Номер на жалба: 15074/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот

По делото Докторов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary,
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 13 март 2018 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 15074/08) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български граждани, г-н Цанко Тодоров Докторов (”жалбоподателят”), на 18 февруари 2008 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н Т. Вълчев, адвокат, практикуващ във Варна. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че е било невъзможно за него както от правна гледна точка, така и на практика, да оспори бащинството на дете, родено по време на брака му с майката на детето.

4.  На 7 декември 2016 г. Правителството е уведомено за оплакването, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1973 г. и живее във Варна.

6.  Жалбоподателят и съпругата му се развеждат на 21 август 2006 г.  с одобрено от съда споразумение. Съгласно условията на това споразумение, жалбоподателят се ангажира да изплаща издръжка на двете деца, родени по време на брака и се съгласява съпругата му да запази фамилното име след развода.

7.  Впоследствие жалбоподателят научава, че бившата му съпруга е заченала второто им дете, родено през 2003 г., в резултат на връзка с друг мъж по време на брака си с жалбоподателя. Жалбоподателят се подлага на ДНК тест, за да определи дали той е бащата на по-малкото дете. ДНК тестът ‒ резултатът от който жалбоподателят получава на 15 януари 2007 г. ‒ установява, че той не е биологичният баща на второто дете. В нито един момент резултатите от този ДНК тест не са разглеждани от съда .

8.  Скоро след това, през месец февруари 2007 г., жалбоподателят предявява граждански иск пред съда, като иска да оспори бащинството си по отношение на въпросното дете. На 1 март 2007 г. Окръжен съд - Варна отхвърля молбата му, като констатира, че същата е просрочена поради изтичането – през 2004 г. – на преклузивния срок от една година, който започва да тече от раждането на детето или от узнаването за това (вж. раздел “Приложимо вътрешно право и практика” по-долу). Тази констатация е потвърдена от двете по-горни съдебни инстанции, като окончателното решение е постановено от Върховния касационен съд на 19 септември 2007 г.

9.  Жалбоподателят инициира образуването на последващо производство, чийто предмет е спиране изплащането на издръжка на второто дете. На 20 май 2008 г. искът му е отхвърлен от Районен съд - Варна, който констатира, че не е доказано, че жалбоподателят не е бащата на детето, тъй като не е оборена правната презумпция по чл. 32(1) от Семейния кодекс от 1985 г. (”Кодексът от 1985 г.”).

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

10.  Приложимото право към онзи момент е Кодексът от 1985 г. Съгласно чл. 32(1), съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Съгласно чл. 33(1), съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на раждането.

11.  Съгласно чл. 303(1) (7) от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. (ГПК от 2007 г.), гражданско производство може да бъде възобновено, когато  Европейския съд по правата на човека с решение е установил нарушение на Конвенцията и преразглеждането на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. Заинтересованата страна може да направи искане за възобновяване не по-късно от шест месеца от влизане в сила на решението (чл. 305(2) от ГПК от 2007 г.). Искането се разглежда от Върховния касационен съд (чл. 307 от ГПК 2007).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

12.  Жалбоподателят се оплаква, че не е могъл да оспори правната презумпция за бащинство по отношение на едно от децата си въпреки биологичната реалност, която показва, че той не е бащата. Той твърди, че това нарушава неговите права по чл. 8 от Конвенцията, който предвижда следното:

“1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите."

13.  Правителството оспорва този аргумент.

A.  Допустимост

14.  Съдът отбелязва, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно същото трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. Основателност

1.  Становища на страните

15.  Жалбоподателят твърди, че като е въвел възможността да обжалва пред съда правна презумпция за бащинство, българският законодател е признал субективното право на защита на личния живот на лица, които, като самия него, са били съгласно закона презумптивни бащи на деца, родени по време на предишен брак с майките. Жалбоподателят вярва, че това право трябва да бъде защитено не само на теория, но и на практика. Той твърди, че като ограничава по закон възможността за оспорване на бащинство до една година след раждането на детето или датата на узнаването, законодателят е лишил от защита всички лица, които, както и кандидатът, научават за биологичната реалност след изтичането на този едногодишен период. Освен това, след като не допускат за разглеждане по същество на иска за оспорване на бащинството, решенията на съдилищата представляват неоправдана и непропорционална намеса в правото му на личен живот в нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

16.  Правителството защитава тезата, че дори и да е имало намеса в правото на жалбоподателя на личен живот, то същата е основана на ясен и достъпен закон, чиито последици са напълно предвидими. Този закон преследва легитимната цел да гарантира правната сигурност на произхода и гражданската регистрация на лицата, както и да защити правата на децата, които са най-уязвимите лица в семейните отношения. Законът предвижда за презумптивните, съгласно закона бащи, процедурна гаранция за упражняването на правото им на личен живот, като им позволява да оспорят законно установената реалност в рамките на една година от узнаването за раждането на детето. Ограничението в закона от една година, в която да се оспори  бащинството, е разумно решение, което отразява различните интереси, свързани с осигуряването на справедлив баланс между необходимостта да се установи биологична реалност и тази от защита на стабилността на вече установения законен произход.

2.  Преценката на Съда

(а)  Приложимост на чл. 8 от Конвенцията

17.  В конкретния случай жалбоподателят иска чрез съдебно производство да обори правната презумпция за бащинството си въз основа на биологични доказателства. Целта на производството е да определи правната връзка на жалбоподателя със сина на бившата му съпруга, който бидейки роден по време на брака, е регистриран като негов законен син. .

18.  Съдът вече е постановил, че определянето на правната връзка на бащата с предполагаемото му дете се отнася до неговия “личен живот” (вж. Rasmussen v. Denmark, 28 ноември 1984 г., § 33, Серия A № 87, и R.L. and Others v. Denmark, № 52629/11, § 38, 7 март 2017 г.). Докато при такива обстоятелства също може да има намеса в “семейния живот”, въпросът несъмнено се отнася до “личния живот” на жалбоподателя (вж. Yildirim v. Austria (решение за допустимост), № 34308/96, 19 октовмри 1999 г.). Съответно, фактите по настоящото дело попадат в обхвата на чл. 8.

(б) Общи принципи

19.  Съдът подчертава, че независимо дали ситуациите са разгледани от гледна точка на положителни или отрицателни задължения от страна на Държавата, приложимите принципи са сходни. И в двата контекста следва да се постигне справедлив баланс между конкуриращите се интереси на лицето и общността като цяло. Държавата се ползва с известна свобода на преценка (вж., наред с други решения, Różański v. Poland, № 55339/00, § 61, 18 май 2006 г., и Keegan v. Ireland, решение от 26 май 1994 г., Серия A № 290, § 49). В този контекст Съдът уточнява, че не може да прецени достатъчно добре дали е постигнат справедлив баланс за целите на чл. 8 § 2, без да определи дали процесът на вземане на решения като цяло предоставя на жалбоподателя необходимата защита на неговите интереси (вж. Sommerfeld v. Germany [GC], № 31871/96, § 66, ЕСПЧ 2003VIII (откъси) с допълнителни препратки, и Krisztián Barnabás Tóth v. Hungary, № 48494/06, § 32, 12 февруари 2013 г.).

20.  В контекста на жалбоподателите, които желаят да оспорят съществуващото статукво отнасящо се до родството им с дете, Съдът многократно е констатирал, че ограниченията на индивидуалното право на личен живот са оправдани от съображения за правна сигурност в семейните отношения. Освен това Съдът подчертава, че съображението за това кое е в най-добрия интерес на детето е от първостепенно значение във всяко дело от този вид и че в зависимост от неговото естество и сериозност, най-добрият интерес на детето може да надделее над тези на родителите (вж. Sommerfeld, цитирано по-горе, § 64, и Görgülü v. Germany, № 74969/01, § 43, 26 февруари 2004 г.).

(в) Приложение на тези принципи към настоящото дело

21.  Съдът първо отбелязва, че между страните няма спор, че решението на националните съдилища да отхвърлят искането на жалбоподателя за образуване на производство за оспорване на бащинството му представлява намеса в правото на жалбоподателя по чл. 8 и че е “предвидено в закона” (вж. параграфи 8, 10 и 11 по-горе).

22.  Относно това дали решението  преследва легитимна цел, Съдът смята, че стриктното прилагане на едногодишния срок за образуване на  съдопроизводството може да се счита за обосновано с оглед на осигуряване на правната сигурност що се отнася до установения произход от бащата, свързаната с това подкрепа, както и вземайки предвид общия интерес на обществото от укрепване на стабилността на гражданските отношения поради наличието на трайно установен произход на частноправните субекти. (вж., mutatis mutandis, Mizzi v. Malta, № 26111/02, § 88, ЕСПЧ 2006I (откъси); Rasmussen, цитирано по-горе § 41,  Shofman v. Russia, № 74826/01, § 39, 24 ноември 2009 г.).

23.  Следва да се установи дали недопускането за разглеждане на иск, с предмет оспорване на бащинството, чрез позоваване на приложимото право е “необходимо в едно демократично общество”, т. е.  дали властите са постигнали справедлив баланс между различните интереси.

24.  Съдът отбелязва, че въвеждането на обща мярка под формата на законодателен отговор, предназначен да се справи с определен вид ситуация, може да бъде подходящо средство за гарантиране на справедливия баланс, посочен по-горе (вж. параграф 19 по-горе). Въпреки това, за прекомерно строгото законово ограничение на възможността на жалбоподателя да оспори бащинството - в случая една година, която започва да тече от раждането на детето, а не от момента, в който жалбоподателят е узнал, че той може да не е баща на детето - не може да се твърди, че представлява пропорционално балансиране на съответните засегнати конкуриращи се интереси. Въпреки че изборът на законодателя да ограничи тази възможност във времето, не може да бъде квалифициран като нерационален или произволен, Съдът констатира, че същият не може да се смята за пропорционален предвид заложените конкретни интереси и неотклонния подход, който той неизменно следва.. По-конкретно, законодателят не е предвидил никаква процедура, която би позволила разглеждането на индивидуалните обстоятелства на лица, които, подобно на жалбоподателя, са пропуснали законоустановения преклузивен срок поради независещи от тях причини.

25.  В тази връзка Съдът отбелязва, че неговата задача не е да замести компетентните национални органи при решаването на спорове за бащинство на национално равнище, а по-скоро да преразгледа в рамките на Конвенцията решенията, взети от тези органи при упражняване на правото им на преценка (вж. Krisztián Barnabás Tóth, цитирано по-горе, § 32, и A.L. v. Poland, № 28609/08, § 66, 18 февруари 2014 г.). Следователно Съдътсчита, че следва да проучи дали при разглеждането на иска на жалбоподателя за оспорване на бащинството му, ответната държава е изпълнила изискванията на чл. 8 от Конвенцията.

26.  Съдът подчертава, че държавата е имала по-голяма свобода на преценка при разглеждането на иска на жалбоподателя, тъй като в крайна сметка последният засяга правния статут на детето, за разлика от правото на лични отношения, когато контролът на Съда е по-строг и свободата на преценка на държавата - по-малка (вж. по подобен начин Kautzor v. Germany, № 23338/09, §§ 72 и 78, 22 март 2012 г.; Ahrens v. Germany, № 45071/09, § 70, 22 март 2012 г., и A.L., цитирано по-горе, § 68). Като част от тази свобода на преценка националното законодателство, в настоящия случай,предвижда възможността, лицата, ползващи се от презумпция за бащинство по силата на  закона,  да я оборят по съдебен редт  . Тази възможност обаче е строго ограничена във времето до една година от датата на узнаване за раждането на детето.

27.  Съдът посочва, че по времето, когато детето, по отношение на което жалбоподателят желае да оспори бащинството си, е родено, жалбоподателят е женен за майка му. В резултат на това той се смята за бащата на детето и продължава да живее заедно с майката и детето като семейство в продължение на около три години след раждането на детето и преди да се разведе с майката.  Следователно жалбоподателят е установил родителски отношения с въпросното дете както от правна гледна точка, така и на практика, и е било в интерес на детето да разчита на стабилността и непрекъснатостта на тези отношения, въпреки последвалия развод на законните му родители. Когато жалбоподателят оспорва бащинството си, националните съдилища отхвърлят иска му, като констатират, че същият е предявен след изтичане на законовия срок (вж. параграф 8 по-горе).

28.  В по-ранно дело (вж. Yildirim, цитирано по-горе) Съдът констатира, че “след изтичане на преклузивния срок за иска на жалбоподателя за оспорване на бащинството, по-голяма тежест е придадена на интересите на детето, отколкото на интереса на жалбоподателя да оспори бащинство”. Това заключение обаче е направено с оглед на факта, че жалбоподателят е знаел, че не е бащата от първия ден от живота на детето, но поради причини, които не са свързани със закона, не е предприел никакви стъпки за оспорване на бащинството в законоустановения срок (вж. за подобен подход Shofman, цитирано по-горе, § 39).

29.  Ситуацията в настоящия случай е различна. Жалбоподателят е разбрал, че той вероятно не е бащата, едва след развода с майката на детето. Жалбоподателят е получава ДНК експертиза и веднага прави опит да образува съдебно производство в това отношение, но без резултат. Съдът по-рано е констатирал, че установяването на негъвкави срокове е вероятно да противоречи на значението на въпросния засегнат интерес във връзка с личния живот (вж. A.L., цитирано по-горе, § 71). По този начин в няколко случая е констатирано нарушение на чл. 8 в резултат на невъзможността поради прилагането на стриктни срокове, които започват да текат от раждането на детето, за оспорване на бащинството, когато жалбоподателите са узнали за обстоятелствата в подкрепа на исковете си или са получили съответните научни доказателства едва след изтичането на този срок (вж. Mizzi, цитирано по-горе, §§ 112-114, и Tavlı v. Turkey, № 11449/02, §§ 333636, 9 ноември 2006 г.).

30.  В конкретния случай жалбоподателят е придобил научно доказателство, което показва вероятността той да не е биологичният баща на въпросното дете. Независимо от това, последвалото правно оспорване на бащинството от негова страна, никога не е разглеждано по същество, а вместо това е отхвърлено като изтекло по давност. Абсолютната строгост на приложимия срок означава, че доказателствената сила на тези доказателства никога не е проверявана, а на жалбоподателя не е дадена възможност за разглеждане на случая му в рамките на национална процедура, по която да се направи преценка различните интереси и същите да се претеглят по отношение на първостепенното съображение за най-добрия интерес на детето. В предишни сходни дела Съдът констатира, че процесът на вземане на решения е проблематичен, когато националният орган не е разгледал личните обстоятелства на жалбоподателите (вж. Różański, цитирано по-горе, § 77, Anayo, цитирано по-горе, § 71, Shofman, цитирано по-горе, § 43)

31.  Положението, в което се намира жалбоподателят в настоящото дело, трябва да се разграничи от това на жалбоподателите в редица други дела, които са се опитали или да оспорят, или да претендират за бащинство въз основа на биологична реалност, противоречаща на установените правни презумпции. По-конкретно, в тези случаи исковете на жалбоподателите или исковете, предявени в техен интерес, са отхвърлени от съответните национални органи след разглеждане на фактическите обстоятелства и след постигане на баланс, което, макар и да е направено по синтезиран начин, отчита различните интереси, включително отдаване на особено внимание на нуждите на детето (вж. по-конкретно Krisztián Barnabás Tóth, цитирано по-горе, §§ 33–37, и A.L., цитирано по-горе, §§ 75–78). В други случаи Съдът е констатирал, че отхвърлянето на исковете на жалбоподателите, свързани с бащинство, не е нарушило изискването за справедлив баланс съгласно чл. 8 от Конвенцията, тъй като същите са били основани на съображения като тези дали детето да се ползва с установения преди това произход, нуждата да се запазят стабилността и непрекъснатостта във взаимоотношенията на децата, когато има установена социална действителност, в която те се чувстват добре, както и дали удовлетворяването на такива искания би било в най-добрия интерес на детето по други причини (вж. Kautzor, цитирано по-горе, § 77, Ahrens, цитирано по-горе, § 74, Marinis v. Greece, № 3004/10, § 77, 9 октомври 2014 г., и Nylund v. Finland (решение за допустимост), № 27110/95, ЕСПЧ 1999VI). Във всички тези случаи Съдът отбеляза, че невъзможността на бащата да получи разглеждане на иск във връзка с бащинство по същество не е абсолютна и че националното законодателство предвижда хипотези, при които такива искове могат да бъдат уважени, например когато правната презумпция не съответства на установената социална и семейна реалност. Важно е да се отбележи, че Съдът смята за относимо в тези случаи, че процесът на вземане на решения включва елементи като детайлно разглеждане на фактите от компетентните органи, преценяване на различните заложени интереси, като се взема предвид висшия интерес на детето, и възможността на жалбоподателя да изложи позицията си и личното си положение (вж. Л.Д. и П.К. срещу България, № 7949/11 и 45522/13, § 63 с допълнителни препратки, 8 декември 2016 г.).

32.  В конкретния случай жалбоподателят не разполага с практическата възможност за разглеждане на иска за оспорване на бащинството по същество. Не е могъл също да прибегне, тъй като не съществува по закон, до предварително производство или разглеждане, имащо предварителен характер, при които съдилищата биха могли да разгледат конкретните обстоятелства на неговото правно положение и дали е в най-добрия интерес на детето да се допусне разглеждане на основателността на оспорването от страна на жалбоподателя на неговото бащинство (за разлика от Krisztián Barnabás Tóth, цитирано по-горе, §§ 12–13, и Ahrens, цитирано по-горе, § 77). Съдът признава, че тази ситуация очевидно е резултат от целта на законодателя да поддържа стабилност в социалните отношения, като дава превес на вече установения законен произход (вж. по подобен начин Paulík v. Slovakia, № 10699/05, § 44, ЕСПЧ 2006XI (откъси)). Въпреки че приема за разумно това съображение, Съдът констатира, че трябва да бъдат определени други елементи в хипотези като настоящата, като конкретните обстоятелства по въпросния случай и как те засягат всяка от участващите страни.

33.  С оглед на гореизложеното Съдът констатира, че лишаването на жалбоподателя от всякаква възможност за разглеждане на неговия случай и конкретните обстоятелства по него, не е пропорционално на преследваните легитимни цели. Следователно не е постигнат справедлив баланс между общия интерес за защита на правната сигурност в обществените отношения и произхождението, интересите на другите страни и по-конкретно на детето и правото на жалбоподателя на преразглеждане на правна презумпция за бащинството му в светлината на конкретните обстоятелства (вж., mutatis mutandis, Mizzi, цитирано по-горе, § 114, и Shofman, цитирано по-горе, § 45).

34.  Следователно е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 8

35.  Жалбоподателят се оплаква от нарушение на правото му на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с оплакването му по чл. 8. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който предвижда следното:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

36.  Правителството оспорва този аргумент. По-конкретно твърди във връзка с чл. 33 (1) от Кодекса от 1985 г. (вж. параграф 10 по-горе), че жалбоподателят е имал правна възможност да оспори бащинството си в рамките на една година, след като е узнал за раждането на детето, и фактът, че тази възможност е предмет на времеви ограничения, е пропорционален.

37.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.

38.  Съдът констатира, че в конкретния случай ограничаването във времето на възможността на жалбоподателя да оспори бащинството е в основата на неговото оплакване по чл. 13 (вж. параграфи 22-35 по-горе). Въпросите, свързани с това законово ограничение, са разгледани съгласно чл. 8 по-горе. Поради това Съдът смята, че не възниква отделен въпрос по чл. 13 от Конвенцията (вж. за подобен подход Димова и Пеева срещу България, № 20440/11, § 47, 19 януари 2017 г.).

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

39.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

40.  Жалбоподателят не предявява конкретна претенция за справедливо обезщетение, а вместо това приканва Съда да приеме, че най-доброто обезщетение в неговия случай би било възобновяването на съдебното производство на национално равнище.

41.  Съдът отбелязва, че Гражданският процесуален кодекс от 2007 г. предвижда такава възможност за възобновяване в случаите, когато Съдът е констатирал нарушение на Конвенцията и когато е необходимо ново разглеждане на делото за отстраняване на последиците от нарушението (вж. параграф 11 по-горе). Освен това, при липса на претенция за парично обезщетение, Съдът смята, че няма причина на жалбоподателя да се присъжда каквато и да било сума в тази връзка.

Б. Разходи и разноски

42.  Жалбоподателят претендира разходи, направени във връзка с процесуалното представителство пред Съда, но без да посочва размера им.

43.  Правителството твърди, че не следва да се присъжда никаква сума за разходи и разноски.

44.  Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че същите са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взема предвид наличните му документи и горепосочените критерии, Съдът отхвърля претенцията на жалбоподателя за разходи и разноски.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;

3.  Приема, че не възниква отделен въпрос по чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 8;

4.  Отхвърля претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 5 април 2018 г., в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
       секретар                                                                           председател

Дата на постановяване: 5.4.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-181857