По делото Гаврилов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Андре Потоцки (André Potocki), председател,
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), и.д. заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 12 декември 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 44452/10) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-н Емануил Асенов Гаврилов (”жалбоподателя”), на 22 юли 2010 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н Л. Н. Атанасов, адвокат, практикуващ в Кюстендил. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 юли 2014 г. Правителството е уведомено за оплакването относно неизпълнението на окончателно решение в полза на жалбоподателя, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1966 г. и живее в Кюстендил.

5.  С решение от 15 август 2004 г. Софийски районен съд присъжда на жалбоподателя 2120,28 лв. (около 1100 евро) обезщетение за вреди, плюс законната лихва за периода от 11 февруари 2003 г. до пълното плащане, както и 200 лв. за разходи и разноски, срещу Националния център за отдих, възстановяване и спорт (”Центърът”). Центърът е държавен орган, субсидиран от Министерството на образованието. Той изпълнява определени функции, възложени му от министерството. Обезщетението се присъжда за пропуснати възнаграждения вследствие на незаконното освобождаване на жалбоподателя от длъжност. Решението влиза в сила на 11 февруари 2008 г.

6.  Междувременно на 25 май 2005 г. министърът на образованието разпорежда Центърът да бъде закрит и останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.

7.  На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за сумата, присъдена срещу Центъра, в окончателното решение от 11 февруари 2008 г. (вж. параграф 5 по-горе). На 18 март 2009 г. той подава молба до министъра на образованието за заплащане на тази сума.

8.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са наследник на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

9.  От 23 март 2015 г., датата на последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е вписана промяна в горепосочените обстоятелства.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

Изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения

10.  Приложимите разпоредби относно изпълнението на парични вземания срещу държавни органи могат да бъдат намерени в Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г. По-конкретно, чл. 519 от Гражданскоапроцесулния кодекс от 2007 г. гласи:

“1.  Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения.

2.  Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното [държавно] учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото [държавно] учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.”

11.  През март 2010 г. омбудсманът на Републиката оспорва тази разпоредба пред Конституционния съд. В решение от 21 декември 2010 г. (реш. № 15 от 21 декември 2010 г. по к. д. № 9/2010 г., обн. ДВ, бр. 5/2011 г.), Конституционният съд отказва да обяви чл. 519 за противоконституционен, доколкото се отнася до държавни органи, но го обявява за противоконституционен, доколкото се отнася до общини.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

12.  Жалбоподателят се оплаква, че неуспехът на властите да изпълнят окончателното решение в негова полза, съгласно което държавен орган му дължи парична сума, нарушава правото му на ефективно средство за защита съгласно чл. 13 от Конвенцията. Съдът, който отговаря за квалификацията, която да бъде дадена по закон на фактите по делото, констатира, че въпросното оплакване трябва да бъде разгледано съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, които гласят съответно:

Чл. 6 § 1

“1.  “Всяко лице, при решаването на правен спор относно 
неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане... в разумен срок, от ... съд ...”

Чл. 1 от Протокол № 1

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. ...”

A.  Допустимост

13.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то е допустимо.

Б. По същество

14.  Жалбоподателят повтаря оплакването си.

15.  Правителството не представя становище по основателността.

16.  Съгласно установената практика на Съда, изпълнението на окончателно решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от “процеса” по смисъла на чл. 6 от Конвенцията, и необосновано голямо забавяне в изпълнението на задължително решение може да доведе до нарушение на Конвенцията (вж., наред с много други решения, Burdov v. Russia, № 59498/00, §§ 34-35, ЕСПЧ 2002‑III; Манчева срещу България, № 39609/98, § 54, 30 септември 2004 г.; Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, № 40450/04, § 51, 15 октомври 2009 г.). Също така, невъзможността на жалбоподател да получи своевременно изпълнение на решение в негова полза представлява намеса в правото на мирно ползване на притежанията, както е посочено в чл. 1, първи параграф, първо изречение от Протокол № 1 (вж. Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 52).

17.  Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи или юридически лица или дружества, притежавани или контролирани от държавата, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (вж. Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 54, с допълнителни препратки). Съдът намира по-рано, по отношение на това, че производство по ликвидация срещу държавен орган не освобождава държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Такова заключение би позволило на държавата да използва този път, за да избегне плащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на стари (вж. Kuksa v. Russia, № 35259/04, § 26, 15 юни 2006 г.; и Nikitina v. Russia, № 47486/07, § 19, 15 юли 2010 г.).

18.  По отношение на настоящия случай Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя остава неизпълнено (вж. параграфи 8-9 по-горе), а Правителството не предоставя обосновка за това (вж. параграф 15 по-горе). Съдът вече е установил, включително в контекста на български дела пред него, че продължителното неизпълнение от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат плащане на парични сума, нарушава както чл. 6 § 1, така и чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Манчева, цитирано по-горе, §§ 61-62 и §§ 66–68; Сирманов срещу България, № 67353/01, §§ 33‑34 и §§ 38–39, 10 май 2007 г.; и Пашов и други срещу България, № 20875/07, §§ 59–63, 5 февруари 2013 г.). Поради това Съдът констатира в настоящия случай, че като не се съобразяват в продължение на години с изпълняемо решение в полза на жалбоподателя, националните власти го възпрепятстват да получи сума, която той е можел основателно да очаква да получи, и лишава разпоредбата на чл. 6 § 1 от всякакво полезно действие.

19.  Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1  и чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

20.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

21.  Жалбоподателят претендира приблизително 17 950 евро имуществени вреди, които се състоят от 1100 евро, дължими му въз основа на изпълнителния лист, и 16 850 евро в неплатени възнаграждения поради невъзможността на властите да го възстановят на предишната му длъжност. Жалбоподателят претендира също 3000 евро неимуществени вреди.

22.  Правителството оспорва изцяло претенцията на жалбоподателя за имуществени вреди като необоснована и недоказана. То посочва, че той не предявява иск на национално равнище във връзка с неплатените възнаграждения, което го възпрепятства да претендира за тях директно пред Съда. То също подчертава, че не е доказано, че той действително е останал без работа през въпросния период.

23.  Въз основа на материалите, с които разполага, Съдът присъжда на жалбоподателя 1100 евро за имуществени вреди, плюс законната лихва за забава в България за периода от 11 февруари 2003 г. (както е предвидено в изпълнителния лист от 26 ноември 2008 г., вж. параграфи 5 и 7 по-горе) до датата на пълното плащане. Що се отнася до сумата, претендирана като неплатено възнаграждение на жалбоподателя след неговото освобождаване, Съдът не намира причинно-следствената връзка между констатираното нарушение и претендираната имуществена вреда в тази връзка и следователно отхвърля тази претенция.

24.  От друга страна Съдът констатира, че неуспехът на властите да платят на жалбоподателя това, което му се дължи въз основа на окончателното решение, безспорно му е причинил емоционално страдание. Следователно той присъжда на жалбоподателя 3000 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

25.  Жалбоподателят претендира също 500 евро за разходите и разноските, направени пред Съда.

26.  Правителството посочва, че не е предоставен график за времето, прекарано в процесуално представителство.

27.  Като взема предвид документите, с които разполага, и практиката си, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 500 евро, покриваща разходите за производството пред Съда.

В. Лихва за забава

28.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 1100 евро (хиляда и сто евро) плюс законната лихва за забава в България за периода от 11 февруари 2003 г. до пълното изплащане, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 3000 евро (три хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 500 евро (петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 18 януари 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Ан-Мари Дуген                                                                  Андре Потоцки
и.д. заместник-секретар                                                        председател