Номер на жалба: 34779/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане, (Чл. 6-3-C) Защита чрез ползване на адвокат

По делото Димитър Митев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 13 февруари 2018 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 34779/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-н Димитър Киров Митев (”жалбоподателят”), на 22 април 2009 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствените агенти г-жа М. Димитрова и г-жа Б. Симеонова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че е осъден за убийство въз основа на самопризнание, направено от него пред полицията непосредствено след задържането му под натиск и при липса на адвокат.

4.  На 16 ноември 2016 г. Правителството е уведомено за горното оплакване, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

5.  На 6 февруари 2017 г. председателят на отделението дава разрешение на Българския хелзинкски комитет да вземе участие в производството като трета страна в съответствие с чл. 36 § 2 от Конвенцията и правило 44 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателят е роден през 1972 г. и в момента пребивава в затвора в гр. Варна.

7.  Преди събитията, предмет на настоящото дело, той има няколко предишни присъди за кражба.

А. Задържане на жалбоподателя и досъдебно производство

8.  Седемдесет и пет годишна жена, съседка на родителите на жалбоподателя, е убита в дома си във Варна сутринта на 18 юни 2006 г., а от къщата са откраднати нейни лични вещи. Жалбоподателят е заподозрян в извършването на престъплението и е издадено разпореждане за претърсване по отношение на него.

9.  На сутринта на 21 юни 2006 г. жалбоподателят е задържан. Той се е криел в изоставена къща в съседно село. В доклада на полицията за задържането му се съобщава, че той “леко” се е съпротивлявал при ареста и че е използвана сила, за да бъде изваден от скривалището му (под легло) и да му бъдат поставени белезници.

10.  Жалбоподателят е отведен в полицейското управление в близкия град Вълчи Дол като в 11.30 ч. е издадена заповед за неговото задържане по реда на чл. 63, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г. (вж. параграф 26 по-долу). Жалбоподателят подписва декларация, в която заявява, че желае да получи съдействие на адвокат и че има болки в черния дроб и стомаха, дължащи се на “предишни заболявания” и желае да бъде прегледан от лекар.

11.  По-късно през деня двама полицейски служители от Варна, З.К. и В.В., пристигат във Вълчи дол. Те провеждат разговор с жалбоподателя, по време на който той признава, според него под физически натиск, че е извършил убийството и описва действията си в дните преди задържането. Освен това той признава, че е откраднал пистолет и други лични вещи от друга къща преди това. Самопризнанието е записано и подписано от жалбоподателя и полицай В.В.

12.  По-късно на същия ден жалбоподателят е прехвърлен в полицейското управление във Варна, където иска да бъде прегледан от лекар. Прегледът започва в 20 часа. Лекарят открива натъртвания и хематоми на десния лакът, десния хълбок, седалището и китките на жалбоподателя, причинени от твърди тъпи предмети по-малко от двадесет и четири часа по-рано.

13.  На 22 юни 2006 г. следовател повдига обвинения срещу жалбоподателя във връзка с друго престъпление, несвързана с тези събития кражба, и прокурорът разпорежда задържането му до седемдесет и два часа. На 23 юни 2006 г. Районен съд - Варна налага мярка за неотклонение задържане под стража на жалбоподателя във връзка с това обвинение. Наказателното производство по отношение на това обвинение протича заедно с производството, което е предмет на настоящата жалба, и приключва през март 2007 г.

14.  Разследването на убийството, към което разследването на твърдяната кражба на пистолет и други лични вещи, упомената в самопризнанието на жалбоподателя пред полицаите З.К. и В.В., е присъединено, продължава през следващите месеци. Полицията събира допълнителни доказателства и свидетелски показания, някои от които са идентифицирани въз основа на това самопризнание. Полицията не открива предметите, откраднати от дома на жертвата. На 18 декември 2006 г. следователят повдига обвинения срещу жалбоподателя във връзка с двете престъпления, посочени по-горе. Жалбоподателят вече има адвокат, ангажиран от него на същия ден. Жалбоподателят прави кратко изявление, че е невинен.

15.  На неуточнена дата през 2007 г. прокурорът внася обвинителен акт в съда.

Б. Процес

16.  Окръжен съд - Варна (наричан по-долу “Окръжният съд”), който разглежда делото на първа инстанция, провежда първото си заседание на 25 юни 2007 г. Той изслушва лекаря, който преглежда жалбоподателя вечерта на 21 юни 2006 г. (вж. параграф 12 по-горе). Тя заявява, че поддържа становищата си, изразени в предходния ѝ доклад, и прокуратурата и защитата нямат допълнителни въпроси. Полицаите З.К. и В.В. са разпитани като свидетели и пресъздават разговора си с жалбоподателя на 21 юни 2006 г. и самопризнанието, което прави пред тях. Те отговарят на въпросите, поставени от прокуратурата и защитата. Бащата на жалбоподателя също е разпитан и заявява, че е посетил сина си около десет дни след задържането му. Жалбоподателят му бил казал, че е бил бит, за да направи самопризнания, и някои белези от този бой все още са били видими по него. Окръжният съд изслушва други експерти и свидетели.

17.  На следващото заседание, проведено на 3 октомври 2007 г., жалбоподателят дава обяснения по обвиненията. Казва, че не е извършил престъпленията, като по времето на убийството той е бил в дома на баба си в друго село, и че е признал престъпленията под натиск.

18.  На 11 февруари 2008 г. окръжният съд разпитва още свидетели, а след това страните представят устни становища. Адвокатът на жалбоподателя оспорва по-конкретно показанията на З.К. и В.В. като твърди, че тяхното разглеждане е в нарушение на чл. 118 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 31 по-долу). Той посочва още, че въпреки че жалбоподателят прави самопризнание пред тези двама служители, той не повтаря това самопризнание, когато е заведен пред следовател. В същото време самопризнанието е един от “стълбовете” на обвинителния акт, тъй като няма други доказателства, разкриващи хода на събитията в дома на жертвата.

19.  В решение, постановено на 11 февруари 2008 г., окръжният съд намира жалбоподателя за виновен и го осъжда на доживотен затвор. Въз основа на събраните доказателства той заключва, че жалбоподателят е откраднал пистолет и други лични вещи няколко дни преди убийството, а в деня на убийството е влязъл в дома на жертвата, за да открадне храна. Когато тя го изненадва в къщата, той я напада, удряйки я с пистолета, откраднат преди това - по такъв начин, че част от ударника на пистолета се чупи и пада на пода - и с брадва, която намира в къщата. След убийството жалбоподателят се укрива. Непознат го кара до друго село, но жалбоподателят забравя чанта с дрехите си и пистолета в колата на непознатия.

20.  При установяване на фактите окръжният съд се позовава на следните най-важни доказателства: метален фрагмент, открит под тялото на жертвата, за който експертите потвърждават, че е липсващата част от ударника на пистолета; следи от кръвта на жертвата по дръжката на пистолета, намерен в чантата на жалбоподателя; свидетелските показания на лицето, което е взело жалбоподателя в колата си и е намерило чантата; фактът, че това лице също така разпознава снимката на жалбоподателя, когато полицията  му я показва; и свидетелските показания на полицаите З.К. и В. В., които разказват какво им е признал жалбоподателят по отношение на хода на събитията в дома на жертвата. Що се отнася до свидетелските показания на полицаите окръжният съд посочва, че ги смята за достоверни, тъй като самопризнанието, предадено от тях, е дало възможност на полицията да продължи разследването и да установи допълнителни доказателства.

21.  Жалбоподателят обжалва.

22.  В писменото и устното си становище пред Апелативен съд - Варна (наричан по-нататък “Апелативния съд”) адвокатът на жалбоподателя отново оспорва свидетелските показания, дадени от З.К. и В.В. Той твърди, че окръжният съд не е коментирал доказателствата, показващи, че жалбоподателят е бил бит, за да направи самопризнанието, което полицаите преразказват, посочва, че самопризнанието не е повторено, след като жалбоподателят е заведен пред следовател, и се позовава отново на чл. 118 от Наказателно-процесуалния кодекс.

23.  В решение от 30 май 2008 г. апелативният съд потвърждава присъдата на жалбоподателя като констатира, че вината му е несъмнено доказана. В допълнение към доказателствата, описани по-горе, той се позовава на свидетелските показания на съсед на жертвата, който е видял лице, смятано за жалбоподателя, на покрива на къщата на жертвата малко преди убийството. Що се отнася до З.К. и В. В. апелативният съд посочва, че те не са разследващи органи по смисъла на Наказателно-процесуалния кодекс и че техните показания са ценени в светлината на всички други доказателства. Освен това той коментира оневиняващите доказателства, по-конкретно експертизите, които не установяват наличието на пръстовите отпечатъци на жалбоподателя и следи от миризмата му в дома на жертвата, заявявайки, че това не е достатъчно, за да се опровергаят обвиненията.

24.  Жалбоподателят подава касационна жалба. Адвокатът му отново оспорва свидетелските показания на полицаите З.К. и В. В. като посочва, че предходните съдебни инстанции не коментират доказателствата, които показват, че жалбоподателят е бит, за да направи самопризнание. Освен това свидетелските показания на полицаите са дадени в нарушение на чл. 118 от Наказателно-процесуалния кодекс.

25.  В окончателно решение от 13 ноември 2008 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на апелативния съд. Що се отнася до доводите на защитата относно свидетелските показания на З.К. и В. В., той отбелязва, че самопризнанието, както е преразказано от полицаите, съдържа подробности, които могат да бъдат известни само на извършителя на въпросните престъпления и следователно не може да бъде “провокирано”. Освен това разрешението З.К. и В.В. да свидетелстват не е било в нарушение на чл. 118 от Наказателно-процесуалния кодекс.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Законът за Министерството на вътрешните работи

26.  Законът за МВР, в сила от 1 май 2006 г. до 27 юни 2014 г., предвижда в чл. 63, ал. 1, че полицията може да задържи до двадесет и четири часа лице, заподозряно в извършване на престъпление. Съгласно чл. 63, ал. 5 всяко такова лице има право на адвокат от момента на своето задържане.

Б. Наказателно-процесуален кодекс

27.  Чл. 15, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, в сила от 29 април 2006 г., определя общия принцип, че обвиняемият има право на защита в наказателното производство. Чл. 97 уточнява, че дадено лице има право на защитник от момента на своето задържане или от момента, в който е повдигнато обвинение срещу него. Чл. 94 гласи, че участието на защитник е задължително, когато, наред с другото, делото се отнася до престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от не по-малко от десет години. В такъв случай компетентният орган е длъжен да назначи адвокат. Член 55 от НПК, приложим след повдигане на обвинение, излага подробно правата на обвиняемия, които включват правото на правна помощ и присъствието на адвокат по време на действия по разследването; правото да дава или да откаже да дава обяснения по обвинението; правото да представя доказателства, да се запознава с делото и да прави възражения; правото да участва в наказателното производство; както и правото да обжалва всяко решение, засягащо неговите права и интереси.

28.  Чл. 105, ал. 2 изключва всички доказателствени средства, които не са събрани в съответствие с правилата, установени в НПК.

29.  Чл. 115 от НПК предвижда, че обвиняемият трябва да даде обяснения за обвинението устно и непосредствено пред компетентен орган (прокурор, следовател или съд). Такива обяснения могат да бъдат дадени по всяко време в рамките на наказателното производство. Обвиняемият може да откаже да даде обяснения.

30.  Чл. 116 предвижда, че обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия. Освен това самопризнанието не освобождава компетентните органи от задължението им да разследват.

31.  Член 117 от НПК гласи, че със свидетелските показания могат да бъдат използвани за установяване на всяко обстоятелство, което свидетелят е възприел. В чл. 118 от друга страна се забранява определени категории лица да дават показания като свидетели. Това включва лица, които са участвали в наказателното производство в друго процесуално качество, с изключение на обвиняемия, пострадалия, гражданския ищец или гражданския ответник, както и всеки частен обвинител и служители на Министерството на вътрешните работи, които са участвали в действия по претърсване и изземване, следствен експеримент или разпознаване на лица (ал. 1). В допълнение лицата, които са извършили действия по разследването, не могат да дават свидетелски показания за това действие, дори ако протоколът за действието не отговаря на законовите изисквания (ал. 2). Въпросът дали полицейски служители, които разпитват неофициално заподозряно лице, могат по-късно да свидетелстват за съдържанието на обясненията, дадени от това заподозряно лице, е въпрос, който Върховният касационен съд е разглеждал във връзка с чл. 118, ал. 2 или чл. 115 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 29 по-горе) и на който е давал противоречиви отговори. В някои случаи Върховният касационен съд приема, че такива полицейски служители не са лица, извършвали действия по разследването, по смисъла на чл. 118, ал. 2 и поради това не са възпрепятствани да дават показания в последвалото наказателно производство (например Решение № 486 от 10.03.2015 г. на ВКС по н.д. № 1406/2014 г., I н. о., също посочено в параграф 40 по-долу). В други решения резултатът е обратният, като Върховният касационен съд анализира въпроса от гледна точка на чл. 115, а не на чл. 118, ал. 2, и смята, че такива свидетелски показания са недопустими, тъй като правата на заподозрения са били нарушени (например Решение № 391 от 25.10.2013 г. на ВКС по н.д. № 1220/2013 г., III н. о., също посочено в параграф 48 по-долу).

III.  ДОКЛАДИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОМИТЕТ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАКАЗАНИЕ (КПИ)

32.  В доклад за посещението си в България през 2006 г. (CPT/Inf (2008) 11) КПИ заявява следното:

“28.  Повечето задържани лица, интервюирани от делегацията по време на посещението през 2006 г., посочиха, че са били помолени да декларират писмено дали желаят да се възползват от правото да се свържат с адвокат, след като са отведени в полицейско управление. Въпреки това някои задържани твърдят, че полицейски служители са им предложили да се откажат от това право, тъй като “нямат нужда от адвокат”, или са им казали, че нямат право на служебен адвокат преди да се явят в съда. По време на посещението стана ясно, че на много малко хора, които са изразили желание да се срещнат с адвокат - било то личен или служебен - е била дадена тази възможност, докато са били задържани под стража.

...

КПИ препоръчва на българските власти да припомнят на всички полицейски служители правното задължение да предоставят достъп до адвокат от самото начало на лишаване от свобода на лицето.”

33.  Подобни констатации са направени и в следващите доклади на КПИ, а именно след посещенията в България през 2008, 2010 и 2014 г. (CPT/Inf (2010) 29, CPT/Inf (2012) 9, CPT/Inf (2015) 12).

34.  На 26 март 2015 г. КПИ прави публично становище относно България по чл. 10, ал. 2 от Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (CPT/Inf (2015) 17). Становището съдържа по-конкретно следните параграфи:

“Малтретиране от страна на полицията

...

6.  Много малък напредък, ако въобще има такъв, бе отбелязан по отношение на правните гаранции срещу малтретиране от страна на полицията, а основните препоръки на  КПИ в тази област все още не са изпълнени. По-специално, достъпът до адвокат през първите 24 часа от полицейския арест остава изключение, а служебните адвокати не изпълняват функциите си като предпазна мярка срещу малтретирането на задържаните. Също така на арестуваните лица рядко се предоставя възможност да уведомят за задържането си лице по техен избор. Освен това те не са систематично информирани за правата си в самото начало на тяхното задържане.

...

Заключителни забележки

...

18.  ... Що се отнася до третирането на лица, задържани от правоприлагащите органи, необходими са решителни действия за осигуряване на реално и смислено функциониране на основните гаранции срещу малтретиране (включително уведомяване на близките за задържането, достъп до адвокат, достъп до лекар и информиране на задържаните за правата им).

...”

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 §§ 1 И 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

35.  Жалбоподателят по същество се оплаква по чл. 6 §§ 1 и 3 от Конвенцията, че националните съдилища се позовават на свидетелските показания на З.К. и В.В., преразказващи самопризнанието, което той прави в отсъствието на адвокат, като на ключово доказателство, което стои в основата на присъдата му. Той заявява, че прави въпросното самопризнание, след като двамата полицаи са го били “брутално”.

36.  Съдът смята, че като се вземат предвид всички обстоятелства по делото, е подходящо горепосочените оплаквания да се разгледат в светлината на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията, които в относимата си част гласят:

“1.  Всяко лице, при решаването на... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него..., има право на справедливо... гледане... от... съд...”

...

3.  Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има минимум следните права:

...

(в)               да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват;

...”

А. Аргументи на страните

1.  Правителството

37.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не оспорва изрично показанията на полицаите З.К. и В.В. по време на процеса на основание липсата на защитник по времето, когато е направил самопризнание пред тях.

38.  Освен това Правителството посочва, че твърденията на жалбоподателя, че е бит, за да направи самопризнание, са ненадеждни и нараняванията, открити по време на неговия медицински преглед вечерта на 21 юни 2006 г., се дължат на използването на сила при задържането му по-рано през деня. То твърди, че жалбоподателят прави самопризнанието “по своя свободна воля”. Освен това жалбоподателят никога не е твърдял по време на досъдебната фаза на наказателното производство, че е бит и не е подавал официална жалба в това отношение.

39.  Правителството твърди, че жалбоподателят, който очевидно е знаел правата си като задържан предвид предишните си присъди и който е бил изрично уведомен за правото си на адвокат при задържането в полицейското управление във Вълчи дол, очевидно се е отказал от това право, защото не е поискал такъв адвокат, когато полицаите З.К. и В.В. пристигат, за да разговарят с него.

40.  На следващо място Правителството посочва, че съгласно националното законодателство, тълкувано от националните съдилища, свидетелските показания на З.К. и В.В. са допустимо доказателство в наказателното производство. Правителството се позовава на няколко решения, в които Върховният касационен съд намира такива доказателства за допустими. В едно от тези решения, постановено на 10 март 2015 г. (Решение № 486 от 10.03.2015 г. на ВКС по н.д. № 1406/2014 г., I н. о.), Върховният касационен съд заявява по-конкретно, че полицейските служители, които разговарят със заподозряно лице непосредствено след задържането му, не са разследващи органи и следователно не им е забранено да бъдат свидетели. Техните свидетелски показания се отнасят до факти, пряко възприети от тях, а именно първоначалните обяснения на съответното лице относно участието му в разследваното престъпление. Тези обяснения сами по себе си не може да се използват като доказателство, тъй като не са събрани в съответствие с изискванията на Наказателно-процесуалния кодекс.

41.  Правителството твърди, че наказателното производство срещу жалбоподателя като цяло е било справедливо. В това отношение то изтъква следните доводи: по време на събитията жалбоподателят не е бил непълнолетен или по друг начин особено уязвим; правната рамка е била адекватна; жалбоподателят не се оплаква в досъдебната фаза на производството от побой от страна на полицаите З.К. и В.В. и от отсъствието на адвокат по време на разпита му; жалбоподателят е имал адвокат по време на процеса и защитата е имала възможност да проведе разпит в съда на полицаите и лекаря, който преглежда жалбоподателя след твърдения побой; самопризнанието на жалбоподателя не е използвано пряко като доказателство, а само чрез свидетелските показания на З.К. и В.В.; самопризнанието не е било решаващо за осъждането на жалбоподателя; делото е решено от три съдебни инстанции; и накрая, общественият интерес е изисквал ефективното наказателно преследване на престъпленията, за които жалбоподателят е обвинен.

2.  Жалбоподателят

42.  Жалбоподателят посочва, че по време на процеса защитата многократно оспорва свидетелските показания на З.К. и В.В., твърдейки, че те са недопустимо доказателство и заявявайки, че самопризнанието, което те преразказват, е направено под натиск.

43.  Жалбоподателят посочва, че при пристигането му в полицейското управление във Вълчи дол, след задържането му на 21 юни 2006 г., единствените здравословни проблеми, които е обявил, са свързани с “минали заболявания”. Вечерта на същия ден обаче лекарят установява множество наранявания по тялото му. Те са причинени по време на неговия престой в полицейското управление във Вълчи дол, където е разговарял със З.К. и В.В. Много пъти по време на процеса, когато оспорва показанията на двамата служители, защитата повдига този въпрос пред националните съдилища, които не  го обсъждат.

44.  Жалбоподателят също така твърди, че при пристигането си в полицейското управление във Вълчи дол е заявил, че желае да бъде представляван от адвокат. Въпреки това по време на разговора му със З.К. и В.В. не присъства адвокат. Не е имало убедителни причини, изискващи такова ограничение на правото му на защита, нито Правителството се позовава на такива причини. Самопризнанието, направено от него пред полицаите, макар и да не е допустимо доказателство, все пак е използвано срещу него в процеса чрез показанията на свидетели. Според жалбоподателя тези свидетелски показанията са основното доказателство за вината му.

3.  Третата страна

45.  Българският хелзинкски комитет предоставя информация за наличието на правна помощ за лица, задържани от полицията съгласно разпоредби, действащи към момента и идентични с тези, описани в параграф 26 по-горе. През 2015 г. само двадесет и три от 44 320 лица, задържани от полицията, са имали адвокат, а през 2016 г. броят им е бил двадесет и пет от 48 588 задържани. По-ранно проучване на Институт “Отворено общество” - България показва, че достъпът до правна помощ при задържане в полицията е много ограничен и че често полицейските служители не са убедени в необходимостта да се гарантира, че задържаните имат такава помощ. В допълнение дискусии с адвокати, организирани от Българския хелзинкски комитет, показват, че дори когато адвокати отиват в полицейските управления, не им е позволено да присъстват на разпит на своите клиенти.

46.  Българският хелзинкски комитет също се позовава на резултатите от проучване сред 1357 осъдени лица, проведено от него в края на 2016 и началото на 2017 г. Повече от 70% от интервюираните лица заявяват, че не са имали адвокат в началото на тяхното наказателно производство. Друго проучване сред двадесет и три осъдени лица, извършено през 2016 г., показва, че никое от тях не е имало адвокат по време на първия си разпит от полицията и никое от тях не е информирано за правото си да запази мълчание.

47.  Според Българския хелзинкски комитет самопризнания на заподозрени лица, задържани под стража, са често срещани. Друго проучване на 147 наказателни преписки показва, че в около две трети от случаите лица, заподозрени в извършването на престъпление, са дали самоуличаващи показания пред полицията при отсъствие на адвокат. Често тези показания са представяни пред съдилищата и включвани в делата.

48.  Българският хелзинкски комитет впоследствие обяснява, че е обичайна практика прокуратурите в България да разчитат на полицейски показания, които потвърждават самопризнанията на заподозрените лица преди официалното повдигане на обвинение. Подходът на Върховния касационен съд за използването на такива доказателства варира. В някои случаи, като например делото, довело до решението от 10 март 2015 г., посочено от Правителството (вж. параграф 40 по-горе), такива показания са приети като доказателство. В други случаи за тях се установява, че са недопустими. Така в решение от 25 октомври 2013 г. (Решение № 391 от 25.10.2013 г. на ВКС по н.д. № 1220/2013 г., III н. о.) Върховният касационен съд постановява, че свидетелските показания на полицейски служител относно самопризнанието на обвиняемия са предназначени да “заменят” самото самопризнание, което е направено в нарушение на процедурните изисквания. Така това е имало за цел да “заобиколи закона”.

49.  Накрая, по време на проучването, посочено в параграф 46 по-горе, 24% от интервюираните лица заявяват, че срещу тях е използвана физическа сила, докато са задържани под стража.

Б. Преценка на Съда

1.  Допустимост

50.  Правителството твърди (вж. параграф 37 по-горе), че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като по време на процеса не оспорва изрично показанията на полицаите З.К. и В.В. въз основа на това, че не е имал процесуален представител по времето, когато прави самопризнание пред тях. Жалбоподателят (вж. параграф 42 по-горе) отговаря, че многократно оспорва свидетелските показания на двамата полицаи като твърди, че те са недопустимо доказателство, и че прави въпросното самопризнание под натиск.

51.  Съдът от своя страна отбелязва, че през целия съдебен процес жалбоподателят оспорва показанията на полицаите З.К. и В.В. Жалбоподателят твърди, че тези доказателства са недопустими в светлината на забраната по чл. 118 от Наказателно-процесуалния кодекс относно определени лица, даващи свидетелски показания. Освен това той заявява, че самопризнанието му, предадено от полицаите, е направено под натиск, и твърди, че не е повторил това самопризнание, след като е отведен при следовател (вж. параграфи 18, 22 и 24 по-горе). Действително жалбоподателят не повдига изрично оплакване, че не е имал адвокат, когато прави самопризнание пред полицаите З.К. и В.В. Съдът смята обаче такова оплакване е било направено по същество пред националните съдилища. В тази връзка той отбелязва, че въпросният проблем, а именно дали показанията на двамата полицейски служители, които предават самопризнанието на жалбоподателя, са допустими доказателства, винаги се разглежда от националните съдилища като принципен проблем на наказателния процес. Той съдържа строги стандарти за органите, пред които се дават обяснения от заподозряно лице, а вземането на такива обяснения е свързано с повдигането на обвинение срещу заподозряно лице, информирането му за обвинението и правата му и предоставянето на адвокат. По този начин въпросът дали свидетелските показания на двамата полицаи са допустими доказателства и дали на полицаите им е забранено да дават показания по чл. 118 от Наказателно-процесуалния кодекс е пряко свързан с въпроса дали самопризнанието на жалбоподателя е взето без да му бъдат нарушени правото да запази мълчание и правото на адвокат.

52.  Следователно Правителството не установява, че жалбоподателят не е изчерпал правно средство за защита, което би могло да бъде ефективно при обстоятелствата.

53.  Съдът освен това отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.

2.  По същество

(а)  Общи принципи

54.  Защитата, предоставена от чл. 6 §§ 1 и 3 от Конвенцията, се прилага за всяко лице, което е обект на “наказателно обвинение” в автономния смисъл на понятието по Конвенцията. “Наказателно обвинение” съществува от момента, в който лицето е официално уведомено от компетентния орган за подозрението, че е извършило престъпление, или от момента, в който то е съществено засегнато от действията, предприети от властите в резултат на подозрение срещу него.

55.  Приложимите общи принципи по чл. 6 §§ 1 и 3 наскоро бяха изложени отново в делата Ibrahim and Others v. the United Kingdom [GC] (№ 50541/08 и 3 други, §§ 249-74, ЕСПЧ 2016 г.) и Симеонови срещу България [GC] (№ 21980/04, §§ 110-20, ЕСПЧ 2017 г. (откъси)).

(б) Приложение в настоящия случай

(а) Начална точка за приложимостта на чл. 6 в настоящия случай

56.  В настоящия случай жалбоподателят се оплаква във връзка с наказателното производство срещу него, което се отнася до убийство, извършено на 18 юни 2006 г., и кражба, извършена по-рано. Успоредно с това се провежда и наказателно производство за друго престъпление (вж. параграф 13 по-горе).

57.  Жалбоподателят е арестуван и задържан под стража на 21 юни 2006 г. след заповед за претърсване, основана на подозрението, че е извършил споменатото по-горе убийство (вж. параграфи 8 и 9 по-горе). На същия ден жалбоподателят е разпитан неофициално от полицаите З.К. и В.В. във връзка с това убийство. По време на този разпит той също признава, че е извършил кражбата (вж. параграф 11 по-горе). На следващия ден, 22 юни 2006 г., жалбоподателят е официално задържан от прокурор в рамките на друго наказателно производство срещу него и на 18 декември 2006 г. срещу него официално са повдигнати обвинения във връзка с убийството и кражбата (вж. параграф 14 по-горе). Въпреки това, още по време на ареста му на 21 юни 2006 г. и разпита, проведен от полицаите З.К. и В.В., положението на жалбоподателя е съществено засегнато от действията на органите във връзка с тези две престъпления. Следователно от този момент чл. 6 от Конвенцията, разглеждан в наказателния си аспект, става приложим по отношение на разглежданото наказателно производство.

(ii) Дали жалбоподателят се е отказал от правото си на адвокат и дали са налице убедителни причини да се ограничи това право

58.  Оплакванията, повдигнати от жалбоподателя, се съсредоточават върху разпита му на 21 юни 2006 г. от полицаите З.К. и В.В. и използването по време на процеса на самопризнанието, което той прави пред тях. Не е оспорено, че жалбоподателят е поискал адвокат преди разпита си, но не е имал адвокат преди или по време на въпросния разпит.

59.  Правителството твърди, че жалбоподателят се е отказал от правото си на правна помощ (вж. параграф 39 по-горе). То се позовава на факта, че, както се твърди, той не е повторил искането си да бъде подпомогнат от адвокат, след като полицаите З.К. и В.В. пристигат за да разговарят с него.

60.  Съдът постановява, че за да бъде ефективен за целите на Конвенцията, всеки отказ от правото на правна помощ трябва да бъде установен по недвусмислен начин и да се съпътства от минимални гаранции. Подобен отказ не е необходимо да е изричен, но трябва да бъде доброволен и да представлява информирано и интелигентно отказване от право (вж. Симеонови, цитирано по-горе, § 115 с допълнителни препратки). Правителството не е доказало това. В това отношение е важно, че при пристигането си в полицейското управление във Вълчи дол жалбоподателят подписва декларация, в която заявява, че желае да бъде подпомогнат от адвокат (вж. параграф 10 по-горе). Няма сведения, че след това е променил позицията си. Съответно Съдът не може да заключи, че жалбоподателят се е отказал от правото си на правна помощ. Следователно това право е ограничено.

61.  Ограниченията на правото на адвокат са допустими, само ако са предвидени изрично от закона, поради “убедителни причини” и при извънредни обстоятелства. Освен това те трябва да бъдат от временно естество и трябва да се основават на индивидуална преценка на конкретните обстоятелства по случая (вж. Ibrahim and Others, § 256, и Симеонови, § 117, цитирани по-горе).

62.  Съгласно националното законодателство обаче не съществува разпоредба, която да позволява ограничаване на правото на адвокат на лица, задържани под стража, поради извънредни обстоятелства (вж. параграф 26 по-горе), и Правителството не се позовава на такива извънредни обстоятелства. Не е задача на Съда да прецени служебно дали те са съществували в настоящия случай. Следователно той не вижда “убедителна причина”, която да оправдае ограничаването на достъпа на жалбоподателя до адвокат, докато е бил задържан от полцията.

63.  Съдът също така отбелязва със загриженост, че събитията в настоящия случай изглежда представляват практика от страна на властите. Тази практика, подчертана от Българския хелзинкски комитет в становището на трета страна (вж. параграфи 45-46 по-горе), е критикувана от КПИ в продължение на много години (вж. параграфи 32-34 по-горе). За Съда такава практика от страна на властите би била трудно съвместима с принципа на правовата държава, който е изрично упоменат в преамбюла на Конвенцията и е присъщ на всичките ѝ членове (вж. Симеонови, цитирано по-горе, § 131).

(iii) Справедливостта на производството като цяло

64.  Съдът трябва да установи дали липсата на адвокат по време на разпита на жалбоподателя с полицаите З.К. и В.В. има за последица безвъзвратното накърняване на цялостната справедливост на наказателното производство срещу него. Съдът е посочвал, че при отсъствието на “убедителни причини” за ограничаване на правото на адвокат, трябва да се прилага много строг стандарт при преценката на справедливостта на наказателния процес. Правителството ще има за задача да докаже убедително защо - по изключение и при конкретните обстоятелства по делото, общата справедливост на производството не е безвъзвратно накърнена от ограничението на достъпа до адвокат (вж. Ibrahim and Others, § 264, и Симеонови, § 118, и двете цитирани по-горе). В Ibrahim and Others (вж. § 274 от решението) Съдът излага неизчерпателен списък от фактори, които трябва да бъдат взети предвид, където е уместно, за да се оцени въздействието на процесуалните недостатъци на досъдебната фаза върху цялостната справедливост на наказателното производство.

65.  Важен фактор, който трябва да бъде разгледан в настоящия случай, е дали обстоятелствата, при които е получено самопризнанието на жалбоподателя, “поставят под съмнение тяхната надеждност или точност, като се отчита степента и естеството на каквато и да е принуда” (пак там, буква (d)).

66.  Жалбоподателят твърди, че признава, че е извършил престъпленията, за които е осъден, след като полицаите З.К. и В.В. му нанасят “брутален” побой (вж. параграф 35 по-горе). Въпреки че твърденията на жалбоподателя са подкрепени от медицински доказателства, той не подава жалба срещу полицейските служители, а в наказателното производство срещу него националните съдилища не разглеждат тези твърдения. По този начин Съдът намира, че достигането до окончателно заключение относно твърденията на жалбоподателя, е трудно. Въпреки това задачата на Съда, както е посочено по-горе, е да установи дали обстоятелствата, при които жалбоподателят прави спорното самопризнание, могат да поставят под съмнение неговата точност и надеждност. В това отношение Съдът отбелязва, че жалбоподателят е разпитан от полицейските служители, които разследват убийството, извън процедурата, предвидена в Наказателно-процесуалния кодекс. Освен това, след самопризнанието му пред двамата полицейски служители, разследващите органи му повдигат обвинение и го задържат под стража въз основа на несвързано дребно престъпление (вж. параграф 13 по-горе). Едва шест месеца по-късно жалбоподателят е обвинен в убийство и разпитван в съответствие с процедурата, предвидена в Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 14 по-горе). В заключение Съдът констатира, че всички тези обстоятелства, взети под внимание, поставят под съмнение точността и надеждността на свидетелските показания на полицейските служители, свързани със самопризнанието на жалбоподателя.

67.  Допълнителен фактор, който трябва да се вземе предвид при оценката на цялостната справедливост на наказателното производство, е “правната рамка, уреждаща досъдебното производство и допустимостта на доказателства по време на съдебния процес, и дали е спазена” (вж. Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 274 (b)). В конкретния случай не е спорно, че самопризнанието на жалбоподателя като такова не би могло да се използва като доказателство в процеса, тъй като то не е получено в съответствие с изискванията на Наказателно-процесуалния кодекс. Самопризнанието не е направено пред компетентен орган (прокурор, разследващ орган или съд - вж. параграф 29 по-горе), който може да разпита заподозряно лице едва след като му гарантира правата, включително правото на адвокат. Тъй като Наказателно-процесуалният кодекс предвижда изключването на доказателства, събрани по начин, несъвместим с неговите правила (вж. параграф 28 по-горе), самопризнанието не може да бъде включено в материалите с пряка доказателствена сила. Въпреки това, ефектът от допускането на свидетелските показания на полицаите З.К. и В.В. е от практическа гледна точка съвсем същото - да се допусне това самопризнание като доказателство, като се заобикалят всички процесуални права на жалбоподателя.

68.   Съдът отбелязва още, че самопризнанието на жалбоподателя при отсъствието на адвокат е направено по време на най-ранните етапи на наказателното производство и че неговото въздействие върху последващото развитие на това производство не може да бъде пренебрегнато. Жалбоподателят не повторя самопризнанието, направено пред полицаите З.К. и В.В., по време на следващите си разпити пред разследващите органи (вж. параграф 14 по-горе). Напротив, по време на процеса той заявява, че не е извършил престъпленията, за които е обвинен, и представя алтернативна версия на събитията (вж. параграф 17 по-горе).

69.  Що се отнася на следващо място до въпроса дали оспорваните доказателства са “неразделна или съществена част от елементите с пряка доказателствена сила, на които се основава осъдителната присъда, както и силата на другите доказателства по делото” (вж. Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 274 (g)), Съдът отбелязва, че самопризнанието на жалбоподателя, включено в материалите с пряка доказателствена сила чрез свидетелските показания на З.К. и В. В., изглежда е било едно от важните доказателства, които са причина за осъждането му (вж. параграф 20 по-горе). Това е още по-релевантно в светлината на факта, че доказателствените материали, разгледани по време на процеса, съдържат и оневиняващи доказателства, но при вземане на всички фактори под внимание, националните съдилища констатират, че обвиненията все пак са доказани (вж. параграф 23 по-горе).

70.  Правителството представя редица доводи, за да докаже, че производството като цяло е справедливо (вж. параграф 41 по-горе). То посочва, че: по време на съответните събития жалбоподателят не е бил непълнолетен или по друг начин особено уязвим; правната рамка е била адекватна; жалбоподателят не се оплаква в досъдебната фаза на производството от побой от страна на полицаите З.К. и В.В. или от отсъствието на адвокат на 21 юни 2006 г.; той е имал адвокат по време на процеса и защитата е имала възможност да проведе разпит в съда на полицаите и лекаря, който преглежда жалбоподателя след твърдения побой; самопризнанието не е използвано пряко като доказателство за осъждането на жалбоподателя, а само чрез свидетелските показания на З.К. и В.В.; при всички случаи самопризнанието не е било решаващо; делото е решено от три съдебни инстанции; и общественият интерес е изисквал ефективното наказателно преследване на жалбоподателя.

71.  Съдът вече отговори на някои от тези доводи. Освен това той припомня, че при обстоятелствата по настоящия случай той трябва да приложи много строг контрол при оценката на справедливостта на производството и че в случаи като настоящия, когато няма “убедителни причини” за ограничаване на достъпа до адвокат в ранните етапи на производството, той може да констатира само в извънредни случаи, че цялостната справедливост на производството не е била засегната от това първоначално неспазване на правата на обвиняемия (вж. параграф 64 по-горе). По този начин, макар да смята, че посочените от Правителството елементи са релевантни, прилагайки необходимия строг контрол, Съдът заключва, че те не са достатъчни, за да наклонят везните в полза на констатацията, че процесът в настоящия случай е бил справедлив.

(iv)  Заключение

72.  Така, с оглед на гореизложените констатации: че жалбоподателят не е имал адвокат при самопризнанието, което впоследствие е използвано за осъждането му за убийство; че не е доказано, че се е отказал от правото на адвокат; че Правителството не се позовава на “убедителни причини”, за да обоснове непредоставянето на адвокатска защита; и невъзможността на Правителството да докаже, че цялостната справедливост на наказателното производство не е била безвъзвратно накърнена от първоначалното непредоставяне на адвокат на жалбоподателя, Съдът заключва, че е налице нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

73.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на  Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

74.  Жалбоподателят претендира 10 000 евро по отношение на неимуществени вреди. Освен това той твърди, че най-подходящата форма на обезщетение в случая би била възобновяването на наказателното производство и преразглеждане на обвиненията срещу него в съответствие с изискванията за справедлив съдебен процес.

75.  Правителството оспорва претенциите. То предлага на Съда да заключи, че констатацията за нарушение на Конвенцията представлява сама по себе си достатъчно справедливо обезщетение. Освен това, като се позовава на няколко предишни решения на Съда, включително Dvorski v. Croatia [GC] (№ 25703/11, § 117, ЕСПЧ 2015 г.) и Ibrahim and Others (цитирано по-горе, § 315), то посочва, че не е възможно да се спекулира за изхода на наказателното производство срещу жалбоподателя и че констатирането на нарушение на правата му по чл. 6 от Конвенцията не означава, че той е бил неправилно осъден.

76.  Съдът също отбелязва, че от констатацията му за нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията не следва, че жалбоподателят е бил неправилно осъден, и че е невъзможно да се спекулира какво е могло да се е случи, ако не е имало нарушение на Конвенцията; следователно той не смята за необходимо да прави присъждане по отношение на неимуществени вреди (вж. Dvorski, цитирано по-горе, § 117; Ibrahim and Others, цитирано по-горе, § 315, и Zakshevskiy v. Ukraine, № 7193/04, § 133, 17 март 2016 г.).

Б. Разходи и разноски

77.  Жалбоподателят също така претендира 6270 евро за работата, извършена от неговите процесуални представители пред Съда, и още 105,83 евро за разходи за писмен превод. В подкрепа на тази претенция той представя договор за процесуално представителство, график и квитанция по отношение на сумата, платена за писмен превод. Жалбоподателят моли сумите, присъдени по тази позиция, да бъдат изплатени директно на процесуалните му представители г-жа Стефанова и г-н Екимджиев.

78.  Правителството оспорва претенцията като твърди, че тя е прекомерна.

79.  Съгласно съдебната практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер.

80.  В настоящия случай, като взима предвид документите, с които разполага и горепосочените критерии, Съдът смята за разумно да присъди сумата от 3000 евро, покриваща разходите по всички позиции. По молба на жалбоподателя, тази сума трябва да бъде платена директно на неговите процесуални представители.

В. Лихва за забава

81.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, 3 000 евро (три хиляди евро) плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които да бъдат конвертирани в български лева по курса, валиден в деня на плащането, и да бъдат платени директно на процесуалните представители на жалбоподателя;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 8 март 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                             Ангелика Нусбергер
       секретар                                                                           председател

Дата на постановяване: 8.3.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-181387