Номер на жалба: 41090/12

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото на Рашкова и Симеонска срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska), Председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 10 януари 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 41090/12) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от двама български граждани, г-жа Невена Петрова Рашкова и г-жа Райна Дянкова Симеонска (”жалбоподателките”), на 19 юни 2012 г.

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н С. Петков, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Л. Гюрова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата, относно прекомерното забавяне от страна на властите за предоставяне на обезщетение за отчуждения имот на правните наследодателите на жалбоподателките, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно Правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателките са родени съответно през 1970 г. и 1935 г. и живеят в София и Русе.

5.  Д.Д., баща на втората жалбоподателка и дядо на първата жалбоподателка, и неговият син П.Р., баща на първата жалбоподателка, са собственици на парцел и къща в Попово.

6.  С две решения на кмета от 9 май 1988 г. и 27 февруари 1989 г. имотът е отчужден с оглед изграждането на жилищна сграда. Решенията, основани на чл. 98 (1) на Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (наричан по-долу “ЗТСУ”), определят, Д.Д. да бъде обезщетен с двустаен апартамент в сграда, която общината планира да изгради на отчуждения парцел, а П. Р. - с правото да построи къща на общинска земя.

7.  През 1989 г. отчуждената къща е разрушена и през 1994 г. на обекта започват строителни работи.

8.  С допълнително решение от 19 април 1991 г. въз основа на чл. 100 на ЗТСУ, кметът определя точното местоположение и размер на бъдещия апартамент, който да бъде предложен на Д.Д. Допълнително решение обаче, касаещо дължаното на П.Р право на строеж на къща върху общинска земя, не било издадено.

9.  Д.Д. и П. Р. са починали съответно през 1998 г. и 2002 г., а съпругата на Д.Д. е починала през 2011 г. Двете жалбоподателки са наследници на Д.Д., а първата жалбоподателка е единствен наследник на П.Р.

10.  На неуточнена дата през 2005 г. жалбоподателките искат от кмета на Попово да отмени заповедта за отчуждаване по отношение на имуществото на техните наследодатели съгласно § 9(2) от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията (вж. параграф 17 по-долу). Кметът не отговаря, което съгласно националното законодателство се счита за мълчалив отказ. След като жалбоподателките подават искане за съдебен контрол, отказът е потвърден от съдилищата с решения на Административен съд - Търговище (“Съда на Търговище”) и на Върховния административен съд съответно от 9 март и 11 юли 2006 г.

11.  След ново искане от страна на жалбоподателките да се отмени  заповедта за отчуждаване, в съдебни решения от 10 ноември 2006 и 25 април 2007 г., съдът на Търговище и Върховният административен съд отменят новия мълчалив отказ на кмета, като признават, че предпоставките за отмяна на заповедта за отчуждаване наистина не са изпълнени, но дават указания на кмета да разгледа искането на жалбоподателките съгласно § 9(1) от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията, който предвижда възможност за парично обезщетение (вж. параграф 17 по-долу).

12.  След като кметът отново не взема решение по искането на жалбоподателките, на неуточнена дата те оспорват новия му мълчалив отказ, който отново е отменен от съда на Търговище и Върховния административен съд в решенията им съответно от 27 септември 2007 г. и 3 април 2008 г.

13.  След това на два пъти (3 юни 2009 г. и 15 юни 2010 г.) кметът изрично отказва да отмени заповедта за отчуждаване по отношение на имуществото на жалбоподателките. След като и тези откази биват оспорени от жалбоподателките, съдилищата  ги обявяват за безпредметни и недействителни, първият с окончателно решение на Върховния административен съд от 21 май 2010 г., а вторият с решение на Административен съд - Варна от 25 март 2011 г. Съдилищата, констатирайки, че новите откази са в противоречие с предишните съдебни решения по дела между същите страни, връщат преписката на кмета, като отново му дават указания да я разгледа по § 9(1) от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията.

14.  През април 2011 г. експертна комисия на общината оценява стойността на отчуждения имот и определя размера на обезщетението, което трябва да се предостави на жалбоподателките, на 67 300 български лева (BGN). След като жалбоподателките оспорват тази сума, съдът на Търговище я увеличава на 83 500 лева с решение от 21 декември 2011 г.

15.  Сумата е изплатена на жалбоподателките през юни 2012 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

16.  Приложимото вътрешно право относно отчуждаването на имоти за обществено ползване, предоставянето на обезщетение, както и свързаната с това вътрешна практика, са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

17.  Разпоредбите на ЗТСУ относно отчуждаване на имот за обществено ползване са заменени от други законодателни актове през 1996 г. и 1998 г. През 2001 г. Законът за устройство на територията предвижда, че по отношение на случаите, когато производството за отчуждаване е образувано по ЗТСУ и когато собствениците на отчужден имот все още не са получили дължимото им обезщетение, но имотът вече е бил взет от властите, бившите собственици могат да поискат парично обезщетение (§ 9(1) от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията). Когато, от друга страна, властите все още не са влезли във владение на отчуждения имот, собствениците могат да поискат отмяна на заповедта за отчуждаване и възстановяване на имота (§ 9(2)).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

18.  Жалбоподателките се оплакват от прекомерните забавяния от страна на властите в предоставянето на обезщетение за отчуждените имоти на техните наследодатели.

19.  Жалбоподателките се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията. Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1, който предвижда следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

20.  Правителството не коментира допустимостта и основателността на жалбата.

21.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Допълва също, че не е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

22.  По отношение на основателността Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други (цитирано по-горе), както и поредица от последващи дела (вж. например Лазаров срещу България,  № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България,  № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Петрови срещу България [Комитет],  № 9504/09, 13 октомври 2016 г.).

23.  Както в предходните случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28, и двете цитирани по-горе), Съдът счита, че заповедите за отчуждаване от 1988 г. и 1989 г., в които се посочва, че роднините на жалбоподателките трябва да получат обезщетение за своето отчуждено имущество (вж. параграф 6 по-горе), създават за тях, и съответно за жалбоподателките като техни наследници (вж. параграф 9 по-горе) право,  което властите не  оспорват и което представлява “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Продължителната липса на обезщетение - под формата на обещаните първоначално апартамент и право на строеж върху общинска земя, или предоставеното в крайна сметка парично обезщетение - представлява намеса в правата на жалбоподателките, която следва да бъде разгледана в контекста на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, който общо определя принципа на мирно ползване на притежанията (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

24.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателките. Прекомерните забавяния в предоставянето на обезщетение в съчетание с нежеланието на властите да разрешат проблема са сред факторите, които могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

25.  В конкретния случай правото в полза на роднините на жалбоподателките, а впоследствие и на двете жалбоподателки, да получат обезщетение за своите отчуждени имоти възниква първоначално през 1988 г. (вж. параграф 6 по-горе). Въпреки това Съдът ще вземе под внимание само периода, който времево съвпада с неговата юрисдикция, а именно след 7 септември 1992 г., когато Протокол № 1 влиза в сила по отношение на България. Жалбоподателките получават парично обезщетение през 2012 г. (вж. параграф 15 по-горе), около двадесет години след тази дата. Това забавяне очевидно е прекомерно.

26.  Съдът не е информиран за причините за неуспеха на властите да предоставят обезщетение на жалбоподателките преди 2005 г. По отношение на периода след това, той отбелязва, че жалбоподателките правят непрекъснати опити да преминат процедурата по обезщетяване, като първо търсят отмяна на заповедта за отчуждаване на имотите на техните наследодатели, а след това, когато съдилищата ги информират, че предпоставките за такава отмяна не са изпълнени, като претендират паричното обезщетение, което им се полага съгласно националното законодателство. Въпреки това, в продължение на много години кметът на Попово не предприема каквото и да било смислено действие по отношение на техните искания, дори и след многократните наредби на националните съдилища да го направи (вж. параграфи 10-13 по-горе). Решение относно паричното обезщетение, което да бъде предоставено на жалбоподателките, е взето от общинските власти едва през 2011 г. (вж. параграф 14 по-горе).

27.  В подобни случаи властите имат задължение да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това, както е отбелязано по-горе, те демонстрират нежелание да окажат съдействие на жалбоподателите и дори избират в продължение на много години да се противопоставят активно на опитите им да осигурят изпълнението на процедурата по обезщетение. Това несъмнено поставя жалбоподателките в положение на несигурност по отношение на това дали и кога ще получат обезщетението, на което имат право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита срещу подобни ситуации. Гореспоменатото води до заключението, че властите не са успели да постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателките, както се изисква по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123; Антонови, § 30; и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе).

28.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

29.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

30.  По отношение на имуществени вреди жалбоподателките претендират 21 000 евро (EUR) в резултат на невъзможността да се възползват от обещания апартамент и още 21 000 евро в резултат на невъзможността да се възползват от правото на строеж върху общинска земя, дължими както на наследодателите им, така и след това на самите жалбоподателки преди решението за предоставяне на парично обезщетение на жалбоподателките. Претенциите се отнасят за периода след 1992 г., датата, на която Конвенцията влиза в сила по отношение на България.

31.  За неимуществени вреди жалбоподателите претендират съвместно 9 000 евро.

32.  Правителството оспорва претенциите.

33.  Съдът е на мнение, че е оправдано да присъди на жалбоподателките обезщетение за невъзможността им да използват полагащото им се обезщетение в продължение на значителен период от време (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение)), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 28-33, 14 юни 2007 г.). Въпреки това той счита техните претенции в това отношение за преувеличени, като отбелязва допълнително, че жалбоподателките не са посочили как са преценени претендираните суми. Поради това Съдът трябва да се произнесе по справедливост и намира за уместно да присъди общо на двете жалбоподателки 4000 евро за невъзможността да се възползват от апартамента, полагащ се на техния наследодател, а на първата жалбоподателка още 1000 евро за правото на строеж върху общинска земя, което се е полагало на баща ѝ.

34.  По отношение на неимуществени вреди, отсъждайки по справедливост, Съдът присъжда на всяка една от жалбоподателките 3000 евро.

Б. Разходи и разноски

35.  Жалбоподателките претендират също 1600 евро за разходите и разноските, направени за тяхното процесуално представителство пред Съда.

36.  Правителството призовава Съда да отхвърли тази претенция, като посочва, че тя не е подкрепена от каквито и да било писмени доказателства.

37.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В конкретния случай, като се има предвид факта, посочен също от Правителството, че жалбоподателките не са представили доказателства за разноските, които претендират, Съдът отхвърля претенцията им (вж. Grzelak v. Poland,  № 7710/02, § 115, 15 юни 2010 г., и Mladoschovitz v. Austria, № 38663/06, § 45, 15 юли 2010 г.).

В. Лихва за забава

38.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателките в срок от три месеца следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) общо на двете жалбоподателки 4000 евро (четири хиляди евро) и на първата жалбоподателка допълнителни 1000 евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) на всяка жалбоподателка 3000 евро (три хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателките за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 2 февруари 2017 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

      Ан-Мари Дуген                                                            Ганна Юдкивска
  заместник-секретар                                                             председател

Дата на постановяване: 2.2.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-170656