Номер на жалба: 34525/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд

По делото Фъртунова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ

в състав на комитет:

       Андре Потоцки (André Potocki), председател,

       Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),

       Ладо Чантуриа (Lado Chanturia), съдии,

и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделение (и.д.),

След закрито заседание, проведено на 6 март 2018 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№34525/08) срещу Република България, подадена в Съда на 9 юни 2008 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българската гражданка, г-жа Даниела Николаева Фъртунова („жалбоподателката“).

2.  Жалбоподателката се представлява от г-н К. Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет (неправителствена организация със седалище в гр. София). На 15 януари 2016 г. председателят на отделението дава на г-н Кънев разрешение да представлява жалбоподателката във всички висящи дела, в които той действа лично като техен представител (правило 36 § 4 a) последно изречение от Правилника на Съда). Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа К. Радкова от Министерството на правосъдието.

3.  На 2 декември 2015 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1981 г. и живее в София.

5.  На 13 септември 2007 г. тя паркира автомобила си на тротоара близо до работното си място в София. Когато се връща, автомобилът вече не е на мястото. По-късно същия ден жалбоподателката го открива на полицейския паркинг. Връчен й е констативен акт за извършването на административно нарушение - неправилно паркиране, който подписва като вписва и възраженията си. На 17 септември 2007 г. тя представя писмените си възражения на директора на Столичната полиция като иска от него да не й се налага наказание. С наказателно постановление от 24 октомври 2007 г. заместник-директорът на Столична полиция налага на жалбоподателката административно наказание – парична глоба в размер на 30 лв. (приблизително 15 евро). В постановлението изрично е отбелязано, че тя не подлежи на съдебен контрол. Решението е връчено на жалбоподателката на 2 юни 2008 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

6.  Приложимите части на Закона за движение по пътищата от 5 март 1999 г., законодателството относно осъществяването на контрол над постановленията за налагане на административни санкции за пътнотранспортни нарушения, както и решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. са обобщени в решението по Варадинов срещу България (№15347/08, §§ 10, и 16-19, 5 октомври 2017 г.).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

7.  Жалбоподателката твърди, че изключването в закона на всички възможности за обжалване на постановлението, с което й се налага административна глоба, представлява нарушение на правата й по членове 6 §§ 1 и 3 д) от Конвенцията тъй като делото й не е могло да се гледа справедливо от независим и безпристрастен съд и вследствие на това тя не е могла да поиска изслушването на свидетели по време на съдебно производство. Съдът счита, че тези твърдения трябва да се разглеждат в светлината на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимите си към случая части гласи:

“1.  Всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона (...).“

8.  Правителството оспорва това твърдение.

A.  Допустимост

1.  Чл. 35 § 3 б) от Конвенцията

9.  Правителството счита, че жалбоподателката не е понесла „значителна вреда“, както е предвидено в чл. 35 § 3 б) от Конвенцията.

10.  Жалбоподателката оспорва това твърдение.

11.  Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателката се отнася до липсата на правно средство, чрез което да да оспори паричната глоба в размер приблизително на 15 евро, която й е наложена. В това отношение той отбелязва, че доказателствата по случая не са достатъчни, за да се установи, че наложеното наказание има в конкретните обстоятелства значителни последствия за личната ситуация на жалбоподателката и припомня постоянната си съдебна практика, според която фактът, че даден жалбоподател смята, че решението по неговата жалба е принципен въпрос, не е достатъчно в тази връзка (вж. Korolev c. Russie (решение), №. 25551/05, от 1 юли 2010 г. и Fernandez c. France (решение), № 65421/10, от 17 януари 2012 г.). Съдът обаче счита, че не е необходимо да се произнася относно наличието на значителна вреда за жалбоподателката доколкото изглежда, че конкретният случай не съответства на нито една от двете предпазни клаузи, предвидени в чл. 35 § 3 б), и по-точно на тази, която изисква делото да бъде „надлежно разгледано“ от национален съд (Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie (решение), № 36659/04, от 1 юни 2010 г., и Giuran c. Roumanie, № 24360/04, § 24, ЕСПЧ 2011 г. (извлечения)). Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателката се състои в съобщаването на самото изключване на разглеждане на случая й от съдилищата и в това, че достъпът до съд й е изрично отказан (вж. параграф 7 по-горе).

12.  В резултат на това, не е изпълнено поне едно от условията за допустимост, предвидени в чл. 35 § 3 б), Съдът няма да търси наличието на другите две и отхвърля възражението на Правителството, повдигнато в тази връзка.

2.  Статут на жертва на жалбоподателката

13.  Правителството счита, че жалбоподателката няма вече статут на жертва по смисъла на чл. 34 от Конвенцията тъй  като решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. води до анулирането на постановлението на Районното полицейско управление, както и на съответното производство, вследствие на което е взето това постановление.

14.  Жалбоподателката счита, че поради липса на изрично признаване в решението на Конституционния съд на нарушаването на правата й, защитени от Конвенцията, и при липса на обратно действие на това решение, тя не е загубила статута си на жертва съгласно Конвенцията. Тя също оспорва твърдението на Правителството, че актът издаден от полицията става невалиден по силата на същото това решение.

15.  Съдът отбелязва, че въпросът в конкретния случай е дали жалбоподателката губи статута си на жертва въз основа на решението на Конституционния съд, с което обявява чл. 189 от Закона за движението по пътищата за противоконституционен. Той припомня, че съгласно съдебната му практика жалбоподател може да загуби статута си на жертва на нарушение по смисъла на чл. 34 от Конвенцията ако националните власти го признаят изрично или по същество, а след това поправят това нарушение (вж. наред с много други, Amuur c. France, от 25 юни 1996 г., § 36, Сборник с решения по същество и допустимост 1996‑III, и Scordino c. Italie (no 1) [ГК], № 36813/97, § 180, ЕСПЧ 2006‑V).

16.  Съдът вече е имал възможност да разгледа възражението на Правителството по вече посоченото по-горе дело Варадинов и намира, че въпросното решение на Конституционния съд не е от полза за жалбоподателя, защото същият не получава признаване на нарушението на правата му, защитени по смисъла на чл. 6 и че националното законодателство не предоставя възможности за обезщетение (вж. Варадинов, цитирано по-горе, §§ 30-31). Тъй като постановлението, с което се налага оспорваното наказание в случая, е постановено на 24 октомври 2007 г., тоест при действието на националното законодателство, разгледано по делото Варадинов, Съдът счита, че няма основание да се отклонява от констатацията, която е направил по това дело.

17.  Той заключва, че жалбоподателката все още може да твърди, че е жертва по смисъла на чл. 34 на Конвенцията и отхвърля възражението на Правителството.

3.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

18.  На последно място Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То счита, че жалбоподателката е могла да се обърне към националните съдилища чрез молба за възобновяване на производството за налагането на административно наказание въз основа на чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания, за да може да се констатира нищожността на оспорваното постановление на заместник-директора на полицията. Тази нищожност се базира на факта, че чл. 189 от Закона за движението по пътищата е обявен за противоконституционен от страна на Конституционния съд. Ако жалбоподателката е получила токова признаване, тя би могла, според Правителството, да търси обезщетение за претърпени вреди.

19.  Жалбоподателката оспорва това твърдение.

20.  По този въпрос Съдът отбелязва, че твърдяната липса на правно средство за обжалване по съдебен ред на постановлението на заместник-директора на полицията е в основата на оплакването по чл. 6.

21.  Следователно е уместно това възражение, повдигнато от Правителството, да бъде присъединено към разглеждането по същество на оплакването по чл. 6 § 1.

4.  Заключение относно допустимостта

22.  Съдът констатира още, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустимо на друго основание. Следователно то е допустимо по отношение на въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, приложен към разглеждането по същество на това оплакване.

B.  По същество

23.  Жалбоподателката счита, че приложимото законодателство към момента на фактите, което изключва изрично съдебния контрол на законността на наложеното й наказание, създава за нея положение, противоречащо на чл. 6 § 1, който й гарантира правото делото й да бъде разгледано от съд.

24.  Правителството счита, че процедурата по налагане на разглежданото наказание попада в обхвата на наказателноправните въпроси и затова тя трябва да включва съдебна фаза в съответствие с изискванията на чл. 6 от Конвенцията. То не оспорва факта, че жалбоподателката е била лишена от съдебен контрол и оправдава това положение със състоянието на приложимото законодателство.

25.  В светлината на постоянната си съдебна практика Съдът счита, че общият характер на нарушената законова разпоредба от жалбоподателката по настоящия случай, както и възпиращата и наказателна цел на наложеното наказание, въпреки относително ниската стойност, са достатъчни, за да се стигне до заключението, че въпросното нарушение съдържа наказателен характер по смисъла на чл. 6 от Конвенцията (Öztürk c. Allemagne, от 21 февруари 1984 г., §§ 53‑54, серия A № 73, Lauko c. Slovaquie, от 2 септември 1998 г., §§ 56-58, Сборник с решения по същество и допустимост 1998‑VI, и Varadinov, цитирано по-горе, § 39). Вследствие на това, по случая трябва да се приложи чл. 6.

26.  В делото Варадинов, цитирано по-горе (вж. §§ 41-46), Съдът намира нарушение на чл. 6, доколкото българското право, във вида, в който е в сила по времето на фактите и до произнасянето на решението на Конституционния съд на 1 март 2012 г., с което чл. 189 на Закона за движение по пътищата е обявен за противоконституционен, изключва съдебния контрол на законността на наказателното постановление, с което й се налага глоба в размер по-малък от 50 BGN.

27.  Съдът не намира основание, за да не следва същия подход по случая, тъй като спорното наказание е наложено на жалбоподателката на 24 октомври 2007 г. съгласно състоянието на националното законодателство, което се е смятало за несъвместимо с чл. 6.

28.  При тези обстоятелства Съдът счита, че невъзможността жалбоподателката да получи разглеждане на законността на наложеното административно наказание, е налице нарушение на правото на същата делото й да бъде разглеждано от независим и безпристрастен съд.

29.  Поради това Съдът отхвърля възражението на Правителството, основаващо се на неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Чл. 41 от Конвенцията гласи,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

31.  Жалбоподателката претендира 17 евро за имуществените вреди, които твърди, че е понесла и които отговарят на размера на глобата и банковите разходи за нейното плащане. Освен това тя претендира и 1 500 евро за понесените неимуществени вреди.

32.  Правителството оспорва тези претенции.

33.  По отношение на имуществените вреди Съдът не може спекулира по въпроса какво би могло да е заключението на националните съдилища относно законосъобразността на наложеното наказание, ако е било обект на съдебен контрол. Ето защо Съдът отхвърля иска за обезщетение за твърдените имуществени вреди. Колкото до неимуществените вреди Съдът счита, че в настоящият случай констатирането на нарушение представлява достатъчно обезщетение.

B.  Разходи и разноски

34.  Жалбоподателката претендира и сумата от 1 520 евро за адвокатски хонорар и представителство пред Съда. Тя моли Съда да разпореди превода на сумата, отпусната за разходи и разноски, по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет.

35.  Правителството оспорва тези претенции.

36.  Като взема предвид документите, с които разполага, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателката сумата от 1 000 евро за производството пред него.

C.  Лихви за забава

37.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Присъединява към разглеждането по същество на случая възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството, и го отхвърля;

2.  Обявява жалбата за допустима;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията;

4.  Приема, че констатирането на нарушение предоставя само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателката;

5.  Приема

a)  че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателката, в срок от три месеца, следната сума, която се конвертира в български лева по курса, валиден към датата на плащането: 1 000 евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски, като същата следва да бъде преведена по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;

b)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 29 март 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Ан-Мари Дуген                                                                  Андре Потоцки
заместник-секретар (и.д.)                                                   председател

Дата на постановяване: 29.3.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-182031