ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ДЕЛО ЙОРДАН ИВАНОВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 70502/13)

 

РЕШЕНИЕ

 

 СТРАСБУРГ

 

11 януари 2018 г.

 

 

 

Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Йордан Иванов и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
          Майя Русева (Maiia Rousseva), ad hoc съдия,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 5 декември 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 70502/13) срещу Република България, подадена в Съда на 31 октомври 2013 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от девет български граждани, чиито пълни имена и дати на раждане могат да бъдат намерени в Приложението (”жалбоподателите”).

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н К. Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет, неправителствена организация, базирана в София. На 15 януари 2016 г. председателят на отделението дава на г-н Кънев разрешение да представлява жалбоподателите във всички висящи и бъдещи дела, в които той лично действа като представител (правило 36 § 4 (а) от Правилника на Съда в края). Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димитрова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че отказът на българските съдилища да регистрират Обединена македонска организация “Илинден” (”Илинден”), организация, базирана в Югозападна България в район, известен като Пирински регион или географския регион на Пиринска Македония, на чийто съвет те са членове, е нарушил правото им на свобода на сдружаване. Те също така твърдят, че отказът, който според тях се основава на политиката на българската държава да отрича съществуването на македонско малцинство в България, е дискриминационен.

4.  На 12 април 2015 г. г-н Йонко Грозев, избраният от името на България съдия, се отвежда от разглеждането на делото (правило 28 § 3). Съответно на 19 октомври 2017 г. председателят назначава г-жа Майя Русева като ad hoc съдия от списъка на петте лица, определени от Република България за заемането на тази длъжност (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1 (а)).

5.  Междувременно на 6 януари 2016 г. Съдът решава да даде приоритет на жалбата (правило 41) и Правителството е уведомено за нея.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Първият и вторият жалбоподател са председателят и заместник-председателят на “Илинден”. Останалите седем жалбоподатели са членове на управителния съвет на “Илинден”.

А. Предистория

7.  Предисторията на разглеждания в настоящото дело отказ за регистрация на “Илинден” е изложена подробно в решенията в следните дела: Станков и Обединена македонска организация “Илинден” срещу България, № 29221/95 и 29225/95, ЕСПЧ 2001-IX; Обединена македонска организация “Илинден” и Иванов срещу България, № 44079/98, 20 октомври 2005 г.; Обединена македонска организация “Илинден – ПИРИН” и други срещу България, № 59489/00, 20 октомври 2005 г.; Иванов и други срещу България, № 46336/99, 24 ноември 2005 г.; Обединена македонска организация “Илинден” и други срещу България, №59491/00, 19 януари 2006 г.; Обединена македонска организация “Илинден” и Иванов срещу България (№ 2), № 37586/04, 18 октомври 2011 г.; Обединена македонска организация “Илинден” и други срещу България (№ 2), № 34960/04, 18 октомври 2011 г.; Сингартийски и други срещу България, № 48284/07, 18 октомври 2011 г.; и Обединена македонска организация “Илинден – ПИРИН” и други срещу България (№ 2), № 41561/07 и 20972/08, 18 октомври 2011 г.

Б. Отказът за регистриране на “Илинден” от 2012 г.

8.  На 19 септември 2010 г. деветдесет и осем членове на “Илинден” провеждат учредително събрание, на което решават да формират организацията и да подадат заявление за регистрация, приемат устав и избират лица за органите на организацията.

9.  На 27 септември 2010 г. управителният съвет на “Илинден” подава заявление до Окръжен съд-Благоевград за регистрация като сдружение.

10.  В хода на производството съдът няколко пъти иска от жалбоподателите да отстранят недостатъци в документите за регистрация.

11.  В решение от 3 февруари 2012 г. (реш. № 15 от 03.02.2012 г., по ф. д. № 85/2010 г., БОС) Окръжен съд-Благоевград отказва да регистрира “Илинден”. Той отбелязва, че на няколко пъти дава указания жалбоподателите да отстранят недостатъците в документите за регистрация, като последното такова указание е дадено на 29 ноември 2011 г. Последващото подаване на документи от страна на жалбоподателите на 5 януари 2012 г. обаче не успява да изпълни по задоволителен начин указанията на съда. Жалбоподателите не посочват ясно компетенциите на органите на сдружението и не поясняват кой от няколкото екземпляра на устава, подадени пред съда, в които има различия, е този, приет на учредителното събрание. Също така целите на “Илинден”, определени в нейния устав, противоречат на чл. 44 от Конституцията (вж. параграф 22 по-долу). Вярно е, че “Илинден” възнамерява да използва мирни средства за постигането на тези цели. Но целите сами по себе си противоречат на националната сигурност и се стремят да предизвикат национална омраза. “Илинден” иска от България да “престане да провежда своята политика на асимилиране на македонците”, “да спре да подкрепя националистическата пропаганда, сееща дискриминация, враждебност и заплахи срещу македонците”, “да спре да пречи на македонците да провеждат мирни митинги” и “да не дискриминира македонците”. Тези цели са насочени срещу сигурността на останалите граждани и биха довели до враждебни отношения между, както се твърди, “дискриминирани македонци” и други български граждани. Следователно те са незаконни и възпрепятстват регистрацията на “Илинден”.

12.  Жалбоподателите обжалват. Те твърдят, че съдът е разбрал погрешно устава на “Илинден” и че организацията не иска да предизвиква омраза или враждебност. Истинската причина за отказа тя да се регистрира е, че тя защитава мнения, които са в противоречие с официалните. Документите за регистрация отговарят на всички необходими формалности.

13.  В решение от 23 април 2012 г. (реш. № 634 от 23.04.2012 г. по ф. д. № 1002/2012 г., САС, ГК) Апелативен съд-София потвърждава отказа за регистриране на “Илинден”. Той постановява, че нейните цели, посочени в нейния устав, са политически, което не е допустимо за сдружение, което иска регистрация по Закона за юридическите лица с нестопанска цел от 2000 г. (вж. параграфи 19-21 и 23 и по-долу). Например в точка 2 от устава “Илинден” се обявява за наследник на “националноосвободителната борба на македонската нация”, а в точка 3 заявява, че ще “изразява и защитава гражданските, политическите, националните и икономическите права на македонците, живеещи в България”. В точка 4 се говори за защитата на македонците, подложени на расова и етническа асимилация от националистическата политика на българската държава, и се настоява Пиринска Македония да получи културна автономия, да се спре асимилацията на македонците и да се защитят македонската идентичност, религия, език, традиции и наследство, за които се твърди, че са подложени на етноцид от българските власти. В точка 5 се казва, че “Илинден” ще се стреми да освободи македонците от чувството на страх, породено от политиката на дискриминация и асимилация на българската държава, и да забрани със закон българския расизъм срещу македонците. Според Апелативен съд София предходната съдебна инстанция е била права да констатира, че тези цели са в противоречие с единството на нацията. Те открито изправят една група граждани срещу друга и пораждат национална и етническа омраза в противоречие с чл. 44, ал. 2 от Конституцията (вж. параграф 22 по-долу)

14.  В края на своето решение Апелативен съд София заявява, че то подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд.

15.  На 4 юни 2012 г. жалбоподателите подават такава жалба, като повтарят своите предишни доводи и твърдят, че отказът да се регистрира “Илинден” е в нарушение на тяхното право на свобода на съвестта и сдружаването и че той ги наказва за заради това, че застъпват мнения, противоречащи на тези на мнозинството от населението.

16.  В определение от 20 април 2013 г. (опр. № 133 от 30.04.2013 г. по т. д. № 510/2012 г., ВКС, I т. о.) тричленен състав на Върховния касационен съд отказва да приеме касационната жалба. Той постановява, че съгласно приложимите разпоредби на Гражданскопроцесуалния кодекс от 1952 г., както са тълкувани в задължително тълкувателно решение от 2001 г. (вж. параграф 24 по-долу), апелативните решения, потвърждаващи откази за регистриране на сдружение, са подлежали на касационно обжалване. Това обаче не е така съгласно Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г., който влиза в сила на 1 март 2008 г. Съдът анализира подробно приложимите разпоредби на новия кодекс и констатира, че при правилно тълкуване в цялост и с оглед разпоредбите, уреждащи други подобни производства по регистрация, правилата, уреждащи начина на обжалване на отказ за регистрация на сдружение, трябва да се тълкуват в смисъл, че дават право на жалба пред апелативен съд срещу първоинстанционно решение, с което се отказва регистрацията, но не и право на касационна жалба срещу решението на апелативния съд.

17.  На 14 май 2013 г. жалбоподателите подават жалба срещу това решение съгласно чл. 274, ал. 1 и 2 от ГПК от 2007 г. Те оспорват начина, по който тричленният състав е тълкувал приложимите разпоредби на новия ГПК.

18.  В окончателно определение от 15 юли 2013 г. (опр. № 508 от 15.07.2013 г. по ч. т. д. № 2571/2013 г., ВКС, II т. о.) друг тричленен състав на Върховния касационен съд потвърждава определението на първия състав. Той отбелязва, че жалбата е подадена в рамките на законния срок от една седмица съгласно чл. 275, ал. 1 от ГПК от 2007 г., който започва да тече от датата на връчване на определението. Той приема обаче, че жалбата е неоснователна и че решението на Апелативен съд София не подлежи на касационно обжалване. Като анализира подробно приложимите разпоредби на новия ГПК, той потвърждава начина, по който първият тричленен състав ги е тълкувал.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Разпоредби, свързани с целите, които сдруженията могат законно да преследват

19.  Съгласно чл. 12, ал. 2 от Конституцията от 1991 г. сдруженията не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.

20.  В решение от 21 април 1992 г. (реш. № 4 от 21.04.1992 г. по к. д. № 1/1991 г., обн., ДВ, бр. 35/1992 г.) Конституционният съд постановява наред с другото, че “политическите дейности, присъщи само на политическите партии” по смисъла на чл. 12, ал. 2, са определени в чл. 11, ал. 3 от Конституцията като такива, които “съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите” чрез “избори или други демократични средства”. Съдът допълва, че “това, което е от съществено значение за този вид политическа дейност, е прякото участие в процеса на формиране на органите, чрез които според Конституцията хората упражняват власт”. Съдът също така заявява, че дейността на политическа партия във връзка с предстоящи избори обхваща провеждането на митинги, събрания и други форми на обществена кампания в подкрепа на партията и кандидатите, предложени от нея, които са също така дейности, насочени към “формиране” на политическата воля на гражданите.

21.  През януари 2015 г. пленумът на Търговското отделение на Върховния касационен съд иска от Конституционния съд да даде задължително тълкуване на чл. 12, ал. 2. В определение от 17 март 2015 г. (опр. № 1 от 17.03.2015 г. по к. д. № 1/2015 г., обн., ДВ, бр. 23/2015 г.) Конституционният съд отхвърля искането. Той приема, че не е доказано, както се изисква от неговата съдебна практика, че съществуват разлики в прилагането на тази разпоредба, и че е компетентен да даде задължително тълкуване на конституционна разпоредба, ако е налице надлежно установена несигурност в смисъла ѝ.

22.  Съгласно чл. 44, ал. 2 от Конституцията се забраняват организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.

23.  Законът за юридическите лица с нестопанска цел от 2000 г. урежда създаването, регистрацията, организацията, дейността и ликвидацията на юридически лица с нестопанска цел като сдружения и фондации.

Б. Правни разпоредби и съдебната практика, свързани с въпроса дали апелативните решения при несъстезателни производства по регистрация подлежат на касационно обжалване

24.  Чл. 500 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1952 г., в сила до края на февруари 2008 г., предвижда, че решения, с които първоинстационен съд отказва да регистрира юридическо лице с нестопанска цел, подлежат на обжалване пред апелативен съд. В тълкувателно решение от 2001 г. (тълк реш. № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г., ВКС, ОСГК) пленумът на Гражданското отделение на Върховния касационен съд приема, че в светлината на останалите разпоредби на ГПК и в неговата цялост и общи принципи, тази разпоредба трябва да се тълкува като също така позволяваща касационно обжалване срещу апелативни решения в такива производства.

25.  Чл. 606 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г., в сила от 1 март 2008 г., по същия начин предвижда, че решения, с които първоинстационен съд отказва да регистрира неправителствена организация, подлежат на обжалване пред апелативен съд. Съгласно правните коментари, публикувани след влизането в сила на ГПК, е възможно да се подаде касационна жалба срещу решението на апелативния съд (вж. Р. Иванова, Б. Пунев, С. Чернев, Коментар на новия Граждански процесуален кодекс, Труд и право, 2008 г., стр. 715, и Ж. Сталев, Българско гражданско-процесуално право, Сиела, 2012 г., стр. 1286). Изглежда, че преди настоящия случай, Върховният касационен съд не се е произнесъл изрично по въпроса. В три определения, постановени през 2009 г., 2011 г. и 2012 г., той мълчаливо приема, че това е възможно (вж. опр. № 28 от 22.04.2009 г. по т. д. № 80/2009 г., ВКС, I т. о.; опр. № 524 от 06.07.2011 г. по т. д. № 1126/2010 г., ВКС, I т. о.; и опр. № 626 от 14.08.2012 г. по т. д. № 820/2011 г., ВКС, II т. о.). Изглежда, че във всички определения, постановени след настоящия случай, той изрично констатира обратното - че апелативни решения в такива дела не подлежат на касационно обжалване (вж. опр. № 34 от 29.01.2014 г. по т. д. № 70/2014 г., ВКС, I т. о.; опр. № 273 от 07.05.2014 г. по ч. т. д. № 943/2014 г., ВКС, II т. о.; опр. № 385 от 13.11.2014 г. по т. д. № 3112/2014 г., ВКС, I т. о.; опр. № 307 от 04.06.2015 г. по ч. т. д. № 586/2015 г., ВКС, I т. о.; опр. № 50 от 16.02.2016 г. по т. д. № 18/2016 г., ВКС, I т. о.; опр. № 284 от 29.06.2016 г. по ч. т. д. № 1403/2016 г., ВКС, I т. о.; опр. № 317 от 15.07.2016 г. по ч. т. д. № 1062/2016 г., ВКС, I т. о.; и опр. № 230 от 01.11.2016 г. по т. д. № 1769/2016 г., ВКС, II т. о.).

26.  През 2015 г. председателят на Върховния касационен съд иска от пленума на Гражданското и Търговското отделение на съда да постанови тълкувателно решение по редица процедурни въпроси. Такъв въпрос е дали решенията, с които апелативните съдилища потвърждават отказите на окръжните съдилища да регистрират юридическо лице, подлежат на касационно обжалване. Председателят посочва, че съдебната практика в това отношение е противоречива, като се позовава на трите определения от периода 2009-2012 г., посочени по-горе, и на двете определения в случая на жалбоподателите (вж. параграфи 16 и 18 по-горе). Производството по тълкувателно дело (тълк д. № 5/2015 г., ВКС, ОСГТК) е открито на 11 декември 2015 г. и все още се очаква решение. Съдът провежда заседание на 16 февруари 2017 г.

III.  ПРИЛОЖИМИ РЕШЕНИЯ НА КОМИТЕТА НА МИНИСТРИТЕ

27.  На своята 1214-та среща от 2 до 4 декември 2014 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа разглежда степента на изпълнение на решението на Съда по Обединена македонска организация “Илинден” и други и Обединена македонска организация “Илинден” и други (№ 2) (и двете цитирани по-горе). Отчитайки наред с другото решенията на Окръжен съд Благоевград и Апелативен съд София в настоящия случай (вж. параграфи 11 и 13 по-горе), Комитетът изразява съжаление, че мерките за повишаване на осведомеността, предприети от българските власти, се оказват недостатъчни, за да се предотврати отказът да се регистрира “Илинден” на основания, които вече са критикувани от Съда (точка 1 от решението), и решава да постави изпълнението на тези решения под засилен надзор (точка 4 от решението).

28.  На своята 1288-а среща от 6 до 7 юни 2016 г. Комитетът отново разглежда състоянието на изпълнението на двете решения. Отчитайки решенията на Окръжен съд Благоевград и на Апелативен съд София в настоящия случай (вж. параграфи 11 и 13 по-горе), той изразява дълбока загриженост, че откакто решението по Обединена македонска организация “Илинден” и други (цитирано по-горе) става окончателно през 2006 г., на “Илинден” е отказвана регистрацията три пъти, отчасти на основания, критикувани от този Съд (точка 1 от решението).

ПРАВОТО

I.  СПАЗВАНЕ НА ШЕСТМЕСЕЧНИЯ СРОК

А. Тези на страните

29.  Правителството твърди, че жалбата е подадена след изтичане на срока. Според него шестмесечният срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията започва да тече от датата на решението на Апелативен съд София, което е повече от шест месеца преди жалбоподателите да подадат жалба пред Съда. Съгласно Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г., апелативни решения в несъстезателни съдебни производства за регистриране на неправителствени организации не подлежат на касационно обжалване. В подкрепа на това твърдение Правителството се позовава на две решения на Върховния касационен съд. То допълва, че тъй като не е ясно кога решението на Апелативен съд София е било връчено на жалбоподателите, за начало на шестмесечния срок може да се приеме датата, на която жалбоподателите го обжалват: 4 юни 2012 г. Това също е било повече от шест месеца преди да подадат жалба пред Съда.

30.  Жалбоподателите твърдят, че при касационното обжалване срещу решението на Апелативен съд София те просто следват предишното указание на съда, че това да било възможно. По-важното е, че по това време въпросът дали съгласно Гражданскопроцесуалният кодекс от 2007 г. апелативните решения в несъстезателни съдебни производства подлежат на касационна жалба е бил нов и далеч неуреден. Приложимите разпоредби са били двусмислени и водещи правни коментатори са изразили становището, че те трябва да се тълкуват в смисъл, че такива решения подлежат на касационно обжалване. Съдебната практика на Върховния касационен съд по този въпрос е противоречива – факт, който кара неговия председател да поиска тълкувателно решение по него (вж. параграф 26 по-горе). Следователно не може да се каже, че жалбоподателите са опитали явно несъществуващо правно средство за защита и поради това са пропуснали шестмесечния срок.

Б. Преценката на Съда

31.  Жалбата е подадена на 31 октомври 2013 г., докато окончателното национално решение по същество, а именно решението на Апелативен съд-София, е от 23 април 2012 г., което е повече от шест месеца преди това. Това обаче не означава, че жалбата е подадена след изтичане на срока. Тъй като не е очевидно дали решението на Апелативен съд-София подлежи на обжалване, въпросът трябва да бъде решен като се вземе предвид принципът, че когато жалбоподателят опитва явно съществуващо правно средство за защита, което впоследствие се окаже неефективно, шестмесечният срок съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията започва да тече от момента, в който той е узнал или би трябвало да е узнал за това (вж. наред с други решения Varnava and Others v. Turkey [GC], № 16064/90 и 8 други, § 157, ЕСПЧ 2009 г.; El-Masri v. the former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], № 39630/09, § 136, ЕСПЧ 2012 г.; и Chapman v. Belgium (решение за допустимост), № 39619/06, § 34, 5 март 2013 г.). Същият принцип се прилага, когато съгласно националното законодателство може да се постави под въпрос дали правно средство за защита съществува или е достъпно.

32.  В България правилата, регламентиращи възможността за касационно обжалване срещу апелативни решения при несъстезателни съдебни производства за регистриране на неправителствени организации, са се променили скоро преди произнасянето по случая на жалбоподателите. Съгласно предишните правила такива обжалвания са били възможни и е имало и все още има съмнение относно правилното тълкуване на новите разпоредби (вж. параграфи 16, 18 и 24-26 по-горе). Следователно не може да се каже, че преди Върховният касационен съд да се произнесе по допустимостта на касационната им жалба срещу решението на Апелативен съд София, жалбоподателите са били или е трябвало да са наясно, че това решение не подлежи на подобно обжалване, особено след като самият Апелативен съд София е посочил друго (вж. параграф 14 по-горе).

33.  Следващият въпрос е дали жалбоподателите е трябвало да са наясно, че решението на Апелативен съд София не подлежи на обжалване, когато им е връчено първото определение по този въпрос от тричленен състав на Върховния касационен съд на 30 април 2013 г. Тъй като въпросът е нов и продължава да бъде неуреден в българското право (вж. параграфи 25 и 26 по-горе), не може да се сметне за неразумно, че жалбоподателите обжалват първоначално неблагоприятно решение по въпроса и е ясно, че такава “процедурна” жалба е против това решение. От жалбоподателите не може да се изисква да се обърнат към този Съд преди позицията им във връзка с въпроса да бъде окончателно решена на национално равнище (вж. Varnava and Others, цитирано по-горе, § 157). Поради това шестмесечният срок следва да се пресметне при обстоятелствата по настоящото дело от второто и окончателно определение на тричленния състав на Върховния касационен съд от 15 юли 2013 г., което означава, че жалбата е подадена в рамките на шестмесечния срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията.

34.  Възражението на Правителството следователно се отхвърля.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

35.  Жалбоподателите се оплакват, че отказът на българските съдилища да регистрират “Илинден” през 2012 г. е в нарушение на чл. 11 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:

“1.  Всеки има право ... на свободно сдружаване ...

2.  Упражняването на [това право] не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. ...”

А. Тези на страните

36.  Правителството не представя становище по съществото на оплакването. То призовава Съда да се произнесе в светлината на мотивите, дадени от българските съдилища.

37.  Жалбоподателите твърдят, че “политическото” естество на целите на “Илинден”, цитирано от Апелативен съд-София в подкрепа на неговото решение, потвърждаващо отказа за регистрация на организацията, бидейки основано на неприемливо широко тълкуване на този термин, не представлява основателна причина за отказа. Другата констатация на този съд, че целите на “Илинден” ще изправят една група граждани срещу друга, не е основана на правилен прочит на устава на “Илинден”. Макар че някои абзаци в този устав биха могли да шокират части от българската публика, в едно плуралистично общество това не може да бъде основание за отказ за регистрация на организацията.

Б. Преценката на Съда

38.  Съдът вече е констатирал, че жалбата не е подадена след изтичане на срока (вж. параграфи 31-34 по-горе). Той отбелязва още, че оплакването по чл. 11 от Конвенцията не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) или недопустимо на друго основание. Следователно то е допустимо.

39.  Отказът да се регистрира “Илинден” представлява “ограничение” на правото на свобода на сдружаване както на организацията, така и на нейните членове (вж. Обединена македонска организация “Илинден” и други (№ 2), §§ 27 и 30, с допълнителни препратки).

40.  Не е необходимо да се разглежда дали това ограничение е “предвидено в закона” или дали преследва легитимна цел (пак там, § 32), защото дори да се приеме, че е така, то не е “необходимо в едно демократично общество” поради следните причини.

41.  Отказът за регистрация се базира на две основания. Първото е, че “Илинден” се застъпва за сепаратистки идеи, способни да предизвикат конфронтационни нагласи и основаващи се на “несъстоятелни” исторически интерпретации. Второто е охарактеризирането на целите на организацията като политически и следователно такива, които могат да бъдат преследвани само от политическа партия (вж. параграфи 11 и 13 по-горе). В Обединена македонска организация “Илинден” и други (№ 2) (цитирано по-горе, §§ 36 и 38-39) и двете причини са намерени за недостатъчни, за да оправдаят отказ за регистрация. Не изглежда, че твърдените формални проблеми с документите за регистрация на “Илинден”, посочени накратко от Окръжен съд Благоевград, но неспоменати от Апелативен съд София, са толкова сериозни, че да представляват самостоятелно основание за отказ за регистрация на организацията.

42.  Следователно е налице нарушение на чл. 11 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

43.  Жалбоподателите се оплакват, че отказът да се регистрира “Илинден”, който според тях се основава на политиката на българската държава да отрича съществуването на македонско малцинство, е дискриминационен. Те се позовават на чл. 14 от Конвенцията, който гласи:

"Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак."

А. Тези на страните

1.  Правителството

44.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита. Те не са се опитали да заведат производство по Закона за защита от дискриминация от 2003 г., за да поискат да бъде установено, че са били дискриминирани и да потърсят обезщетение. Според Правителството фактът, че твърдяната дискриминация е била резултат от съдебно решение, не е пречка за обезщетение съгласно ЗЗДискр. В случая на жалбоподателите, решенията на Окръжен съд-Благоевград и Апелативен съд-София са постановени при несъстезателни производства по регистрация и съгласно българското законодателство не са имали сила на пресъдено нещо, което се доказва от факта, че тези решения не възпрепятстват по-нататъшни заявления за регистрация от същата организация. Следователно жалба по ЗЗДискр. във връзка с тези решения не е немислима. Съмнението дали едно вътрешноправното средство за защита е ефективно само по себе си не е извинение то да не бъде използвано.

45.  Правителството освен това твърди, че ако Съдът констатира, че оплакването е допустимо, той трябва да следва своите предишни решения в подобни дела и да приеме, че не е необходимо то да се разглежда отделно.

2.  Жалбоподателите

46.  Жалбоподателите твърдят, че въпреки че Комисията за защита от дискриминация и административните съдилища редовно преразглеждат решения на административните органи и въпреки че е възможно да се занимават с оплаквания, свързани с логистични и други подобни въпроси, свързани със съдилищата, като например достъп до съдебни сгради за хора с увреждания, е немислимо и противоречащо на принципа на правната сигурност те да преразгледат основателността на съдебно решение.

47.  Жалбоподателите твърдят още, че Съдът следва да разгледа оплакването отделно. Правото на недопускане на дискриминация не е второстепенно и тяхното оплакване по чл. 14 от Конвенцията повдига допълнителни въпроси, които не са по-малко важни от тези по чл. 11, и изисква отделно решение. Разгледани правилно фактите, които са в основата на тяхното оплакване по чл. 14, не са идентични с тези, които са в основата на тяхното оплакване по чл. 11, а са много по-обширни.

48.  “Илинден” е единствената неправителствена организация в България, на която е отказана регистрация, защото се стреми да популяризира правата на определена етническа група. Има много други организации, които подкрепят етническите малцинства, но само на тези, подкрепящи етническите македонци, редовно се отказва регистрация. Съдебните решения, които го правят като тези в настоящия случай, трябва да се разглеждат на фона на политиката на българската държава на отричане на съществуването на македонска етническа идентичност, и те отразяват тази политика.

49.  Друг елемент, който показва, че жалбоподателите са дискриминирани, е системното ограничаване на техните права съгласно чл. 11 от Конвенцията, както и правата на други етнически македонци през последните две и половина десетилетия.

Б. Преценката на Съда

50.  Оплакването се отнася до същите факти като тези, на които се основава оплакването по чл. 11 от Конвенцията: отказът на Окръжен съд Благоевград, потвърден от Апелативен съд София, да регистрира “Илинден”. Въпреки че жалбоподателите настояват, че техните оплаквания по чл. 14 изискват отделно разглеждане, особено когато се поставят в цялостния контекст на обстоятелствата, на които те се позовават, Съдът, след внимателен преглед на техните доводи, не намира, че това е така.

51.  Като цяло Съдът разглежда оплаквания по чл. 14 в допълнение към тези по материалноправния член, във връзка с който е направено позоваването, само ако явното неравенството в третирането при упражняването на въпросното право е основен аспект на делото и е необходимо отделно разглеждане (вж. наред с други решения Airey v. Ireland, 9 октомври 1979 г., § 30, Серия A № 32; Dudgeon v. the United Kingdom, 22 октомври 1981 г., § 67, Серия A № 45; X and Y v. the Netherlands, 26 март 1985 г., § 32, Серия A № 91; Chassagnou and Others v. France [GC], № 25088/94 и 2 други, § 89, ЕСПЧ 1999-III; Aziz v. Cyprus, № 69949/01, § 35, ЕСПЧ 2004-V; Timishev v. Russia, № 55762/00 и 55974/00, § 53, ЕСПЧ 2005-XII; Moscow Branch of the Salvation Army v. Russia, № 72881/01, § 100, ЕСПЧ 2006-XI; и Oršuš and Others v. Croatia [GC], № 15766/03, § 144, ЕСПЧ 2010 г.).

52.  Освен това в няколко дела, които не са съществено различни от настоящото, някои от които засягат намесата в правата на лицата, които проявяват етническо малцинствено самосъзнание, Съдът, след като констатира нарушение на разглежданото материално право по Конвенцията, не намера за нужно допълнително да разглежда оплакване  по чл. 14 (вж. наред с други решения Sidiropoulos and Others v. Greece, 10 юли 1998 г., § 52, Доклади за решения и определения 1998-IV; Freedom and Democracy Party (ÖZDEP) v. Turkey [GC], № 23885/94, § 49, ЕСПЧ 1999-VIII; Emek Partisi and Şenol v. Turkey, № 39434/98, § 31, 31 май 2005 г.; Иванов и други, цитирано по-горе, § 78; Обединена македонска организация “Илинден” и други, цитирано по-горе, § 84; Bekir-Ousta and Others v. Greece, №  35151/05, § 51, 11 октомври 2007 г.; Emin and Others v. Greece, № 34144/05, § 37, 27 март 2008 г.; Tourkiki Enosi Xanthis and Others v. Greece, № 26698/05, § 63, 27 март 2008 г.; Обединена македонска организация “Илинден” и други (№ 2), цитирано по-горе, § 49; и “Национално турско обединение” и Кунгюн срещу България, № 4776/08, § 52, 8 юни 2017 г.).

53.  Съдът не вижда причина да се отклонява от този подход в настоящия случай. Като взима предвид констатациите си в параграфи 39-42 по-горе, той не намира за нужно да разглежда отделно допустимостта или по същество оплакването по чл. 14 от Конвенцията.

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

55.  Жалбоподателите претендират 1500 евро всеки по отношение на страданието и чувството на безпомощност, които са понасят в резултат на отказа на съда да регистрира “Илинден”. Те посочват, че това е трети такъв отказ и че те също са претърпели други нарушения на правото си на свобода на сдружаване във връзка с участието си в организацията.

56.  Правителството оставя на Съда да прецени подходящото обезщетение.

57.  Съдът отбелязва, че присъждането на справедливо обезщетение трябва да се основава на факта, че е налице неоправдано ограничение на правото на жалбоподателите на свобода на сдружаване. Независимо от това, това е третият случай, в който на “Илинден” се отказва регистрация на основания, които са намерени за недостатъчни от Съда (вж. Обединена македонска организация “Илинден” и други, §§ 64-79, и Обединена македонска организация “Илинден” и други (№ 2), и двете цитирани по-горе). При тези обстоятелства Съдът присъжда на деветимата жалбоподатели общо 12 000 евро плюс всякакви данъци, които може да бъдат начислени.

Б. Разходи и разноски

58.  Жалбоподателите искат възстановяване на 3120 евро по отношение на хонорарите, начислени от техния представител за тридесет и девет часа работа по делото при ставка от 80 евро на час. Те молят всяка сума, присъдена по тази позиция, да бъде платена директно на Българския хелзинкски комитет. В подкрепа на претенциите си те представят условно споразумение за изплащане на хонорар между първия жалбоподател и Българския хелзинкски комитет и график за изработени часове за работата на г-н Кънев по делото.

59.  Правителството твърди, че претенцията е прекомерна като се има предвид, че делото повдига единствено въпроси, които са предмет на добре установена практика на Съда.

60.  Според установената съдебна практика на Съда, разходите и разноските са възстановими съгласно чл. 41 от Конвенцията, ако бъде установено, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер.

61.  Като взема предвид тези принципи и материалите, с които разполага, Съдът смята, че е уместно да присъди на жалбоподателите общо 2000 евро, плюс всякакви данъци, който биха могли да бъдат начислени. По искане на жалбоподателите, тази сума следва да бъде платена директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет, в който работи техният представител.

В. Лихва за забава

62.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакването относно ограничаването на правото на жалбоподателите на свобода на сдружаване за допустимо;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 11 от Конвенцията;

3.  Приема, че не е необходимо да се разглеждат допустимостта или по същество оплакването по чл. 14 от Конвенцията;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати общо на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират във валутата на държавата-ответник по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 12 000 евро (дванадесет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 2000 (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат изплатени директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 11 януари 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                             Ангелика Нусбергер
       секретар                                                                           председател