Номер на жалба: 68185/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6) Изпълнително производство

По делото Шехова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Андре Потоцки (André Potocki), председател,
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), и.д. заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 12 декември 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 68185/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от българска гражданка, г-жа Искра Антимова Шехова (”жалбоподателката”), на 4 октомври 2011 г.

2.  Жалбоподателката се представлява от г-жа В. Тенова, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 юли 2014 г. Правителството е уведомено за оплакването отнасно неизпълнението от страна на националните власти на две окончателни решения в полза на жалбоподателката, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1959 г. и живее в Смолян.

5.  В две окончателни решения от 28 февруари 2005 г. и 8 май 2006 г. Върховният касационен съд присъжда на жалбоподателката обезщетение за имуществени вреди за нарушение на договор за строителни работи, които тя е извършила. Присъденото обезщетение за вреди възлиза на 52 784 лв. за главницата, плюс 17 685 лв. лихви за забава и 5433 лв. за разходи и разноски или обща сума от 75 902,93 лв., равностойността на 38 000 евро. Обезщетенията са присъдени на жалбоподателката срещу Националния център за отдих, възстановяване и спорт - Министерство на образованието и науката (”Центърът”, държавен орган, субсидиран от Министерството на образованието и науката и изпълняващ определени функции, делегирани от министерството).

6.  Със заповед от 25 май 2005 г. министърът на образованието закрива Центъра и разпорежда останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра, включително недвижимото имущество, в което жалбоподателката е извършила строителните работи.

7.  На 13 май 2005 г. и на 15 март 2007 г. на жалбоподателката са издадени два изпълнителни листа за сумите, присъдени в окончателните съдебни решения от 2005 и 2006 г. (вж. параграф 5 по-горе), а на 6 февруари 2008 г. тя представя на Министерството на образованието изпълнителните листове за плащане.

8.  Министерството отговаря писмено, че не е наследник на Центъра и не дължи плащане на жалбоподателката. През октомври 2009 г. жалбоподателката повтаря молбата си, но получава подобен отговор от министерството. Министерството също посочва, че не може да бъде поискано плащане и от държавното акционерно дружество, тъй като то има правосубектност, отделна от тази на министерството. С писмо от 23 септември 2010 г. министърът предоставя подобно обяснение на жалбоподателката.

9.  Жалбоподателката завежда производство за съдебен контрол, оспорващо отказа на министъра. В окончателно решение от 8 април 2011 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата като недопустима.

10.  От 19 март 2015 г., датата на последната комуникация на жалбоподателката със Съда, не е докладвана промяна в горепосочените обстоятелства.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

Изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения

11.  Приложимите разпоредби относно изпълнението на парични вземания срещу държавни органи до 2007 г. са изложени в делото Манчева срещу България, № 39609/98, §§ 36-38, 30 септември 2004 г. Приложимите разпоредби от 2008 г. могат да бъдат намерени в Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г. По-конкретно, чл. 519 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г. гласи следното:

“1.  Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения.

2.  Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното [държавно] учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото [държавно] учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.”

12.  През март 2010 г. омбудсманът на Републиката оспорва тази разпоредба пред Конституционния съд. В решение от 21 декември 2010 г. (реш. № 15 от 21 декември 2010 г. по к. д. № 9/2010 г., обн. ДВ, бр. 5/2011 г.), Конституционният съд отказва да обяви чл. 519 за противоконституционен, доколкото се отнася до държавни органи, но го обявява за противоконституционен, доколкото се отнася до общини.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

13.  Жалбоподателката се оплаква, че неуспехът на органите да изпълнят окончателните решения в нейна полза, съгласно които държавен орган ѝ дължи парична сума, нарушава правото ѝ на достъп до съд по чл. 6 § 1 от Конвенцията. Съдът, който отговаря за квалификацията, която да бъде дадена по закон на фактите по делото, констатира, че въпросното оплакване трябва да бъде разгледано съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, които гласят:

Чл. 6 § 1

“1.  “Всяко лице, при решаването на правен спор относно 
неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане... в разумен срок, от ... съд ...”

Чл. 1 от Протокол № 1

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. ...”

A.  Допустимост

14.  При подаването на своето становище по отношение на претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение Правителството твърди, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешноправните средства за защита. По-конкретно, в представените от нея в Министерството изпълнителни листове се посочва, че задължената институция е Центърът. Според Правителството министерството не е правоприемник на Центъра и не е участвало в съдебното производство по отношение на задълженията на Центъра към жалбоподателката. Следователно оплакването на жалбоподателката се отнася до правен спор, който не е разглеждан на национално равнище.

15.  Съдът счита, че въпросът за допустимостта е тясно свързан с основателността и поради това трябва да бъде присъединен към основателността. Съдът освен това отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. То не е недопустимо на други основания. Следователно е допустимо.

Б. По същество

16.  Жалбоподателката повтаря оплакването си.

17.  Правителството не дава допълнителни разяснения.

18.  Съгласно установената практика на Съда, изпълнението на окончателно решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от “процеса” по смисъла на чл. 6 от Конвенцията, и необосновано голямо забавяне в изпълнението на задължително решение може да наруши Конвенцията (вж., наред с много други решения, Burdov v. Russia, № 59498/00, §§ 34-35, ЕСПЧ 2002‑III; Манчева срещу България, № 39609/98, § 54, 30 септември 2004 г.; Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, № 40450/04, § 51, 15 октомври 2009 г.). По същия начин невъзможността на даден жалбоподател да получи своевременно изпълнение на решение в негова полза представлява намеса в правото на мирно ползване на притежанията, както е посочено в чл. 1, първи параграф, първо изречение от Протокол № 1 (вж. Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 52).

19.  Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи или юридически лица или дружества, притежавани или контролирани от държавата, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (вж. Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 54, с допълнителни препратки). Съдът по-рано се е произнасял по отношение на това, че процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Да се достигне до друго заключение би позволило на държавата да използва този път, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на стари (вж. Kuksa v. Russia, № 35259/04, § 26, 15 юни 2006 г.; и Nikitina v. Russia, № 47486/07, § 19, 15 юли 2010 г.).

20.  По отношение на настоящия случай, двете окончателни решения от 2005 и 2006 г. в полза на жалбоподателката остават неизпълнени (вж. параграфи 8 и 10 по-горе), а Правителството не предоставя обосновка за това (вж. параграф 17 по-горе). Съдът вече е установил, включително в контекста на български дела пред него, че продължителното неизпълнение от страна на държавни органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат плащане на парична сума, нарушава както чл. 6 § 1, така и чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Манчева, цитирано по-горе, §§ 61-62 и §§ 66–68; Сирманов срещу България, № 67353/01, §§ 33-34 и §§ 38–39, 10 май 2007 г.; и Пашов и други срещу България, № 20875/07, §§ 59–63, 5 февруари 2013 г.).

21.  Поради това Съдът отхвърля възражението на Правителството относно неизчерпването на вътрешноправните средства за защита и намира, че като не се съобразяват в продължение на повече от десет години с решения в полза на жалбоподателката, които подлежат на изпълнение, националните власти я възпрепятстват да получи сума, която е можела разумно да очаква да получи, и лишава разпоредбата на чл. 6 § 1 от всякакво полезно действие.

22.  Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1  и чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

24.  Жалбоподателката претендира приблизително 38 000 евро имуществени вреди и 10 000 евро неимуществени вреди.

25.  Правителството твърди, че претенцията за неимуществени вреди е прекомерна и неоснователна.

26.  Съдът отбелязва, че сумата, претендирана от жалбоподателката за имуществени вреди, е същата като тази, която ѝ е присъдена в окончателните съдебни решения и остава неплатена. Следователно той ѝ присъжда 38 000 евро за имуществени вреди.

27.  Съдът освен това намира, че неуспехът на властите да платят на жалбоподателката това, което ѝ се дължи въз основа на окончателните решения, безспорно ѝ е причинил емоционално страдание. Следователно присъжда на жалбоподателката 3600 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

28.  Жалбоподателката претендира също 2000 евро разходи и разноски под формата на съдебни разходи, които е направила пред Съда.

29.  Правителството твърди, че тази сума е преувеличена и не е придружена от съответната сметка за разходите.

30.  Като взема предвид документите, с които разполага, и практиката си, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 000 евро, покриваща разходи за производството пред Съда.

В. Лихва за забава

31.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Решава да присъедини към основателността възражението на Правителството относно неизчерпване на вътрешниправните средства за защита и го отхвърля;

2.  Обявява жалбата за допустима;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 38 000 евро (тридесет и осем хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 3600 евро (три хиляди и шестстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 1000 евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 18 януари 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

 Ан-Мари Дуген                                                                 Андре Потоцки
и.д. заместник-секретар                                                        председател

Дата на постановяване: 18.1.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-180278