Номер на жалба: 21980/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане, (Чл. 6-3-C) Защита чрез ползване на адвокат

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ ШАЙО, ЛАЗАРОВА-ТРАЙКОВСКА И ВУЧИНИЧ, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА СЪДИЯ ТУРКОВИЧ;

За наше съжаление, за разлика от мнозинството не можем да заключим, че в настоящия случай Правителството е изпълнило задължението за доказване, което му е наложено по силата на стандартите, изложени в Ibrahim and Others v. the United Kingdom [GC], № 50541/08 и 3 други, ЕСПЧ 2016 г. Докато се присъединяваме към мнозинството в намирането на нарушение по отношение на чл. 3, изразяваме несъгласието си по отношение на чл. 6 § 3 във връзка с чл. 6 § 1 и бихме констатирали нарушение.

Загрижени сме за последиците от това решение. Днес Съдът не само затвори очите си за практики, които са насочени към самата същност на правата на обвиняемите, но също така предоставя на полицейските служители и прокурорите големи възможности за недокументирана и нерегламентирана злоупотреба. Съгласно мотивите на мнозинството, заподозрени лица могат да бъдат задържани, държани в изолация и потенциално сплашвани, при условие че не бъдат запазени писмени документи за това. Настоящото съдебно решение също несъзнателно проектира констатацията в Ibrahim извън контурите на въпросното решение. В делото Ibrahim ограничаването на правото на защита по чл. 6 § 3 може да бъде оправдано по изключение, когато съществуват “убедителни причини” за това. Тук обаче няма изключителни факти или особени обстоятелства, нито изтъкнати от Правителството причини, които да оправдаят ограниченията на правата на жалбоподателя, както и има множество необясними пропуски в становищата на Правителството.

Приложимият стандарт за цялостна справедливост на наказателен процес

Приложимият стандарт, определен в неотдавнашното решение Ibrahim and Others, е много ясен: ако няма убедителни причини за ограничаване на достъпа до адвокат, Съдът трябва да приложи много строг контрол при своята оценка на справедливостта. Неуспехът на ответното Правителство да демонстрира убедителни причини натежава сериозно в баланса при оценката на цялостната справедливост на процеса и може да наклони везните в полза на констатирането на нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c). Следователно Правителството ще носи отговорността да докаже убедително защо - по изключение и при конкретните обстоятелства по делото, общата справедливост на делото не е безвъзвратно накърнена от ограничението на достъпа до правна консултация (вж. Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 265).

Основната цел на чл. 6 е да гарантира процесуалните права, които осигуряват справедлив процес за всяко обвинено лице. За да бъде чл. 6 “практичен и ефективен” (вж., наред с много други решения, Salduz v. Turkey [GC], № 36391/02, § 51, 27 ноември 2008 г., и Dvorski v. Croatia [GC], № 25703/11, § 82, 20 октомври 2015 г.), минималните процесуални права, гарантирани на всяко лице, не могат да бъдат ограничени при липса на непреодолими и убедителни причини.[1]

Основният въпрос в настоящия случай е дали Правителството е доказало в съответствие със стандартите за много строг контрол, че цялостната справедливост на производството не е безвъзвратно накърнена поради неуспеха на българските власти да: (i) уведомят надлежно жалбоподателя за правата му на защита и за обвиненията срещу него при арестуването му; (ii) водят адекватна документация за периода на задържане на жалбоподателя от 3 до 6 октомври 1999 г .; (iii) предоставят на жалбоподателя достъп до правна помощ по време на неговото задържане; (iv) дават на жалбоподателя възможност да назначи адвокат по свой избор; и (v) защитят привилегията на жалбоподателя срещу самоинкриминиране, за да гарантират, че самопризнанието му е напълно доброволно и информирано и е направено с помощта на адекватен достъп до правни консултации и услуги. Освен това, в светлината на неуспеха на българските съдилища да преценят дали тези многобройни процесуални нарушения безвъзвратно са засегнали делото, не можем да се съгласим с извода на мнозинството, че Правителството е доказало, че цялостната справедливост на производството не е безвъзвратно накърнена.

Факти, свързани със задържането по стража и предварителното задържане на жалбоподателя

Жалбоподателят е арестуван и задържан на 6 октомври 1999 г. Правителството отбелязва, че жалбоподателят е имал право на правна помощ от момента на арестуването си и че е било задължение на полицейските служители да го информират за това право (вж. решението, § 101). Единствената заповед за арест от 9 юли 1999 г. обаче, в която се посочва правото му на правна помощ, не е подписана от жалбоподателя; следователно трябва да се приеме, че тази заповед не е връчена правилно на жалбоподателя (вж. решение, §§ 60, 128). Освен това на жалбоподателя не е предоставен адвокат по време на ареста или задържането му.

След това жалбоподателят е задържан под стража в продължение на три дни. Твърди се, че през това време той е държан в изолация; факт е, че родителите му са информирани за неговия арест едва три дни след като е задържан под стража (вж. тезите на жалбоподателя, § 56). Показанията на жалбоподателя и на Правителството се различават по въпроса дали жалбоподателят е бил разпитван през този период. Жалбоподателят твърди, че е разпитван многократно по време на неформални покани в кабинета на следователя да пуши. Правителството твърди, че не е провеждан “официален разпит”, без изрично да отхвърля твърдението, че е имало “неофициално” разпит (вж. пледоария на българското правителство, стр. 6).

На 6 октомври 1999 г. на жалбоподателя е назначен защитник, независимо от твърдението на жалбоподателя, че е подал четири отделни искания за адвокат по свой избор между 3 и 6 октомври 1999 г., които властите са пренебрегнали (вж. решение, § 18). На жалбоподателя официално е повдигнато обвинение и е разпитан по обяд на 6 октомври. Той запазва мълчание по време на този разпит, както показва протокола от разпита. На 7 октомври другият обвиняем признава, че е бил съучастник в двойното убийство и грабеж и че жалбоподателят е убил и двете жертви. На 8 октомври 1999 г. жалбоподателят назначава адвокат, практикуващ в Бургас. Този адвокат не се е срещал с жалбоподателя преди втория разпит, проведен на 12 октомври, когато в присъствието на адвоката по свой избор той отново избира да запази мълчание. На 21 октомври жалбоподателят прави самопризнание в присъствието на своя адвокат, с когото не е имал възможност да проведе поверителен или друг разговор. По това време той твърди, че другият обвиняем е убил жертвите. Впоследствие на 22 декември жалбоподателят ангажира втори адвокат, практикуващ в София. На 4 януари 2000 г. жалбоподателят и другият обвиняем, подпомагани от адвокат, оттеглят самопризнанията си и адвокатите им искат техните клиенти да бъдат разпитани отново.

Този Съд е обяснил, че когато спорните събития са изцяло или в по-голямата си част от изключителното знание на властите, какъвто е случаят с пострадали при задържане лица, ще възникнат силни фактически презумпции. След това тежестта на доказване пада върху Правителството, което трябва да предостави задоволително и убедително обяснение като представи доказателства, установяващи факти, които поставят под съмнение разказа за събитията, предоставен от пострадалото лице (вж. Bouyid v. Belgium [GC], № 23380/09, § 83, ЕСПЧ-2015; Salman v. Turkey [GC], № 21986/93, § 100, ЕСПЧ 2000VII; и Rivas v. France, № 59584/00, § 38, 1 април 2004 г.; вж. също, наред с други решения, Turan Cakir v. Belgium, № 44256/06, § 54, 10 март 2009 г.; Mete and Others v. Turkey, № 294/08, § 112, 4 октомври 2011 г.; и El-Masri v. the former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], № 39630/09, § 152, ЕСПЧ 2012 г.). При липса на такова обяснение Съдът може да направи заключения, които да бъдат неблагоприятни за Правителството (вж. наред с други решения и El-Masri, цитирано по-горе, § 152).

Поставянето на тежестта на доказване върху Правителството е оправдано от различни съображения. На първо място, задържаните лица са в уязвимо положение, както този Съд многократно признава, а властите имат задължението да ги защитават (вж. наред с други решения Salman, цитирано по-горе, § 99). Следствената фаза може да бъде особено решаваща по отношение на хода, който трябва да бъде следван от последващото наказателно производство (вж. John Murray v. United Kingdom, 8 февруари 1996 г., § 63, Доклади за решения и определения 1996 I; Martin v. Estonia, № 35985/09, § 79, 30 май 2013 г.). Фактът на изолирането на задържаните лица и лишаването им от информация може да се укрие със сложно законодателство в областта на наказателното производство, особено по отношение на правилата за събиране и използване на доказателства (вж. Salduz, цитирано по-горе, §§ 52 и 54, Dvorski, цитирано по-горе, § 77, и Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 253). Задържаните лица не могат да документират доказателства за отношението към тях освен тези, които държавата може да осигури (чрез медицински прегледи, писмени документи и т.н.). Накрая, тъй като в този случай правото на защита на жалбоподателя е ограничено (вж. решение, § 128) без убедителни причини, Правителството има задължението да докаже убедително защо цялостната справедливост на процеса не е засегната от ограничението на достъпа до правен съвет (вж. Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 265).

Поради тези причини правилното прилагане на рамката Ibrahim би принудило българското правителство да докаже, че върху жалбоподателя не е упражнявана принуда или натиск по време на тридневния период, предхождащ официалното повдигане на обвинение срещу него и официалния му разпит.

Правата на защита на жалбоподателя

Добре установено е, че чл. 6 гарантира на лицето правото да бъде уведомено за своите права на защита, след като е обект на “наказателно обвинение”[2]; тези права включват правото на лицето да запази мълчание и правото да не се самоуличава (вж. Bykov v. Russia [GC], № 4378/02, § 92, 10 март 2009 г.; John Murray, цитирано по-горе, § 45; и Serves v. France, 20 октомври 1997 г., § 47, Доклади за решения и определения 1997VI). На второ място, той има право на адвокат, след като стане обект на наказателно обвинение (вж. Deweer v. Belgium, 27 февруари 1980 г., §§ 42-46, Серия A № 35; Eckle v. Germany, 15 юли 1982 г., § 73, Серия A № 51; и McFarlane v. Ireland [GC], № 31333/06, § 143, 10 септември 2010 г.). Тези права са повторени в правото на Европейския съюз[3] и в Международния пакт за граждански и политически права.[4]

Справедливостта на производството по принцип също изисква обвиняемият да може да получи целия набор от услуги, специфично свързани с правната помощ, който включва без ограничение основните аспекти на защитата на това лице: обсъждане на делото, организиране на защитата, събиране на доказателства, благоприятни за обвиняемия, подготовка за разпит, подпомагане на обвиняем в беда и проверка на условията на задържане (вж. Dayanan v. Turkey, № 7377/03, § 32, 13 октомври 2009 г., и Bogumil v. Portugal, № 35228/03, §§ 48-49, 7 октомври 2008 г.). Правата на защита, защитени от чл. 6, служат за запазване на равнопоставеността между държавата и лицата, обвинени в престъпления (вж. Foucher v. France, 18 март 1997 г., § 34, Доклади за решения и определения 1997II; Bulut v. Austria, 22 февруари 1996 г., § 47, Доклади за решения и определения 1996II; Bobek v. Poland, № 68761/01, § 56, 17 юли 2007 г.; и Klimentyev v. Russia, № 46503/99, § 95, 16 ноември 2006 г.).

Този Съд намира, че уязвимостта на задържаните лица по време на следствената фаза “може да бъде компенсирана само с помощта на адвокат, чиято задача наред с другото е да съдейства за гарантиране на зачитането на правото на обвиняемия да не се самоуличава” (вж. Salduz, цитирано по-горе, § 54).

В случай на забавяне на достъпа до адвокат съществува по-голяма нужда разследващите органи да уведомят заподозрения за правото му на адвокат, правото му да запази мълчание и привилегията му да не се самоуличава. A fortiori, още по-важно е лицата, които се намират в условия на задържане под стража, да получат съдействието на адвокат, когато не са били предварително информирани от властите за правото им да запазят мълчание (вж. Brusco v. France, № 1466/07, § 54, 14 октомври 2010 г., и Navone and Others v. Monaco, № 62880/11 и две други, § 74, 24 октомври 2013 г.).[5] Нещо повече, неуведомяването на жалбоподателя за неговите права на защита се смята за особено важен недостатък (вж. Ibrahim, цитирано по-горе, § 303) и ще направи още по-трудно за Правителството да обори високия праг на презумпцията за несправедливост, която възниква когато няма убедителни причини за забавяне на достъпа до правен съвет (вж. Ibrahim and Others, цитирано по-горе, §§ 273 и 311).

Съгласно българското законодателство правната помощ е право от момента на задържането (вж. чл. 70 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. и чл. 70 и чл. 73 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г.). Правото на адвокат не може да бъде отказано в случаите на престъпления, които предполагат присъда от над десет години лишаване от свобода, както в настоящия случай (вж. чл. 70 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г.). Съгласно установената съдебна практика на Върховния касационен съд, ако властите не са повдигнали официално обвинение срещу заподозрения в съответствие с изискванията на Наказателно-процесуалния кодекс, този пропуск представлява ограничение на правата на защитата и принуждава съда да върне делото на етапа на досъдебното производство (вж. решение, § 66).

Оценка на цялостната справедливост на процеса

Не можем да се съгласим с извода на мнозинството, че цялостната справедливост на процеса е убедително доказана, защото доказателствата, въз основа на които е осъден жалбоподателят, не са засегнати от отсъствието на адвокат по време на задържането му. Правителството предоставя малко или никакви доказателства относно задържането на жалбоподателя, по време на което Правителството признава, че е нарушило правата на жалбоподателя съгласно вътрешното и европейското право и съгласно тази Конвенция (вж. решение, §§ 59 и 101). Правителството не е опровергало твърденията на жалбоподателя, че той е разпитван неофициално в ареста, която информация е могла да бъде използвана, за да бъде обвинен на първо място. Правителството също не е доказало, че процесуалните нарушения, които е извършило, взети заедно не засягат доброволността на самопризнанието на обвиняемия, което той по-късно оттегля. Тъй като жалбоподателят многократно твърди, че е разпитван от властите докато е бил задържан, ние не можем да се съгласим с мнозинството, че няма твърдяна пред националните съдилища или този Съд от жалбоподателя причинно-следствена връзка по отношение на отсъствието на адвокат по време на неговото задържане от 3 до 6 октомври и самопризнанието, което той прави на 21 октомври (вж. решение, § 140). Също така не можем да се съгласим с извода на мнозинството, че следователно липсата на адвокат по време на задържането от полицията по никакъв начин не засяга правото на жалбоподателя да не се самоуличава (вж. решение, § 140).

Този Съд традиционно признава, че ограничаването на достъпа до адвокат по време на досъдебното произовдство, когато жалбоподателят е най-уязвим, може да засегне цялостната справедливост на производството. Нито последващият достъп до адвокат, нито състезателният процес на произтичащото от това производство, ще отстранят непременно недостатъците, които възникват по време на периода на задържане под стража на жалбоподателя (вж. Mehmet Şerif Öner v. Turkey, № 50356/08, § 21, 13 септември 2011 г.; Leonid Lazarenko v. Ukraine, № 22313/04, § 57, 28 октомври 2010 г.; Salduz, цитирано по-горе, § 58; и Płonka v. Poland, № 20310/02, §§ 39-41, 31 март 2009 г.).[6]

Подходът на мнозинството се съсредоточава единствено върху доказателствата, използвани за осъждане на жалбоподателя, което противоречи на изискването да се разгледа производството като цяло, а не въз основа на изолирани съображения (вж. Ibrahim, цитирано по-горе, § 251). Освен това, подобен подход позволява на Правителството да се съсредоточи единствено върху доказателствата, използвани за осъждане на жалбоподателя, при изпълнение на задължението си на доказване, че цялостната справедливост е запазена. Този подход на първо място е несъвместим с изискванията на решението Ibrahim, според които Съдът е длъжен да вземе предвид кумулативния ефект на процесуалните недостатъци, когато преценява дали Правителството е доказало, че цялостната справедливост на процеса не е безвъзвратно засегната от решението да не предупреди жалбоподателя и да ограничи достъпа му до адвокат (вж. Ibrahim, цитирано по-горе, § 311).[7] На второ място, този подход рискува да направи процесуалните права, защитени по чл. 6, теоретични и илюзорни, като комбинира проблема за доказване, че жалбоподателят е получил справедлив съдебен процес, с този за материалната вина на жалбоподателя.

Съгласно установената практика на този Съд, прокуратурата трябва да докаже позицията си, без да прибягва до доказателства, получени чрез принуда или в разрез с волята на обвиняемия (вж. наред с много други решения Saunders v. the United Kingdom, 17 декември 1996 г., § 68, Доклади за съдебната практика 1996VI; Jalloh v. Germany [GC], № 54810/00, § 100, ЕСПЧ 2006-IX; и Schmid-Laffer v. Switzerland, № 41269/08, § 38, 16 юни 2015 г.). Доброволността и валидността на последвалото самопризнание на жалбоподателя са поставени под въпрос, когато, както тук, процесуалните права на жалбоподателя са нарушени по време на предварителното задържане (вж., mutatis mutandi, Bouyid, цитирано по-горе, § 83; John Murray, цитирано по-горе, § 45; Mehmet Şerif Öner, цитирано по-горе, § 21; Lopata, цитирано по-горе, §§ 137, 14044; и Averill, цитирано по-горе, § 60).

В този случай редица права на жалбоподателя, съгласно съдебната практика на Съда и националното законодателство, са нарушени от българските следствени органи, както признава Съдът (§ 122, 124, 127). Правителството не предоставя на жалбоподателя заповедта му за арест и не го уведомява за правата му на защита при неговото арестуване (вж. решение, § 127), не му назначава адвокат при ареста (вж. решение, § 101), не уведомява незабавно родителите му за неговото задържане и не поддържа надлежни документи за неговото задържане.[8] Неспособността на държавата да поддържа необходимата документация във връзка със събитията, свързани със задържането на обвиняемото лице, причините за него и неговата продължителност, както и относно това дали обвиняемият е бил надлежно уведомен за правото му на защита при арест, представлява нарушение на чл. 5 (вж. Smolik v. Ukraine, № 11778/05, § 45, 19 януари 2012 г., и Menesheva v. Russia, № 59261/00, § 87, ЕСПЧ 2006‑III).[9]

Освен това на жалбоподателя първоначално е назначен посочен от властите адвокат, а не такъв по негов избор, и е разпитан почти веднага след това, така че на този етап е невъзможно за него да се консултира със своя адвокат, за да подготви защитата си. В тази връзка твърдението на жалбоподателя, че той не е могъл да проведе поверителни срещи със своя адвокат, тъй като следователят винаги е присъствал по време на срещите, е почти обяснение. Без доказателства от страна на Правителството, които да покажат обратното, тези факти представляват нарушение на правото на жалбоподателя на ефективна помощ от адвокат (вж. Bogumil, цитирано по-горе, § 48; Dvorski, цитирано по-горе, § 79; Dayanan, цитирано по-горе, § 32; Bonzi v. Switzerland, определение на Комисията, № 7854/77, 12 юли 1978 г.; и Can v. Austria, доклад на Комисията, § 52, № 9300/81, 30 септември 1985 г.).

Съгласно постоянната практика на този Съд националните власти трябва да вземат предвид желанията на обвиняемия по отношение на неговия избор на адвокат, но могат да отхвърлят тези желания, когато има подходящи и достатъчни основания да се смята, че това е необходимо в интерес на правосъдието (вж. Dvorski, цитирано по-горе, § 79; вж. също Meftah and Others v. France [GC], № 32911/96 и две други, § 45, ЕСПЧ 2002-VII; Mayzit v. Russia, № 63378/00, § 66, 20 януари 2005 г.; Klimentyev, цитирано по-горе, § 116; Vitan v. Romania, № 42084/02, § 59, 25 март 2008 г.; Pavlenko v. Russia, № 42371/02, § 98, 1 април 2010 г.; Zagorodniy v. Ukraine, № 27004/06, § 52, 24 ноември 2011 г.; и Martin, цитирано по-горе, § 90). Когато липсват такива основания, както в настоящия случай, ограничаването на свободния избор на защитник би довело до нарушение на чл. 6 § 1 заедно с параграф 3 (c), ако то засегне негативно защитата на жалбоподателя, като се има предвид производството като цяло (Dvorski, цитирано по-горе, § 79; вж. също Meftah and Others, цитирано по-горе, §§ 4647; Vitan, цитирано по-горе, §§ 58-64; Zagorodniy, цитирано по-горе, §§ 53-55; и Martin, цитирано по-горе, §§ 90-97). Взети заедно, тези фактори дават основание за съмнение дали жалбоподателят е имал ефективен достъп до адвокат преди самопризнанието си, особено след като жалбоподателят и другият обвиняем незабавно оттеглят своите самопризнания при ангажирането на друг адвокат и получаването на достъп до делото (решение, § 27).

Отвъд тези ясни нарушения, собствените тези на Правителството са изпълнени с грешки и пропуски. Твърдението на Правителството, че не е проведен разпит на жалбоподателя между 3 и 6 октомври, е опровергано не само от решението на камарата (”По това време длъжностните лица ... разпитват [жалбоподателя] за грабежа и двете убийства, извършени в Бургас” [вж. решение, § 9]), а всъщност и в собственото им изложение (”Г-н председател, възможно е да е имало разговор или дори разпит между жалбоподателя и полицейските служители или следовател в София. Този разпит обаче не обективизиран под каквато и да било форма.” (пледоария на българското Правителство, стр. 6). Според този Съд всеки разговор между задържано лице, заподозряно в престъпление, и полицията трябва да се разглежда като официален контакт и не може да бъде квалифициран като “неофициален разпит”, дори ако властите твърдят, че не са се позовавали на информацията, предоставена от такъв разпит (вж. Martin, цитирано по-горе, §§ 95-97; и Titarenko v. Ukraine, № 31720/02, § 87, 20 септември 2012 г.).

Други установени факти в този случай дават основание за съмнение, че жалбоподателят свободно упражнява своята привилегия срещу самоинкриминиране. На първо място, по време на въпросните три дни са проведени разпити на свидетел на престъплението и другия обвиняем, подписано самопризнание от когото е вписано в преписката на 3 октомври 1999 г. (вж. решение, § 20). В светлината на тези разпити жалбоподателят, който е бил задържан отделно от другия обвиняем, би се намирал в класическа дилема на затворника - ситуация, изрично предназначена да упражнява натиск върху задържан с цел да предизвика самопризнание или друго инкриминиращо признание. В тази ситуация ограниченият достъп на жалбоподателя до адвокат е бил такъв, че го оставя да бъде изложен на такъв натиск по начин, несъответстващ на правото на свобода от самоинкриминиране (вж. Brusco, цитирано по-горе, § 54). Докладът на Комитета за предотвратяване на изтезанията (КПИ) от 1999 г. потвърждава, че по това време е обичайна практика българските полицаи да имат първоначален “разговор” с лице, заведено в полицейското управление, с продължителност до 3 часа.[10] Задържаните лица често не са информирани за правото си на достъп до адвокат, а този достъп “е предоставен на лицата през целия им период на задържане рядко, ако въобще бъде предоставен”.[11] През 2015 г. КПИ актуализира този доклад, изразявайки загриженост за “продължаващия неуспех на българските власти да се справят с повечето основни недостатъци в отношението” към задържаните лица. По-конкретно, достъпът до адвокат по време на началната фаза на задържане обикновено е отказван на затворниците (вж. решение, § 79). Съдът признава, че “[и]зглежда, че събитията в конкретния случай съответстват на практика от страна на властите, която е силно критикувана” (вж. решение, § 130). Той отбелязва освен това, че такава практика от страна на властите би била трудно съвместима с принципа на правовата държава, който е изрично упоменат в преамбюла на Конвенцията и е присъщ на всичките ѝ членове (вж. решение, § 131), но не отива по-далеч от тези кратки коментари.

Мнозинството се позовава и на твърдението, че осъждането на жалбоподателя не се основава изключително на самопризнанието, направено на 21 октомври 1999 г., а на цял набор от доказателства (вж. решение, § 142). Съдът стига до заключението, че е “жалко, че първите три дни на задържане на жалбоподателя не са надлежно документирани” (вж. решение, § 124), за да се избегнат доказателствените пропуски, с които Съдът се бори в настоящия случай, но накратко заключава, че “няма причинно-следствена връзка” (вж. решение, § 140) между липсата на адвокат и самопризнанието на жалбоподателя две седмици по-късно. Съвсем не е ясно дали няма причинно-следствена връзка между този по-широк набор от доказателства, самопризнанието на жалбоподателя и липсата на адвокат по време на задържането под стража. Както беше споменато по-горе, полицията е получила самопризнание от другия обвиняем и от свидетел, докато жалбоподателят е бил задържан. По-нататък полицията е събрала по-голям набор от доказателства, след като жалбоподателят е направил самопризнание на 21 октомври (вж. решение, § 26). Правителството не е показало, че тези доказателства са събрани независимо от каквото и да било знание или прозрение, което полицията е получила от самопризнанието на жалбоподателя.

Предвид недостатъчността на представената от Правителството информация и неуспехът на националните съдилища да разгледат който и да било от тези въпроси задоволително в съответните си решения, Съдът не може да реши, че самопризнанието не е решаващо за осъждането на жалбоподателя. Съдът е подчертал, че при определянето на това дали производството като цяло е справедливо, трябва да се вземе под внимание това дали правата на защитата са зачетени. Трябва да се разгледа по-конкретно дали жалбоподателят получава възможността да оспори истинността на доказателствата и да се противопостави на използването им. В допълнение, трябва да бъде взето предвид качеството на доказателствата, както и обстоятелствата, в които те са придобити, и дали тези обстоятелства хвърлят съмнение върху надеждността или точността им. Във връзка с това Съдът обръща допълнително внимание на въпроса дали въпросните доказателства са или не са решаващи за резултата от производството (вж. Gäfgen v. Germany [GC], № 22978/05, §§ 164 и 165, ЕСПЧ 2010 г., и Khan v. the United Kingdom, № 35394/97, §§ 35 и 37, ЕСПЧ 2005 г.). Като се има предвид, че този Съд е постановил, че правото на обвиняемия да запази мълчание и привилегията му срещу самоинкриминиране са общопризнати международни стандарти, които са в основата на идеята за справедлива процедура по чл. 6 (вж. Brusco, цитирано по-горе, § 44, и John Murray, цитирано по-горе, § 45), не можем да се съгласим, че Правителството е доказало справедливостта на процеса, тъй като то не може да докаже, че не е нарушило правата на жалбоподателя по чл. 6 при получаването на самопризнания и последващи доказателства.

Подчертаваме, че въпреки сериозните съмнения относно провеждането на следствието, не е наша задача да констатираме недобросъвестността на следствените органи. Въпреки това, в светлината на липсата на причини за забавяне на достъпа до адвокат, позоваването от страна на Правителството на липсата на доказателство за нарушение на правата на жалбоподателя на ефективен достъп до адвокат (вж. решение, § 101) не е достатъчно, за да докаже, че правото на жалбоподателя на справедлив процес не е безвъзвратно засегнато. Съдът е постановил, че липсата на обяснение от страна на Правителството за това, че на обвиняемия е отказана правна помощ по време на неговото задържане под стража, представлява нарушение на чл. 6 § 3 (c) във връзка с чл. 6 § 1 (вж. Galip Doğru v. Turkey, № 36001/06, §§ 83-85, 28 април 2015 г.).[12] Тези пропуски и двусмислици са особено сериозни в светлината на многобройните процедурни нарушения, извършени от българските власти по време на периода на задържане под стража на жалбоподателя, признати от този Съд.

Правото на жалбоподателя на справедлив процес по чл. 6 също е засегнато от контрола, извършен от българските съдилища, който не успява да идентифицира и оцени редица процесуални нарушения. На първо място, защитата е повдигнала пред Окръжния съд въпроса за няколко нарушения на процесуалните правила по вътрешното право, но те не изглежда да са били разгледани в решението му (вж. решение, §§ 37-41). Освен това, в жалбата си пред Върховния касационен съд жалбоподателят твърди, че правото му на адвокат съгласно вътрешното право и Конституцията е било нарушено, но този аргумент също не е разгледан (вж. решение, §§ 43-44). Върховният касационен съд преценява, че фактите са били установени и съответното процедурно законодателство е приложено по подходящ начин (вж. решение, § 44). Трудно е да се разбере как би могъл разумно да стигне до това заключение, като се има предвид, че Правителството не е предоставило никакви доказателства в подкрепа на твърдението, че е спазило надлежно всички процесуални стъпки, които е било законно задължено да извърши. Според българското законодателство, когато следствените органи не спазят задължението да информират обвиняемия за правното основание на обвинението в съответствие с процедурата или не предоставят на обвиняемия защитник, първоинстанционен съд би имал основания да прекрати съдебното производство и да върне делото обратно в следствената фаза (вж. решение, § 66). По този начин не можем да заключим заедно с мнозинството, че националните съдилища на всички нива на компетентност надлежно са преценили дали процесуалните права на жалбоподателя са били спазени (вж. решение, § 143).

На второ място, Правителството не предлага никакво доказателство, което да оспори твърденията на жалбоподателя, че той е бил разпитван без адвокат, преди полицията да му повдигне обвинение в убийство. В Martin, цитирано по-горе, Съдът постановява, че нищо не възпрепятства използването на досъдебни показания като “общо знание”, което да формира основата на обвинението срещу обвиняемия и следствените мерки, които са извършени впоследствие. По този начин използването на такива показания, за да се подкрепи обвинението, непременно би застрашило цялостната справедливост на производството и би направило всякакви последващи доказателства (като самопризнанието) недопустими (вж. § 95). В светлината на признанието на Правителството за “неофициален разпит”, подкрепено от Докладите на КПИ за такива систематични практики сред следователите, ние не сме съгласни с мнозинството, че властите не са получили доказателства, които да могат да бъдат използвани срещу жалбоподателя, през тридневния период в началото на задържането на жалбоподателя, дори ако в окончателното решение няма решаващо позоваване на въпросните доказателства (вж. решение, § 137).

На трето място е ясно, че националните съдилища не се занимават с въпроса за правото на адвокат в какъвто и да е смислен аспект, независимо от факта, че жалбоподателят последователно е повдигал тази претенция пред националните съдилища, и двете страни са съгласни, че на жалбоподателя е отказана правна помощ по време на задържането му под стража. Съдът е постановил в подобни фактически обстоятелства, че когато “относимите [национални] съдебни решения не съдържат смислено решение по въпроса за достъпа до адвокат ... Съдът не е убеден, че оплакването на жалбоподателя е получило подходящ отговор от националните съдилища, и смята, че справедливите процедури за извършване на оценка на въпроса за правната помощ се оказват несъществуващи в настоящия случай” (вж. Vanfuli v. Russia, № 24885/05, §§ 103-105, 3 ноември 2011 г. и Nechto v. Russia, № 24893/05, §§ 111-113, 24 януари 2012 г.).

Следователно заключаваме, че националните съдилища не са извършили адекватен контрол на делото на жалбоподателя съгласно вътрешното право. Следователно, дори и при липсата на доказателства от Правителството, че самопризнанието е било напълно информирано и доброволно, ние твърдим, че то не е доказало, че третирането на жалбоподателя от българските власти не накърнява безвъзвратно цялостната справедливост на процеса.

Последици от рамката на цялостната справедливост в контекста на чл. 6 § 3

В съвсем скорошно определение този Съд подчерта “необходимостта да се погледне отвъд вида и използвания език и да се постави фокус върху реалностите на ситуацията” (вж.Blokhin v. Russia [GC], № 47152/06, § 180, ЕСПЧ 2016 г.). Днешното решение пренебрегва поканата да се направи именно това, с дълбоко тревожни последици. Какви, бихме могли да попитаме, са стимулите, предоставени на полицаите, когато, както днес, този Съд узаконява потенциална правна черна дупка, в която жалбоподателят е задържан за неопределен период от време без право на информация или правна консултация, доколкото не е официално разпитван?

Съдът признава, че правото на достъп до адвокат, “основна предпазна мярка срещу малтретиране”, трябва да бъде предоставено “от първия разпит на заподозрян от полицията” (вж. Salduz, цитирано по-горе, §§ 54, 55 ). Въпреки това, както съдия Браца пише в предварително поддържащо мнение в Salduz, “би било жалко, ако решението остави впечатлението, че не може да възникне проблем по чл. 6, стига заподозреният да получи достъп до адвокат в момента, в който започне разпитът му, или че чл. 6 се ангажира само тогава, когато отказът за достъп засяга справедливостта на разпита на заподозрения”.[13] Да се ​​откаже на обвиняемия достъп до адвокат от началото на задържането му може безвъзвратно да навреди на правото на защита на това лице, независимо дали тази вреда произтича от разпита на заподозрения.

Езикът на чл. 6 § 3 е ясен: всеки, обвинен в престъпление, има право да бъде “незабавно информиран” за обвиненията срещу него и да разполага с “достатъчно време и с необходимите улеснения” за подготовката на защитата си. В Ibrahim Правителството на Обединеното кралство се позовава на “убедителни причини” за забавяне на достъпа до правна консултация, а именно “спешна необходимост от предотвратяване на сериозни неблагоприятни последици за живота, свободата или физическата неприкосновеност” (§§ 258-259). В този случай “непосредствена” заплаха, документирана от Правителството на държава членка, води до “изключително” намаляване на правото на четирима заподозрени терористи да бъдат разпитвани само в присъствието на адвокат. Тук нямаме извънредно положение, нямаме убедителен обществен интерес от ограничаване на правата на жалбоподателя на справедлив процес и няма обяснение от страна на Правителството защо това отклонение от процедурата е оправдано. Анализът на цялостната справедливост, прилаган в този случай, рискува да замести оценката на справедливостта на съдебния процес с тази на правдоподобността на присъдата.

Вярно е разбира се, че липсата на убедителни причини не е достатъчна сама по себе си, за да се констатира нарушение (вж. Heaney and McGuinness v. Ireland, № 34720/97, § 47, ЕСПЧ 2000-XII; Weh v. Austria, № 38544/97, § 46, 8 април 2004 г.; O’Halloran and Francis v. the United Kingdom [GC], № 15809/02 и 25624/02, § 53, ЕСПЧ 2007-III; и Dvorski, цитирано по-горе, § 79). Въпреки това, както вече заявихме, констатацията за нарушение е предопределена в настоящия случай в светлината на оплакването от страна на опорочаването на “практическите и ефективни” права на обвиняемия на правна помощ и явните законови нарушения, извършени от българската полиция, които остават незабелязани от националните съдилища.

В настоящия случай основните права на защита на жалбоподателя са нарушени без убедителна причина и без противодействащи си елементи. Задържаните под стража лица се намират в една от най-уязвимите ситуации, пред които едно лице може да се изправи по време на наказателно производство, особено когато им е отказан достъп до адвокат и информация за техните права. Съжаляваме, че днешното решение служи единствено за по-нататъшно отслабване на тази позиция.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ СЕРГИДЕС

1.  Подобно на останалите свои колеги смятам, че в настоящия случай е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, но за съжаление не мога да се съглася с мнозинството, че не е налице нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията поради обяснените по-долу причини.

А. Дали е необходима оценка на цялостната справедливост, когато няма убедителни причини за ограничаване на правото на достъп до адвокат

2.  Въпреки че съм съгласен с мнозинството, че няма основателни причини за ограничаване на правото на жалбоподателя на достъп до адвокат в продължение на три дни, от 3 до 6 октомври 1999 г., не съм съгласен, с цялото ми уважение към тях, че въпросът за необходимостта от оценка на цялостната справедливост трябва да получи положителен отговор.

3.  Ще разгледам по-долу водещите решения на Голямата камара по този въпрос в хронологичен ред.

4.  В John Murray v. the United Kingdom (8 февруари 1996 г., Доклади за решения и определения 1996I) обвиняемият е без адвокат в продължение на два дни (по-кратък период, отколкото времето, през което жалбоподателят в настоящия случай не е имал достъп до адвокат ) и избира да запази мълчание по време на разпита. Съдът ясно посочва (пак там, § 66, курсив мой) , че това е несъвместимо с разпоредбите на чл. 6 от Конвенцията, “независимо от основанието за такъв отказ”, т.е. независимо дали съществуват убедителни причини за ограничаването на достъпа до адвокат:

“Отказът на достъп до адвокат през първите 48 часа на полицейско разпитване, в ситуация, при която правата на защитата могат да бъдат безвъзвратно засегнати, независимо от основанието за такъв отказ, е несъвместим с правата на обвиняемия по чл. 6.”

Съдът допълва в същото решение (пак там, § 68, курсив мой):

“Въпреки това, не е задача на Съда да спекулира за това каква би била реакцията на жалбоподателя или съвета на адвоката му, ако не е бил отказан достъп по време на този първоначален период. Всъщност жалбоподателят без съмнение е пряко засегнат от отказа за достъп и последващата намеса в правото на защитата. Заключението на Съда за извличането на изводи не променя това ...”

5.  В Salduz v. Turkey ([GC], № 36391/02, ЕСПЧ 2008 г.) Съдът изяснява, че ще пристъпи към оценка на цялостната справедливост, само ако ограничението е оправдано или ако иначе има убедителни причини за него.

6.  Следващите параграфи от Salduz (пак там, §§ 52 и 55) са относими, и по-конкретно формулировката, подчертана от мен, дава ясна илюстрация на казаното по-горе:

“... Следователно въпросът във всеки случай е дали ограничението е оправдано и ако е така, дали в светлината на цялостното производство то не е лишило обвиняемия от справедлив процес, защото дори оправдано ограничение е в състояние да направи това при определени обстоятелства ...”

“.. Съдът намира, че за да може правото на справедлив процес да остане достатъчно “практично и ефективно” (вж. параграф 51 по-горе), чл. 6 § 1 изисква по правило достъпът до адвокат да се предоставя от първото разпитване на заподозрян от полицията, освен ако не е доказано в светлината на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, че съществуват убедителни причини за ограничаване на това право. Дори когато убедителни причини могат по изключение да оправдаят отказа за достъп до адвокат, такова ограничение - независимо от обосновката му - не трябва да накърнява неправомерно правата на обвиняемия по чл. 6 ...”

7.  Фразите “ако е така” (във френския текст на решението “dans l’affirmative”) и “Дори когато убедителни причини ...” (на френски “Même lorsque des raisons impérieuses ...”) в горепосочените изявления в Salduz по мое мнение не оставят никакво съмнение, че цялостна оценка се изисква само тогава, когато съществуват убедителни причини за ограничението. Въпросните фрази указват кога възниква нуждата да се разгледа цялостната справедливост, което се случва само при наличието на убедителни причини за ограничението.

8.  В края на параграф 56 от Salduz, в подточка “(б) Приложение на горните принципи към настоящото дело”, Съдът посочва следното, което напълно съответства на принципа, изложен в параграф 52 и повторен в параграф 55 (курсив мой):

“Така не е дадено друго основание да бъде отказан на жалбоподателя достъп до адвокат освен фактът, че това е предвидено систематично от приложимите правни разпоредби. Като такова, това вече не отговаря на изискванията на чл. 6 в това отношение, както е посочено в параграф 52 по-горе.”

9.  Вместо да спре в края на параграф 56 с оглед на горното - тоест след като констатира, че няма убедителни причини за ограничението и че това не отговаря на изискванията на чл. 6, Съдът в Salduz все пак пристъпва към това да разгледа делото по същество. Очевидно е, че много кратките изявления, които прави за делото по същество, са били ръководени изцяло от прекомерна предпазливост, ex abundanti cautela. Това може да бъде подкрепено от следните аргументи:

(а) Параграф 57 започва с думите “Съдът освен това отбелязва, че” (курсив мой), а оттам до края на подраздела Съдът прави редица забележки, вероятно според мен (а) като подчертава, че в този конкретен случай е налице нарушение на принципа, че гаранциите по чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията трябва да бъдат практични и ефективни, тъй като на жалбоподателя не е предоставен адвокат и (б) като показва, че фактите по делото са в състояние да подкрепят тази констатация. Това се засилва от посоченото от Съда в параграф 55 от неговото решение:

“В този контекст Съдът констатира, че за да може правото на справедлив процес да остане достатъчно “практично и ефективно” (вж. параграф 51 по-горе), чл. 6 § 1 изисква по правило да бъде предоставен достъп до адвокат ...” (курсив мой)

(б) Не би било разумно да се твърди, че Съдът в Salduz възнамерява да си противоречи и по-точно да отменя принципа, който така ясно е изложил преди това.

(в) Въпреки че разглежда делото по същество, Съдът не споменава необходимостта от “оценка на цялостната справедливост”, нито пък използва подобна терминология.

(г) Съдът в Salduz изяснява, че това, което той казва, не може да промени или да засегне заключението му, че е налице нарушение поради липсата на убедителни причини за ограничението. Това е подкрепено от откъса от параграф 56 (вече цитиран), както и от следващия откъс от параграф 58:

“Не е задача на Съда обаче да спекулира относно въздействието върху последващото производство, което би оказал достъпът на жалбоподателя до адвокат по време на задържането под стража”.

10.  В Dvorski v. Croatia ([GC], № 25703/11, ЕСПЧ 2015 г.) принципът, изложен в Salduz, изглежда е обърнат без каквото и да е обяснение.

11.  Принципът, установен в Dvorski, е че Съдът разглежда цялостната справедливост, само ако не са налице достатъчно основания за ограничението, и това се подкрепя от следния откъс от параграф 82 от Dvorski (курсив мой):

“... Съдът смята, че първата стъпка трябва да бъде да се оцени дали в контекста на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай е доказано, че са налице подходящи и достатъчни основания за незачитане или възпрепятстване на желанието на обвиняемия по отношение на неговия избор на правното представителство. В случаите, когато такива не съществуват, Съдът следва да пристъпи към оценка на цялостната справедливост на наказателното производство. При извършването на своята оценка, Съдът може да вземе предвид различни фактори, включително естеството на производството и прилагането на определени професионални изисквания ...”

12.  Dvorski обаче се различава от Salduz и настоящото дело, тъй като въпросът, който възниква в първото дело, не е ограничение на правото на жалбоподателя на адвокат, а на адвокат по негов избор.

13.  В Ibrahim and Others v. the United Kingdom ([GC], № 50541/08, 50571/08, 50573/08 и 40351/09, §§ 263-65 и 301, ЕСПЧ 2016 г.) изложеният принцип съответно е различен от принципите, изложени в с предишните три дела. Според Ibrahim and Others, проверката за цялостна справедливост трябва да бъде разгледана във всеки случай, независимо от това дали съществуват убедителни причини за ограничението. Единствената разлика между случаите, в които има и в които няма убедителни причини за това ограничение, е в стандарта на доказване на доказателствата и в това коя от страните трябва да го покрие.

14.  Подходът, следван от Съда в Ibrahim and Others, е виден от следните откъси (курсив мой):

“256.  Отдавна обаче е признато, че има възможност достъпът до правна консултация да бъде отложен по изключение (вж. например John Murray, цитирано по-горе, O’Kane v. the United Kingdom (решение за допустимост), № 30550/96, 6 юли 1999 г.; и Magee and Brennan, и двете цитирани по-горе). След като преглежда съществуващата съдебна практика в тази област, Съдът в Salduz, цитирано по-горе, § 55, заявява:

“... Съдът констатира, че за да може правото на справедлив процес да остане достатъчно “практично и ефективно” ..., чл. 6 § 1 изисква по правило достъпът до адвокат да се предоставя от първото разпитване на заподозрян от полицията, освен ако не е доказано в светлината на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, че съществуват убедителни причини за ограничаване на това право. Дори когато убедителни причини могат по изключение да оправдаят отказа за достъп до адвокат, такова ограничение - независимо от обосновката му - не трябва да накърнява неправомерно правата на обвиняемия по чл. 6 ... Правата на защитата по принцип ще бъдат безвъзвратно накърнени, когато инкриминиращи показания, дадени по време на полицейски разпит без достъп до адвокат, се използват за осъждане.”

257.  Проверката, изложена в Salduz за оценка дали ограничение на достъпа до адвокат е съвместимо с правото на справедлив процес, се състои от два етапа. На първия етап Съдът трябва да прецени дали има убедителни причини за ограничението. На втория етап той трябва да прецени вредата, нанесена на правото на защита чрез ограничението във въпросния случай. С други думи, Съдът трябва да разгледа въздействието на ограничението върху цялостната справедливост на производството и да реши дали производството като цяло е справедливо.

...

262.  Поради това Съдът подчертава, че при преценката дали е налице нарушение на правото на справедлив процес, е необходимо разглеждането по-скоро на производството като цяло и правата по чл. 6 § 3 като специфични аспекти на цялостното право на справедлив съдебен процес, отколкото като самоцел (вж. параграфи 250-251 по-горе). Липсата на убедителни причини следователно не води сама по себе си до констатация на нарушение на чл. 6 от Конвенцията.

(iv) Въздействието на наличието или отсъствието на убедителни причини върху оценката на справедливостта

263.  Фактът, че липсата на убедителни причини сама по себе си не е достатъчна, за да се констатира нарушение на чл. 6 от Конвенцията, не означава, че резултатът от проверката за “убедителни причини” не е приложим към оценката на цялостната справедливост.

264.  Когато се констатира, че са установени убедителни причини, трябва да се направи холистична оценка на цялото производство, за да се определи дали то е “справедливо” по смисъла на чл. 6 § 1 ...

265.  Когато няма убедителни причини за ограничаване на достъпа до правна консултация, Съдът трябва да приложи много строг контрол върху своята оценка на справедливостта. Неуспехът на ответното Правителство да покаже убедителни причини натежава сериозно в баланса при оценката на цялостната справедливост на процеса и може да наклони везните в полза на констатирането на нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) (вж. за подобен подход по отношение на чл. 6 §§ 1 и 3 (d) Schatschaschwili, цитирано по-горе, § 113). Правителството ще има отговорността да докаже убедително защо - по изключение и при конкретните обстоятелства по делото, общата справедливост на делото не е безвъзвратно накърнена от ограничението на достъпа до правна консултация.”

15.  Това, че тежестта на доказване се прехвърля на ответната държава при липса на убедителни причини, е видно от параграф 301 от Ibrahim and Others (цитирано по-горе):

“Съдът трябва да разгледа наказателното производство по отношение на четвъртия жалбоподател като цяло, за да определи дали то е справедливо по смисъла на чл. 6 § 1. Въпреки това, както е отбелязано по-горе (вж. параграф 265), при липса на убедителни причини за ограничаването на правото на правна консултация на четвъртия жалбоподател, тежестта на доказване се прехвърля на Правителството, за да покаже убедително защо, по изключение и при конкретните обстоятелства на случая, цялостната справедливост на процеса не е безвъзвратно засегната от ограничението на достъпа до правна консултация.” (курсив мой)

16.  Въпреки че Съдът в Ibrahim and Others не използва нито терминологията на стандарта на доказване, прилаган в гражданските дела, а именно “относно баланса на вероятностите”, нито терминологията, прилагана в наказателните дела, а именно “извън разумното съмнение”, това, което заявява, най-просто казано, е че първият стандарт се отнася до жалбоподателя, когато са налице убедителни причини, а последният стандарт към ответната държава, когато няма убедителни причини.

17.  С цялото му уважение, Съдът в Ibrahim and Others пренебрегва наред с другото ясното буквално значение на думите “ако е така” и “Дори когато убедителни причини” съответно в параграфи 52 и 55 от Salduz, сякаш тази формулировка не е включена в относимите откъси на това решение. Като заобикаля тази формулировка, той със сигурност не следва латинската правна максима на тълкуване, а именно “interpretatio fienda est ut res magis valeat quam pereat” (прави се такова тълкуване, че мярката по-скоро действа, отколкото не - вж. Jenkins, Centuries or Reports, 198), която обикновено се прилага при тълкуването на устави и договори, но също така е и едно от проявленията на принципа на ефективност и следователно се прилага при тълкуването на договор и сама по себе си се съдържа в чл. 31 § 1 от Виенската конвенция за за правото на договорите от 1969 г. (вж. Виенска конвенция за правото на договорите - Travaux Préparatoires, Франкфурт, 1978 г., стр. 239-40; вж. също така по отношение на “règle de l’effet utile” и “règle de l’efficacité”, Georges Berlia, “Contribution à l’interpretation des traités”, в Collected Courses of the Hague Academy of International Law, 114 (19651), стр. 396 и сл.).

Какъв по-добър принцип би могъл да се приложи при разбирането или тълкуването на думи в едно решение, които са абсолютно ясни, от този принцип, който дава пълна тежест и смисъл на всяка използвана дума? Също така съвсем уместно са следните правни максими на тълкуване, които се основават на здравия разум и които не оставят съмнение по въпроса: “interpretatio cessat in claris” (тълкуването спира, когато текстът е ясен); “quoties in verbis nulla est ambiguitas ibi nulla expositio contra verba fienda est” (когато няма двусмислие в думите, не трябва да се прави тълкуване, противоречащо на думите – вж. Coke, On Littleton, 147 a); “absoluta sententia expositione non indiget” (абсолютно решение не се нуждае от тълкуване – вж. 2 Justinian, Institutes, 533, и Emer De Vattel, Law of Nations, Bk. 2, § 263: “не е позволено да се тълкува това, което няма нужда от тълкуване”); “expressio facit cessare tacitum” (да се заяви нещо изрично прекратява възможността да се предположи нещо несъответстващо на него - вж. Coke, On Littleton, 210 a, и F.A.R. Bennion, Bennion on Statutory Interpretation: A Code, fifth edition, London, 2008, раздел 389, стр. 1249-50).

Но не само горната формулировка в Salduz е важна: в решението Salduz по никакъв начин не се твърди, нито се предполага, че двата етапа на проверката, на която Ibrahim and Others се позовава, са задължителни или незаменими във всеки един случай.

18.  В решение по настоящото дело, под заглавието “(г) Временно ограничаване на достъпа до адвокат поради “убедителни причини”” (вж. параграфи 116-18), мнозинството следва подхода, възприет в Ibrahim and Others, като отново цитира (както е направено в това решение) същото изречение от Salduz (§ 55), което, с цялото си уважение, не само не подкрепя тълкуването, дадено в Ibrahim and Others и следвано в настоящия случай, а всъщност казва нещо съвсем различно.

19.  Мнозинството не дава причина защо се отклонява от Salduz и това вероятно се дължи на факта, че то просто следва Ibrahim and Others. С цялото си уважение, то повтаря неправилното четене на Salduz, като се позовават на два задължителни етапа на оценката, докато Salduz ясно посочва, че вторият етап се изисква, само ако съществуват убедителни причини за ограничението.

20.  Трябва да се отбележи, че както Ibrahim and Others, така и Salduz са решения на Голямата камара. Ibrahim and Others е след Salduz. Salduz обаче е прието единодушно по съответния въпрос, докато Ibrahim and Others е прието с голямо мнозинство (петнадесет на два гласа).

21.  Действително решенията на Голямата камара имат силно убедителна стойност и сила и Съдът не може да се отклонява от предходно решение, освен ако в следващо дело пред Голямата камара не бъдат дадени основателни причини. В настоящото дело, което е ново дело пред Голямата камара, с цялото ми уважение Съдът трябваше първо да признае, че Ibrahim and Others се основава на неправилно четене на Salduz; второ, да признае, че подходът в двете дела е различен; и на последно място - да реши кой от тях да последват, ако изобщо последва някой от тях, като даде основателни причини. Ако решението в Ibrahim and Others е достигнато в резултат на неправилно четене на Salduz или per incuriam, би било достатъчно за Съда в настоящия случай да обясни това и да се отклони от Ibrahim and Others, като приложи правилното четене на Salduz, освен ако независимо от неправилното тълкуване на Salduz Съдът намери подходът в Ibrahim and Others - т.е. двата задължителни етапа, за по-оправдан и законосъобразен, и го следва, посочвайки допълнителни причини да не следва Salduz и прилагайки нов подход.

22.  Освен това Съдът е могъл да разграничи настоящото дело от Ibrahim and Others по отношение на фактите и да последва правилното четене на Salduz. Настоящото дело е по-скоро сходно със Salduz, отколкото с Ibrahim and Others, тъй като Съдът решава, че няма убедителни причини за ограничението. Същото е решено в Salduz, но не и в Ibrahim and Others, където Съдът констатира по отношение на първите трима жалбоподатели, че съществуват убедителни причини за ограничението. Що се отнася до четвъртия жалбоподател в Ibrahim and Others., въпреки че не съществуват убедителни причини за ограничението, делото е различно от настоящото, тъй като жалбоподателят първоначално не е бил разпитан от полицията като заподозрян, а като свидетел. Следователно, тъй като в Ibrahim and Others съществуват убедителни причини за ограничението, това, което Съдът посочва в това дело при тълкуването и прилагането на Salduz относно това дали следва да се пристъпи към оценка на цялостната справедливост дори в случай че се установи, че няма убедителни причини за ограничението, не е ratio decidendi на решението, а просто obiter dictum. Следователно, дори ако Съдът е последвал строгия подход на stare decisis в в настоящия случай, той не би бил задължен да следва принципа си от Ibrahim and Others в дело като настоящото, в което не съществуват убедителни причини за ограничението.

Б. Дали подходът в Ibrahim с два задължителни етапа или проверки във всеки случай трябва да бъде предпочитан като по-оправдан или по-лесно защитим или правилен от правна гледан точка от подхода в Salduz със само един задължителен етап или проверка

23.  С цялото ми уважение, според мен отговорът на горния въпрос трябва да бъде отрицателен по причини, които ще бъдат обяснени по-долу.

24.  Ако няма убедителни причини за ограничаване на правото на дадено лице да се защитава чрез правна помощ по свой избор, което е едно от минималните права по чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията за всеки обвинен в престъпление, това представлява тежко нарушение на посочената разпоредба сама по себе си и противоречи на върховенството на закона и не е необходимо да се разглежда каквото и да било друго. Това е логиката в Salduz и поради това ситуация, в която съществуват убедителни причини за такова ограничение, трябва да се разграничи от ситуация, в която няма убедителни причини. От друга страна, подходът в Ibrahim, изисквайки оценка на цялостната справедливост дори и в случаите, когато няма убедителни причини за ограничението, не прави съществено разграничение между тези случаи и случаите, когато са налице убедителни причини.

25.  С цялото ми уважение, подходът в Ibrahim не отчита - както би трябвало, факта, че не само правото на адвокат е отказано, но и че ответната държава нарушава принципите на върховенството на закона - един от най-значимите принципи на Конвенцията и на едно демократично общество. Стремежът на Съда в Ibrahim and Others да намери начин да направи разграничение между последиците от ограниченията без убедителни причини и с убедителни причини, освен чрез констатацията на нарушение в първия случай и оценката на цялостната справедливост в последния случай, показва трудността да се действа по различен начин от подхода в Salduz, което в крайна сметка превръща проблема от въпрос по същество във въпрос на доказване.

26.  Въпреки че правото на лице да бъде представлявано от адвокат съгласно чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията е минимално право (а не само относим фактор или съображение), бидейки присъща част или аспект на правото на справедлив процес, което е абсолютно право (освен неговия аспект относно публичното постановяване на съдебни решения) и следователно не трябва да бъде обременено с подразбиращи се квалификации или ограничения, съдебната практика все пак смята, че то не е абсолютно право (вж. Poitrimol v. France, 23 ноември 1993 г., § 34, Серия А № 277А, и Демебуков срещу България, № 68020/01, § 50, 28 февруари 2008 г.).

27.  Въпреки това и с право съдебната практика разглежда правото на адвокат като “една от основните характеристики на справедливия процес”. В Poitrimol (цитирано по-горе, § 34) Съдът приема, че “[м]акар да не е абсолютно, правото на всеки обвинен в престъпление да бъде ефективно защитаван от адвокат, при необходимост служебно назначен, е една от основните характеристики на справедливия процес”. В Panovits v. Cyprus (№ 4268/04, §§ 65 и 66, 11 декември 2008 г.) Съдът приема, че правото на лицето да да бъде подпомогнато адвокат трябва да бъде на разположение от началните етапи на производството и това е въпрос от особено значение при оценяването на въпроси като защитата срещу самоинкриминиране.

28.  Значимостта на ролята на адвоката за защитата на жалбоподател в наказателно дело е подчертана от Съда в следния откъс от Artico v. Italy (13 май 1980 г., § 33, Серия A № 37), който се повтаря в много други дела (вж. например Kamasinski v. Austria, 19 декември 1989 г., § 65, Серия A № 168, и Luchaninova v. Ukraine, № 16347/02, § 63, 9 юни 2011 г.):

“Съдът припомня, че Конвенцията има за цел да гарантира не теоретични или илюзорни права, а права, които са практични и ефективни; това се отнася в особена степен за правата на защита с оглед на значимото място в едно демократичното общество на правото на справедлив съдебен процес, от което те произтичат (вж. решението Airey от 9 октомври 1979 г., Серия А № 32, стр. 12-13, параграф 24, както и параграф 32 по-горе). Както делегатите на Комисията правилно подчертават, чл. 6 § 3 (c) говори за “помощ”, а не за “назначаване”. Отново, самото назначаване не гарантира ефективна помощ, тъй като адвокатът, ангажиран за целите на правна помощ, може да умре, да се разболее тежко, да бъде възпрепятстван за продължителен период от време да работи или да избегне задълженията си. Ако бъдат уведомени за ситуацията, властите трябва или да го заместят, или да го накарат да изпълни задълженията си. Приемането на ограничителното тълкуване на Правителството би довело до резултати, които са неразумни и несъвместими както с формулировката на подпараграф (c), така и със структурата на чл. 6, взет като цяло; в много случаи безплатната правна помощ може да се окаже безполезна.”

29.  Нещо повече, необходимостта от наличие на адвокат от началния етап на предварителното следствие е подчертана от бившата Европейска комисия по правата на човека в Can v. Austria (№ 9300/81, доклад на Комисията от 12 юли 1984 г., § 55), където тя също така изброява задачите, които адвокатът трябва да има на този предварителен етап:

“За да се установи дали чл. 6 (3) (c) изисква на задържаното под стража лице да бъде дадено правото да общува поверително със своя защитник в началния етап на предварителното следствие, е важно да се вземат под внимание функциите, които защитникът трябва да изпълнява по време на този етап от производството. Те включват не само подготовката на самия процес, но и контрола върху законосъобразността на каквито и да е мерки, предприети в хода на следствието, идентифицирането и представянето на всякакви доказателствени средства на ранен етап, когато все още е възможно да се проследят нови относими факти и когато свидетелите имат пресен спомен, допълнителна помощ на обвиняемия във връзка с каквито и да е оплаквания, които той би могъл да поиска да направи във връзка със своето задържане по отношение на неговата обосновка, продължителност и условия, и като цяло съдействие на обвиняемия, който чрез задържането си е отстранен от нормалната си среда.”

Също така, в A.T. v. Luxembourg (№ 30460/13, § 64, 9 април 2015 г.) Съдът много уместно приема:

“Справедливостта на наказателното производство по чл. 6 от Конвенцията изисква по правило заподозреният да получи достъп до правна помощ от момента, в който е задържан от полицията или по друг начин задържан под стража, независимо дали се провеждат разпити или не. Съдът подчертава в това отношение, че справедливостта на производството изисква обвиняемият да може да получи целия набор от услуги, специфично свързани с правна помощ, като посочва, че обсъждането на делото, организацията на защитата, събирането на доказателства, благоприятни за обвиняемия, подготовката за разпит, подпомагането на обвиняем в беда и проверката на условията на задържане са основни аспекти на защитата, които адвокатът трябва да може да упражнява свободно ...”

30.  Това, че е от първостепенно значение за обвиняемия да има адвокат от началните етапи на полицейското разследване, е ясно също от цитирания по-горе откъс от John Murray (§§ 66 и 68 - вж. параграф 4 по-горе).

31.  Много добър преглед на значимостта на правото на права помощ, целта на правната помощ и ролята на адвоката на обвиняемия е представен от д-р Стефанос Ставрос в The Guarantees for Accused Persons Under Article 6 of the European Convention on Human Rights – An Analysis of the Application of the Convention and a Comparison with Other Instruments, Dordrecht/Boston/London, 1993 (International Studies in Human Rights, vol. 24), на стр. 201-202:

“Правото на правна помощ е едно от най-важните права, гарантирани от клаузата за справедлив процес на разглежданите инструменти за правата на човека. Целта на правната помощ, както е призната от Европейската комисия в жалби № 7572/76, 7586/76 и 7587 срещу ФРГ, е да гарантира, “че и двете страни по делото действително са чути”. Професионалната помощ обаче не само гарантира, че защитата на обвиняемия е правилно подготвена и представена. Тя също така гарантира спазването на процесуалните права на последния, които могат да бъдат непреднамерено или дори целенасочено застрашени. Ролята на адвоката на обвиняемия като “надзорник на процесуалната редовност”, призната от Комисията в жалби № 7572/76, 7586/76 и 7587/76, е безценна.”

32.  Предвид гореизложеното, не трябва да сме склонни да отчуждаваме или да отнемаме от същността на правото на адвокат. За съжаление обаче, както се вижда от горния анализ на делата на Голямата камара в хронологичен ред, нивото на защита на правото на адвокат постоянно намалява.

33.  Въпреки че чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията не прави разграничение между убедителни причини и неубедителни причини за ограничаване на правото на лицето да бъде представлявано от адвокат - и според латинската максима ubi lex non distinguit, nec nos distinguere debemus (7 Coke’s Reports, 5), гаранциите за това право следва да се прилагат във всички случаи безусловно, както отбелязва Съдът в John Murray (цитирано по-горе) - принципът, изложен в Ibrahim and Others, че оценка на справедливостта трябва да се извърши във всички случаи, независимо от това дали причините за това ограничение са били убедителни или не, представлява тежка квалификация или всъщност ограничение на право, което, макар и не абсолютно, “е една от основните характеристики на справедливия процес”. Както е посочено по-горе, тази квалификация е тежка първо защото пренебрегва факта, че ответната държавата може да е нарушила върховенството на закона, и второ защото поставя върху жалбоподателя тежестта да докаже, че като цяло делото му не е справедливо, пренебрегвайки факта, че е бил лишен от правото си да има адвокат.

34.  Също така трябва да се признае, че подходът в Salduz, доколкото изисква разглеждане на цялостната справедливост в случаите, когато съществуват убедителни причини за ограничение, е квалификация или ограничение на правото на адвокат, тъй като всичко, което има значение по отношение на строгото спазване на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, е достъп до адвокат, без каквото и да е изключение, “независимо от обосновката”, както Съдът решава правилно в John Murray (цитирано по-горе в параграф 4). Вярно е, че в чл. 6 не съществува разпоредба, която да изисква балансиране на обществения интерес спрямо частните интереси. По-конкретно, не съществува формулировка като “необходимо в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на ... правата и свободите на другите”, както е установено в чл. 8 § 2 от Конвенцията и по подобен начин в чл. 9 § 2, чл. 10 § 2 и чл. 11 § 2, за да се оправдае ограничаването на каквото и да било основание на правото на адвокат.

35.  Един съдия обаче не може сам да се върне към подхода в Salduz и да последва John Murray, което е относително старо дело. Само Голямата камара би могла да го направи. Но това не са само теоретични разсъждения. Те могат да служат за обясняване и доказване, че правото на лицето да бъде представлявано от адвокат не може да бъде предмет на друга квалификация. В Salduz Съдът не посочва кой носи тежестта да докаже цялостната справедливост или липсата на справедливост на производството, когато са налице убедителни причини за ограничението. Може да се твърди, че именно жалбоподателят има основната тежест да докаже своите твърдения, но също така може да се твърди, че ответната държава е лишила жалбоподателя от правото му, независимо от това дали съществуват убедителни причини за такова лишаване. В случай на лишаване от притежания, както и при всички имуществени въпроси по чл. 1 от Протокол № 1, се изисква справедливо обезщетение. Би било в противоречие с понятието за справедливост по чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията жалбоподател, който е лишен от правото си да има адвокат по убедителни причини, вместо да бъде по какъвто и да е начин обезщетен за такова лишаване, да носи тежестта да докаже, че производството не е цялостно справедливо за него.

36.  Проверката за справедливост може логично да се прилага само към определени факти, а не към предположения или хипотези. С цялото ми уважение, всеки друг подход би размил правата, гарантирани от чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията. Следователно подходът в Ibrahim and Others, настоявайки за разглеждане на справедливостта във всички случаи, дори ако жалбоподателят е бил без адвокат за определен период от време без каквито и да е убедителни причини, с цялото ми уважение е несигурен и несъвместим с обхвата на горепосочената разпоредба.

37.  Понятието за цялостна справедливост не трябва да означава справедливост като цяло, а предполага, че всички съставни части на производството трябва да бъдат справедливи, като се започне, както ще стане ясно по-долу, от ареста. Периодът от задържането на обвиняемия до окончателното решение на Съда трябва да бъде компактен по отношение на защитата на жалбоподателя, като живота на ембрион. Чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията предоставя на обвиняемия правото да се защитава със съдействието на адвокат на всички етапи от производството от момента на ареста, включително самия арест, и, разбира се, в периода на задържане преди разпит, който сам по себе си представлява част от производството. Ако тази защита бъде прекъсната за каквото и да е време, правото престава да има живот. По този начин трите дни на задържане, през които жалбоподателят е лишен от правото си да има адвокат, не трябва да се разглеждат просто като самостоятелен момент, време или процедура и да бъдат отделени от останалото време и процедура, в които жалбоподателят има адвокат. През тези три дни е можело да се случат много неща, без адвокатът да присъства, но не може да бъдат доказани, и много неща е трябвало да се случат, ако е присъствал адвокат, но не са поради липсата на достъп до адвокат. Не може да се извини незаконосъобразността на липсата на убедителни причини за това ограничение, като по-късно се направи проверка за цялостната справедливост, която игнорира първоначалната част от производството. Има истинност и мъдрост в латинската максима “quod ab initio non valet, in tractu temporis non convalescet” (това, което не е добро в началото, не може да стане добро с времето - вж. Coke, On Littleton, 35 a), и изглежда, че това важи в настоящия случай. Значението на “началото” също е изобразено в латинските максими “quod non habet principium non habet finem” (това, което няма начало, няма край – вж. Coke, On Littleton, 345 a) и “cujusque rei potissima pars principium est” (най-важната част на всяко нещо е началото – вж. 10 Coke’s Reports, 49). Относими също са и латинските максими част “parte quacunque integrante sublata tollitur totum” (ако се отнеме неразделна част, се отнема цялото – вж. 9 Coke’s Reports, 41) и “sublato fundamento cadit opus” (ако се махнат основите, всичко ще пропадне – вж. Jenkins, Centuries or Reports, 106). Мъдрост също може да се открие в друга латинска максима, която може да се приложи в настоящия случай, “quae mala sunt inchoata in principio vix bono peraguntur exitu” (неща, които са лоши в началото, рядко завършват добре – вж. 4 Coke’s Reports 2).

38.  Както беше казано по-горе, понятието за справедливост е свързано с върховенството на закона, което е присъщо на системата на Конвенцията, и е свързано също с позитивното задължение на ответната държава да запази правото на жалбоподателя да не бъде лишен от достъп до адвокат без убедителни причини - задължение, произтичащо от върховенството на закона и от чл. 1 и чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията. Идеята за справедливост и върховенство на закона трябва да обхваща и да се прилага във всички етапи, в които са приложими гаранциите, изложени в чл. 6 от Конвенцията. В параграф 121 от решението правилно се посочва, че датата на ареста на жалбоподателя е “началната точка за прилагането на гаранциите, предвидени в чл. 6 от Конвенцията”. С други думи, именно арестът задейства защитата на правото на правна помощ. В противен случай това право не би имало практически и ефективен смисъл, ако лице, което е арестувано и задържано, е без адвокат. Ако ключовият момент за начало на упражняване на правото на лицето да бъде подпомогнато от адвокат не е времето на арестуването, а по-късно - да кажем времето на повдигане на обвинението или на официалния разпит - не би било необходимо да съществуват правила за наказателно производство, които да уреждат арестуването, а полицията би била свободна да прави всичко, което поиска по този въпрос, без да се засягат разпоредбите на чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията. Следователно не е възможно да се разграничава понятието за справедливост и върховенство на закона от изискването за основателни причини, ограничаващи това право, или да се прилага принципът за справедливост от който и да е момент, различен от този на зараждането на гаранциите на правото, без това да има опустошително влияние върху делото.

39.  Тъй като гаранциите, посочени в чл. 6, се прилагат от момента на арестуването на жалбоподателя, става ясно, че от този момент започва и правото му на презумпция за невиновност, поради което е наложително жалбоподателят да има адвокат, който да защити презумпцията за невиновност, като го съветва и определя неговата линия на защита заедно с него.

40.  Правилата на наказателното производство се прилагат за заподозрения от момента на арестуването му. Жалбоподателят, който е без адвокат в продължение на цели три дни, е лишен от възможността да оспори законосъобразността на своето задържане, както е предвидено в чл. 5 § 4 от Конвенцията. Този въпрос е повдигнат и от Асоциацията за предотвратяване на изтезанията като трето лице в настоящото дело: “Правната помощ спомага и за гарантиране на упражняването на другите основни права на обвиняемия като тези, осигурени съгласно чл. 5 §§ 3 и 4 от Конвенцията” (вж. параграф 106 от решението).

41.  Необходимостта лицето да има адвокат непосредствено след ареста може да бъде разбрана и с оглед на факта, че правилната подготовка на делото е наложителна за неговия успех. Чл. 6 § 3 (b) от Конвенцията включва наличието на достатъчно време за подготовката на защитата като едно от минималните права за всеки, обвинен в престъпление. Никой не може да бъде сигурен, че без помощта на адвокат през първите три дни на задържането си, жалбоподателят ще може да се подготви подходящо за процеса на по-късен етап. Тези три дни са могли да бъдат от решаващо значение за бъдещето на защитата му, ако той е имал адвокат веднага след момента на своето арестуване.

42.  Ако липсата на убедителни причини за ограничаване на това право сама по себе си не представлява нарушение, това ще насърчи властите да ограничат неоснователно това право и да държат заподозрените в ареста за неопределено време без адвокат.

43.  Принципът на ефективност, който е присъщ на системата на Конвенцията и служи за основа на всяка от нейните разпоредби, изисква гаранциите по чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията да са практични и ефективни, а не теоретични и илюзорни. Както беше посочено по-горе, в Salduz Съдът се позова на тази проява на принципа на ефективност, ако може да се опише така. Гаранциите на въпросната разпоредба няма да бъдат практични и ефективни, ако въпреки липсата на убедителни причини за ограничението Съдът все пак разгледа цялостната справедливост на производството. Ефективността на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, както и на всяка друга разпоредба на Конвенцията, се гарантира, като нейният предмет и цел се вземат предвид добросъвестно. Както Комисията по международно право обяснява в доклада си от 1966 г. (Годишник на Комисията по международно право [YBILC], 1966, том II, стр. 219, § 6):

“... Когато даден договор е отворен за две тълкувания, едното от които позволява, а другото не позволява на договора да има подходящо действие, добросъвестността и целите и задачите на договора изискват приемането на първото тълкуване”.

44.  Според мен добросъвестността и целите и задачите на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията изискват каквито и да е ограничения на въпросното право да не бъдат неоправдани. В тази връзка трябва да се споменат много дълбоките думи на професор Рудолф Бернхард, бивш председател на Съда, в неговата статия, озаглавена “Еволюционно тълкуване на договори, особено на Европейската конвенция за правата на човека” (German Yearbook of International Law, том 42 (1999), 11 на стр.14):

“Тези членове [31 и 32] от Виенската конвенция [за правото на договорите] са забележителни в няколко аспекта. Първо, един принцип на тълкуване на договорите, който често се използва в по-стари учебници, дори не се споменава. А именно принципът, че договорите трябва да се тълкуват ограничително и в полза на държавния суверенитет, in dubio mitius. Този принцип вече не е релевантен, не е споменат във Виенската конвенция, нито има позовавания на него в скорошната юриспруденция на международните съдилища и трибунали. Задълженията по договори в случай на съмнение и по принцип не трябва да се тълкуват в полза на държавния суверенитет. Очевидно е, че това заключение може да има значителни последствия за конвенциите за правата на човека. Всяка ефективна защита на индивидуалните свободи ограничава държавния суверенитет и в никакъв случай не държавният суверенитет има приоритет в случай на съмнение. Точно обратното, целта и задачата на договорите за правата на човека често могат да доведат до по-широко тълкуване на индивидуалните права от една страна и до ограничения върху държавните дейности, от друга.”

45.  Така че дори и заради хипотезата да се изправим пред еднакво валидни или защитими тълкувания на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, би било за предпочитане да изберем това, което благоприятства същността на правото (in dubio in favorem pro libertate) и в същото време не ограничава обхвата и приложението му. Всяко ограничително тълкуване противоречи на принципа на ефективност и не е част от международното право (вж. Hersch Lauterpacht, “Restrictive Interpretation and Effectiveness in the Interpretation of Treaties”, BYIL (1945), 48 на стр. 5051, 69, и Alexander Orakhelashvili, The Interpretation of Acts and Rules in Public International Law, Oxford, 2008, repr. 2013, на стр. 414). В настоящия случая, ако принципът Salduz се прилага в правилното му значение, ще е налице нарушение на чл.6 § 3 (c) от Конвенцията per se, тъй като липсват убедителни причини за това ограничение. Това тълкуване би благоприятствало запазването на същността на правото на жалбоподателя. От друга страна, ако се следва подходът в Ibrahim and Others с неправилното му четене на Salduz, същността на правото на жалбоподателя няма да бъде запазена, тъй като липсата на убедителни причини за ограничението няма да доведе до нарушение per se и в крайна сметка няма да бъде констатирано на нарушение, както всъщност се случи.

46.  Следва да се отбележи, че при всички положения не би било справедливо да се прилага принципът, изложен в Ibrahim and Others в старо висящо дело като настоящото, при което приложимият принцип във всеки съществен момент освен момента на произнасянето на решението, е този в Salduz, като се има предвид също така, с цялото ми уважение, че Съдът е трябвало да признае, че разбирането на Salduz в Ibrahim and Others е погрешно, и че е имал възможност да го преразгледа.

47.  В решението принципът на ефективност е правилно използван и прилаган по отношение на отказа на жалбоподателя от правото на адвокат:

“Въпреки това, за да бъде ефективен за целите на Конвенцията, такъв отказ трябва да бъде установен по недвусмислен начин и да се съпътства от минимални гаранции, съответстващи на неговата важност.” (вж. параграф 115 от решението).

За да бъде последователен през цялото време на съдебното решение, този принцип на ефективност би трябвало да се използва и за констатиране на нарушение, тъй като не съществуват убедителни причини за ограничаването на правото на адвокат, както Съдът ясно постановява в Salduz.

48.  Човешкото достойнство стои зад почти всяко право по Конвенцията и Съдът трябва да го вземе предвид при тълкуването на разпоредбите на Конвенцията (вж. David Feldman, “Human Dignity as a Legal Value” – part II, Public Law, Spring 2000, стр. 75). Като се вземе предвид човешкото достойнство при тълкуването на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, отнемането на правото на жалбоподателя за три цели дни без неоснователни причини би се смятало за явно нарушение на въпросната разпоредба.

49.  Решението на камарата в настоящия случай е постановено преди произнасянето на 13 септември 2016 г. на решението по делото Ibrahim and Others. Също така молбата за сезиране на настоящото дело на Голямата камара и писмените становища на всички страни, включително на третата страна, са представени преди вземането на решение по Ibrahim and Others. Освен това устното заседание пред Голямата камара в настоящото дело на 6 юли 2016 г. е проведено преди постановяването на решението по делото Ibrahim and Others. Както вече беше обяснено, въз основа на Salduz жалбоподателят вероятно щеше да спечели делото си по отношение на оплакванията си от нарушения на чл. 6 §§ 1 and 3 (c) от Конвенцията, докато мнозинството реши въз основа на Ibrahim and Others да отхвърли оплакванията му по тези разпоредби. Разбира се, Съдът обикновено прилага скорошната си съдебна практика, която е в сила към момента на произнасяне на решението При все това, с цялото ми уважение, в настоящия случай следните съображения правят прилагането на това правило или практика несправедливо спрямо жалбоподателя: (а) вероятно нарушение, при следване на Salduz в правилното му тълкуване, може би поради забавяне на обработката на делото, в крайна сметка е превърнато от мнозинството, следвайки подхода в Ibrahim, в констатация за липса на нарушение, без принципът да бъде удовлетворен принципът за правна сигурност; (б) тълкуването на Salduz по начин, който е неблагоприятен за жалбоподателя, е последван от мнозинство в светлината на Ibrahim and Others, без всички страни да имат възможност да коментират Ibrahim and Others или дори да настояват за връщане към правилното тълкуване на Salduz, като упражнят правото си съгласно чл. 6 от Конвенцията; и (в) разглеждане на всичко казано по-горе относно contre-texte или тълкуването per incuriam на Salduz в Ibrahim and Others.

50.  По аналогия с горепосочения аргумент, който се основава на принципа на правната сигурност, чл. 7 § 1 от Конвенцията, който гласи, че “никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право” (курсив мой) и че “не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено” (курсив мой), също се основава на този принцип на сигурност и е една от най-фундаменталните разпоредби на Конвенцията. Следва да се отбележи, че зависимостта на резултата от дело, която се отнася до наказателно обвинение и което в крайна сметка е довело до осъждането на жалбоподателя на доживотен затвор, от това дали има промяна в съдебната практика с такова действие, че вероятно нарушение се превръща в констатация на липса на нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията, в крайна сметка няма да има много различни последици от тези, забранени от чл. 7 от Конвенцията.

51.  В преамбюла на Конвенцията се посочва, че целта на Съвета на Европа е “да се постигне по-голямо единство между неговите членове и че едно от средствата за преследване на тази цел е поддържането и по-нататъшното осъществяване на правата на човека и основните свободи”. Това съображение олицетворява необходимата динамика и култивира идеята за развитие на правата на човека. Всяко понижаване на нивото на защита на правата на човека или всяко отстъпление от вида, характеризиращ се като “деволюция” (вж. Christian Djeffal, Static and Evolutive Treaty Interpretation – A Functional Reconstruction, Cambridge, 2016, стр. 309), е не само нежелателно, но според мен е извън обхвата на Конвенцията. Съдия Оливър Уендъл Холмс мъдро каза, че “величието не е къде се намираме, а в каква посока се движим”. Същото се отнася и за бъдещето на правата на човека. Вярвам, че корабът Конвенцията трябва да се движи напред, а не назад, и всеки път, когато дело идва пред Съда, особено пред Голямата камара, както настоящото дело, започва ново пътуване на кораба на Конвенцията и компасът винаги трябва да го насочва ефективно към обещаната дестинация.

В. Дали дори ако се следва подхода в Ibrahim, оценката на цялостната справедливост би довела и до нарушение на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията

52.  Камарата и мнозинството от Голямата камара в този случай дават отрицателен отговор на въпроса дали цялостната оценка на справедливостта води до нарушение на горепосочената разпоредба.

53.  В решението си по настоящото дело (Симеонови срещу България, № 21980/04, § 116, 20 октомври 2015 г.) камарата единодушно заключава:

“Ето защо Съдът смята, че фактът, че жалбоподателят не е подпомаган от адвокат по време на първите три дни от задържането му, не е навредил на правото му да се защитава по ефективен начин в рамките на наказателното производство. Правото му да не се самоинкриминира е спазено и справедливостта на наказателното производство е гарантирана по подходящ начин. Следователно не е налице нарушение на чл. 6 § 3 (c) във връзка с чл. 6 § 1 от Конвенцията.”

54.  Мнозинството в настоящия случай заключава (вж. параграф 144 от решението):

“В светлината на тези констатации Съдът смята, че Правителството е предоставило подходящи и достатъчни доказателства, за да покаже, че цялостната справедливост на наказателното производство срещу жалбоподателя не е била безвъзвратно накърнена от липсата на правна помощ, докато е бил задържан под стража от 3 до 6 октомври 1999 г.”

55.  С цялото ми уважение, отговорът на горния въпрос трябва според мен да бъде утвърдителен.

56.  Не може да се каже, че материалноправните и процесуалните права на жалбоподателя са били зачетени, когато той е бил без адвокат в продължение на три важни дни, както ще бъде допълнително обяснено по-нататък.

57.  Бих искал да подчертая от самото начало, че цялостната справедливост на процеса не зависи от неговия резултат. В противен случай бихме достигнали до неприемливото заключение, че не би имало нарушение на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията във всеки случай, в който жалбоподателят е оправдан, дори ако е бил лишен от правото да има адвокат по време на цялото досъдебно и съдебно производство. В този хипотетичен случай фактът, че прокуратурата не е в състояние да изпълни ефективно тежестта на доказване и жалбоподателят е оправдан, не означава, че гаранциите, на които жалбоподателят има право по силата на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, са изпълнени.

58.  Задачата на Съда е да се произнесе според фактите, с които разполага, и да не си представя факти, както един писател има право да направи, за да направи историята си по-добра. За тази задача на съда вижте следните приложими правни латински максими: “judicis est judicare, secundum allegata et probata” (задължение на съдията е да вземе решение според твърдените и доказани факти – Dyer’s Reports, 12); “judex debet judicare secundum allegata et probate” (съдията трябва да вземе решение според твърденията и доказателствата – 2 Βouvier’s Law Dictionary, 133); “nihil habet forum ex scena” (съдът няма нищо общо с това, което не е пред него – 2 Βοuvier’s Law Dictionary, 141).

В настоящия случай Съдът не е в позиция да направи прогнози за това как би бил засегнат резултатът от съдебния процес, ако жалбоподателят е имал адвокат през първите три дни от задържането си, защото: (а) това е невъзможно; (б) това не е неговата роля; и (в) това абстрактно би означавало да отрече или омаловажи ролята на всеки адвокат. Тези прогнози, които не са в ролята на Съда, не могат да бъдат представени по-ясно, отколкото в Salduz (цитирано по-горе, § 58): “не е задача на Съда да спекулира относно въздействието върху последващото производство, което би оказал достъпът на жалбоподателя до адвокат по време на задържането под стража”. По подобен начин в John Murray (цитирано по-горе, § 68) Съдът приема: “не е задача на Съда да спекулира за това каква би била реакцията на жалбоподателя или съвета на адвоката му, ако не е бил отказан достъп по време на този първоначален период.”

59.  Според мен прогнозите от този вид не са като неизвестната променлива x в едно просто математическо упражнение, където в крайна сметка променливата x може да бъде определена или доказана. В настоящия случай обаче неизвестната “променлива х” не може да бъде разкрита или доказана; така че нейният неизвестен ефект сам по себе си е трябвало да има някакво отрицателно въздействие върху оценката на цялостната справедливост на процеса.

60.  Всяка допълнителна минута на задържане след момента на ареста прави такава ex post facto прогноза или спекулация не само по-несигурна, но в крайна сметка и напълно невъзможна. Смятам, че е уместно да се отбележат убедителните доводи, изтъкнати от жалбоподателя в параграфи 72-73 от неговото становище:

“72.  Възможно е помощта на адвокат през първите три дни от разпита да не би довела до оправдателна присъда на жалбоподателя. Това обаче не може да се знае, тъй като жалбоподателят може да е предоставил информация, която би засегнала хода на разследването или възприетия подход в процеса, което е могло да повлияе на оценката на доказателствата.

73.  Жалбоподателят не твърди, че това непременно би се случило, тъй като той самият не повече от Съда може да предвиди какво би се случило, ако е имал съдействието на адвокат - което той многократно е поискал и който вече се е бил подготвил да получи - през първите три дни от задържането си.”

61.  В бележка под линия, свързана с параграф 73 от становището на жалбоподателя, се прави позоваване на параграф 29 от становището, където се посочва:

“Когато разпитът на жалбоподателя започва вечерта на 3 октомври, жалбоподателят моли полковник Х, на когото е възложено да проведе следствените действия по неговия случай, да му бъде позволено да се свърже с определен работещ на частна практика адвокат. Този адвокат е г-н Виктор Михайлов, който се съгласява да защитава жалбоподателя през юли предходната година по молба на баща му. Жалбоподателят е дал на полковник X. името и телефонния номер на г-н Михайлов, но в отговор просто му е казано, че е гледал твърде много филми и че това не е Америка.”

62.  В параграф 75 от своето становище жалбоподателят правилно отбелязва в тази връзка, че “... е опасно да се свърже въпросът дали е налице нарушение на правото на помощ от адвокат по време на първоначалните разпити с крайното водене на производството, тъй като това ще насърчи пренебрегването на правото на помощ от адвокат на този етап”. И той правилно добавя: “Рискът, който възниква, ако това се случи, има последици не само за резултата от наказателното производство, но и за ефективната защита на правото на лицето да не бъде подлагано на изтезания и нечовешко и унизително отнасяне”.

63.  В решението (вж. параграфи 119 и 127-28, първият от които също се позовава на Ibrahim and Others, цитирано по-горе, §§ 272-73) правилно се подчертава значимостта на правото на лицето да бъде информирано за правото си на правна помощ. Както правилно е заявено в параграф 127 от решението:

“... “В резултат на това жалбоподателят не е проверимо информиран за своите процесуални права преди датата, на която му е повдигнато обвинение, т.е. 6 октомври 1999 г...”

64.  Невъзможността на националните власти да документират първите три дни от задържането на жалбоподателя от 3 до 6 октомври 1999 г. и да докажат, че както твърдят, те действително са го информирали за правото му да има адвокат по свой избор, оказва отрицателно влияе върху проверката за справедливост. Това е така, защото властите имат позитивно задължение да водят записи за това. Както беше посочено по-горе, това задължение произтича от върховенството на закона и от чл. 1 и чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията. В Panovits (цитирано по-горе, §§ 72-73) Съдът заявява следното по този въпрос:

“... Пасивният подход, възприет от властите при настоящите обстоятелства, очевидно не е достатъчен, за да изпълни позитивното им задължение да предоставят на жалбоподателя необходимата информация, която му позволява да получи достъп до правно представителство.

73.  Съответно Съдът констатира, че липсата на достатъчно информация за правото на жалбоподателя да се консултира с адвокат преди разпита му от полицията, особено предвид факта, че е непълнолетен по онова време и не е подпомаган от своя настойник по време на разпита, представлява нарушение на правата на защита на жалбоподателя.”

65.  Ясно е, че казаното по-горе не се отнася само до непълнолетни, а особено до непълнолетни, така че то се отнася и за жалбоподателя в настоящия случай.

66.  Жалбоподателят твърди, че не е бил информиран за правата си. Тъй като тежестта на доказване е върху ответната държавата, която има задължението да води записи, версията на жалбоподателя е по-надеждна от тази на Правителството. Следователно пропускът на националните власти да информират жалбоподателя за правото му да има адвокат по свой избор означава, че проверката за справедливост е неуспешна от самото начало. Аналогично, липсата на запис за задържане се смята за водеща до пълното отричане на основните гаранции, съдържащи се в чл. 5 от Конвенцията, които гарантират правото на свобода и сигурност. Тя разкрива изключително тежко нарушение на тази разпоредба и е несъвместима с изискванията за законосъобразност и със самата цел на чл. 5 (вж. Fedotov v. Russia, № 5140/02, § 78, 25 октомври 2005 г.; Menesheva v. Russia, № 59261/00, § 87, ЕСПЧ 2006-III; Smolik v. Ukraine, № 11778/05, § 45, 19 януари 2012 г.; и Kurt v. Turkey, 25 май 1998 г., § 125, Доклади 1998-III). Липсата на точен запис за ареста и задържането на дадено лице е достатъчна, за да може Съдът да констатира, че е налице нарушение на чл. 5 § 1 (вж. Ангелова срещу България, № 38361/97, § 157, ЕСПЧ 2002 IV, и Menesheva, цитирано по-горе, §§ 87-89). Ако тази формалност на воденето на официален запис е необходима за гарантиране на неабсолютно право, както е за правото по чл. 5 § 1 от Конвенцията, можем да се чудим защо такава формалност не би трябвало да бъде още по-необходима за гарантиране на абсолютно право, а именно правото на справедлив процес съгласно чл. 6 от Конвенцията.

67.  Когато властите не водят записи, показващи че са информирали обвиняемия за правото му на правна помощ, ако не трябва да бъдат обвинявани, че не са го направили, те трябва да докажат по друг начин в съответствие със стандарта на доказване извън разумно съмнение, че са предоставили тази информация, но в конкретния случай няма такова доказателство.

68.  Фактът, че жалбоподателят е бил без адвокат в продължение на три дни, въпреки че той твърди, че е поискал да има такъв, е процесуален недостатък. Националните власти отричат, че жалбоподателят е поискал адвокат. Решението правилно подкрепя възгледа, че жалбоподателят не се е отказал от своето право, и аз съм напълно съгласен с това заключение. Но аз бих направил още една стъпка и да бих твърдил, че тъй като ответната държава не е водила запис, въпреки че има позитивно задължение да го прави, версията на жалбоподателя не трябва да се пренебрегва, като се има предвид и фактът, че той не са му предоставени услугите на адвокат през целите първи три дни от задържането му.

69.  За да го кажа по различен начин, как е възможно да приемем, че Правителството е изпълнило строгото си задължение да докаже, че процесът е справедлив като цяло, след като то не е изпълнило позитивното си задължение да информира жалбоподателя за правото му да има адвокат по негов избор и след като не е могло да представи запис в подкрепа на твърденията си, че е предоставило тази информация?

70.  Жалбоподателят твърди, че през трите дни, в които не е имал достъп до адвокат, той е бил разпитван. Това твърдение е отхвърлено от ответното Правителство. Не трябва да се забравя, че жалбоподателят е бил в уязвимо положение. Не би могло да се очаква от него да има средства да представи каквито и да е доказателства, различни от думата му, че през първите три дни от задържането му: (а) е поискал адвокат и не е получил такъв; (б) е бил информиран за правото си да има адвокат по свой избор; и (в) е бил разпитван. Само ответното Правителство, в чиито ръце се намират всички относими механизми и доказателства, може да оспори твърденията на жалбоподателя и да докаже обратното. Както съдът приема в Bouyid v. Belgium ([GC], № 23380/09, § 83, ЕСПЧ 2015 г.), като се позовава на установената практика по този въпрос:

“...когато въпросните събития са изцяло или в голяма част изключително достояние на властите, както е в случая на лица в рамките на контрола им при задържане под стража, силни фактически презумпции възникнат във връзка с наранявания и смърт, настъпили по време на такова задържане. След това тежестта на доказване е върху Правителството, което трябва да предостави задоволително и убедително обяснение, като представи доказателства, установяващи факти, които поставят под съмнение разказа за събитията, предоставен от пострадалото лице (вж. Salman, цитирано по-горе, § 100; Rivas v. France, № 59584/00, § 38, 1 април 2004 г.; и също, наред с други решения, Turan Çakır v. Belgium, № 44256/06, § 54, 10 март 2009 г.; Mete and Others v. Turkey, № 294/08, § 112, 4 октомври 2012 г.; Gäfgen, цитирано по-горе, § 92; и El-Masri, цитирано по-горе, § 152). При липса на такова обяснение Съдът може да направи заключения, които могат да бъдат неблагоприятни за Правителството (вж. наред с други решения и El-Masri, цитирано по-горе, § 152). Това е обосновано от факта, че задържаните лица са в уязвимо положение, а властите имат задължението да ги защитават (вж. наред с други решения Salman, цитирано по-горе, § 99).”

71.  Това, което беше казано в горепосоченото изявление във връзка с твърдения за малтретиране, които нарушават чл. 3 от Конвенцията, би могло логично да се прилага във всички случаи, когато жалбоподателят е задържан и твърди, че е нарушена някоя от разпоредбите на Конвенцията - както при жалбоподателя в настоящия случай, който твърди, че е нарушен чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията - и когато спорните събития са изцяло или отчасти от изключителното знание на властите, които въпреки това са се въздържали от воденето на запис на случилото се и по този начин не могат да оспорят твърденията на жалбоподателя.

72.  Както беше посочено, съществуването на защитата, предоставена от гаранциите по чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, започва от момента на ареста. Трите дни, през които жалбоподателят е бил без адвокат, са го лишили правната помощ, предвидена в чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията, за значителен период от време, необходим за подготовката на защитата му. Подготовката на защитата от началния момент на ареста е изключително важна за определянето на линията на защита и нейния бъдещ курс и упражняване.

73.  Тъй като Правителството е нарушило задължението си да води записи, информиращи жалбоподателя за правото му да има адвокат, защо би трябвало от него да се очаква да води записи за това дали е разпитвало жалбоподателя, след като същата липса на старание би се очаквала и по този въпрос? Най-важното е, че е силно невероятно полицаите, разследващи случай на убийство и въоръжен грабеж, да арестуват жалбоподателя като заподозрян и да не му зададат дори един въпрос през първите три дни след арестуването му, а вместо това да проявят пълна апатия, докато преди арестуването на жалбоподателя, както твърди Правителството в параграф 6 от своето становище, те са провели много разпити и са събрали доказателства по систематичен начин:

“... В периода от 2 юли до 3 октомври 1999 г., когато жалбоподателят е арестуван, властите извършват редица следствени мерки. Те разпитват съучастника на жалбоподателя, свидетели, приятели на заподозрените и всеки, който може по някакъв начин да бъде свързан със събитията. Доказателният материал е събран по систематичен начин ...”

74.  Освен това в параграф 11 от становището си Правителството твърди, че жалбоподателят е преминал два медицински прегледа при двама различни лекари на 5 октомври 1999 г. и е бил подложен на претърсване на същия ден, което показва, че е много малко вероятно всичко друго да е било извършено по отношение на жалбоподателя и други свидетели, освен да му бъдат зададени въпроси относно грабежа и двете убийства.

75.  Версията, представена в становището на Правителството по съответния въпрос, се характеризира с неяснота. По-долу са дадени няколко примера: “Не е намерена информация за това кога жалбоподателят е влязъл и напуснал местата за задържане в София” (параграф 10 от становището) и “В следствената преписка няма данни, че жалбоподателят е бил разпитван от полицията или от следователя в периода от 3 октомври до 12.10 ч. на 6 октомври 1999 г. ...” (параграф 13 от становището). Държава, ръководена от принципите на върховенството на закона, трябва да знае кога арестуваното лице е влязло и напуснало местата за задържане и трябва да може да докаже чрез доказателства какво се е случило през тези три дни, а не просто да се позовава на липсата на следи от разпит на лицето в следствената преписка.

76.  От направения досега анализ версията на жалбоподателя, че той е разпитван, е по-надеждна, или, за да бъда по-точен, версията на ответната държава изобщо не е надеждна. Правителството твърди в параграф 7 от своето становище, че през периода от 2 юли до 3 октомври 1999 г. жалбоподателят “е бил на свобода и се е криел” и че “е бил обявен за издирване”. Така че изглежда невероятно и нелогично да не е бил подложен на никакъв разпит след арестуването му. Жалбоподателят твърди (вж. параграф 64 от неговото становище), че на 3 октомври 1999 г. на полковник X. е било възложено да проведе следствени мерки по неговия случай. Той също така отбеляза (вж. параграф 64 от неговото становище), че подходът, възприет от властите “не изглежда съвместим с обичайната полицейска практика, нито със задълженията, произтичащи от чл. 5(3) от Конвенцията, да се гарантира, че все още съществува разумно подозрение, оправдаващо продължаващото лишаване от свобода след ареста на лицето”. Той добавя (вж. параграф 65 от неговото становище), че “предложението за пълна липса на разпит за период от три дни след задържането на жалбоподателя не отразява общата практика в България, както е документирано в решенията на Върховния съд на България, както и в докладите на КПИ и други, при които е установено, че разпитът без адвокат на заподозрян след арестуването му е често срещана практика”. Освен това той твърди (вж. параграф 66 от неговото становище), че “[ф]актът, че няма документи за разпитите в преписката по делото, е много по-съвместим с упражняването на натиск върху заподозрян да направи самопризнания, както жалбоподателят твърди, че се е случило в неговия случай, отколкото с липсата на разпит”. И той заключва по този въпрос (вж. параграф 67 от неговото становище):

“При тези обстоятелства твърдението на жалбоподателя, че той е бил разпитан от полковник X. на 3 октомври 1999 г., както и от други следователи на 4 и 5 октомври, следва да се счита за обосновано при липса на друго убедително обяснение за това, че не е разпитан през първите три дни на задържането му.”

77.  Един от въпросите, отправени от Съда към страните (въпрос 5), е следният:

“Разпитван ли е жалбоподателят от полицията и следствените органи в периода от 3 до 6 октомври 1999 г.? Ако да, кога? Запазил ли е той мълчание или е дал някакви показания? Какво е било тяхното съдържание? Правителството се приканва да предостави копие на каквато и да е полицейска или следствена преписка.”

78.  Отговорът на жалбоподателя на горния въпрос е даден в параграфи 39-43 от неговото становище и е много важен за оценката на цялостната справедливост на производството, ако това, което твърди, е вярно:

Въпрос 5 - Разпит в периода 3-6 октомври 1999 г.

39.  Както вече беше посочено в отговор на третия въпрос, разпитът на жалбоподателя започва вечерта на 3 октомври 1999 г. и продължава през следващите дни.

40.  По време на разпита му от полковник Х, на жалбоподателя е казано, че никой не знае къде е и че няма алтернатива, освен да направи самопризнания. Всъщност това действително е ситуацията, в която той се е намирал, тъй като не му е било позволено да се свърже с роднините си или с адвоката, които той е искал да го представлява. Нещо повече, родителите му са информирани за ареста му едва 3 дни след това, когато научават, че той е в ареста на Районна следствена служба - Бургас.

41.  По време на неговите разпити в този период, жалбоподателят дава обяснения в отговор на някои от въпросите, които са му зададени във връзка с твърдените престъпления. По-конкретно той признава, че е участвал в грабежа заедно със своя съизвършител, но отрича да е извършил убийствата.

42.  Както вече беше посочено, жалбоподателят никога не е бил информиран за правата си, включително правото си да се свърже с адвокат по свой избор.

43.  На жалбоподателя не са предоставяни писмени протоколи, водени по време на разпита в периода 3-6 октомври 1999 г., и той никога не е подписвал никакъв документ във връзка с този разпит. Освен това жалбоподателят не знае дали полицейската преписка съдържа документи и други (видео- или аудиозаписи), но смята, че най-вероятно следователят от Районна следствена служба - Бургас е бил запознат със самопризнанието му, тъй като му  казал, че ако не даде обяснения, ще използва самопризнанието му, направено в София. Нещо повече, знанието му за това, което жалбоподателят е казал в София, е очевидно от въпросите, които той е задавал.

79.  Отговорът на Правителството на същия въпрос, който представлява просто опровержение и отричане на знание, се намира на страница 10 от неговото становище:

“Въпрос № 5: Въз основа на документите, намиращи се в полицейската преписка и в преписката по наказателното дело, Правителството твърди, че жалбоподателят е разпитан за първи път на 6 октомври 1999 г. в 12,10 ч. в присъствието на адвокат. Твърденията му, че той е бил разпитван преди това, не са подкрепени от какъвто и да е документ. Такива документи бяха търсени в Министерството на вътрешните работи и не бяха намерени. В преписката по наказателното производство не се съдържат документи, отнасящи се до такъв разпит и показания, дадени през този период.

Документите, свързани със задържането под стража, са приложени като приложения № 1 и № 2. Преписката от досъдебното наказателно производство е приложена като приложение №. 4.”

80.  Решението на камарата (цитирано по-горе, § 9) ясно посочва твърдението на жалбоподателя, че е бил разпитван през първите три дни от задържането си.

Жалбоподателят твърди, че въпреки изричните си искания, той не е получил помощ от адвокат през първите три дни от своето задържане. През това време служителите, отговорни за следствието, са го разпитвали за грабежа и за двете убийства, извършени в Бургас на 2 юли 1999 г.”

81.  В параграфи 103 и 134 от решението на Голямата камара се прави позоваване на това, което Правителството е заявило на устното заседание, а именно, че няма доказателства в подкрепа на твърдението на жалбоподателя, че той е бил разпитван по време да задържането под стража, преди да му бъде повдигнато обвинение. Прави се също така и позоваване на хипотезата, представена от Правителството: “дори да се предположи, че такъв разговор или разпит са се случили, докато жалбоподателят е бил задържан под стража, те биха били проведени неофициално и не биха могли да имат каквото и да е въздействие върху хода на наказателното производство” (вж. параграф 103 от решението).

82.  Устните аргументи на Правителството относно това дали жалбоподателят е бил разпитван, както е видно от излъчването в интернет на заседанието, достъпно на интернет портала на Съда, са следните:

“Въпреки това обаче Правителството твърди, че правата на жалбоподателя по чл. 6 от Конвенцията не са нарушени поради следните причини:

Първо, ние твърдим, че съдейки по всички документи, с които разполагаме, и твърденията на жалбоподателя, г-н Симеонов не е официално разпитван през първите три дни от задържането си.

... Дори да се допусне, че се е провел някакъв разпит, той е бил само устен, неофициален и няма отношение към наказателното производство срещу жалбоподателя.

...

Второто ни твърдение е, че липсата на адвокат по време на оспорвания период не води до произволни ограничения на процесуалните права на жалбоподателя. Правителството твърди, че дори да приемем, че наистина се е случил някакъв разпит, както твърди г-н Симеонов, той бил само устен, неофициален, без абсолютно никакво влияние върху наказателното производство...

Г-н председател, възможно е да е имало разговор или дори разпит между жалбоподателя и полицейските служители или следовател в София. Такъв разпит обаче не обективизиран под каквато и да било форма.”

83.  От последното изявление става ясно, че Правителството в крайна сметка признава, че е възможно жалбоподателят да е бил разпитан - значително признание, което обаче е пропуснато в решението.

84.  Това, което е казал правителственият адвокат, а именно, че “разпитът не обективизиран под каквато и да било форма”, е напълно несъществено и противоречи на практиката на Съда. В Titarenko v. Ukraine (№ 31720/02, § 87, 20 септември 2012 г.) Съдът заявява:

“Съдът смята, че всеки разговор между задържано лице, заподозряно в престъпление, и полицията трябва да се разглежда като официален контакт и не може да бъде квалифициран като “неофициален разпит”.”

85.  И горното се прилага без значение дали властите твърдят, че не са се позовали на информация, предоставена чрез това, което те смятат за “неофициален разпит”. В Martin v. Estonia (№ 35985/09, §§ 95-97, 30 май 2013 г.) Съдът заявява:

“95.  В този контекст Съдът отбелязва, че въпреки изключването показанията на жалбоподателя в досъдебната фаза, Апелативният съд е преценил, че нищо не възпрепятства използването на такова “общо познание”. ...

96.  Съдът смята, че изключването на показанията от досъдебната фаза от набор от доказателства разкрива значението, което Апелативният съд придава на осигуряването на право на защита на заподозряното лице от ранните етапи на производството. Макар че оспорваните доказателства като такива могат да бъдат оставени настрани в последвалото производство, в настоящия случай решението на Апелативния съд все пак показва, че последиците от нарушаването на правата на защита не са напълно поправени.

97.  В светлината на изложените по-горе съображения Съдът заключава, че правата на защита на жалбоподателя са били безвъзвратно засегнати поради неговата невъзможност да се защити чрез правна помощ по свой избор”.

86.  Няма доказателства, че нещо, казано от жалбоподателя през първите три дни, е било използвано в процеса и имало влияние или въздействие върху резултата от него. Отговаряйки на въпрос № 6, зададен от Съда на страните относно използването на показанията на жалбоподателя, жалбоподателят дава този отговор (вж. параграфи 44-45 от неговото становище):

“44.  Показанията, дадени от жалбоподателя пред полицията преди повдигането на обвинението, са могли да бъдат използвани в досъдебното производство, тъй като той има качеството на “заподозрян” по смисъла на чл. 206 от Наказателно-процесуалния кодекс, но те не фигурират в преписката по следствено дело № 662/1990.

45.  Освен това тези показания формират основата на самопризнанието на жалбоподателя от 21 октомври 1999 г. ...”

87.  Според версията на жалбоподателя той дава показания, с които се свързва с престъпленията, в които той впоследствие е обвинен, и разкрива информация относно тези престъпления, без да бъде подпомаган от адвокат. Аз съм на мнение, че това само по себе си би могло да доведе до несправедливост на цялото производство. За него е логично да мисли, че тези показания, които е дал без адвокат, могат да бъдат използвани по-късно по време на съдебното производство. Вероятно, имайки предвид това, той не е могъл да избегне по-късно да направи официално самопризнание, дори в присъствието на своя адвокат. Ако версията на жалбоподателя е вярна, няма съмнение, че той е бил приклещен да направи самопризнание.

88.  Следователно фактът, че жалбоподателят не е бил подпомаган от адвокат при задържането си под стража в продължение на три дни, започващи от арестуването му, както и че ако твърденията му са верни, той е разпитван, признал е, че е участвал в грабежа и е дал друга важна информация за случая, покварява цялата процедура и следователно подкопава справедливостта на наказателното производство.

89.  Както твърди Асоциацията за предотвратяване на изтезанията, трета страна по настоящото дело: “Правната помощ на този ранен етап от наказателното производство, дори преди първоначалния разпит, е от съществено значение, за да се запази правото на арестувания заподозрян да не се самоинкриминира, когато не е бил информиран за обвиненията срещу него (вж. параграф 106 от решението).

90.  Ако е вярно, че без адвокат жалбоподателят е предоставил, както твърди, друга информация и подробности (освен признанието си, че е участвал в грабежа), които биха могли да помогнат на полицията да състави делото срещу него също и по отношение на двете убийства, можем обосновано да стигнем до заключение, противоположното на констатацията на камарата, че правото на жалбоподателя “да не се самоинкриминира е зачетено” и че “справедливостта на наказателното производство е гарантирана по подходящ начин” (вж. параграф 116 от решението на камарата ). Трябва да се отбележи, че заключителният параграф на решението на Голямата камара по този въпрос (параграф 144) е формулиран по различен начин спрямо съответния параграф от решението на камарата, без да посочва конкретно, че правото на жалбоподателя “да не се самоинкриминира е зачетено”, както прави камарата.

91.  Трябва да бъде абсолютно ясно, че най-важното освен процесуалната гаранция за правото на адвокат на жалбоподателя е дали производството като цяло вероятно е било покварено, тъй като не е присъствал адвокат, когато жалбоподателят е бил разпитван, направил е самопризнание и е дал информация, която Правителството използва изкусно срещу него по-късно по време на процеса. Това, разбира се, се различава от въпроса дали резултатът от процеса би бил различен, ако жалбоподателят е имал адвокат, което е несъществено.

92.  Предвид гореизложеното, човек се пита дали принципът на равнопоставеност е спазен и защитен в настоящия случай. Жалбоподателят е лишен от значителен период за подготовка на защитата си и може да се твърди, че през това време може да се е случило много, което да доведе до използването на материали срещу него, както беше обяснено по-рано.

93.  Дори ако се приеме, че през първите три дни от задържането на жалбоподателя не са били проведени разпити, липсата на разпити не би била от съществено значение за доводите на Правителството, тъй като според практиката на Съда “дали се провеждат разпити или не” е несъществено за справедливостта на наказателното производство по чл. 6 от Конвенцията (вж. A.T. v. Luxembourg, цитирано по-горе, § 64, относимите откъси цитирани в параграф 29 по-горе; и вж. по подобен начин Dayanan v. Turkey, № 7377/03, § 32, 13 октомври 2009 г.).

94.  Пости всички от десетте относими фактори, изброени в Ibrahim and Others за оценяване на цялостната справедливост на производството, или не са взети предвид, или не са оценени правилно от мнозинството в настоящото дело.

95.  Фактор (а) от списъка в Ibrahim, отнасящ се до уязвимостта на жалбоподател, не е взет предвид в достатъчна степен. В Salduz (цитирано по-горе, § 54) Съдът ясно посочва:

“... В същото време обвиняемият често се оказва в особено уязвимо положение в този етап на производството...”

Съдът също така посочва в Salman v. Turkey ([GC], № 21986/93, § 99, ЕСПЧ 2000-VII):

“... Задържаните лица са в уязвимо положение, а властите имат задължението да ги защитават...”

По подобен начин в Bouyid (цитирано по-горе, § 107) Съдът приема:

“Освен това лицата, които са задържани под стража или дори са задържани или призовани в полицейско управление за проверка на самоличността или разпит – както в случая на жалбоподателя – и по-общо всички лица под контрола на полицията или подобен орган, са в уязвимо положение. Следователно властите имат задължението да ги защитават...”

Вж. също, относно уязвимостта на задържаните, Mehmet Şerif Öner v. Turkey № 50356/08, 13 септември 2011 г.; Płonka v. Poland, № 20310/02, §§ 3941, 31 март 2009 г.; и Leonid Lazarenko v. Ukraine, № 22313/04, § 57, 28 октомври 2010 г.

96.  Фактор (б) от списъка в Ibrahim, отнасящ се до правната рамка, уреждаща досъдебното производство, също, с цялото ми уважение, не е оценен и приложен от мнозинството. По отношение на този фактор трябва да се обърне сериозно внимание на различните доклади на Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ) (последният от 2015 г. е посочен от жалбоподателя в параграф 24 от неговото становище), които показват, че реализирането на правото на достъп до правна помощ при фазата на разпитите остава проблематично. Параграф 130 от решението гласи, че “... [и]зглежда, че събитията в настоящия случай съответстват на практика от страна на органите, която също е сериозно критикувана от КПИ (вж. публичното становище на КПИ от 2015 г., параграф 80 по-горе).” Но най-важното е, че може лесно да се установи, че българските власти не са се съобразили с върховенството на закона при нарушаването на чл. 70(4) от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., който гласи, че “Задържаното лице има право на правна помощ от момента на неговия арест” (вж. също така параграф 59 от решението за тази разпоредба и съответните правила за прилагане).

97.  В допълнение, фактор (г) от списъка в Ibrahim, а именно “качеството на доказателствата и дали обстоятелствата, при които те са получени, поставят под съмнение тяхната надеждност или точност, като се отчита степента и естеството на каквато и да е принуда”, ако бъде оценен и приложен правилно, би довел до констатиране на нарушение на чл. 6 § 3 (c) на Конвенцията по настоящото дело.

98.  При оценяването на цялостната справедливост на производството, мнозинството е взело предвид самопризнанието на жалбоподателя (както е направил и националният съд), но то не е взело предвид нито оттеглянето или изтеглянето на самопризнанието, нито който и да било от горепосочените процесуални недостатъци, засягащи защитата на жалбоподателя през първите три дни, които по начало може да са повлияли върху неговото самопризнание. В това отношение може да не е неотносимо да се смята това, което жалбоподателят казва в параграф 69 от своето становище: “Действително, всеки натиск, който може да е бил оказан върху него от следователите да признае, може да се очаква да остане в сила”. Въпреки че относимият фактор (е) в списъка, изготвен от Съда в Ibrahim and Others за оценка на цялостната справедливост на производството и приет в настоящото решение, а именно “в случай на показания - естеството на показанията и дали те са бързо оттеглени или изменени”, е трябвало да бъде взет предвид и приложен в настоящото дело от Съда, мнозинството не го е направило. Моето мнение е, че самопризнанието на жалбоподателя и последващото му оттегляне при съмнителните обстоятелства на настоящото дело е трябвало да бъде взето под внимание при фактор (е) от списъка в Ibrahim.

Друго несъгласие, което имам с мнозинството, се отнася до значението, което то придава на самопризнанието на жалбоподателя при оценяването на цялостната справедливост на производството, като пренебрегва факта, че отделно от оттеглянето на самопризнанието от жалбоподателя: (а) той никога не е признавал да е извършил двете убийства, като неговото самопризнание се ограничава до това, че е извършил грабежа в обменното бюро; и (б) независимо от това той все пак е признат за виновен за въоръжен грабеж, довел до убийството на две лица, и е осъден на доживотен затвор.

99.  Фактор (ж) от списъка в Ibrahim, а именно “начинът на използване на доказателствата...”, е друг фактор, който би могъл да изисква правилна оценка, ако версията на жалбоподателя за това какво се е случило през първите три дни, докато е бил без адвокат, се приеме за състоятелна. С други думи, като гледаме отвъд официалното самопризнание, дадено от жалбоподателя, фактор (ж) може да е от значение.

100.  Освен това, фактор (и) от списъка в Ibrahim, а именно “тежестта на обществения интерес в разследването и наказването на конкретното разглеждано престъпление”, не се оценява от мнозинството. Считам, че общественият интерес не благоприятства процес, при който е налице нарушение на принципите на върховенството на закона в началото на производството. Той не може да толерира задържането на лице в продължение на три цели дни без адвокат, през което време се твърди, че то се е инкриминирало и е предоставило информация на полицията, въпреки че е поискало услугите на своя адвокат и молбата му е била отказана.

101.  Списъкът от десет съществени фактора за оценката на цялостната справедливост на производството не е изчерпателен (вж. Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 124). Според мен фактите по настоящото дело биха могли да оправдаят добавянето на друг елемент в списъка в Ibrahim, без да се нарушава неговият дух, а именно голямата продължителност на задържането на лице без достъп до адвокат, независимо от желанието му да има такъв. Трябва да се има предвид, че всяка минута в ареста без правна помощ може да отслаби защитата на по-късен етап, което води до непредвидими резултати. Разбира се, в настоящия случай този фактор е трябвало да бъде взет предвид заедно с уязвимостта на жалбоподателя, която е един от факторите, посочени в списъка, и вероятността той да бъде разпитван по време на задържането му, без да има адвокат.

102.  Жалбоподател, който не е разполагал с адвокат за съществен период от време, започващ от момента на арестуването му, макар и по-късно да е имал такъв, може да се счита за жалбоподател без никаква защита. А производството относно жалбоподател, лишен от каквато и да било защита против волята си, не може да доведе до справедлив процес. Ето защо оценката на цялостната справедливост може да се отнася до всички проблеми в чл. 6, но не до въпроса за лишаване на жалбоподател от правото му на адвокат, освен ако не са налице убедителни причини за ограничението (в съответствие с правилното тълкуване на Salduz). Не бива да се забравя, че задържането на жалбоподателя без адвокат продължава три дни, т.е. един ден по-дълго от задържането на жалбоподателя в John Murray (цитирано по-горе), където Съдът констатира нарушение на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията.

103.  В настоящото мнение многократно се споменава фактът, че Правителството нарушава принципите на върховенството на закона и своите позитивни задължения. Не мога да разглеждам понятието “справедливост” независимо от върховенството на закона, и това е едно основно мое несъгласие с мнозинството. “Справедливост” и “нарушаване на върховенството на закона” са противоречащи си въпроси. За мен идеята за “справедливост” предполага спазване на върховенството на закона и изпълняване на всички задължения на Правителството по Конвенцията за зачитане и гарантиране на правата на човека, което не се случва в настоящия случай.

104.  От всичко, казано по-горе, става ясно, че Правителството не е изпълнило задължението за тежест на доказване, изисквано от Ibrahim and Others.

Г. Заключение

105.  В заключение, според мен ответната държава е нарушила чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията, който и подход да следваме: подхода Salduz (в правилното му тълкуване), включващ една задължителна проверка, или подхода Ibrahim с двете задължителни проверки.

Д. Присъждане на неимуществени вреди за нарушенията на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията и съдебните разходи

106.  Моите констатации, изложени по-горе, според които са налице нарушения на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) на Конвенцията, биха довели до увеличаване на размера на присъждането за неимуществени вреди и съдебни разноски, определянето на които обаче може да бъде само теоретично, тъй като аз съм в малцинство.

Дата на постановяване: 12.5.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-172963