Номер на жалба: 40524/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 9) Свобода на мисълта, съвестта и религията, (Чл. 11) Свобода на събранията и сдружаването, (Чл. 11-1) Свобода на сдружаването, (Чл. 9-1) Свобода на религията

По делото Генов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (АngelikaNußberger),председател,
          Андре Потоцки (AndréPotocki),
          Фарис Вехабович (FarisVehabović),
          Йонко Грозев (YonkoGrozev),

          Карло Ранцони (CarloRanzoni),
          Мартинш Митс (MārtiņšMits),
          Лeтиф Хюсеинов (LәtifHüseynov),съдии,
и Милан Бласко(MilanBlaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 28 февруари 2017 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 40524/08) срещу Република България, подадена в Съда на 13 август 2008 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н Асен Георгиев Генов („жалбоподателят“).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н С. Овчаров, адвокат от София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че отказът на съда да регистрира като вероизповедание сдружението, чийто председател е той, представлява неоправдана намеса в правoтo му на свобода на религията и свободно  сдружаване. 

4.  На 3 октомври 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1969 г. и живее в София.

6.  На общо събрание, състояло се на 25 януари 2007 г. в София, в ж.к. Надежда, седем членове - основатели решават да създадат ново религиозно сдружение - Международно общество за Кришна съзнание – София, Надежда. Жалбоподателят е избран за председател на новото сдружение.

7.  През 1991 г. под името Общество за Кришна съзнание като вероизповедание е регистрирано българското поделение на Международното общество за Кришна съзнание, чието седалище се намира в Маяпур, Западна Бенгалия, Индия. Сдружението е пререгистрирано на 4 март 2003 г. съгласно новия Закон за вероизповеданията, влязъл в сила на 1 януари 2003 г. Според жалбоподателя сдружението, създадено през 2007 г. не е  йерархично подчинено на съществуващото българско сдружение, а представлява независимо поделение на конфедерацията Международно общество за Кришна съзнание.

8.  На 31 януари 2007 г. жалбоподателят подава в Софийски градски съд молба за регистрацията на новата религиозна общност съгласно Закона за вероизповеданията.

9.  В рамките на процедурата по регистрация съдът изисква експертно становище от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет. В доклада си тази дирекция прави заключение, че уставът на новата общност е в съответствие със закона. Тя обаче отбелязва, че по вярванията и ритуалите си тя не се отличава от вече съществуващото Общество за Кришна съзнание, но че членовете на новата общност са заявили, че търсят нова организационна форма за изповядването на своите вярвания. Тя отбелязва, че съдът е този, който трябва да реши дали в този случай регистрацията на новото вероизповедание е възможна съгласно закона. 

10.  С решение от 9 март 2007 г. Софийски градски съд отхвърля молбата за регистрация. Той счита, че от една страна името на сдружението не е достатъчно отличително, тъй като прилича на името на вече съществуващата общност, и от друга страна, че може да въведе в заблуда, доколкото съдържа думата „международно“, при положение, че общността е създадена от български граждани. Съдът отбелязва освен това, че уставът на новото сдружение е идентичен с този на вече съществуващото сдружение, че вярванията и ритуалите, описани в него, са същите и че заради това съществува опасност от объркване на двете организации. Накрая, той преценява, че обявената цел на новата общност да бъде променена организацията на вече регистрираното религиозно сдружение създава опасност от схизма между вярващите. Жалбоподателят обжалва това решение от името на сдружението-жалбоподател.

11.  С решение на Софийски апелативен съд от 23 юли 2007 г. това решение е потвърдено, като мотивите му са частично заменени. Съдът констатира, че според уставите на двете организации вярванията и ритуалите им са еднакви. Той отбелязва, че жалбоподателят, в качеството си на председател на новото сдружение, е заявил пред Дирекция „Вероизповедания“, че регистрацията на новата общност е договорена с цел да се преструктурира вече съществуващото сдружение. Той отбелязва, че неговото становище в апелативното производство все пак е различно, тъй като жалбоподателят се позовава на религиозното многообразие и на свободното практикуване на вероизповеданията, за да обоснове създаването на новата организация. Апелативният съд припомня, че държавните органи нямат право да се намесват в организацията на религиозните общности. Той счита обаче, че в конкретния случай не се касае за регистрация на ново вероизповедание, а за създаването на поделение на съществуващата организация. В тази връзка той отбелязва, че жалбоподателят е член на Обществото за Кришна съзнание, регистрирано през 1991 г., и констатира, че уставът на тази общност предвижда, че съветът на общността може да вземе решение за създаването на местни поделения, но това не е направено в този случай. 

12.  Жалбоподателят обжалва в касационно производство. Той твърди, че няма разпоредба в националното законодателство, която да задължава последователите на едно и също вярване да бъдат част от една и съща църква и че възможността да създава местни поделения е право на религиозната общност, а не задължение. Като се позовава на практиката на съда, жалбоподателят прави извод, че държавата трябва да бъде неутрална по отношение на религиите и да не се намесва, за да не се налага на вярващите единно ръководство.

13.  С решение от 29 февруари 2008 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата. Той приема, че прилагането от съдилищата на правилата, отнасящи се до регистрацията на юридическите лица и на вероизповеданията в частност, не представляват неоправдана намеса в упражняването на правото на свобода на религията. Той отбелязва, че Законът за вероизповеданията позволява създаването и вписването в регистъра на ново юридическо лице в два случая: регистрацията на ново вероизповедание или регистрацията на местно поделение на вече регистрирано вероизповедание.

14.  По отношение на първата възможност висшата инстанция отбелязва, че чл. 15, ал. 2 от Закона за вероизповеданията изрично забранява регистрацията на две вероизповедания с едно и също наименование и седалище. Според Върховния касационен съд тази разпоредба е пречка за регистрацията на нова общност, изповядваща същата религия като вече регистрирано вероизповедание, но съставена от различни лица. В конкретния случай, обаче, висшата инстанция отбелязва, че според основателите на общността, подала молба за регистрация, вярванията им не се различават от тези на вероизповеданието, вече регистрирано под името „Общество за Кришна съзнание“, че новата общност е имала почти същото име като това на вече съществуващата и че и двете са със седалище в София. Поради това той преценява, че не е налице отделно вероизповедание, което да може да бъде регистрирано.

15.  По отношение на втората възможност, предвидена от чл. 20 на Закона за вероизповеданията, а именно тази, да се регистрира като юридическо лице местното поделение на едно вероизповедание, Върховният касационен съд счита, че също не може да намери приложение, тъй като новата общност се намира в същия град като вече съществуващата и фактът, че седалището ѝ е в конкретен жилищен комплекс (Надежда), не е от значение. Той счита също, че такава регистрация е възможна само с решението и по искане на организацията-майка, които в случая липсват. 

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

16.  Законът за вероизповеданията, в сила от 1 януари 2003 г., провъзгласява свободата на религия, свободата и равноправието на вероизповеданията и отделянето на религиозните институции от държавата. Съгласно чл. 4 от Закона държавната намеса във вътрешната организация на религиозните общности или институции е недопустима.

17.  Съгласно чл. 6 от Закона свободата на вероизповеданието включва, наред с други права, това да се създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и начин на представителство, които са подходящи според членовете им. Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице, ако са регистрирани като вероизповедания при условията и по реда на чл. 14 и следващи от закона. Регистрацията се извършва от Софийски градски съд в охранително производство. Според предоставената от страните информация, през 2008 г. около сто вероизповедания са регистрирани съгласно закона.

18.  Според чл. 17 от Закона уставът на вероизповеданието  трябва да съдържа, наред с другото, наименованието и седалището на вероизповеданието, изложение на верското убеждение и богослужебната практика, както и информация за структурата на управителните органи, лицата, които имат право да представляват вероизповеданието, имуществото и начините на финансиране.

19.  Съгласно чл. 9 от Закона, всяко вероизповедание се характеризира с наименованието си и верските убеждения на физическите лица, съставляващи религиозната му общност. Чл. 15, ал. 2 от Закона постановява, че не може да има повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище. Съдебната практика счита, че в съответствие с тази разпоредба е възможна само регистрацията на ново вероизповедание, което се различава от вече регистрираните по наименованието си, седалището си, но също така и по религиозната си доктрина (реш. № 285 от 29.04.2008 г. по т.д. №811/2007, ВКС, реш. №1114 от 4.07.2011 г. по ф.д. №513/2011, АС София, и опр. № 464 от 15.07.2014 г. по т.д. №3897/2013, ВКС, потвърждаващо реш. №1447 от 8.07.2013 г. по ф.д. №183/2013, АС София). Конкретно по отношение на идентификацията на наименованието, съдебната практика смята, че малки разлики в думите, съставящи името или в подредбата на думите не са достатъчни да се счита, че наименованието на вероизповеданието е различно (опр. № 263 от 20.03.2013 г. по т.д. №443/2012, ВКС, потвърждаващо реш. № 633 от 23.04.2012 г. по ф.д. №1142/2012, АС София,и реш. № 677 от 29.04.2011 г. по ф.д. №542/2011, АС София). Справка, представена от жалбоподателя, издадена от Дирекция „Вероизповедания“ обаче удостоверява, че през 2008 г. в регистъра на Софийски градски съд са регистрирани, някои с много подобни наименования, три презвитериански църкви, единадесет баптистки църкви и три лютерански църкви. Например,  регистрирани са Баптистка църква Надежда, Баптистка църква Добра надежда, Независима баптистка църква, Библейска баптистка църква  и Баптистка църква на Новия завет.

20.  Регистрираните вероизповедания могат да имат местни поделения, ако това е предвидено в устава им. Тези поделения могат да бъдат предмет на обявяване и вписване в специален регистър на общината според населеното място, където е седалището им (чл. 19 от Закона). По решение на централното ръководство на вероизповеданието и според устава му местните поделения могат да се регистрират като юридически лица в окръжния съд по седалището им (чл.20 от Закона).

21.  Вероизповеданията, регистрирани съгласно Закона за вероизповеданията, имат статут на юридически лица и могат да притежават имущество (чл. 21 от Закона). Те могат да разкриват лечебни, социални и образователни заведения (чл. 30 от Закона). Държавата може да ги подпомага в осъществяването на тяхната дейност чрез данъчни, финансови или други мерки (чл. 25 от Закона).

22.  Освен това, Законът за юридическите лица с нестопанска цел от 2000 г., който урежда учредяването и дейността на юридическите лица с нестопанска цел постановява, че режимът на организациите, които имат за цел извършването на политическа, синдикална и дейност, присъща на вероизповедание, се уреждат с отделен закон (параграф 2 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за юридически лица с нестопанска цел). Съдилищата могат да откажат вписването на една общност по Закона за юридическите лица с нестопанска цел на основанието, че заради дейността си, то е обект на специален режим (Вж. относно религиозна общност, опр. № 183 от 10.0.4.2003 г. по гр.д. № 213/2003, АС Пловдив).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 9 И ЧЛ. 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Жалбоподателят твърди, че отказът за регистрация на сдружението е нарушил правото му на свобода на религията и правото на свободно сдружаване, гарантирани от чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията, които предвиждат:

Член 9

„1.  Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.

2.  Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“

Член 11

„1.  Βсеки има право на свобода на мирните събрания и на свободно сдружаване, включително правото да образува и членува в професионални съюзи за защита на своите интереси.

2.  Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Този член не изключва въвеждането на законни ограничения върху упражняването на тези права от служещите във въоръжените сили, полицията или държавната администрация.“

A.  Допустимост

24.  Правителството твърди, че жалбоподателят е могъл, въз основа на чл. 19 от Закона за вероизповеданията, да впише в специалния регистър на общината сдружението си като местно поделение на съществуващото Общество за Кришна съзнание. То посочва, че съгласно на чл. 20 от този Закон местното поделение също може да получи статут на юридическо лице, като се подаде заявление за регистрацията му пред окръжния съд по седалището му. В резултат на това то прави заключението, че жалбоподателят не е изчерпал средствата за вътрешноправна защита, с които е разполагал съгласно националното законодателство.

25.  Жалбоподателят обясни, че не е имал правото да регистрира местно поделение на съществуващото Кришна общество с мотива, че той не е нито член, нито представител на сдружението и не е  упълномощен от управителните органи на същото.

26.  Съдът счита, че повдигнатият от Правителството въпрос за неизчерпването на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със съществото на оплакванията на жалбоподателя с оглед на чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията. Заради това има основание повдигнатото възражение да се присъедини към разглеждането на жалбата по същество. Освен това, като констатира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че не е в противоречие с друго основание за допустимост, Съдът я обявява за допустима.

B.  По същество

1.  Становища на страните

a)  Правителството

27.  Правителството твърди, че не е нарушено правото на свобода на религията на жалбоподателя, тъй като същият според него не е възпрепятстван да упражнява свободно вероизповеданието си. Като се връща към доводите си, изложени по повод на възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, то поддържа, че не е имало и нарушение на правото на свободно сдружаване на лицето с мотива, че съществуващото сдружение на последователите на Кришна не е прекратено и че жалбоподателят е имал възможността да регистрира групата си като местно поделение на това вероизповедание на основание чл. 19 и чл. 20 от Закона за вероизповеданията.  

28.  Като приема, че отказът да бъде регистрирано новото сдружение представлява намеса в упражняването на правото на свободно сдружаване на жалбоподателя, Правителството твърди, че това ограничение е предвидено от закона, че  е преследвало легитимни цели за защита на обществения ред и   правната сигурност и на правата и свободите на другите граждани, и че е било „необходимо в едно демократично общество“.

29.  Правителството твърди, че според основателите на новата общност, тяхното вероизповедание не се различава от това на вече съществуващата. Следователно според тях става дума за същото вярване, а не за различни течения на една религия. Правителството отбелязва освен това, че наименованието на новото сдружение, „Международно общество за Кришна съзнание – София, Надежда“ е почти същото като това на вече регистрирано вероизповедание - „Общество за Кришна съзнание“. Такава подобност на имената би могла да доведе до объркване и въвеждане в заблуда на трети страни и до създаване на конфликти („схизма“) между последователите на съществуващата религиозна общност и тези на новата общност. Правителството твърди също, че ако пред Съда жалбоподателят претендира за правото да създаде ново сдружение в името на религиозното многообразие, то той е заявил пред експертите от Дирекция „Вероизповедания“, че целта на новото сдружение е да се направи преструктуриране на съществуващия култ към Кришна. 

б)  Жалбоподателят

30.  Жалбоподателят твърди, че отказът да бъде регистрирано ръководеното от него сдружение представлява намеса в правата му на свобода на религията и свободно сдружаване. Той посочва, че след като няма статут на юридическо лице, тази общност няма право на собственост върху имущество,няма право да открива банкова сметка, да сключва договори или да издава публикации – действия, които според него са все необходими, за да позволят пълноценното  упражняване на правата.

31.  Жалбоподателят твърди, че този отказ не е в съответствие с вътрешното право, на което общността е спазвала всички разпоредби и че не е преследвал легитимна цел в интерес на обществото. Той счита, че негласната причина за отказа за регистрация на сдружението, както и този, отнасящ се до няколко други сдружения по същото време, е опасението на властите от създаване на схизма в съществуващите вероизповедания, като схизмата, разцепила Българската православна църква през 90-те години на 20 век и първото десетилетие на 21 век. Той твърди, че няколко религиозни общности с много подобни наименования са регистрирани в предходните години (параграф 19 по-горе).

32.  Що се отнася до становището на Правителството, според което общността е можела да се регистрира като местно поделение на съществуващото вероизповедание, жалбоподателят отвръща, че всяка религиозна общност взима самостоятелно решение за структурата си и за вътрешната си организация. Той добавя, че в конкретния случай, религиозната традиция на кришнаизма е избрала хоризонтална структура, съставена от организации без йерархична свързаност помежду си.

2.  Преценката на съда

a)  Основни принципи

33.  Съдът припомня, че съгласно чл. 9 от Конвенцията свободата на мисълта, съвестта и религията представлява един от устоите на „демократичното общество“ според Конвенцията. Ако религиозната свобода зависи най-напред от вътрешното убеждение, тя включва още и свободата на едно лице да изповядва религията си, индивидуално и частно или колективно, публично и в кръга на други лица, чиято вяра споделя  (Kokkinakis c. Grèce, 25 май 1993 г., § 31, серия A № 260-A, и, неотдавна, İzzettin Doğan et autres c. Turquie[GC], № 62649/10, §§ 103‑104, ЕСПЧ 2016).

34.  При религиозните общности, съществуващи традиционно под формата на организирани структури, когато се разглежда организацията на една от тях, чл. 9 следва да се тълкува в светлината на чл. 11 от Конвенцията, който защитава сдружаването от всяка неоправдана намеса на държавата. Независимостта на религиозните общности действително е необходима за плурализма в едно демократично общество и съответно се намира в самата същина на защитата, гарантирана от чл. 9 от Конвенцията (Religionsgemeinschaft der Zeugen Jehovas et autres c. Autriche, № 40825/98, §§ 60-61, 31 юли 2008 г., и Хасан и Чауш срещу България [GC], №30985/96, § 62, ЕСПЧ 2000-XI).

35.  Съдът припомня освен това, че възможността за гражданите да учредят юридическо лице, за да действат колективно в дадена област на общ интерес, представлява един от най-важните аспекти на правото на свобода на сдружаването, без който това право би било лишено от всякакво значение. Той постоянно е заявявал, че отказът на националните власти да предоставят статут на юридическо лице на сдружение от частни лица представлява намеса в упражняването на правото на последните на свободата на сдружаване  (Gorzelik et autres c. Pologne[GC], № 44158/98, §§ 52 и следващи, ЕСПЧ 2004-I, и Sidiropouloset autres c. Grèce, 10 юли 1998 г., §§ 31 и следващи, Сборник с постановления и решения 1998-IV). Когато се касае конкретно за организацията на една религиозна общност, отказът да се признае такава общност като Църква или да ѝ се предостави статут на юридическо лице също е разглеждан като намеса в правата на жалбоподателите на свобода на религията, гарантиран от чл. 9 от Конвенцията (Église métropolitaine de Bessarabie et autres c. Moldova, № 45701/99, § 105, ЕСПЧ 2001‑XII, Religionsgemeinschaft der Zeugen Jehovas et autres, цитирано по-горе, § 66, и Branche de Moscou del’Armée du Salut c. Russie, № 72881/01, § 74, ЕСПЧ 2006‑XI).

36.  Свободата на сдружаване въпреки всичко не е абсолютна и държавите разполагат с правото да следят доколко целта и дейностите на едно сдружение съответстват на правилата, определени от законодателството. Държавите все пак трябва да използват това право по начин, съвместим с техните задължения, произтичащи от Конвенцията и при условието да се упражнява контрол от нейните органи. В резултат на това изключенията по чл. 11 от Конвенцията трябва да бъдат ограничително тълкувани, като единствено убедителните и наложителни причини могат да оправдаят ограниченията в свободата на сдружаване. Когато упражнява контрола си, Съдът изобщо няма за цел да замести компетентните национални съдилища, а да провери въз основа на чл. 11 решенията, които същите са постановили в съответствие с правото им на преценка. От това не следва, че той трябва да се ограничи с проверката на това дали държавата - ответник е използвала това право добросъвестно, с дължимата грижа и по разумен начин: той трябва да разгледа спорната намеса, като вземе предвид цялото дело, за да определи дали тя е „пропорционална на преследваната от закона цел“ и дали мотивите, изложени от националните власти, за да я оправдаят, се явяват „относими и достатъчни“. За тази цел Съдът трябва да се увери, че националните органи са приложили права, съответстващи на принципите, залегнали в чл. 11, като при това се основат на приемлива преценка на относимите факти (Gorzelik et autres, цитирано по-горе, §§94-96, и Magyar Keresztény Mennonita Egyház et autres c. Hongrie, №№ 70945/11, 23611/12, 26998/12, 41150/12, 41155/12, 41463/12, 41553/12, 54977/12 и 56581/12, §§ 78-80, ЕСПЧ 2014 (извадки)).

б)  Приложения на тези принципи в настоящия случай

i.  За съществуването на намеса

37.  За да разгледа дали в даден случай е имало намеса в упражняването на правата, гарантирани от чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията, Съдът трябва да вземе предвид последствията от спорната мярка, наложена върху упражняването на тези права от жалбоподателя, като конкретно отчете значението на правото на религиозните общности на самоуправление (İzzettin Doğan et autres, цитирано по-горе, §94, и цитираната съдебна практика). В конкретния случай, както Правителството отбелязва, отказът за регистрация на новото сдружение не е попречило на жалбоподателя или на другите членове на сдружението да извършват събирания или да практикуват религиозни обреди. Съдът обаче отбелязва, че в отсъствието на регистрация от страна на съда, споменатото сдружение не е могло да получи статут на юридическо лице и да упражнява от свое име правата, свързани с този статут, и по-конкретно правото да притежава или да отдава под наем имущество, да разполага с банкови сметки или да участва като страна в съдебно производство, които все пак са от съществено значение за упражняване на правото на изповядване на религията (Kimlya et autres c. Russie, № 76836/01 и 32782/03, § 85, ЕСПЧ 2009 г.).В тази връзка Съдът счита, че българското право не позволява на една религиозна общност да придобие статут на юридическо лице по начин, различен от регистрацията му като вероизповедание, след като възможността да създаде сдружение по силата на общия режим не му е предоставена (параграф 22 по-горе).

38.  С оглед на тези обстоятелства Съдът смята, че отказът да бъде регистрирана като вероизповедание учреденото от жалбоподателя сдружение представлява намеса в упражняването на правата му, гарантирани от чл. 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 11. 

ii.  За обосноваването на намесата

39.  За да определи дали твърдяната намеса е в нарушение  на Конвенцията, Съдът трябва да установи дали тя отговаря на изискванията на втория параграф от чл. 9 и чл. 11, дали е „предвидена от закона“, преследва ли  легитимните цели, определени от тези разпоредби и дали  е „необходима в едно демократично общество“.

40.  Що се отнася до законосъобразността на намесата, Съдът отбелязва, че за да бъде отказана поисканата от жалбоподателя регистрация на сдружение националните съдилища са се позовали на относими в конкретния случай разпоредби на Закона за вероизповеданията и че тълкуването им се явява в съответствие с преобладаващата съдебна практика по тази тема (параграфи 14 и 19 по-горе). В резултат на това Съдът приема, че спорната намеса е „предвидена от закона“.

41.  По отношение на преследваните с тази мярка цели, предвид мотивите, посочени от националните съдилища и аргументите, представени от Правителството, според които отказът за регистрация е имал за цел да не позволи съществуването на няколко религиозни общности със същите вярвания и същото наименование, за да се попречи на създаването на заблуда в хората и да се запази правната сигурност, Съдът приема, че намесата е преследвала легитимни цели, насочени към защитата на реда и на правата и свободите на други лица. Остава въпросът дали тази намеса може да се сметне за „необходима в едно демократично общество“ при преследването на тези цели.

42.  В тази връзка Съдът отбелязва, че ако мотивите, изложени от различните съдебни инстанции, имат незначителни разлики, Върховният касационен съд окончателно е отказал регистрацията на създаденото от жалбоподателя сдружение с мотива, че последователите на последното споделят същите вярвания като на вече регистрирано религиозно сдружение - Общество за Кришна съзнание, и че освен това въпросното сдружение е имало почти идентично наименование.

43.  Съдът счита, че фактът да се изисква от едно новосъздадено юридическо лице да приеме име, което да не е в състояние да въведе обществото в заблуда и да позволява да бъде различавано от други подобни организации може по принцип да мине за оправдано ограничение на правото на едно сдружение да избира свободно името си. Той обаче отбелязва, че в настоящия случай сходството на имената не представлява основния мотив за отказа, произнесен от Върховния касационен съд: последният в действителност е тълкувал чл. 15, ал. 2 от Закона за вероизповеданията като забраняващ регистрацията на всяка религиозна общност със същите вярвания като съществуващо вероизповедание (параграф 14 по-горе). Съдът отбелязва освен това, че двете имена не са напълно еднакви, като името на новото сдружение се отличавало по прилагателното „международно“ и с посочването на района „София, Надежда“, и че националните съдилища не са дали никакви указания на сдружението относно начина, по който е можело да промени избраното име, за да бъде то прието (Цонев срещу България, №45963/99, § 56, 13 април 2006 г., и Branche de Moscou del’Armée du Salut, цитирано по-горе, § 90). Накрая, както отбелязва жалбоподателят (параграфи 19 и 31 по-горе), няколко други вероизповедания с подобни имена са регистрирани (вж. също, относно името на политическа партия, Цонев, цитирано по-горе, §§ 26 и 56).При тези обстоятелства Съдът счита, че идентичността на името на сдружението, чиято регистрация е поискана, и това на съществуващото сдружение, не е достатъчна, за да се обоснове отказа за регистрация.

44.  По отношение на другия изложен мотив, а именно споделянето от последователите на новата организация на същите вярвания и ритуали като тези на вече съществуващото сдружение, Съдът отбелязва, че възприетият от Върховния касационен съд подход би довел до практика за отказване на регистрация на всяко ново вероизповедание, което изповядва същата доктрина като вече съществуващо вероизповедание. Предвид невъзможността в българското право за сдружение, имащо религиозна дейност, да придобие статут на юридическо лице по друг начин (параграф 22 по-горе), тази позиция на висшата инстанция би могла, като последица, да позволи съществуването само на една вероизповедателна организация за религиозно течение и да се налага на вярващите да се обръщат към тази организация. Нещо повече, преценката дали вярванията имат подобен характер или не, би била задача на съдилищата, а не на самите религиозни общности.

45.  Подобен подход изглежда трудно съвместим с правото на свобода на религията и свободното сдружаване, гарантирани от чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията. Съдът припомня наистина, че според съдебната му практика, правото на свобода на религията, както се разглежда от Конвенцията, изключва по принцип преценката от страна на държавата на законността на религиозните вярвания или начините, по които те се изразяват. В едно демократично общество не се налага държавата да предприема мерки, за да се гарантира, че религиозните общности са или ще останат поставени под едно единствено управление. Ако една религиозна общност е разделена, държавата е задължена да остане неутрална и безпристрастна и не трябва да предприема мерки, които биха облагодетелствали един ръководител пред друг или които биха имали за цел да принудят една религиозна общност, против собствените ѝ желания, да се постави под едно единствено ръководство. Ролята на властите в един такъв случай би се състояла в това, не да вземе мерки, способни да привилегироват едно течение за сметка на другите, нито да отстрани причината за напреженията, като премахне плурализма, а да се увери, че групи, които се противопоставят една на друга, проявяват взаимна търпимост (İzzettin Doğan et autres, цитирано по-горе, § 108, Хасан и Чауш, цитирано по-горе, § 78, и Église métropolitaine de Bessarabie et autres, цитирано по-горе, §117).

46.  В настоящия случай Съдът констатира, че жалбоподателят изрично е декларирал, в рамките на националното производство, че членовете-основатели на новото сдружение са искали по-скоро да създадат нова религиозна организация, а не да учредят поделение на съществуващото сдружение и да се включат в йерархична структура. При тези обстоятелства налагането на жалбоподателя да изповядва вярванията си в рамките на вече регистрираната организация с мотива, че, според националните власти, неговите вярвания са същите като тези на това вероизповедание, не се явява необходимо и пропорционално на преследването на легитимната цел да се позволи на обществеността да направи разграничаването между различните религиозни сдружения. Това заключение не може да бъде променено дори при положение, че както изглежда, че Правителството твърди, решението да се създаде ново религиозно сдружение е последица от разделение в лоното на съществуващото вероизповедание. Нещо повече, противно на твърдяното от Правителството в отправеното възражение за неизчерпване, жалбоподателят не е имал възможността да създаде ново поделение на съществуващото вероизповедание, защото вътрешното право не позволява създаването на такова поделение в същия град и без изрично решение на организацията-майка (параграф 15 по-горе). В това отношение Съдът смята, че подобността на вярванията и ритуалите между двете сдружения също не е в състояние да обоснове спорния отказ за регистрация. Поради изложените мотиви следва да се отхвърли също и възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, предявено от Правителството.

47.  С оглед на всички гореизложени аргументи, Съдът счита, че отказът да бъде регистрирано учреденото от жалбоподателя сдружение не е „необходим в едно демократично общество“. Поради тази причина има нарушение на чл. 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 11.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

48.  Съгласно чл. 41 от Конвенцията

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите  към  нея  и  ако  вътрешното  право  на  съответната Βисокодоговаряща  страна  допуска  само  частично  обезщетение, Съдът,  ако  е  необходимо,  постановява  предоставянето  на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“  

A.  Вреди

49.  Жалбоподателят претендира 2 000 евро за неимуществените вреди, които счита, че е претърпял. 

50.  Правителството счита претендираната сума за прекомерна.

51.  Съдът смята, че е уместно да присъди на жалбоподателя претендираната сума от 2 000 евро за неимуществени вреди.

B.  Разходи и разноски

52.  Жалбоподателят претендира също и 1 500 евро за разходите и разноските, направени пред Съда. Той представя отчет за извършената от адвоката му работа, общо за шестнадесет часа при часова ставка от 80 евро. Моли присъдената сума да бъде преведена директно по сметката на адвоката му.

53.  Правителството посочва, че, предвид обявения брой часове и часова ставка, адвокатският хонорар трябва да бъде в размер на 1 280 евро, което му се струва прекомерно в сравнение с обичайно начисляваните хонорари в България.

54.  Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само доколкото се установи, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В конкретния случай, като взима предвид документите, с които разполага и съдебната си практика, Съдът счита претендирания адвокатски хонорар в размер на 1 280 евро за установен и разумен, отговарящ на шестнадесет часа съдебна работна при часова ставка от 80 евро и присъжда тази сума на жалбоподателя.   

C.  Лихви за забава

55.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Решава да присъедини към разглеждането на спора по същество възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, предявено от Правителството и го отхвърля ;

2.  Обявява жалбата за допустима;

3.  Приема,че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 11;

4.  Приема,

a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

i.  2 000евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на неимуществени вреди,

ii.  1 280евро (хиляда двеста и осемдесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски, които да се платят по банковата сметка, посочена от представителя на жалбоподателя;

б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 23 март 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 23.3.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-172517