Номер на жалба: 63391/13

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Басменкова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), Председател,
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin),  заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 14 март 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 63391/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от гражданка на България, г-жа Мария Николаева Басменкова (”жалбоподателката”), на 21 септември 2013 г.

2.  Жалбоподателката се представлява от г-жа А. Гаврилова-Анчева, адвокат, практикуващ в София. българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа А. Панова от Министерството на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно продължителния неуспех на властите да предоставят на жалбоподателката обезщетение за отчужден имот на нейния съпруг,  а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1937 г. и живее в София.

5.  Съпругът на жалбоподателката е собственик на част от къща и двор в София.

6.  Със заповед на кмета от 15 октомври 1981 г. имотът е отчужден за построяването на метростанция. Заповедта, издадена на основание чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ), посочва, че съпругът на жалбоподателката трябва да бъде обезщетен с тристаен апартамент в сграда, която общината следва да построи.

7.  През 1989 г. жалбоподателката и съпругът ѝ се изнасят от отчуждения имот и са настанени в двустаен общински апартамент. Отчуждената къща впоследствие е разрушена.

8.  С допълнителна заповед от 1 септември 1989 г. по чл. 100 от Закона за териториалното и селищно устройство кметът определя точното местоположение, размер и други подробности по отношение на предложения като обезщетение апартамент с площ 94 кв.м.

9.  След 1993 г., когато съпругът на жалбоподателката е починал, тя става собственик на бъдещия апартамент, определен в обезщетение срещу отчуждаването.

10.  През следващите години жалбоподателката многократно призовава властите да приключат процедурата по обезщетяване, като ѝ предоставят дължимия ѝ апартамент, но без резултат. Изграждането на сградата, в която апартаментът трябва да се намира, така и не започва.

11.  През 2001 г. жалбоподателката предявява иск за причинени вреди вследствие на неуспеха на Столична община да построи и да ѝ предостави дължимия ѝ апартамент в периода от януари 1993 г. до септември 2001 г. С окончателно решение от 6 март 2008 г. Върховният касационен съд приема, че общината е отговорна за непредоставянето на апартамента в разумен срок, и присъжда на жалбоподателката 10 000 български лева за неимуществени вреди и 44 320 лева за пропуснати ползи.

12.  През 2009 г. жалбоподателката предявява нов иск за вреди срещу Столична община за периода след октомври 2001 г. Искът е отхвърлен с окончателно решение на Върховния административен съд от 22 март 2013 г., като се приема, че жалбоподателката е разполагала със специално средство за защита, а именно възможността, предвидена в § 9, ал. 1 от Преходните разпоредби на Закон за устройство на територията от 2001 г., да претендира парично обезщетение за отчужден имот вместо обезщетение с жилище (вж. параграф 16 по-долу).

13.  През 2013 г. Столична община информира жалбоподателката, че изграждането на сградата, в която ще се намира полагащото ѝ се жилище, трябва да започне в най-кратък срок. Според най-новата информация, представена от страните през 2014 г., общината търси строителна компания, която да извърши строителните работи.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

14.  Приложимото национално законодателство в сила до 1996-98 г. относно отчуждаването на имоти за обществено ползване и предоставянето на обезщетение, както и свързаната с това вътрешна практика, са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

15.  По-конкретно, чл. 100 от Закона за териториалното и селищно устройство предвижда, че след отчуждаване, съответният кмет чрез допълнителна заповед трябва да посочи точния имот, предложен на собствениците като обезщетение. По искане на собствениците, чиито имоти са отчуждени, заповедта може да бъде изменена от кмета с цел да се предостави парично обезщетение или обезщетение с друг имот (чл. 103(5) от ЗТСУ). През 1996 г. и 1998 г. разпоредбите на Закона за териториалното и селищно устройство относно отчуждаването на имоти  за обществено ползване са заменени с други правила, но е предвидено, че предходните разпоредби, макар и отменени, продължават да регулират започнатите отчуждителни производства.

16.  Законът за устройство на територията от 2001 г. предвижда в § 9, ал. 1 от Преходните разпоредби, че когато отчуждителното производство е започнато при действието на отменените разпоредби и собствениците на отчуждения имот все още не са получили дължимото им обезщетение, могат да претендират парично обезщетение.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

17.  Жалбоподателката се оплаква от прекомерното забавяне на властите да й предоставят апартамента, който ѝ се полага като обезщетение за отчуждения имот на съпруга ѝ.

18.  Въпреки че жалбоподателката се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакванията само по чл. 1 от Протокол № 1. Тази разпоредба предвижда:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

А. Становища на страните

19.  Правителството твърди, че жалбоподателката частично е допринесла за забавянето на производството за обезщетение, тъй като не се е възползвала от възможността, предвидена в § 9, ал. 1 от Преходните разпоредби на Закона за устройство на територията от 2001 г. (вж. параграф 16 по-горе) да поиска парично обезщетение. На същото основание Правителството твърди, че жалбоподателката не е изчерпила наличните вътрешноправни средства за защита. Освен това посочва, че забавянето на приключването на процедурата по обезщетение се дължи на финансовите затруднения на Столичната община в периода след 1989 г., белязан от социални промени и икономически трудности.

20.  Жалбоподателката посочва, че е имала право, но не е била задължена да прибегне до процедурата, предвидена в § 9, ал. 1 от Преходните разпоредби на Закона за устройство на територията от 2001 г., особено предвид факта, че общинските власти в София никога не са се отказвали от намерението си да построят сградата, в която трябва да се намира жилището ѝ.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

21.  Съдът взема под внимание възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, с оглед факта, че жалбоподателката не е поискала парично обезщетение (вж. параграф 19 по-горе). Той обаче намира за по-удачно да отговори на този аргумент при разглеждането на основателността на жалбата, а именно при обсъждането дали властите са изцяло отговорни за забавянето на процедурата по обезщетяване.

22.  Съдът отбелязва също, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (а) на Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно, тя трябва да бъде обявена за допустима.

2.  Основателност

23.  По отношение на основателността Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други (цитирано по-горе), както и поредица от последващи дела (вж. например Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.).

24.  Както в предходните дела (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28, и двете цитирани по-горе), Съдът е на мнение, че заповедите от 15 октомври 1981 г. и 1 септември 1989 г., в които се посочва, че съпругът на жалбоподателката трябва да получи апартамент като обезщетение за отчуждения си имот (вж. параграфи 6 и 8 по-горе), създават в негова полза, и в полза на жалбоподателката, като негов единствен наследник, право, което властите не оспорват и което представлява “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Продължителният неуспех от страна на властите да предоставят въпросния апартамент, представлява намеса в правата на жалбоподателя, която следва да бъде разгледана в контекста на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, определящ общия принцип на мирно ползване на собствеността (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

25.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да прецени дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателя. За целта трябва да вземе предвид фактори като продължителността на забавянето в предоставянето на обезщетение, поведението на страните, както и това дали властите показват желание за разрешаване на проблема (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 106 и 123).

26.  Правото в полза на съпруга на жалбоподателката, съответно на жалбоподателката, да му/ѝ бъде предоставено жилище, възниква през 1981 г. (вж. параграф 6 по-горе). Въпреки това Съдът ще вземе под внимание само периода, който времево съвпада с неговата юрисдикция, а именно след 7 септември 1992 г., когато Протокол № 1 влиза в сила по отношение на България.

27.  Към момента на последните становища на страните през 2014 г., двадесет и две години по-късно, жалбоподателката все още не е получила своя апартамент.

28.  Правителството твърди, че жалбоподателката в известна степен има вина за забавянето, тъй като не е използвала възможността, предвидена в националното законодателство, да поиска финансово обезщетение за отчуждения имот на съпруга си вместо обезщетение с апартамент.

29.  В едно скорошно дело Съдът в действителност постановява, че жалбоподателите в подобно положение са отчасти виновни за причиненото забавяне при получаването на обезщетение за отчужден имот, тъй като са могли да поискат парично обезщетение, когато е станало ясно, че дължимият им имот - гараж, никога няма да бъде построен (вж. Петрови срещу България [Комитет], № 26759/12, §§ 25-28, 2 февруари 2017 г.). В друго дело, повдигащо подобни въпроси, Съдът отбелязва, че жалбоподателите са могли да поискат обезщетение и чрез друг имот, както е предвидено в чл. 103, ал. 5 от Закона за териториалното и селищно устройство (вж. параграф 15 по-горе), като се има предвид, че отново е станало ясно, че дължимият им имот никога няма да бъде построен (вж. Вельов и Димитров срещу България (решение за допустимост) [Комитет], № 64570/10, 20 септември 2016 г.).

30.  Ситуацията в случая обаче е различна, тъй като Столична община никога не се е отказала от плановете си да построи сградата с жилището на жалбоподателката и всъщност подготовката на строителството започва ефективно през 2013-14 г. (вж. параграф 13 по-горе). Следователно, за разлика от делата, разгледани в предишния параграф, жалбоподателката не бива да бъде критикувана за решението си да изчака това строителство и да не търси алтернативни решения като финансово обезщетение или обезщетение чрез друг имот. От това следва, че тя не може да бъде обвинявана за това, че не е предприела действия, които да доведат до по-ранното приключване на процедурата по обезщетяване.

31.  С оглед горепосоченото, Съдът достига до заключението, че цялото забавяне при предоставянето на обезщетение на жалбоподателката се дължи на националните власти. Това забавяне очевидно е прекомерно и Правителството не предоставя никакво валидно основание за това. По отношение на финансовите трудности на Столична община, на които то се позовава (вж. параграф 19 по-горе), Съдът отново заявява, че това само по себе си не може да оправдае такова продължително забавяне при изграждането и предоставянето на жилището, дължимо на жалбоподателката (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 122).

32.  В подобни случаи, като настоящия, властите имат задължение да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това, те остават пасивни в продължение на много години, поставяйки жалбоподателката в положение на несигурност по отношение на това дали и кога тя ще получи обезщетението, на което има право. Към това трябва да се прибави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита срещу подобни ситуации (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе). Горепосоченото води до заключението, че властите не са успели да постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя, както се изисква по чл. 1 от Протокол № 1.

33.  Следователно, е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

34.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

35.  Като се позовава на информацията относно предстоящото построяване на дължимия ѝ апартамент, жалбоподателката заявява, че не прави претенции за заплащане на вреди, произтичащи от продължаващия неуспех на властите да ѝ го предоставят.

36.  От друга страна, тя претендира обезщетение за продължителната невъзможност да използва въпросния апартамент. Претенцията ѝ се отнася за периода след 2001 г., тъй като е получила обезщетение на национално ниво за предходния период (вж. параграф 11 по-горе). Жалбоподателката посочва, че притежава къща в град Драгоман, на около четиридесет километра от София, където е могла да живее и следователно да отдава под наем полагащия ѝ се апартамент. Съответно, тя претендира пропуснати ползи, които би получила от наем.

37.  Претенцията на жалбоподателката възлиза на 40 393 евро. Стойността се основава на експертен доклад, изготвен по време на производството, описано в параграф 12 по-горе, и на допълнителен доклад, изготвен за целите на настоящото производство от експерт,  определен от нея, който взема предвид наема, който тя е могла да получи, както и лихвите върху него, разходите за поддържане на имота и за данъчно облагане, възможните трудности при намирането на наематели и факта, че жалбоподателката междувременно е била настанена безплатно в общинско жилище.

38.  На следващо място, жалбоподателката претендира 2500 евро за неимуществени вреди. Тя посочва, че общинското жилище, в което е настанена през 1989 г., е по-малко от това, което ѝ се дължи, и е разположено далеч от центъра на града, което затруднява професионалната ѝ дейност и социалния ѝ живот. На последно място, взема предвид сумата, която вече ѝ е присъдена на национално ниво (вж. параграф 11 по-горе).

39.  Правителството оспорва претенциите. По отношение на искането за имуществени вреди, то изразява съмнение, че жалбоподателката наистина е щяла да живее в къщата си в Драгоман, като се има предвид, че тя смята своя професионален и социален живот за затруднен поради необходимостта да живее далеч от центъра на София, видно от обясненията й относно претенцията за неимуществени вреди. Освен това, Правителството посочва, че жалбоподателката вече е получила частично обезщетение на национално ниво.

40.  По отношение на претенцията за пропуснати ползи от наеми, Съдът споделя съмненията на Правителството, че жалбоподателката действително би отдавала под наем жилището, което общината е била длъжна да ѝ предостави. В действителност, както посочва Правителството, изглежда малко вероятно жалбоподателката да избере да живее в Драгоман, като се има предвид, че тя е недоволна дори от факта, че трябва да живее в София, но далеч от центъра на града. Независимо от това, Съдът е съгласен, че жалбоподателката трябва да е претърпяла известни пропуснати възможности поради невъзможността да ползва дължимото ѝ жилище в продължение на значителен период от време. Като приема претендираната от нея сума за преувеличена и като взема предвид факта, че тя вече е получила частично обезщетение на национално ниво (вж. параграф 11 по-горе), Съдът присъжда 6000 евро по настоящата позиция.

41.  За неимуществени вреди Съдът смята, че жалбоподателката е изпитала неудовлетвореност в резултат на неуспеха на властите да предоставят апартамента и на нежеланието им да разрешат проблема в продължение на толкова дълъг период от време, и като се вземе отново предвид факта, че жалбоподателката е получила частично обезщетение на национално ниво, смята за уместно да присъди на жалбоподателката 2000 евро.

Б. Разходи и разноски

42.  Жалбоподателката претендира 735 евро за производството пред Съда, сума, която покрива пощенските разходи, както и хонорарите, начислени от нейния адвокат и от експерта, изготвил доклада за оценка, представен в подкрепа на претенцията ѝ за имуществени вреди (вж. параграф 37 по-горе). За да обоснове тези претенции, жалбоподателката представя фактури и разписки, показващи, че е платила еквивалента на тези суми в български лева.

43.  Правителството оспорва претенциите.

44.  Според практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като се имат предвид наличните документи и  горепосочените критерии, Съдът присъжда претендираната сума, а именно 735 евро, в пълен размер.

В. Лихва за забава

45.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(а) че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 6000 евро (шест хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 2000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 735 евро (седемстотин тридесет и пет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 април 2017 г., в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

      Ан-Мари Дуген                                                           Фарис Вехабович
  заместник-секретар                                                             председател

Дата на постановяване: 6.4.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-172560