Номер на жалба: 43503/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Административно производство, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6-1) Граждански права и задължения

По делото Александър Събев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ

в състав:

            Ангелика Нюсбергер (Angelika Nußberger), председател,

       Ерик Мьозе (Еrik Møse),

       Андре Потоцки (André Potocki),

       Йонко Грозев (Yonko Grozev),

       Шифра O’Лийри (Síofra O’Leary),

       Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),

            Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov), съдии,

и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 26 юни 2018 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 43503/08) срещу Република България, подадена в Съда на 3 септември 2008 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин, г-н Александър Асенов Събев („жалбоподателят“).

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа Г. Петкова, адвокат практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-жа А. Панова, от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че правото му на достъп до съд, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията, е нарушено с мотива, че съдилищата, които разглеждат жалбата срещу уволнението му, не разполагат с достатъчна компетентност, за да се произнесат по представения пред тях случай, което според него не им е позволило да разгледат всички решаващи въпроси за приключването на делото.

4.  На 4 януари 2017 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

1.  Жалбоподателят е роден през 1967 г. и живее в София.

2.  Към момента на събитията той е офицер в българската армия с чин „майор“ и работи за Военното разузнаване от доста години.

7.  На 27 май 2005 г. жалбоподателят е информиран, че му е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация на национално ниво. В заповедта се уточнява единствено правното основание, на което тя се базира, а именно чл. 59, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на класифицираната информация.

8.  В същия ден жалбоподателят подава административна жалба срещу това решение пред Държавната комисия по сигурността на информацията („Държавната комисия“). Той твърди, че не е нарушил горепосочената законова разпоредба.

9.  С писмо от 22 юли 2005 г. Държавната комисия информира жалбоподателя, че на 15 юли 2005 г. жалбата му е разгледана и отхвърлена. Писмото не съдържа подробности нито за разискванията, нито за мотивите на Комисията.

10.  На 8 август 2005 г. жалбоподателят е освободен от длъжността си към Военното разузнаване, а на 30 септември 2005 г. е прехвърлен в Разузнавателното управление на Генералния щаб на армията.

11.  С писмо от 29 август 2006 г. Държавната комисия информира директора на Разузнавателното управление на Генералния щаб, че на 22 август 2006 г. е отнела на жалбоподателя разрешението му за достъп до класифицирана информация от НАТО и че той вече не разполага и с достъп до класифицирана информация на национално ниво. Тя посочва, че вследствие на отнемането на достъпа прехвърлянето на въпросното лице в Разузнавателното управление е в нарушение на чл. 59, ал. 6 от Закона за защита на класифицираната информация. Писмото не съдържа подробности нито за разискванията, нито за мотивите на Държавната комисия.

12.  На 30 август 2006 г. жалбоподателят научава за това писмо.

13.  На 11 септември 2006 г. директорът на Разузнавателното управление сезира Комисията за статута на офицерите към Генералния щаб, която, по време на заседанието си в същия ден, установява, че жалбоподателят не отговаря на законовите условия, за да заема поста си, поради това че няма разрешение за достъп до цитираните по-горе два вида класифицирана информация. Тя излиза с предложението професионалният му договор да бъде прекратен след изтичането на 6-месечно предизвестие.

14.  На 12 септември 2006 г. жалбоподателят научава за това решение.

15.  В периода от септември до декември 2006 г. жалбоподателят се обръща към различни държавни органи, за да научи конкретното основание за отнемането на разрешенията му за достъп. Държавната комисия му отговаря, че не може да му предостави тази информация и че няма да преразгледа решението си. Министърът на отбраната посочва, че жалбата му е неоснователна, а Народното събрание му отговаря, че въпросът не е от неговата компетентност.

16.  Със заповед от 23 март 2007 г. министърът на отбраната прекратява договора на жалбоподателя заради неизпълнението на законовите условия за заемането на длъжността му. Жалбоподателят е информиран за това решение на 12 април 2007 г.

17.  На 23 април 2007 г. жалбоподателят оспорва издадената срещу него заповед за уволнение пред Върховния административен съд („ВАС“), като се позовава на липсата на обоснованост на заповедта, както и на някои процедурни нарушения. Оплаква се преди всичко от това, че в заповедта не се споменава нито един факт, който да обосновава уволнението му.

18.  С решение от 19 ноември 2007 г. тричленен съдебен състав на ВАС отхвърля жалбата на жалбоподателя. Според това решение оспорваната заповед е достатъчно мотивирана, конкретно - с останалите документи от преписката; установява се, че на жалбоподателя са отнети разрешенията му за достъп до класифицирана информация, което е потвърдено и от Държавната комисия; съгласно действащите законови разпоредби, отнемането на тези разрешения не трябва да е изрично мотивирано и не подлежи на съдебен контрол; отнемането на разрешенията означава, че жалбоподателят не може да заема длъжност, изискваща разрешение за достъп до класифицирана информация, за период от три години; министърът на отбраната издава заповедта за неговото уволнение, тъй като е обвързан от фактическите констатации на Държавната комисия. Освен това, съдебният състав на ВАС не установява никакви процедурни нарушения.

19.  Жалбоподателят подава касационна жалба пред петчленен състав на ВАС. Отново се позовава на аргумента, че уволнението му е незаконосъобразно и немотивирано. Той твърди, че не е допуснал никакво нарушение и не е бил информиран за точната причина за отнемането на разрешенията му за достъп до класифицирана информация. Той иска от ВАС да задължи военните власти да му предоставят документите, които служат като доказателства за отнемането на въпросните разрешения.

20. С решение от 6 март 2008 г. петчленен състав на ВАС потвърждава решението на по-низшестоящия съд. Върховният съд смята, че уволнението на жалбоподателя е мотивирано с отнемането на разрешенията му за достъп от Държавната комисия. Той посочва, че самото отнемане не трябва да е мотивирано и не подлежи на съдебен контрол. Счита, че министърът на отбраната е длъжен да се съобрази с решението на специализираните административни органи и да разпореди освобождаването от длъжност на жалбоподателя, което той е направил. Той допълва, че жалбоподателят е запознат с обстоятелствата, обосноваващи уволнението му, на 30 август 2006 г., датата, на която е информиран за решението на Държавната комисия да му отнеме разрешенията за достъп до класифицирана информация.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

А. Достъпът до класифицирана информация

21.  Законът за защита на класифицираната информация урежда защитата, съхраняването и достъпа до класифицирана информация. Държавната комисия е органът, отговорен за прилагането на този закон. Тя се състои от петима членове, избрани за срок от пет години от Министерски съвет по предложение на министър-председателя.

22.  Достъпът до класифицирана информация е възможен единствено ако съответното лице има разрешение (вж. членове 36 и 38 от Закона).

23.  Съгласно чл. 59, ал. 1, т. 2 ЗЗКИ, разрешението за достъп до класифицирана информация се отнема, ако засегнатото лице е извършило нарушение на закона или на подзаконовите актове по прилагането му, като причинява вреди за интересите на държавата и на органите, имащи достъп до класифицирана информация, или като създава опасност да нанесе подобна вреда. Съгласно ал. 3 на същия член, решението за отнемане на разрешение за достъп не се мотивира. Лицето, на което е отнето разрешението за достъп, няма право да заема длъжност, свързана с работа с класифицирана информация, за срок от три години от отнемането (ал. 6 на същия член).

24.  Отнемането на разрешение за достъп може да бъде обжалвано пред Държавната комисия (чл. 62 от Закона). Съгласно чл. 68 ЗЗКИ, в редакцията на закона до 2016 г., решението на комисията е окончателно.

25.  На 13 септември 2016 г. чл. 68 ЗЗКИ е изменен. Разпоредбата вече разрешава на засегнатите лица да обжалват решенията на Държавната комисия пред ВАС.

Б. Уволнението на кадрови военни служители

26.  Съгласно чл. 128б, ал. 1, т. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили от 1995 г., вече отменен, министърът на отбраната може да освободи от служба кадрови военен, ако същият не отговаря на изискванията за заеманата длъжност. Заповедта на министъра може да бъде оспорена пред ВАС (чл. 132 от същия закон).

27.  Съгласно чл. 199, ал. 1, т. 2 от Правилника за кадровата военна служба, в сила към момента на събитията, военнослужещ не отговаря на изискванията за заемане на длъжността си, ако не притежава разрешение за достъп до класифицирана информация.

ПРАВОТО

I. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

28.  Жалбоподателят се оплаква, че е нарушено правото му на достъп до съд, който да разполага с достатъчна компетентност, за да се произнесе по гражданския спор, по който той е страна. Позовава се в тази връзка на член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

“Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (…), има право на справедливо (…) гледане на неговото дело (…) от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. (…)“

A.  Относно допустимостта

I. Аргументи на страните

29.  Правителството оспорва допустимостта на жалбата на жалбоподателя на две основания. Първо, като се позовава на Данауар и други срещу България (реш.), № 25843/07, 20 януари 2015 г., то повдига възражение за недопустимост, основавана на неспазването на 6-месечния срок за подаване на жалба. В това отношение то посочва, че уволнението на жалбоподателя се обосновава с отнемането на разрешенията му за достъп до класифицирана информация от страна на Държавната комисия и че това решение, като окончателно, не подлежи на съдебен контрол. Следователно, според него, 6-месечният срок започва да тече от датата, на която е уведомен за решението на Държавната комисия, а именно 30 август 2006 г., а жалбоподателят предявява жалбата си на 3 септември 2008 г., тоест две години по-късно.

30.  Алтернативно, Правителството повдига възражение, основано на липсата на качеството на жертва на жалбоподателя. То твърди, че съгласно действащото национално законодателство към момента на фактите, лице, лишено от разрешението си за достъп до класифицирана информация, не може да заема длъжност, която му позволява достъп до такава информация, за период от три години, следващ отнемането на разрешението. То посочва, че в случая на жалбоподателя този срок е изтекъл на 30 август 2009 г. Оттогава, според него, жалбоподателят е загубил статута си на жертва на нарушението, от което се оплаква, към тази последната дата, с вдигането на ограничението за заемане на длъжност, подобна на онази, която е заемал към момента на уволнението си.

31.  От своя страна, жалбоподателят поддържа, че 6-месечният срок за сезирането на Съда е започнал да тече от датата на последното решение, постановено от националните съдилища относно уволнението му, а именно 6 март 2008 г. Подобно на това, което Съдът потвърждава в наскоро издаденото решение по делото Миряна Петрова срещу България, № 57148/08, чл. 32, 21 юли 2016 г., жалбоподателят твърди, че в случая е заложено не правото му на достъп до класифицирана информация, а правото му да заема държавна служба, което право е засегнато поради отнемането на разрешенията му за достъп. Той счита, че уволнението му е предмет на съдебна процедура, водена от съдилища, които не разполагат с достатъчна компетентност, за да постановят решение за законосъобразността на същото, и счита, че въпросният 6-месечен срок в действителност започва да тече след края на тази съдебна процедура.

32.  Жалбоподателят твърди, че жалбата му не е явно необоснована и че отговаря на всички изисквания за допустимост, изброени в член 35 § 2 от Конвенцията.

2. Преценката на Съда

33.  Съдът счита, че първо трябва да разгледа възражението на Правителството относно отпадането на статута на жертва на жалбоподателя, съгласно което след изтичането на максималния срок на забраната да заема длъжност, изискваща разрешение за достъп до класифицирана информация, жалбоподателят вече не е засегнат от твърдяното нарушение на Конвенцията (вж. параграф 30 по-горе).

34.  Съдът припомня, че предметът на настоящата жалба се отнася до ограничения обхват на разглеждане от националните съдилища в рамките на процедура за уволнение, а не до законосъобразността и необходимостта от самото уволнение, което попада в обхвата на компетентността на националните съдилища. Следователно, фактът, че жалбоподателят вече не е възпрепятстван да кандидатства за длъжност, изискваща разрешение за достъп до класифицирана информация, не му отнема качеството на жертва на нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. Ето защо, това възражение на Правителството трябва да се отхвърли.

35.  Освен това, Правителството повдига възражение за недопустимост поради неспазването на 6-месечния срок. За начална дата на този срок то счита датата, на която жалбоподателят е уведомен за решението на Държавната комисия, неподлежащо на друго обжалване, с което се потвърждава отнемането на разрешенията на жалбоподателя за достъп до класифицирана информация, а именно 30 август 2006 г. (вж. параграф 29 по-горе). Жалбоподателят оспорва позицията на Правителството, като изтъква, че този срок започва да тече от датата, на която съдилищата постановяват окончателното решение по спора, имащ за предмет обжалването на неговото уволнение (вж. параграф 31 по-горе).

36.  Съдът счита, че при специфичните обстоятелства на случая тези аргументи на страните са толкова тясно свързани със съществото на оплакването на жалбоподателя, повдигнато по член 6 § 1 от Конвенцията, а именно твърдяната липса на компетентност на съдилищата да се произнесат по всички въпроси от решаващо значение за изхода на производството по обжалване на уволнението му, че възражението за недопустимост следва да бъде присъединено към съществото на спора.

37.  Освен това, като отбелязва, че оплакването на жалбоподателя не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 а) от Конвенцията и че не е недопустимо на друго основание, Съдът я обявява за допустима.

Б.  По същество

1.  Аргументи на страните

a)  Жалбоподателят

38.  Жалбоподателят заявява, че жалбата, която подава срещу работодателя си, засяга определянето на право от граждански характер, а именно правото му да продължи да заема длъжност в Разузнавателното управление към Генералния щаб на армията. Той изтъква, че националното законодателство му позволява да оспори законосъобразността на уволнението му от въпросната длъжност, което и посочва, че е направил. Той посочва, че съгласно установените от Съда в решението му по делото Vilho Eskelinen et autres c. Finlande [ГК], n° 63235/00, § 62, ЕСПЧ 2007-II, гаранциите по член 6 § 1 от Конвенцията в нейния гражданскоправен аспект трябва да бъдат приложени в рамките на съдебното производство за оспорване на уволнението му.

39.  Жалбоподателят изтъква, че административните съдилища, които разглеждат случая му, не обръщат сериозно внимание на всички въпроси, които според него имат отношение по случая. Той твърди, в частност, че същите отказват да вземат под внимание валидността на фактическите обстоятелства, послужили като претекст, за да му бъдат отнети разрешенията за достъп до класифицирана информация. Според него, това е ключов за изхода на жалбата въпрос, тъй като уволнението му явно се основава на отнемането именно на тези разрешения за достъп. Жалбоподателят допълва, че националните съдилища само се позовават на решението на специализираната в това отношение комисия, без да разглеждат валидността на изложените от нея мотиви, които мотиви, според него, никога не са му били съобщени.

40.  Жалбоподателят твърди, че процедурата по отнемането на разрешенията пред специализираната комисия не е обхваната от гаранциите на член 6 от Конвенцията, тъй като тя се провежда от административен орган, който според него, не е нито независим, нито безпристрастен.

41.  Той поддържа, че при тези обстоятелства отказът на административните съдилища да разгледат съществен за изхода на делото въпрос го е лишило от правото му на достъп до съд с достатъчна компетентност, за да се произнесе относно правото му да бъде назначен на служба.

б)  Правителството

42.  Правителството оспорва тезата на жалбоподателя и призовава Съдът да установи, че в случая не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. То уточнява още в началото, че правото на достъп до съд, гарантирано от тази разпоредба, не е абсолютно и може да бъде ограничавано в известна степен, като се преследва законна цел и се съблюдава наличието на разумна връзка за пропорционалност между използваните средства и преследваната цел.

43.  Правителството твърди, че в случая правният спор относно определянето на гражданските права на жалбоподателя е разгледан от създаден в съответствие със закона, компетентен, независим и безпристрастен съд, който се е произнесъл в рамките на справедливо съдебно производство.

44.  То посочва, че разрешенията за достъп до класифицирана информация са отнети на жалбоподателя на основание чл. 59, ал. 1 от Закона за защита на класифицираната информация. То заявява, че това решение не се мотивира и че не подлежи на съдебен контрол. Според него, това законодателно решение се основава на необходимостта от защита на националната сигурност и интересите на държавата.

45.  Правителството изтъква, че като отчита отнемането на тези разрешения и съгласно чл. 128б от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и чл. 199 от Правилника за кадрова военна служба, министърът на отбраната взема решение да уволни жалбоподателя с мотива, че същият не отговаря на необходимите условия, за да заема съответната длъжност. Допълва, че вътрешната процедура, приложима в такива случаи, е спазена, както и че жалбоподателят е бил уведомен за основанието за неговото уволнение.

46.  Правителството твърди, че жалбоподателят е упражнил правото си на достъп до съд, като е оспорил уволнението си пред компетентните административни съдилища. То посочва, че последните са разгледали цялостно и задълбочено законосъобразността на уволнението и са установили всички фактически обстоятелства, относими към решаването на правния спор, а именно отнемането на разрешенията за достъп до класифицирана информация. То добавя, че самото отнемане е извършено от специализиран орган, а именно Държавната комисия, чието решение има задължителна сила по отношение на министъра. В това отношение Правителството заявява, че член 6 § 1 от Конвенцията не ограничава националните съдилища да се позовават в решенията си на заключенията на експерти, когато това е необходимо поради спецификата на въпросите, с които са сезирани.

47.  Правителството посочва, че въз основа на събраните доказателства националните съдилища достигат до заключението, че уволнението на жалбоподателя е в съответствие с действащото законодателство, както и че постановените по делото съдебни актове са в достатъчна степен мотивирани. Според него, по този начин жалбоподателят е получил достъп до съд, компетентен да разгледа всички относими за изхода на делото въпроси.

48.  Правителството посочва, че настоящият случай се различава от обстоятелствата по делата Фазлийски срещу България (№ 40908/05, 16 април 2013 г.) и Миряна Петрова срещу България (№ 57148/08, 21 юли 2016 г.), при които Съдът установява нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. То твърди, че жалбоподателят активно участва във въпросния процес и е запознат с причините, обосновали неговото уволнение. То заявява, че в конкретния случай е налице разумно съотношение между ограничаването на компетентността на националните съдилища и необходимостта да бъде защитена националната сигурност, което е в съответствие с член 6 § 1 от Конвенцията. То допълва освен това, че от 2016 г. решенията за отнемане на разрешения за достъп до класифицирана информация подлежат на обжалване пред административните съдилища.

2.  Преценка на Съда

а) Общи принципи

49.  В своето решение по Vilho Eskelinen et autres c. Finlande [ГК], no 63235/00, § 62, ЕСПЧ 2007‑II, Съдът приема, че обикновените трудови спорове на държавните служители попадат по принцип в обхвата на член 6 § 1 от Конвенцията в неговия гражданскоправен аспект. Съдът уточнява, че е налице презумпция, че член 6 от Конвенцията намира приложение и установява две условия, позволяващи на държавата ответник да се позове пред него на статута на държавния служител на даден жалбоподател, за да го ограничи от защитата, предоставена от член 6: в националното законодателство на засегнатата държава изрично трябва да се изключва достъпът до съд, когато става въпрос за съответна длъжност или категория служители, и този отказ трябва да се основава на обективни мотиви, свързани с държавния интерес (пак там).

50.  Съдът припомня, че всеки има право съд да разгледа всяко възражение относно неговите „граждански права и задължения“. По този начин член 6 § 1 от Конвенцията обхваща „правото на съд“, което включва и „правото на достъп“, а именно правото да се сезира съд по гражданскоправни въпроси, което е един от аспектите му (вж. Golder c. Royaume-Uni, 21 февруари 1975 г., § 36, серия A, № 18).

51.  По принцип член 6 § 1 от Конвенцията изисква обжалване, в рамките на което съдът има компетентност да разгледа всички фактически и правни въпроси, които имат отношение по случая, с който е сезиран (вж. Terra Woningen B.V. c. Pays-Bas, 17 декември 1996 г., § 52, Recueil des arrêts et décisions (Сборник с решения по същество и допустимост) 1996‑VI). Това по-конкретно предполага, че съдията разполага с правомощието да разгледа едно по едно всяко оплакване на жалбоподателя по същество, без да отказва да разгледа нито едно от тях, както и да изложи ясни мотиви за тяхното отхвърляне. Колкото до фактите, съдията трябва да има право да преразглежда онези от тях, които са в основата на предявената от жалбоподателя жалба (вж. Bryan c. Royaume-Uni, 22 ноември 1995 г., §§ 44-45, серия A, № 335‑A).

б) Приложение на тези принципи в случая

52.  На първо място, Съдът отбелязва, че в случая не става въпрос за правото на достъп на жалбоподателя до държавни тайни, което не е гарантирано от Конвенцията (вж. Regner c. République tchèque [ГК], no 35289/11, § 109, ЕСПЧ 2017 (откъси)), а за правото му да заема държавна длъжност, което е било засегнато с отнемането на неговите разрешения за достъп до класифицирана информация. Националното законодателство позволява на жалбоподателя да обжалва освобождаването си от длъжността, която е заемал в Разузнавателното управление към Генералния щаб на армията (вж. параграф 26 in fine по-горе), и Правителството не оспорва приложимостта на член 6 в 1 от Конвенцията към процедурата по обжалване на уволнението на жалбоподателя. С оглед на специфичните обстоятелства по случая и съгласно установените въз основа на собствената му практика критерии (вж. параграф 49 по-горе), Съдът счита, че въпросният правен спор се отнася до установяването на „гражданско право“ по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията и че тази норма, в нейния гражданскоправен аспект, намира приложение към съдебния процес по обжалване на уволнението на жалбоподателя.

53.  Съдът изрично подчертава, че жалбоподателят предявява жалбата си пред него едва след края на съдебния процес, но в срок, не надхвърлящ 6-месечния срок (вж. параграфи 1 и 20 по-горе). Следователно възражението за неспазване на 6-месечния срок, повдигнато от Правителството и присъединено към съществото на жалбата по член 6 § 1 от Конвенцията, следва да се отхвърли (вж. параграф 36 по-горе).

54.  На следващо място, Съдът трябва да определи дали въпросният правен спор е разгледан от съд, компетентен да се произнесе по всички релевантни фактически и правни въпроси.

55.  Като се обръща към фактите по делото, той отбелязва, че като уволнява жалбоподателя от заеманата от него длъжност, министърът на отбраната не е упражнил дискреционна власт. Изглежда, че той е бил длъжен да уволни жалбоподателя, тъй като последният вече не разполага с разрешения за достъп до класифицирана информация, които са необходимо условие, за да изпълнява функциите си в структурите на Генералния щаб на армията (вж. параграфи 18, 20 и 27 по-горе).

56.  От това следва, че законосъобразността на уволнението на жалбоподателя изцяло зависи от отговора на въпроса дали отнемането на разрешенията за достъп до класифицирана информация на заинтересованото лице е обосновано (вж. Ternovskis c. Lettonie, no 33637/02, § 44, 29 април 2014 г. и Миряна Петрова, цитирано по-горе, § 31). Този въпрос е разгледан от Държавната комисия, която отхвърля жалбата на жалбоподателя (вж. параграф 9 по-горе). Съдът обаче счита, че тази процедура не е обхваната от гаранциите на член 6 § 1 от Конвенцията; Държавната комисия не е независим от изпълнителната власт орган, като се има предвид, че нейните членове са избрани от Министерския съвет по предложение на министър-председателя (вж. параграф 21 по-горе); тя не разкрива на жалбоподателя мотивите, довели до отнемането на разрешенията му (вж. параграфи 9 и 11 по-горе) и решението й от 22 август 2006 г. е взето без знанието на заинтересованото лице (вж. параграф 11 по-горе).

57.  Съдът намира, че жалбоподателят е оспорил уволнението си пред ВАС, като е твърдял по-конкретно, че отнемането на разрешенията му не е в съответствие с националното законодателство, че не е извършил никакво нарушение, обосноваващо отнемането на разрешенията му за достъп до класифицирана информация и че не е бил информиран за причините за това отнемане. Трябва да се отбележи, че в нито един момент от съдебното производство пред двата различни съдебни състава Върховният административен съд не обръща внимание на въпроса дали отнемането на разрешенията е било обосновано от комисията с оглед извършване на нарушение от страна на жалбоподателя. Той просто се позовава на решението на Държавната комисия, като подчертава, че същото не е мотивирано и че не подлежи на обжалване (вж. параграфи 18 и 20 по-горе). От този факт Съдът счита, че положението на жалбоподателя е сходно с това на жалбоподателите по делата Миряна Петрова (цитирано по-горе, членове 40-44) и Tinnelly & Sons Ltd et autres et McElduff et autres c. Royaume-Uni, 10 юли 1998 г., §§ 76-79, Recueil des arrêts et décisions (Сборник с решения) 1998‑IV, където установява нарушение на член 6 § 1 поради отказа на националните съдилища да разгледат въпроси от съществено значение за решаването на правните спорове между жалбоподателите и администрацията, отказ, мотивиран от факта, че тези въпроси са решени предварително от администрацията по начин, по който да обвържат съдилищата с тези фактически констатации.

58.  Съдът счита, че настоящият случай трябва да се разграничи от делото Regner, цитирано по-горе, по което Съдът се произнася по приложимостта на гаранциите по член 6 от Конвенцията към съдебно производство за отнемане на удостоверение за сигурност от решаващо значение за възможността на жалбоподателя да изпълнява пълноценно функциите си и за способността му да бъде назначен на нова длъжност в публичния сектор, и където процедурата, следвана от националните съдилища, е била обхваната от достатъчно гаранции по член 6 § 1 от Конвенцията. По-конкретно, за разлика от ВАС в настоящия случай, по цитираното по-горе дело Regner чешкият Върховен административен съд разполага с достатъчна компетентност, за да се произнесе по правния спор между жалбоподателя и администрацията; той има достъп до всички класифицирани документи по случая, които са обосновали решението на администрацията; той може да прецени основанието за неразкриването на някои класифицирани документи и ако е необходимо, да разпореди същите да бъдат представени; компетенцията му не се ограничава до разглеждането единствено на основанията, на които жалбоподателят се позовава; той може да разгледа въпроса дали е имало обстоятелства, обосноваващи отнемането на разрешението на жалбоподателя за достъп до секретна информация (вж. пак там, параграфи 152, 153, 154 и 156).

59.  В светлината на гореизложените съображения, Съдът счита, че правният спор относно уволнението на жалбоподателя не е разгледан от съд с „достатъчна компетентност“, за да се произнесе по всички относими към случая фактически и правни обстоятелства. Ето защо е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в нейния гражданскоправен аспект.

II.  ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

60.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

61.  Жалбоподателят претендира 50 000 евро за морални вреди, които твърди, че е понесъл.

62.  Правителството счита, че тази сума е прекомерна и необоснована.

63.  Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл морални вреди поради нарушаването на правото му, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията. Той смята, че следва да му бъдат присъдени 2 400 евро.

Б.  Разходи и разноски

64.  Жалбоподателят претендира също 2 000 евро за разходи и разноски, които твърди, че е направил пред Съда и които да бъдат преведени директно по сметката на адвоката му.

65.  Правителството оспорва тази претенция на жалбоподателя.

66.  Съгласно практиката на Съда, жалбоподател може да получи възстановяване на своите разходи и разноски само доколкото е установено, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В случая, като взема предвид документите, с които разполага и своята съдебна практика, Съдът счита, че поисканата сума е разумна и я присъжда на жалбоподателя. Съдът също допуска искането на същия сумата да бъде преведена по сметката на неговия адвокат, г-жа Петкова.

В.  Лихви за забава

67.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Отхвърля възражението, повдигнато от Правителството, относно загубването на статута на жертва;

2.  Присъединява към съществото на случая и отхвърля възражението, повдигнато от Правителството, относно неспазването на 6-месечния срок;

3.  Обявява жалбата за допустима;

4.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

5.  Приема,

a)  че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, конвертирани в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

i. 2 400 евро (две хиляди и четиристотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя

, за морални вреди;

ii. 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски, които да бъдат преведени директно по сметката на неговия процесуален представител, г-жа Петкова;

б)  че от изтичането на гореспоменатия срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от искането за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 19 юли 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                       Ангелика Нюсбергер
       секретар                                                                           председател

Дата на постановяване: 19.7.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-184648