Дело "СТОЯН ИЛИЕВ КОЛЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

Номер на жалба: 69591/14

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност

    

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 69591/14

Стоян Илиев Колев срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 30 май 2017 г.в състав, състоящ се от следните лица:

          Ангелика Нусбергер(AngelikaNußberger),председател,
          Нона Цоцориа (NonaTsotsoria),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (YonkoGrozev),
          МартиншМитс (MārtiņšMits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (GabrieleKucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (LәtifHüseynov),съдии,

иМилан Бласко (MilanBlaško), заместник-секретар на отделение,

Като взе предвид горепосочената жалба, подадена на 24 октомври 2014 г.,

Като взе предвид решението от 17 март 2016 г. оплакването по чл. 5 § 3 от Конвенцията да се съобщи на правителството-ответник и жалбата да се обяви за недопустима в останалата ѝ част съгласно чл.54 § 3 от Правилника на Съда,

Като взе предвид становището, представено от правителството-ответник,

След проведено заседание, постанови както следва:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателят, г-н Стоян Илиев Колев, е български гражданин, роден през 1972 г. и живеещ в Неофит Рилски. Той е представляван пред Съда от г-н Томов, адвокат в гр.Варна.

2.  Българското правителство („Правителството“) е представлявано от правителствения агент г-жа М. Димитрова от Министерството на правосъдието.

A.  Обстоятелствата по делото

3.  Фактите по делото, така както са изложени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

4.  Жалбоподателят е задържан на 8 юли 2009 г. и е обвинен заедно с още шест човека в съучастие в отвличане и незаконно задържане, по квалифициран състав на Наказателния кодекс. Повдигнатите обвинения са за отвличането на бизнесмена С.С. през март 2008 г.

5.  На 10 юли 2009 г., жалбоподателят е изправен пред Бургаския окръжен съд, който налага мярка за неотклонение задържане под стража. Окръжният съд счита, че с оглед на събраните доказателства, съществуват основателни причини да се подозира, че жалбоподателят е извършил въпросното престъпление. Като се позовава на престъпното минало на лицето – вече осъждан неколкократно на лишаване от свобода - съдът смята, че съществува риск от бягство или от извършване на нови престъпления. Това решение е потвърдено във въззивното производство с решение от 17 юли 2009 г.

6.  На 11 декември 2009 г. срещу жалбоподателя са повдигнати нови обвинения за съучастие в убийството на С.С. С решение на Окръжния съд от 18 декември 2009 г., потвърдено във въззивното производство с решение от 22 декември 2009 г., мярката за неотклонение е потвърдена.

7.  Между октомври 2010 г. и юни 2012 г., прокурорът съставя обвинителен акт и четири пъти го внася в съда. При всеки от тези случаи, Окръжният съд решава, че разследването не е пълно или че има нередности и го връща на прокурора за допълнителни разследвания. След последното внасяне, е даден ход на делото пред Окръжния съд на 16 юли 2012 г.

8.  Между юли 2009 и юни 2014, по време на разследването и на разглеждането на делото на първа инстанция, Окръжният съд се произнася четиринадесет пъти по исканията за освобождаване на жалбоподателя, като всеки път потвърждава продължаването на мярката за неотклонение задържане под стража. След жалби от страна на жалбоподателя, решенията на Окръжния съд са потвърдени от Бургаския апелативен съд. За да оправдаят задържането на жалбоподателя, тези съдебни инстанции взимат под внимание особената сериозност и организирания характер на престъпленията, в които е обвинено лицето, фактът, че вече неколкократно е осъждано на лишаване от свобода за различни престъпления, по-конкретно за незаконно напускане на територията на страната, както и факта, че единият от съучастниците му се е укрил в чужбина. Въз основа на тези сведения, съдът заключава, че съществува опасност от бягство, от оказване на натиск върху свидетелите и от извършване на нови престъпления. Освен това, те отхвърлят доводите на жалбоподателя, свързани със здравословното му състояние, като считат, че той може да получи адекватно лечение и в затвора.

9.  Със съдебно решение от 24 юни 2014 г., жалбоподателят е признат за виновен по повдигнатите срещу него обвинения и е осъден на осемнадесет години лишаване от свобода. Той обжалва.

10.  На съдебното заседание на 9 декември 2014 г., Апелативният съд разглежда ново искане за освобождаване, подадено от жалбоподателя и като счита, че предварителното задържане превишава разумния срок, постановява освобождаването на лицето под гаранция.

11.  С решение от 5 май 2015 г., като счита, че изложените мотиви на първото съдебно решение са непълни и противоречиви, Апелативния съд го отменя и изпраща делото за ново преразглеждане на Окръжния съд. По последни сведения, предоставени от страните, през март 2017 г. делото все още е висящо пред този съд.

B.  Приложимо вътрешно право и практика

1.  Отговорността на държавата в случай на задържане

a)  Преди изменението от 2012 г.

12.  В редакцията, в сила до 15 декември 2012 г., чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда, че отговорност на разследващите органи, прокуратурата и съдилищата може да бъде търсена в няколко конкретни ситуации.

13.  Тези органи мога да бъдат осъдени да платят обезщетение за вреди, причинени в резултат на а) задържане под стража, когато то е отменено поради липса на законно основание (чл. 2, ал. 1 (1)) или б) повдигане на наказателно обвинение, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано (чл. 2, ал. 1(2)). Според добре установена национална съдебна практика, във втория от тези случаи, последващото оправдаване на лицето или прекратяването на образуваното наказателно производство имат ефект също така да обявят за незаконно временното задържане под стража, както и задържането по изпълнението на присъдата и да присъдят право на обезщетение на това основание (за повече подробности относно приложимата съдебна практика в предишната редакция на текста, вж. Канджов срещу България, №68294/01, §§ 35‑39, 6 ноември 2008 г.).

14.  Останалите основания за отговорност, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ се отнасят до следните случаи: присъда  или налагане на административно наказание, ако бъдат отменени по - късно  (т. 3); разпоредено от съда задължително настаняване и лечение и принудителни медицински мерки, ако бъдат отменени като незаконни  (т. 4); прилагане от съда на принудителна административна мярка, която е отменена като незаконосъобразна (т. 5); изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер (т. 6) и незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства (т. 7).

15.  В тълкувателно решение от 2015 г. (тълк. реш. № 5 от 2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ВКС, ОСГК), Върховният касационен съд постановява , че иск на основание на чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата може да бъде предявен срещу съд по отношение на т. 4 и 5 на тази разпоредба. Във всички останали случаи, по - конкретно що се отнася до случаите на задържане под стража, ответник по иска трябва да е  прокуратурата.  В диспозитива на тълкувателното решение се уточнява, че то се позовава на чл. 2 от ЗОДОВ в редакцията му преди изменението през 2012 г.

б)  Изменението от 2012 г.

16.  Чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ е изменен със закон, обнародван в Държавен вестник на 11 декември 2012 г. и влязъл в сила на 15 декември 2012 г. Основанията на законопроекта за изменение и допълнение  посочват по-конкретно:

„Анализът на постановените от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъдителни решения по дела срещу България показва, че са налице повтарящи се нарушения, поради липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита на засегнатите лица. По-конкретно става въпрос за създаване на вътрешноправен способ, който да позволи на засегнатите лица да получат обезщетение за вредите, причинени им от нарушения на правата им по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), извършено от държавата или от нейни органи и длъжностни лица. Констатираната от съда липса на такова средство в действащото в Република България право налага неговото регламентиране чрез разширяване приложното поле на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). По този начин се преодолява досегашният подход на отговорност само при изчерпателно посочени основания, довел до множество осъдителни решения на ЕСПЧ срещу България.

С тази цел се предлагат изменения и допълнения в закона в следните насоки: 1. Предложените изменения и допълнения в чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 дават възможност за право на обезщетение при нарушаване на права, гарантирани от разпоредбите на чл. 5 от ЕКПЧОС. Множество са решенията на съда в Страсбург, по които страната е осъдена за липса на право на обезщетение или за несвоевременно изправяне пред съд за преглед на необходимостта от мярката за неотклонение. Съдилищата ще преценяват дали при постановяване на законосъобразно лишаване от свобода компетентните органи не са нарушили § 2-4 на чл. 5 от Конвенцията – съобщаване на разбираем език на причините за задържането, своевременно изправяне пред съд и гледане на мярка в разумен срок, право на обжалване пред съд на законосъобразността на лишаването от свобода и т.н.

Всяко задържане, което противоречи на критериите на чл. 5 от ЕКПЧОС, следва да бъде основание за ангажиране отговорността на държавата.

Като преценява нормите на ЗОДОВ с оглед изискванията на чл. 5, т. 5 от ЕКПЧОС, Европейският съд по правата на човека констатира, че когато задържането е било постановено в съответствие с формалните изисквания на Наказателно-процесуалния кодекс, чл. 2 (ЗОДОВ) е неприложим, а правото на обезщетение не е осигурено и от друга норма - „съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди лице, което е било задържано под стража, може да претендира обезщетение само ако задържането е било отменено “поради липса на законно основание”. Този израз очевидно се отнася до незаконосъобразност съгласно вътрешното право.” (Янков срещу България, № 39084/97, § 194, 11 декември 2003 г. Белчев срещу България, № 39270/98, § 90, 8 април 2004 г.] [и] Хамънов срещу България, № 44062/98, § 93, 8 април 2004 г.).

По делото „Стоичков” например ЕСПЧ е констатирал, че „тъй като лишаването от свобода на жалбоподателя не е в нарушение на националното законодателство, той няма право на обезщетение по ЗОДВПГ, тъй като чл. 2 от Закона предвижда обезщетение само в случаите, когато задържането е “незаконно”. (§ 74 от решението).

Директното позоваване на Конвенцията цели да се избегне ограниченото прилагане на ЗОДОВ само в стриктно изброените в закона хипотези и да се предостави възможност съдът да съобрази действията на националните власти с Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, тъй като хипотезите могат да бъдат много различни по своя характер и естество. ...”

17. Законопроектът за изменение и допълнение  е единодушно одобрен от Комисията по правни въпроси на Народното събрание. Той е приет от Народното събрание на първо четене на 26 септември 2012 г., а след това на второ четене на 28 ноември 2012 г. Предложението за изменение на чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата е прието с 87 гласа „за“ срещу 1 глас „против“ и  3„въздържал се“. Не изглежда обхватът на новата разпоредба да е бил предмет на обсъждане по време на парламентарните дебати.

18.  В резултат на така приетите промени, съответните  части от чл. 2, ал.1 от Закона гласят:

„1. Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

(1)  задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 [от Конвенцията] (...) ;

(2) нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията;“

19. Съдебната практика, след влизането в сила на тези изменения, засяга в по-голямата си част случаи, в които задържаното лице е оправдано или ако образуваното наказателно производство е прекратено и ако лицето би имало право на обезщетение, дори и в приложение на старата редакция на текста (параграф 13 по-горе). Все пак чл. 2, ал. 1 е бил приложен в няколко случая, които не попадат в обхвата на старата редакция. Например, в дело, което се отнася до удължаване срока на задържането под стража на дадено лице по разпореждане на прокурор, което превишава законоустановения срок от седемдесет и два часа, липсата „във възможно най-кратък срок” на изправяне на лицето пред съдия и невъзможността  да обжалва задържането под стража, която произтича от това, Районният съд -Пазарджик, чието решение е потвърдено при въззивно обжалване от Окръжния съд-Пазарджик, констатира, че правата на лицето, защитени от чл. 5 §§ 1, 3 и 4 от Конвенцията са нарушени и му присъжда обезщетение за неимуществени вреди (реш. № 233 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 113/2015 г., ОС Пазарджик ; реш. № 958 от 13.12.2014 г. по гр. д. № 1437/2014 г., РС Пазарджик). Решението става окончателно на 1видекември 2015 г. след отказа на Върховния касационен съд да разгледа по същество касационната жалба (опр. № 1365 от 1.12.2015 г. по гр. д. № 3256/2012 г., ВКС, IV г.о.).

20.  В друго дело, което се отнася до лице, което е задържано под стража за срок от двадесет и четири часа и чиято жалба срещу поставянето под стража е отхвърлена от административните съдилища, лицето е предявило иск за обезщетение за вреди срещу Върховния административен съд и прокуратурата в Бургас. Първоначално Бургаският районен съд обявява иска за недопустим, поради това че той всъщност цели да постави под съмнение силата на пресъдено нещо на решението на Върховния административен съд. Все пак, това решение е отменено от Окръжен съд - Бургас при въззивно обжалване (опр. № VI‑55 от 8.01.2015 г. по ч. гр. д. № 437 от 23.06.2015 г). Като се произнася по същество, Районен съд - Бургас констатира, че задържането под стража не отговаря на изискванията на чл. 5 § 1  от Конвенцията и осъжда прокуратурата в Бургас и Върховния административен съд да платят обезщетение за неимуществени вреди на ищеца (реш. №1861 от 25.11.2015 г. по гр. д. №5349/2014 г., РС Бургас).

Това решение е потвърдено при въззивното обжалване от Бургаския окръжен съд (реш. №527 от 25.05.2016 г. по гр. д. №370/2016 г., ОС Бургас). С решението от 21 април 2017 г., Върховният касационен съд допуска до разглеждане касационната жалба на Върховния административен съд срещу решението на Бургаския окръжен съд (опр. № 322 от21.04.2017 г.по гр. д. № 4624/2016 г., ВКС, IIIг.о.). Касационният съд постановява, че решението на Окръжния съд противоречи на тълкувателното решение от 2015 г., според което срещу една съдебна инстанция може да бъде предявен иск само на основание точки 3 и 4 от чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (параграф 15 по-горе). Върховният касационен съд смята, че тълкувателното решение е приложимо в новата формулировка на чл. 2, ал. 1 доколкото то е постановено след изменението, направено през 2012 г. Жалбата понастоящем е висящо пред Върховния касационен съд.

2.  Отговорност на държавата при нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок

21.  С проект за изменение на закона, обнародван в Държавен вестник на 3 юли 2012 г. и влязъл в сила на 12 октомври 2012 г., в Закона за съдебната власт е въведен нов раздел 3а (чл. 60a и следващите), който въвежда административно производство за определяне на обезщетение за вреди при нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Заявление с подобно оплакване се подава до Инспектората на Висшия съдебен съвет и може да доведе до получаването на обезщетение в размер до 10 000 лв. (5 114 евро) при установяване на неспазване на разумния срок за решаване на вече приключило делото.

22.  От друга страна, законът, с който се изменя ЗОДОВ, влязъл в сила на 15 декември 2012 г., създава възможността за предявяване на иск за обезщетение срещу органите на съдебната власт при нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок (чл.2б от ЗОДОВ). За вече приключените дела, искът може да бъде предявен едва след изчерпването на административната процедура съгласно Закона за съдебната власт. Той може да бъде предявен във всеки един момент при висящите дела. Размерът на обезщетението не е ограничен от закона.

23.  Текстът на горепосочените разпоредби и мотивите за изменението са посочени в решението на Съда Балакчиев и други срещу България (№ 65187/10, §§ 20-34, 18 юни 2013 г.).

3.  Други относими към делото разпоредби

24.  Съгласно чл. 7 от Закона за отговорността на държавата, искът за вреди трябва да бъде предявен срещу държавния орган, който е отговорен за твърдяната вреда. От друга страна, съгласно чл. 110 от Закона за задълженията и договорите, искът за  вреди се погасява с изтичането на петгодишна давност.

ОПЛАКВАНЕ

25.  Като се позовава на чл. 5 § 3 от Конвенцията, жалбоподателят твърди, че задържането му под стража е прекомерно дълго и че не е оправдано.

ПРАВОТО

26.  Жалбоподателят се оплаква от прекомерно дългият срок на задържането му под стража. Той твърди, че е налице нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията, който гласи:

„3.  Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 (c) на този член, (...)  има право на гледане на делото му  в разумен срок или право да бъде освободено преди гледане на делото му в съда. (...)“

A.  Становища на страните

27.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита. То посочва новата редакция на чл. 2, ал. 1 (1) и (2) от ЗОДОВ, влязла в сила на 15 декември 2012 г., съгласно която всяко лице, чието задържане под стража е извършено при неспазване на параграфи от 1 до 4 на чл. 5 от Конвенцията, може да поиска обезщетение за претърпените вреди. Според Правителството, по този начин жалбоподателят може да поиска констатиране  на нарушение на чл. 5 § 3 и да получи обезщетение за претърпените вреди.

28. Правителството поддържа, че жалбоподателят има възможност също така да иска обезщетение за претърпените вреди поради прекалена продължителност на наказателното производство на основание глава 3а от ЗСВ и на основание чл. 2б от ЗОДОВ. Като се позовава на национална практика, Правителството посочва, че в рамките на такава процедура, продължителността на задържането под стража ще бъде отчетено при определяне на размера на обезщетението.

29.  По съществото на оплакването, Правителството твърди, че дори и срокът на предварителното задържане в конкретния случай – приблизително пет години – да е значителен, той не нарушава чл. 5 § 3 от Конвенцията. То твърди, че националните съдилища са разгледали надлежно исканията за освобождаване на жалбоподателя и че са мотивирали продължаването на срока на задържане под стража на лицето поради основателни и достатъчни причини като например риск от укриване, което да попречи на разследването, или от извършването на нови престъпления. То добавя, че производството е сложно както от фактическа, така и от правна гледна точка, и че съдилищата са проявили необходимата грижа при разглеждането на мярката. Правителството посочва, че жалбоподателят е освободен още при установяването от страна на съдилищата, че срокът на предварителното му задържане надвишава разумния срок.

30.  Жалбоподателят не е представил становище в отговор на становището на Правителството.

Б.  Преценката на Съда

31.  Съдът припомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, посочено в чл. 35 § 1 от Конвенцията, налага на лицата, които желаят да подадат жалба пред Съда, задължението да използват преди това средствата за защита, които предлага правната система на страната им, за да получат обезщетение за нарушенията, които твърдят. Общите принципи, свързани с това правило, са предмет на  добре установена съдебна практика (вж., сред много други, Akdivaretautres c. Turquie [GC], 16 септември 1996 г., §§ 66-69, Сборник с решения и постановления 1996-IV). В конкретния случай, Съдът отбелязва, че Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита от две части, които ще разгледа последователно.

1.  Иск за обезщетение, предвиден в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ

32.  Първата част на възражението на Правителството се отнася до възможността, която е имал жалбоподателя, да поиска да получи обезщетение за твърдяното нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията, в приложение на чл. 2, ал. 1 (1) и (2) от ЗОДОВ, в съответствие с изменението му от 15 декември 2012 г.

33.  Съдът отбелязва преди всичко, че в момента на подаване на жалбата, 24 октомври 2014 г., новата редакция на чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата вече е била в сила. Тъй като по правило датата на подаване на жалбата се взима предвид, за да се прецени наличието на вътрешноправно средство за защита с оглед на прилагането на правилото за изчерпване на средствата за защита (Baumann c. France, № 33592/96, § 47, ЕСПЧ 2001-V (извадки)), Съдът констатира, че това средство за правна защита вече е било достъпно за жалбоподателя.

34. По отношение на въпроса дали такова средство за защита е подходящо в конкретния случай, тоест дали то би могло да предостави адекватно  обезщетение за оплакването на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че от формулировката на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ е видно, че  иск на това основание може, в случай на успех, да доведе до признаване на неспазването на параграфи от 1 до 4 на чл. 5 и до присъждането на обезщетение за понесената в резултат на това вреда (параграфи 16-20 по-горе). Съгласно съдебната практика на Съда, средство за правна защита от този тип може по принцип да осигури подходящо обезщетение за твърдените нарушения на чл. 5 в случаите, при които спорното положение, което е несъвместимо с чл. 5 от Конвенцията, вече е приключило (Гаврил Йосифов срещу България, № 74012/01, § 42, 6 ноември 2008 г., и Рахмани и Динева срещу България, № 20116/08, § 66, 10 май 2012 г.). Съдът вече е прилагал този принцип при дела, в които се разглежда законността на задържането под стража във вътрешното право съгласно чл. 5 § 1 (Гаврил Йосифов, § 43, и Рахмани и Динева, §§ 67-71, цитирани по-горе), основанието за продължително задържане под стража съгласно чл. 5 § 3 (Demirc. Turquie (решение), №51770/07, §§ 28-35, 16 октомври 2012 г.,Gürceğizc. Turquie, № 11045/07, §§ 22-25, 15 ноември 2012 г., и Varnas c. Lituanie, № 42615/06, § 89, 9 юли 2013 г.) или правото на разглеждане „в кратък срок“ на законосъобразността на задържането под стража, така както е гарантирано от чл. 5 § 4 (Knebl c. République tchèque, № 20157/05, §§105-106, 28 октомври 2010 г., Osváthová c. Slovaquie, № 15684/05, §§ 57-59, 21 декември 2010 г., и Delijorgji c. Albanie, № 6858/11, § 81, 28 април 2015 г.).

35.  В конкретния случай, Съдът отбелязва, че  задържането под стража на жалбоподателя съгласно чл. 5 § 3 от Конвенцията е прекратено с осъждането на лицето на първа инстанция на 24 юни 2014 г. След тази дата, независимо от дадената квалификация от вътрешното право, лишаването от свобода, което попада в обхвата на чл. 5 § 1 a) и чл. 5 § 3, не се прилага. (B. c. Autriche, 28 март 1990 г., §§ 38-39, серия A № 175 ; вж.също Рахбар-Пагар срещу България , № 45466/99 и № 29903/02, § 55, 6 април 2006 г.). Следователно, от момента, в който жалбоподателят е подал жалбата си, 24 октомври 2014 г., посочената ситуация, от която се оплаква по чл. 5 § 3, е била прекратена и иск като този, предвиден от чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, който би могъл да доведе до признаване на твърдяното нарушение и до присъждане на обезщетение, е можел по принцип да му донесе подходящо обезщетение (Demir, § 35, и Gürceğiz, §§ 22-25, цитирани по-горе).

36.  Остава да се разбере дали въпросният иск е имал разумни перспективи за успех и дали жалбоподателят е трябвало по тази причина да се възползва от него. В предходни дела, при които Съдът се е произнесъл относно ефективността на това ново средство за правна защита, Съдът е констатирал, че то не е било счетено за достатъчно ефективно при съответните обстоятелства (Тони Костадинов срещу България, № 37124/10, § 70, 27 януари 2015 г., Иван Тодоров срещу България, № 71545/11, §§ 45-54, 19 януари 2017 г., и И.П срещу България, №72936/14, §§ 42-49, 19 януари 2017 г.). Все пак, той изрично посочва, че заключението му е свързано със специфичните обстоятелства по тези дела и че той не би предопределил становището си относно ефективността на новото средство за правна защита (цитирани по-горе решения, съответно § 72, § 54 и § 49). В решението си по делото Тони Костадинов, Съдът счита, че ефективността на новото средство за правна защита не е била установена, поради факта, че въпросното задържане под стража е било прекратено преди влизането му в сила и че нито текстът на закона, нито съдебната практика са посочили ясно дали новото средство за правна защита е било приложимо в подобен случай. Този въпрос не се отнася до настоящото дело, тъй като задържането под стража на жалбоподателя е прекратено доста след създаването през 2012 г. на новото средство за правна защита. В решенията Иван Тодоров и И.П срещу България, които се отнасят до липсата на съдебен контрол на задържането под стража на жалбоподателите, Съдът констатира, че твърдените нарушения на чл. 5 § 4 от Конвенцията произтичат не от неправилно функциониране на системата, ръководеща задържането под стража, за което биха били отговорни съдебните органи, а от пропуск на законодателя да предвиди такава процедура в закона. Следователно, представената от жалбоподателите ситуация, не изглежда да попада в обхвата на ЗОДОВ, тъй като той не предвижда възможност за предявяване на иск за обезщетение поради пропуск на законодателя. Затова настоящото дело трябва да бъде разграничено от тези дела, тъй като оплакването на жалбоподателя очевидно се отнася до решенията на съдилищата да продължат предварителното му задържане и че по тази причина то попада в обхвата на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ.

37.  Разбира се, релевантната съдебна практика относно приложението на новите случаи на носене на отговорност, въведени през декември 2012 г., е недостатъчна, тъй като по-голямата част от произнесените решения се отнасят до дела, в които отговорността би могла да бъде понесена и според старата формулировка на текста (параграф 19 по-горе). Това обстоятелство обаче не може само по себе си да позволи да се направи заключение за неефективността на разглежданото средство за правна защита (Nagovitsyn etNalgiyev c. Russie (реш.), №27451/09 и № 60650/09, § 30, 23 септември 2010 г., и Société Provitel Saint-Georges et Emery c. France (реш.), № 29437/08, 9 ноември 2010 г.) и няма причина за  съмнение относно изгледите за успех на новото средство за правна защита.

38.  Вярно е също, че текстът на чл. 2, ал. 1 от Закона, изменен през декември 2012 г., изглежда двусмислен, доколкото посочва, от една страна, че иск за обезщетение може  да бъде предявен по отношение на конкретните видове задържане , които са изброени, само ако преди това  са били отменени и, от друга страна, обявява, че всяко нарушение на чл. 5 § 1 може да бъде основание за присъждане на обезщетение за вреди(параграф 18 по-горе). Вярно е също, че българските съдилища не изглеждат много склонни да удовлетворяват искове за обезщетение срещу други съдилища (параграф 15 по-горе) и че не е ясно в каква степен са готови да упражнят съпътстващ контрол върху обосноваността на окончателни съдебни решения, отнасящи се до лишаването от свобода. От  предварителната работа по подготовката на промените на ЗОДОВ, приети през декември 2012 г., не е видно, че тези точки, които има вероятност да засегнат  ефективността на новите средства за правна защита, са надлежно разгледани.

39.  Съдът обаче припомня, че сам по себе си фактът, че са налични съмнения относно изгледите за успех на дадено средство за правна защита, което не е явно неефективно, не представлява основателна причина да бъде обосновано неизползването на това средство за защита. Точно обратното, важно е въпросът да бъде отнесен до националните съдилища, за да им се позволи да развият съществуващите правила чрез използването на правомощията си за тълкуване на закона (Ciupercescu c. Roumanie, № 35555/03, § 169, 15 юни 2010 г., и Gherghinac. Roumanie (реш.), № 42219/07, §§ 101 и 106, 9 юли 2015г.). Това е конкретно случаят, когато, както в настоящото дело, една нова законова разпоредба е приета с конкретната цел да се създаде средство за правна защита за определено оплакване, като впоследствие националните съдилища ще прилагат на практика тази разпоредба (Demir, § 32, и Gürceğiz, § 31, цитирани по-горе).

40.  От мотивите на законопроекта действително е видно, че приетите промени са  с цел да се създаде вътрешноправно средство за защита, позволяващо да се поправят нарушенията на параграфи от 1 до 4 на чл. 5 от Конвенцията, за да се осигури съответствието на вътрешното право с принципите, изведени от съдебната практика на Съда. Следователно не може да се допусне, че гореспоменатите факти са предпоставка за затруднения, които не могат да бъдат преодолени чрез нормалния процес на тълкуване и правоприлагане. Освен това Високодоговарящите държави  разполагат с известна свобода на преценка относно начина, по който избират да се съобразят със задължението си, произтичащо от чл. 13 от Конвенцията, да осигурят вътрешноправни средства за защита  (Vilvarajah et autres c. Royaume-Uni, 30 октомври 1991 г., § 122, серия A№ 215, Öneryıldızc. Turquie [ГК], № 48939/99, § 146, ЕСПЧ 2004-XII, и De Souza Ribeiro c. France [ГК], № 22689/07, § 85,ЕСПЧ 2012). Нещо повече, от наличната национална съдебна практика следва, че новите хипотези за отговорност са приложени в поне едно дело, в което произнесеното решение е станало окончателно (параграф 19 по-горе). При тези обстоятелства Съдът счита, че въпросното средство за правна защита е имало разумни изгледи за успех и че следователно жалбоподателят е бил длъжен да го използва, за да изпълни условието за изчерпване на вътрешноправните средства за защита.

41.  Той отбелязва освен това, че предвид давностния срок на иска за вреди, който е пет години, това средство за правна защита е все още налично за жалбоподателя, чието задържане, което е от значение за целите на чл. 5 § 3, е приключило през юни 2014 г. Ако той използва тази възможност и тя се окаже неуспешна, не съществуват пречки за него да сезира отново Съда, който може да разгледа ефективността на жалбата, като вземе под внимание тези „нови факти“, на основание чл. 35 § 2 b) от Конвенцията (Buscarini c. Saint-Marin (реш.), № 31657/96, 4 май 2000 г., К.Г. срещу България (реш.), № 1365/07, 13 март 2007 г., и Рахмани и Динева, цитирано по-горе, § 70).

42.  Въпреки това Съдът подчертава, че заключението за ефективността на иска за обезщетение по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ може да бъде преразгледано най-вече в зависимост от способността на съдилищата да установят единна съдебна практика, съвместима с изискванията на Конвенцията, в приложение на тази разпоредба (вж., наред с други, Demir, § 34, и Gürceğiz, § 33, цитирани по-горе).

2.  Исковете за вреди при прекомерна продължителност на съдебното производство

43.  Във втората част на възражението, което Правителството прави, то твърди, че жалбоподателят е имал възможност да предяви иск за обезщетение за понесените вреди от прекомерната продължителност на наказателното производство в приложение на новите средства за правна защита, въведени през 2012 г. в Закона за съдебната власт и ЗОДОВ.

44.  Съдът отбелязва, че българското право действително предвижда два начина за правна защита, предназначени да предоставят обезщетение в случай на прекомерна продължителност на съдебното производство: административно производство пред Инспектората към Висшия съдебен съвет съгласно Закона за съдебната власт и граждански иск на основание чл. 2б от Закона за отговорността на държавата. Съдът вече е признал, че тези средства за правна защита по принцип могат да предоставят подходящо обезщетение при нарушаване на изискването за разумен срок и че те трябва да бъдат използвани от потенциалните жалбоподатели преди подаването на жалбата им пред него (Балкчиев, цитирано по-горе решение, и Вълчева и Абрашев срещу България (реш.), № 6194/11 и № 34887/11, 18 юни 2013 г.).

45.  В конкретния случай, доколкото жалбоподателят твърди, че воденото срещу него наказателно производство е претърпяло неоправдано забавяне, той по принцип има възможността дори преди края на наказателното производство, да сезира съдилищата с иск на основание ЗОДОВ. Упражняването на това средство за защита може да доведе до извода от страна на националните органи, че наказателното производство не е протекло в разумен срок и до предоставянето на обезщетение за жалбоподателя.

46.  Съдът отбелязва обаче, че споменатите средства за защита са създадени с конкретната цел да се предоставят обезщетение в случай на прекомерна продължителност на съдебно производство, докато настоящото дело, с оглед на формулираното от жалбоподателя оплакване, касае продължителността и основателността на предварителното му задържане съгласно чл. 5 § 3 от Конвенцията. Следователно, дори и прилагането на тези средства за правна защита да може в някои случаи да предостави адекватно обезщетение по оплакване за нарушение на чл. 5 § 3, когато в рамките на разследването, националните органи открият нарушение по същество на тази разпоредба и присъдят достатъчно обезщетение, както твърди Правителството, трябва да се отбележи, че тези средства за правна защита не са били създадени с тази цел и че следователно националните органи не са длъжни да се произнесат относно спазването на задълженията, произтичащи от чл. 5 § 3 от Конвенцията.

47.  С оглед на тези становища Съдът не е убеден, че въпросните средства за правна защита са достатъчно ефективни по отношение на оплакването, изложено от жалбоподателя на основание чл. 5 § 3, нито че лицето е било длъжно да ги използва, за да удовлетвори условието за изчерпване на средствата за правна защита (вж. Mutatis mutandis, С.З. срещу България, № 29263/12, §§ 32-35, 3 март 2015 г.).

3.  Заключение

48.  В светлината на гореизложеното, Съдът счита, че искът за вреди по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ представлява в конкретния случай достатъчно достъпно, адекватно и ефективно средство за правна защита, и че жалбоподателят е бил длъжен да го използва преди да подаде жалбата си (параграф 40 по-горе). Поради това следва да се уважи повдигнатото от Правителството възражение и да се отхвърли жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, на основание чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

Поради тези причини Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

 

Изготвено на френски език и писмено оповестено на 22 юни 2017 г.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер

заместник-секретар                                                               председател

 

Дата на постановяване: 30.9.2017 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-174977