първият критерий е правната квалификация на нарушението съгласно националното законодателство, втората е самото естество на нарушението, а третият е степента на тежест на наказанието, което засегнатото лице рискува да му бъде наложено. Вторият и третият критерий са алтернативни, а не непременно кумулативни. Това обаче не изключва кумулативен подход, когато отделен анализ на всеки критерий не позволява да се достигне до ясно заключение за наличието на наказателно обвинение (вж. като скорошни решения Jussila v. Finland [GC], № 73053/01, §§ 30-31, ЕСПЧ 2006XIV; и Ezeh and Connors v. the United Kingdom [GC], № 39665/98 и 40086/98, §§ 82-86, ЕСПЧ 2003X).

54.  В националната правна квалификация нарушението “дребни хулигански прояви” по смисъла на чл. 158 от Кодекса за административните нарушения се характеризира като “административно”. Независимо от това Съдът припомня, че преди е констатирал, че областта, определена в руските и други подобни правни системи като “административна”, включва определени нарушения, които имат наказателна конотация, но са твърде тривиални, за да се уреждат от наказателното право и процес  (вж. Menesheva v. Russia, № 59261/00, § 96, ЕСПЧ 2006III; Galstyan v. Armenia, № 26986/03, § 57, 15 ноември 2007 г.; and Ziliberberg v. Moldova, № 61821/00, §§ 32-35, 1 февруари 2005 г.).

55.  По своята същност, включването на нарушението “дребни хулигански прояви” в Кодекса за административните нарушения служи за гарантиране на защитата на човешкото достойнство и обществения ред, ценности и интереси, които обикновено попадат в сферата на защита на наказателното право. Съответната разпоредба на Кодекса е насочена към всички граждани, а не към група, която притежава специален статут. Позоваването на “лекия” характер на деянията само по себе си не изключва определянето им като “наказателни” в автономния смисъла на Конвенцията, тъй като нищо в Конвенцията не предполага, че наказателният характер на нарушение в смисъла на критериите Engel непременно изисква определена степен на тежест (вж. Ezeh and Connors, цитирано по-горе, § 104). Накрая Съдът смята, че основните цели при установяването на въпросното нарушение са наказание и възпиране, които са признати за характерни особености на наказателните санкции (пак там, §§ 102 и 105).

56.  Що се отнася до степента на тежест на мярката, тя се определя в зависимост от максималното потенциално наказание, което съответният закон предвижда. Действително наложеното наказание е относимо за определянето, но то не може да намали значението на това, което е заложено първоначално (пак там, § 120). Съдът отбелязва, че чл. 158 от Кодекса за административните нарушения предвижда петнадесет дни лишаване от свобода като максимално наказание и че жалбоподателят в крайна сметка е осъден на три дни лишаване от свобода. Както Съдът е потвърдил в много случаи, в едно общество, подчинено на върховенството на закона, където наказанието, което може да бъде, и в действителност е наложено на жалбоподател, води до лишение от свобода, съществува презумпция, че обвиненията срещу жалбоподателя са “наказателни” – презумпция, която може да се обори изцяло по изключение, и то само ако лишаването от свобода не може да се счита за “значително вредоносно”, като се има предвид неговото естество, продължителност или начин на изпълнение (вж. Engel and Others, § 82, и Ezeh and Connors, § 126, и двете цитирани по-горе). В конкретния случай Съдът не забелязва такива извънредни обстоятелства.

57.  С оглед на горните съображения Съдът заключава, подобно на Камарата, че естеството на нарушението “дребни хулигански прояви”, заедно с тежестта на наказанието, са такива, че да поставят осъждането на жалбоподателя от 4 януари 2002 г. в рамките на обхвата на “наказателно производство” за целите на чл. 4 от Протокол № 7.

Б. Дали нарушенията, за които жалбоподателят е преследван, са едни и същи (idem)

58.  Чл. 4 от Протокол № 7 установява гаранцията, че никой не може да бъде съден или наказван за престъпление, за което той или тя вече е бил окончателно осъден или оправдан. Като се имат предвид множеството обвинения, повдигнати срещу жалбоподателя в наказателно производство, Съдът смята, че е необходимо да се определи най-напред дали, което и да било престъпление, в което жалбоподателят е обвинен, е по същество подобно на административното нарушение, за което той е осъден.

1.  Заключението на Камарата

59.  Камарата констатира по отношение на присъдата на жалбоподателя по чл. 318 и чл. 319 от Наказателния кодекс за обида и заплашване с насилие на държавни служители, че тази част от осъждането е основана на деяния, отделени и последващи във времето тези, на които се основава осъждането му за “хулигански прояви”. От друга страна, обвинението в “хулигански прояви” по чл. 213 от Наказателния кодекс, повдигнато срещу жалбоподателя, се основава на същите факти като тези, които са в основата на осъждането му по чл. 158 от Кодекса за административните нарушения. Като се има предвид, че нарушението “дребни хулигански прояви”, както е определено в чл. 158, и нарушението “хулигански прояви” съгласно чл. 213 имат едни и същи основни елементи, а именно нарушаване на обществения ред, Камарата заключава, че жалбоподателят е бил съден за нарушение, за което вече е бил осъден преди това.

2.  Становища на страните

(а) Жалбоподателят

60.  Жалбоподателят твърди, че когато различни нарушения са наказателно преследвани последователно в резултат от едно деяние, ключовият въпрос е дали нарушенията имат “едни и същи основни елементи”. В практиката на Съда отделни нарушения се разграничават чрез използване на проверката за “едни и същи основни елементи” при пет обстоятелства. На първо място, когато поведението, което се приписва на жалбоподателя, не е едно и също по отношение на двете нарушения (както в Manasson, цитирано по-горе). На второ място, когато самите нарушения имат различни основни аспекти (както в Schutte v. Austria, № 18015/03, 26 юли 2007 г., където Наказателният кодекс се позовава на използването на опасна заплаха или сила срещу официален орган, а Законът за движение по пътищата просто наказва неспирането с цел пътна проверка). На трето място, когато съществено условие по отношение на естеството на вината на лицето се изисква за едно нарушение, но не се прилага за другото (като доказване на  умисъл или небрежност, както в Rosenquist, цитирано по-горе, или доказване на умишлено неизпълнение, както в Ponsetti and Chesnel v. France (решение по допустимост), № 36855/97 и 41731/98, ЕСПЧ 1999VI). На четвърто място, ако целта на мерките е различна (напр. предотвратяване и възпиране, а не наказване, както в Mjelde v. Norway (решение по допустимост), № 11143/04, 1 февруари 2007 г.). На пето място, когато наказанията се отнасят до две отделни юридически лица/ два отделни правни субекти (както в Isaksen v. Norway (решение по допустимост), № 13596/02, 2 октомври 2003 г.).

61.  Що се отнася до конкретния случай, жалбоподателят посочва, че той е обвинен в наказателното производство по чл. 213 от Наказателния кодекс за действията си сутринта на 4 януари 2002 г., за които вече му е било наложено административно наказание. Според него нарушенията, за които той е преследван съответно по чл. 213 от Наказателния кодекс и чл. 158 от Кодекса за административните нарушения, съдържат едни и същи основни елементи - както фактически, така и правни.

62.  По мнение на жалбоподателя и двете производства срещу него се отнасят до едни и същи факти, тоест ругатни срещу полицаите, нарушаване на обществения ред, отказ за подчинение на полицейските заповеди и опит за напускане на полицейското управление сутринта на 4 януари 2002 г. Тяхната фактическа идентичност се потвърждава и от описанието на действията на жалбоподателя в протокола за административно нарушение от 4 януари 2002 г. и от обвинителния акт от 19 април 2002 г.

63.  Що се отнася до характеристиката, която би могла да се придаде на тези факти по закон, преследването на действията на жалбоподателя е възможно или по силата на чл. 158 от Кодекса за административните нарушения, или по силата на чл. 213 от Наказателния кодекс. Въпреки че actus reus на двете нарушения не е точно един и същ, и двете имат едни и същи основни елементи. Идеята за “явни прояви на неуважение към обществото” по смисъла на чл. 213 по същество обхваща “изричане на ругатни [и] обидно поведение към другите” по смисъла на чл. 158. Жалбоподателят се позовава на съдебната практика на руския Върховен съд, който от 1978 г. приема, че едно деяние може да представлява или административното нарушение “дребни хулигански прояви”, или престъплението “хулигански прояви”, но никога и двете (вж. параграф 30 по-горе). Следователно възможността един-единствен акт да представлява различни нарушения (concours ideal d’infractions) се изключва в настоящия случай.

(б) Правителството

64.  Правителството твърди, че жалбоподателят е извършил две нарушения, които се различават от фактическа и правна гледна точка.

65.  Относно фактите Правителството твърди, че наказателното преследване на жалбоподателя за престъплението “хулигански прояви” по смисъла на чл. 213, § 2 от Наказателния кодекс се отнася до вербалните му нападки срещу капитан С. и майор К., докато последният съставя протокол за административно нарушение, тоест след като административното нарушение вече е било извършено. Според Правителството, предвид изискванията административното производство да бъде проведено “бързо” и в рамките на “разумен срок”, националните власти не са били в състояние да преследват тези действия от страна на жалбоподателя незабавно, тъй като са били заети с привеждането на жалбоподателя пред съдия. Образуването на наказателно производство е налагало допълнително време и извършване на конкретни процесуални действия. По мнение на Правителството настоящият случай е подобен от гледна точка на фактическите обстоятелства на делата Schutte (цитирано по-горе) и Asci v. Austria ((решение по допустимост), № 4483/02, ЕСПЧ 2006XV).

66.  Що се отнася до правната квалификация, Правителството признава, че както административно нарушение “дребни хулигански прояви”, така и престъплението “хулигански прояви” защитават един и същ правен интерес, а именно обществения ред. Въпреки това двете нарушения се различават в своя actus reus, сериозността на нарушаването на обществения ред, както и тежестта на наказанието. Административното нарушение е по-леко от престъплението, тъй като обхваща само отклонение от установените социални и морални норми, докато престъплението предполага използването на насилие и съпротива срещу длъжностно лице. Правителството посочва, че “дребните хулигански прояви” не само са наказуеми с по-кратък срок на лишаване от свобода, но  условията на административно задържане също са по-добри, отколкото биха били в затвор, където осъдени престъпници изтърпяват присъдите си. Именно затова няма идентичност на нарушенията.

(в) Третата страна

67.  Третата страна твърди, че френската дума “infraction” и английската дума “offence” имат двоен произход: първо по отношение на реалното, конкретно злонамерено деяние, което създава нарушение на обществения ред, и второ относно правната квалификация на нарушението, тоест описанието в правна норма на поведение, което подлежи на наказване. Непрофесионалното значение на “infraction” или “offence” се отнася до поведението на дееца. Това объркване се поддържа от инструментите на международното право, които в действителност използват и двата израза (“offences” и “facts” - “нарушения” и “факти”). Това обяснява защо “offence” е преведено като “les mêmes faits” във френската версия на Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген, подписана през 1990 г.

68.  По мнение на третата страна, неяснотата около понятията “infraction” и “offence” създава объркване в институциите по Конвенцията. Докато Комисията в делото Raninen v. Finland  (№ 20972/92, решение на Комисията от 7 март 1996 г., Решения и доклади 87-A, стр. 17) и Съда в делото Gradinger v. Austria  (23 октомври 1995 г., Серия А № 328C) използват думата “offence”, за да опишат поведението на жалбоподателя, решението по делото Oliveira v. Switzerland (30 юли 1998 г., Доклади 1998V) обозначава съвсем нов подход, като Съдът приема, че различни съдилища може да се произнасят по “отделни престъпления, дори ако всички те [са] част от едно престъпно деяние”. Следователно тълкуването на понятието “престъпление” като поведение е започнало да дава път на подход, който авторите на Протокол № 7 не са предвидили.

69.  Третата страна критикува практиката на Съда за нейната непредсказуемост и правна несигурност и призовава Съда да приеме по-последователен подход. По нейно мнение подходът, състоящ се в определянето на “idem” въз основа на “едни и същи факти”, е много по-безопасен метод за лицето, отколкото този, основан на правна идентичност. Приемането на подхода “едни и същи факти” ще повиши доверието в практиката на Съда по отношение на неотменимо право, което никога не трябва да бъде предмет на национални дискреционни правомощия.

3.  Преценката на Съда

(а) Обобщение на съществуващите подходи

70.  Съдебната практика, натрупана през цялата история на прилагане на чл. 4 от Протокол № 7 от Съда, показва наличието на няколко подхода към въпроса дали правонарушенията, за които един жалбоподател е съдебно преследван, са едни и същи.

71.  Първият подход, който се фокусира върху “едно и също поведение” от страна на жалбоподателя независимо от правната квалификация, дадена на същото поведение (idem factum), е описан в решението Gradinger. В това дело г-н Gradinger е наказателно осъден за причиняване на смърт по непредпазливост, а също и глобен в административно производство за шофиране под въздействие на алкохол. Съдът констатира, че макар и обозначаването, характерът и целите на двете нарушения да са различни, е било налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7, доколкото и двете решения са базирани на едно и също поведение от страна на жалбоподателя (вж. Gradinger, цитирано по-горе, § 55).

72.  Вторият подход също изхожда от предпоставката, че поведението на ответника, което е довело до наказателно преследване, е едно и също, но приема, че едно и също поведение може да представлява няколко нарушения (concours idéal d’infractions), които могат да бъдат разглеждани в отделни производства. Този подход е разработен от Съда в делото Oliveira (цитирано по-горе), в което жалбоподателката е била осъдена на първо място за това, че е изгубила контрол над автомобила си и впоследствие за нанасяне на физически наранявания по непредпазливост. Колата ѝ се е отклонила към другата страна на пътя, удряйки една кола и след това сблъсквайки се с втора, чийто водач е претърпял тежки наранявания. Съдът констатира, че фактите по делото са типичен пример за едно деяние, представляващо различни нарушения, докато чл. 4 от Протокол № 7 забранява възможността лица да бъдат съдени два пъти за едно и също правонарушение. По мнение на Съда, въпреки че би било по-съвместимо с принципа на доброто правораздаване присъдата по отношение на двете нарушения да бъде постановена от един и същи съд в едно производство, фактът, че във въпросния случай има две производства, не е от решаващо значение. Фактът, че отделни нарушения, дори когато всички те са били част от едно престъпно деяние, са разглеждани от различни съдилища, не дава основание за нарушение на чл. 4 от Протокол № 7, особено когато наказанията не са кумулативни (вж. Оливейра, цитирано по-горе, §§ 25-29). В последващото дело Göktan Съдът също е приел, че не е налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7, тъй като същото престъпно поведение, за което жалбоподателят е бил осъден, представлява две отделни нарушения: престъплението търговия с незаконно внесените лекарства и митническо нарушение на неплащане на митническа глоба (вж. Göktan, цитирано по-горе, § 50). Този подход е приложен също в делата Gauthier v. France ((решение по допустимост), № 61178/00, 24 юни 2003 г.) и Öngün v. Turkey ((решение по допустимост), № 15737/02, 10 октомври 2006 г.).

73.  Третият подход поставя акцент върху “основните елементи” на двете нарушения. Във Franz Fischer v. Austria (№ 37950/97, 29 май 2001 г.), Съдът потвърждава, че чл. 4 от Протокол № 7 толерира наказателно преследване за няколко нарушения, произтичащи от едно-единствено престъпно деяние (concours idéal d’infractions). Въпреки това, тъй като би било несъвместимо с тази разпоредба жалбоподател да може да бъде съден или наказван отново за нарушения, които са само “номинално различни”, Съдът приема, че той трябва допълнително да проучи дали тези нарушения имат едни и същи “основни елементи”. Тъй като в случая на г-н Fischer, административното нарушение шофиране в нетрезво състояние и престъплението причиняване на смърт по непредпазливост, докато “си е позволил да бъде в нетрезво състояние” имат едни и същи “основни елементи”, Съдът е констатирал нарушение на чл. 4 от Протокол № 7. Той също така посочва, че ако двете нарушения, за които съответното лице е преследвано, се припокриват незначително, не би имало основание да се приеме, че то не може да бъде наказателно преследвано за всяко едно от тях на свой ред. Същият подход е следван в делото W.F. v. Austria (№ 38275/97, 30 май 2002 г.) и Sailer v. Austria (№ 38237/97, 6 юни 2002 г.), като и двете се основават на аналогичен набор от обстоятелства.

74.  С въвеждането на понятието “основни елементи”, Съдът често се позовава на него в последващите дела. В Manasson за “основен елемент”, разграничаващ нарушението на данъчното право от престъплението по наказателното право, е установено ”позоваването на жалбоподателя на невярната информация, съдържаща се в книгите, при подаване на данъчните му декларации” (вж. Manasson, цитирано по-горе). По аналогичен начин в Bachmaier, Съдът отбелязва, че специалният утежняващ елемент на шофиране в нетрезво състояние е установен само в едно производство (вж. Bachmaier v. Austria (решение по допустимост), № 77413/01, 2 септември 2004 г.).

75.  В поредица от дела, свързани с данъчни нарушения, за две данъчни нарушения е констатирано, че се различават по своето престъпно намерение и цел (вж. Rosenquist, цитирано по-горе). Същите две разграничения са признати за приложими в делата Storbråten и Haarvig, и двете цитирани по-горе.

76.  Различен набор от “основни елементи” е включен в анализа на Съда по две австрийски дела. В Hauser-Sporn приема, че нарушението изоставяне на пострадало лице и нарушението неуведомяване на полицията за злополука се различават в своето престъпно намерение, а също така се отнасят до различни действия и бездействия (вж. Hauser-Sporn v. Austria, № 37301/03, §§ 43-46, 7 декември 2006 г.). В Schutte “основният елемент” на едното нарушение е използването на опасна заплаха или сила като средство за неподчинение на упражняването на публичната власт, докато другото се отнася до просто бездействие в условията на пътната безопасност, а именно неспазването на полицейско нареждане за спиране (вж. Schutte, цитирано по-горе, § 42).

77.  И накрая, в най-скорошното си решение по този въпрос, Съдът определя, че двете въпросни нарушения имат различни “основни елементи” поради това, че са различими от гледна точка на своята тежест и последствия, защитаваната социална ценност и престъпните намерения (вж. Garretta v. France (решение по допустимост), № 2529/04, 4 март 2008 г.).

(б) Хармонизация на подхода, който да бъде приет

78.  Съдът смята, че наличието на различни подходи при установяването дали нарушението, за което даден жалбоподател е наказателно преследван, наистина е същото като това, за което той вече е окончателно осъден или оправдан, поражда правна несигурност, несъвместима с едно от основните права, а именно правото на лице да не бъде съдено два пъти за едно и също престъпление. Именно на този фон Съдът вече е призван да осигури хармонизиране на тълкуването на понятието за “едно и също престъпление” – елементът idem на принципа non bis in idem – за целите на чл. 4 от Протокол № 7. Въпреки че в интерес на правната сигурност, предвидимост и равенство пред закона, Съдът не трябва да се отклонява без основателна причина от прецедентите, заложени в предишните дела, неуспех от страна на Съда да поддържа динамичен и развиващ се подход, би донесъл риск това да се окаже пречка за реформа или подобрение (вж. Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC], № 63235/00, § 56, ЕСПЧ 2007II).

79.  Анализът на международните инструменти, включващи принципа non bis in idem под една или друга форма, разкрива разнообразие от условия, в които е формулиран. Така чл. 4 от Протокол № 7 от Конвенцията, чл. 14 § 7 от Международния пакт за граждански и политически права на ООН и чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз се позовават на “[едно и също] престъпление” (“[même] infraction”), Американската конвенция за правата на човека говори за “едно и също основание” (“mêmes faits”), Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген забранява съдебното преследване за “едни и същи деяния” (“mêmes faits”), а Статутът на Международния наказателен съд използва терминът “[едно и също] поведение” (“[mêmes] actes constitutifs”). Разликата между термините “едни и същи деяния” или “едно и също основание” (“mêmes faits”) от една страна, и термина“[едно и също] престъпление” (“[même] infraction”) от друга страна, е приета от Съда на Европейския съюз и Междуамериканския съд по правата на човека за важен елемент в полза на приемането на подход, основан строго на идентичността на фактите, съставляващи признаците от обективна страна, и отхвърлянето на правната квалификация на такива действия като неприложима. Констатирайки това, двете съдилища подчертават, че такъв подход би облагодетелствал извършителя, който би знаел, че след като е признат за виновен и е изтърпял присъдата си или е оправдан, няма нужда да се страхува от последващо съдебно преследване за същото деяние (вж. параграфи 37 и 40 по-горе).

80.  Съдът смята, че използването на думата “престъпление” в текста на чл. 4 от Протокол № 7 не може да оправдае придържането към по-рестриктивен подход. Той подчертава, че Конвенцията трябва да се тълкува и прилага по начин, който прави защитените права практични и ефективни, а не теоретични и илюзорни. Тя е жив инструмент, който трябва да се тълкува в светлината на съвременните условия (вж. наред с други решения Tyrer v. the United Kingdom, 25 април 1978 г., § 31, Серия A № 26, и Christine Goodwin v. the United Kingdom [GC], № 28957/95, § 75, ЕСПЧ 2002VI). Разпоредбите на международен договор като Конвенцията трябва да се тълкуват в светлината на техния предмет и цел, както и в съответствие с принципа на ефективност (вж. Mamatkulov and Askarov v. Turkey [GC], № 46827/99 и 46951/99, § 123, ЕСПЧ 2005I).

81.  Съдът отбелязва също, че подходът, който акцентира върху правната квалификация на двете нарушения, е твърде ограничаващ по отношение на правата на лицето, тъй като ако Съдът се ограничи до констатацията, че лицето е било наказателно преследвано за нарушения, които имат различна правна квалификация, той рискува да подкопае гаранцията, залегнала в чл. 4 от Протокол № 7, а не да я направи практична и ефективна, както се изисква от Конвенцията (за сравнение Franz Fischer, цитирано по-горе, § 25).

82.  Съобразно с това, Съдът счита, че член 4 от Протокол № 7 трябва да се тълкува в смисъл,  че забранява повдигането на обвинение и предаването на съд за второ "престъпление" доколкото то произтича от идентични факти или факти, които по същностните си елементи са едни и същи.

83.  Гаранцията, заложена в чл. 4 от Протокол № 7 се прилага при образуване на ново наказателно преследване в случаите, когато предходна оправдателна или осъдителна присъда вече е влязла в сила. В този момент наличните документи във всички случаи съдържат решението, с което е приключило първото "наказателното производство", и списъкът на обвиненията срещу жалбоподателя в новото производство. Обичайно тези документи ще съдържат изложение на фактите, отнасящи се както за престъплението, за което жалбоподателят вече е бил съден, така и за престъплението, за което му е повдигнато обвинение. По мнение на Съда, такова изложение на фактите е подходяща отправна точка за решаването на въпроса дали фактите в двете производства са идентични или по същностните си елементи са едни и същи. Съдът подчертава, че е без значение кои части от новите обвинения в крайна сметка са уважени или отхвърлени в следващото производство, тъй като чл. 4 от Протокол № 7 защитава срещу повторно съдене или възможност да бъдеш съден повторно в ново производство, а не забрана за повторно осъждане или оправдателна присъда (за сравнение параграф 110 по-долу).

84.  Следователно проучването на Съда трябва да се фокусира върху тези факти, които представляват набор от конкретни фактически обстоятелства, включващи едно и също лице и неразделно свързани помежду си във времето и пространството, съществуването на които трябва да се докаже, за да се постанови присъда или да се образува наказателно производство.

(в) Приложение на този подход към настоящия случай

85.  Съдът ще започне своя анализ на обстоятелствата по настоящото дело, като направи преглед на последователността на събитията, случили се на 4 януари 2002 г., и обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателя.

86.  Рано сутринта приятелката на жалбоподателя е открита в рамките на военната част и двамата са отведени в полицейско управление № 9, за да дадат обяснения. Не е образувано производство във връзка с незаконното влизане на приятелката на жалбоподателя във военната част.

87.  Отведен в полицейското управление, жалбоподателят започва да вика на г-жа Ю. и капитан С. и блъсва последния. След това се опитва да си тръгне, но е задържан и са му поставени белезници. Полицаите решават, че оскърбителното поведение на жалбоподателя представлява административно нарушение.

88.  Жалбоподателят е отведен в кабинета на майор К., който започва съставянето на протокол за административно нарушение. Капитан С. и друг офицер също присъстват. Жалбоподателят продължава да се държи неприлично и ругае майор К.

89.  След като протоколът е завършен, полицаите качват жалбоподателя в кола, за да бъде отведен до районното полицейско управление на Грибановски. По пътя жалбоподателят продължава да ругае майор К. - който се вози в същата кола - и заплашва да го убие.

90.  Що се отнася до производството, образувано срещу жалбоподателя, Съдът отбелязва на първо място, че на 4 януари 2002 г. Районният съд осъжда жалбоподателя за нарушението “дребни хулигански прояви” по смисъла на чл. 158 от Кодекса за административните нарушения. Въпреки че решението на Районния съд съдържа само едно изречение, относимо към установяването на фактите, и не споменава никакви доказателства, може да се направи обосновано предположение, че то се основава на протокола за административно нарушение, който е бил съставен от полицията и представен на Районния съд (вж. параграф 15 по-горе). Видно е, че жалбоподателят е признат за виновен в административното производство за ругаене на полицейски служители и за нарушаване на обществения ред малко след пристигането му в полицейско управление № 9.

91.  В последващото наказателно производство на жалбоподателя са повдигнати три обвинения във връзка със събитията от 4 януари 2002 г. (вж. обвинителния акт, цитиран в параграф 21 по-горе). На първо място той е обвинен в “хулигански прояви” по смисъла на чл. 213 от Наказателния кодекс за това, че ругаел г-жа Ю. и капитан С., и за нарушаване на обществения ред непосредствено след пристигането си в полицейско управление № 9. На второ място, той е обвинен в обида на държавен служител по смисъла на чл. 319 от Наказателния кодекс за това, че ругаел майор К. в кабинета му, докато той е съставял протокола за административно нарушение. На трето място, е обвинен в заплашване с насилие на държавен служител по смисъла на чл. 318 от Наказателния кодекс затова, че е заплашил да убие майор К. по пътя към районното полицейско управление на Грибановски.

92.  Този преглед на събитията и обвиненията показва, че в първия епизод жалбоподателят ругае г-жа Ю. и капитан С. на територията на паспортната служба, докато във втория и третия епизод той обижда майор К. първо в кабинета му, а след това в колата, и го заплашва с насилие. Следователно няма времево или пространствено единство между трите епизода. От това следва, че въпреки че по същество поведението на жалбоподателя като цяло е подобно през целия ден на 4 януари 2002 – той е продължил да бъде вербално агресивен към различни длъжностни лица, това не е продължаващо деяние, а по-скоро различни прояви на едно и също поведение, демонстрирано в поредица от отделни случаи (за сравнение Raninen, цитирано по-горе).

93.  Що се отнася до втория и третия епизод с участието на майор К., обвиненията срещу жалбоподателя са повдигнати за първи и единствен път в рамките на наказателното производство. Следователно не може да се каже, че той е съден отново за престъпление, за което вече е бил окончателно оправдан или осъден. Съответно не възниква въпрос по чл. 4 от Протокол № 7 по отношение на наказателното му преследване на основание чл. 319 и чл. 318 от Наказателния кодекс.

94.  Ситуацията обаче е различна във връзка с хулиганските прояви, по отношение на които жалбоподателят за първи път е осъден в административното производство по чл. 158 от Кодекса за административните нарушения, а впоследствие наказателно преследван по чл. 213 от Наказателния кодекс. Тъй като става дума за едно и също поведение от страна на едно и същи лице и в рамките на един и същи период от време, Съдът е длъжен да провери дали фактите по нарушението, за което жалбоподателят е осъден, и тези относно престъплението, в което е обвинен, са идентични или по същностните си елементи са едни и същи.

95.  Определението на нарушението “дребни хулигански прояви” съгласно чл. 158 посочва три вида забранено поведение: “изричане на ругатни на обществени места”, “обидно поведение към другите” и “други действия, които нарушават обществения ред”. Всеки един от тези елементи сам по себе си е достатъчен за установяването на вина. От тях Районният съд взема предвид два елемента: изричане на ругатни и отказ да се съобрази с порицание, които биха могли да се тълкуват като форма на “действия, които нарушават обществения ред”.

96.  В последвалото наказателно производство жалбоподателят е обвинен по чл. 213 § 2 (б) от Наказателния кодекс. Това обвинение изисква прокуратурата да докаже, че обвиняемият (а) е извършил сериозно нарушение на обществения ред или е проявил явно неуважение към обществото; (б) е използвал насилие или заплаха за използване на насилие; и (в) е оказал съпротива на длъжностно лице. Тезата на обвинението е, че жалбоподателят е изрекъл ругатни към      г-жа Ю. и капитан С., а също е блъснал последния и го е заплашил с физическо насилие. Не е задача на Съда да реши дали всеки един от тези елементи е надлежно обоснован, тъй като, както е отбелязано по-горе, осъждането в повторното производство не е задължителен елемент за прилагането на гаранцията по чл. 4 от Протокол № 7, тъй като е достатъчно жалбоподателят да е подлежал на наказателно преследване и/или действително да е бил съден по тези обвинения.

97.  Фактите, които дават основание за административно обвинение срещу жалбоподателя, са свързани с нарушаване на обществения ред под формата на ругаене на полицаите г-жа Ю. и капитан С. и блъскане на последния. Същите факти формират централния елемент на обвинението по чл. 213 от Наказателния кодекс, според който жалбоподателят е нарушил обществения ред, като изрекъл ругатни, заплашил е капитан С. с насилие и му е оказал съпротива. По този начин фактите по двете производства се различават само по един елемент, а именно заплахата с насилие, която не е била спомената в първото производство. Съответно Съдът констатира, че наказателното обвинение по чл. 213 § 2 (б) съдържа фактите по нарушението по чл. 158 от Кодекса за административните нарушения в тяхната цялост и че обратното – нарушението “дребни хулигански прояви” не съдържа каквито и да било елементи, които не се съдържат в нарушението “хулигански прояви”. Фактите по двете нарушения следователно трябва да се приемат като по същество едни и същи за целите на чл. 4 от Протокол № 7. Както Съдът е подчертал по-горе, фактите по двете нарушения служат като негова единствена точка за сравнение, и аргумента на Правителството, че те са различни поради тежестта на наказанието, до което водят, не е от значение за неговата преценка.

В.  Дали е налице повторно производството (bis)

1.  Заключението на Камарата

98.  Камарата отново подчертава, че чл. 4 от Протокол № 7 не се ограничава само до правото на едно лице да не бъде наказано два пъти, но обхваща и  правото то да не бъде преследвано или съдено два пъти. Съдът приема, че аргументът на Правителството, че жалбоподателят в крайна сметка е оправдан в наказателното производство по обвинението в хулигански прояви, няма отношение към твърдението му, че е подложен на повторно наказателно преследване и съден по това обвинение за втори път.

99.  Камарата подчертава, че наказателното производство срещу жалбоподателя е било образувано и проведено от същото полицейско управление и разгледано от същия съдия. Съдът констатира, че руските власти са позволили наказателното производство да бъде проведено при пълно знание за предишното административно осъждане на жалбоподателя за същото нарушение.

100.  И накрая Камарата констатира, че нарушаването на принципа non bis in idem не е било причината за оправдателната присъда на жалбоподателя. Оправдателната присъда е базирана на материалноправни основания, а именно поради това, че прокуратурата не е доказала вината на жалбоподателя до необходимото равнище на доказване, което се изисква по наказателните за разлика от административните производства.

2.  Становища на страните

(а) Жалбоподателят

101.  Жалбоподателят твърди, че чл. 4 от Протокол № 7 не се прилага само за случаи, при които лицето е осъдено  два пъти, но също и за случаи, при които лицето е наказателно преследван два пъти, независимо от това дали е осъдено. Той припомня, че в делото Gradinger тази разпоредба е приложена, въпреки че жалбоподателят е осъден за едно нарушение и оправдан за другото. По същия начин, той е бил разследван, съден и в крайна сметка оправдан за престъпление  “хулигански прояви”, въпреки че преди това е осъден за нарушение “дребни хулигански прояви”, което има същите основни елементи. Според него тази ситуация представлява нарушение на принципа non bis in idem.

102.  Освен това жалбоподателят твърди, че неговият случай е различен от този в Ščiukina v. Lithuania ((решение по допустимост), № 19251/02, 5 декември 2006 г.), където националните съдилища изрично са подчертали, че е налице нарушение на принципа non bis in idem и са се позовали на възможността предходното административно осъждане да бъде заличено. За разлика от това, в конкретния случай просто позоваването на административното производство срещу жалбоподателя в съдебното решение от 2 декември 2002 г. не може да се тълкува като потвърждение на нарушение на правото на жалбоподателя да не бъде съден два пъти. В решението не се споменава принципа non bis in idem, независимо дали като норма на Конституцията, на международното право в областта на правата на човека или на Наказателно-процесуалния кодекс. Що се отнася до руските закони, във всеки случай жалбоподателят не може да се възползва от този принцип, тъй като гаранция срещу дублиране на производство е приложима само за “престъпления”, докато жалбоподателят е бил осъден за нарушение, квалифицирано като административно. Жалбоподателят е бил оправдан не поради повтарящия се характер на обвинението, а поради липсата на доказателства, които да докажат вината му.

103.  Жалбоподателят изразява безпокойството си от подхода, установен в делото Zigarella v. Italy ((решение по допустимост), № 48154/99 г., Доклади 2002-IX), в което при липса на каквито и да било вреди, доказани от жалбоподателя, чл. 4 от Протокол № 7 би бил нарушен, само ако новото производство е образувано със знанието, че той вече е съден в предишно производство. Той твърди, че е малко вероятно производство да може да бъде образувано без знанието на държавата, тъй като винаги ръката на държавата образува наказателно производство. Във всеки случай фактическото положение при жалбоподателя е различно от това в Zigarella, тъй като руските власти са водили производство срещу него в продължение на повече от четиринадесет месеца при пълно знание за предишното му осъждане.

(б) Правителството

104.  Правителството за първи път пред Голямата камара твърди, че жалбоподателят е можел да обжалва административното осъждане пред по-горестоящ съд. Срокът за обжалване е десет дни и може да бъде удължен по искане на една от страните. Жалбоподателят не е обжалвал административното осъждане и то не е станало “окончателно” по смисъла на чл. 4 от Протокол № 7.

105.  В производството пред Камарата Правителството твърди, че районният съд е оправдал жалбоподателя по обвинението в хулигански прояви по чл. 213 § 2 от Наказателния кодекс и по този начин е отстранил по-ранно нарушаване на правата на жалбоподателя, извършени от следствието. Тъй като второто производство е приключило с оправдателна присъда на жалбоподателя по обвинението в хулигански прояви, не е имало повторение на производства. Правителството не повтаря този аргумент пред Голямата камара.

(в) Третата страна

106.  Третата страна критикува решението на Съда по делото Zigarella, в което по нейно мнение е въведен нов критерий за приложимост, който не е съществувал в оригиналния текст на чл. 4 от Протокол № 7, а именно предполагаемата цел на разпоредбата в смисъл, че само нови наказателни преследвания, които са били образувани умишлено, пренебрегват правилото non bis in idem. Третата страна призовава Съда да се откаже от този допълнителен критерий, тъй като това може да се окаже рисковано в бъдеще.

3.  Преценката на Съда

(a) Дали е налице „окончателно“ решение

107.  Съдът подчертава, че целта на чл. 4 от Протокол № 7 е да забрани повтаряне на наказателно производство, което е завършило с  ”окончателно” решение (вж. Franz Fischer, цитирано по-горе, § 22, и Gradinger, цитирано по-горе, § 53). Според Обяснителния доклад към Протокол № 7, който от своя страна препраща към Европейската конвенция за международната валидност на наказателните присъди, “решение е окончателно, ‘ако според традиционния израз то е придобило сила на res judicata. Това е така, когато то е неотменимо, т.е. когато няма други обикновени средства за защита на разположение или когато страните са изчерпали тези средства за защита, или са позволили срокът да изтече, без да се възползват от тях”. Този подход е добре установен в практиката на Съда (вж. напр. Nikitin v. Russia, № 50178/99, § 37, ЕСПЧ 2004VIII; и Horciag v. Romania (решение по допустимост), № 70982/01, 15 март 2005 г.).

108.  Решенията, които подлежат на обжалване, са изключени от обхвата на гаранцията, съдържаща се в чл. 4 от Протокол № 7, при условие че срокът за подаване на жалба не е изтекъл. От друга страна, извънредни средства за защита, като напр. искане за възобновяване на производството или молба за удължаване на изтекъл срок не се взимат под внимание за целите на определяне на това дали производството е достигнало до окончателно решение (вж. Nikitin, цитирано по-горе, § 39). Въпреки че тези средства за защита представляват продължение на първото производство, “окончателното” естество на решението не зависи от тяхното използване. Важно е да се отбележи, че чл. 4 от Протокол № 7 не е пречка за възобновяване на производството, както е посочено ясно във втория параграф на чл. 4.

109.  В настоящото дело административното решение от 4 януари 2002 г. е отпечатано на стандартен формуляр, което показва, че не се предвижда възможност за неговото обжалване и че то има незабавен ефект (вж. параграф 19 по-горе). Въпреки това, и дори приемайки, че то подлежи на обжалване в рамките на десет дни от обявяването си, както Правителството твърди, то е придобило сила на  пресъдено нещо след изтичането на този срок. Страните не разполагат с други обичайни средства за защита. Следователно до 15 януари 2002 г. административното решение е станало “окончателно” в автономния смисъл на термина по Конвенцията, докато наказателното производство започва на 23 януари 2002 г.

(б) Дали оправдаването на жалбоподателя препятства прилагането на гаранциите на чл. 4 от Протокол № 7

110.  Също като Камарата, Съдът потвърждава, че чл. 4 от Протокол № 7 не се ограничава до правото лице да не бъде повторно наказвано, а се простира върху правото да не бъде обвинявано и наказателно преследвано два пъти (вж. Franz Fischer, цитирано по-горе, § 29). Ако това не е така, не би било необходимо да се добавя думата “наказан” към фразата “наказателно преследван”, тъй като би било просто дублиране. Чл. 4 от Протокол № 7 се прилага, дори когато лицето е обвинено в производство, което не е довело до осъждане. Съдът подчертава, че чл. 4 от Протокол № 7 съдържа три отделни гаранции и гласи, че никой не трябва (i) да подлежи на съдене, (ii) да бъде съден или (III) наказан за едно и също престъпление (вж. Nikitin, цитирано по-горе, § 36).

111.  Жалбоподателят по настоящото дело е окончателно осъден за дребни хулигански прояви и изтърпява наложената му санкция. След това е обвинен в хулигански прояви и е задържан под стража. Производството продължава повече от десет месеца, през което време жалбоподателят трябвало да участва в разследването и да се изправи пред съда. Съответно, фактът, че той в крайна сметка е оправдан по това обвинение, не влияе върху неговото твърдение, че е повторно преследван и съден. Поради тази причина Голямата Камара, както Камарата, намира за неоснователно оспорването на Правителството, че не е имало повторно производство, тъй като жалбоподателят в крайна сметка е оправдан по обвинението по чл. 213 § 2 от Наказателния кодекс.

(в) Дали оправдателната присъда лишава жалбоподателя от статута му на жертва

112.  Накрая Съдът ще разгледа алтернативния аргумент на Правителството, че оправдаването на жалбоподателя по обвинението по чл. 213 § 2 от Наказателния кодекс го е лишило от статута му на “жертва” на твърдяното нарушение на чл. 4 от Протокол № 7.

113.  Съдът отбелязва, че преди това е постановявал, че начинът, по който националните власти разглеждат двете производства, може да бъде от значение за определянето на статута на жалбоподателя като “жертва” на твърдяното нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 в съответствие със последователните критерии, установени в съдебна му практика. По този начин, в делото Zigarella (цитирано по-горе) националните власти провеждат едновременно две производства срещу жалбоподателя. След обявяването на “окончателното” решение в първото производство, второто производство е прекратено на основание, че тяхното поведение е в нарушение на принципа non bis in idem. Съдът приема, че властите изрично са признали нарушение и, чрез прекратяването на второто производство, са предоставили адекватна компенсация. Следователно жалбоподателят е изгубил статута си на “жертва” на твърдяното нарушение на чл. 4 от Протокол № 7.

114.  Съдът доразвива този подход в делото Falkner, в което констатира, че трябва да бъде възможно за националните власти да предоставят средство за защита в ситуации, като случилата се по това дело, в което първото производство е проведено от административен орган, без компетентност в тази област. Тъй като властите впоследствие признават своята грешка, прекратяват производството и възстановяват глобата, жалбоподателят не може повече да твърди, че е засегнат от изхода на това производство (вж. Falkner v. Austria (решение за допустимост), № 6072/02, 30 септември 2004 г.).

115.  Следователно Съдът приема, че в случаи, когато националните власти образуват две производства, но по-късно признаят нарушение на принципа non bis in idem и предложат подходяща компенсация чрез, например, прекратяване или анулиране на второто производство и заличаване на въздействието му, Съдът може да разглежда жалбоподателя като загубил статуса си на “жертва”. В противен случай би било невъзможно за националните власти да поправят твърдени нарушения на чл. 4 от Протокол № 7 на национално равнище и концепцията за субсидиарност би загубила много от своята полезност.

116.  Що се отнася до фактите по настоящия случай, Съдът не констатира индикации, че руските власти в който и да било момент от производството признават нарушение на принципа non bis in idem. Оправдаването на жалбоподателя по чл. 213 § 2 от Наказателния кодекс не се основава на факта, че той е съден за същите действия по Кодекса за административните нарушения. Позоваването на административното производство от 4 януари 2002 г. в текста на решението от 2 декември 2002 г. е просто изявление, че това производство се е състояло. От друга страна, от текста на решението става ясно, че районният съд е разгледал доказателствата срещу жалбоподателя и е констатирал, че те неотговарят на наказателния стандарт за доказване. Съответно, оправдаването му се основава на материално, а не на процесуално основание.

117.  Неуспехът на националния съд да признае нарушение на принципа non bis in idem отличава настоящото дело от делото Ščiukina (цитирано по-горе), където Върховният съд на Литва изрично е признал нарушение на този принцип чрез позоваване на разпоредбите на литовската Конституция и Наказателно-процесуалния кодекс.

118.  В руската правна система обаче забраната за повторно производство е ограничена до областта на наказателното правосъдие. Според Наказателно-процесуалния кодекс предходно осъждане за сходно по същество административно нарушение не представлява основание за прекратяване на наказателното производство (вж. параграф 27 по-горе). По същия начин руската Конституция защитава лице само срещу повторно осъждане за същото “престъпление” (вж. параграф 26 по-горе). Следователно, за разлика от делото Ščiukina, руските съдилища не разполагат със законови разпоредби, които биха им позволили да избегнат повторно производство в ситуация, в която лицето е подсъдимо за нарушение, за което той или тя вече е бил окончателно осъден или оправдан съгласно Кодекса за административните нарушения.

119.  С оглед на горните съображения, Съдът констатира, че оправдателната присъда на жалбоподателя по обвинението по чл. 213 § 2 от Наказателния кодекс не го лишава от статута му на “жертва” на твърдяното нарушение на чл. 4 от Протокол № 7.

Г. Обобщение на констатациите и заключение

120.  Съдът е констатирал по-горе, че жалбоподателят е осъден за “дребни хулигански прояви” в административно производство, което трябва да бъде приравнено на “наказателно производство” в пределите на автономното значение на този термин според Конвенцията. След като осъждането става “окончателно”, срещу него са повдигнати няколко наказателни обвинения. По-голямата част от тях се отнасят до поведението на жалбоподателя по различно време или на различни места. Въпреки това, обвинението за “хулигански прояви” се отнася точно до същото поведение, както предходното осъждане за “дребни хулигански прояви”,  и обхваща по същество същите факти.

121.  С оглед на гореизложеното Съдът счита, че образуваното производство срещу жалбоподателя по чл. 213 § 2 (б) от Наказателния кодекс се отнася по същество за същото нарушение, за което вече е е бил осъден  с окончателно решение в съответствие с чл. 158 от Кодекса за административните нарушения.

122.  Следователно е налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7.

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

123.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

124.  В производството пред Камарата, жалбоподателят оставя определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди на преценката на Съда. Камарата му присъжда 1500 евро (EUR).

125.  На жалбоподателят не е предложено да представи нова претенция за справедливо обезщетение в производството пред Голямата камара.

126.  Съдът не вижда причина да се отклони от преценката на Камарата, направена по справедливост. Съответно Съдът присъжда на жалбоподателя 1500 евро по отношение на неимуществени вреди, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени върху тази сума.

Б. Разходи и разноски

127.  В производството пред Камарата жалбоподателят претендира 12 700 руски рубли за работата на двама адвокати в националното производство, 500 евро за 10 часа работа на неговия представител г-н Коротеев и 300 британски лири (GBP) за 3 часа работа на г-н Лийч в производството в Страсбург, както и 138.10 британски лири за разходи за превод.

Камарата му присъжда 1000 евро за разходи и разноски, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени върху тази сума.

128.  Жалбоподателят претендира за допълнителни 1724.70 евро и 4946 британски лири по отношение на производството по чл. 43 от Конвенцията. Тези суми са разбити на 1380 евро за 23 часа работа на   г-н Коротеев, 4017 британски лири за 40 часа и 10 минути работа на   г-н Лийч, 344,70 евро и 159 британски лири за техните пътни и квартирни разходи в Страсбург, а останалите 770 британски лири за административни разходи и разходи за превод.

129.  Правителството твърди, че претенциите “противоречат на принципа на разумност и целесъобразност на разходи и разноски”. Също така твърди, че административните разходи и разходите за превод не са достатъчно подробно описани.

130.  Според установената практика на Съда присъждане може да се направи по отношение на разходи и разноски, направени от жалбоподателя, само дотолкова, доколкото те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер (вж. Belziuk v. Poland, 25 март 1998 г., § 49, Доклади за решения и определения 1998-II).

131.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че жалбоподателят е представляван от г-н Коротеев и г-н Лийч от самото начало на производството. Убеден е, че ставките и претендираните часове са разумни и че разходите са действително направени от представителите на жалбоподателя. Въз основа на материалите, представени пред него, Съдът присъжда на жалбоподателя 9000 евро за разходи и разноски, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, като присъдената сума трябва да бъде платена по банковата сметка на представителите в Обединеното кралство, както е посочена от жалбоподателя.

В. Лихва за забава

132.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Отхвърля предварителното възражение на Правителството;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се изчисляват в руски рубли по курса към датата на плащането:

(i) 1500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 9000 (девет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат изплатени по банковата сметка на представителите в Обединеното кралство;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането, се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в Сградата на правата на човека, Страсбург, на 10 февруари 2009 г.

Майкъл О’Бойл (Michael O’Boyle)                      Жан-Пол Коста (Jean-Paul Costa)
Заместник-секретар                                                                Председател

Дата на постановяване: 10.2.2009 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-91222