Номер на жалба: 7202/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Николай Генов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Андре Поточки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 20 юни 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 7202/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита  правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от българския гражданин, г-н Николай Димитров Генов (”жалбоподателя”), на 5 януари 2009 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н В. Стоянов, адвокат, практикуващ в Пазарджик. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че националните съдилища не са отговорили на аргумент, който е повдигнал в рамките на наказателно производство срещу него.

4.  На 6 юни 2016 г. Правителството е уведомено за горното оплакване, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно Правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1966 г. и живее в Пазарджик.

6.  На 10 януари 2007 г. полицията претърсила дома на жалбоподателя, където намерила пет стодоларови банкноти (USD), които впоследствие се оказали подправени.

7.  През май 2007 г. жалбоподателят е обвинен от следствието в придобиването и държането на тези банкноти - престъпления по чл. 244, ал. 1 и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграф 16 по-долу). Впоследствие обаче второто обвинение е свалено и през юли 2007 г. прокуратурата повдигнала обвинение срещу жалбоподателя за придобиване на банкнотите “в периода между 2002 г. и 10 януари 2007 г.” със знанието, че са подправени. В описанието на фактите в обвинителния акт е отбелязано, че през 2002 г. жалбоподателят  продал апартамент и с част от парите купил няколко стодоларови банкноти от лице на улицата.

8.  Жалбоподателят е предаден на съд. Пред Окръжен съд - Пазарджик (наричан по-нататък “Окръжният съд”), който разгледал делото на първа инстанция, той дал обяснения че брат му му е дал парите през 2002 г., след продажбата на апартамент. С тези пари жалбоподателят купил долари, а именно сумата от 1000 щатски долара, от които пазел 500 долара “за тежки времена”. Той заявява, че не е знаел, че банкнотите са подправени.

9.  Братът на жалбоподателя също дал показания. Той потвърдил, че през 2002 г. е продал апартамента си и е дал на жалбоподателя пари да закупи долари. Добавил, че през следващите години той и жалбоподателят редовно обменяли българските левове, които имали, за долари. Признал, че не е сигурен дали подправените банкноти, открити от полицията в дома на жалбоподателя, са същите банкноти, които жалбоподателят придобил през 2002 г.

10.  С присъда от 25 януари 2008 г. Окръжният съд осъдил жалбоподателя. Присъдата обаче била за придобиване на подправени банкноти “в периода между 26 март 2005 г. и 10 януари 2007 г.”, тъй като придобиването на такива банкноти било криминализирано едва на първата от тези дати  (вж. параграф 16 по-долу). Окръжният съд оправдал жалбоподателя за придобиването на банкнотите в периода между 2002 г. и 26 март 2005 г.

11.  При обобщаването на фактите по делото, както ги е установил, Окръжният съд повторил това, което жалбоподателят  казал, а именно, че през 2002 г. брат му му дал пари, за да купи долари. Той се позовал и на показанията на брата на жалбоподателя, че след 2002 г. двамата редовно обменяли левове за долари. Съдът не коментирал по-нататък въпроса кога жалбоподателят е придобил подправените банкноти. Като установил, че жалбоподателят е знаел в момента на придобиване на банкнотите, че са подправени (ключовото доказателство в това отношение било изявление на жалбоподателя, направено по време на телефонен разговор с друго лице на 9 януари 2007 г.), Окръжният съд го признал за виновен по това обвинение. В допълнение, съдът намерил жалбоподателя за виновен за друго престъпление и му наложил условна присъда от две години лишаване от свобода.

12.  Жалбоподателят обжалвал присъдата, твърдейки, че липсват доказателства, които да обосноват заключението, че при купуването на петте стодоларови банкноти през 2002 г. е знаел, че са подправени.

13.  С решение от 24 април 2008 г. Апелативен съд - Пловдив (наричан по-нататък “Апелативният съд”) потвърдил присъдата на Окръжния съд, като възприел мотивите му. При обобщаване на фактите съдът още веднъж повторил твърдението на жалбоподателя, че през 2002 г. брат му му дал пари, за да купи долари, което той направил и запазил 500 долара скрити в къщата си. Съдът не коментирал по-нататък въпроса кога жалбоподателят е придобил откритите у него подправени банкноти.

14.  В касационна жалба пред Върховния касационен съд, жалбоподателят посочва по-конкретно следното:

“Двете предходни съдебни инстанции установяват безусловно, че [жалбоподателят] купува петте подправени доларови банкноти през пролетта на 2002 г. с пари, дадени му от брат му. ...

В онзи момент това не съставлява престъпление, поради което [жалбоподателят] е оправдан за придобиването на банкнотите в периода до 26 март 2005 г.

Но къде е доказателството, че тези конкретни банкноти са придобити след тази дата? Може да има само предположения ... а осъдителна присъда не може да се основава на предположения.”

15.  С окончателно решение от 24 ноември 2008 г. Върховният касационен съд потвърдил решението на Апелативния съд, като не се произнесъл по довода на жалбоподателя, че придобиването на подправените банкноти след 26 март 2005 г. не е доказано.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

16.  Използването на подправени банкноти и прокарването на такива банкноти в обращение със знанието, че са подправени, са престъпления по чл. 244, ал. 1 от Наказателния кодекс. След изменението, влязло в сила на 26 март 2005 г., в разпоредбата се добавя придобиването на такива банкноти със знанието, че са подправени. Що се отнася до държането на подправени банкноти, то е престъпление, само когато банкнотите са “в големи количества” (чл. 244, ал. 2 от НК). Националните съдилища приемат, че банкноти с обща номинална стойност от например 4 400, 5 700 или 20 000 евро (EUR) представляват такива “големи количества” (Решение № 33 от 17.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 700/2009 г., III н. о., НК; Решение № 173 от 7.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 50/2015 г., II н. о., НК; Решение № 407 от 9.03.2016 г. на ВКС по н. д. № 1127/2015 г., II н. о., НК). През относимия период горепосочените престъпления са наказуеми с до осем години лишаване от свобода.

17.  Първоинстанционните съдилища са длъжни да мотивират своите решения по силата на чл. 301 от Наказателно-процесуалния кодекс. За въззивните съдилища и Върховния касационен съд задължението е регламентирано в чл. 339 от НПК. Разпоредбата посочва по-конкретно, че при потвърждаване на решение на предходна съдебна инстанция, съдилищата трябва да посочат основанията, поради които не приемат доводите, изложени пред тях от страните.

18.  Съгласно чл. 422, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс, наказателно производство се възобновява, когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Конвенцията, което има съществено значение за делото. Искане в тази насока може да се направи от Главния прокурор и подлежи на разглеждане от Върховния касационен съд.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

19.  Жалбоподателят се оплаква, че националните съдилища, които са се произнесли по обвиненията срещу него, не са разгледали довода му, че не е доказано, че е придобил подправените банкноти след 26 март 2005 г., а именно в момент, когато придобиването на такива банкноти е било престъпление. Той се позовава общо на чл. 6 и чл. 7 от Конвенцията.

20.  Съдът счита, че оплакването трябва да се разгледа съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:

“Всяко лице, при решаването на... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него..., има право на справедливо... гледане... от... съд...”

А. Аргументи на страните

21.  Правителството счита, че жалбоподателят не е повдигнал въпросния довод в жалбата си срещу решението на Окръжния съд. Твърди, че поради това той не е изчерпал наличните вътрешно-правни средства за защита, и заявява, че жалбата е недопустима.

22.  Правителството твърди още, че разглежданото оплакване е от четвъртоинстанционно естество и че във всеки случай националните съдилища са изложили мотивите за своите решения “по достатъчно ясен” начин. Освен това Правителството счита, че твърдението на жалбоподателя, че е придобил подправените банкноти през 2002 г., не е доказано.

23.  Жалбоподателят не е съгласен и потвърждава оплакването си.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

24.  Съдът отбелязва довода на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е изложил ясно разглеждания аргумент в жалбата си срещу решението на Окръжния съд (вж. параграф 21 по-горе).

25.  Съдът отбелязва, че в жалбата си срещу първоинстанционното решение жалбоподателят изтъква, че няма доказателства, че съзнателно е придобил подправените банкноти през 2002 г. Освен това той е изложил спорния въпрос по недвусмислен начин в своята касационна жалба (вж. параграфи 12 и 14 по-горе). Следователно Съдът не може да заключи, че жалбоподателят не е изчерпал надлежно вътрешноправните средства за защита, и отхвърля възражението за недопустимост на Правителството.

26.  Съдът освен това отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно жалбата е допустима.

2.  По същество

27.  Съдът повтаря, че чл. 6 § 1 от Конвенцията задължава националните съдилища да посочат с достатъчна яснота мотивите, на които се базират техните решения (вж. наред с други решения Hadjianastassiou v. Greece, 16 декември 1992 г., § 33, Серия A № 252, и Taxquet v. Belgium [GC], № 926/05, § 91, ЕСПЧ 2010 г.). Обхватът на задължението за мотивиране варира в зависимост от естеството на решението и трябва да се определи в светлината на обстоятелствата по случая. Въпреки че съдилищата не са задължени да дават подробен отговор на всеки повдигнат аргумент, от решението следва да е видно, че са разгледани основните въпроси на делото (вж. Ruiz Torija v. Spain, 9 декември 1994 г., § 29, Серия A № 303A; Boldea v. Romania, № 19997/02, §§ 29-30, 15 февруари 2007 г.; и Tchankotadze v. Georgia, № 15256/05, § 103, 21 юни 2016 г.).

28.  В настоящия случай жалбоподателят заявява, че е купил подправените банкноти през 2002 г., а именно в момент, когато придобиването на такива банкноти не е било престъпление. Той защитава тази версия на събитията пред първоинстанционния Окръжен съд (вж. параграф 8 по-горе) и Съдът вече констатира, че е повдигнал въпроса по достатъчно ясен начин пред Апелативния съд и Върховния касационен съд (вж. параграф 25 по-горе).

29.  По-нататък Съдът отбелязва, че не е негова задача да прецени дали въпросното твърдение на жалбоподателя е обосновано и подкрепено с доказателства, тъй като е от компетентността на националните съдилища да решават въпроси от такова естество (вж. Ruiz Torija, цитирано по-горе, § 30). За Съда е достатъчно да заключи, че твърдението е било защитимо, тъй като версията на събитията на жалбоподателя е поне частично подкрепена от показанията на брат му, които потвърждават, че през 2002 г. жалбоподателят е получил пари от него, за да купи щатски долари (вж. параграф 9 по-горе).

30.  Освен това доводът на жалбоподателя е явно относим, тъй като националното законодателство не криминализира просто притежанието на подправени банкноти, а единствено притежанието на такива банкноти в големи количества (вж. параграф 16 по-горе). Тъй като случаят не е такъв, първоначалното обвинение срещу жалбоподателя за притежание на подправени банкноти впоследствие е свалено (вж. параграф 7 по-горе) и той е обвинен и изправен пред съда за “придобиване” на такива банкноти. Придобиването на подправени банкноти обаче е криминализирано едва на 26 март 2005 г., поради което е било от решаващо значение да се покаже както че жалбоподателят е придобил подправените банкноти след тази дата, така и че е бил наясно, че са били подправени – изискване, което е в съответствие с презумпцията за невиновност, която поставя тежестта на доказване на всички елементи на обвинението върху прокуратурата и изисква всяко съмнение да бъде в полза на обвиняемия (вж. например Barberà, Messegué and Jabardo v. Spain, 6 декември 1988 г., §§ 76-77, Серия A № 146, и Melich and Beck v. the Czech Republic, № 35450/04, § 49, 24 юли 2008 г.).

31.  Следователно националните съдилища са били длъжни да разгледат довода на жалбоподателя и да му дадат мотивиран отговор. Това задължение, съдържащо се по подразбиране в чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 27 по-горе), е предвидено и в чл. 301 и чл. 339 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 17 по-горе).

32.  Съдът обаче не е убеден, че националните съдилища са дали достатъчно основателен отговор на въпросния довод. Въпреки че Окръжният съд и Апелативният съд повтарят в резюмето си на относимите факти това, което е заявил жалбоподателят, а именно че през 2002 г. брат му му е дал пари да закупи щатски долари, те не анализират тези обяснения, нито посочват дали ги смятат за достоверни. Още по-важно е, че те не обясняват защо и въз основа на какви доказателства са приели, че жалбоподателят е придобил подправените банкноти много по-късно, а именно след 26 март 2005 г. (вж. параграфи 11 и 13 по-горе). Освен показанията на жалбоподателя и на неговия брат, не са събрани доказателства по този въпрос. Изглежда, че съдилищата само са “коригирали” времето, по което би трябвало да е извършено престъплението, поправяйки първоначално посоченото в обвинението време (вж. параграф 7 по-горе), за да вземат предвид датата, на която деянието е криминализирано.

33.  Върховният касационен съд също не е коментирал спорния довод, въпреки че жалбоподателят го е изложил ясно в касационната си жалба (вж. параграфи 14-15 по-горе).

34.  Следователно Съдът заключва, че националните съдилища не са постановили достатъчно ясно мотивирани решения, както се изисква в чл. 6 § 1 от Конвенцията.

35.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

36.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

37.  Жалбоподателят претендира 10 000 евро за претърпени неимуществени вреди.

38.  Правителството оспорва претенцията.

39.  Съдът намира, че жалбоподателят несъмнено е претърпял страдание и тревога в резултат на нарушението на правото му на справедлив процес, констатирано в настоящия случай. Отсъждайки по справедливост, той му присъжда 2 400 евро по тази позиция.

40.  Освен това трябва да се посочи, че решение, в което Съдът констатира нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, налага на държавата-ответник правно задължение не само да заплати съответните суми, присъдени като справедливо обезщетение, но също така и да избере под надзора на Комитета на министрите общите и/или, ако е уместно, индивидуални мерки, които да бъдат приети в рамките на националното законодателство, за да се сложи край на нарушението и за да се поправят, доколкото е възможно, неговите последици. Най-подходящата индивидуална мярка в случаите, когато националните съдилища не са разгледали ключов довод на жалбоподателя в нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, по правило е своевременно възобновяване на производството и повторно разглеждане на делото в съответствие с всички изисквания за справедлив процес (вж., наред с други, Янакиев срещу България, № 40476/98, § 90, 10 август 2006 г.). Съдът отбелязва в тази връзка правомощията на главния прокурор да поиска възобновяване на производството след решение на този Съд (вж. параграф 18 по-горе).

Б. Разходи и разноски

41.  Жалбоподателят претендира 3 000 евро за процесуално представителство пред Съда и представя в подкрепа на това график за изработени часове. Той моли всяка присъдена по тази позиция сума да бъде прехвърлена директно по банковата сметка на неговия адвокат г-н В. Стоянов.

42.  Правителството оспорва претенцията.

43.  Съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. По настоящото дело, като имат предвид наличните документи и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 000 евро за процесуалното представителство на жалбоподателя пред него. По искане на жалбоподателя, тази сума следва да се преведе директно по банковата сметка на неговия представител.

В. Лихва за забава

44.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 2 400 евро (две хиляди и четиристотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 1 000 (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат изплатени директно на процесуалния представител на жалбоподателя;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 юли 2017 г., в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Блашко                                                              Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 13.7.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-175156