Номер на жалба: 35132/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане, (Чл. 6-3-D) Разпит на свидетели

По делото Димитров и Момин срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ

в състав:

       Ерик Мьозе (Еrik Møse), председател,

       Андре Потоцки (André Potocki),

       Йонко Грозев (Yonko Grozev),

       Шифра O’Лийри (Síofra O’Leary),

       Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),

       Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),

            Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov), съдии,

и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 20 март 2018 г. и на 15 май 2018 г.,

Постанови следното решение, прието на същата тази последна дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 35132/08) срещу Република България, подадена в Съда на 4 юли 2008 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-н Димитър Ангелов Димитров и г-н Венцеслав Тобиев Момин („жалбоподателите“).

2.  Жалбоподателите са представлявани от адв. Й. Вандова, адвокат, пеактикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-н В. Обретенов, от Министерството на правосъдието.

3.  Като се позовават на чл. 6, ал. 1 и 3 д) от Конвенцията, жалбоподателите твърдят, че са осъдени въз основа на показанията на жертвата, която никога не са имали възможност да разпитат.

4.  На 12 декември 2016 г. оплакването е съобще но на Правителството, а остналата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54, ал. 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателите са родени съответно през 1965 г. и 1964 г. и живеят в гр.Пловдив.

6.  На 14 март 1998 г. 26-годишна жена с инициали С.Д. подава жалба в полицията в гр.Пловдив, че предходната вечер е била отвлечена, задържана против волята ѝ и изнасилена от двамата жалбоподатели.

7.  На същия ден е образувано наказателно производство за изнасилване срещу неизвестен извършител. С.Д. е прегледана от съдебен лекар, който установява множество натъртвания и синини по главата, врата, ръцете и коленете. Лекарят уточнява, че не са налице никакви други физически следи или биологични белези, въз основа на които може да се твърди със сигурност, че С.Д. е имала сексуален контакт. По време на разпита, на въпроса на следователя С.Д. отговаря, че жалбоподателите я принуждават да отиде с тях в помещение в центъра на гр.Пловдив, където я бият и изнасилват.

8.  На 18 март 1998 г. С.Д. отново е разпитана. Тя оттегля първоначалните си показания като обяснява, че иска да запази спокойствието си, че не се чувства добре и има лични проблеми.

9.  На същия ден следователят разпитва г-н Момин като свидетел. Той обяснява, че заедно с другия жалбоподател и С.Д. са били в кафене в центъра на града до ранните часове на 13 март 1998 г., но отрича да е имал сексуален контакт със С.Д. Освен това посочва, че доколкото му е известно, г-н Димитров също не е имал сексуален контакт със С.Д. през този ден. След това и двамата са придружили С.Д. до дома й.

10.  На 24 март 1998 г. г-н Димитров също е разпитан като свидетел. Разказва, че сутринта на 13 март 1998 г. двамата заедно с другия жалбоподател решават да пият кафе в центъра на гр.Пловдив и канят и С.Д., с която той е имал интимна връзка в миналото и същата приема поканата им. Посочва, че тъй като заведението е в ремонт, г-н Момин отива да купи кафе от друго място недалеч от там, а той има доброволен сексуален контакт със С.Д. Добавя и че малко след това тримата се качват в такси, което първо оставя г-н Момин на работното му място, а след това откарва и С.Д. до дома й.

11.  На 29 януари 1999 г. С.Д. отново е разпитана. Тя потвърждава, че в миналото е имала интимна връзка с г-н Димитров. Потвърждава и че на 13 март 1998 г. наистина придружава двамата жалбоподатели до заведение в центъра на града, за да пият кафе, и че щом пристигат, установяват, че кафе-машината не работи. Тогава г-н Момин излиза, за да купи три кафета. Потвърждава и че по време на отсъствието му, има доброволен сексуален контакт с г-н Димитров. По-късно, след като изпиват донесеното от г-н Момин кафе, тримата взимат такси и тя се прибира в дома си. Обяснява, че на следващия ден, под натиска на близките си и за да си отмъсти на г-н Димитров, който й признава, че е женен, тя подава жалбата в полицията срещу него и срещу г-н Момин.

12.  На 1 февруари 1999 г. следователят изпраща документите по случая в районната прокуратура, както и становището си, според което наказателната процедура може да бъде прекратена поради липса на престъпление.

13.  На 10 март 1999 г. отговорният за разследването прокурор препраща документите по случая на следователя за допълнително разследване. Това разпореждане е отменено на 26 април 1999 г. от Районна прокуратура Пловдив, която разпорежда отговорният за разследването прокурор, И.П., лично да предприеме серия от допълнителни действия по събиране на доказателства.

14.  На 12 април 2000 г. С.Д. изпраща писмо до прокурор И.П., за да потвърди още веднъж желанието си да оттегли първоначалните си показания и да поиска прекратяване на съдебното производство. Освен това тя го уведомява, че е тежко болна и че й предстои лечение с химиотерапия.

15.  На 12 май 2000 г. прокурор И.П. официално обвинява г-н Димитров за изнасилването на С.Д.

16.  На 18 декември 2000 г. прокурор И.П. иска от Районен съд Пловдив С.Д. отново да бъде разпитана въз основа на чл. 210а (1) от Наказателнопроцесуалния кодекс с мотива, че показанията й са от ключово значение за разследването.

17.  На 19 декември 2000 г., в 09:40 ч., в присъствието на прокурор И.П., С.Д. е разпитана от съдия от Районен съд Пловдив. Съдията установява, че г-н Димитров е предупреден за тази процедура с писмо от 4то РПУ, гр.Пловдив.

18.  По време на този разпит С.Д. преразглежда твърденията си и се връща към първоначалната си версия за случилото се, според която е отвлечена, задържана против волята й и изнасилена от двамата жалбоподатели. Заявява, че г-н Димитров идва в дома й сутринта на 13 март 1998 г., след което я принуждава да се качи в такси заедно с г-н Момин. Твърди, че й се е сторило, че двамата жалбоподатели са консумирали алкохол. Обяснява, че таксито ги оставя пред кафене в ремонт в центъра на гр.Пловдив, че опитва да избяга, но г-н Димитров я удря по врата и я избутва вътре, където я принуждава да се съблече и й нанася множество удари по главата. Заявява, че вследствие на това й прилошава и получава хипогликемична криза, но успява да се съвземе благодарение на няколкото пакетчета захар, които двамата жалбоподатели намират в заведението. След това има два насилствени сексуални контакта с г-н Димитров и един с г-н Момин. Накрая, успява да се прибере в дома си с такси, платено от жалбоподателите. Подава жалба на следващия ден, след като споделя всичко с близките си.

19.  С.Д. обяснява, че впоследствие оттегля първоначалните си показания заради отправените към нея заплахи от страна на г-н Димитров и други лица, близки до двамата жалбоподатели. Заявява, че точно след като приключва лечението й с химиотерапия, я посещава адвокат – адв. Н., изпратена от същите тези лица. Адвокатката се опитва да я убеди да подпише писмо, с което се отказва от първоначалните си показания и оттегля жалбата си, като това писмо е изпратено на прокурора, водещ разследването (вж. параграф 14 по-горе). С.Д. добавя, че има рак, но се чувства добре.

20.  На 20 април 2001 г. двамата жалбоподатели са обвинени в отвличане, насилствено задържане и изнасилване на С.Д.

21.  На 3 май 2001 г. адвокатът на двамата жалбоподатели, адв. С., иска клиентите му поотделно да се изправят на очна ставка със С.Д. Това искане е отхвърлено на 2 юли 2001 г. от прокурор И.П. с мотива, че подобна мярка за събиране на доказателства не е задължителна и според него не е необходима за установяването на фактите в случая.

22.  С.Д. умира на 25 юни 2001 г. в резултат на заболяването си.

23.  На 11 февруари 2002 г. районната прокуратура изготвя обвинителния акт и изправя двамата жалбоподатели пред съда. Те са обвинени в отвличане, насилствено задържане, заплахи с убийство и изнасилване на С.Д.

24.  Районен съд  разглежда наказателното производство в периода от 14 януари 2004 г. до 21 февруари 2007 г. Същият приема като доказателство показанията на С.Д., дадени на 19 декември 2000 г. Протоколът от разпита е прочетен по време на съдебно заседание. Съдът изслушва и показанията на двамата жалбоподатели, на тримата полицаи, които приемат С.Д., когато подава жалбата си в полицейското управление, близки на жертвата, както и трима други свидетели. Също така, съдът изслушва и заключенията на медицински експерт относно вида и произхода на нараняванията, установени по тялото на С.Д. при медицинския преглед, извършен на 14 март 1998 г. Жалбоподателите, които се представляват от адвокати, които сами наемат, оспорват уличаващите доказателства, предоставят оневиняващи доказателства и искат да бъдат освободени.

25.  С решение от 21 февруари 2007 г. Районен съд Пловдив признава г-н Димитров за виновен за изнасилването на С.Д. и го оправдава по останалите обвинения. Осъден е на три години условно лишаване от свобода. Съдът оправдава г-н Момин по всички повдигнати обвинения.

26.  В мотивите на решението си районният съд счита, че въз основа на събраните доказателства може да се установи единствено, че С.Д. е имала насилствен сексуален контакт с г-н Димитров. Съдът прави това заключение именно въз основа на показанията на двамата обвиняеми, на част от показанията на С.Д., на резултатите от медицинския преглед и на показанията на останалите разпитани свидетели. Останалата част от показанията на С.Д. не са приети от съда. В това отношение съдът отбелязва, че жертвата на няколко пъти променя версията си за фактите по време на разследването, че съдията няма възможност лично да я разпита, че останалите свидетели описват С.Д. в негативна светлина, че тя дава показания две години след събитията и че твърденията й противоречат на показанията на останалите лица, както и на резултатите от медицинския преглед на С.Д., направен в деня след въпросните събития.

27.  Г-н Димитров и прокуратурата обжалват.

28.  Окръжен съд Пловдив разглежда делото между 27 юни и 4 юли 2007 г. Разпорежда по делото да се изготвят нови две медицински експертизи, за да се установи механизмът и причините за хипогликемичната криза, както и да се проверят версиите на С.Д. и на г-н Димитров относно причината за нараняванията по тялото на С.Д., установени по време на първия медицински преглед. Жалбоподателите, представлявани от наети от самите тях адвокати, оспорват инкриминиращите доказателства, включително допустимостта и достоверността на показанията на жертвата от 19 декември 2000 г. и искат да бъдат оправдани.

29.  С решение от 4 юли 2007 г. Окръжен съд Пловдив потвърждава решението на първоинстанционния съд и признава двамата жалбоподатели за виновни в отвличането, насилственото задържане, отправянето на смъртни заплахи и изнасилването на С.Д. Г-н Димитров е осъден на шест години лишаване от свобода, а г-н Момин – на пет години и половина лишаване от свобода.

30.  В мотивите на решението, дълго цели четиридесет и четири страници, окръжният съд установява следните факти по случая. Към момента на събитията С.Д. има диабет. Тя се е разделила със съпруга си и живее, заедно със своя син, при майка си. Познава г-н Димитров, с когото в миналото има интимна връзка. Познава и г-н Момин, който работи в магазин недалеч от дома й. Сутринта на 13 март 1998 г., след като са консумирали алкохол предната вечер, двамата жалбоподатели отиват с такси до дома на жалбоподателката. Г-н Димитров й се обажда и тя излиза от къщата си. След това той я сграбчва за ръката, заплашва я и я принуждава да се качи в таксито, където ги чака и другият жалбоподател, г-н Момин. Таксито оставя и тримата пред бар в ремонт в центъра на гр. Пловдив. Г-н Димитров, който има ключове от помещенията, отключва входната врата, прави път на г-н Момин да влезе и избутва вътре и С.Д. След това двамата принуждават С.Д. да се съблече, като г-н Димитров я заплашва и й нанася множество удари. С.Д. припада вследствие на хипогликемичната криза, която получава. Двамата жалбоподатели успяват да й дадат да погълне съдържанието на няколко пакетчета захар. Продължават да я заплашват, да я държат и да я удрят, след което я принуждават да има сексуален контакт с всеки един от тях поотделно. Накрая, и тримата си тръгват от мястото с такси, което оставя жалбоподателите пред ресторант, а С.Д. – пред дома й. Последната споделя за случилото се с близките си, които я убеждават да подаде сигнал в полицията. По време на разследването С.Д. е заплашвана както от г-н Димитров, така и от близки на двамата жалбоподатели, за да оттегли показанията си. Под оказания натиск, в хода на разследването, С.Д. променя версията си за случилото се. Впоследствие се разболява тежко. Оказваният натиск върху С.Д. обачр се увеличава – адвокатка, изпратена от работодателя на г-н Димитров, я убеждава да подпише декларация, с която се отказва от показанията си и оттегля подадената жалба, която след това е изпратена на разследващите органи. След това С.Д. е разпитана от съдия като отново потвърждава първоначалните си показания и разказва за оказания й натиск по време на разследването. На 25 юни 2001 г. С.Д. почива.

31.  Фактическите констатации на окръжния съд се основават на показанията на С.Д. от 19 декември 2000 г., на показанията на тримата полицаи, които я приемат в полицейското управление в деня след събитията и които извършват първите процесуални действия, на показанията на съпруга на С.Д. и на лицето В.М., на част от показанията на жалбоподателите и на работодателя на г-н Димитров, на заключенията в протокола от огледа на място и на направените снимки по време на това процесуално действие, на известен брой документални доказателства, на резултатите от първоначалния медицински преглед на жертвата и на двете допълнителни медицински експертизи, както и на двете психиатрични експертизи на жалбоподателите.

32.  Окръжният съд отделя шест страници от мотивите си на анализа на показанията на С.Д. от 19 декември 2000 г. Признава ги в тяхната цялост като счита, че тогава разказът на жертвата е последователен, логичен, точен и ясен, и че съответства на подробностите от другите събрани доказателства.

33.  На първо място окръжният съд приема, че С.Д. няма причина да дава показания с невярно съдържание срещу жалбоподателите. Същият отхвърля като неоснователни и нелогични твърденията на жалбоподателите, според които показанията на С.Д. са повлияни от близките й, като тя дори е водена от желание за отмъщение и от чувство на ревност.

34.  Окръжният съд намира още, че въпросните показания са достоверни с мотива, че съответстват на тези на полицаите, които приемат жалбата на жертвата и са запознати с психологическото и физическо състояние на жертвата в деня след събитията. Допълва, че тези показания съответстват и на резултатите от направените медицински прегледи и експертизи, както и на заключенията в протокола от огледа на място.

35.  Окръжният съд отбелязва още и че, въпреки изминалите две години между събитията и разпита на С.Д., нейните показания са достатъчно подробни. Съдът счита, че промяната във версията по време на разследването се обяснява с оказания върху С.Д. натиск от страна на жалбоподателите и техните близки.

36.  Ннакрая окръжният съд отбелязва, че двамата жалбоподатели и двама от свидетелите на защитата, които са и техни близки, правят опит да дискредитират С.Д., описвайки поведението й като неморално. Съдът отхвърля техните твърдения и приема мнението на съпруга на С.Д.  Той счита, че като описва С.Д. като внимателна майка и човек, чието поведение и начин на живот не представляват проблем от морална гледна точка, съпругът, въпреки законната му раздяла със С.Д., предоставя свидетелски показания, въз основа на които се изгражда положителен психологически портрет на С.Д.

37.  Двамата жалбоподатели подават касационни жалби. Те оспорват допустимостта и достоверността на показанията на С.Д. от 19 декември 2000 г.

38.  В решение от 7 януари 2008 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбите на жалбоподателите относно установяването на фактите и вината на обвинените, и потвърждава решението на окръжния съд в тази му част. Въпреки това ВКС решава да намали присъдите на жалбоподателите, като осъжда г-н Димитров на пет години лишаване от свобода, а г-н Момин – на четири.

39.  Висшата съдебна инстанция счита, че правото на жалбоподателите да участват в разпита на С.Д. на 19 декември 2000 г. не е нарушено. По-конкретно съдът посочва, че дори и по онова време г-н Димитров все още да няма адвокат, той е информиран за разпита на С.Д. и има възможност да участва в него. Що се отнася до г-н Момин, съдът счита, че на онзи етап от разследването той все още не е обвиняем и все още няма право да участва в разпита на С.Д.

40.  Върховният касационен съд отхвърля аргументите на жалбоподателите, които поставят под съмнение достоверността на показанията на С.Д. Съдът счита, че окръжният съд с право приема тези показания в тяхната цялост, след като проверява достоверността им като ги съпоставя с останалите събрани доказателства. Посочва още, че окръжният съд е разгледал, а след това и отхвърлил всички аргументи, които поставят под съмнение тези показания. Приема още, че окръжният съд е установил фактите по случая въз основа на всички събрани доказателства и че в тяхната цялост, показанията на С.Д. са „важен елемент, но не и единственият“ за установяването на вината на г-н Димитров и че са „основното доказателство“ за установяването на вината на г-н Момин.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

41.  Приложимите по случая разпоредби от Наказателния кодекс от 1974 г., който е в сила към момента на събитията, гласят:

Чл. 210а

 „(1) Когато съществува риск свидетелят да не може да се яви пред съда поради тежка болест, продължително отсъствие от страната или по други причини, които правят невъзможно явяването му в съдебно заседание, и когато е необходимо да се съберат показания на свидетел, които са от изключително значение за разкриване на обективната истина, разпитът се провежда пред съдия от компетентния първоинстанционен съд. (…)

(2) Следователят или прокурорът осигуряват явяването на свидетеля, както и възможността обвиняемият и при нужда, неговият защитник да участват при провеждането на разпита. ”

Чл. 279

 „(1) Показанията на свидетел, дадени по същото дело на предварителното разследване или пред съдия (…) се прочитат [по време на съдебно заседание], когато:

(…)

4.       свидетелят не може да бъде намерен, за да бъде призован, или е починал.”

ПРАВОТО

ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 И 3 д) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

42.  Жалбоподателите твърдят, че са осъдени въз основа на показанията на един-единствен свидетел, а именно С.Д., срещу когото никога не са се изправяли на очна ставка и когото никога не са имали възможност да разпитат. Позовават се на чл. 6, ал. 1 и 3 д) от Конвенцията, които гласят:

“1.  Βсяко лице, при решаването на правен спор относно (…) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо (…) гледане на неговото дело (…) от съд (…).

(...)

3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права:

(…)

д) да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелстващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия. (…)“

A.  Допустимост

43.  Като отбелязва, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35, ал. 3 а) от Конвенцията или недопустимо на друго основание, Съдът я обявява за допустима.

Б.  По същество

I. Аргументи на страните

а) Жалбоподателите

44.  Първо, жалбоподателите се позовават на принципа, уставен в съдебната практика на Съда относно приложението на чл. 6 от Конвенцията, съгласно който обвиняемият трябва да има възможност да се изправи срещу свидетелите на защитата и да ги разпита. Те считат, че този принцип е от съществено значение, когато въпросните показания се явяват основното доказателство на обвинението. Допълват, че възможността да бъдат изправени срещу даден свидетел и да го разпитат може да им бъде предоставена, когато той дава показания или на друг етап от съдебното производство.

45.  Освен това жалбоподателите посочват, че в рамките на тяхното дело не са имали възможността да разпитат С.Д. в нито един момент от наказателното производство, нито по време на разследването, нито по време на процеса. Според тях С.Д. е основният свидетел на обвинението и са осъдени именно въз основа на нейните показания.

46.  Те считат, че не са налице достатъчно доказателства, които да компенсират трудностите, които изпитва защитата заради приемането на това доказателство и осигуряването на справедлив в неговата цялост съдебен процес. Те са на мнение, че това доказателство е трябвало да бъде отхвърлено от съдилищата, както е трябвало да отхвърлят и показанията на бабата на жертвата, която жалбоподателите също не успяват да разпитат, и че този пропуск не може да бъде компенсиран чрез намаляване на произнесените на последна инстанция присъди. Те считат, че разпитът на С.Д. е проведен в нарушение на българското процесуално право с мотива, че не са били информирани за него и че по този начин са лишени от възможността да присъстват на него. Освен това посочват, че съдилищата не анализират достатъчно подробно надеждността на свидетелката, която многократно променя версията си за събитията по време на разследването. В това отношение те уточняват, че твърдението, че върху С.Д. е оказан натиск, за да оттегли показанията си, не е доказано. Според жалбоподателите липсата на каквато и да е възможност да разпитат тази свидетелка по някакъв начин не може да бъде компенсирана с предоставената им възможност да оспорят истинността на нейните показания по време на съдебния процес или да разпитат останалите свидетели, тъй като, според тях, в случая става въпрос за основното доказателство на обвинението, а и останалите доказателства са противоречиви и не потвърждават версията за събитията, изложена в тези показания.

б) Правителството

47.  Правителството оспорва позицията на жалбоподателите като счита, че в случая чл. 6 от Конвенцията не е нарушен. То посочва, че съгласно чл. 6, ал. 1 и 3 д) от Конвенцията, обвиняемият трябва да получи възможността да се запознае с доказателствата, които според Правителството, трябва да му бъдат представени по време на съдебните заседания. То посочва още, че е възможно да има изключения от това правило, но те не трябва да нарушават правото на защита, според което, по принцип, обвиняемият има право да разпита или да накара да бъде разпитан свидетелят на обвинението при даването на показания или по-късно (вж. Solakov c. l’ex-République yougoslave de Macédoine, no 47023/99, § 57, ЕСПЧ 2001‑X). Допълва, че в решенията си Schatschaschwili c. Allemagne ([ГК], no 9154/10, § 107, ЕСПЧ 2015), Al-Khawaja et Tahery c. Royaume-Uni ([ГК], nos 26766/05 и 22228/06, § 119, ЕСПЧ 2011) и Seton c. Royaume-Uni (no 55287/10, §§ 58 и 59, 31 март 2016), Съдът определя три критерия, на които трябва да отговаря едно съдебно производство, за да съответства на чл. 6, ал. 1 и 3 д), когато дадени свидетелски показания са допуснати като доказателство без свидетелят да е разпитан от обвиняемия.

48.  Относно първия от тези три критерия, а именно наличието на основателна причина за отсъствието на С.Д. по време на съдебния процес, Правителството припомня, че младата жена е починала осем месеца преди съставянето на обвинителния акт и явяването на жалбоподателите пред съдилищата. То счита, че С.Д. не може да носи отговорност за факта, че същите не са я разпитали преди процеса. В това отношение то твърди, че г-н Димитров, към онзи момент вече обект на разследването, но все още без да е наел адвокат, е информиран от полицията за разпита на С.Д. на 19 декември 2000 г., а относно г-н Момин, който все още не е бил обект на разследването, властите не са били задължени да осигурят присъствието му по време на разпита й.

49.  Относно втория критерий, установен в практиката на Съда, а именно значимостта на въпросните свидетелски показания, Правителството се позовава на съдебното решение, постановено от Върховния касационен съд по настоящото дело, което признава, че показанията на С.Д. безспорно са основното доказателство в случая. Добавя още, че все пак те не са единствените, доказващи вината на жалбоподателите и че са подкрепени от цял набор други доказателства.

50.  На последно място Правителството посочва, че са налице достатъчно доказателства, които да компенсират трудностите, които изпитва защитата заради приемането на показанията на С.Д. Посочва че жалбоподателите са имали възможност да оспорят допустимостта и надеждността на въпросните показания по време на съдебния процес; че когато разглеждат делото, съдилищата задълбочено анализират тези показания, обръщайки особено голямо внимание на всички обстоятелства, които биха могли да поставят под въпрос тяхната надеждност, вече оспорена от жалбоподателите, и че изрично вземат под внимание обстоятелствата, при които са взети тези показания; че съдилищата изключват и други доказателства на обвинението, тъй като не отговарят на процесуалните правила. Правителството добавя, че жалбоподателите активно участват в съдебния процес – имали са възможност да разпитат останалите свидетели и излагат аргументи в подкрепа на освобождаването им, както и че наложените им съответни наказания са намалени от Върховния касационен съд.

2. Преценката на Съда

а) Общи принципи

51.  Съдът припомня, че различните изисквания на параграф 3 на чл. 6 са специфични аспекти на правото на справедлив процес, гарантирано в параграф 1 на тази разпоредба, което трябва да се вземе предвид при оценяването на справедливостта на съдебния процес в неговата цялост (вж. Al-Khawaja et Tahery, цитирано по-горе, § 118, Gäfgen c. Allemagne [ГК], no 22978/05, § 169, ЕСПЧ 2010, и Симеонови срещу България [ГК], no 21980/04, § 113, ЕСПЧ 2017).

52.  Чл. 6, ал. 3 д) утвърждава принципа, според който преди даден обвиняем да бъде обявен за виновен, всички доказателства на обвинението принципно трябва да бъдат представени пред него по време на съдебно заседание, с цел устно обсъждане. Този принцип подлежи на изключения, които са приемливи единствено, ако се спазват правата на защитата (вж. Al-Khawaja et Tahery, цитирано по-горе, § 118). По-конкретно в своята практика Съдът установява следните критерии за оценка  на съвместимостта с чл. 6 на съдебен процес, по време на който дадени показания са приети като доказателство въпреки факта, че обвиняемият не е имал възможността да разпита или да изиска да бъде разпитан въпросният свидетел. Първо, той трябва да се увери, че за отсъствието на свидетеля по време на съдебния процес има основателна причина. След това трябва да установи дали присъдата на жалбоподателя се основава изключително или в решаваща степен на показанията на отсъстващия свидетел. На последно място трябва да определи дали са налице компенсиращи доказателства, включително солидни процесуални гаранции, които да са достатъчни, за да компенсират трудностите, които изпитва защитата заради приемането на подобно доказателство и за да се гарантира осигуряването на справедлив съдебен процес (вж. пак там, §§ 119 и 147).

53.  Впоследствие, в своето решение Schatschaschwili c. Allemagne ([ГК], no 9154/10, § 118, ЕСПЧ 2015), Съдът уточнява, че по принцип трите горепосочени атъпки трябва да се разглеждат в определения по-горе ред, дори и ако за дадено дело е по-подходящо тези критерии да се разглеждат в различен ред, особено ако един от тях е от решаващо значение при определянето дали производството е справедливо. Освен това той уточнява кои доказателства следва да се вземат предвид при анализа на третия, споменат по-горе етап, а именно: начинът, по който първоинстанционният съд разглежда въпросните показания, събирането на другите доказателства на обвинението и тяхната доказателствена стойност, както и взетите процесуални мерки за компенсиране на невъзможността директно да се разпита отсъстващият от процеса свидетел (вж. пак там, §§ 125-131).

b) Приложение на тези принципи към настоящия случай

i. Наличието на „сериозни причини“ да не се стига до очна ставка между жалбоподателите и въпросната свидетелка

54.  Съдът припомня, че в случая жалбоподателите се оплакват, че са осъдени въз основа на показанията на С.Д., получени по време на предварителното разследване, и че не са имали възможност да разпитат този свидетел.

55.  Съдът отбелязва, че С.Д. не е изслушана по време на съдебния процес на жалбоподателите, защото умира преди неговото начало (вж. параграфи 22 и 24 по-горе). Показанията й, дадени по време на предварителното разследване, са прочетени пред съда, което се разрешава от националното законодателство, и са приети като доказателство от наказателните съдилища (вж. параграфи 24, 26, 31 и 40 по-горе). Съдът счита, че смъртта на С.Д. може да се приеме като „сериозна причина“, от гледна точка на практиката му, поради която тази свидетелка не е изслушана пред съда и поради която дадените от нея приживе показания са приети като доказателство (вж. Al-Khawaja et Tahery, цитирано по-горе, § 153).

56.  Двамата жалбоподатели се оплкват, че разследващите органи не им предоставят възможността да се изправят срещу тази свидетелка по време на наказателното разследване (вж. параграф 45 по-горе). От своя страна Съдът отбелязва, че г-н Димитров е информиран на коя дата ще бъде разпитана С.Д. от съдия, но не присъства (вж. параграф 17 по-горе). Съдът е длъжен да вземе предвид този факт. Той обаче отбелязва, че към съответния момент този жалбоподател все още няма адвокат, който да му обясни важността на този разпит за развитието на съдебното производство (вж. параграф 39 по-горе). Поради това, в светлината на съдебната си практика в областта (вж. Dvorski c. Croatie [ГК], no 25703/11, § 100, ЕСПЧ 2015, и Pishchalnikov c. Russie, no 7025/04, § 77, 24 септември 2009 г.) Съдът не може да счита това отсъствие като отказ от страна на г-н Димитров от правото му да разпита тази свидетелка на следващ етап от съдебното производство. Колкото до г-н Момин, на датата на въпросния разпит, той все още официално не е обект на разследването и съгласно приложимото национално законодателство, властите не са длъжни да го информират за тази мярка за събиране на доказателства (вж. параграфи 17, 20, 39 и 41 по-горе). Съдът счита, че този факт също е приложим в случая. Той не изключва това, че от гледна точка на наказателната жалба на С.Д. (вж. параграф 6 по-горе) и разпита на г-н Момин от 18 март 1998 г. (вж. параграф 9 по-горе) и съгласно критериите, изброени в решението Симеонови (цитирано по-горе, §§ 110 и 111), този жалбоподател е можело да бъде считан за „обвиняем в престъпление“ по смисъла на чл. 6 от Конвенцията и така да се възползва от гаранциите, предоставени от тази разпоредба. От това не следва обаче, че същият, който все още официално не е обект на разследването към съответната дата, е трябвало да бъде призован за разпита на С.Д. на 19 декември 2000 г. В светлината на тези обстоятелства Съдът счита, че отсъствието на двамата жалбоподатели по време на този разпита на С.Д. само по себе си не може да се приеме за нарушение на чл. 6, ал. 1 и 3 д) на Конвенцията.

57.  Вярно е, че адвокатът на двамата жалбоподатели впоследствие иска от властите да организират очна ставка между клиентите му и С.Д. Това искане се отхвърля от прокурора с мотива, че става въпрос за мярка за събиране на доказателства, която не е задължителна и не е необходима за установяването на фактите (вж. параграф 21 по-горе).

58.  Все пак Съдът набляга на факта, че С.Д. се оплаква, че е жертва на особено тежко сексуално насилие, а именно изнасилване, придружено с физическо насилие. При наказателните производства в случаите на изнасилване, жертвите често се намират в нестабилно психологическо състояние. Ето защо разследващите органи са длъжни да им обърнат специално внимание, особено когато трябва да вземат показания от жертвата и да я изправят срещу предполагаемите й насилници (вж. Przydział c. Pologne, no 15487/08, § 48, 24 май 2016 г.). Това се оказва още по-вярно в случая, тъй като, освен всичко останало, жертвата е страдала от тежко заболяване и по време на разследването й е оказван натиск да оттегли жалбата си и да промени показанията си (вж. параграфи 19 и 30 по-горе). Като отчита всички тези специфични обстоятелства, Съдът не може да упрекне разследващите органи, че не изправят С.Д. на очна ставка срещу двамата жалбоподатели по време на предварителното разследване.

59.  Вярно е, че смъртта на С.Д. преди края на разследването (вж. параграфи 22 и 23 по-горе) лишава жалбоподателите от възможността да се изправят на очна ставка срещу тази свидетелка по време на съдебния процес. Разбира се, разследващите органи са в течение, от април 2000 г., че С.Д. е болна и се лекува с химиотерапия (вж. параграф 14 по-горе). И все пак, нищо в случая не показва, че следователят или прокурорът са знаели, че здравословното състояние на С.Д. е такова, че съществува риск тя да не може да участва в процеса. Видно е, че по време на разпита й на 19 декември 2000 г., в присъствието на прокурора С.Д. обяснява, че има рак, но че се чувства добре (вж. параграф 19 in fine по-горе). Съдът отбелязва, че в това отношение настоящият случай се различава от този в Schatschaschwili (цитиран по-горе, §§ 159 и 160), където властите са информирани, че ключовите свидетели може да не бъдат изслушани по време на съдебния процес.

ii. Относно дали присъдите на жалбоподателите се основават изключително или в решаваща степен на показанията на въпросния свидетел

60.  Относно значимостта на показанията на С.Д. при определянето на присъдите на жалбоподателите Съдът отбелязва, че в решението си от 7 януари 2008 г. Върховният касационен съд подчертава, че са „важен елемент, но не и единственият“ за установяването на вината на г-н Димитров и че са „основното доказателство“ за установяването на вината на г-н Момин (вж. параграф 40 in fine по-горе). Страните са единодушни по този въпрос: жалбоподателите твърдят и Правителството признава, че показанията на С.Д. са ключово доказателство, на което се основава обвинението (вж. параграфи 45 in fine и 49 по-горе). При конкретните обстоятелства по случая, Съдът не вижда причина да се произнесе различно по този въпрос. Ето защо той счита, че показанията на С.Д. са доказателството с най-голяма тежест за осъждането на жалбоподателите.

61.  Съдът отбелязва обаче, че показанията на С.Д. не са единственото доказателство на обвинението по това наказателно дело. В действителност окръжният съд, който осъжда двамата жалбоподатели и чието решение е потвърдено и от Върховния касационен съд, разполага и с показанията на други свидетели и с други косвени доказателства в подкрепа на показанията на С.Д.: показанията на полицаите, които приемат жалбата на С.Д., резултатите от медицинските прегледи и експертизи и заключенията в протокола от огледа на място (вж. параграф 34 по-горе). Осъждането на жалбоподателите следователно се основава на съвкупност от доказателства, в която въпросните показания не се явяват като изолирано доказателство.

iii. Относно наличието на достатъчно доказателства за гарантиране на справедливостта на съдебния процес в неговата цялост

62.  Съдът трябва да отговори след това на въпроса дали в случая са налице достатъчно компенсаторни елементи, включително солидни процесуални гаранции, които да компенсират негативите за защитата, произтичащи от приемането на показанията на С.Д. и да гарантират справедливостта на съдебния процес в неговата цялост (вж. параграф 52 по-горе). В това отношение Съдът ще разгледа начина, по който първоинстанционните съдилища разглеждат въпросните показания, събирането и на други доказателства и тяхната доказателствена стойност, както и процесуалните мерки, които са взети с цел да се компенсира невъзможността на защитата пряко да разпита С.Д. (вж. параграф 53 по-горе).

63.  Двете съдилища, които разглеждат наказателното дело, и Върховният касационен съд засягат въпросите относно допустимостта и надеждността на показанията на С.Д. Първоинстанционният съд отхвърля по-голямата част от тези показания (вж. параграф 26 по-горе), докато апелативният съд ги приема в тяхната цялост и осъжда двамата жалбоподатели (вж. параграф 32 по-горе). Това последно решение е потвърдено и от ВКС (вж. параграфи 38-40 по-горе). Съдът счита за уместно да се фокусира в анализа си върху начина, по който това доказателство се разглежда от Окръжен съд Пловдив и от Върховния касационен съд.

64.  Окръжен съд Пловдив посвещава голяма част от мотивите в решението си на показанията на С.Д. (вж. параграф 32 по-горе). Той се стреми да провери достоверността им като първо отговаря на въпроса дали младата жена би могла да има мотив да обвини неоснователно двамата жалбоподатели. Няколкото версии, изложени от жалбоподателите по този въпрос, са отхвърлени от съда като неоснователни (вж. параграф 33 по-горе).

65.  След това съдът съпоставя тези показания с показанията на другите свидетели, с резултатите от медицинските прегледи и експертизи и със заключенията в протокола от огледа на място. По този начин съдът успява да установи, че показанията на жертвата се потвърждават от тези доказателства и че са достоверни (вж. параграф 34 по-горе).

66.  Като оценява достоверността на тези показания, съдът не пропуска да отбележи, че същите са дадени две години след събитията, но отбелязва, че изминалият период от време по никакъв начин не се явява пречка показанията в случая да се считат за достатъчно обосновани (вж. параграф 35 по-горе).

67.  Въпросът за промяната на версията на С.Д. по време на разследването също е засегнат от съда. Той счита, че промяната в показанията в случая се дължи на оказания върху свидетелката натиск от страна на жалбоподателите и на техните близки (вж. параграф 35 in fine по-горе).

68.  На последно място съдът разглежда и отхвърля аргументите на жалбоподателите и на техните близки, разпитани по време на съдебното производство, които целят дискредитирането на жертвата, като й се приписва неморално поведение. За целта съдът приема показанията на съпруга на С.Д., който я представя в положителна светлина (вж. параграф 36 по-горе).

69.  В светлината на тези обстоятелства Съдът счита, че разглеждането на показанията на С.Д. от страна на Окръжен съд Пловдив е достатъчно задълбочено, обективно и изчерпателно. Съдът разглежда всички въпроси, отнасящи се до оценяването на надеждността на тази свидетелка и достоверността на твърденията й от 19 декември 2000 г. Заключението, че нейните показания следва да се допуснат в тяхната цялост и последвалото му решение да ги приеме като основно доказателство срещу жалбоподателите са напълно основателни.

70.  Съдът напомня също и че окръжният съд разполага и с други показания и с други доказателства, които потвърждават дадените от С.Д. показания: показанията на полицаите, които приемат жалбата на С.Д. на следващия ден, резултатите от медицинските прегледи и експертизи и заключенията в протокола от огледа на място (вж. параграфи 34 и 61 по-горе). Следователно осъждането на жалбоподателите се основава на съвкупност от доказателства, в която въпросните показания не са изолирано доказателство.

71.  В своето становище Правителството набляга на наличието на множество процесуални гаранции, които да играят ролята на компенсиращи фактори в случая (вж. параграф 50 по-горе). Жалбоподателите оспорват позицията на Правителството (вж. параграф 46 по-горе).

72.  Съдът отбелязва, че жалбоподателите активно участват в съдебния процес срещу тях. С помощта на адвокатите си те оспорват допустимостта и надеждността на показанията на жертвата и се позовават на оневиняващи ги доказателства (вж. параграфи 24 in fine и 28 in fine по-горе). Окръжният съд и Върховният касационен съд разглеждат и отхвърлят аргументите им, излагайки изчерпателни и непроизволни мотиви в решенията си (вж. параграфи 29-36 и 38-40 по-горе). В това отношение Съдът отдава специално значение на задълбочения и изчерпателен анализ на достоверността на показанията на жертвата, изготвен от окръжния съд, в името на справедливостта и зачитането на правото на защита (вж. параграфи 64-69 по-горе).

iv. Заключение на Съда

73.  В заключение Съдът счита, че смъртта на С.Д. може да се разглежда като „сериозна причина“ съгласно практиката си, да не бъде изслушана свидетелката по време на съдебния процес и да бъдат приети показанията, която същата дава приживе, докато тече наказателното разследване. Също така той счита, че има основателни причини, за да не се пристъпи към очна ставка между двамата жалбоподатели и С.Д. по време на предварителното разследване. Макар и последвалите присъди на жалбоподателите да се основават преди всичко на показанията на тази свидетелка, съдилищата допускат и други доказателства, потвърждаващи твърденията й. Освен това, в рамките на заведеното наказателно производство срещу жалбоподателите, последните разполагат с достатъчни процесуални гаранции, за да се компенсират негативите за защитата, произтичащи от приемането на показанията на С.Д., и да се гарантира справедливостта на съдебния процес в неговата цялост: жалбоподателите активно участват в съдебния процес и предоставят аргументи в подкрепа на своето освобождаване; съдилищата изключително подробно проучват достоверността на основното доказателство на обвинението, като вземат предвид и мотивирано отхвърлят възраженията на жалбоподателите в това отношение; и накрая, решенията на националните съдилища са напълно изчерпателни и непроизволни.

74.  Съдът счита, че в случая не е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 и 3 д) от Конвенцията.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 и 3 д) от Конвенцията.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 7 юни 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                                Ерик Мьозе
       секретар                                                                           председател

Дата на постановяване: 7.6.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-183788