Номер на жалба: 39014/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Кормев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
          Йонко Грозев,
          Шифра О’Лийри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 12 септември 2017 г.

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 39014/12) срещу Република България, подадена в Съда на 4 май 2012 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Тодор Славов Кормев („жалбоподателят“).

2.  Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-жа Д. Драмова, от Министерство на правосъдието.  

3.  Жалбоподателят твърди, че условията на задържането му в следствения арест и в затвора в Стара Загора са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Като се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, той се оплаква още, че в мотивите на присъдата му националните съдилища вземат предвид обяснения, които, според него, са изтръгнати със сила от другия обвиняем.

4.  На 3 декември 2015 г. Правителството е уведомено за тези оплаквания и жалбата е обявена за недопустима в останалата ѝ част на основание правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1981 г. Намира се в затвора в Стара Загора.  

A.  Наказателното производство срещу жалбоподателя  

6.  През февруари 2009 г. Окръжната прокуратура на Стара Загора образува наказателно производство срещу неизвестен извършител за извършения на 7 февруари 2009 г. грабеж на голяма сума пари от касата на местна фирма. Разследванията, водени от следствените органи, ги отвеждат до жалбоподателя и други двама младежи, г-н Стойков и П.С.

7.  Сутринта на 26 февруари 2009 г. три полицейски екипа арестуват тримата заподозрени в жилищата им. Домът на жалбоподателя е претърсен.  

8.  Събитията около ареста на един от предполагаемите съучастници на жалбоподателя, г-н Стойков, стават причина последният да сезира с жалба Съда. Г-н Стойков твърди, че е бил малтретиран от полицаите, които се опитали да го накарат да признае за грабежа и да го убедят да им покаже мястото, на което са скрити откраднатите пари. С решение от 6 октомври 2015 г. Съдът намира, че е нарушен чл. 3 от Конвенцията в неговите материални и процесуални аспекти заради малтретирането на г-н Стойков на 26 февруари 2009 г. докато е в ръцете на полицията и заради липсата на ефективно разследване, свързано с твърденията на лицето (Стойков срещу България, № 38152/11, 6 октомври 2015 г.).

9.  На 26 февруари 2009 г., между 12:20 и 13:30 ч., въз основа на обясненията на г-н Стойков полицейски екип претърсва местност в близост до планински път. Там е открит пластмасов бидон със значителна сума пари в брой, боеприпаси за автомат и златни бижута.

10.  На същия ден, между 20:33 и 22:04 ч., г-н Стойков, в присъствието на адвокат, дава обяснения пред съдия от Окръжен съд Стара Загора. Той описва подготовката, извършена от жалбоподателя, от П.С и от него самия, влизането им във вилата на счетоводителката на набелязаната фирма и упражнената принуда върху нея и нейния съпруг, кражбата на парите от офисите на фирмата в близкия град и оставянето на парите в предварително набелязаното и подготвено скривалище.

11.  На 27 февруари 2009 г. срещу жалбоподателя е повдигнато официално обвинение за грабежа, извършен на 7 февруари 2009 г., на 750 000 евро (EUR), 330 000 лева (BGN) и осем златни накита, в съучастие с г-н Стойков и П.С. и придружен с употреба на физическа сила и заплашване спрямо жертвите.  

12.  На 28 февруари 2009 г., Старозагорският окръжен съд („Окръжният съд“) налага мярка за неотклонение задържане под стража на жалбоподателя. 

13.  В хода на предварителното разследване разследващите органи събират много веществени доказателства, разпитват няколко свидетели и назначават редица експертизи. През юли и август 2009 г. с две решения на Окръжната прокуратура, парите и бижутата са върнати на жертвите.  

14.  На 25 август 2009 г. Окръжната прокуратура внася в окръжния съд обвинителен акт срещу жалбоподателя и двамата му предполагаеми съучастници. И тримата са обвинени в квалифициран грабеж и противозаконно държане на огнестрелно оръжие.

15.  От 27 октомври 2009 г до 15 май 2010 г. наказателното дело се разглежда от окръжния съд. В хода на производството са изслушани няколко свидетели, събрани са веществени и писмени доказателства и към материалите по делото са приложени няколко експертни доклада. Пред тази инстанция г-н Стойков се отрича от думите си: той се връща към първоначалните си обяснения и заявява, че е бил малтретиран от полицаите при арестуването си, както и през следващите няколко часа, когато, според него, полицаите го принуждават да им покаже мястото, където са скрити откраднатите пари и да им каже според техните думи „това, което искали да чуят от него“. Той добавя, че след това е отведен в Стара Загора, където дава обяснения пред съдия. За да провери тези твърдения, Окръжната прокуратура разпитва приятелката на г-н Стойков, една от съседките му и двама полицейски служители, участвали в операцията по задържането и в търсенето на откраднатите пари. Към доказателствата по делото са приложени също и медицински доказателства за здравословното състояние на г-н Стойков след задържането му. 

16.  В пледоарията си пред окръжния съд адвокатът на жалбоподателя поддържа аргумента, че повдигнатите срещу клиента му обвинения се основават единствено на обясненията на обвинения заедно с него г-н Стойков, които са изтръгнати от него с насилие.

17.  С решение от 15 май 2010 г. жалбоподателят, г-н Стойков и П.С. са признати за виновни за деянията, в които са обвинени. Жалбоподателят е осъден на осемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода. Окръжният съд обосновава заключението си за съучастието на жалбоподателя в разглежданите събития с първоначалните обяснения на другия обвиняем, г-н Стойков, които приема за потвърдени от показанията на двете жертви и от анализа на данните, получени от мобилните телефони, използвани от тримата обвиняеми.   

18.  Окръжният съд намира още, че твърдението на г-н Стойков, че обясненията му са били изтръгнати със сила, е подкрепено единствено от показанията на приятелката му. Вещото лице по съдебна медицина, на който съдът възлага извършването на експертиза въз основа на медицинското удостоверение, издадено на 27 февруари 2009 г., заключва, че установените наранявания по тялото на г-н Стойков може да са причинени преди 26 февруари 2009 г., че процедурата, следвана при разпита на заподозрения на 26 февруари 2009 г., представлявала достатъчна гаранция срещу евентуално изтръгване на признания и че тези обяснения повтарят това, което обвиняемият вече е казал на полицейските служители по-рано през деня. Окръжният съд счита, че във всички случаи, дори да се приеме, че г-н Стойков е бил малтретиран, това по никакъв начин не прави обясненията му недостоверни, тъй като откраднатите пари са открити именно благодарение на тях. 

19.  Той отхвърля също и алибито на жалбоподателя, че си е бил вкъщи в деня на грабежа.  

20.  Присъдите на жалбоподателя и на обвинените заедно с него лица са потвърдени на 21 април 2011 г. от Апелативен съд Пловдив. В решението си апелативният съд потвърждава фактическите и правни доказателства, приети от окръжния съд. Той основава заключенията си за участието на жалбоподателя в престъплението, в което е обвинен, на обясненията, дадени от г-н Стойков в хода на предварителното разследване и на другите събрани веществени и научни доказателства и свидетелски показания. Той отхвърля аргумента на жалбоподателя за дисквалифицирането на обясненията на г-н Стойков, като приема, че твърдението, според което последният е бил принуден да признае разглежданото престъпление и да свидетелства срещу жалбоподателя, е необосновано и приема мотивите на първоинстанционния съд (вж. пар. 18 по-горе). Той отхвърля и всички останали процесуални доводи на жалбоподателите отнасящи се до допустимостта на уличаващите доказателства.  

21.  Жалбоподателят подава касационна жалба, в която официално оспорва допустимостта, според националното законодателство, на някои уличаващи доказателства, както и мотивите към присъдата му, които се основават единствено на изтръгнатите със сила според него обяснения на обвинения заедно с него г-н Стойков. Другите двама обвиняеми също обжалват в касационно производство.  

22.  С решение от 17 ноември 2011 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбите на жалбоподателя и на обвинените заедно с него лица. Най-висшата инстанция приема, че решенията на по-долните инстанции са достатъчно обосновани и че всички аргументи на тримата обвиняеми са разгледани и убедително отхвърлени от окръжния съд и от апелативния съд. По-конкретно той счита, че докладът от огледа на мястото, където са открити откраднатите пари и ценности, свидетелските показания на полицейските служители, участвали в първата фаза на разследването и първоначалните обяснения на г-н Стойков, са допустими и достоверни доказателства. Според съда по-долните инстанции правилно взимат предвид тези доказателства при установяването на вината на тримата обвиняеми. Върховният касационен съд счита, че присъдата на жалбоподателя не се основава единствено на обясненията на неговия съучастник г-н Стойков, доколкото същите се потвърждават от другите допустими доказателства. Освен това съдът отбелязва, че и тримата обвиняеми са участвали активно в наказателното производство и че по-долните инстанции са удовлетворили молбите им за събиране на нови доказателства.  

Б.  Условията на задържане на жалбоподателя

23.  Жалбоподателят лежи в следствения арест в Стара Загора от 28 февруари до 27 август 2009 г. По негови думи килията била с размери 2.2 м на 2.9 м и той я е делял с друг задържан. Била мръсна, слабо осветена, имало хлебарки, нямало подходяща вентилация и отопление, нито санитарен възел в нея. Имали осигурен достъп до общата тоалетна три пъти на ден за 10-15 минути. През останалото време задържаните трябвало да използват кофа за естествените си нужди.  

24.  На 27 август 2009 г. жалбоподателят е преместен в затвора в Стара Загора. Той твърди, че там е делял килия от 6 м2 без тоалетна в нея с друг задържан до месец юли 2010 г. Посочва, че е имал възможност да ползва общата тоалетна три пъти дневно, а през останалото време е трябвало да използва кофа. Заявява, че е имал право да се разхожда на открито само един час на ден. През останалото време бил принуден да стои на леглото си заради липсата на свободно пространство в килията.

25.  През юли 2010 г. жалбоподателят е причислен към друга група затворници и преместен в друга килия, в която е понастоящем. Според него оттогава вече има свободен достъп до общите санитарни помещения през деня, но през нощта продължава да ползва кофа. Според него, през зимата помещенията в неговото затворническо отделение са зле отоплени от понеделник до петък, а през уикендите отоплението не работи.

26.  Жалбоподателят заявява, че храната в затвора е в недостатъчни количества и че е еднообразна и с лошо качество. Допълва още, че може да прекарва само един час и двадесет минути дневно в двора на затвора, където има малко възможности да упражнява физическа дейност.   

27.  Той твърди, че след ремонта на затвора в Стара Загора през февруари 2016 г. килията му разполага с вътрешна тоалетна.  

В.  Жалбата № 38539/11, подадена от жалбоподателя

28.  На 13 юни 2011 г. жалбоподателят подава жалба до Съда, в която се оплаква на основание чл. 5 от Конвенцията от незаконосъобразността на временното му задържане и на основание чл. 6 от Конвенцията от грешната му присъда, произнесена от българските съдилища. Жалбата е заведена под № 38539/11. На 8 януари 2015 г. тя е отхвърлена като недопустима от Съда, заседаващ в състав от един съдия. Оплакването по чл. 6, относно резултата от наказателното производство се отхвърля на основание чл. 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията като явно необосновано, като Съдът констатира, че се касае за оплакване от четвъртоинстанционно естество.  

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

29.  Приложимото вътрешно право и съдебна практика относно изпълнението на наказанията лишаване от свобода и отговорността на държавата за лошите условия на задържане, каквито са били към момента на събитията, са изложени накратко в решението Нешков и други срещу България (№№ 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13, §§ 106‑136, 27 януари 2015 г.).

30.  На 25 януари 2017 г. Народното събрание приема Закон за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Новият ЗИНЗС е обнародван в Държавен вестник на 7 февруари 2017 г. Новите членове 284 до 286 на Закона от 2009 г., които влизат в сила на тази последна дата, вече предвиждат специално създадено компенсаторно вътрешно средство за защита за получаване на обезщетение за претърпени вреди в резултат на лошите условия на задържане. Новите членове  276 до 283 от ЗИНЗС, в сила от 1 май 2017 г., предвиждат специално превантивно средство за защита по отношение на лошите условия на задържане.

III.  ДРУГИ ПРИЛОЖИМИ ДОКУМЕНТИ

31.  През май 2012 г. българският Омбудсман е посочен от България като национален превантивен механизъм в приложение на чл. 17 от Факултативния протокол от 2002 г. към Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, подписан от България и в сила в страната от 1 юни 2011 г. Между юли и ноември 2012 г. Омбудсманът посещава няколко места за лишаване от свобода, сред които и затвора в Стара Загора. В доклада си, публикуван през същата година, той отбелязва конкретно, че затворническата пренаселеност е общ проблем, че помещенията в затворите са овехтели и често пълни с насекоми и гризачи, че хигиената в тях е недостатъчна и че храната на затворниците е с лошо качество - яйца, млечни продукти и плодове се дават рядко на затворниците (Нешков и други, цитирано по-горе, §§ 77-80).

32.  На 26 март 2015 г. Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание („КПИ“) публикува публично изявление относно България на основание чл. 10, пар. 2 от Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание. Приложимата част на това изявление гласи (бележките под линия са пропуснати) :

„Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и  нечовешкото  или унизително отнасяне или наказание (КПИ) проведе десет посещения в България от 1995 г. до момента. В хода на тези посещения, делегациите на Комитета посетиха всички затвори, с изключение на един, няколко следствени арести и многобройни полицейски институции в страната.

2. Бяха набелязани основни недостатъци по време на горепосочените посещения, особено във връзка с полицейските и пенитенциарните институции. Направени са многократни препоръки през последните 20 години във връзка с тези две области.

В докладите си КПИ много пъти обръщаше внимание на българските власти на факта, че принципът на сътрудничество между компетентните държавни органи на държавите-страни по Конвенцията и КПИ, както е определено в чл. 3 на Конвенцията за създаване на Комитета, не се ограничава до стъпки, предприети за улесняване на задачата на посещаващата делегация. Той също така изисква предприемането на решителни действия за подобряване на положението в светлината на препоръките на КПИ.

По-голямата част от тези препоръки остават неизпълнени, или единствено частично изпълнени. В хода на посещенията на Комитета в България през 2010 г., 2012 г., 2014 г. и 2015 г., делегациите на КПИ станаха свидетели на липсата на решителни  действия от страна на властите, водеща до значително влошаване на положението на лишените от свобода лица.

3. В доклада за посещението си през 2012 г., Комитетът изрази крайната си загриженост за липсата на напредък, което се наблюдава в българската затворническа система и подчерта, че това би могло да задължи КПИ да обмисли да прибегне до прилагане на чл. 10, ал.2 на Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание1.

Тази процедура бе задействана след  посещението, проведено през март/април 2014 г.; наистина, резултатите, установени от Комитета по време на това посещение демонстрираха постоянната неспособност на българските власти да адресират определени основни недостатъци по отношение на третирането и условията за задържане на лица лишени от свобода. Докладът от посещението посочи редица дългогодишни опасения,  някои от които датират от времето на първото периодично посещение в България през 1995 г., свързани с феномена малтретиране (както в полицейски, така и в затворнически контекст), насилието между затворниците, пренаселеността на затворите, лошите материални условия в следствените арести и затворите, неадекватните здравни услуги в затворите и ниското ниво на надзорния персонал, както и опасения свързани с дисциплината, изолацията и контакта с външния свят.

4. Отговорите на българските власти на доклада за посещението на КПИ през 2014  г. и на писмото, с което Комитетът уведомява властите за откриването на процедурата, определена в чл. 10, ал.2 на Конвенцията, ни най-малко не намаляват загрижеността на КПИ. По-конкретно, отговорите бяха сбити, съдържаха много малко нова информация и не успяха да адресират множеството от препоръките на Комитета, като често просто цитираха съществуващото законодателство и/или обясняваха липсата на действия, като се позоваваха на бюджетни ограничения. В допълнение към това просто се пропускаше по-голямата част от информацията, съдържаща се в доклада на КПИ във връзка с малтретирането и насилието между затворници.

Посещението през 2015 г. беше, следователно, възможност за Комитета да оцени напредъка в изпълнението на отдавнашните препоръки и да прегледа, по-конкретно, третирането и условията за задържане на лица в затворите в София, Бургас и Варна, както и в следствения арест в София (с местоположение -бул. „Г. М. Димитров”)2.

За съжаление, резултатите, установени по време на горепосоченото посещение, демонстрират, че е постигнат малък, или не е постигнат никакъв напредък при изпълнението на ключовите препоръки, многократно правени от КПИ3.

По тези причини за Комитета не остава друг избор, освен да направи публично становище в съответствие с чл. 10, ал.2 на  Конвенцията; той  взе това  решение на 86-тата  си пленарна сесия през месец март 2015 г.

(...)

Задържане в институциите на Министерство на правосъдието  

(...)

12.  Пренаселеността остава много проблематичен въпрос в българската затворническа система. Например, в затвора в Бургас, болшинството от затворниците разполагаха с по-малко от 2 м2 жилищно пространство в килии, в които са настанени много затворници, с явното изключение на поделението за задържане с мярка за неотклонение. Положението в затвора в София продължава да е подобно на това, наблюдавано в миналото, като повечето затворници разполагат с малко повече от 2 м2 жилищно пространство на човек.

13.  Материалните условия в затворите в София, Бургас и Варна продължават да се характеризират с все по-влошаващо се положение на разруха. По-конкретно, повечето от санитарните съоръжения в тези три  затвора бяха напълно разнебитени и нехигиенични, а отоплителните системи функционираха единствено по няколко часа на ден. Болшинството от затворниците все още не разполагаха с непосредствен достъп до тоалетна през нощта и им се налагаше да прибягват до кофи или бутилки, за да удовлетворят естествените си нужди. Кухните в затворите в Бургас и Варна (и трапезарията в затвора във Варна) продължаваха да са мръсни и нехигиенични, пълни с паразити, с течащи и преливащи канализационни тръби, стени и  тавани, покрити с мухъл. Повечето части от посетените институции не бяха подходящи за обитаване от хора и представляваха сериозен риск за здравето, както на затворниците, така и на персонала. В обобщение, по мнението на Комитета, материалните условия в трите посетени затвора могат да се считат като равнозначни на нечовешко и унизително отнасяне4.

14.  Огромно болшинство от затворници (в това число всички затворници с мярка за неотклонение) в трите затвора, посетени в хода на посещението през 2015 г., все още не разполагаха с достъп до организирани дейности, извършвани извън килиите им и бяха оставяни в състояние на бездействие по около 23 часа на ден.

(...)

Заключения

17.  В предишните си доклади, Комитетът е взел под внимание многократните уверения, давани от българските власти, че ще се предприемат действия за подобряване на положението на лицата, задържани от  полицията, или настанени в институциите под отговорност на Министерството на правосъдието. Резултатите, обаче, установени по време на посещението от 2015 г. отново демонстрират, че е направено малко или почти нищо по отношение на всички горепосочени отдавнашни проблеми. Това състояние на нещата показва упоритото нежелание на българските власти да адресират повечето основни недостатъци в третирането и условията за задържане на лица лишени от свобода, въпреки конкретните препоръки, многократно отправяни от Комитета. КПИ е на мнение, че отдавна е трябвало да се предприемат действия в тази насока и, че подходът към целия въпрос свързан с лишаването от свобода в България трябва радикално да се промени. (...).“

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

33.  Жалбоподателят твърди, че условията на задържането му в следствения арест и в затвора в Стара Загора са били нечовешки и унизителни. Той се позовава на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:  

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

A.  Допустимост

1.  Аргументи на страните

34.  В становището си от 21 април 2016 г. относно допустимостта и съществото на жалбата, Правителството поддържа на първо място тезата, че това оплакване е подадено след изтичането на шестмесечния срок, предвиден в чл. 35 § 1 от Конвенцията. Според него този срок е започнал да тече от произнасяне на окончателната присъда на жалбоподателя или 17 ноември 2011 г. То посочва, че първоначалната жалба на лицето от 10 май 2012 г. единствено се позовава на чл. 3 от Конвенцията, без да съдържа уточнения относно фактите, попадащи в приложното поле на тази разпоредба. Правителството счита, че във формуляра на жалбата от 7 август 2012 г. жалбоподателят посочва лошите условия на задържането си единствено за да обоснове претенцията си за обезщетение. Така Правителството счита, че жалбоподателят не е предявил това конкретно оплакване пред Съда. 

35.  На второ място, и при условията на евентуалност, Правителството твърди, че оплакването на жалбоподателя трябва да се приеме за подадено извън срока в частта си относно условията на задържане в следствения арест и в затвора в Стара Загора до 17 ноември 2011 г., датата, на която е преместен в друга част на същия затвор.

36.  На трето място, Правителството твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То твърди, че жалбоподателят не се е оплакал пред властите от условията на задържането си и че никога не е поискал да бъде преместен в друга затворническа институция. То добавя, че освен това жалбоподателят не предявява иск за обезщетение на основание на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, което би му позволило да получи обезщетение за лошите условия на задържане, от които се оплаква.

37.  Жалбоподателят оспорва доводите на Правителството. Той счита, че оплакването му по чл. 3 от Конвенцията, е по същество подадено до Съда в шестмесечния срок, предвиден в чл. 35 § 1 от Конвенцията.

38.  Той заявява, че противно на твърденията на Правителството, неколкократно се е оплаквал на затворническите власти по различни въпроси, свързани с условията на задържането му, и по-конкретно, от липсата на свободен достъп до санитарния възел, но тези оплаквания са останали без отговор. Освен това, като се позовава на констатациите на Съда в решението в Нешков и други, цитирано по-горе, жалбоподателят твърди, че иск въз основа на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди в неговия случай не представлява достатъчно ефективно вътрешноправно средство за защита.

2.  Преценката на Съда

39.  Съдът отбелязва в самото начало, че Правителството повдига две възражения за недопустимост. Най-напред то твърди, че оплакването по чл. 3 от Конвенцията е просрочено, като посочва два основни аргумента: i) жалбоподателят не излага ясно и точно твърденията си за лошите условия на задържане в срок от шест месеца от постановяването на окончателната му присъда и ii) при условията на евентуалност, частта от оплакването му, отнасяща се до условията на задържането му преди окончателната присъда, е закъсняла, защото условията на задържането му са се променили считано от тази последна дата поради преместването му в друга част на затвора в Стара Загора. Правителството след това се позовава на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита, като твърди, че жалбоподателят не се е оплакал от условията на задържането си пред националните власти и не е предявил иск за обезщетение на основание Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

40.  Съдът намира за уместно най-напред да определи дали правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е спазено в конкретния случай.  

41.  Той припомня, че в решението си Нешков и други (цитирано по-горе, §§ 192‑213) прави задълбочен анализ на съществуващите в българското законодателство вътрешноправни средства за защита за компенсиране на лошите условия на задържане. Той намира по-конкретно, че предвид развитието на съдебната практика на българските съдилища по прилагането на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди в случаи, подобни на този на жалбоподателя, иск за обезщетение по този член не може да се счита за достатъчно сигурно и ефективно компенсаторно средство за защита, което да отстрани твърдените нарушения на чл. 3 от Конвенцията за лоши условия на задържане (пак там, §§ 192-206). Съдът отбелязва още, че националното законодателство не предоставя превантивно средство за защита, което да е достатъчно достъпно и ефективно в случаи, подобни на конкретния (пак там, §§ 208-212). Той счита, че същите основания са приложими и в конкретния случай, още повече, че жалбоподателят се оплаква от продължаваща ситуация на лоши условия на задържане в затвора в Стара Загора, затворническа институция, която е била предмет на разглеждане от страна на Съда от гледна точка на чл. 3 от Конвенцията в делото Нешков и други (цитирано по-горе, §§ 249 и 250). Следователно Съдът отхвърля възражението за неизчерпване, повдигнато от Правителството.  

42.  Като се произнася по този начин относно това възражение за неизчерпване на Правителството, Съдът не забравя, че националното законодателство е изменено през февруари и май 2017 и вече предвижда компенсаторна мярка и превантивно средство за защита, създадени специално за справяне с жалбите на затворниците, настанени при лоши условия на задържане (вж. параграф 30 по-горе). Правителството е уведомено за настоящата жалба на 3 декември 2015 г. (вж. параграф 4 по-горе) и представя становището си относно допустимостта и съществото на жалбата на 21 април 2016 г. (вж. параграф 34 по-горе), а това за справедливо обезщетение на 19 септември 2016 г. (вж. параграф 94 по-долу). В резултат на това писменото производство пред Съда приключва преди влизането в сила на това ново законодателство. Освен това, Правителството не повдига спонтанно след приключването на размяната на становища възражение за недопустимост въз основа на неизчерпването на това ново вътрешноправно средство за защита. При тези обстоятелства Съдът не може да се произнесе ex officio по въпроса дали жалбоподателят е трябвало да изчерпи нововъведените в националното законодателство средства за защита (виж, наред с други, N.C. c. Italie [GC], № 24952/94, § 44, ЕСПЧ 2002‑X; Sejdovic c. Italie [ГК], № 56581/00, §§ 40-41, ЕСПЧ 2006‑II; Добрев срещу България, № 55389/00, §§ 112 и 113, 10 август 2006 г.; Йорданов срещу България, № 56856/00, §§ 76 и 77, 10 август 2006 г.). Той държи да подчертае, че това заключение е свързано със специфичните обстоятелства на настоящото дело и че не предопределя бъдещите му решения относно допустимостта на други висящи дела, отнасящи се до лошите условия на задържане.  

43.  По отношение на другото възражение за недопустимост, повдигнато от Правителството, Съдът припомня още в началото, че оплакване въз основа на Конвенцията се характеризира с фактите, които излага, а не с обикновените правни основания или аргументи, на които се позовава, че той определя правната квалификация на фактите по делото и не се счита за обвързан с тази, която жалбоподателите или правителствата им дават (вж., наред с много други, Scoppola c. Italie (№ 2) [ГК], № 10249/03, § 54, 17 септември 2009 г.). По този повод той отбелязва, че в жалбата си от 7 август 2012 г. жалбоподателят много подробно описва и излага лошите условия на задържане в затвора, в който към онзи момент изтърпява наказанието си, и в следствения арест, където е задържан преди това. Следователно той счита, че към тази дата жалбоподателят е изложил по същество оплакването си от гледна точка на чл. 3 от Конвенцията, за да се оплаче от продължаваща ситуация, която според него противоречи на този член (Нешков и други, цитирано по-горе, § 199, с цитираните в него препратки).

44.  Съдът не може да приеме като отправна точка за шестмесечния срок датата 17 ноември 2011 г., както твърди Правителството, тъй като не разполага с данни, които му позволяват да заключи, че към тази дата положението на жалбоподателя е било в съответствие с чл. 3 от Конвенцията. Поради това той счита, че това възражение за недопустимост на Правителството, също следва да се отхвърли.

45.  Като констатира от друга страна, че оплакването по чл. 3 от Конвенцията, не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустимо на друго основание, Съдът го обявява за допустимо.

Б.  По същество

1.  Аргументи на страните

a)  Жалбоподателят

46.  Жалбоподателят се оплаква на първо място от условията на задържането си в следствения арест в Стара Загора: оплаква се от тясната килия, която обитава и от плачевните хигиенни условия, от липсата на подходяща вентилация и отопление, както и от липсата на тоалетна в килията. Той посочва, че му е бил осигурен достъп до общия санитарен възел три пъти на ден по 10-15 минути и че през останалото време задържаните трябва да използват кофа за естествените си нужди.

47.  След прехвърлянето му в затвора в Стара Загора на 27 август 2009 г., до месец юли 2010 г. жалбоподателят заявява, че дели с друг затворник килия от 6 м2 без вътрешен санитарен възел. Можел е да използва общата тоалетна три пъти дневно; през останалото време е използвал кофа. Той добавя, че е имал право на един час разходка на открито на ден, а през останалото време е принуден да стои на леглото си поради липса на свободно пространство в килията. 

48.  Той заявява, че от юли 2010 г., когато е разпределен към друга група затворници и преместен в друга килия, е имал свободен достъп до общите санитарни помещения през деня, но през нощта отново е трябвало да използва кофа. По думите му през зимата помещенията в неговото затворническо отделение са зле отоплени от понеделник до петък, а през уикендите отоплението не работи.

49.  Жалбоподателят се оплаква също от лошото качество и недостатъчното количество на храната, от малкото време, което може да прекарва в двора на затвора, а именно един час и двадесет минути дневно, и ограничените възможности да упражнява физическа активност.  

50.  Жалбоподателят посочва, че след ремонта на затвора в Стара Загора през февруари 2016 г. килията му разполага с вътрешна тоалетна. Въпреки това той счита, че до тази последна дата кумулативният ефект от гореописаните условия на задържане води до отношение, надхвърлящо прага на суровост, необходим за прилагането на чл. 3 от Конвенцията.

б)  Правителството

51.  Правителството оспорва аргументите на жалбоподателя. То посочва най-напред, че не е в състояние да предостави на Съда точна информация за материалните условия на задържане на жалбоподателя за целия срок на неговото задържане поради неговата продължителност. То обаче добавя, че в затвора в Стара Загора  наскоро е правен ремонт: някои спални помещения са разширени и килиите вече разполагат с вътрешен санитарен възел.

52.  Правителството предоставя следната информация за положението на жалбоподателя на 8 февруари 2016 г. Лицето е настанено в обща килия с площ 24,65 м2 и с височина до тавана 2,83 м, която дели с други петима затворници. Килията има двоен прозорец, който затворниците могат да отварят по всяко време, за да проветряват стаята и вътрешно санитарно помещение, състоящо се от тоалетна и умивалник и снабдено с прозорец. Обзавеждането се състояло от шест легла, четири шкафчета, една маса и четири стола.

53.  Правителството обяснява, че стените, тавана и мебелите на затворническите килии редовно се поддържат и пребоядисват и че подовата настилка наскоро е сменена. То посочва, че затворът разполага с централна инсталация за отопление и за топла вода и че през зимата отоплението работи сутрин, обед и вечер за три интервала от по три часа. То добавя, че през целия ден има топла вода на разположение и че общата килия, в която жалбоподателят е настанен на 8 февруари 2016 г., разполага с голям чугунен радиатор.  

54.  Според Правителството медицинският център на затвора е отговорен за контрола на общото състояние на хигиената и координира операциите по дезинфекция и унищожаване на насекомите и гризачите. Понякога за тези действия се ангажират външни фирми.  

55.  Правителството посочва, че на жалбоподателя, както и на всички останали затворници, е позволено да прекарват един час и двадесет минути дневно на двора на затвора, където от 2006 г. има лежанка и щанги, успоредка и баскетболен кош.  

56.  То твърди, че приготвянето на предлаганата на затворниците храна отговаря на точно определен рецептурник, който позволява предоставянето на индивидуален дневен енергиен прием от 2 662 килокалории и минимум едно месно ястие на ден.  

57.  Като се позовава на писмо на директора на затвора от 20 април 2016 г., Правителството добавя, че от 14 декември 2011 г. жалбоподателят работи на територията на затвора: отначало е назначен в цеха за мебели, а след това в пералното отделение.

2.  Преценка на Съда

58.  Съдът припомня, че съгласно практиката му, за да попада в обхвата на чл. 3 от Конвенцията, малтретирането трябва да достигне минимална степен на суровост. Оценката за тази минимална степен е субективна по своето същество; тя зависи от съвкупността от данните по делото, по-конкретно от продължителността на третирането и физическите и психически последици от него, както и понякога от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (вж., наред с много други, Irlande c. Royaume-Uni, 18 януари 1978 г., § 162, серия A № 25 ; Muršić c. Croatie [ГК], № 7334/13, § 98, ЕСПЧ 2016). В скорошното си решение Muršić (цитирано по-горе, §§ 139 и 140) Съдът приема, че щом един задържан разполага в килията си с лично пространство над 3 м2, останалите аспекти на условията на задържането му, като например достъпът до двора за разходка, до въздух и естествена светлина, вентилацията и температурата в помещенията, достъпът до тоалетна, санитарните и хигиенни условия продължават да бъдат от значение за оценката на адекватния характер на ситуацията от гледна точка на чл. 3 от Конвенцията.

59.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е задържан от 26 февруари 2009 г. От 28 февруари 2009 г. той е преминал през две различни затворнически институции: следствения арест в Стара Загора и затвора в същия град, където е и понастоящем. По време на периода между февруари 2009 и юли 2010 г. той разполага с лично пространство от около 3 м2 (вж. параграфи 23 и 24 по-горе), а от месец юли 2010 г. е настанен в обща килия, където всеки затворник разполага с площ от малко над 4 м² (вж. параграфи 25 и 52 по-горе). С оглед на тези обстоятелства Съдът счита, че основният въпрос, който трябва да разгледа в настоящото дело, е дали всички аспекти на материалните условия на задържането на жалбоподателя, взети заедно с условията на изпълнение на наложената му мярка за неотклонение задържане под стража и на присъдата му лишаване от свобода, преминават прага на суровост, който се изисква за прилагането на чл. 3 от Конвенцията (вж. Muršić, цитирано по-горе, §§ 139 и 140).

60.  Той отбелязва, че жалбоподателят предоставя подробно описание на условията на своето задържане в следствения арест и в затвора в Стара Загора: оплаква се е от мръсотията в килиите, липсата на хигиена, пълната невъзможност да извършва физически упражнения на открито през първите шест месеца от задържането си, задължението да използва кофа за естествените си нужди и от ограничението при достъпа до санитарните помещения, липсата на подходяща вентилация и отопление (вж. параграфи 23-26 и 46‑49 по-горе). Той констатира, че Правителството не оспорва тези твърдения, но представя информация за условията на задържане на жалбоподателя след ремонта на затвора в Стара Загора през февруари 2016 г. (вж. параграфи 51-57 по-горе).

61.  Съдът отбелязва, че твърденията на жалбоподателя по-конкретно относно мръсотията в помещенията за задържане, плачевното хигиенно състояние и лошото качество на храната са потвърдени от доклада за 2012 г. на българския Омбудсман за условията на задържане в затворническите институции в страната (вж. параграф 31 по-горе). Освен това, публичното изявление на КПИ от 2015 г. и фактическите констатации, съдържащи се в него относно условията на задържане в българските затвори, също потвърждават твърденията на жалбоподателя, включително това за липсата на свободен достъп до санитарните помещения (вж. параграф 32 по-горе).

62.  Съдът счита, че условията на задържане на жалбоподателя, описани по-горе, съчетани с продължителността на периода на лишаване от свобода, го подлагат на изпитание, надхвърлящо страданията, свързани с изпълнението на наказание лишаване от свобода и на предварителното задържане. Вследствие на това той намира, че прагът на суровост, необходим за прилагането на чл. 3 от Конвенцията, в конкретния случай е надхвърлен. Той отбелязва предоставената от Правителството информация, според която условията на задържане в затвора в Стара Загора са се подобрили след извършения през февруари 2016 г. ремонт. Въпреки това счита, че този факт не променя по никакъв начин статута на жертва на жалбоподателя за периода между февруари 2009 г. и февруари 2016 г. именно поради липсата на достатъчно ефективно компенсаторно средство за защита в националното законодателство през този период (вж. параграф 41 по-горе).

63.  Тези доказателства са достатъчни за Съда, за да заключи, че жалбоподателят е поставен в трайно положение на нарушаване на неговото право да не бъде подлаган на нечовешко и унизително отношение в периода от февруари 2009 г. до февруари 2016 г. включително. Следователно, налице е нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64.  Жалбоподателят се оплаква от нарушение на правото му на справедлив наказателен процес, като твърди, че осъждането му се основава на обяснения, които са изтръгнати със сила от един от останалите обвиняемите. Той се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимите към делото части гласи:

„Всяко лице при наличието на наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело (...) от независим и безпристрастен съд (...)“

A.  Допустимост

65.  Правителството оспорва допустимостта на това оплакване. Като приема, че не разполага с конкретна информация относно съдържанието на друга жалба, подадена по-рано от жалбоподателя пред Съда през 2011 г. (жалба № 38539/11), все пак то формулира предположението, че тази жалба се отнася до същото наказателно производство като това, предмет на настоящата жалба. От това то заключава, че последната е същата по същество като тази, подадена от жалбоподателя през 2011 г.

66.  Жалбоподателят оспорва тази теза и твърди, че оплакването е допустимо и обосновано.

67.  Чл. 35 § 2 б) от Конвенцията гласи в относимите си по делото части:

 „2.  Съдът не разглежда индивидуална жалба, подадена на основание член 34, която е:

(...)

б)  представлява по същество дело, вече разгледано от Съда или предмет на друга процедура на международно разглеждане или решаване на спорове, и не съдържа нова релевантна информация. (...)”

68.  Съгласно съдебната си практика, когато Съдът трябва да прецени дали две жалби, за които е сезиран, са „еднакви по същество“, той проверява дали двете жалби се отнасят по същество до едно и също лице, едни и същи факти и едни и същи оплаквания (Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) c. Suisse (№ 2) [ГК], № 32772/02, § 63, ЕСПЧ 2009 г.; Harkins c. Royaume‑Uni (déc.) [ГК], №  71537/14, § 42, 15 юни 2017 г.).

69.  В конкретния случай той констатира, че на 13 юни 2011 г. жалбоподателят подава жалба № 38539/11 пред него. В нея той се оплаква съгласно чл. 5 от Конвенцията от незаконосъобразността на предварителното му задържане и съгласно чл. 6 от Конвенцията от погрешния характер на осъждането си от наказателните съдилища в рамките на наказателното производство, което е предмет на настоящата жалба, докато същевременно разглежданото производство все още е висящо пред Върховния касационен съд (вж. параграфи 20‑22 по-горе). На 8 януари 2015 г. тази жалба е отхвърлена като недопустима от Съда, заседаващ в състав от един съдия (вж. параграф 28 по-горе).

70.  Съдът констатира, че настоящата жалба в частта си относно чл. 6 от Конвенцията, се отнася до същото наказателно производство. Той отбелязва обаче, че тази жалба е подадена след началото на изпълнението на присъдата на жалбоподателя. Освен това, тя се отнася до определен аспект от справедливостта на наказателното производство, а именно твърдяната обосновка на осъждането на жалбоподателя въз основа на признания, които са изтръгнати от предполагаемия му съучастник. Поради това става въпрос за различно оплакване от това, представено от жалбоподателя в предходната му жалба, в която той се оплаква на общо основание от погрешния характер на осъждането му. От това следва, че настоящата жалба не е „същата по същество“ като тази, подадена по-рано от жалбоподателя, и следователно това възражение за недопустимост, повдигнато от Правителството, се отхвърля.

71.  Като констатира, от друга страна, че оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 a) или недопустимо на друго основание, Съдът го обявява за допустимо.

Б.  По същество

1.  Аргументи на страните

a)  Жалбоподателят

72.  Жалбоподателят твърди, че е осъден за участие във въоръжен грабеж въз основа на показания, които са изтръгнати от предполагаемия му съучастник г-н Стойков. Той посочва, че в скорошното си решение Stoykov, цитирано по-горе, Съдът установява нарушение на материалния аспект на чл. 3 от Конвенцията поради малтретиране на съобвиняемия му през първите часове след ареста му. Той твърди, че това малтретиране кара г-н Стойков да направи признания по време на обясненията му, в резултат на които е привлечен под отговорност като съучастник.

73.  Той твърди, че националните съдилища възприемат въпросните обяснения като основно доказателство срещу него и се позовават на тях, за да обосноват осъждането му.

б)  Правителството

74.  Правителството оспорва твърдението на жалбоподателя. То твърди, че осъждането му не се основава на признания, изтръгнати от другия обвиняем, г-н Стойков.

75.  То посочва на първо място, че обясненията на г-н Стойков са снети съгласно българското законодателство, и че това е потвърдено от първоинстанционния съд, от апелативния съд и от Върховния касационен съд. Тези съдебни инстанции са счели, че разглежданите обяснения са допустимо доказателство, което може да бъде взето предвид в рамките на наказателното производство, водено срещу трима обвиняеми, и че то е достоверно с оглед на другите доказателства, събрани по време на производството.

76.  На второ място, Правителството твърди, че обясненията на г-н Стойков не са единственото доказателство, което води да осъждането на тримата подсъдими. То твърди, че тези показания се потвърждават от множество други непротиворечиви доказателства, сред които показанията на двете жертви и на трима полицейски служители, огледите на местопрестъплението и на мястото, където са скрити откраднатите пари и откритите и иззети накити, резултатите от дактилоскопските, медицинските и техническите експертизи, както и резултатите от трафика на мобилните данни от телефоните, използвани от заподозрените и съдържанието на прихванатите им разговори. То посочва, че основните и решаващи доказателства за установяването на фактите и на отговорността на обвиняемите по това наказателно дело са били показанията на двете жертви.

77.  На трето място, Правителството поддържа тезата, че обяснениятаа на г-н Стойков изобщо не са използвани, за да обосноват осъждането на жалбоподателя, тъй като те не съдържат елемент, който би могъл да го свърже с разглежданите престъпления. Жалбоподателят е осъден въз основа на другите събрани свидетелски показания и на прихванатите телефонни разговори.

78.  На последно място, Правителството уверява, че събраните веществени доказателства в резултат на обясненията на г-н Стойков, а именно откраднатите пари и бижута, не са изиграли никаква роля при установяването на вината на жалбоподателя.

2.  Преценката на Съда

a)  Общите принципи, установени от съдебната практика на Съда

79.  Съдът припомня, че докато чл. 6 от Конвенцията гарантира правото на справедлив процес, той не регламентира допустимостта на доказателствата, въпрос, който преди всичко попада в обхвата на националното законодателство (Schenk c. Suisse, 12 юли 1988 г., §§ 45-46, серия A № 140, и Jalloh c. Allemagne [GC], № 54810/00, § 94, ЕСПЧ 2006‑IX). Следователно, той не следва да се произнася по принцип относно допустимостта на някои категории доказателства, например сведения, получени по незаконосъобразен начин съгласно националното законодателство, или дори относно вината на жалбоподателя. Той трябва да разгледа дали производството, включително начина, по който са събрани доказателствата, е справедливо в цялостта си, което включва разглеждането на въпросната „незаконосъобразност“ и ако става дума за нарушение на друго право, защитавано от Конвенцията, на характера на това нарушение (Khan c. Royaume-Uni, № 35394/97, § 34, ЕСПЧ 2000‑V, и Jalloh, цитирано по-горе, § 95).

80.  За да определи дали производството е справедливо в своята цялост, той трябва да разгледа също дали правото на защита е било спазено. По-конкретно трябва също да се установи дали на жалбоподателя е била предоставена възможността да постави под въпрос истинността на доказателствата и да се противопостави на използването им. Трябва също да се вземе предвид качеството на доказателствата, включително да се определи дали обстоятелствата, при които са събрани, поставят под съмнение достоверността и точността им. Въпреки че не е задължително да се постави въпрос за справедливост, когато полученото доказателство не е потвърдено от други доказателства, трябва да се отбележи, че когато то е много убедително и не подлежи на никакво съмнение, необходимостта от други данни в негова подкрепа става по-малка (Jalloh, цитирано по-горе, § 96). С оглед на това Съдът също отдава значение на това, дали въпросното доказателство е било или не определящо за изхода на наказателното дело (Gäfgen c. Allemagne [ГК], № 22978/05, § 164 in fine, ЕСПЧ 2010).

81.  Съдът счита, че когато събраните доказателства посредством мярка, за която е установено, че противоречи на чл. 3 от Конвенцията, се използват в наказателно производство, това винаги поражда сериозни съмнения относно справедливостта на производството, дори допускането на тези доказателства да не е било решаващо за осъждането на заподозрения  (Jalloh, цитирано по-горе, §§ 99 и 105, et Haroutyounian c. Arménie, № 36549/03, § 63, ЕСПЧ 2007‑III). По-конкретно, използването в наказателно дело на показания, получени в резултат на нарушение на чл. 3 от Конвенцията – независимо дали тези действия са квалифицирани като изтезание, нечовешко или унизително отношение – автоматично лишава от справедливост производството в неговата цялост и нарушава чл. 6 (Gäfgen, цитиран по-горе, § 166, и El Haski c. Belgique, № 649/08, § 85, 25 септември 2012 г.). Същото важи и за използването на веществени доказателства, директно събрани чрез изтезания (Gäfgen, précité, § 167, и Jalloh, цитирано по-горе, § 105). Използването на такива доказателства, получени посредством отношение, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията, което е по-леко от изтезание, от друга страна, противоречи на чл. 6 само ако е доказано, че нарушението на чл. 3 е повлияло върху изхода на производството, тоест че то е имало въздействие върху осъдителната присъда или наказанието (Gäfgen, цитирано по-горе, § 178, и El Haski, цитирано по-горе, § 85).

82.  Горепосочените принципи важат не само когато жертвата на отношението, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията, е самият обвиняем, но също и когато става въпрос за трето лице (El Haski, цитирано по-горе, § 85). По-конкретно Съдът смята, че използването в дело на доказателства, получени чрез изтезание, представлява нарушение на правото на справедлив процес, дори когато лицето, от което са изтръгнати доказателствата по този начин, е лице, различно от обвиняемия (Othman (Abu Qatada) c. Royaume-Uni, № 8139/09, §§ 263 и 267, ЕСПЧ 2012 (откъси), и Haroutyounian, цитирано по-горе, §§ 58-66).

б)  Прилагане на тези принципи в конкретния случай

83.  В светлината на горепосочените принципи, установени в съдебната му практика, и въз основа на твърденията на жалбоподателя в настоящия случай, Съдът трябва да се опита да установи: i) дали обясненията на другия обвиняем, г-н Стойков, дадени по време на разследването, са получени в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, ii) ако случаят е такъв, дали те са получени в резултат на изтезание или нечовешко или унизително отношение и iii) каква е била употребата на тези обяснения в рамките на разглежданото наказателно производство.

84.  Съдът припомня, че въпросът дали г-н Стойков е бил подложен на отношение, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията през първите часове от задържането му, е бил предмет на скорошно решение (Stoykov, цитирано по-горе), което става окончателно на 1 февруари 2016 г. Съдът установява в параграфи 55-61 от горепосоченото решение следното:

„55.  Съдът отбелязва, че Правителството не оспорва съдържанието на медицинското удостоверение, издадено на 27 февруари 2009 г., и на експертния медицински доклад от 15 януари 2010 г., които описват множество подкожни кръвоизливи и контузии по главата, корема, гърба и на нивото на долните и горни крайници на жалбоподателя, които вероятно са му били причинени на 26 февруари 2009 г. по начина, описан от него (...). Тези официални констатации не са били разглеждани отново нито от Пловдивската апелативната прокуратура, нито от Правителството-ответник  (...).

56.  Становищата на страните се разминават по отношение на това да се разбере, дали тези повреди са били причинени единствено по време на ареста на жалбоподателя, както твърди Правителството (...), или по време на ареста и през следващите няколко часа след него, както твърди жалбоподателят (...).

57.  Доказателствените средства, с които разполага, не позволяват на Съда да определи отвъд всякакво разумно съмнение, дали жалбоподателят е бил наистина малтретиран по начина, който описва, по-специално, дали е бил бит множество пъти през деня и дали е бил оставен на земята, покрита със сняг. Също така, никой документ по преписката не позволява да се подкрепи твърдението на пострадалия, според което неговите пръсти са били горени със запалката от автомобила. Все пак, медицинските доказателство от преписката доказват, че пострадалият е получил множество силни удари по главата, корема, гърба и на нивото на горните и долните крайници, вероятно на 26 февруари 2009 г. Трябва да се отбележи също така, че медицинските документи потвърждават наличието на съсирена кръв под ноктите на жалбоподателя, което би могло да подкрепи неговата теза, според която са пъхали върха на нож под ноктите на пръстите му. Съдът счита, че тежестта на установените телесни повреди доказва, че жалбоподателят е бил подложен на отношение, чийто последици превишават прага на суровост, изискван, за да се попадне в обсега на чл. 3 от Конвенцията. През целия ден на 26 февруари 2009 г. пострадалият е бил в ръцете на полицейските служители (...). В такава ситуация, именно Правителството-ответник трябва да даде убедително обяснение за произхода на разглежданите наранявания (виж, mutatis mutandis, Selmouni, цитирано по-горе, § 87).

58.  В своето становище Правителството поддържа тезата, според която нараняванията на жалбоподателя са причинени по време на неговия арест и че прибягването до физическа сила се оправдава от необходимостта да се запази живота и физическата цялост на служителите, участващи в операцията. Правителството акцентира върху особено насилствения характер на престъплението, в което жалбоподателят е обвинен, обстоятелство, което доказва опасността, на която полицаите са били подложени по време на неговия арест. Съдът припомня, все пак, че предвид неговата постоянна съдебна практика, забраната за изтезание или нечовешко или унизително наказание или отношение е абсолютна, каквито и да са действията на жертвата. Следователно, естеството на престъплението, в което жалбоподателят е обвинен, не е уместно по никакъв начин да бъде разглеждано в светлината на чл. 3 (виж Labita, цитирано по-горе, § 119 в края).

59.  Правителството не твърди, че жалбоподателят е опитал да избяга или че е оказал съпротива на силите на реда. Вярно е, че решението на апелативния прокурор от 16 май 2011 г. споменава, че прибягването до сила в случая е било обосновано от необходимостта да „се сломи всяка съпротива“ (...). Съдът счита, все пак, че изразът, употребен от апелативния прокурор, е доста неясен и че разглежданото решение не описва по конкретен начин кои действия на жалбоподателя са можели да бъдат възприети като физическа агресия спрямо полицаите. Никакъв друг документ по преписката не позволява да се направи заключението, че пострадалият е атакувал полицаите, влезли в дома му, или дори, че ги е заплашвал с оръжие. Освен това, Правителството не е дало никакво убедително обяснение за съсирената кръв под ноктите на пръстите на жалбоподателя.

60.  Поради това Съдът счита, че държавата-ответник трябва да бъде считана за отговорна за лошото отношение, наложено на пострадалия на 26 февруари 2009 г. Предвид всички тези обстоятелства по дадения случай и критериите, произтичащи от неговата съдебна практика (...), Съдът счита, че това отношение следва да бъде определено като изтезание.

61.  Следователно, е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в тази част.“

85.  Съдът заключва, че г-н Стойков е бил изтезаван, докато е бил задържан от полицията на 26 февруари 2009 г. Съдът припомня, че той е имал множество кръвонасядания по цялото тяло, както и съсирена кръв под ноктите, което съответства на твърдението му, че са му вкарвали връх на нож под ноктите. Следва да се установи, че същия ден между 20:33 ч. и 22:04 ч., г-н Стойков дава обяснения пред съдия от Старозагорския окръжен съд, като представя подготвителните действия, извършени от него и от двамата му съучастници, влизането им във вилата на счетоводителката на набелязаната фирма и принудата, упражнена върху жертвите, отнемането на парите от офисите на фирмата в близкия град и оставянето на парите в предварително набелязаното и подготвено скривалище (вж. параграф 10 по-горе).

86.  Съдът посочва, че в решенията си на различни инстанции националните съдилища отхвърлят аргумента, че тези обяснения са били изтръгнати и че съдилищата се позовават основно на резултатите от медицинската експертиза и на характера на показанията, които са сметнали за достоверни, които са потвърдени от другите събрани доказателства (вж. параграф 18 по-горе).

87.  Като взема предвид спомагателния характер на задачата си, той отбелязва, че разглежданата експертиза е извършена няколко месеца след събитията, че тя се основава на прегледа на съществуващи медицински документи, а не на извършен медицински преглед на г-н Стойков, и че вещото лице не е изключило категорично поддържаната от този обвиняем версия за фактите. Самите съдилища не изключват тази последна версия, но считат, че дори и да се приеме, че този обвиняем е бил подложен на полицейско насилие, това не би поставило под въпрос достоверността на обясненията му, тъй като те са потвърдени от другите доказателства по делото (вж. параграф 18 по-горе). От това следва, че решението им да приемат това доказателство се основава предимно на констатацията, че обясненията са достоверни, тъй като съответстват на останалите доказателства.

88.  От своя страна, Съдът счита, че този подход има ефекта на предоставяне на пълната свобода на разследващите органи да подлагат заподозрените и свидетелите на изтезание, с цел получаване на устни доказателства, които могат да използват впоследствие при условие, че те се окажат правдоподобни, за да докажат вината на заподозрените. Такова разсъждение може да подкопае защитата, предоставена от членове 3 и 6 от Конвенцията, както са разтълкувани в собствената му съдебна практика (вж. параграф 81 по-горе). Следователно, Съдът не може да го приеме и затова не може да се присъедини към заключението, до което са стигнали националните съдилища по този въпрос.

89.  Той потвърждава заключението си, че г-н Стойков е изтезаван на 26 февруари 2009 г., докато се е намирал в ръцете на полицейските служители (вж. параграфи 84 и 85 по-горе). Той припомня също, че събитията от този ден не са били напълно изяснени от националните органи, в резултат на което е установено нарушение на процесуалния аспект на чл. 3 от Конвенцията (Stoykov, цитирано по-горе, §§ 65-74). Той счита, че суровостта на отношението, понесено от г-н Стойков на 26 февруари 2009 г., неизбежно е повлияло на решението му да даде обяснения по време на разпита, проведен същата вечер, още повече че откраднатите пари вече са намерени в същия ден, в резултат на указанията му. Въз основа на това, Съдът заключва, че обясненията на г-н Стойков от 26 февруари 2009 г. са били изтръгнати от него чрез изтезание.

90.  След това той констатира, че тези обяснения са използвани като доказателства от всички съдебни инстанции, за да обосноват осъждането на тримата подсъдими, включително и това на жалбоподателя (вж. параграфи 17, 20 и 22 по-горе). Тази констатация е достатъчна сама по себе си, за да лиши автоматично от справедливост цялото наказателно производство, водено срещу жалбоподателя (вж. параграф 81 по-горе).

91.  Следователно Съдът счита, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

92.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

93.  Жалбоподателят претендира 80 000 евро неимуществени вреди.

94.  В становището си от 19 септември 2016 г. Правителството счита, че тази претенция е необоснована и че претендираният размер е прекомерен.

95.  Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е понесъл известни неимуществени вреди поради лошите условия на задържането му. Той счита за уместно да му присъди сумата от 10 000 евро за неимуществени вреди в тази връзка.

96.  По отношение на обезщетението за неимуществени вреди, понесени от жалбоподателя в резултат на нарушението на правото му на справедлив наказателен процес, Съдът счита, че констатирането на нарушението е достатъчно обезщетение за неимуществените вреди само по себе си.

Б.  Разходи и разноски

97.  Жалбоподателят претендира 934 лв. за възстановяване на разходите за превод, които твърди, че е направил пред Съда.

98.  Правителството не коментира този въпрос.

99.  Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само доколкото се установи, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер.

100.  В конкретния случай, Съдът счита за разумно и присъжда на жалбоподателя сумата от 477,54 евро, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски.

В.  Лихви за забава

101.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията по чл. 3 и 6 § 1 от Конвенцията;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

4.  Приема, че констатирането на нарушение на чл. 6 представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществените вреди, понесени от жалбоподателя в резултат на това нарушение;

5.  Приема,

a)  че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

i.  10 000 EUR (десет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на неимуществени вреди, за нарушение на правото му, гарантирано от чл. 3 от Конвенцията;

ii.  477,54 EUR (четиристотин седемдесет и седем 0.54 евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски;

б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 5 октомври 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 5.10.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-177350