Номер на жалба: 65688/12

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Лишаване от притежания

По делото Стефанови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет, в състав:

          Ерик Мьозе (Erik Møse), Председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin),  заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 7 март 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 65688/12) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от трима български граждани, г-н Васил Георгиев Стефанов, г-жа Минка Александрова Стефанова и г-н Александър Василев Стефанов (”жалбоподателите”), на 4 октомври 2012 г.

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-н С. Дъров, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) е представлявано от правителствения агент г-жа М. Коцева от Министерство на правосъдието.

3.  На 16 март 2015 г. жалбата е комуникирана на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателите са родени съответно през 1938 г., 1940 г. и 1961 г. Първите двама жалбоподатели живеят в Долни Дъбник, а третият жалбоподател живее в София. Първите двама жалбоподатели са родителите на третия жалбоподател.

5.  През 1990 г. тримата жалбоподатели купуват от държавата апартамент в София с площ 144 кв. м., станал държавнасобственост по силата на национализациите, извършени от комунистическия режим след 1945 г.

6.  През 1992 г. наследникът на собственика на жилището преди национализацията предявява иск срещу жалбоподателите по реда на чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността с цел да се установи, че тяхното право на собственост е нищожно. Тя  предявява и иск rei vindicatio срещу тях.

7.  Производството приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 22 юни 2004 г. Националните съдилища, които разглеждат  производството, удовлетворяват и двата иска срещу жалбоподателите. Във връзка с иска по чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността съдилищата установяват нищожността на правото на жалбоподателите, тъй като те са закупили апартамента си в нарушение на закона: районът, в който е разположен апартаментът, е бил предназначен за изграждането на сгради на повече от три етажа,  сградата на жалбоподателите е на два етажа, а законодателството по това време забранява продажбата на апартаменти в такива сгради.

8.  Изглежда, че на неопределена дата след това жалбоподателите подават заявление за компенсаторни записи; страните обаче не са информирали Съда за резултата от процедурата.

9.  През 2005 г. жалбоподателите предявяват иск за претърпени вреди срещу Столична община (която е правоприемник на държавата по отношение на жилищните имоти). На 20 януари 2010 г. Софийски градски съд удовлетворява иска им. Това решение е отменено на 4 ноември 2010 г. от Апелативен съд - София, който отхвърля иска в неговата цялост. С окончателно решение от 4 април 2012 г. Върховният касационен съд, като констатира, че жалбоподателите имат право да получат само сумата, която са платили за апартамента през 1990 г., която през годините значително се е обезценила, им присъжда равностойността на около 12 евро .

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

10.  Относимите факти от предисторията, вътрешно право и практика във връзка с реституцията на градски имоти и по-конкретно прилагането на чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността са обобщени в решението на Съда по делото Великови и други срещу България (№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, и 194/02, §§ 110‑41, 15 март 2007 г.).

ПРАВОТО

I. Молбата на Правителството за заличаване на жалбата СЪГЛАСНО чл. 37 § 1 от Конвенцията

11.  На 12 октомври 2016 г. Правителството подава едностранна декларация с цел разрешаване на въпросите, повдигнати в жалбата. То моли Съдът да заличи жалбата в съответствие с чл. 37 от Конвенцията, като признава нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и предлага да плати на жалбоподателите 42 000 евро, сума, която трябва да покрие всички имуществени и неимуществени вреди, както и разходите и разноските.

12.  Жалбоподателите не са съгласни с декларацията, като посочват, че предложеното  от Правителството обезщетение е твърде ниско.

13.  Чл. 37 от Конвенцията предвижда, че на всеки етап от производството Съдът може да реши да заличи дадена жалба от списъка на делата, ако обстоятелствата водят до едно от заключенията по подпараграфи (a), (b) или (c) от параграф 1 на този член. По-конкретно, чл. 37 § 1 (c) позволява на Съда да заличи дело от своя списък, ако:

“по всяка друга причина, установена от Съда, по-нататъшното разглеждане на жалбата е неоправдано.”

14.  Съдът ще разгледа декларацията на правителството в настоящия случай в светлината на принципите, произтичащи от неговата съдебна практика, по-конкретно от решението по делото Tahsin Acar (вж. Tahsin Acar v. Turkey [GC], № 26307/95, § 75 -77, ЕСПЧ 2003-VI). Така той отбелязва, че Правителството изрично признава нарушението на правото на собственост на жалбоподателите, но не е убеден, че то е предложило достатъчно обезщетение. По-конкретно сумата, предложена в едностранната декларация за имуществени и неимуществени вреди и разходи и разноски, а именно 42 000 евро, няма разумна връзка на пропорционалност със сумите, които Съдът би присъдил.

15.  По тези причини Съдът констатира, че зачитането на правата на човека, както са определени в Конвенцията и нейните протоколи, изисква той да продължи да разглежда делото (вж. например Krawczak v. Poland (no. 2), № 40387/06, §§ 15-24, 8 април 2008 г., и Topčić-Rosenbergv. Croatia, № 19391/11, §§ 27-31, 14 ноември 2013 г.).

16.  В този смисъл Съдът отхвърля молбата на Правителството за заличаване на жалбата от своя списък с дела съгласно чл. 37 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

17.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, че са лишени от собствеността си несправедливо, не по тяхна вина, и без да са получили адекватно обезщетение.

18.  Чл. 1 от Протокол № 1 предвижда:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

19.  Правителството не коментира допустимостта и основателността на жалбата.

20.  Съдът отбелязва, че настоящото дело е сходно на тези, които се разглеждат във водещото дело Великови и други (цитирано по-горе) и редица последващи дела (вж. например Димитър и Анка Димитрови срещу България, № 56753/00, 12 февруари 2009 г., Панайотова срещу България, № 27636/04, 2 юли 2009 г., и Маджаров срещу България, № 40149/05, 2 септември 2010 г.).

A.  Допустимост

21.  Жалбоподателите губят своето жилище през 2004 г., но не подават жалбата си в срок от шест месеца от окончателното решение по производството по чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността (вж. параграфи 1 и 7 по-горе).

22.  Въпреки това, в няколко дела от групата Великови Съдът постановява, че във връзка с лишаването от собственост и присъждането на каквото и да е обезщетение, съответните събития трябва да се разглеждат като продължаваща ситуация, а шестмесечният срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията започва да тече, когато са решени всички въпроси, свързани с обезщетението (вж. например Шойлекови и други срещу България (решение за допустимост), № 61330/00, 66840/01 и 69155/01, 18 септември 2007 г., и Георгиеви срещу България, № 10913/04, § 26, 7 януари 2010 г.). В конкретния случай, след като губят апартамента си, жалбоподателите предявяват иск за претърпени вреди срещу Столична община (вж. параграф 9 по-горе) и въпреки че в крайна сметка им се присъжда много малко обезщетение, не може да се каже, че това производство е очевидно неспособно да доведе до присъждането на адекватно обезщетение - например, такова обезщетение е присъдено от първоинстанционния съд (вж. параграф 9 по-горе). Следователно приложимият шестмесечен срок започва да тече от датата на окончателното решение по производството по иска за претърпени вреди, 4 април 2012 г., което означава, че жалбата е подадена навреме (за подобна ситуация, вж. Владимирова и други срещу България, № 42617/02, §§ 28-30, 26 февруари 2009 г.).

23.  Съдът след това отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. Основателност

24.  Жалбоподателите са лишени от своето имущество вследствие на приемането от страна на Народното събрание и прилагането от страна на националните съдилища на Закона за възстановяване на собствеността, по-конкретно на неговия чл. 7. Това несъмнено представлява държавна намеса в правата им на собственост (вж. Великови и други, цитирано по-горе, § 159).

25.  Тази намеса се основава на приложимото вътрешно законодателство. Освен това, тъй като искът срещу жалбоподателите е предявен в рамките на първоначалния едногодишен срок след влизането в сила на Закона за възстановяване на собствеността, може да се каже, че е част от мерките, свързани с периода на правен и икономически преход в България след десетилетия на тоталитарно управление. Както и в по-ранни подобни случаи, това означава, че случаят попада в обхвата на легитимните цели, преследвани от Закона за възстановяване на собствеността, като възстановяването на справедливостта и зачитането на върховенството на закона (вж. Великови и други, цитирано по-горе, § 172).

26.  По-нататък Съдът отбелязва, че жалбоподателите са лишени от имуществото си поради незначителен недостатък в договора за продажба, по който са го придобили през 1990 г.: договорът е сключен в нарушение на забраната за продажба на апартаменти в двуетажни сгради в зони, предназначени за строителство на сгради на повече от три етажа. Съдът вече е констатирал, че отговорността за такава грешка е на властите и че жалбоподателите не са виновни в това отношение (вж. Георгиева и Мукарева срещу България, № 3413/05, § 31, 2 септември 2010 г.).

27.  При липса на други относими обстоятелства в такъв случай справедливият баланс, изискван съгласно чл. 1 от Протокол № 1, не би могъл да бъде постигнат без адекватно обезщетение.

28.  На първо място, жалбоподателите имат възможността да потърсят компенсаторни записи, а Съдът не е информиран за резултата от тяхното заявление за получаване на такива записи (вж. параграф 8 по-горе). В много подобни случаи обаче Съдът е констатирал, че в разглеждания период от време схемата за компесаторнизаписи,  не осигурява адекватно обезщетение в каквато и да било степен на сигурност (вж. например Маджаров, § 27 и Панайотова, § 24, и двете цитирани по-горе). Следователно, въпреки че достъпността на тази схема за жалбоподателите ще бъде взета под внимание съгласно чл. 41 от Конвенцията, тя не може категорично да повлияе на изхода от оплакването им по чл. 1 от Протокол № 1.

29.  Също така жалбоподателите не са имали възможност да получат адекватно обезщетение, когато са прибегнали до иск за претърпени вреди срещу Столична община, тъй като им е присъдена само символична сума (вж. параграф 9 по-горе).

30.  При тези обстоятелства Съдът констатира, че адекватно обезщетение за жалбоподателите не е достъпно. От това следва, че не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на техните права, определени в параграф 27 по-горе.

31.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

33.  Жалбоподателите претендират 282 000 лева , равностойността на приблизително 144 000 евро , по отношение на имуществени вреди. Те представят оценка на апартамента, който са загубили, изготвена от лицензиран експерт, който смята, че това е пазарната стойност на апартамента въз основа на информация от оферти за продажба на други подобни апартаменти в София и възможните приходи от наем.

34.  Жалбоподателите не отправят претенции по отношение на неимуществени вреди.

35.  Правителството не коментира.

36.  Съдът прилага към настоящото дело подхода, изложен в предходни сходни дела (по-конкретно решението за справедливо обезщетение по разглежданите случаи във Великови и други, където Съдът констатира нарушения на чл. 1 от Протокол № 1, вж. Тодорова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 48380/99, 51362/99, 60036/00 и 73465/01, 24 април 2008 г.). Освен това, както вече беше обсъдено, той взема предвид достъпността за жалбоподателите на обезщетение чрез компесаторни записи (вж. параграф 28 по-горе, както и Тодорова и други, цитирано по-горе, §§ 44-46).

37.  Като взема  предвид горепосочените съображения и всички обстоятелства по делото, Съдът присъжда заедно на тримата жалбоподатели 75 000 евро за имуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

38.  Жалбоподателите не отправят претенция по отношение на разходи и разноски. Съответно Съдът смята, че няма причина да им се присъжда каквато и да било сума по тази позиция.

В. Лихва за забава

39.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(i) че държавата - ответник трябва да заплати съвместно на тримата жалбоподатели в срок от три месеца 75 000 евро (седемдесет и пет хиляди евро) по отношение на имуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, които се изчисляват в български лева по курсакъм датата на плащането;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока  на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 30 март 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 30 от Правилника на Съда.

Ан-Мари Дуген                                                                    Ерик Мьозе
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 30.3.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-172362