Номер на жалба: 72936/14

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-4) Преглед на законосъобразността на задържане

По делото И.П. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev,
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 13 декември 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 72936/14) срещу Република България, подадена в Съда на 7 ноември 2014 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н И.П. („жалбоподателят“). Председателят на бившето четвърто отделение решава по служебен ред да не разкрива самоличността на жалбоподателя ( член 47 § 3, в края, от Правилника на Съда – „правилника“).

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа Д. Фъртунова, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от правителствения агент, г-жа М. Димитрова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че съгласно българското законодателство не е имал възможност да поиска разглеждане на законосъобразността на настаняването му в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица, което е в нарушение на изискванията на чл. 5 § 4 от Конвенцията.

4.  На 1 октомври 2015 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

A.  Настаняване на жалбоподателя в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни

5.  Жалбоподателят е роден през 1999 г. и пребивава в София.

6.  От началото на 2012 г. до началото на 2014 г. местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни („местната комисия“) налага на жалбоподателя шест възпитателни мерки без настаняване в специализирана институция. Тези мерки, сред които поставяне под възпитателен надзор от обществен възпитател, забрана да посещава определени места или да се среща с определени лица и забрана да променя настоящия си адрес, са наложени въз основа на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

7.  На 26 февруари 2014 г., като се има предвид, че наложените мерки нямат положителен резултат върху жалбоподателя и той продължава да посещава криминогенна среда и да има поведение, квалифицирано като противообществено по смисъла на горепосочения закон, местната комисия отправя към Софийския районен съд предложение за настаняване на непълнолетния във възпитателно училище - интернат. Местната комисия посочва по-конкретно, че жалбоподателят бяга няколкократно от жилището си, краде златни предмети, принадлежащи на семейството, и извършва множество кражби и кражби с взлом, сам или със съучастници. На 12 март 2014 г., службите на Министерство на вътрешните работи получават писмо от местната комисия, с което тя им съобщава предложението си.

8.  На 1 април 2014 г., жалбоподателят бяга от дома си. Той е открит от полицейските органи на 14 април 2014 г. Със заповед за арест от същата дата, полицията нарежда задържането му за срок от двадесет и четири часа. На 15 април 2014 г. полицейски служител подава предложение до прокурора за настаняването на жалбоподателя в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица в София, институция, подчинена на структурите на Министерство на вътрешните работи, характеризиращо се като място за задържане на малолетни и непълнолетни. Предложението посочва, че жалбоподателят е бил обект на дванадесет проверки за извършване на нарушения или на деяния, разглеждани в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, не се е подчинявал на наложените възпитателни мерки и е удачно да бъде определен като дете в риск. На същия ден по разпореждане на прокурора, жалбоподателят е отведен от полицейските органи във въпросния дом.

9.  Отново на 15 април 2014 г. съдия от Софийски районен съд насрочва заседание за настаняване във възпитателно училище - интернат, което се провежда на 29 април 2014 г. По този повод съдът изслушва жалбоподателя, придружаван от служебно назначен адвокат, майка му, социален работник, инспектор от детска педагогическа стая и представител на местната комисия. Жалбоподателят заявява, че е част от група от млади престъпници и изразява желанието си да поправи поведението си. По-конкретно той обяснява, че е под лошото влияние на приятелите си, че иска да напусне този кръг и да продължи образованието си. В тази връзка той посочва, че иска да прекъсне връзките с приятелите си и за тази цел е съгласен да бъде настанен във възпитателно училище – интернат, ако тази мярка е счетена за най-добрата за него. Той добавя, че е направил справка в интернет сайтовете и е разбрал, че има такъв център в Ракитово. Майката на жалбоподателя потвърждава проблемите с хората, с които се среща синът й, и споделя желанието си да го възпитава с външна помощ.

10.  С решение, произнесено на същия ден, районният съд разпорежда настаняването на жалбоподателя във възпитателно училище - интернат за период от една година. Жалбоподателят не обжалва това съдебно решение, което става окончателно на 14 май 2014 г.

11.  На тази последна дата, младежът е преместен от дома за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица в София във възпитателното училище - интернат в Ракитово, област Пазарджик, където той остава до 30 юни 2015 г.

Б.  Други приложими факти

12.  На 23 май 2014 г. жалбоподателят дава пълномощно на адвоката си, което му позволява да поиска достъп до всички документи във връзка с настаняването му в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица, както и във възпитателно училище - интернат, и да направи копия на тези документи.

13.  С писмо от 29 май 2014 г. адвокатът на жалбоподателя изисква от директора на полицията в София да му предостави копия от въпросните документи. С писмо от 25 юни 2014 г. той отговаря, че представеното пълномощно не съдържа родителско съгласие и следователно не е валидно съгласно българското законодателство. Той уточнява, че в писмо, изпратено до директора на възпитателното училище - интернат, майката на жалбоподателя изрично се противопоставя на всякакъв контакт с „неправителствени или сходни организации“.

14.  На 4 юли 2014 г. адвокатът на жалбоподателя подава жалба срещу този отказ пред Министерство на вътрешните работи като твърди по-конкретно, че подаването на жалба пред Съда не зависи от съгласието на родителите и че отказът на властите да предоставят въпросните документи по делото може да се тълкува като възпрепятстване на упражняването на правото на индивидуална жалба на клиента й. С решение от 27 август 2014 г. министърът на вътрешните работи отхвърля жалбата като счита, че съгласно националното законодателство адвокатът на жалбоподателя не е надлежно упълномощен да го представлява.

15.  На 9 септември 2014 г. адвокатът на жалбоподателя оспорва решението на министъра пред Софийския административен съд. С решение от 29 юли 2015 г. той отказва на даде ход на делото с мотива, че пълномощното не е подписано от родител или попечител. Жалбоподателят оспорва това решение пред Върховния административен съд.

16.  С решение от 26 октомври 2015 г. последният намира, наред с друго, че жалбоподателят се намира в конфликт на интереси с майка си и че административният съд е длъжен да му определи особен представител, с цел да защита на неговите интереси. В резултат на това Върховният административен съд отменя решението на първата инстанция и връща делото за преразглеждане от същия съд. С писмо от 20 ноември 2015 г. адвокатът на жалбоподателя уведомява Върховния съд, че се отказва от продължаването на производството с оглед на това, че жалбата му пред Съда е съобщена на българското правителство.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни от 1958 г.

17.  Законът за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни квалифицира като противообществено всяко общественоопасно и противоправно поведение, което противоречи на морала и добрите нрави (чл. 49a). Законът не изброява поведенията, които попадат в тази квалификация, но съдебната практика и криминалистиката смятат за попадащи под нейното действие всякакъв вид деяния, които са извършени от малолетен или непълнолетен, дори и да не са наказуеми от наказателното право. Същото важи и за проституцията, употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол, скитничеството, просене, отсъствието от училище или повтарящите се бягства от дома на родителите или на лицата, които упражняват родителските права. Смятани за по-малко опасни за обществения ред от наказателните престъпления, тези деяния все пак налагат прилагането на мерки за социална закрила, чийто извършване  попада в компетентността на „местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни“ (Б. Станков, Малолетни, непълнолетни, противообществени прояви, престъпления, отговорност, Варна, 2008 г., стр. 33-35).

18.  Законът предвижда цяла поредица от възпитателни мерки, които могат да бъдат наложени на малолетни и непълнолетни лица, които са имали такива прояви. Най-строгата от тях е настаняването във възпитателно училище - интернат (чл. 13, ал.1, т. 13), което е държавно училище. Производството се открива от местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, която трябва да внесе в районния съд предложение за настаняване. Този съд разглежда делото в закрито съдебно заседание в присъствието на въпросния малолетен или непълнолетен, в едномесечен срок. Той може да разпореди или да не разпореди исканата възпитателна мярка, да вземе решение за друга възпитателна мярка, да прекрати делото или да го изпрати на прокурора, когато смята, че извършеното деяние е престъпление. Решението му подлежи на обжалване пред окръжния съд в четиринадесетдневен срок след произнасянето му (чл. 21, ал. 1, т. 2, и чл. 24a).

19.  В чл. 34 от същия закон се предвижда още съществуването на домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица, които са подчинени на Министерство на вътрешните работи. В тях могат да бъдат настанени малолетни и непълнолетни лица,  на които не може да се установи постоянният и настоящият адрес, заловени за скитничество, просене, проституция, злоупотреба с алкохол, разпространение или употреба на наркотични или други упойващи вещества, самоволно напуснали заведения за задължително възпитание или принудително лечение, извършили противообществена проява и изпаднали в такова състояние на безнадзорност, което прави нецелесъобразно оставането им при родителите им (чл. 35). По правило срокът на престой в такъв тип домове не може да надвишава петнадесет дни. Настаняването за срок по-голям от двадесет и четири часа, трябва да бъде разпоредено от прокурор. По изключение, той може да удължи периода на настаняването до два месеца. Законът не посочва дали законосъобразността на настаняване в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица подлежи на контрол от страна на съдилищата. Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица организират, освен това, медицински, психологически и педагогически изследвания и дават препоръки на съответните органи за работа с тези малолетни и непълнолетни лица или за настаняването им в подходящи заведения и изготвят препоръки до компетентните органи  (чл. 36).

                 (i)     Б.  Законът за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г.

20.  Приложимите по случая разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (заглавието е изменено през 2006 г. – „Закон за отговорността на държавата“), в сила до декември 2012 г., както и съдебната практика на националните съдилища по този въпрос, са обобщени в решенията Канджов срещу България (№ 68294/01, §§ 35-39, 6 ноември 2008 г.) и Бочев срещу България (№ 73481/01, §§ 37-39, 13 ноември 2008 г.).

21.  В резултат на приетите законодателни промени, обнародвани в Държавен вестник на 11 декември 2012 г. и в сила от 15 декември 2012 г., приложимите части от чл. 2 от закона гласят:

Член 2

„(1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

(...)

2.   нарушаване на права, защитени от чл. 5, §§ 2 - 4 на Конвенцията (...)”

Съгласно чл. 7 от закона, искът за обезщетение на вреди се предявява срещу държавния орган, отговорен за твърдените вреди.

22.  Контекстът за приемането на въпросните законодателни промени е описан в Тони Костадинов срещу България (№ 37124/10, § 49, 27 януари 2015 г.). В обосновката на закона се уточнява по-конкретно, че измененията са необходими, за да се предостави право на обезщетение за всички случаи на нарушение на параграфи от 1 до 4 на чл. 5 от Конвенцията и за да се спазят изискванията на чл. 5 § 5, в резултат на множество решения на Съда, които установяват нарушение на тази разпоредба.

23.  Към становището си за допустимостта и основателността на жалбата Правителството прилага решенията, постановени от националните съдилища между декември 2014 г. и декември 2015 г. по граждански иск за обезщетение, предявен на 21 януари 2013 г. В последното се посочва, inter alia, задържането на лице в затвора през юни 2010 г., по разпореждане на прокурора и надвишаващо законния срок от седемдесет и два часа, пропускът на този прокурор веднага да предаде лицето на съдията, както и невъзможността, която произтича от това, да се подаде иск срещу това задържане. По време на въпросното производство, което засяга три инстанции, националните съдебни органи приемат, че заинтересованото лице е пострадало от нарушение на правата си, защитени от чл. 5 §§ 1, 3 и 4 от Конвенцията и му присъждат обезщетение за претърпени неимуществени вреди (реш. № 958 от 13.12.2014 г. по гр. д. № 1437/2014 г. на РС Пазарджик ; реш. № 233 от 17.04.2015 г. по в. гр. д. № 113/2015 г. на ОС Пазарджик ; опред. № 1365 от 1.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3626/2015 г., IV г. о., ГК).

24.  Освен това в чл. 1, ал. 1 Законът за отговорността на държавата предвижда, че :

„Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. (...)“

25.  Националната съдебна практика счита, че Народното събрание не може да бъде държано отговорно съгласно тази разпоредба за приемането или не на законодателна разпоредба (опр. № 3837 от 16.03.2012 г. по адм. д. № 3256/2012 г., ВАС, III о.; опр. № 1900 от 11.02.2014 г. по адм. д. № 1038/2014 г., ВАС, I о.).

В.  Участието на малолетни и непълнолетни лица в съдебни производства и назначаването на особен представител при конфликт на интереси

26.  Съгласно чл. 15, ал. 8 от Закона за закрила на детето, приет през 2000 г., детето има право на правна помощ и жалба във всички производства, засягащи негови права или интереси. Съгласно чл. 28, ал. 2 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) от 2007 г., непълнолетните от четиринадесет до осемнадесет години могат със съгласието на родителите или попечителите си да извършват съдопроизводствените действия лично.

27.  Съгласно чл. 29, ал. 4 от ГПК, при конфликт на интереси между представляван и представител съдът назначава особен представител. Съгласно националната съдебна практика, тази разпоредба се прилага в някои случаи на противоречие в интересите между непълнолетен и законния му представител. Например, особен представител се назначава в случай на настаняване на непълнолетен при бабата и дядото (Решение на РС - Горна Оряховица от 20.06.2011 г. по гр. д. № 854/2011 г. ; Решение на РС - Горна Оряховица от 28.12.2011 г. по гр. д. № 2389/2011 г. ; Решение на РС - Горна Оряховица от 8.04.2013 г. по гр. д. № 192/2013 г.) или в приемно семейство (Решение на РС - Бяла от 28.07.2011 г. по гр. д. № 511/2011 г.), или също при сделка с недвижими имоти (Решение на РС - Горна Оряховица от 19.02.2010 г. по гр. д. № 1873/2009 г.). Освен това изглежда, че неназначаването на особен представител представлява значително нарушение на правилата за установяване на бащинство (Решение на ВС № 297 от 15.04.1987 г. по гр. д. № 168/87 г., II г. о.), на спорове между осиновители и биологични родители  (Решение на ВС № 1381 от 10.05.1982 г. по гр. д. № 954/82 г., II г. о.), или при спорове за недвижими имоти (Решение № 643 от 27.07.2000 г. на ВКС по гр. д. № 27/2000 г., II г. о. ; Определение на ОС – Велико Търново от 5.11.2008 г. по в. ч. гр. д. № 963/2008).

III.  ПРИЛОЖИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ТЕКСТОВЕ

Конвенция за правата на детето, приета от Общото събрание на Обединените нации (решение 44/25 от 20 ноември 1989 г.)

28.  Конвенцията за правата на детето е ратифицирана от България на 3 юни 1991 г. Приложимите ѝ към случая разпоредби гласят:

Чл. 37

„Държавите - страни по Конвенцията, осигуряват:

(...)

г)  всяко дете, лишено от свобода, да има право на незабавен достъп до правна и друга необходима помощ, както и правото да оспорва законността на лишаването си от свобода пред съд или друг компетентен, независим и безпристрастен орган и на бързо решение по всякакви такива дела. (...)“

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

29.  Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от правно средство за защита, с което да упражни контрол върху законосъобразността на настаняването му в дом за временно настаняване за малолетни и непълнолетни лица, наложено му от 15 април до 14 май 2014 г.

30.  Той се позовава на чл. 5 § 4 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

A.  Допустимост

31.  Правителството оспорва това твърдение като се позовава на несъвместимостта ratione materiae на това оплакване с Конвенцията и следователно, на неприложимостта на чл. 5 от нея, както и на неспазване на правилото за шестте месеца и на неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

1.  Приложимост на чл. 5 от Конвенцията

32.  На първо място Правителството поддържа, че дори да се приеме, че настаняването на жалбоподателя на 15 април 2014 г. в дом за временно настаняване за малолетни и непълнолетни лица е извършено против волята на жалбоподателя, това положение се е променило през следващите няколко дни, тъй като на съдебното заседание, състояло се на 29 април 2014 г. пред районния съд, жалбоподателят и майка му изразяват желание непълнолетният да бъде настанен във възпитателно училище – интернат (вж. параграф 9 по-горе). Позовавайки се на решенията Storck c. Allemagne (№ 61603/00, § 74, ЕСПЧ 2005‑V) и Станев срещу България ([Голяма камара], № 36760/06, § 117, ЕСПЧ 2012), Правителството счита, че на тази последна дата жалбоподателят изрично се съгласява да бъде настанен в институция от затворен тип и в резултат на това, положението, от което се оплаква, не може вече да се смята за лишаване от свобода. То заключава, че чл. 5 от Конвенцията не е приложим, поне за периода след 29 април 2014 г., и следователно жалбоподателят не може да се позовава на правото на жалба съгласно чл. 5 § 4 от Конвенцията по отношение на този период. Що се отнася до предходния период Правителството счита, че оплакването е подадено след този шестмесечен срок (вж. параграф 36 по-долу).

33.  Жалбоподателят отговаря, че в подобна на разглежданата в настоящия случай ситуация , не е необходимо да се разглежда отделно дали съществува субективен елемент, който характеризира дадено задържане, за да се определи дали оспорваната мярка представлява лишаване от свобода. Той добавя, че във всеки случай той никога не се е съгласявал да бъде настанен в дом за временно настаняване за малолетни и непълнолетни лица и уточнява, че на съдебното заседание, споменато от Правителството, той е изразил желание да бъде настанен във възпитателно училище – интернат, като това в Ракитово. Той следователно счита, че изразеното от него съгласие се отнася единствено до тази последна институция, като уточнява, че това е изпълнено, считано от 15 май 2014 г. и че то не може да се тълкува като отказ от правото му на обжалване по съдебен ред във връзка със законосъобразността на настаняването, което предшества тази мярка, и  което той определя като принудително.

34.  Съдът припомня, че в А. и други срещу България (№ 51776/08, § 103, 29 ноември 2011 г.) вече е констатирал, че настаняване в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица може да се смята за мярка за лишаване от свобода съгласно чл. 5 от Конвенцията, като се има предвид, че тази институция е подчинена на Министерство на вътрешните работи и има сходни характеристики с тези на следствен арест. Обръщайки се към конкретния случай, Съдът отбелязва, че въпреки че Правителството не оспорва съществуването на обективен елемент, специфичен за лишаването от свобода, то твърди, че субективният елемент също трябва да бъде взет под внимание, когато става въпрос за задържане на непълнолетни лица и в тази връзка се позовава на анализа, направен от него, в контекста на задържане във връзка с психическото здраве  (горният параграф). Съдът счита обаче, че не е необходимо да взема принципно становище по този въпрос в конкретния случай, тъй като във всеки случай не е установено, както твърди Правителството, дали жалбоподателят и майка му са се съгласили с оспорената мярка на настаняване. Всъщност е видно, че изразеното съгласие от страна на жалбоподателя по време на съдебното заседание от 29 април 2014 г. има за предмет единствено настаняване с възпитателна цел, а именно настаняване във възпитателно училище - интернат. Тъй като тази институция има правен статут със специална цел в областта на възпитателния надзор, Съдът не може приеме, че изявленията на въпросния жалбоподател могат да се считат за съгласие за настаняване в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица, част от структурата на Министерство на вътрешните работи (вж. параграфи 8, 18-19 по-горе).

35.  Предвид гореизложеното, Съдът не вижда причина да се отклони от заключението си в А. и други, цитирано по-горе (пак там), и заключва, че мярката за настаняване на жалбоподателя в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица може да се квалифицира като лишаване от свобода по смисъла на чл. 5 от Конвенцията. Следователно, възражението за несъвместимост ratione materiae, направено от Правителството, се отхвърля.

2.  Спазване на правилото за шест месеца

36.   Правителството счита още, че жалбата е предявена със закъснение. Според него, шестмесечният срок започва да тече на 29 април 2014 г., датата на решението на районния съд за настаняването на жалбоподателя във възпитателен център - интернат. Като счита, че при това решение съдът извършва проверка на законосъобразността на задържането, постановено от прокурора, Правителството твърди, че продължителното положение, от което се оплаква жалбоподателят, е приключило на тази дата.

37.  Жалбоподателят твърди от своя страна, че въпросното положение приключва на 14 май 2014 г., т.е. в деня на преместването му в институцията в Ракитово, дата, която той счита за приложима към изчисляването на шестмесечния срок.

38.  Съдът припомня съдебната си практика според която, когато става въпрос за оплакване във връзка с липсата на правно средство за защита за обжалване на положение като период на задържане, което продължава да съществува, посоченият шестмесечен срок в чл. 35 § 1 от Конвенцията започва да тече, когато това положение приключи, например при пускане на свобода (Jėčius c. Lituanie, № 34578/97, § 44, ЕСПЧ 2000‑IX). В конкретния случай Съдът намира, че жалбоподателят е останал в дома за временно настаняване за малолетни и непълнолетни лица до 14 май 2014 г., или до датата на настаняването му във възпитателен център – интернат в Ракитово и именно това събитие отбелязва края на мярката, оспорвана в конкретния случай. От това следва, че тази дата трябва да се счита за началната точка на шестмесечния срок. Следователно датата на подаване на жалбата, 7 ноември 2014 г., е в рамките на този срок.

39.  Следователно възражението за късно подаване на жалбата, повдигнато от Правителството, се отхвърля.

3.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

40.  На последно място Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал правните средства за защита, с които разполага съгласно националното законодателство. То заявява, че жалбоподателят не се е възползвал от правното средство за защита, въведено през декември 2012 г. с изменението на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата, докато то би му позволило да получи признаване на твърдяното нарушение на правото му, гарантирано от чл. 5 § 4 от Конвенцията, както и обезщетение за претърпените вреди. То посочва, че това средство за защита вече съществува към момента на подаване на жалбата, 7 ноември 2014 г., и може да се смята за ефективно. Правителството признава, че съдебната практика, развита след това  като средство за защита, е оскъдна. Правителството моли все пак Съда да приеме като доказателство за ефективността на това средство за защита вътрешните решения, постановени в рамките на дело, разглеждано между 13 декември 2014 г. и 1 декември 2015 г., при което трите съдебни инстанции, които са сезирани, установяват нарушение на правата, защитени от чл. 5 §§ 1, 3 и 4 от Конвенцията и присъждат обезщетение на засегнатото лице (вж. параграф 23 по-горе).

41.  Жалбоподателят оспорва ефективността на правното средство за защита, посочено от Правителството. Той твърди, че това ново средство за защита, предвидено от чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата, цели единствено получаване на обезщетение и че обезщетение, присъдено поради нарушение на чл. 5 § 4, не би било достатъчно, за да заличи последствията от това нарушение. Жалбоподателят добавя, че при всички случаи не е имал достъп до съдилищата, за да съобщи за твърдяното нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията, тъй като съгласно националното законодателство, той не може да подаде иск без съгласието на майка си. Той не посочва дали майка му е отказала да даде такова съгласие и твърди, че не е можел да действа сам или чрез адвоката си, тъй като националните органи отказват да му предоставят документите, свързани с неговото задържане (вж. параграфи 13-15 по-горе). Тези документи са му изпратени от Съда заедно със становището на Правителството относно жалбата му.

42.  Съдът припомня, че правилото, залегнало в чл. 35 § 1 от Конвенцията, налага на жалбоподателите задължението да използват на първо място обичайно наличните и достатъчни правни средства за защита в националната правна система на страната им, за да могат да получат обезщетение за твърдените нарушения. Тези средства за защита трябва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория, без която ще липсват нужните ефективност и достъпност (вж., сред много други, Salman c. Turquie [GC], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000‑VII, и İlhan c. Turquie [GC], № 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000‑VII).

43.   Върху Правителството, което твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, пада тежестта да убеди Съда, че средството за защита, което предлага, е ефективно и налично както на теория, така и на практика (Dalia c. France, 19 февруари 1998 г., § 38, Сборник с решения и постановления 1998‑I, и McFarlane c. Irlande [Голяма камара], № 31333/06, § 107, 10 септември 2010 г.). Веднъж доказано жалбоподателят е този, който трябва да демонстрира, че правното средство за защита, посочено от Правителството, наистина е използвано или поради някаква причина то не е адекватно и ефективно, като се вземат предвид фактите по случая или че някои особени обстоятелства го освобождават от задължението да го използва (Akdivar et autres c. Turquie, 16 септември 1996 г., § 68, Сборник).

44.   Съмнения за перспективите за успех на дадено правно средство за защита, което не е явно обречено на неуспех, не представляват обаче основателна причина, за да се оправдае неизползването на това средство за защита. Напротив, съществува интерес този въпрос да бъде поставен за разглеждане пред националните съдилища, за да им позволи да развият съществуващите права, като се възползват от правото си на свобода на преценка (Ciupercescu c. Roumanie, № 35555/03, § 169, 15 юни 2010 г., и Delijorgji c. Albanie, № 6858/11, § 58, 28 април 2015 г.). Такъв е именно и случаят, когато се приема нова законова разпоредба със специалната цел да създаде правно средство за защита, което може да поправи даден вид оплакване, за да позволи на националните съдилища да приложат тази разпоредба (Gürceğiz c. Turquie, № 11045/07, § 31, 15 ноември 2012 г.).

45.  Съдът припомня, че по отношение на лишаването от свобода, иск за обезщетение, който може да доведе до признаване на твърдяното нарушение и присъждане на обезщетение, по принцип е ефективно средство за защита, което трябва да бъде изчерпано в случаите, при които спорното положение, което е несъвместимо с чл. 5 от Конвенцията, вече е приключило, ако практическата ефективност на това средство за защита е надлежно установена (Гаврил Йосифов срещу България), № 74012/01, § 42, 6 ноември 2008 г., и Рахмани и Динева срешу България, № 20116/08, § 66, 10 май 2012 г.). Съдът вече е приложил този принцип в делата, в които се оспорва законосъобразността на задържането съгласно националното законодателство в светлината на чл. 5 § 1 от Конвенцията (горепосоченото дело Гаврил Йосифов, § 43, и горепосоченото дело Рахмани и Динева, §§ 67-71), обосновка за удълженото задържане съгласно чл. 5 § 3 (Varnas c. Lituanie, № 42615/06, § 89, 9 юли 2013 г., и Demir c. Turquie (решение), № 51770/07, §§ 28-35, 16 октомври 2012 г.) или на правото на разглеждане „за кратък срок“ на обжалването по съдебен ред във връзка със законосъобразността на задържането, гарантирано от чл. 5 § 4 (Knebl c. République tchèque, № 20157/05, §§ 105-106, 28 октомври 2010 г., Osváthová c. Slovaquie, № 15684/05, §§ 57-59, 21 декември 2010 г., и Delijorgji, цитирано по-горе, § 81).

46.  В тази връзка Съдът подчертава, че през декември 2012 г. чл. 2 от Закона за отговорността на държавата е изменен, за да предвиди право на обезщетение за нарушение на чл. 5, параграфи от 1 до 4 от Конвенцията (вж. параграфи 21-22 по-горе). Той отбелязва със задоволство, че както е видно от мотивите за измененията в  закона, тези промени са приети с цел да се гарантира съответствието на националното законодателство с принципите, изведени от съдебната практика на Съда.

47.  Съдът не счита обаче, че в настоящия случай трябва да задължи жалбоподателя да тества ефективността на новото средство за защита с цел да получи обезщетение. Той всъщност отбелязва, че съгласно чл. 2 от закона, държавата е отговорна за причинените вреди от „разследващите органи, прокуратурата и съда“ и че от друга страна, чл. 7 от закона посочва, че искът за обезщетение за вреди трябва да бъде предявен срещу държавния орган, който е отговорен за вредата (вж. параграф 21 по-горе). Следователно в настоящия случай твърдяното от жалбоподателя нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията не е резултат от действие или бездействие на един от органите, които са споменати в чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, а на липса в националното законодателство на процедура за съдебен контрол на задържането, в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица. По тази причина е трудно да се разбере кой от органите, посочени в чл. 2 от закона, може да се счита за отговорен за положението, от което жалбоподателят се оплаква, за да може последният да предяви иск за обезщетение за вреди срещу него. Всъщност, органите на прокуратурата не може да се считат за отговорни, тъй като компетентният прокурор е наредил задържането в рамките на правомощията си. Що се отнася до съдебните органи, жалбоподателят не би могъл да определи кой трябва да се държи отговорен, доколкото никой не е компетентен, по смисъла на националното законодателство, да разглежда такива жалби. Съдът отбелязва по този повод, че нито новите разпоредби на закона, приети през 2012 г., нито мотивите за приемането им, уточняват срещу коя институция трябва да се предявяват исковете за обезщетение на вреди в подобен случай. Съдът отбелязва още, че предоставеният пример за съдебна практика от Правителството, при който горепосочената разпоредба е приложена, не се отнася до ситуация, сравнима с тази в конкретния случай, доколкото е ясно, че установяването на нарушение на чл. 5 § 4 от съдилищата и присъждането на обезщетение по този повод се отнасят до задържане, разпоредено от прокурора, което надвишава законния срок от седемдесет и два часа, непредаването „веднага“ на засегнатото лице пред съдия и невъзможността, произхождаща от това, за подаване на иск срещу това задържане (вж. параграфи 23 и 40 по-горе). Следователно, спорното положение показва лошото функциониране на системата, която регулира разглежданото задържане поради факта, че прокурорът е надвишил законовите се правомощия, а не поради липсата на законодателен орган, който да предвиди съдебен контрол на задържането, какъвто изглежда, че е настоящият случай.

48.  При тези обстоятелства Съдът може само да заключи, че искът на основание на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, предложен от Правителството, не представлява съгласно обстоятелствата в конкретния случай, достъпно и ефективно средство за защита, способно да доведе до реабилитиране на жалбоподателя за оплакването му поради липса на правно средство за защита за контрол на законосъобразността на задържането му, което той смята за нарушение на Конвенцията. От друга страна, той смята за съмнително, че чл. 1 от Закона за отговорността на държавата, който предвижда отговорността на административните органи, може да бъде приложим в случая на жалбоподателя, като законодателното действие или липсата на законодателство не са на пръв поглед равни на „извършване на [...] административни задължения“, които могат да ангажират отговорността на органите (вж. параграфи 24 и 25 и следв.).

49.  В светлината на тези  наблюдения и без да се засяга ефективността на иска за обезщетение, предвиден в чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, Съдът счита, че съгласно обстоятелствата в конкретния случай, въпросният иск не представлява ефективно правно средство за защита, чието изчерпване се изисква по смисъла на чл. 35 § 1 от Конвенцията. Следователно, направеното възражение се отхвърля.

50.  С оглед на гореизложеното Съдът счита, че не е необходимо да разглежда твърдението на жалбоподателя, според което това средство за защита не е достъпно поради статута му на непълнолетен (вж. параграф 41 по-горе).

51.  От друга страна, констатирайки, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустима на друго основание, Съдът я обявява за допустима.

Б.  По същество

52.  Правителството признава, че жалбоподателят е задържан на 14 април 2014 г. по заповед на прокурор и че тази заповед не е можела да бъде предмет на съдебен контрол. То допуска, че през периода от 14 до 29 април 2014 г., жалбоподателят не е използвал правното средство за защита, което да позволи  контрол на законосъобразността на това задържане, както е предвидено в чл. 5 § 4 от Конвенцията. От друга страна то посочва, че производството, водено пред районния съд, е във връзка с необходимостта и законността на настаняване с цел възпитателен надзор и в резултат на това, то счита, че взетото решение от този съдебен орган на 29 април 2014 г., е включвало съдебен контрол. В този контекст Правителството счита, че настаняването в дом за временно настаняване може да се разглежда в някои случаи като подготвителен етап за дългосрочно настаняване във възпитателна институция. То добавя, че непълнолетните, настанени в такъв тип домове, се ползват с психологическа и педагогическа помощ, предвидена от закона (вж. параграф 19 по-горе).

53.  Жалбоподателят твърди, че националното законодателство не предвижда правно средство за защита, което да позволява контрол на заповедта за задържане на прокурора и по време на съдебното заседание на 29 април 2014 г. районният съд не е можел да се произнесе относно това задържане. Той посочва, че чл. 24a от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни ограничава компетентността на районния съд така че, според него, последният не може да разгледа друг въпрос, различен от този в молбата на местната комисия за приемане на възпитателни мерки (вж. параграф 18 по-горе). Накрая, жалбоподателят добавя, че новото правно средство за защита, въведено с чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, не може вече да се разглежда като средство за защита, което отговаря на изискванията на чл. 5 § 4 от Конвенцията, тъй като сезираните на това основание съдилища не са компетентни да се произнесат относно законосъобразността на разглежданото задържане и следователно, не могат да наредят, в зависимост от случая, незабавното му освобождаване.

54.  Съдът припомня, че принципите на съдебната практика, приложими в конкретния случай, са обобщени в решенията Станев (цитирано по-горе, §§ 168-170) и А. и други (цитирано по-горе, §§ 105‑106).

55.  Що се отнася до спазването на чл. 5 § 4 от Конвенцията, Съдът отбелязва на първо място, че българското законодателство не предвижда общо средство за защита от типа habeas corpus. Той припомня, че по делото А. и други (цитирано по-горе, § 107), е постановил, че няма специфично средство за защита в България при настаняване на малолетни и непълнолетни лица в домове като въпросния. Съгласно националния закон, останал непроменен след горепосоченото дело, първоначалното настаняване на непълнолетни лица в тези институции се решава от органите на Министерство на вътрешните работи или от прокурор (вж. параграф 19 по-горе). Съдът отбелязва в конкретния случай, че решението за спорното настаняване е взето от прокурора, в резултат на предложение на службите на Министерство на вътрешните работи (вж. параграф 8 по-горе). Той посочва, че Правителството признава, че тези органи са действали в рамките на упражняването на изпълнителната власт на държавата, че те не предоставят гаранциите, които чл. 5 § 4 от Конвенцията изисква от даден „съд“ и че действията им не подлежат на съдебен контрол. Поради това, контролът на „законността“ на разглежданото настаняване не е бил включен в решението, взето от прокурора на 15 април 2014 г.

56.  От друга страна, Съдът отбелязва, че според становището на Правителството решението на районния съд от 29 април 2014 г. включва разглеждане на законосъобразността на задържането на жалбоподателя, разпоредено от прокурора на 15 април 2014 г. Въз основа на материалите по делото Съдът намира, че това съдебно решение е имало за единствен предмет местната комисия да настани жалбоподателя във възпитателен център – интернат, институция, предназначена за прием на малолетни и непълнолетни, нуждаещи се от възпитателен надзор. Той отбелязва, че съдът не разглежда обстоятелствата, при които прокурорът разпорежда настаняването на жалбоподателя в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица и че не се произнася относно законосъобразността на това решение. От друга страна, от националното законодателство не става ясно дали съдът е бил компетентен да го направи в рамките на това производство и да нареди, в зависимост от случая, освобождаването на непълнолетния или да се произнесе по продължителността на наложената мярка. Въпреки че чл. 5 § 1 от Конвенцията не изключва временна мярка за задържане, която служи като предварителна в режим на възпитателен надзор, без самата тя да има същия характер (Bouamar c. Belgique, 29 февруари 1988 г., § 50, серия A № 129), Съдът счита, че чл. 5 § 4 от Конвенцията включва в себе си самостоятелно право, което налага на държавата задължението да осигури правно средство за защита, което да позволява изричното разглеждане на всяко лишаване от свобода. В конкретния случай Съдът отбелязва, че националните органи не са направили  сравнение между задържането, наредено от прокурора, и течащото съдебно производство във връзка с молбата за възпитателни мерки с настаняване. Дори и да се предположи, че случаят е такъв, Съдът не може да заключи, че районният съд е разгледал заповедта на прокурора от 15 април 2014 г. в решението си от 29 април 2014 г., от една страна, поради липсата на доказателство по делото, което да демонстрира, че това задържане е доведено до знанието му, и от друга страна, поради състоянието на приложимото законодателство, което ограничава компетентността на съда и изключва обжалването по съдебен ред на разпореждането на прокурора (вж. параграфи 18 и 19 по-горе).

57.  Поради това, в светлината на състоянието на приложимото национално законодателство и обстоятелствата по делото, Съдът заключва, че жалбоподателят не е могъл да обжалва по съдебен ред законосъобразността на задържането му от 15 април до 14 май 2014 г.

58.  Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

59.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

60.  Жалбоподателят претендира 4 000 евро неимуществени вреди, които твърди, че е претърпял в следствие на задържането си за един месец без възможност за съдебен контрол на тази мярка.

61.  Правителството разчита на преценката на Съда по този въпрос.

62.  Съдът счита, че жалбоподателят неизбежно е претърпял неимуществени вреди поради липсата на правно средство за защита, което да му позволи да поиска разглеждане на законосъобразността на настаняването си в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни лица, както предвижда чл. 5 § 4 от Конвенцията. Тази констатация обосновава присъждането на обезщетение. Като отсъжда по справедливост съгласно изискването на чл. 41 от Конвенцията, Съдът счита, че на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 3 000 евро.

Б.  Разходи и разноски

63.  Жалбоподателят претендира също 3 950 евро за разходи и разноски, направени пред Съда. Той представя документи, потвърждаващи пощенските разходи (30 евро) и разходите за адвокатски хонорари и процесуално представителство в общ размер на четиридесет и девет часа труд, заплатен по 80 евро на час. Освен това той моли сумата, присъдена от Съда на това основание, да бъде платена директно по банковата сметка на Български хелзинкски комитет.

64.  Правителството оспорва тези претенции.

65.  Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател може да получи възстановяване на разходите и разноските само доколкото се установи, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В конкретния случай, като взима предвид документите, с които разполага и съдебната си практика, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2 000 евро за всички разходи, свързани с производството пред него.

В.  Лихви за забава

66.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията;

3.  Приема,

a)  че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно, в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

i.  3 000 евро (три хиляди евро), плюс всички данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди,

ii.  2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски, които да бъдат платими директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет,

б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 19 януари 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 19.1.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-170702