Номер на жалба: 60607/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (Чл. 10-1) Свобода на изразяването на мнение

По делото Кържев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Ерик Мьозе (Erik Møse), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), и.д. заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 11 юли 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 60607/08) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български граждани, г-н Славчо Кръстев Кържев (”жалбоподателя”), на 17 ноември 2008 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н И. Георгиев, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.

3.  На 21 април 2016 г. жалбата е изпратена на Правителството.

4.  Правителството възразява срещу разглеждането на жалбата от комитет. След разглеждане на възражението на Правителството, Съдът го отхвърля.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1945 г. и живее в София.

А. Предистория на делото

6.  Жалбоподателят е бивш прокурор. В продължение на няколко години до 2005 или 2006 г. той е районен прокурор за София, оглавявайки описаната като най-голяма прокуратура в България. Докато е на този пост, той влиза в конфликт с няколко от подчинените си, включително Б.К. и Г.Ч.

7.  След като жалбоподателят напуска поста си, е назначена комисия със задачата да разгледа работата на прокуратурата под негово ръководство. Б.К. и Г.Ч. са сред членовете на комисията. Проверката, извършена от комисията, води впоследствие до образуване на наказателно производство срещу жалбоподателя, тъй като се твърди, че е упражнил натиск върху един от своите подчинени във връзка с резултата от дело.

Б. Интервюто на жалбоподателя

8.  На 12 октомври 2006 г. националният всекидневник “Труд” публикува интервю с жалбоподателя, в което той заявява:

“През целия си живот се борих с престъпността. Нещо повече,  опитах се да победя мафията в прокуратурата. Признавам, че съм се провалил. И сега нося последствията от това. Разследващата комисия [в районната прокуратура] включва точно тези прокурори [Б.К., Г.Ч. и трето лице], които по това време възразиха срещу работните методи, които въведох. Целта на тези методи бе да  премахнат всички основания за корупция, свързана с делата. Това не се хареса на тези трима прокурори и на известния [прокурор Н.Н.].”

9.  Предупреден от интервюиращия го журналист, че думите му са силни, жалбоподателят все пак допълва:

“Казвам неща, които няма да изненадат колегите ми. Обществена тайна е, че един от прокурорите, които споменах, е известен сред адвокатите и “клиентите” на прокуратурата не толкова със собственото си име, колкото с друго.”

След това жалбоподателят обяснява, че въпросният прокурор е известен като “прокурор Рушветчийски”, т.е. някой, който взема подкупи, произтичащо от разговорната дума за подкуп - рушвет.

10.  Попитан от журналиста дали главният прокурор знае за това, жалбоподателят допълва:

“Ако не знае, може да ме попита. Аз съм запознат с корупционните модели. И понеже уважавам усилията му да се пребори с тези модели, ще му дам доброжелателен съвет: трябва да провери имотите, притежавани от хората, които ме обвиняват, че съм извършил престъпление, докато върша работата си.”

11.  Запитан за констатацията на комисията, че в Софийска районна прокуратура е съществувала “лоша психологическа атмосфера”, докато тя се е оглавявала от него, жалбоподателят заявява още:

“Инспекцията може да е права, ако под “лоша психологическа атмосфера” имат предвид моята нетолерантност към тези прокурори ..., които изпълняват задълженията си по немарлив начин или присъстват на срещи с адвокатите на престъпниците, за да вземат решения по изхода на делата. Има такива прокурори в [Софийска районна прокуратура]. Те станаха организирана група, когато прокурор [Н.Н.] дойде да работи при нас. ... Враждебността между мен и кръга [на Н.Н.], който включва най-нездравите елементи в прокуратурата, е добре известна. Както са известни от медийните публикации и палатите [на Н. Н.], фирмите, притежавани от съпругата му в съдружие с престъпници. ... Иронично е, че точно онези прокурори, които ние в [районната прокуратура] наричахме “пазачите [на Н.Н.]”, са в групата, която трябва да провери моята работа. Да бъда проверяван от прокурор Рушветчийски! Срамота! А дали са проверени също преписките на проверяващите?”

12.  Тогава, запитан за методите на работа, които е въвел, жалбоподателят заявява:

“Вместо да коментирам дали въведените от мен методи на работа са ефективни, ще ви дам проста статистика. Поех [районната прокуратура] през 1996 г. През предишната година прокурорите в нея са изготвили 782 обвинителни акта. 39% от тях са върнати от съдилищата, а оправдателните присъди са 12%. Това означава, че неуспехите са 51%. Осъдените лица са били 768.

Сега обърнете внимание на статистическите данни за 2004 г., след като въведох методите си на работа. Изготвени обвинителни актове: 4164. Само 8% от делата са върнати от съдилищата. Оправдателни присъди: 6%. Осъдени лица: 3594. Не съм самодоволен от очевидния напредък на прокуратурата. Напротив, мислех, че можем да подобрим нещата още повече. ...”

Що се отнася до въпросните методи на работа, жалбоподателят допълва:

“Целта беше полицаят и прокурорът да работят заедно, точно както препоръчват европейските експерти. И да се намалят възможностите за корупционни сделки, направени тайно ... Но не искам да говоря повече. Моето разочарование е огромно. Разбирате защо.”

13.  В отговор на въпрос на журналиста защо не е обсъдил въпроса с главния прокурор, жалбоподателят заявява:

“Не знам дали има някакъв смисъл. Всъщност, това, което [той] прави сега в [кабинета си] е това, което се опитах да направя по онова време в [Софийската районна прокуратура] - да изхвърли всички боклуци от къщата. Успях до известна степен, но в края на краищата доста боклуци изплуваха нагоре. Те ме мачкат и сега. Искрено се надявам, че същата съдба няма да сполети и [главния прокурор].”

14.  На 16 октомври 2006 г. “Труд” публикува отговора на Б.К. и Г.Ч. на твърденията на жалбоподателя. Тази статия не е представена от страните.

В. Наказателно производство срещу жалбоподателя

15.  На неуточнена дата през 2007 г. Б.К. и Г.Ч. завеждат наказателно дело от частен характер срещу жалбоподателя като твърдят, че ги е обидил и е извършил престъплението по чл. 146 и чл. 148 § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 24 по-долу). Те считат следните твърдения са особено обидни:  „Опитвах се да победя мафията в прокуратурата“; „най-нездравите елементи в прокуратурата”; „доста боклуци изплуваха нагоре … те ме мачкат и сега”; както и твърдението, че нарича един от тях „прокурор Рушветчийски“. Те твърдят, че престъплението е квалифицирано, защото обидата е извършена чрез медиите и се отнася до тях в качеството им на “длъжностни лица”.

16.  В рамките на наказателното производство Б.К. и Г.Ч. също така завеждат граждански искове за вреди срещу жалбоподателя, като всеки от тях иска обезщетение в размер на 10 000 лева.

17.  Първоинстанционният съд - Районен съд Пловдив, разпитва редица свидетели, които описват конфликта между жалбоподателя и Б.К. и Г.Ч. Той също изслушва и жалбоподателя, който заявява, че когато е направил изявленията по-горе, те не са се отнасяли до никой от двамата ищци, и посочва, че в интервюто е споменал и имената на други двама прокурори, по-конкретно Н.Н.

18.  С решение от 5 декември 2007 г. Районен съд Пловдив оправдава жалбоподателя и отхвърля гражданските искове срещу него. Той счита, че не е доказано, че твърденията, срещу които са оплакванията, се отнасят до Б.К. и Г.Ч. Освен това констатира, че ищците са видели изявленията като насочени към тях и са почувствали, че тяхната репутация и достойнство са накърнени, “поради своите обтегнати отношения” с жалбоподателя.

19.  Б.К. и Г.Ч. обжалват. В окончателно решение от 22 май 2008 г. Окръжен съд Пловдив отменя решението на предходната съдебна инстанция и осъжда жалбоподателя, като намира, че е виновен за квалифицирана обида. Той го освобождава от наказателна отговорност и му налага административно наказание - глоба от 1000 лева (еквивалента на 510 евро). Освен това го осъжда да плати на всеки от ищците обезщетение за вреди в размер на 5000 лева (равностойността на 2551 евро), заедно с лихвите, и 412 лева (равностойността на 210 евро) за разходите и разноските, направени от ищците.

20.  Мотивите на Окръжния съд са следните:

“Факт е, че обвиняемият е казал думите, посочени в наказателното дело от частен характер - “мафия в прокуратурата”, “Рушветчийски”, “най-нездравите елементи в прокуратурата” и “доста боклуци изплуваха нагоре ... те ме мачкат и сега”. Също така е факт, че думите са казани в интервю, публикувано и разпространено чрез средствата за масова информация - вестник “Труд” ... в неговия брой от 12 октомври 2006 г. Факт е, че ищците ... са споменати по име в качеството им на държавни служители - прокурори в Софийска районна прокуратура - и във връзка с техните служебни задължения”. ...

“Установено е, че ищците са били наясно с тези изявления въз основа на показанията [на свидетелите], както и въз основа на статията в “Труд “, публикувана на 16 октомври 2006 г. и представена по делото, която съдържа ... техния отговор на интервюто от 12 октомври 2006 г. ...”

“От показанията [на свидетелите] е видно, че след като прочитат интервюто, дадено от обвиняемия ... ищците чувстват, че тяхната чест и достойнство са накърнени, което предизвиква усещане за унижение ...”

“Обясненията на обвиняемия показват, че той е наясно, че инкриминиращите изрази са обидни и унизителни за онези, към които са адресирани, [и] начинът, по който ги разпространява, [показва], че има за цел да ги направи обществено достояние и да достигнат до ищците ...”

“Твърдението на обвиняемия в негова защита, подкрепено от районния съд, че инкриминиращите изрази не са насочени конкретно към ищците ..., не могат да бъдат приети от въззивния съд.

Фактът, че [изявленията] може да са насочени срещу други двама [прокурори, чиито имена са споменати в интервюто], и че тези хора може да са решили да не преследват обвиняемия за накърняване на честта и достойнството си, не променя факта, че обвиняемият трябва да носи наказателна отговорност по отношение на двамата ищци.”

21.  Жалбоподателят заплаща сумите, посочени в параграф 19 по-горе, на 7 август 2008 г. Общата платена сума, включително лихвите и таксите, начислени от частния съдебен изпълнител, възлиза на 14 826 лева (равностойността на около 7565 евро).

22.  На 5 януари 2009 г. “Труд” публикува интервю с Б.К. и Г.Ч., в което те обсъждат присъдата на жалбоподателя.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

23.  Разпоредбите на Конституцията от 1991 г., които уреждат правото на личен живот и правото на свобода на изразяване, са цитирани в решението на Съда по делото Божков срещу България (№ 3316/04, § 27, 19 април 2011 г.).

24.  Съгласно Наказателния кодекс от 1968 г. обидата е престъпление (чл. 146). То става квалифицирано, ако се извърши чрез средствата за масова информация и/или по отношение на длъжностни лица, по отношение на изпълнението на задълженията им (чл. 148, ал. 1, т. 2 и 3 от НК). Във всички случаи това е престъпление, което се преследва само по тъжба на пострадалия.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

25.  Жалбоподателят се оплаква, че присъдата заради интервюто му от 12 октомври 2006 г. представлява нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Той се позовава също на чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията.

26.  Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа само оплакването по чл. 10, който гласи:

“1.  Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радиокомпаниите, телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.

2.  Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”

А. Аргументи на страните

27.  Жалбоподателят поддържа оплакването си. Той посочва, че оспорваните му изявления представляват оценъчни твърдения и че критиките му не са били насочени лично срещу Б.К. и Г.Ч., а срещу “институцията на прокуратурата”. Макар да признава, че думите му може да са били “агресивни” и “неприятни”, той посочва, че те са били част от важен обществен дебат, “който не може да бъде ограничен, още по-малко с мерки, водещи до наказателна отговорност”. Накрая, във връзка с коментара на Правителството, че интервюто му достига голяма аудитория, жалбоподателят посочва, че същият вестник - “Труд”, е публикувал статия за присъдата му.

28.  Правителството оспорва оплакването. То се съгласява, че е имало намеса в свободата на изразяване на жалбоподателя, но смята, че тя е в съответствие с условията на параграф 2 от чл. 10 от Конвенцията. По-конкретно, що се отнася до изискването намесата да е “необходима в едно демократично общество”, то посочва, че жалбоподателят не е понесъл наказателна отговорност, а само му е наложено административно наказание, че глобата, която е трябвало да плати - 510 евро, не е значителна, а вредите, които е заплатил на Б.К. и Г.Ч. – по 2551 евро за всеки от тях - са “умерени”, и че прокурори като двамата ищци в наказателното производство следва да се разглеждат като ползващи се с по-висока степен на защита срещу критика “в сравнение с други държавни служители”. Освен това в интервюто си жалбоподателят не представя факти или доказателства в подкрепа на твърденията си, което означава, че изявленията му са “далеч отвъд приемливия праг на конструктивна критика”. Правителството посочва още, че “Труд” е бил водещият всекидневник в България, което означава, че интервюто на жалбоподателя е достигнало до “особено голяма аудитория”. То твърди, че оспорваните твърдения на жалбоподателя са явно насочени срещу конкретни лица, включително Б.К. и Г.Ч., които той е оскърбил, наричайки ги по-конкретно “боклук”, и не представляват обща критика срещу работата на Софийска районна прокуратура. Това означава, че изявленията на жалбоподателя не допринасят за никакъв легитимен обществен дебат, свързан най-вече с работата на прокуратурата в България.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

29.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно тя е допустима.

2.  По същество

30.  Не e спорно между страните, че осъждането на жалбоподателя и задължението му да плати глоба и обезщетени за вреди представлява намеса на правото му на свобода на изразяване. Освен това не се оспорва, че намесата е “предвидена в закона”, тъй като се основава на чл. 146 и чл. 148 § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 24 по-горе). Съдът констатира още, че тя преследва легитимната цел за защита на репутацията на други лица, а именно на прокурорите Б.К. и Г.Ч.

31.  Следователно основният въпрос, който трябва да се реши, е дали намесата е “необходима в едно демократично общество”, тоест дали съответства на належаща социална нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали мотивите, дадени от националните власти, са уместни и достатъчни (вж. например Janowski v. Poland [GC], № 25716/94, § 30, ЕСПЧ 1999I).

32.  Съдът припомня, че съгласно параграф 2 на чл. 10 от Конвенцията, свободата на изразяване е приложима не само към информация и идеи, които се възприемат благосклонно или са считани за безобидни или се гледат с безразличие, но също така и към тези, които обиждат, шокират или смущават (вж. например Hertel v. Switzerland, 25 август 1998 г., § 46, Доклади за решения и определения 1998VI).

33.  Що се отнася до границите на приемливата критика, те са по-широки по отношение на държавни служители, отколкото по отношение на частно лице. Държавният служител безспорно има право на защита на репутацията, но изискванията за тази защита трябва да бъдат оценени спрямо интересите на открито обсъждане на политически и социални въпроси, тъй като изключенията от свободата на изразяване трябва да се тълкуват тясно (вж. например Janowski, цитирано по-горе, § 33, и Nikula v. Finland, № 31611/96, § 48, ЕСПЧ 2002II).

34.  В конкретния случай жалбоподателят е наказан, защото е казал най-вече следното: „Опитвах се да победя мафията в прокуратурата“; „най-нездравите елементи в прокуратурата”; „доста боклуци изплуваха нагоре … които ме мачкат сега”; „прокурор Рушветчийски“. Според Окръжен съд Пловдив, който осъжда жалбоподателя, тези изрази накърняват честта и достойнството на БК и Г.Ч. и предизвикват в тях “чувство на унижение” (вж. параграф 20 по-горе).

35.  Съдът обаче отбелязва, че Окръжен съд Пловдив, като се съсредоточава върху спорните изрази, изглежда губи от поглед общото съдържание на интервюто на жалбоподателя. Тези изказвания са направени докато жалбоподателят обсъжда предполагаемата корупция в прокуратурата и това, което той вижда като усилия от своя страна да се бори с нея. Жалбоподателят обсъжда също и работата на прокуратурата, която е ръководил, методите на работа, които е въвел, както и увеличената в резултат на това производителност на прокуратурата, а също и проблемите, с които се е сблъскал, и ревизията на работата му, извършена от комисия, която включва прокурори, с които е в конфликт, включително Б.К. и Г.Ч. (вж. параграфи 8-13 по-горе). Вярно е, че той използва твърд, по свои собствени думи “агресивен” и “неприятен” език (вж. параграф 27 по-горе) и назовава по име и критикува някои от опонентите си. Независимо от това Съдът смята, че в действителност интервюто му е част от дебат по въпроси от значителен обществен интерес и не представлява, както твърди Правителството (вж. параграф 28 по-горе), безсмислена обида срещу тъжителите. Съответно изявленията на жалбоподателя по принцип изискват висока степен на защита съгласно чл. 10 от Конвенцията (вж. Steel and Morris v. the United Kingdom, № 68416/01, § 88, ЕСПЧ 2005-II). Властите имат задължението да представят особено уместни и достатъчни мотиви, за да покажат, че намесата в правата на жалбоподателя е пропорционална на преследваните легитимни цели.

36.  Съдът не е убеден, че такива мотиви са изтъкнати от националните съдилища. В решението си, с което осъжда жалбоподателя, Окръжен съд Пловдив, след като се уверява, че жалбоподателят е изрекъл спорните изявления, публикувани в национален вестник, и че ищците Б.К. и Г.Ч. са научили за тях и са почувствали “унижение”, заключва, че жалбоподателят е виновен за престъпление по чл. 148, ал. 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 20 по-горе). Така съдът не оценява твърдяната тежест на поведението му спрямо неговото право на свобода на изразяване и не посочва конкретни основания за необходимостта от налагане на наказание, както и не прави опит да вземе предвид факта, че оспорваните твърдения са главно насочени към това да се допринесе за дебат от значителен обществен интерес. Той също така не взема предвид споменатия по-горе факт, че по отношение на държавни служители, включително прокурори, границите на приемлива критика трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частни граждани; вместо това той прилага националното законодателство, което третира качеството на държавен служител на потърпевшото лице на твърдяната обида като автоматично квалифициращо обстоятелство (вж. параграф 24 по-горе; по този въпрос вж. също например Божков, цитирано по-горе, § 44). Накрая, националните съдилища не преценяват дали оспорваните твърдения са оценъчни такива и ако са - дали са налице достатъчни “фактически основания” за такива оценки (вж. например Morice v. France [GC], № 29369/10, §§ 155-157, ЕСПЧ 2015 г.). Съдът многократно е казвал, че за да се определи дали намесата в правото на свобода на изразяване е оправдана, той трябва да се убеди, inter alia, че националните органи прилагат стандарти, които са в съответствие с принципите, заложени в чл. 10 от Конвенцията (вж. например Jersild v. Denmark, 23 септември 1994 г., § 31, Серия A № 298, и Uj v. Hungary, № 23954/10, § 19, 19 юли 2011 г.); поради горепосочените причини той не смята, че тук случаят е такъв (вж. Чолаков срещу България, № 20147/06, § 32, 1 октомври 2013 г.).

37.  Съдът отбелязва още, че няколко дни след публикуването на оспорваното интервю на жалбоподателя, същият вестник публикува позицията на Б.К. и Г.Ч., които упражняват правото си на отговор (вж. параграф 14 по-горе).

38.  Накрая Съдът отбелязва, че жалбоподателят е осъден да плати глоба от 1000 лв. плюс 5000 лв. обезщетение за вреди на всеки от ищците, разходите и разноските по производството и лихва. Така общата сума, която дължи, възлиза на повече от 14 800 лева, равностойността на 7565 евро (вж. параграфи 19 и 21 по-горе). Макар жалбоподателят да не демонстрира финансовото си положение по онова време и дали е бил затруднен да плати тази сума, Съдът счита, че при тези обстоятелства тя е прекомерна (вж. Божков, цитирано по-горе, § 55). Както вече бе отбелязано, тази непропорционална санкция му се налага без достатъчна обосновка или подходящ анализ на различните засегнати интереси.

39.  Горните съображения са достатъчни, за Съда, за да заключи, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване не е пропорционална на преследваните легитимни цели и следователно не е “необходима в едно демократично общество”, както се изисква от чл. 10 от Конвенцията.

40.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

41.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

42.  По отношение на имуществените вреди жалбоподателят претендира: 1) 14 826,72 лв. (равностойността на 7565 евро), които плаща в резултат на осъдителната си присъда (вж. параграф 21 по-горе), и 2) лихва за забава върху тази сума, която според изчисленията му възлиза на 13 267,50 лв. (равностойността на на 6786 евро) за периода от 7 август 2008 г. до 22 ноември 2016 г.

43.  Жалбоподателят претендира още 15 000 евро  неимуществени вреди.

44.  Правителството оспорва претенциите.

45.  Съдът счита, че с оглед на естеството на нарушението на чл. 10 от Конвенцията, жалбоподателят има право да му бъдат възстановени сумите, които е осъден да плати като глоби, обезщетения и разноски във вътрешното производство (вж. Lingens v. Austria , 8 юли 1986 г., § 50, Серия А № 103, и Божков, цитирано по-горе, § 61). Следователно той му присъжда платената сума в общ размер от 7565 евро.

46.  От друга страна няма правно основание да разпореди ответното Правителство да плати лихва за забава върху тази сума за периода, предшестващ решението на Съда.

47.  Накрая Съдът смята, че при обстоятелствата по случая, констатацията на нарушение на чл. 10 от Конвенцията представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателя.

Б. Разходи и разноски

48.  Жалбоподателят претендира също 2240 евро за своето процесуално представителство в производството пред Съда. В подкрепа на това твърдение той представя график за изработени часове и договор със своя адвокат. Той моли всяка сума, присъдена от Съда, да бъде платено директно по банковата сметка на неговия адвокат г-н И. Георгиев.

49.  Правителството оспорва претенцията.

50.  Предвид обстоятелствата по случая и по-конкретно факта, че засяга добре установена съдебна практика, Съдът счита, че е разумно да присъди сумата от 1500 евро по настоящата точка. По искане на жалбоподателя, тази сума следва да бъде платена директно на неговия процесуален представител.

В. Лихва за забава

51.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията;

3.  Приема, че установяването на нарушение представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, приложим  към датата на плащането:

(i) 7565 евро (седем хиляди петстотин шестдесет и пет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, за имуществени вреди;

(ii) 1500 (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, за разходи и разноски, които следва да се платят директно на неговия процесуален представител;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 7 септември 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin)                       Ерик Мьозе (Erik Møse)
и.д. заместник-секретар                                                         редседател

Дата на постановяване: 7.9.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-176816