Номер на жалба: 3524/14

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 2-1) Ефикасно разследване

По делото Сърбянова-Пашалийска и Пашалийска срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ериз Мьозе (Erik Møse),
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 29 ноември 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 3524/14) срещу Република България, подадена в Съда на 30 декември 2013 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от двама български граждани, г-жа Ния Иванова Сърбянова-Пашалийска и г-ца Мария Иванова Пашалийска, които са майка и дъщеря и са родени съответно през 1960 г. и 1999 г. и живеят в София.

2.  Жалбоподателките се представляват от г-н С. Терзийски, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателките твърдят, че разследването на убийството на техния роднина е неефективно, тъй като е продължило прекомерно дълго, и че не са разполагали с ефективно вътрешно правно средство за защита в тази връзка.

4.  На 24 септември 2015 г. Правителството е уведомено относно гореспоменатите оплаквания, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

А. Предистория

5.  Жалбоподателките са съпруга и дъщеря на г-н Иван Мирчев Пашалийски, убит на 2 юни 2000 г. в офис, намиращ се в хотел в гр. София. Той умира в резултат на тежко нараняване на мозъка, гръдния кош, торса и крайниците, което води до необратими увреждания на няколко от жизненоважните му органи. Нараняването е причинено от множество ритници, юмручни удари и удари, нанесени с различни предмети.

6.  В деня на инцидента е извикан частен охранител в офиса, където по-късно г-н Пашалийски е намерен мъртъв, за да разследва спор, който според сведенията се случва там. Охранителят почуква на входната врата на офиса и лицето С.В. я отваря. Охранителят забелязва г-н Пашалийски, който лежи безпомощен на пода с кръв по лицето. С.В. държи дълъг овален предмет.  След като му е казано от С.В., че няма проблем, охранителят си тръгва.

7.  Изглежда, че по-рано същия ден, използвайки телефона на въпросния офис, С.В. се обажда на Ч.М., приятел и бизнес партньор на г-н Пашалийски, заплашвайки да убие и двамата, ако Ч.М. не предостави неразкрита сума пари на С.В. незабавно.

Б. Наказателно производство срещу извършителя

1.  Досъдебна фаза

8.  Инцидентът е съобщен на полицията от следовател, който е получил сигнал по-рано същия ден. Същата нощ полицията задържа С.В. След като са открити следи от престъплението по ръцете и дрехите на С.В., на 3 юни 2000 г. следователят му предявява обвинение за убийство. На 5 юни 2000 г. прокурорът му повдига обвинение срещу С.В. в убийството на Иван Мирчев Пашалийски, което е извършено три дни по-рано.

9.  Прокурор от Софийската градска прокуратура констатира на 20 април 2001 г., че има основания за изменение на обвинителния акт с прилагане на закон, предвиждащ по-тежко наказание. Също така установява, че не са събрани всички налични доказателства. По-конкретно, не е извършена ДНК експертиза на материала, открит под ноктите на жертвата; няколко ключови свидетели не са били разпитани за причините относно тяхното присъствие в офиса във въпросния ден, в който жертвата е убита, както и за причината за връщането в офиса вечерта на същия ден на един от тях; не е проведена очна ставка между двама от тези свидетели, въпреки несъответствия между техните показания; и не е събрана информация за състоянието, в което полицаите са намерили обвиняемия по време на задържането му. На 20 април 2001 г. прокурорът връща делото на разследващите органи за извършване на допълнителни процесуално-следствени действия, като дава конкретни указания, насочени към отстраняване на недостатъците в разследването.

10.  Делото е било върнато и в още три други случая (на 17 юли 2001 г., 18 юли 2003 г. и 2 октомври 2003 г.) за извършване на допълнителни процесуално-следствени действия, които прокурорът изброява конкретно.

2.  Съдебна фаза

11.  Преписката по делото е изпратена на Софийски градски съд на неопределена дата през ноември 2003 г. И двете жалбоподателки са конситуирани като частни обвинители, а втората жалбоподателка, по нейно искане, също като граждански ищец, който претендира неимуществени вреди.

12.  В началото на процеса защитата на подсъдимият твърди, че обвинителният акт е непълен, тъй като не съдържа ясно описание на престъплението, в което е обвинен; искането на адвоката за връщането на делото за допълнително разследване не било уважено. По време на процеса са проведени поредица от заседания. Производството пред Софийския градски съд приключва на 11 юни 2007 г., когато съдът постановява присъда срещу С.В. и му налага наказание петнадесет години лишаване от свобода като го осъжда да плати обезщетение на втората жалбоподателка.

13.  Както С.В., така и жалбоподателките обжалват пред Апелативен съд София. С.В. по-конкретно твърди, че присъдата се основава изцяло на догадки за това кой е извършителят. Най-вече, С.В. твърди, че в обвинителния акт не се споменава нищо за начина, по който се смята, че е убил жертвата, като няма описание на обстоятелствата, при които жертвата е убита. Позовавайки се на тълкувателно решение № 2 от 2002 г. на Върховния касационен съд (вж. параграф 21 по-долу), той твърди, че тези процесуални недостатъци са от съществено значение и че съдът е трябвало да върне делото в досъдебна фаза.

14.  На 18 юли 2008 г. Апелативен съд София приема, че обвинителният акт не съдържа описание на обстоятелствата, при които обвиняемият е извършил убийството, и че това е съществено нарушение на процесуални правила, който е попречил на подсъдимият да упражни ефективно своите права. След това съдът отменя присъдата на първоинстанционния съд и връща делото в досъдебната фаза, за да бъде отстранен въпросниото процесуало нарушение.

15.  На 16 август 2008 г. прокуратурата отново повдига обвинение срещу С.В. за убийството на г-н Пашалийски и първоинстанционният съд, Софийски градски съд, образува ново производство срещу него. Първите две насрочени заседания са отложени поради неявяване на защитата на подсъдимият. На 11 февруари 2009 г. съдът конституира втората жалбоподателка като граждански ищец, търсещ неимуществени вреди, но отказва да конституира двете жалбоподателки като частни обвинители. След обжалване от страна на жалбоподателките, отказът е отменен на 13 март 2009 г. от Апелативен съд София. Впоследствие свидетелите отново са разпитани по време на процеса, така че жалбоподателките да могат да упражнят правата си като частни обвинители.

16.  След това се провеждат шестнадесет съдебни заседания, като  жалбоподателките подават множество молби за събиране на доказателства и разпит на свидетели. Впоследствие  съдията-докладчик е избран за председател на Върховния административен съд, в резултат на което разглеждането на делото на съдебна фаза започва отначало. Определен е нов  съдия-докладчик, но не било насрочено  съдебно заседание в продължение на около година. Жалбоподателките се оплакват от забавянето на Инспектората на Висшия съдебен съвет, като искат на новия съдия – докладчик да бъдат наложени дисциплинарни наказания. Инспекторатът отговаря на 21 февруари 2012 г. Той отбелязва, че наказателното производство по делото е продължило единадесет години, и признава, че това е несъвместимо с изискването за разумна продължителност на производство. Въпреки това приема, че въпросният съдия не може да бъде наказан, тъй като продължителността на останалите дела, които разглежда, не  превишава приемливата продължителност.

17.  На неопределена по-късна дата новият съдия – докладчик се връща обратно в съда, от който е бил прехвърлен и разглеждането на делото трябвло да започне отначало.

18.  На 9 декември 2013 г. производството пред първоинстанционния съд приключва. Софийският градски съд признава С.В. за виновен за убийство и го осъжда на 12 години лишаване от свобода. Първоинстанционният съд също така осъжда С.В. да плати около 50 000 евро (EUR) като обезщетение за вреди на втората жалбоподателка като граждански ищец. След обжалване от страна на С.В., Апелативен съд София извършва задълбочен анализ на свидетелските показания, дадени на първа инстанция, на протокола от проверката на местопрестъплението, проведена в деня след убийството, на действията по претърсване и изземване, както и на заключенията на многобройни експертизи, аутопсията и т.н. След това на 22 декември 2014 г. въззивният съд потвърждава осъдителната присъда и наказанието, но намалява размера на обезщетението, което трябва да бъде изплатено на втората жалбоподателка, на около 8000 евро. След касационна жалба от страна на С.В., Върховният касационен съд потвърждава решението на въззивния съд в неговата цялост с окончателно решение от 2 ноември 2015 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Престъпления против личността и задължение за разследване на смърт

19.  Чл. 115 от Наказателния кодекс от 1968 г. (наричан по-долу “Кодексът от 1968 г.”) гласи, че убийство се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години.

20.  Съгласно чл. 124, ал.1 от Кодекса от 1968 г., когато смъртта настъпи в резултат на умишлено нанесена тежка телесна повреда, се наказва с лишаване от свобода от три до дванадесет години. Тези престъпления подлежат на наказателно преследване от страна на прокуратурата.

Б. Обвинителен акт

21.  Съгласно чл. 235, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (Кодексът от 1974 г.) и чл. 246, ал.2 от новия Наказателно-процесуален кодекс (Кодекса от 2006 г.), обвинителният акт трябва да посочва престъплението, извършено от обвиняемия, както и мястото, времето и начина на извършването му. В тълкувателно решение № 2 от 7.10.2002 г. на ВКС по т. н. д. № 2/ 2002 г., ОСНК Върховният касационен съд постановява, че липсата в обвинителния акт на точния начин, по който е извършено убийство, е основание за връщане на делото на по-ранен процесуален етап, само ако той се отнася до елемент от corpus delicti на престъплението.

В. Неизменност на състава, разглеждащ наказателно дело

22.  Чл. 257 от Кодекса от 1974 г. предвижда, че делото се разглежда от един и същи състав на съда от започването до завършването на съдебен процес. В случай че член на състава трябва да прекрати участието си, съответният съдебен процес трябва да започне отначало. Тази разпоредба е възпроизведена в чл. 258 от Кодекса от 2006 г.

Г. Права на близките роднини

23.  Наследници на пострадалия могат да участват в наказателното производство срещу извършител като граждански ищец или като частен обвинител. След като са били конституирании като граждански ищец, или като частен обвинител, имат право на достъп до документите в преписката и да получават копия от тях, както и да представят доказателства и да искат извършването на конкретни следствени действия или да се ​​противопоставят на действия, за които смятат, че засягат правата им (чл. 52 и чл. 60 от Кодекса от 1974 г. и чл. 76 и чл. 84 от Кодекса от 2006 г.).

Д. Страни в наказателно производство

24.  Чл. 253 от Кодекса от 2006 г. определя кои са страните в съдебното производство, а именно (1) прокурорът; (2) подсъдимият и защитникът; (3) частният тъжител и частният обвинител; (4) гражданският ищец и гражданският ответник.

Е. Средства за защита за прекомерна продължителност на производството

25.  В българското право съществуват две компенсаторни правни средства за защита, свързани с прекомерната продължителност на съдебното производство: административно, уредено в чл. 60а и сл. от Закона за съдебната власт от 2007 г., и съдебно, уредено в чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ). Административното средство за защита по Закона от 2007 г. обхваща гражданско, административно и наказателно производство, включително досъдебно производство (чл. 60a(2)). Могат да прибегнат до посоченото средство за защита лица, които са претърпели вреди от продължителността на приключилото производство. Съдебното средство за защита по ЗОДОВ изглежда обхваща всички видове съдебни производства (чл. 2б). То е отворено за лица, пострадали от продължителността на производство, което все още е висящо (чл. 2б(3)), както и за пострадали от продължителността на производство, което е приключило, но не са получили адекватно обезщетение чрез административното средство за защита съгласно Закона от 2007 г. (чл. 8(2)). В решението си във Вълчева и Абрашев срещу България ((решение за допустимост), № 6194/11 и 34887/11, § 98, 18 юни 2013 г.) Съдът констатира, че взети заедно, заявление за обезщетение по чл. 60а и сл. от Закона за съдебната власт от 2007 г. и иск за обезщетение съгласно чл. 2б от ЗОДОВ могат да се разглеждат като ефективни вътрешни правни средства за защита по отношение на твърдяната прекомерна продължителност на производство пред гражданските, наказателни и административни съдилища в България.

26.  Чл. 60а и сл. от Закона за съдебната власт от 2007 г. гласят, както следва:

Раздел I - Общи положения

“60a.  (1) По реда на тази глава се разглеждат заявления на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

(2) Заявленията по ал. 1 се подават от граждани и юридически лица, които са:

1.  страни по приключени граждански, административни или наказателни производства;

2.  обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства;

(3) По реда на тази глава се определя и изплаща обезщетение в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека в размер не повече от 10 000 лв.

(4) Заявленията по ал. 1 се подават в 6-месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието.

(5) За заявленията се създава отделен регистър, който се публикува на интернет страницата на Инспектората към Висшия съдебен съвет.

(6) Не се дължи такса за разглеждане на заявления по реда на тази глава.

...”

Раздел II - Съдържание и проверка на заявлението

“60б.  (1) Заявлението трябва да е написано на български език и да съдържа:

1.   имената по документ за самоличност, единен граждански номер и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв - за български граждани;

2.   имената по документ за самоличност, личен номер на чужденец и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв - за чужденците;

3.  фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице, изписани и на български език, седалището и последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;

4.  посочване на акта, действието или бездействието, с което е извършено нарушението от съответния орган;

5.  органа, до който се подава заявлението;

6.  в какво се състои искането;

7.  подпис на заявителя.

(2) Заявителят прилага декларация, че не е правил искане за обезщетение за същото нарушение и обезщетение не му е изплатено по друг ред.”

Раздел III - Ред за разглеждане на заявленията

“60в.  (1) Проверката на заявленията по чл. 60а, ал. 1 се извършва от Инспектората към Висшия съдебен съвет, към който се създава специализирано звено.

(2) За експерти в специализираното звено се назначават юристи, които имат най-малко 5 години юридически стаж. Възнаграждението на експертите е равно на възнаграждението на съдия в районен съд.

(3) Главният инспектор разпределя постъпилите заявления на състав от инспектор и двама експерти на принципа на случайния подбор, като единият от експертите определя за докладчик.

(4) Ако заявлението не отговаря на изискванията на чл. 60б, ал. 1 и 2, на заявителя се изпраща съобщение за отстраняване на допуснатите нередовности в 7-дневен срок от получаване на съобщението.

(5) Ако заявителят не отстрани нередовностите, заявлението заедно с приложенията се връща.

60г.  (1) За резултатите от проверката се съставя констативен протокол.

(2) Протоколът се подписва от членовете на проверяващия състав и съдържа данни за:

1.  времето и мястото на съставянето му;

2.  заявителя;

3.  проверяващия състав;

4.  делото, по което се съставя;

5.  общия период на производството; за периода на забавяне, за което отговорност носи компетентният орган; за периода на забавяне, което се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител.

(3) В констативния протокол се отразява и становището на проверяващия състав по въпроса спазен ли е срокът по чл. 60а, ал. 4.

60д.  Констативният протокол по чл. 60г се изготвя в 4-месечен срок от постъпване на заявлението, съответно от отстраняване на нередовностите по него. Протоколът заедно със заявлението и всички постъпили към него документи се изпраща незабавно на министъра на правосъдието.

60е.  (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него лице въз основа на установените от проверяващия състав факти и обстоятелства отхвърля заявлението като неоснователно, когато:

1.  продължителността на производството не надхвърля разумния срок;

2.  забавянето се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител.

(2) Когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя.

60ж.   Проверката на обстоятелствата и произнасянето по заявлението се извършват в 6-месечен срок от постъпването му.”

Раздел IV - Изплащане на обезщетенията

“60з.  Обезщетенията се изплащат въз основа на сключеното споразумение.

60и.  Средствата, необходими за изплащане на сумите по сключените споразумения, се осигуряват от държавния бюджет.

60к.  (1) Обезщетенията по настоящата глава се изплащат от бюджета на Министерството на правосъдието.

(2) Министерският съвет одобрява допълнителни разходи по бюджета на Министерството на правосъдието до размера на фактически изплатените обезщетения по чл. 60и за съответното тримесечие чрез промяна в бюджетните му взаимоотношения с централния бюджет.

60л.  Лицата, получили обезщетение по реда на тази глава, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред.

27.  Чл. 2б от ЗОДОВ, озаглавен “Отговорност за дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок ”, гласи следното:

“1.  Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

2.  Исковете по ал. 1 се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс [2007], като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

3.  Предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск и след приключване на производството.”

28.  Чл. 8(2) гласи, че гражданите или юридически лица могат да предявяват искове по чл. 2б(1) по приключени производства само когато е изчерпали административната процедура по реда на глава 3а от Закона от 2007 г., по която няма постигнато споразумение.

29.  С окончателно решение № 55 от 23.02.2016 г. на ОС Хасково по гр. д. № 21/2016 Окръжен съд Хасково потвърждава решението на предходната съдебна инстанция за присъждане на обезщетение - за прекомерна продължителност на наказателното производство срещу неизвестен извършител - на жалбоподателя, който доброволно е предал своят автомобил на следствените органи в рамките на разследването. Съдът постановява, че не само обвиняемият или жертвата на престъплението имат право да претендират за такива вреди, а също и всяко друго лице, което твърди, че е претърпяло вреди в резултат на прекомерна продължителност. В друго решение от 2015 г. (решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС) Върховният касационен съд също констатира, че лицето, чието имущество е било иззето в рамките на наказателно производство, също има право да претендира обезщетение за вреди в съответствие с чл. 2б от ЗОДОВ за прекомерна продължителност на производството.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Жалбоподателките се оплакват по чл. 2 от прекомерната продължителност на следствието, проведено във връзка с убийството на техния близък, както в досъдебната, така и в съдебната фаза. Относимата част от чл. 2 гласи следното:

“1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона.”

31.  Правителството оспорва това твърдение.

A.  Допустимост

32.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

1.  Тези на страните

33.  Правителството твърди, че не е налице нарушение на задължението му по чл. 2 да разследва ефективно смъртта на близкия на жалбоподателките. По-конкретно, времето, необходимо за приключване на разследването, по никакъв начин не е довело до влошаване на доказателствата, нито е възпрепятствало установяването на обстоятелствата по делото. Не е имало периоди на бездействие и органите са положили всички усилия да изпълнят задълженията си по Конвенцията. След задълбочен анализ на събраните доказателства, те са установили извършителя и как е причинена смъртта на жертвата, осъдили са го на лишаване от свобода и са присъдили обезщетение на жалбоподателките.

34.  Жалбоподателките смятат, че задължението на властите по чл. 2 за ефективно разследване се отнасят  както за досъдебната, така и за съдебната фаза. Те подчертават, че изискването за експедитивност е от особено значение. По този начин всяко необосновано забавяне на разследването създава впечатлението, че органите нямат желание да го изпълнят своевременно и да накажат извършителя с пълната сила на закона. Такива забавяния създават впечатление за толерантност към извършителите на тежки престъпления и такова впечатление е несъвместимо с чл. 2 § 1 от Конвенцията.

2.  Преценка на Съда

35.  Съдът признава, че чрез предпазването на правото на живот, чл. 2 се нарежда като една от най-фундаменталните разпоредби на Конвенцията, запазвайки основната ценност на демократичните общества, съставляващи Съвета на Европа. Следователно той трябва да подлага твърденията за нарушение на тази разпоредба на най-внимателно разглеждане (вж. Начова и други срещу България [GC], № 43577/98 и 43579/98, § 93, ЕСПЧ 2005-VII).

36.  По-нататък Съдът отбелязва, че относимите общи принципи, уреждащи задълженията на държавата в случаите, когато животът на дадено лице е бил отнет не от държавен служител, а от трето лице, са обобщени наред с другото в делата Paul and Audrey Edwards v. United Kingdom (№ 46477/99, § 86, ЕСПЧ 2002-II), Мулини срещу България (№ 2092/08, §§ 4043, 20 октомври 2015 г.), и Ангелова и Илиев срещу България (№ 55523/00, §§ 93-97, 26 юли 2007 г.). Същността на тези задължения се състои в задължението на органите да извършат ефективно разследване на обстоятелствата на инцидента, т.е. разследване, което е в състояние да установи причината за смъртта и лицето, отговорно за нея.

37.  Също така в неотдавнашното решение на Голямата камара по делото Mustafa Tunç and Fecire Tunç v. Turkey (№ 24014/05, § 225, 14 април 2015г.) Съдът уточнява, че спазването на процесуалните изисквания на чл. 2 се оценява въз основа на няколко съществени параметъра: адекватността на следствените действия; бързината на разследването; участието на семейството на починалото лице; и независимостта на разследването. Тези елементи са взаимосвързани и всеки от тях взет поотделно не представлява самоцел. Те са критерии, които, взети заедно, позволяват да се оцени степента на ефективност на разследването.

38.  Съдът също така подчертава, че доколкото разследването води до повдигане на обвинения пред националните съдилища, той смята, че процесуалните задължения по чл. 2, като тези по чл. 3, се простират до съдебната фаза на производството. В такива случаи производството като цяло, вкл. съдебната фаза, трябва да отговаря на изискванията на тази разпоредба на Конвенцията (вж. в контекста на забраната за малтретиране Çelik v. Turkey (№ 2), № 39326/02, § 34, 27 май 2010 г.; W. v. Slovenia, № 24125/06, § 65, 23 януари 2014 г.; и С.З. срещу България, № 29263/12, § 44, 3 март 2015 г).

39.  С оглед на гореизложеното Съдът смята, че макар оплакването на жалбоподателките да се отнася главно до твърдяната прекомерна продължителност на разследването, за което те твърдят, че е застрашило правилното установяване фактите и е увеличило възможността за безнаказаност на извършителя, основният въпрос, който трябва да получи отговор в настоящото дело, е да се установи дали проведеното разследването по отношение на смъртта на роднината на жалбоподателките, е ефективно като цяло в съответствие с изискванията на чл. 2, изброени по-горе.

40.  След това Съдът отбелязва, че органите задържали заподозряното лице в нощта на убийството на жертвата и образували з наказателно производство срещу него на следващия ден, 3 юни 2000 г. Срещу задържания заподозрян е било повдигнато обвинение два дни по-късно, на 5 юни 2000 г. В хода на разследването, прокуроратурата връща делото няколко пъти, с оглед отстраняване на редица недостатъци (вж. параграфи 9-10 по-горе). Това води до продължаване на разследването повече от три години, преди делото да бъде разгледано от съда (за разлика от Мулини, цитирано по-горе, § 48, от С.З. срещу България, цитирано по-горе,, § 49, и от Antonov v. Ukraine, № 28096/04, § 50, 3 ноември 2011 г. – проведените разследвания в тези дела продължават съответно повече от пет години, осем години и повече от дванадесет години). Извършителят е осъден от първоинстанционния съд през юни 2007 г. Когато впоследствие процесуален недостатък довежда до връщането на делото от страна на въззивния съд в досъдебна фаза, който е отстранен за по-малко от месец (вж. параграфи 14-15 по-горе). Последвалото закъснение се отнася до съдебната фаза и отчасти е в резултат от промени в съдебния състав, които не могат да бъдат решени с други средства освен чрез повторно стартиране на процеса (вж. параграф 22 по-горе).

41.  Съдът счита, че сам по себе си периодът от петнадесет години за провеждане на разследване и за съдебния процес на три инстанции безспорно е  прекомерен, в съответствие със стандартите на Съда, заложени в чл. 6. Целта на анализа му по чл. 2 обаче е различна. Както е посочено в Mustafa Tunç and Fecire Tunç, цитирано по-горе, § 225, изискването за бързина съгласно чл. 2 не следва да се разглежда изолирано и независимо от другите параметри, чието съчетание прави разследването ефективно (вж. параграф 31 по-горе).

42.  Съдът отбелязва, че в края на производството по настоящото дело органите са постигнали основната цел на разследването, тъй като са установили причината за смъртта на жертвата, както и лицето, извършило убийството. Последният е намерен за виновен и осъден на лишаване от свобода с окончателно съдебно решение, а обезщетението за вреди, което втората жалбоподателка е поискала, ѝ е било присъдено (вж. параграф 18 по-горе). Следователно ситуацията трябва да се разграничи от тези, които се наблюдават в редица други жалби пред Съда. В тези дела, напр. Мулини, §§ 44-46, и Антонов, § 51, и двете цитирани по-горе, многобройните недостатъци на всяко разследване са направили невъзможно да се установи извършителя или да се хвърли достатъчно светлина върху фактите около смъртта на роднините на жалбоподателите. По подобен начин, в делото Анна Тодорова срещу България (№ 23302/03, §§ 76-78, 24 май 2011 г.), нарушението на процесуалния аспект на чл. 2, констатирано от Съда, е било резултат от прекомерната продължителност на наказателното производство, съчетана с факта, че органите не са положили разумни усилия да съберат доказателствата и да установят фактите и така не са успели да установят извършителя. Също така в делото Aslakhanova and Others v. Russia (№ 2944/06, 8300/07, 50184/07, 332/08 и 42509/10, §§ 123-125, 18 декември 2012 г.) Съдът достига до заключение за нарушение на процесуалния аспект на чл. 2, тъй като наказателното производство е било съпроводено от комбинация от недостатъци, които включват различни забавяния и периоди на бездействие, както и невъзможност за предприемане на особено съществени процесуално-следствени действия, закъсняло предоставяне на статут на жертва на роднините, липса на участие на съответните органи в производството, всички от които са довели до невъзможност да се установят извършителите. Също така в Byrzykowski v. Poland (№ 11562/05, §§ 114 и 116, 27 юни 2006 г.) производството не е достигнало до каквото и да било окончателно решение и жалбоподателят е останал в продължително състояние на несигурност относно резултата от производството; по подобен начин в Dvořáček and Dvořáčková v. Slovakia (№ 30754/04, § 66 и § 68, последно изречение, 28 юли 2009 г.) производството, целящо да установи обстоятелствата и да припише отговорност за поведение, довело до смъртта на дъщерята на жалбоподателката, остава висящо в продължение на повече от двадесет и една години и не е достигнато решение. Освен това, в Ангелова и Илиев, цитирано по-горе, § 101, в резултат на недостатъци и забавяния в разследването, разпростиращи се в период от единадесет години, никой не е бил предаден на съд и производството е прекратено в резултат на изтичането на давностния срок въпреки факта, че в началото органите са идентифицирали извършителя с определена степен на сигурност. На последно място ситуацията в настоящото дело трябва да бъде разграничена от тази в С.З. срещу България, цитирано по-горе, където в допълнение към прекомерното забавяне на следствието е имало важни пропуски от страна на разследващите органи (пак там, § 50) и значителен психологически стрес върху жалбоподателката, тъй като по време на производството тя многократно е трябвало да припомня собственото си мъчение (пак там, § 52) и е трябвало да понесе продължителна несигурност дали нейните нападатели ще бъдат наказани.

43.  С оглед на всичко посочено по-горе Съдът намира, че е трудно да се постави под въпрос цялостната адекватност на следствените действия, извършени от органите в настоящия случай. Не може да се закл‘чи също, че продължителността на производството води до влошаване качеството на разследването или до унищожаването на доказателства, които са повлияли на качеството на самото наказателното производство. Освен това Съдът отбелязва, че жалбоподателките са участвали в производството до степен, която отговаря на изискването за участие на близките по чл. 2 (вж. параграфи 11, 15 и 16 по-горе), а независимостта на органите, които провеждат следствието, не е била поставена под въпрос от жалбоподателките в нито един момент. Поради това, макар та при извършване на разследването и по време на разглеждане на делото на съдебна фаза за съжаление да е налице неоспоримо забавяне, то не може да се каже, че същото е повлияло върху този процес до такава степен, че да се попречи на неговата ефективността на разследването.

44.  Гореизложените съображения са достатъчни, за да дадат възможност на Съда да заключи, че съответно не е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 2

45.  Жалбоподателките се оплакват, че не са имали ефективно правно средство за защита във връзка с оплакването си за прекомерна продължителност на наказателното производство за убийството на техния близък. Те се позовават на чл. 13, който гласи следното:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

A.  Допустимост

46.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

1.  Тези на страните

47.  Правителството твърди, че изискването на чл. 13 за наличие на ефективно вътрешно правно средство за защита в случаи на прекомерна продължителност на производството е било удовлетворено от наличната в българското законодателство възможност жалбоподателките да потърсят свързано с това обезщетение, по-конкретно по Закона за съдебната власт и ЗОДОВ (вж. параграфи 25-27 по-горе). Освен това правителството подчертава, че тъй като Върховният касационен съд е присъдил обезщетение, което втората жалбоподателка е поискала за неимуществените вреди, които е претърпяла в резултат на убийството на баща си (вж. параграф 18 по-горе), това би могло да се счита за релевантно и съответстващо на задължението на органите да предоставят обезщетение за вредите, причинени от убийството.

48.  Жалбоподателките не са съгласни, че присъждането на обезщетение за неимуществените вреди, понесени от втората жалбоподателка, е относимо към тяхното оплакване. Те твърдят по-конкретно, че правното средство за защита за прекомерната продължителност на наказателното производство, посочено от Правителството в предходния параграф, е неефективно, тъй като предвидената възможност за търсене на обезщетение за вреди в подобни производства се отнася единствено към обвиняемия, но не се разпростира върху гражданските ищци и частните обвинители. В допълнение, това средство за защита се отнася до оплаквания по чл. 6 § 1.

2.  Преценка на Съда

49.  Съдът подчертава отново, че чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално равнище на правно средство за защита, което да налага същността на правата и свободите по Конвенцията. По този начин ефектът от чл. 13 изисква да се предвиди вътрешно правно средство за защита, което да разглежда същността на “спорна жалба” по Конвенцията и да предоставя подходящо компенсиране, въпреки че договарящите се държави разполагат с определена свобода на преценка по отношение на начина, по който те отговарят на задълженията си по Конвенцията съгласно тази разпоредба (вж. Aksoy v. Turkey, решение от 18 декември 1996 г., Доклади 1996-VI, стр. 2286, § 95, и Aydın v. Turkey, решение от 25 септември 1997 г., Доклади 1997-VI, стр. 1895-96, § 103).

50.  Независимо от условията на чл. 13, тълкувани буквално, съществуването на действително нарушение на друга “материалноправна” разпоредба на Конвенцията не е предпоставка за прилагането на този член (вж. решението Klass and Others от 6 септември 1978 г., Серия A № 28, стр. 29, § 64; вж. също решението Boyle and Rice v. the United Kingdom от 27 април 1988 г., Серия A № 131, стр. 23, § 52). Както Съдът е постановил в предходни дела, това [констатацията, че не е налице нарушение на чл. 2] не изключва възможността оплакването във връзка с чл. 2 да бъде “доказуемо” по смисъла на чл. 13 (вж. Tanrıkulu v. Turkey [ GC], № 23763/94, § 118, ЕСПЧ 1999IV). Чл. 13 гарантира наличието на средства за защита на национално ниво да се приложи - и оттам да се твърди неспазване - на същността на правата и свободите по Конвенцията, независимо под каква форма те са гарантирани във вътрешния правен ред (вж. решението Lithgow and Others от 8 юли 1986 г., Серия А № 102, стр. 74, § 205, и решенията, цитирани там).

51.  Съдът отбелязва, че в настоящия случай същността на оплакването на жалбоподателките се отнася до липсата на правно средство за защита във връзка с тяхното оплакване относно прекомерната продъжителност на наказателно производство. Съдът вече е приел, че прекомерната продължителност на наказателното производство в настоящия случай не е засегнало цялостната ефективност на разследването по процесуалния аспект на чл. 2 (вж. параграф 43 по-горе). В тази светлина трябва да се направи оценка на средството за защита по ЗОДОВ, предложено от Правителството като ефективно средство за защита. Жалбоподателките от своя страна твърдят, че средството за защита по ЗОДОВ е приложимо единствено по отношение на чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 48 по-горе, последно изречение). Вярно е, че Съдът има тенденция да разглежда претенции за продължителност на производството по чл. 6 § 1 от Конвенцията. Въпреки това, като се има предвид, че продължителността на наказателното производство по отношение на убийството на роднина на жалбоподателките е обхваната от процесуалните задължения на държавата по чл. 2 да извършва своевременно ефективни разследвания, Съдът констатира, че за жалбоподателките може да се смята, че имат защитимо доказуемо оплакване по чл. 2. Те имат право на достъп до вътрешно правно средство за защита във връзка с това оплакване. Остава да се установи дали средството за защита по ЗОДОВ е ефективно.

52.  В настоящия случай жалбоподателките твърдят, че правното средство за защита е неефективно, тъй като не е приложимо към тяхната ситуация, като се има предвид, че в разглежданото наказателно производство те  не са били обвиняеми, а са имали  различно процесуално качество, това на частен обвинител и граждански ищец. Съдът констатира, че както е видно от текста на съответните правни разпоредби (вж. параграфи 26-28 по-горе), не само обвиняемият, но всички страни по приключило наказателно производство, вкл. частните обвинители и граждански ищци, имат право да търсят обезщетение за вреди. Това е потвърдено от националните съдилища (вж. параграф 29 по-горе). Освен това искове за обезщетение за прекомерна продължителност на производството могат да бъдат предявени съгласно тези разпоредби или пряко пред съдилищата, докато производството е висящо, или първо пред административните органи и, ако резултатът не е удовлетворителен - пред съдилищата след приключване на производството. Поради това тези правни средства за защита обхващат ситуации, свързани с прекомерна продължителност както на висящи, така и на приключили производства, и Съдът вече е приел, че комбинацията от тези две средства за защита може да се счита за ефективна в този контекст (вж. параграф 25 по-горе). Следователно Съдът констатира, че не може да се каже, че липсва ефективно вътрешно правно средства за защита  и то не е на разположение на жалбоподателките във връзка с тяхното оплакване относно продължителността на наказателното производство за убийството на техния близък.

53.  Следователно не е налице нарушение на чл. 13 във връзка с процесуалния аспект на чл. 2.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията;

3.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 2 от Конвенцията;

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 12 януари 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Блашко                                                              Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 12.1.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-170286