Номер на жалба: 63481/11

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Михалеви срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 29 май 2018 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба № 63481/11 срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от двама български граждани, г-н Цветан Цветанов Михалев (”първият жалбоподател”) и г-жа Елеонора Петкова Михалева (”втората жалбоподателка”), на 26 септември 2011 г.

2.  Жалбоподателите се представляват от г-жа Н. Седефова, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  На 6 април 2017 г. оплакването относно липсата на обезщетение за жалбоподателите за одържавено имущество на техен предшественик, е съобщено на Правителството, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателите са родени съответно през 1942 г. и 1969 г. Първият жалбоподател живее в Габрово, а втората жалбоподателка живее във Варна.

5.  Г-н Ц. Михалев, баща на първия жалбоподател и дядо на втората жалбоподателка, притежава машинна фабрика в Габрово, която е одържавена през 1947 г. След одържавяването имуществото е предоставено за ползване на държавно предприятие, което през 1991 г. е преобразувано в държавно дружество с име Т.. Съгласно националното законодателство, подобно преобразуване предполага новоучреденото дружество да стане по принцип собственик на активите, които дотогава са му предоставени за ползване и управление; въпреки това някои активи, предоставени на държавни предприятия или дружества, биха могли да подлежат на реституция (вж. параграф 15 по-долу).

6.  След влизането в сила през 1992 г. на Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (вж. параграфи 15-16 по-долу), първият жалбоподател и неговият брат искат от кмета на Габрово да отпише сградата на фабриката от регистъра на имотите държавна собственост. Молбата им е уважена с решение на кмета от 28 август 1992 г., което изрично се позовава на Закона за реституцията. На тази основа през 1993 г. първият жалбоподател и неговият брат получават нотариален акт, в който се посочва също, че имотът подлежи на реституция по Закона за реституцията.

7.  През 1994 г. първият жалбоподател и неговият брат сключват договор за наем с дружеството Т., което се задължава да плаща наем в замяна на ползването на сградата. Срокът на договора е удължаван няколко пъти,  последно през 2002 г.

8.  През 1997 г. братът на първия жалбоподател прехвърля своя дял от сградата на дъщеря си, втората жалбоподателка.

9.  След влизането в сила на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (наричан по-долу ”Закона за обезщетяване”, вж. параграф 17 по-долу), през януари 1998 г. първият жалбоподател и неговият брат подават искане за получаване на обезщетение за движимо имущество като промишлено оборудване и материали, които са одържавени заедно с фабриката. В решение от 21 декември 1999 г. министърът на промишлеността им присъжда обезщетение за това имущество, като освен това отбелязва, че сградата на фабриката подлежи на реституция и не е дължимо обезщетение за нея. Това решение е потвърдено с окончателно съдебно решение на Върховния административен съд от 17 септември 2002 г., след като първият жалбоподател и неговият брат инициират упражняването на съдебен контрол, като оспорват начина на обезщетяване. В крайна сметка през 2005 г. те получават компенсаторни записи с номинална стойност 19 494 български лева (равностойността на 9 970 евро).

10.  Дружеството Т. е приватизирано през 2003 г. и новото ръководство спира да плаща на жалбоподателите наем за сградата на фабриката като твърди, че тя всъщност никога не е подлежала на реституция.

11.  През януари 2009 г. дружеството T. завежда дело срещу жалбоподателите като претендира, че е собственик на сградата на фабриката. То твърди, че реституцията на имота не се е състояла, тъй като предпоставките по Закона за реституцията не са спазени и че то притежава правото на собственост върху сградата в резултат на преобразуването си в дружество (вж. параграф 5 по-горе).

12.  С решение от 27 октомври 2009 г. Окръжен съд - Габрово отхвърля иска. На 17 май 2010 г. Апелативен съд - Велико Търново обаче отменя решението на предходната съдебна инстанция и уважава иска срещу жалбоподателите като констатира, че предпоставките за реституция действително не са били изпълнени. Въз основа на експертни доказателства и свидетелски показания той заключва, че след одържавяването сградата е изменена по начин и до степен, които означават, че през 1992 г. тя не е съществувала в своето състояние преди 1947 г. Съответно по отношение на жалбоподателите не са настъпили правните последици на реституцията, а дружеството Т. е станало собственик на сградата по силата на преобразуването си от държавно предприятие в дружество през 1991 г. (вж. параграф 5 по-горе). В окончателно решение от 30 март 2011 г. Върховният касационен съд отказва да приеме за разглеждане касационната жалба на жалбоподателите.

13.  През юни 2011 г. жалбоподателите подават искане до областния управител на Габрово за обезщетение за сградата на фабриката по Закона за обезщетяването. В решението от 19 юли 2011 г. областният управител отхвърля искането им, тъй като не е подадено в рамките на срока, предвиден в този закон (вж. параграф 17 по-долу). След като жалбоподателите подават молба за съдебен контрол, решението на областния управител е потвърдено в окончателното съдебно решение на Върховния административен съд от 14 юни 2012 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

14.  Приложимото национално законодателство и практика са обобщени в решението на Съда по делото Явашев и други срещу България (№ 41661/05, §§ 25-26, 28-30 и 35-36, 6 ноември 2012 г.).

15.  По-конкретно Законът за реституцията от 1992 г.  (Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти) гласи, че бившите собственици (или техните наследници) на някои видове недвижими имоти, одържавени съгласно законодателството, прието между 1947 г. и 1952 г., имат право на реституция на своето имущество при определени условия, особено когато въпросното имущество все още съществува в състоянието преди одържавяването и когато то все още е собственост на държавата или на държавно предприятие или дружество.

16.  Възстановяването на собствеността настъпва по силата на закона. Няма нужда от административно или съдебно решение, което да установява, че са налице предпоставките за реституция.

17.  Законът за реституцията предвижда освен това, че когато реституцията е невъзможна поради различни причини, бившите собственици или техните наследници трябва да бъдат обезщетени по начин, който да бъде определен в отделен закон. Това е Законът за обезщетяване (Закон за обезщетяване на собственици на одържавени имоти), който е приет и влиза в сила на 22 ноември 1997 г. Молбите за обезщетяване по този закон трябва да бъдат подадени в рамките на една година след влизането му в сила т.е. до 22 ноември 1998 г.

18.  Един от начините за обезщетяване по Закона за обезщетяване е чрез т.нар. компенсаторни записи. Те не могат да бъдат заменени за пари в брой, но могат да бъдат използвани за участие в приватизационни търгове. Те се търгуват на фондовата борса, а тяхната пазарна стойност до голяма степен зависи от наличието на приватизационни оферти. По този начин, докато до ноември 2004 г. записите се търгуват между 15 и 25% от номиналната си стойност, в края на 2004 г. и началото на 2005 г., поради обявената приватизация на няколко големи предприятия, ставките достигат 100% и повече от номиналната стойност на записите. След това пазарните цени отново падат. През 2017 г. записите се търгуват на около 20-40% от номиналната си стойност.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

19.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, че са лишени от обезщетение за сградата на фабриката, тъй като националните съдилища констатират дълго време след изтичането на срока за подаване на искане за обезщетение вместо реституция, че такава не е била извършвана.

20.  Чл. 1 от Протокол № 1 гласи следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

A.  Допустимост

21.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.

Б. По същество

1.  Тези на страните

22.  Жалбоподателите посочват, че в продължение на много години след приемането на Закона за реституцията, властите са се “съгласявали”, че реституцията е била извършена. Противоположното за пръв път е констатирано в решението на Апелативен съд - Велико Търново от 17 май 2010 г., но тогава срокът за подаване на искане за обезщетение по Закона за обезщетяването отдавна е изтекъл. Това положение очевидно следва да бъде вменено на властите и нарушава справедливия баланс, който се изисква съгласно чл. 1 от Протокол
№ 1.

23.  Правителството посочва, че нито решението на кмета да заличи сградата на фабриката от регистъра на имотите държавна собственост, нито фактът, че дружеството Т. заплаща наем за ползването на тази сграда преди 2003 г., може да бъде доказателство, че реституцията на въпросния имот действително е извършена. За пръв път в производството, образувано през 2009 г. от дружеството Т. срещу жалбоподателите, въпросът дали са изпълнени предпоставките за такава реституция е решен по начин, обвързващ страните. Не е по вина на държавата обаче, че този въпрос не е представен пред съда по-рано.

24.  Правителството твърди още, че жалбоподателите не са били лишени от възможността да получат обезщетение по Закона за обезщетяването. По-конкретно те са могли да поискат възобновяване на производството, при което първият жалбоподател и неговият брат получават обезщетение за движимото имущество на фабриката (вж. параграф 9 по-горе). Освен това в продължение на много години жалбоподателите получават от дружеството T. наем за сградата на фабриката, което е равностойно на “вид обезщетение”.

25.  В тезата си в отговор на тази на Правителството жалбоподателите оспорват твърдението му, че са могли да поискат възобновяване на производството за обезщетение. Те посочват, че в това производство първият жалбоподател и неговият брат не подават искане за обезщетение за сградата на фабриката, тъй като по това време смятат, че тя подлежи на реституция. На последно място жалбоподателите са на мнение, че всяко плащане на наем от страна на дружеството Т. не е относимо към задължението на държавата да им предостави обезщетение вместо реституция.

2.  Преценката на Съда

26.  Съдът отбелязва, че е разгледал оплакване, подобно на оплакването, повдигнато от жалбоподателите, в делото Явашев и други (цитирано по-горе).

27.  В Явашев и други местната община признава жалбоподателите за собственици на спорното имущество като заличава това имущество имот от регистъра на държавните имоти и продължава да ги третира като собственици в продължение на много години. Като взема предвид уредбата в Закона за реституцията, предвиждаща, че реституцията се извършва по силата на закона, в съчетание с продължаващото признаване от страна на общината на правото на собственост на жалбоподателите и факта, че съгласно Закона за реституцията жалбоподателите имат право на обезщетение, когато реституция не е възможна, Съдът заключва, че жалбоподателите имат имуществен интерес, защитен съгласно чл. 1 от Протокол № 1, който следователно е приложим (вж. §§ 55-56 от решението).

28.  Впоследствие, в съдебно производство съдилищата, разглеждали спора по делото Явашев и други констатират, че имуществото не е било реституирано на жалбоподателите. Въпреки това, към момента на приключване на това производство е твърде късно за жалбоподателите да подадат искане за обезщетение по Закона за обезщетяването. Съдът намира, че не е необосновано жалбоподателите да се позоват на признаването от страна на общината на факта на реституцията и да не подадат искане за обезщетение в едногодишния срок след приемането на Закона за обезщетяването, и че възникналата в резултат на това пълна липса на каквото и да е обезщетение, нарушава справедливия баланс, изискван съгласно чл. 1 от Протокол № 1 между изискванията на общия интерес на общността и правата на жалбоподателите (вж. §§ 65-68 от решението).

29.  Съдът не намира причина да прилага различен подход в настоящото дело. Той отбелязва, че в решението от 28 август 1992 г. за заличаване на сградата на фабриката, претендирана от жалбоподателите, от регистъра на държавните имоти, кметът на Габрово се позовава изрично на Закона за реституцията (вж. параграф 6 по-горе). Фактът на реституцията е признат и в нотариалния акт, получен от първия жалбоподател и неговия брат през 1993 г. (пак там). Скоро след това държавното дружество Т. започва да заплаща наем на първия жалбоподател и на брат му и продължава да изплаща такъв наем след 1997 г. на двамата жалбоподатели до приватизацията му през 2003 г. (вж. параграф 10 по-горе). Освен това през 1999 г., когато присъжда на първия жалбоподател и на брат му обезщетение за движимото имущество на фабриката, министърът на икономиката посочва, че сградата на фабриката е била обект на реституция (вж. параграф 9 по-горе). Както в Явашев и други, това продължаващо признаване на реституцията и третирането на жалбоподателите като собственици на въпросния имот (за разлика от Великин и други срещу България ((решение за допустимост), № 28936/03, §§ 67-68, 1 декември 2009 г.), в съчетание с факта, че Законът за реституцията предвижда реституция по закон (вж. параграф 16 по-горе), означава, че жалбоподателите имат имуществен интерес, защитен съгласно чл. 1 от Протокол № 1. Освен това, в случай че реституцията е счетена за невъзможна, жалбоподателите по принцип имат право на обезщетение. Както в Явашев и други (вж. параграф 27 по-горе) Съдът заключва, че жалбоподателите са имали “притежания” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

30.  Жалбоподателите се оплакват, че поведението на властите прави невъзможно да поискат обезщетение вместо реституция (вж. параграф 19 по-горе). Такава невъзможност представлява държавна намеса в “притежанията” на жалбоподателите. Както в Явашев и други (вж. § 57 от решението), Съдът ще разгледа тази намеса в светлината на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, определящо общото правило за мирно ползване на “притежания”.

31.  Жалбоподателите не твърдят, че намесата в техните “притежания” не е в съответствие със закона или че не е преследвала легитимна цел в обществен интерес. Ето защо основният въпрос е дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на общия интерес на общността и правата на жалбоподателите (вж. Явашев и други, цитирано по-горе, § 62).

32.  В това отношение Съдът се позовава на обобщените в параграф 29 по-горе факти, въз основа на които заключва, че властите и държавното дружество, което използва сградата на фабриката, в продължение на много години признават факта на реституцията и разглеждат жалбоподателите като собственици. Виждайки, както е споменато по-горе, че реституция по Закона за реституцията е настъпила ex lege (вж. параграф 16 по-горе), жалбоподателите, изправени пред такова признаване и при липса на друго решение, оспорващо реституцията, трябва да са имали основателно предположение, че такава реституция е била извършена. Така не е било необосновано от тяхна страна към тогавашния момент да не поискат обезщетение по Закона за обезщетяването. Едва през 2003 г. реституцията е оспорена за пръв път, а националният съд констатира, че не е извършена реституция едва през 2010 г. (вж. параграфи 10-12 по-горе). Този период от време е особено важен в случая, тъй като срокът, в който жалбоподателите подават искане за обезщетение съгласно Закона за обезщетяването, изтича на 22 ноември 1998 г. (вж. Явашев и други, цитирано по-горе, § 65). През 2011 г., когато те накрая подават искане за подобно обезщетение, искането им е отхвърлена поради изтичане на срока (вж. параграф 13 по-горе).

33.  Не изглежда, че жалбоподателите разполагат с други средства, за да получат обезщетение за одържавената собственост на наследодателя им. Правителството, като се позовава на възможността им да поискат възобновяване на производството за обезщетение, започнало през 1998 г. (вж. параграф 24 по-горе), не доказва, че това би могло да бъде ефективен ред на защита, тъй като в това производство първият жалбоподател и неговият братът искат обезщетение за движимото имущество (вж. параграф 9 по-горе). Също така каквото и да е плащане на наем от страна на дружеството Т. не е заместител на дължимото от държавата обезщетение в случаите, в които не може да се извърши реституция на одържавено имущество, както е предвидено в Закона за реституцията и в Закона за обезщетяването (вж. параграф 17 по-горе; плащането на наем от страна на дружеството Т. обаче може да бъде от значение при оценката по чл. 41 от Конвенцията на загубите, понесени от жалбоподателите).

34.  Съответно, както в Явашев и други (вж. § 68 от решението), Съдът заключва, че пълната липса на обезщетение вместо реституцията на имуществото на жалбоподателите нарушава справедливия баланс между изискванията на общия интерес на общността и правата на жалбоподателите.

35.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

36.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

37.  Жалбоподателите претендират 1 396 668 лева (равностойността на 714 408 евро) по отношение на имуществени вреди. От тях 506 000 лева (равностойността на 258 823 евро) представляват номиналната стойност на компенсаторните записи, които според тях им се дължат за сградата на фабриката, изчислени от сертифициран експерт, а останалата част представлява лихва за забава върху горната сума, изчислена от друг експерт в съответствие с националните правила за период, започващ през 2002 г. и завършващ през 2017 г. За неимуществени вреди жалбоподателите претендират 5 000 евро всеки.

38.  Правителството оспорва претенциите като представя писмо от Министерството на икономиката, в което се посочва, че жалбоподателите биха имали право на обезщетение от 146 915 лева (равностойността на 75 148 евро) за сградата на фабриката. Отбелязано е обаче, че то не се основава на оценка от сертифициран експерт. Освен това Правителството призовава Съда да вземе предвид факта, че в продължение на много години жалбоподателите получават наем за сградата. На последно място Правителството отбелязва, че в Явашев и други (цитирано по-горе) Съдът е направил присъждане за имуществени и неимуществени вреди, което е значително по-ниско от това, което се претендира в настоящия случай.

39.  Съдът е на мнение, че въпросът за прилагането на чл. 41 в частта, която се отнася за вреди, не е готов за вземане на решение (правило 75 § 1 от Правилника на Съда). Съответно, Съдът запазва този въпрос и последващата процедура и приканва Правителството и жалбоподателите да представят в срок от четири месеца писмените си становища по въпроса и по-конкретно да уведомят Съда за всяко споразумение, което постигнат.

Б. Разходи и разноски

40.  Жалбоподателите претендират също 4500 лева (равностойността на 2 300 евро) за възнаграждението на техните процесуални представители пред Съда. В подкрепа на тази претенция те представят договор за процесуално представителство и декларация на техния настоящ адвокат и друг адвокат, който впоследствие се оттегля от делото, във връзка с получаването на тази сума.

41.  Жалбоподателите също така претендират 650 лева (равностойността на 332 евро) за заплатените от тях хонорари на експертите, които са изготвили докладите, представени в подкрепа на техните претенции за имуществени вреди (вж. параграф 37 по-горе), и за превод. За да обосноват тази претенция, жалбоподателите представят декларации от експертите и преводача.

42.  Жалбоподателите молят всяка сума, присъдена за разходи и разноски, да бъде разделена на равни части за всеки от тях.

43.  Правителството оспорва претенциите, като ги намира за прекомерни.

44.  Като взема предвид наличните документи и практиката си, Съдът счита за разумно да присъди на всеки от жалбоподателите 750 евро, покриващи разходите по всички позиции.

В. Лихва за забава

45.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема, че въпросът за приложението на чл. 41, доколкото засяга претенцията за вреди, не е готов за решаване;

съответно

(а) отлага разглеждането на посочения въпрос;

(б) приканва Правителството и жалбоподателите да представят в срок от четири месеца писмените си становища по въпроса и да уведомят Съда за всяко споразумение, което постигнат;

(в) запазва възможността за продължаване на по-нататъшната процедура и упълномощава председателя на комитета с правомощия да я продължи, ако е необходимо;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на всеки от жалбоподателите в срок от три месеца 750 евро (седемстотин и петдесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, които да бъдат конвертирани във български лева по курса, приложим в деня на плащането;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение, доколкото се отнася за разходи и разноски.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 21 юни 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

                          Милан Бласко                                                        Габриеле Куцко-Щадлмайер
                     заместник-секретар                                                                  председател

Дата на постановяване: 21.6.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-183813