Номер на жалба: 41299/09, 11132/10

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Бояджиева и “Глория Интернешънъл Лимитид” ЕООД срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Андре Поточки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 12 юни 2018 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по две жалби (№ 41299/09 и № 11132/10) срещу Република България, подадени в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-жа Радостина Венелинова Бояджиева (”първата жалбоподателка”), и българско дружество с ограничена отговорност, “Глория Интернешънъл Лимитид” ЕООД (”вторият жалбоподател”, заедно - “жалбоподателите”), съответно на 21 юли 2009 и 21 януари 2010 г.

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в гр. Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димитрова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят по-конкретно, като се позовават на чл. 1 от Протокол № 1, чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, че са несправедливо лишени от свои притежания, след като спрямо тях са приложени разпоредби относно недействителност на сделките в контекста на производство по несъстоятелност срещу трета страна.

4.  На 16 май 2017 г. гореописаните оплаквания са съобщени на Правителството, а останалите части от двете жалби са обявени за недопустими съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Първата жалбоподателка е родена през 1954 г. и живее в гр. София. Вторият жалбоподател е регистриран през 1992 г. и е със седалище в гр. София.

6.  По време на въпросните събития, първата жалбоподателка е регистрирана като едноличен търговец. През този период основната търговска дейност на двамата жалбоподатели е търговия с медикаменти.

A. Несъстоятелност на дружеството “К.”

7.  През февруари и март 2006 г. първата жалбоподателка продава медикаменти на дружество, наречено “К.”, за което са ѝ платени общо 22 043,23 лева,  равностойността на 11 275 евро.

8.  Между декември 2005 г. и април 2006 г. вторият жалбоподател също продава медикаменти на “К.”, като получава общо 33 334,05 лв. (равностойността на 17 055 евро) като плащане по сделката.

9.  През септември 2006 г. други дружества, кредитори на “К.”, включително “Е.”, подават молба за започване на производство по несъстоятелност срещу “К.”. Молбата им е уважена с решение от 17 ноември 2006 г. на Окръжен съд - Пловдив (наричан по-долу “Окръжният съд”), който обявява дружеството “К.” за неплатежоспособно, открива производство по несъстоятелност и назначава синдик. Той отбелязва, че “К.” е прекратило плащанията си към “Е.” и други кредитори през октомври 2005 г. и постановява, че началната дата на неплатежоспособността на дружеството следователно е 30 октомври 2005 г.

10.  През януари 2007 г. синдикът изготвя първия списък на кредиторите на “К.”, който включва дружеството “Е.”.

В. Производство по обявяване на недействителност на сделките срещу първата жалбоподателка

11.  През май 2007 г. дружеството “Е.” започва производство срещу първата жалбоподателка по чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, който е в сила по това време (вж. параграф 25 по-долу), като иска плащанията, които “К.” прави към нея по време на така наречения “подозрителен период” - периодът между началната дата на неплатежоспособността, обявена от Окръжен съд - Пловдив, и началото на производството по несъстоятелност (плащанията, описани в параграф 7 по-горе), да бъдат обявени за недействителни и получената от нея сума да бъде върната в масата на несъстоятелността.

12.  Искът е уважен с решение на Окръжния съд от 31 октомври 2007 г. Като намира за безспорно, че “К.” е платило на първата жалбоподателка 22 043,23 лв. по време на “подозрителния период” и без да анализира допълнително въпроса, той я осъжда да върне тази сума в масата на несъстоятелността заедно с  лихва за забава.

13.  Това решение е потвърдено на 12 март 2008 г. от Апелативен съд - Пловдив (наричан по-долу “Апелативния съд”).

14.  Решението на Апелативния съд подлежи на изпълнение и по искане на управителя на “К.”, съдия-изпълнител образува изпълнително производство срещу първата жалбоподателка за сумите, дължими към масата на несъстоятелността. През декември 2008 г. жалбоподателката изплаща задължението си, заедно с  лихвите по него и разноските, свързани с изпълнителното производство.

15.  В съдебното производство срещу първата жалбоподателка, с окончателно решение от 21 януари 2009 г., Върховният касационен съд оставя без разглеждане касационната жалба, подадена от нея.

В. Производство по обявяване на недействителност на сделките срещу втория жалбоподател

16.  През април 2007 г. дружеството “Е.” започва съдебно производство срещу втория жалбоподател по чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, който е в сила по това време (вж. параграф 25 по-долу), като иска плащанията, които “К.” е извършил към него по време на “подозрителния период” между 30 октомври 2005 г. и 17 ноември 2006 г. (плащания, описани в параграф 8 по-горе), да бъдат обявени за недействителни и получената от жалбоподателя сума да бъде върната в масата на несъстоятелността.

17.  Искът е уважен с решение на Окръжния съд от 23 януари 2008 г. Въпреки че признава, че сделките между втория жалбоподател и  дружеството “К.” не са засегнали интересите на последното, тъй като “К.” получава еквивалентни стоки в замяна на плащанията към жалбоподателя, Окръжният съд допълва, че Търговският закон “не взема предвид” такива съображения. Така той осъжда втория жалбоподател да върне в масата на несъстоятелността сумата от 33 344,05 лева заедно с лихва за забава.

18.  При обжалване от страна на втория жалбоподател, на 10 юни 2008 г. това решение е потвърдено от Апелативния съд, който отново заявява, че чл. 646, ал. 2 от Търговския закон не изисква доказателство, че оспорваното плащане е засегнало интересите на останалите кредитори на “К.”; такива вреди, както и знанието за тях, се смята, че се “предполагат”.

19.  Тъй като решението на апелативния съд подлежи на изпълнение, съдия-изпълнител образува изпълнително производство срещу втория жалбоподател за сумите, дължими от него към масата на несъстоятелността. Вторият жалбоподател плаща задължението си, заедно с лихвите по него и разноските за  изпълнителното производство през октомври 2008 г.

20.  В главното съдебно производство срещу втория жалбоподател, с окончателно решение от 29 юли 2009 г., Върховният касационен съд отказва да приеме за разглеждане касационната жалба, подадена от него.

Г. Процедура по несъстоятелност и ликвидация на “К.”

21.  В производството по несъстоятелност срещу “К.”, по-голямата част от активите му са разпределени между кредиторите, между ноември 2007 и октомври 2008 г. В две решения, постановени през ноември и декември 2008 г., синдикът прибавя държавата към списъка на кредиторите с вземания над 5 000 000 лева. Тъй като държавата е привилегирован кредитор, почти всички плащания от масата на несъстоятелността след това са направени към нея, но въпреки това значителна част от задълженията на “К.”, остават неизплатени.

22.  Жалбоподателите не се възползват от възможността, предвидена в чл. 648 от Търговския закон (вж. параграф 29 по-долу), да се присъединят към производството по несъстоятелност като кредитори на “К.”. Две други дружества в подобна ситуация -  също задължени да върнат суми в масата на несъстоятелността на основание чл. 646, ал. 2 от Търговския закон - се присъединяват към производството по несъстоятелност, но не получават дължимите им суми.

23.  Производството по несъстоятелност продължава до 2014 г., когато дружеството “К.” е прекратено.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

24.  Производството по несъстоятелност се урежда от Търговския закон от 1991 г. Разпоредбите относно недействителност на сделките по-конкретно са регламентирани в чл. 646 и чл. 647.

25.  В относимия  период чл. 646, ал. 2 гласи следното:

“Следните действия и сделки, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността ..., са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността:

1.  изпълнение на парично задължение, независимо от начина на плащането.”

26.  През 2013 г. чл. 646 е изменен. Неговата ал. 2 понастоящем гласи:

“Могат да бъдат обявени за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността следните действия и сделки, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността ... :

1.  изпълнение на неизискуемо парично задължение, независимо от начина на изпълнението, извършено в едногодишен срок.

...

3.  погасяване на изискуемо парично задължение на длъжника, независимо от начина на изпълнението, извършено в 6-месечен срок.”

Горепосочените периоди се удължават съответно на две години и една година, ако кредиторът е знаел за неплатежоспособността на длъжника (чл. 646, ал. 3).

Към чл. 646 е добавена нова ал. 5, която гласи:

“Алинея 2, т. 1 и 3 не се прилагат, ако изпълнението е в кръга на обичайната дейност на длъжника и когато:

1.  е извършено съобразно уговореното между страните едновременно с предоставянето на равностойна стока или услуга в полза на длъжника или до 30 дни след падежа на паричното задължение, или

2.  след извършване на плащането кредиторът реално е предоставил на длъжника равностойна стока или услуга.”

27.  Тези изменения са предложени в два законопроекта, разгледани заедно от Народното събрание. Обяснителната записка, приложена към първия от тези законопроекти, съдържа следните мотиви:

“[Точка 1 от чл. 646, ал. 2] неоснователно засяга правата на трети лица, които са сключили сделки с длъжника. След като полученото от тях плащане е обявено за недействително, те са длъжни да върнат получената сума. ...

Съгласно тълкуването и прилагането на т. 1 от чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, изпълнението на всяко парично задължение след първоначалната дата на неплатежоспособност от длъжник, обявен в несъстоятелност, е недействително. С буквалното тълкуване на разпоредбата, съдилищата приемат, че въпросът дали спорното плащане действително е намалило масата на несъстоятелността е без значение. Последствията от спорната сделка също не са относими, тъй като е без значение дали тя уврежда интересите на кредиторите на неплатежоспособното дружество.

Предложените изменения са оправдани с оглед на изискванията за върховенство на закона и предвидимост в стопанската дейност и правните сделки.”

28.  Мотивите към втория законопроект посочват, че действащите до този момент правила са довели до злоупотреба и са недостатъчни, особено в следните случаи:

“- липса на подходящ баланс между правилата на производството по несъстоятелност и изискванията за правна сигурност;

- липса на каквато и да било правна защита за ответниците при съответните правни действия;

- широки възможности за обезсилване на обикновени ежедневни сделки, които по никакъв начин не накърняват интересите на кредиторите;

- “подозрителни периоди”, неограничени във времето, а понякога надвишаващи 10 години;

...

- широки възможности за обезсилване на плащания по отношение на услуги, които са жизненоважни за продължаващата стопанска дейност на длъжника (телефон, електричество, вода, отопление, счетоводство, юрисконсулт и др.) ...”

29.  Член 648 от Търговския закон разглежда положението на лицата, чиито сделки с неплатежоспособно дружество са обезсилени по реда на чл. 646 и са осъдени да извършат плащания към масата на несъстоятелността. Те имат право да получат обратно доставените от тях стоки или ако това не е възможно, да се присъединят към производството по несъстоятелност като непривилегировани кредитори.

ПРАВОТО

I.  ОБЕДИНЯВАНЕ НА ЖАЛБИТЕ

30.  Като се има предвид, че двете жалби се отнасят до подобни факти и оплаквания и повдигат идентични въпроси по Конвенцията, Съдът решава, че те трябва да бъдат обединени в съответствие с правило 42 § 1 от Правилника на Съда.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

31.  Жалбоподателите се оплакват, като се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, че са осъдени да платят към масата на несъстоятелността средствата, получени от “К.”, без доказателства за недобросъвестност от тяхна страна и без никаква приемлива възможност за възстановяване на тези средства, по-конкретно чрез присъединяване към производството по несъстоятелност.

32.  Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

А. Твърдения на страните

1.  Правителството

33.  Правителството признава, че съдебните решения, основани на чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, представляват намеса в “притежанията” на жалбоподателите, защитени от чл. 1 от Протокол № 1. Те смятат тази намеса за законосъобразна и преследваща легитимна цел в обществен интерес, а именно защитата на интересите на кредиторите на несъстоятелността.

34.  Правителството твърди, че държавите разполагат с особено широка свобода на преценка, при регулирането на въпроси като производството по несъстоятелност, които налагат внимателно балансиране между насрещните интереси на различни страни. То също така твърди, че жалбоподателите трябва да се разглеждат като лица, поемащи “определени рискове” при предприемането на стопанска дейност и че властите не могат   да носят отговорност за неплатежоспособността на “К.”.

35.  На последно място Правителството посочва, че жалбоподателите са могли да се присъединят към производството по несъстоятелност срещу “К.”, тъй като са имали това право съгласно чл. 648 от Търговския закон. То смята твърденията на жалбоподателите, че тази процедура е безполезна спрямо тях, за “спекулативни и лишени от каквито и да е мотиви”. На това основание, Правителството достига до заключението, че жалбоподателите не са понесли прекомерна индивидуална тежест и че чл. 1 от Протокол № 1 не е нарушен.

2.  Жалбоподателите

36.  Жалбоподателите изтъкват, че сделките с дружество “К.”, които са обявени за нищожни в националните производства, по никакъв начин не засягат интересите на кредиторите на “К.”, тъй като не са намалили активите на “К.”. Въпреки това, чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, действащ по това време, не взема предвид този факт и автоматично ги принуждава да върнат в масата на несъстоятелността сумите, които “К.” им плаща за доставените стоки. Жалбоподателите не биха могли да знаят за невъзможността на К. - към момента, в който получават плащания от него - да изпълни задълженията си към други кредитори, тъй като първоначалната дата на неплатежоспособността му е определена по-късно.

37.  Жалбоподателите твърдят, че чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, приложим към тях, не постига справедлив баланс между интересите на различните участници в производството по несъстоятелност. Те смятат, че липсата на такъв баланс е призната от Народното събрание, което през 2013 г. изменя чл. 646, и се позовават на мотивите, приложени към законопроектите, предлагащи тези изменения. Жалбоподателите твърдят, че ако в техния случай чл. 646, ал. 2 е бил приложим в редакцията си след 2013 г., получените от тях плащания не биха били обявени за недействителни.

38.  Що се отнася до възможността за присъединяване към производството по несъстоятелност, както е предвидено в чл. 648 от Търговския закон, жалбоподателите я смятат за напълно неефективна. Те посочват, че към момента, в който са могли да се присъединят към това производство, а именно в края на 2008 г., след като плащат към масата на несъстоятелността дължимите суми, по-голямата част от активите на “К.” вече са разпределени и държавата се е присъединила като привилегирован кредитор. Нещо повече, дори ако те са се присъединили към производството по несъстоятелност преди държавата да е направила това, жалбоподателите са изчислили, че биха получили само малки и незадоволителни суми (2142 лв. за първата жалбоподателка и 5630 лв. за втория жалбоподател), когато през октомври 2008 г. около 45 000 лв. от активите на “К.” са разпределени между кредиторите, участващи в производството към този момент. Така жалбоподателите достигат до извода, че са били принудени да понесат прекомерна индивидуална тежест в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

39.  Съдът отбелязва, че жалбите не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че те не са недопустими на други основания. Следователно ги обявява за допустими.

2.  По същество

40.  Съдът смята и страните не спорят помежду си, че мерките, срещу които са оплакванията, представляват намеса в “притежанията” на двамата жалбоподатели по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

41.  Съдът се позовава на установената си практика относно структурата на чл. 1 от Протокол № 1 и начина, по който трябва да се прилагат трите правила, съдържащи се в тази разпоредба (вж. например J.A. Pye (Oxford) Ltd and J.A. Pye (Oxford) Land Ltd v. the United Kingdom [GC], № 44302/02, § 52, ЕСПЧ 2007‑III). В настоящите случаи жалбоподателите са задължени да платят парични суми и по този начин са лишени от това, което е тяхна собственост. Тези мерки обаче са елементи на по-широка процедура, целяща да регулира производството по несъстоятелност и по-конкретно да гарантира интересите на кредиторите на неплатежоспособното дружеството. Следователно Съдът смята, че мерките, срещу които са оплакванията, трябва да се разглеждат съгласно т. нар. трето правило, съдържащо се във втория параграф на чл. 1 от Протокол № 1 и отнасящо се до контрола върху използването на собственост (вж. AGOSI v. the United Kingdom, 24 октомври 1986, § 51, Серия A № 108; Капитал Банк АД срещу България, № 49429/99, § 131, ЕСПЧ 2005‑XII (откъси); Zehentner v. Austria, № 20082/02, § 71, 16 юли 2009 г.).

42.  Тази разпоредба трябва да се тълкува в светлината на общия принцип, изложен в първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1. Следователно Съдът трябва да определи дали намесата в “притежанията” на жалбоподателите е законосъобразна и в обществен интерес и дали е постигнала справедлив баланс между нуждите  на общия интерес и правата на жалбоподателите (вж. наред с други Bittó and Others v. Slovakia, № 30255/09, § 95, 28 януари 2014 г., Микроинтелект ООД срещу България, № 34129/03, § 37, 4 март 2014 г.).

43.  Намесата е предвидена в националното законодателство, именно в чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, както е в сила по това време, и следователно е законосъобразна за целите на чл. 1 от Протокол № 1. Освен това намесата явно преследва легитимна цел в обществен интерес, а именно защита на интересите на кредиторите на несъстоятелността. Ето защо основният въпрос е дали намесата постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателите.

44.  Въпросът дали чл. 646, ал. 2 от Търговския закон в редакцията преди 2013 г. по принцип постига такъв баланс, получава отрицателен отговор от страна на българското Народно събрание, което през 2013 г. изменя тази разпоредба, добавяйки в новите алинеи 3 и 5 от чл. 646 допълнителни предпоставки за успешни искове за недействителност на сделките (вж. параграф 26 по-горе). Мотивите към първия законопроект, предлагащ тези изменения, ги обосновава с позоваване на върховенството на закона и “предвидимостта в стопанската дейност и правните сделки” и критикува начина, по който чл. 646, ал. 2 се прилага от националните съдилища, а именно - без да бъде направена оценка дали оспорваното плащане е намалило масата на несъстоятелността или по друг начин е засегнало интересите на кредиторите на несъстоятелността (вж. параграф 27 по-горе). В мотивите към втория законопроект също се посочва, че чл. 646, ал. 2, както е приложим по това време, би могъл да накърни правната сигурност и че не предлага достатъчна защита на лицата, намиращи се в същото положение като жалбоподателите. В тях се критикува съществуващият риск от неопределената продължителност на “подозрителните периоди” (вж. параграф 28 по-горе). Измененията на чл. 646, въведени през 2013 г., отстраняват тези недостатъци, най-вече като дават на съдилищата право на преценка дали плащането трябва да бъде обявено за недействително, като се ограничава максималната продължителност на “подозрителния период” и като се изключат плащанията, направени в рамките на “обичайната стопанска дейност” на неплатежоспособното дружество и за които са получени еквивалентни стоки или услуги (вж. параграфи 25-26 по-горе).

45.  Съдът не вижда причини да отхвърли мнението на националния законодател, че чл. 646, както е приложим за жалбоподателите преди измененията от 2013 г., не предлага балансиран подход. Макар да признава, че държавите имат широка свобода на преценка при регулирането на икономически и социални въпроси, като например в този случай, производства по несъстоятелност, в които са заложени редица конкурентни частни интереси (вж. например Kotov v. Russia [GC], № 54522/00, § 131, 3 април 2012 г.), той не може да не заключи, че при обстоятелствата по настоящите случаи, чрез прилагане на първоначалната редакция на чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, жалбоподателите са поставени в особено неблагоприятно положение. Фактори, които изглеждат относими към справедливия баланс, като например фактът, че жалбоподателите са доставили на дружеството “К.” стоките, за които са получили плащане, че това е извършено в рамките на обичайната търговска дейност на тези дружества и че няма абсолютно никакви доказателства за недобросъвестност от страна на жалбоподателите, не са взети предвид от националните съдилища. Вместо това, в съответствие с действащото по това време национално законодателство, на жалбоподателите е разпоредено автоматично, а именно без съдилищата да разполагат с каквото и да е право на преценка по въпроса, да върнат получените от дружеството “К.” суми. Както е прието от националните съдилища (вж. параграф 17 по-горе относно производството срещу втория жалбоподател), въпросните плащания не са намалили масата на несъстоятелността и не са засегнали интересите на кредиторите на несъстоятелността. На последно място, не е представено доказателство, че по времето, когато приемат плащанията на “К.”, жалбоподателите са наясно или биха могли да са наясно с неговата невъзможност да покрие дълговете си или че естеството на сделките, които сключват, е такова, което ще навреди на интересите на кредиторите на “К.”.

46.  На последно място Съдът трябва да проучи дали предвидените в закона правни средства за защита съгласно чл. 648 от Търговския закон (вж. параграф 29 по-горе) са ефективни. В това отношение Съдът отбелязва, че никъде в рамките на националното производство или в производството пред него не се твърди, че е възможно за жалбоподателите да поискат връщането на доставените на “К.” стоки. Вярно е, че Правителството твърди, че е било възможно за жалбоподателите да се присъединят към производството по несъстоятелност и да претендират за парите, които са загубили. Неговите аргументи в това отношение обаче са общи (вж. параграф 35 по-горе) и не оспорват конкретните изчисления на жалбоподателите, които показват, че в този случай от процедурата, предвидена в чл. 648, би имало малка или никаква полза (вж. параграф 38 по-горе). Следователно Съдът заключва, че след като на жалбоподателите е разпоредено да върнат сумите, които получават от “К.” - съгласно разпоредба, която нарушава принципа на правна сигурност и не успява да защити задоволително техните права (както признава Народното събрание) - те не са разполагали с ефективни средства, за да компенсират загубите си.

47.  Горното е достатъчно, за да може Съдът да заключи при обстоятелствата по настоящото дело, че намесата в “притежанията” на жалбоподателите не постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателите и че жалбоподателите са принудени да понесат прекомерна и неоправдана индивидуална тежест.

48.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

49.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

1.  Първата жалбоподателка

50.  По отношение на имуществени вреди, първата жалбоподателка претендира възстановяване на сумите, платени от нея към масата на несъстоятелността след успешното производство по обявяване на недействителност на сделките срещу нея. Платената сума, включително лихвите и разноските, свързани с изпълнителното производство, възлиза на 28 523,97 лв. (равностойността на 14 590 евро). Жалбоподателката също така претендира лихва за забава върху тази сума, изчислена в съответствие с националните правила, за периода между 20 юни 2009 г. и 30 ноември 2017 г.; по нейни изчисления, лихвата за този период възлиза на 24 861,07 лв. (равностойността на 12 716 евро).

51.  По отношение на неимуществени вреди, първата жалбоподателка претендира 40 000 евро като твърди, че е претърпяла страдание и чувство на безсилие. Тя посочва, че в продължение на години остава в тежко финансово положение, след като плаща сумата, посочена по-горе.

52.  Правителството оспорва претенциите. То призовава Съда да ги отхвърли или да присъди обезщетение, “значително по-малко” от исканото.

53.  Съдът намира, както е посочено по-горе, че разпоредбите на Търговския закон са приложени спрямо жалбоподателката по начин, който нарушава чл. 1 от Протокол № 1, и че Правителството-ответник не е представило обосновани аргументи за обратното.. Съответно Съдът смята за оправдано да присъди на първата жалбоподателка цялата сума, която тя е трябвало да върне в резултат на прилагането на тези разпоредби, а именно 14 590 евро (вж. параграф 50 по-горе).

54.  Първата жалбоподателка претендира освен това лихва за забава (вж. параграф 50 по-горе). Съдът напомня, че присъждането на парични обезщетения съгласно чл. 41 от Конвенцията има за цел да постави жалбоподателите доколкото е възможно в положението, в което биха били, ако не е настъпило нарушение на техните права (вж. Kingsley v. the United Kingdom [GC], № 35605/97, § 40, ЕСПЧ 2002‑IV). Следователно приложимият лихвен процент, който има за цел да компенсира загубата на стойност на присъждането във времето, следва да отразява националните икономически условия като равнищата на инфлация и лихвения процент през съответния период (вж. Runkee and White v. the United Kingdom, № 42949/98 и 53134/99, § 52, 10 май 2007 г., и Vaskrsić v. Slovenia, № 31371/12, § 98, 25 април 2017 г.). Съдът отбелязва, че първата жалбоподателка претендира лихва, основана на националната ставка за лихва за забава (вж. параграф 50 по-горе). Съдът обаче по принцип не е задължен да следва националното законодателство, тъй като националните правила биха могли да преследват други цели, различни от поставянето на жалбоподателите в положението, в което биха били, ако не е настъпило нарушение на техните права. Този принцип е още по-релевантен, когато основното обезщетение не произтича от задължение на Правителството-ответник съгласно националното законодателство (за разлика от Чорбов срещу България, № 39942/13, § 56, 25 януари 2018 г.).

55.  В светлината на горните съображения Съдът счита, че е разумно да се прилага лихвен процент, равен на основния лихвен процент на Българска народна банка през съответния период плюс един процентен пункт, и да присъди на първата жалбоподателка 1500 евро по настоящата позиция. Общото присъждане по отношение на имуществени вреди се равнява на  16 090 евро.

56.  По отношение на неимуществени вреди, Съдът присъжда на първата жалбоподателка 3000 евро.

2.  Вторият жалбоподател

57.  По отношение на имуществени вреди, вторият жалбоподател претендира възстановяване на сумите, платени от него към масата на несъстоятелността в резултат на успешното производство по обявяване на недействителност на сделките. Платената сума, включително лихвите и разноските, свързани с изпълнителното производство, възлиза на 47 207,49лв. (равностойността на 24 150 евро). Вторият жалбоподател също така претендира лихва за забава върху тази сума, изчислена в съответствие с националните правила, за периода между 27 октомври 2009 г. и 30 ноември 2017 г.; лихвата за този период, както е изчислена от жалбоподателя, възлиза на 45 520,08 лв. (равностойността на 23 280 евро).

58.  Вторият жалбоподател претендира и 20 000 евро неимуществени вреди, като се позовава на по-ранни дела, в които Съдът присъжда такова обезщетение на юридически лица или организации (Markass Car Hire Ltd v. Cyprus, № 51591/99, § 50, 2 юли 2002 г.; Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България, № 39023/97, §§ 114-16, 16 декември 2004 г.; и Paykar Yev Haghtanak Ltd v. Armenia, № 21638/03, § 56, 20 декември 2007 г.). Той твърди, че събитията, от които се оплаква, са причинили страдание и чувство на безсилие на едноличния собственик и управител.

59.  Правителството оспорва претенциите. То призовава Съда да ги отхвърли или да присъди обезщетение, “значително по-малко” от исканото.

60.  Съдът намира, както е посочено по-горе, че разпоредбите на Търговския закон са приложени спрямо втория жалбоподател по начин, който нарушава чл. 1 от Протокол № 1 и че Правителството-ответник не представя обосновани аргументи за обратното. Съответно Съдът смята за оправдано да присъди на жалбоподателя цялата сума, която той е трябвало да плати в резултат на прилагането на тези разпоредби, а именно 24 150 евро (вж. параграф 57 по-горе).

61.  Вторият жалбоподател претендира освен това лихва за забава върху тази сума (вж. параграф 57 по-горе). Съдът, като се позовава на съображенията си по този въпрос по отношение на претенциите на първата жалбоподателка (вж. параграфи 54-55 по-горе), смята, че е разумно да присъди на втория жалбоподател 2200 евро по настоящата позиция. Общото присъждане по отношение на имуществени вреди се равнява на 26 350 евро.

62.  Относно неимуществените вреди, Съдът отново заявява, че той по принцип може да присъжда обезщетение на търговско дружество. Неимуществените вреди, понесени от тези дружества, могат да бъдат под формата на вреди на репутацията им, несигурност при планирането на решения, нарушаване на управлението на дружеството и накрая, макар и в по-малка степен, безпокойство и неудобства, причинени на членовете на ръководството (вж. Comingersoll S.A. v. Portugal [GC], № 35382/97, § 35, ЕСПЧ 2000‑IV, и Centro Europa 7 S.r.l. and Di Stefano v. Italy [GC], № 38433/09, § 221, ЕСПЧ 2012 г.). В настоящия случай Съдът приема твърдението на жалбоподателя, че неговият управител и едноличен собственик е претърпял безпокойство и неудобства в резултат на нарушаване на правата му. Отсъждайки по справедливост, той присъжда 3000 евро по тази позиция.

Б. Разходи и разноски

1.  Претенции във връзка с националното производство

63.  Първата жалбоподателка претендира 1 832,37 лева (равностойността на 937 евро) по отношение на съдебните такси, дължими от нея в хода на националното производство и 4025 лева (равностойността на 2058 евро) за разходите и разноските, присъдени на ищеца по делото, а именно дружество “Е.”. Що се отнася до съдебните такси, жалбоподателката представя доказателства, че е платила 630.79 лева (равностойността на 323 евро). Що се отнася до присъждането на разходи и разноски в полза на “E.”, жалбоподателката представя изпълнителен лист срещу нея и писмо от съдия-изпълнител, с което тя е уведомена за започване на изпълнително производство.

64.  Първата жалбоподателка също така претендира лихва за забава върху горните суми, изчислена в съответствие с националните правила за различни периоди, започващи през декември 2007 г. или януари 2009 г. и приключващи на 30 ноември 2017 г., за които лихвата възлиза на 5501,37 лв. (равностойността на 2814 евро).

65.  Вторият жалбоподател претендира 2 697,76 лева (равностойността на 1 380 евро) за съдебните такси, дължими от него в хода на националното производство, 1500 лв. (равностойността на 715 евро) за хонорари на адвокатите му и 7290.13 лева (равностойността на 3730 евро) за разходите и разноските, присъдени на успешния ищец в това производство, а именно дружество “Е.”. Що се отнася до съдебните такси, вторият жалбоподател представя доказателства, че е платил 696,88 лева (равностойността на 356 евро). Той представя доказателства, показващи, че също е платил посочената по-горе сума на своя процесуален представител. От друга страна, той не представя никакви документи, доказващи, че е заплатил разходите, присъдени на “Е.”.

66.  Вторият жалбоподател също така претендира лихва за забава върху горните суми, изчислена в съответствие с националните правила за различни периоди, започващи между февруари 2008 г. и юли 2009 г. и приключващи на 30 ноември 2017 г., за които лихвата възлиза на 10 151,44 лв. (равностойността на 5190 евро).

67.  Правителството оспорва претенциите, без да прави конкретни коментари.

68.  Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай първата жалбоподателка доказва, че е платила в действителност 323 евро (вж. параграф 63 по-горе), а вторият жалбоподател - че е платил 1071 евро (356 евро за съдебни такси плюс 715 евро за процесуално представителство, вж. параграф 65 по-горе). Съответно Съдът присъжда тези суми. При липса на каквото и да е доказателство, той не може да заключи, че жалбоподателите действително са платили остатъка от претендираните от тях суми или че тези суми все още са дължими (вж. Киров и други срещу България (решение за допустимост), № 57214/09, §§ 42-45, 9 януари 2018 г.). На последно място, не е в практиката на Съда да се присъжда лихви за забава върху разноските и разходите, присъдени за период, предхождащ решението му.

2.  Претенции във връзка с производството пред Съда

69.  Жалбоподателите претендират 6720 евро  възнаграждение за  работата, извършени от техните процесуални представители пред Съда, а именно 56 часа при часова ставка от 120 евро. В подкрепа на тази претенция те представят договори за процесуално представителство и съответните справки за изработените часове. Жалбоподателите претендират допълнителни 283,21 евро за канцеларски разходи, пощенски услуги и писмен превод, като представят пощенски фактури и договори с преводач. Жалбоподателите молят, независимо от размера на присъждането, направено от Съда, 1002,13 евро да бъдат платени на първата жалбоподателка, 1200,10 евро да бъдат платени на втория жалбоподател, а остатъкът да бъде прехвърлен директно в банковите сметки на техните процесуални представители г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева.

70.  Правителството оспорва претенциите като посочва по-конкретно, че разходите за превод не са необходими, тъй като представителите на жалбоподателите трябва да могат да използват един от официалните езици на Съда.

71.  Както вече беше посочено, Съдът може да присъжда разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като се имат предвид наличните документи и горепосочените критерии, Съдът смята за разумно да присъди на жалбоподателите сумата от 4000 евро, покриваща разходите по всички позиции. По молба на жалбоподателите, 1002,13 евро от тази сума трябва да се платят на първата жалбоподателка, 1200,10 евро на втория жалбоподател, а остатъкът да се преведе директно в банковите сметки на процесуалните представители на жалбоподателите.

В. Лихва за забава

72.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Решава да обедини жалбите;

2.  Обявява жалбите за допустими;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 16 090 евро (шестнадесет хиляди и деветдесет евро) на първата жалбоподателка и 26 350 евро (двадесет и шест хиляди триста и петдесет евро) на втория жалбоподател за имуществени вреди и по 3000 евро на всеки жалбоподател за неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят;

(ii) 5394 евро (пет хиляди триста деветдесет и четири евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, от които 1325,13 евро (хиляда триста двадесет и пет евро и тринадесет цента) трябва да бъдат платени на първата жалбоподателка, 2271.10 (две хиляди двеста седемдесет и едно евро и десет цента) - на втория жалбоподател, а останалата част - директно на процесуалните представители на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 5 юли 2018 г., в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
       Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 5.7.2018 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-184269