Номер на жалба: 3851/13

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО КОСТОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 3851/13)

 РЕШЕНИЕ

 СТРАСБУРГ

16 март 2017 г.

Настоящото решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.

 
По делото на Костов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), Председател,
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 21 февруари 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 3851/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български граждани, г-н Марин Цветанов Костов (”жалбоподателят”), на 12 декември 2012 г.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа К. Радкова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно продължителния неуспех на властите да предоставят на жалбоподателя обезщетение за отчужден имот на неговия баща, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1956 г. и живее в София.

5.  Бащата на жалбоподателя е съсобственик на парцел и къща в София.

6.  С решение на кмета от 15 юли 1981 г. имотът е отчужден с оглед изграждането на жилищна сграда. Решението въз основа на чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ) посочва, че бащата на жалбоподателя и жалбоподателя трябва да бъдат обезщетени с тристаен апартамент.

7.  С допълнително решение от 25 март 1987 г. въз основа на чл. 100 от Закона за териториалното и селищно устройство, кметът определя точното местоположение, размер и други подробности по отношение на бъдещия апартамент, предложен като обезщетение. Той трябва да е с площ от 109 квадратни метра и е идентифициран като апартамент № 17 на петия етаж на жилищна сграда, която да бъде построена от държавно предприятие. На последно място е решено, че апартаментът ще бъде даден директно на жалбоподателя.

8.  През 1989 г. жалбоподателят заплаща на властите частта от стойността на бъдещия апартамент, която не се покрива от стойността на отчуждения имот. През 1990 г. Столична община го настанява временно в апартамент, който е собственост на държавното предприятие Б.

9.  На неуточнена дата строителството на сградата, в която апартаментът трябва да се намира, започва. През 1996 г. Столична община сключва договор с дружеството Б., наследник на държавното предприятие, като му възлага строителните работи. Дружеството е задължено да изгради за своя сметка и да предаде на общината в рамките на двадесет и четири месеца апартаментите, предназначени за обезщетение на собствениците на отчуждени имоти; в замяна на това то трябва да стане собственик на останалата част от сградата.

10.  Строителството обаче не е завършено в определения срок. През 2005 г. в контекста на ликвидацията на дружеството Б. сградата, все още недовършена, е продадена на друго дружество. Последното очевидно препродава имота на трето дружество, което през 2006 г. получава нотариален акт, който го обявява за собственик на сградата и апартаментите в нея, включително и половината от апартамент № 17 на петия етаж; въпреки това, за разлика от посоченото в решението от 25 март 1987 г. (вж. параграф 7 по-горе), площта на този апартамент е описана като 91, а не 109 квадратни метра. Жалбоподателят представя удостоверение за обитаване на въпросната сграда от 5 октомври 2007 г., но твърди, че то се отнася само за “определени строителни дейности” и че сградата не се ползва.

11.  Междувременно жалбоподателят подава няколко искания до общинските власти в София с молба процедурата по обезщетяване да се завърши и да се предостави полагащия му се апартамент. В писмо от 25 юли 2000 г. общината го информира, че дружеството Б. е уверило властите, че полага усилия да изпълни задълженията си. В друго писмо от 13 август 2004 г. общината информира жалбоподателя, че дружеството носи отговорността да му предостави апартамента. На последно място, в писмо от 8 ноември 2011 г. Столична община информира жалбоподателя, че той е трябвало да предяви претенциите си в процедурата по ликвидация на дружеството Б. или трябва да се свърже с настоящия собственик на сградата, за да поиска полагащия му се апартамент.

12.  През 2007 г. жалбоподателят е изваден от апартамента, където той е бил временно настанен, след като апартаментът е бил продаден на частно лице в контекста на ликвидацията на дружеството Б. В последвалото съдебно производство, с което той безуспешно оспорва това изваждане, е установено, че по това време жалбоподателят не живее в апартамента, че той е необитаем и в много лошо състояние.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

13.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

14.  Жалбоподателят се оплаква по чл. 1 от Протокол № 1, че властите в продължение на много години не успяват да му предоставят апартамента, който му се полага като обезщетение за отчуждения имот на баща му.

15.  Чл. 1 от Протокол № 1 предвижда следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

16.  Правителството оспорва оплакването. То твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като е имал на разположение “няколко възможности да преследва по съдебен ред отговорните общински и частни лица”. Освен това, без да представя или да се позовава на каквито и да било доказателства, Правителството твърди, че на жалбоподателя вече е предоставен полагащият му се апартамент.

17.  Жалбоподателят от своя страна твърди, че не е получил никакво обезщетение и посочва, че той е платил стойността на полагащия му се апартамент още през 1989 г.

18.  Съдът отбелязва, че доводът на Правителството за недопустимост поради неизчерпване на вътрешнoправни средства за защита (вж. параграф 16 по-горе) е твърде неясен. Той следователно го отхвърля.

19.  Той отбелязва освен това, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на каквото и да било други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

20.  По същество Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе, както и поредица от последващи дела (вж. например Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.).

21.  Както в предходните дела (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28, и двете цитирани по-горе), Съдът е на мнение, че решенията от 15 юли 1981 г и 25 март 1987 г., в които се посочва, че жалбоподателят трябва да получи апартамент като обезщетение за отчуждения имот на баща му (вж. параграфи 6 и 7 по-горе), създава в негова полза право, което не е оспорено от властите и се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Продължителният неуспех от страна на властите да предоставят въпросния апартамент представлява намеса в правата на жалбоподателя, която следва да бъде разгледана в рамките на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, който определя общо принципа за мирно ползване на собствеността (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

22.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да провери дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателя. Той трябва да вземе предвид по-конкретно продължителността на забавянето в предоставянето на обезщетение, поведението на страните, както и това дали властите демонстрират желание за разрешаване на проблема (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 106 и 123).

23.  Правото в полза на жалбоподателя да му бъде предоставен апартамент възниква през 1981 г. и е потвърдено през 1987 г. Въпреки това Съдът ще вземе под внимание само периода, който е в рамките на неговата времева компетентност, а именно след 7 септември 1992 г., когато Протокол № 1 влиза в сила по отношение на България.

24.  Страните не постигат съгласие по въпроса дали на жалбоподателя е бил предоставен полагащият му се апартамент. Правителството твърди, че го е получил, докато жалбоподателят оспорва този факт, обяснявайки, че удостоверението от 2007 г. за обитаване на сградата, в която се намира апартамента му, се отнася само до “определени строителни дейности”  (вж. параграфи 10 и 16 по-горе).

25.  Съдът от своя страна приема твърдението на жалбоподателя. Той отбелязва, че Правителството не се позовава на каквито и да било документи, за да обоснове твърдението си, че дължимото на жалбоподателя обезщетение му е било предоставено, а именно че е получил действителното владение на апартамента, обещан му през 1987 г. Освен това Столична община, която е органът, пряко отговорен за предоставяне на обезщетение на жалбоподателя, никога не е твърдяла, че апартаментът вече му е бил даден, по-конкретно в писмото ѝ до него от 8 ноември 2011 г. (вж. параграф 11 по-горе). На последно място Съдът отбелязва, че през 2006 г. частно дружество бе признато за собственик на част от този апартамент (вж. параграф 10 по-горе) и не е доказано, че това признаване е било анулирано.

26.  Поради това Съдът заключава, че производството за обезщетение по отношение на жалбоподателя е все още висящо и че жалбоподателят не е получил дължимото обезщетение тридесет и шест години след отчуждаването на имота на баща му през 1981 г., двадесет и пет от които - след 1992 г. - в рамките на времевата компетентност на Съда.

27.  Този период е явно прекомерен, а властите не са представили никаква оправдание за толкова продължително забавяне в предоставянето на обезщетение на жалбоподателя. По-конкретно Съдът посочва, че решението на Столична община да възложи строителството на сградата, в която апартаментът на жалбоподателя е трябвало да се намира, на дружество, което след това не успява да изпълни поетото от него задължение (вж. параграфи 9-10 по-горе), не може да я освободи от собствените ѝ задължения. Съдът също така не може да приеме, че от жалбоподателя е трябвало да се очаква да поиска дължимото от страна на властите обезщетение от частни лица, както е предложено в писмото на общината до него от 8 ноември 2011 г. (вж. параграф 11 по-горе).

28.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това, както е отбелязано по-горе, тези власти се стремят да избегнат отговорността, като насочват жалбоподателя към частни лица, и иначе заемат главно пасивна позиция, оставяйки жалбоподателя в положение на несигурност по отношение на това дали и кога той ще получи обезщетението, на което има право. Към това трябва да се прибави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе). Горното означава, че властите не успяват да постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя, както се изисква по чл. 1 от Протокол № 1.

29.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

31.  По позицията за имуществени вреди жалбоподателят претендира на националните органи да бъде наредено от Съда да му върнат отчуждения имот на баща му и да му предоставят дължимия му апартамент, както е описан в решението от 25 март 1987 г. Той претендира в допълнение обезщетение в размер на 120 000 евро. При условията на евентуалност жалбоподателят претендира само дължимия му апартамент, отново както е описан в решението от 25 март 1987 г., и обезщетение в размер на 250 000 евро.

32.  За неимуществени вреди жалбоподателят претендира 200 000 евро.

33.  Правителството оспорва претенциите, като ги намира за “силно преувеличени”.

34.  Съдът отбелязва в самото начало, че за него няма правно основание да нареди на властите да отменят отчуждаването и да върнат на жалбоподателя бившия имот на баща му. Той отбелязва освен това, че не може да нареди на властите да предоставят на жалбоподателя апартамента, описан в решението от 25 март 1987 г., тъй като такъв апартамент с площ от 109 квадратни метра очевидно не съществува, след като апартамент № 17 на петия етаж във въпросната сграда е с размер от 91 квадратни метра (вж. параграфи 7 и 10 по-горе).

35.  Съдът следователно смята, че по отношение на вредите, произтичащи от продължаващия неуспех на властите да предоставят апартамента, който се полага на жалбоподателя, най-добрият начин да се заличат последиците от нарушението на чл. 1 от Протокол № 1 би бил държавата -ответник да предостави на жалбоподателя апартамент, равностоен на този, описан в решението от 25 март 1987 г.

36.  Ако държавата - ответник не направи това в рамките на три месеца, трябва да заплати на жалбоподателя сума, съответстваща на текущата стойност на апартамента (вж. Кирилова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, § 27, 14 юни 2007 г.). Страните не се произнасят по отношение на тази стойност. Съдът, като взема предвид наличната му информация за пазара на имоти в София, го оценява на 82 000 евро. Съответно Правителството трябва да плати като обезщетение тази сума.

37.  Освен това, що се отнася до останалите претенции на жалбоподателя по отношение на имуществени вреди, Съдът разбира, че жалбоподателят претендира обезщетение за вреди, претърпени в резултат на невъзможността му да използва дължимия му апартамент за продължителен период от време. Съдът се съгласява, че жалбоподателя трябва да е претърпял такива вреди (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), цитирано по-горе, § 33) и произнасяйки се по справедливост, му присъжда 10 000 евро по тази позиция.

38.  На последно място, като взима предвид, че жалбоподателят трябва да е изпитал безсилие в резултат на неуспеха на властите да предоставят апартамента и на нежеланието им да решат проблема в продължение на толкова дълъг период от време, Съдът намира за уместно да присъди на жалбоподателя 4 000 евро за неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

39.  Жалбоподателят претендира също 4231 български лева (BGN), равностойността на приблизително 2160 евро, за разходи и разноски, направени във връзка с националното производство, с което той оспорва изваждането си от апартамента, където той е бил временно настанен през 1990 г. (вж. параграф 12 по-горе).

40.  За производството пред Съда жалбоподателят претендира 43,40 лева, равностойността на 22 евро, за пощенски разходи. В подкрепа на тази претенция той представя съответните касови бележки.

41.  Правителството оспорва претенциите.

42.  С оглед на документите и информацията, с която разполага, Съдът отхвърля претенцията за разходи и разноски във националното производство. Той отбелязва, че това производство се отнася за жилище, в което жалбоподателят не е живял по това време (вж. параграф 12 по-горе), което означава, че във въпросното производство той не се е опитвал да облекчи ситуацията, в която е поставен в резултат на продължителното неизпълнение на задължението на властите да му предоставят полагащия му се апартамент, и следователно не е било с цел избягване на последствията от нарушението на правата му, констатирано по настоящото дело.

43.  От друга страна Съдът намира, че е оправдано да присъди разноските, направени в производството пред него, в размер на 22 евро (вж. параграф 40 по-горе).

В. Лихва за забава

44.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема, че държавата - ответник трябва да предостави на жалбоподателя в срок от три месеца собствеността и владението на апартамент, равностоен на този, който е определен за него в решението от 25 март 1987 г.

4.  Приема, че ако това не бъде направено, държавата - ответник трябва да заплати на жалбоподателя в рамките на същия период от три месеца 82 000 евро (осемдесет и две хиляди евро);

5.  Приема, че държавата-ответник трябва освен това да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 10 000 евро (десет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на имуществени вреди;

(ii) 4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 22 евро (двадесет и две евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски;

6.  Приема, че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

7.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 16 март 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 16 от Правилника на Съда.

Ан-Мари Дуген                                                                           Фарис Вехабович

 заместник-секретар                                                                         председател

Дата на постановяване: 16.3.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-171972