Номер на жалба: 60873/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода

По делото Ванчев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 26 септември 2017 г.,

постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 60873/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-н Георги Петров Ванчев (”жалбоподателя”), на 23 октомври 2009 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа А. Панова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че е бил задържан повече от определения срок на присъдата му и че е трябвало да плати прекомерни съдебни такси в производството за обезщетение за вреди, заведено от него срещу прокуратурата.

4.  На 27 септември 2016 г. Правителството е уведомено за посочените по-горе оплаквания, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1952 г. и живее в София.

6.  Жалбоподателят е бивш полицейски служител. През 1996 г. срещу него е образувано наказателно производство.

7.  С постановление на компетентния прокурор от 6 март 1996 г., както е предвидено в националното законодателство по това време, на жалбоподателят е определена мярка за неотклонение „домашен арест“. Периодът на ареста продължава до 3 април 1996 г., когато жалбоподателят е задържан под стража. Повторно мярката му за неотклонение е променена на домашен арест на 1 юли 1996 г. и е освободен на 30 септември 1997 г.

8.  Следователно, жалбоподателят е лишен от свобода в продължение на една година, шест месеца и двадесет и пет дни.

9.  С окончателно решение от 27 януари 1998 г. Софийският военен съд констатира, че жалбоподателят е виновен за неизпълнение на служебните си задължения, и е получил присъда от една година лишаване от свобода.

10.  В друго производство с окончателно решение от 26 март 2003 г. Върховният касационен съд осъжда жалбоподателя за измама и му налага наказание от една година лишаване от свобода.

11.  Съдът също така постановява във второто производство, че жалбоподателят трябва да изтърпи едно наказание за всичките си престъпления, което е определено на една година лишаване от свобода.

12.  На 1 юли 2003 г. жалбоподателят отново е задържан и настанен в затвор за изтърпяване на наказанието си. На 18 септември 2003 г. е освободен с постановление на компетентния прокурор. Прокурорът отбелязва, че жалбоподателят е изтърпял наложеното му наказание, предвид това че периодът на задържане под стража трябва да бъде приспаднат от наказанието му.

13.  Тъй като е работил в затвора, жалбоподателят също така има право на намаляване на присъдата със седемнадесет дни.

14.  През 2004 г. жалбоподателят предявява иск за вреди срещу прокуратурата на основание чл. 2, ал. 6 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 21 по-долу). Той претендира 20 000 български лева (BGN) за неимуществени вреди за задържането му в периода 1996-1997 г., доколкото то надвишава определения срок на лишаване от свобода, и 40 000 лв. за лишаването му от свобода между 1 юли и 18 септември 2003 г.

15.  Националните съдилища разпитват свидетели и назначен от съда психолог, който заявява, че жалбоподателят е травматизиран от преживяването и страда от безпокойство, че личността му е “трайно изменена”, че има трудности при общуването с останалите, както и че семейните му връзки са “непоправимо нарушени”.

16.  С решение от 2 май 2006 г. Софийски градски съд (наричан по-нататък “СГС”) уважава частично иска, приемайки, че жалбоподателят е бил задържан в продължение на девет месеца и двадесет и девет дни в повече от наказанието му, и му присъжда 10 000 лева за неимуществени вреди. Заявява, че задържането му в периода 1996-1997 г. е било “неоснователно” и че лишаването му от свобода през 2003 г. е представлявало “незаконно задържане без основание”.

17.  В съответствие с приложимите разпоредби на националното право СГС постановява жалбоподателя да заплати съдебни такси в размер на 2040 лева (равностойността на 1040 евро - EUR), изчислени като pro rata процент върху отхвърлената част от иска му.

18.  Решението е потвърдено на 18 юни 2007 г. от Софийски апелативен съд (наричан по-нататък “САС”) с решение, с което се уточнява, че прокуратурата е задължена да заплати върху присъденото обезщетение и лихва за забава, считано от 18 септември 2003 г.

19.  В окончателно решение от 24 април 2009 г. Върховният касационен съд намалява присъденото обезщетение на 3000 лв. (приблизително 1530 евро), плюс лихва за забава. Обосновава намаляването, като се позовава на “характера на престъпленията”, за които е осъден жалбоподателят, “режима, при който е изтърпяно наказанието” и “социално приемливите критерии за справедливост”. Той не се произнася по въпроса за съдебните такси и не взема самостоятелно решение в това отношение.

20.  Съдът не е информиран дали и кога горепосочената сума е изплатена на жалбоподателя. Изчисленията, направени с калкулатор в интернет, показват, че лихвата за забава върху 3000 лв. за периода от 18 септември 2003 г. до 24 април 2009 г. е 2265 лв. (равностойността на 1155 евро).

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

21.  Чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. гласи в относимата си част:

“Държавата отговаря за вредите, причинени на [частни лица] от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

...

6.  изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.”

22.  Разпоредбите относно съдебните такси в производство по този закон, приложими преди 2008 г., са обобщени в Станков срещу България (№ 68490/01, §§ 19-21, 12 юли 2007 г.) и Михалков срещу България (№ 67719 / 01, §§ 2123, 10 април 2008 г.). След решението в Станков системата е променена от 30 май 2008 г. Понастоящем се дължи фиксирана такса за предявяване на иск, която варира в зависимост от вида на ищеца, от 10 или 25 лв. (приблизително 5 евро или 13 евро).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Жалбоподателят се оплаква по чл. 5 § 1 от Конвенцията от задържането си над определения срок при изтърпяване на наказание лишаване от свобода.

24.  Чл. 5 § 1 от Конвенцията гласи:

“1.  Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

(a) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

(b) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

(d) лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел, или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;

(e) законосъобразно лишаване от свобода, с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

(f) законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.”

А. Аргументи на страните

25.  Правителството твърди, че жалбоподателят не може да бъде считан за жертва на твърдяното нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията, тъй като вече е получил обезщетение на национално ниво. Това обезщетение може да се счита за достатъчно и справедливо, като се има предвид най-вече фактът, че според изчисленията на Правителството жалбоподателят е бил под домашен арест, т.е. “вкъщи”, в продължение на три месеца и двадесет и седем дни от общия период на задържане над определения срок.

26.  Жалбоподателят не е съгласен, като посочва, че присъденото му обезщетение на национално ниво е недостатъчно. Той твърди, че има голяма разлика между прекарването на време вкъщи “за удоволствие” и “принудителната изолация в продължение на близо четири месеца”, на която е бил подложен при изтърпяване на мярката за неотклонение домашен арест. Като допълнителен аргумент относно достатъчността на размера на присъденото обезщетение за вреди, жалбоподателят посочва, че условията на неговото задържане в следствения арест, където е задържан под стража, и в затвора са били “много тежки”. Неговото заключение е, че задържането му над определения срок е било “произволно” и не е имало “разумно основание”.

Б. Преценка на Съда

1.  Допустимост

(а) Статут на жертва на жалбоподателя

27.  Съдът отбелязва, че в действителност може да възникне въпрос дали жалбоподателят все още може да бъде смятан за жертва на твърдяното нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията, тъй като му е присъдено обезщетение в националното производство, което е инициирал.

28.  В тази връзка Съдът отново подчертава, че на първо място националните власти трябва да отстраняват всяко нарушение на Конвенцията. Въпреки това, решение или мярка, благоприятни за жалбоподателя, по принцип не са достатъчни, за да го лишат от статута на “жертва” по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, освен ако националните власти не са признали изрично или по същество и след това предоставили подходящо обезщетение за нарушението на Конвенцията (вж., наред с другото, Dalban v. Romania [GC], № 28114/95, § 44, ЕСПЧ 1999-VI; Gäfgen v. Germany [GC], № 22978/05, § 115, ЕСПЧ 2010 г.; и Славчо Костов срещу България, № 28674/03, § 41, 27 ноември 2008 г.).

29.  От гореизложеното следва, че Съдът трябва да провери дали властите признават по същество, че е имало нарушение на право, защитено от Конвенцията, и дали обезщетението, предоставено на жалбоподателя, може да се смята за подходящо и достатъчно (вж. Scordino v. Italy (no. 1) [GC], № 36813/97, § 193, ЕСПЧ 2006V).

30.  По отношение на първия от тези критерии, Съдът отбелязва, че националните съдилища разглеждат задържането на жалбоподателя над определения срок като “неоснователно” и “незаконно” (вж. параграф 16 по-горе). Той смята, че това представлява признаване по същество от тяхна страна на факта, че въпросното задържане противоречи на чл. 5 от Конвенцията.

31.  Следователно, най-важният въпрос е дали обезщетението, присъдено на жалбоподателя, което трябва да бъде съпоставимо със справедливото обезщетение, определян на основание в чл. 41 от Конвенцията (вж. Scordino v. Italy (no. 1) [GC], № 36813/97, § 181, ЕСПЧ 2006V, и Shilbergs v. Russia, № 20075/03, § 72, 17 декември 2009 г.), представлява подходяща компенсация.

32.  В това отношение Съдът отбелязва, че докато съдилищата от по-ниска инстанция присъждат на жалбоподателя по-висока сума за обезщетение, Върховният касационен съд намалява присъдената сума на равностойността на 1530 евро (вж. параграфи 16 и 18-19 по-горе). За да изчисли действително получената от жалбоподателя сума, Съдът трябва да добави и лихва в размер на 1155 евро (вж. параграф 20 по-горе). Въпреки че въпросът за съдебните такси ще бъде разгледан отделно по-долу, за целите на настоящия анализ Съдът ще приспадне съдебната такса, която жалбоподателят е осъден да заплати от СГС - равностойността на 1040 евро (вж. параграф 17 по-горе), от присъдената му сума (вж. Славчо Костов, цитирано по-горе, §§ 46-47, където при оценката на достатъчността на обезщетението, присъдено на жалбоподателя на национално равнище за различни оплаквания, Съдът също така намалява сумата, която трябва да се вземе предвид, с дължимата съдебна такса). Следователно, окончателната сума, дължима на жалбоподателя, възлиза на 1645 евро, която има за цел да го обезщети за допълнителния период на задържане от девет месеца и двадесет и девет дни.

33.  Правителството твърди (вж. параграф 25 по-горе), че подобно присъждане е адекватно и достатъчно, като се има предвид най-вече фактът, че част от задържането - около четири месеца според неговите изчисления, които жалбоподателят не оспорва - е прекарана под домашен арест. Съдът обаче посочва, както прави и жалбоподателят (вж. параграф 26 по-горе), че жалбоподателят е останал лишен от свободата си дори когато е бил под домашен арест. Освен това периодът на домашен арест, около четири месеца, не представлява дори половината от общия период на задържане, надхвърлящ определения срок на лишаване от свобода.

34.  От друга страна, не е задача на Съда да прецени дали присъждането на национално равнище е недостатъчно, както твърди жалбоподателят (вж. параграф 26 по-горе), предвид условията на неговото задържане. Съдът отбелязва, че не разглежда оплакване по чл. 3 от Конвенцията във връзка с условията на задържане. Освен това жалбоподателят никога не е повдигал аргумент, свързан с тези условия, пред националните съдилища.

35.  При преценката на достатъчността на обезщетението, присъдено на жалбоподателя, от гледна точка на твърдяното нарушение на чл. 5 § 1, Съдът взема предвид заключенията на експерта, назначен в националното съдебно производство, който отбелязва, че жалбоподателят е травматизиран от задържането си над определения срок и страда от безпокойство. Неговата личност също е била “трайно изменена”, има трудности при общуването с останалите, както и семейните му връзки са били “непоправимо нарушени” (вж. параграф 15 по-горе).

36.  В предишни дела Съдът намира, че обезщетението, присъдено на национално равнище, все пак може да се смята за достатъчно, дори ако е по-ниско от това, което Съдът би присъдил, при условие че съответните решения, които трябва да съответстват на националните традиции и стандарти на живот във въпросната държава, са постановени в кратък срок, справедливи са и са изпълнени своевременно (вж. например Dubjakova v. Slovakia (решение за допустимост), № 67299/01, 19 октомври 2004 г., и Zgonnik v. Ukraine (решение за допустимост), № 5976/08, 18 декември 2012 г.).

37.  В настоящия случай обезщетението, присъдено на жалбоподателя на национално равнище, е много по-ниско от сумите, присъждани от Съда в подобни случаи, включително срещу България (вж. Светослав Димитров срещу България, № 55861/00, 7 февруари 2008 г., където обезщетението е 5000 евро за около девет месеца незаконно задържане; Nagiyev v. Azerbaijan, № 16499/09, 23 април 2015 г., където присъждането е 12 000 евро за около шест месеца незаконно задържане; и Levinţa v. Moldova (no. 2), № 50717/09, 17 януари 2012 г., където Съдът присъжда на всеки от жалбоподателите по 8000 евро за два месеца незаконно задържане). Освен това, при преценката дали съответните решения са били постановени в кратък срок, справедливи са и са изпълнени своевременно, както се изисква в предходния параграф, Съдът отбелязва, че националната процедура по делото е отнела около пет години, от 2004 до 2009 г. (вж. параграфи 14-19 по-горе) и че не е информиран дали и кога присъдената сума е действително изплатена на жалбоподателя (вж. параграф 20 по-горе). Освен това е от значение, че решението на Върховния касационен съд за намаляване на размера на обезщетението за вреди е мотивирано накратко и с общи понятия (вж. параграф 19 по-горе).

38.  Съответно, Съдът не може да заключи, че обезщетението, присъдено от националните съдилища, а именно равностойността на 1645 евро, предназначено да компенсира жалбоподателя за почти десет месеца незаконно задържане, което има тежки последици за него, може да се смята за достатъчна компенсация за твърдяното нарушение на неговите права.

39.  Следователно, жалбоподателят все още може да твърди, че е жертва по смисъла на чл. 34 от Конвенцията.

(б) Заключение по отношение на допустимостта

40.  На последно място Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно, трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  Основателност

41.  В практиката на Съда е установено, че всяко лишаване от свобода трябва да бъде “законно”. Когато “законността” на задържането е под въпрос, включително въпросът дали са спазени “процедури, предвидени от закона”, Конвенцията се позовава основно на националното право и установява задължението за спазване на материалноправните и процесуални правила на националното право (вж. наред с много други Saadi v. the United Kingdom [GC], № 13229/03, § 67, ЕСПЧ 2008 г., и Колеви срещу България, № 1108/02, § 173, 5 ноември 2009 г.). Когато задържането се счита за незаконно съгласно вътрешното право, то също ще бъде незаконно съгласно Конвенцията (вж. Van der Leer v. the Netherlands, 21 февруари 1990 г., § 23, Серия А № 170А).

42.  В конкретния случай Съдът вече посочи (вж. параграф 30 по-горе), че при присъждането на обезщетение на жалбоподателя националните съдилища разглеждат задържането му над определения срок като “неоснователно” и “незаконно”. Съдът не вижда причина да заключи друго. По този начин той заключава, че задържането не е “законно” по смисъла на чл. 5 § 1 от Конвенцията (вж. също Митев срещу България, № 40063/98, §§ 118-19, 22 декември 2004 г.).

43.  Следователно, е налице нарушение на чл. 5 § 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Освен това жалбоподателят се оплаква, че съдебните такси, които е трябвало да плати, са намалили значително обезщетението, което му е било присъдено. Той се позовава на чл. 5 § 5 от Конвенцията.

45.  Съдът е на мнение, че е по-подходящо оплакването да бъде разгледано по чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:

"Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо ... гледане ... от ... съд ..."

А. Аргументи на страните

46.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпил наличните вътрешноправно средства за защита, тъй като не е обжалвал решението на СГС относно размера на съдебните такси пред Софийския апелативен съд и Върховния касационен съд (вж. параграф 17 по-горе). Освен това посочва, че жалбоподателят е можел да предяви частичен иск, като по този начин намали потенциалните дължими такси, тъй като те се изчисляват пропорционално на отхвърлената част от иска му. Правителството също така е на мнение, че претенциите, които е предявил, са “нереалистични” и “преувеличени”. На последно място твърди, че правото на жалбоподателя на достъп до съд не е неоснователно ограничено.

47.  Жалбоподателят посочва, че съдебните такси, които е трябвало да заплати, са изчислени в съответствие с действащите към момента правни разпоредби. Освен това не е имало вътрешна съдебна практика, която да поставя под съмнение прилагането на тези разпоредби, което означава, че той не е имал “дори хипотетичен шанс” за успех при оспорване на решението на СГС. Освен това жалбоподателят твърди, че позицията на Правителството, че той е трябвало да предяви частичен иск или да претендира по-малък размер на обезщетение, не е нищо друго освен доказателство за “възпиращия ефект”, който разпоредбите относно съдебните такси имат върху претендиращите обезщетение от държавата.

Б. Преценка на Съда

1.  Допустимост

48.  Съдът отбелязва възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита въз основа на факта, че жалбоподателят не е оспорил размера на съдебните такси, определени от СГС, пред националните съдилища (вж. параграф 46 по-горе).

49.  Съдът обаче отбелязва, както прави и жалбоподателят (вж. параграф 47 по-горе), че въпросните такси са изчислени в съответствие с националното право, което е в сила към момента. Правителството не е доказало, че по това време е имало национална съдебна практика, която да поставя под въпрос приложимите правила. Освен това Съдът отбелязва, че възраженията на жалбоподателя срещу това, което смята за прекомерни съдебни такси, са отхвърлени в подобно дело именно поради това, че националните съдилища посочват, че приложимите правила са недвусмислени по този въпрос (вж. Станков, цитирано по-горе, § 17-18). Съответно, Съдът не смята, че жалбоподателят в настоящия случай не е използвал правно средство за защита, което би било ефективно, и отхвърля възражението на Правителството.

50.  Съдът освен това отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Отбелязва още че не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  Основателност

51.  По основателността Съдът отбелязва, че вече е разгледал няколко дела, повдигащи въпроса за съдебните такси в производства по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. Станков и Михалков, цитирани по-горе; също Цвятков срещу България, № 20594/02, 12 юни 2008 г., и Николай Димитров срещу България [Комитет], № 30544/06, 8 януари 2013 г.).

52.  Чл. 6 § 1 от Конвенцията гарантира на всеки правото да заведе пред съд каквито и да било искове, отнасящи се до неговите граждански права и задължения. По този начин тази разпоредба олицетворява “правото на съд”, чийто аспект е правото на достъп, т.е., правото да се инициира производство пред граждански съд. “Правото на съд” не е абсолютно. По своята същност то има нужда от регулиране от страна на държавата. Договарящите страни се ползват с известна свобода на преценка в това отношение, но окончателното решение за спазване на изискванията на Конвенцията е на Съда (вж. Golder v. the United Kingdom, 21 февруари 1975 г., §§ 34-36, Серия А № 18).

53.  В настоящия случай националните съдилища присъждат на жалбоподателя обезщетение от 3000 лева, но го осъждат да заплати 2040 лева за съдебни такси (вж. параграфи 17 и 19 по-горе).

54.  В цитираните по-горе дела Съдът е констатирал, че системата от съдебни такси, дължими за искове за неимуществени вреди, предявени съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, която е в сила до 2008 г., не е съвместима с изискванията на чл. 6 § 1 от Конвенцията. Съдът отбелязва по-конкретно, че трудността за потенциалните ищци да преценят предварително какво би било “разумна” претенция, съчетана с липсата на гъвкавост на приложимите правила, има вероятност да разубеди жертвите да заведат производство срещу държавата, и означава, че правото на жалбоподателите на достъп до съд е неоснователно ограничено (вж. Станков, §§ 57-67, Михалков, §§ 61-64 и Цвятков, § 26, всички цитирани по-горе).

55.  Съдът не вижда причина да достигне до друго заключение в настоящия случай.

56.  Освен това той отбелязва, че след решението си по делото Станков (цитирано по-горе) въпросната система за съдебни такси е отменена и заменена с такава, при която е платима фиксирана такса, която не зависи от стойността на иска (вж. параграф 22 по-горе). Новата система за съдебни такси обаче не облагодетелства жалбоподателя. Таксите, дължими от него, са определени на първа инстанция от СГС в решението му от 2 май 2006 г. (вж. параграфи 16-17 по-горе), а Софийският апелативен съд и Върховният касационен съд не са се занимавали с този въпрос. Въпреки че производството, заведено от жалбоподателя, приключва след въвеждането на новата система за съдебни такси през 2008 г., а именно с решението на Върховния касационен съд от 24 април 2009 г. (вж. параграф 19 по-горе), не се твърди, че по това време той е имал разумна възможност да оспори по-ранното разпореждане на СГС по отношение на съдебните такси.

57.  Съответно, както и в цитираните по-горе случаи, е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

58.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

59.  Жалбоподателят претендира 20 000 евро (EUR) по отношение на неимуществени вреди. Посочва, че е бил незаконно задържан в продължение на почти десет месеца и не е получил подходящо обезщетение на национално ниво. Той отново посочва, че условията на задържане са били тежки.

60.  Правителството твърди, че претенцията е преувеличена.

61.  Съдът намира, че жалбоподателят трябва да е претърпял страдание и безпокойство в резултат на нарушенията на правата му, констатирани по-горе. Позовава се по-конкретно на заключенията от експертния доклад, възложен в рамките на националното производство за вреди (вж. параграф 15 по-горе). Що се отнася до доводите на жалбоподателя относно условията на неговото задържане, Съдът отново посочва, че не се занимава с оплакване по чл. 3 от Конвенцията и че въпросът не е повдигнат на национално равнище. На последно място Съдът взема предвид вече присъденото на жалбоподателя обезщетение от националните съдилища (вж. параграф 32 по-горе). С оглед на горепосочените съображения и отсъждайки по справедливост, той присъжда на жалбоподателя 10 000 евро за неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

62.  Жалбоподателят също претендира 1620 евро за работата, извършена от адвокатите му в производството пред Съда. В подкрепа на това твърдение представя договор за процесуално представителство и справка за изработените часове. Той също така претендира възстановяване на сумата от 105,84 евро за превод и 52,85 евро за пощенски разходи, като представя фактури, които показват, че той или неговите представители са платили равностойността на тези суми в български лева. Жалбоподателят моли всяка сума, присъдена по тази позиция, да бъде преведена директно по банковите сметки на адвокатите му, с изключение на 170,55 евро, които вече е платил.

63.  Правителството оспорва претенциите.

64.  Според практиката на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително и необходимо направени и са разумни по размер. В настоящия случай, като взема предвид документите, с които разполага, и горепосочените критерии, както и факта, че оплакването на жалбоподателя по чл. 6 § 1 от Конвенцията е повтарящо се (вж. параграф 51 по-горе), Съдът смята за разумно да присъди сумата от 1500 евро, покриваща разходите по всички позиции. По искане на жалбоподателя тази сума трябва да се преведе по банковата сметка на неговите адвокати с изключение на 170,55 евро, които трябва да бъдат платени на него.

В. Лихва за забава

65.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

4.  Приема,

(а) че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 10 000 евро (десет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 1500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, от които 1329,45 евро (хиляда триста двадесет и девет евро и четиридесет и пет цента) да се платят директно на процесуалните представители на жалбоподателя;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 19 октомври 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 19.10.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-177690