Номер на жалба: 57214/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 57214/09

Здравко Кирилов КИРОВ и други

срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 9 януари 2018 г. в камара, състояща се от:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,

и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 15 септември 2009 г.,

След заседание реши следното:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателите, г-н Здравко Кирилов Киров, г-жа Лина Здравкова Кирова и г-н Кирил Здравков Киров, са български граждани, родени съответно през  1928, 1958 и 1961 г. и живеещи в Пловдив. Те се представляват пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа М. Славова, адвокати, практикуващи в Пловдив.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, че като загубила страна в гражданско производство са осъдени да платят прекомерно високи съдебни такси.

4.  На 29 ноември 2016 г. Правителството е уведомено за гореспоменатото оплакване, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

А.  Обстоятелствата по делото

5.  Жалбоподателите са сред наследниците на Н.Р.

6.  С решение от 27 януари 1999 г., постановено на основание чл. 3, ал. 3 от Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (вж. параграф 19 по-долу), областният управител на Пловдив признава правото на жалбоподателите на обезщетение чрез компенсаторни записи за имоти, изоставени от Н.Р. в Гърция на неопределена дата преди 1964 г.

7.  С друго решение от 19 април 1999 г. въз основа на експертна оценка на стойността на имотите на Н.Р., областният управител определя размера на записите, които да бъдат предоставени на жалбоподателите. Всеки от тях следва да получи записи с номинална стойност от 5 371 400 български лева, равностойни на приблизително 2 740 500 евро. Това решение не е обжалвано и влиза в сила. По-късно жалбоподателите получават своите записи и продават повечето от тях на инвеститори.

8.  През 2001 г. експертът, който изготвя оценката, на която се основава решението от 19 април 1999 г., е обвинен от органите на прокуратурата, че съзнателно е дал фалшива оценка. През 2004 г. той е осъден за това престъпление.

9.  На 22 февруари 2006 г. областният управител подава иск срещу жалбоподателите като твърди, че има груба грешка в изчисленията, които водят до предоставянето на записите, и че всеки от тях в действителност е имал право на записи с номинална стойност 21 489 лв. (10 960 евро). Той иска на жалбоподателите да бъде разпоредено да върнат неправомерно присъдените записи или да платят сума, равна на тяхната пазарна стойност.

10.  В исковата си молба областният управител дава номиналната стойност на записите като стойност на иска.

11.  На 27 октомври 2006 г. Окръжен съд - Пазарджик отхвърля иска срещу жалбоподателите. Апелативен съд - Велико Търново потвърждава решението му на 13 юли 2007 г.

12.  След по-нататъшно обжалване от страна на областния управител Върховният касационен съд, в окончателно решение от 22 юли 2009 г., отменя предходните решения и разпорежда всеки от жалбоподателите да върне записи на държавата с номинална стойност 5 349 911 лева (приблизително 2 730 000 евро) – именно стойността, посочена в параграф 7 по-горе, намалена със стойността, посочена в параграф 9).

13.  Върховният касационен съд осъжда и всеки от жалбоподателите да заплати на държавата съдебни такси в размер на 106 998 лв. (приблизително 54 600 евро). Тези такси представляват 2% от номиналната стойност на записите, които жалбоподателите са осъдени да върнат.

14.  На 24 август 2009 г. жалбоподателите подават жалба пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 192 § 4 от Гражданскопроцесуалния кодекс (вж. параграф 26 по-долу), с искане да измени решението си от 22 юли 2009 г. в частта, която се отнася до съдебните такси. Те твърдят, че таксите трябва да са изчислени като процент от пазарната стойност на компенсаторните записи, които са били неправомерно присъдени, а не като процент от тяхната номинална стойност.

15.  Тяхната жалба е отхвърлена с определение от 15 октомври 2009 г. Върховният касационен съд счита, че като се има предвид естеството на жалбата, предявена срещу жалбоподателите, пазарната стойност на компенсаторните записи е без значение за изчисляването на съдебните такси.

16.  На 19 август и 17 декември 2009 г. Окръжен съд - Пазарджик издава изпълнителни листове срещу жалбоподателите, отнасящи се съответно до съдебните такси, дължими от тях, и до връщането на неправомерно присъдените компенсаторни записи. След това са образувани още две изпълнителни производства.

17.  Що се отнася до връщането на компенсаторните записи, министърът на финансите, представляващ държавата, отнася въпроса до съдебен изпълнител. През 2010 г. последният назначава експертиза, която изчислява пазарната стойност на записите, дължими от всеки от жалбоподателите (а именно с номинална стойност 5 349 911 лв. – вж. параграф 12 по-горе), на 973 683 лв. (496 777 евро); това представлява 18,2% от номиналната стойност на записите и изглежда, че държавата иска да получи тази сума, а не самите компенсаторни записи. Съдебният изпълнител предприема редица мерки за получаване на плащане, като например запориране на някои от притежанията на жалбоподателите и запор върху пенсията на първия жалбоподател. Документите, представени от Правителството след съобщаване на жалбата, показват, че до началото на 2017 г. тези изпълнителни производства са все още висящи и събраната сума възлиза на около 24 000 лв. (приблизително 12 240 евро).

18.  Що се отнася до съдебните такси, дължими от жалбоподателите, тъй като те се считат за публични вземания, съответният изпълнителен лист е изпратен до Националната агенция за приходите. През 2009 г. Агенцията открива изпълнително производство, но до месец декември 2016 г. тя не предприема никакви действия, за да получи плащане. Правителството представя документи, които показват, че след съобщаването на настоящата жалба, на 29 декември 2016 г., служител в Агенцията запорира кола, притежавана от един от жалбоподателите, а впоследствие, през месец март и месец април 2017 г., са взети решения за запориране на всички банкови сметки, притежавани от жалбоподателите.

Б. Приложимо вътрешно право

1.  Закон за обезщетяване на собственици на одържавени имоти

19.  През 1997 г. Народното събрание приема горепосочения Закон, който предвижда обезщетение за собствениците на определени категории имущество, иззето от комунистическите власти. Той включва, по-конкретно, съгласно чл. 3(3), бивши собственици или техни наследници, които поради различни причини е трябвало да изоставят имотите си в Гърция, които са отстъпени на гръцката държава по силата на договор, сключен през 1964 г. и насочен към уреждането на висящи финансови въпроси между двете държави (Спогодба за уреждане на висящите финансови въпроси и икономическо сътрудничество между Народна република България и Кралство Гърция).

20.  Законът предвижда различни средства за обезщетение, по-конкретно чрез така наречените компенсаторни записи (чл. 3(1)). Записите не могат да се заменят с пари в брой, а могат да се използват за участие в приватизационни търгове (чл. 4(2)). В България е развит вторичен пазар на записи, чиято пазарна стойност до голяма степен зависи от наличието на предложения за приватизация. По този начин, докато до ноември 2004 г. записите се търгуват между 15 и 25% от номиналната си стойност, в края на 2004 г. и началото на 2005 г., поради обявената приватизация на няколко големи предприятия, ставките достигат 100% и повече от номиналната стойност на записите. След това пазарните цени отново падат. През 2017 г. записите се търгуват на около 50-60% от номиналната си стойност.

2.  Съдебни такси

21.  Въпросът за съдебните такси е регламентиран до 2008 г. от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1952 г., който, дори и след като е заменен с друго законодателство, остава приложим към текущи производства. Прилагат се също така и някои от разпоредбите на Закона за държавните такси.

22.  Общото правило е, че съдебните такси са платими от ищеца предварително, при подаването на иск. Когато ищецът спечели делото, ответникът бива осъден да възстанови на ищеца таксите, които последният вече е платил (чл. 64 § 1 от Кодекса).

23.  Държавните органи са освободени от задължението да плащат съдебни такси (чл. 63 § 4 от Кодекса). Когато ищецът е държавен орган и спечели производството, ответникът трябва да заплати съответните такси на държавата (чл. 64 § 5).

24.  Съдебните такси са определени на 4% от стойността на иска за производство пред първоинстанционен съд и 2% от стойността на иска при въззивно и касационно обжалване.

25.  Стойността на иска трябва да бъде посочена от ищеца по време на образуването на производството и след като бъде окончателно определена, е обвързваща за съдилищата с цел изчисляване на съответната съдебна такса. Ответникът или съдът, разглеждащ делото на първа инстанция, действащ ex officio, би могъл да оспори стойността на иска, представен от ищеца, като това е възможно най-късно по време на първото съдебно заседание. Въпросът се решава от съда, гледащ делото (чл. 56 § 1 от Кодекса).

26.  Чл. 192 § 4 от Кодекса дава право на страните да искат изменение на окончателното съдебно решение, що се отнася до разходите и разноските, в двумесечен срок от влизането му в сила.

3.  Давностен срок за публични вземания

27.  Съгласно чл. 171 § 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, законоустановеният давностен срок за публични вземания като съдебни такси е пет години, считано от 1 януари на годината, следваща тази, през която трябва да бъде извършено плащането. Нов срок за погасяване започва да тече, когато данъчните органи предприемат действия за искане на плащане (чл. 172 § 2).

28.  Всички вземания, за които давностният срок е изтекъл, трябва да бъдат отписани. След 1 януари 2016 г. това следва да бъде направено служебно от данъчните власти (чл. 173).

ПРАВОТО

А. Оплакване по чл. 1 от Протокол № 1

29.  Като се позовават на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1, жалбоподателите се оплакват, че Върховния касационен съд е постановил да платят произволни и прекомерно големи съдебни такси.

30.  Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакването само по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

1.  Аргументи на страните

(а) Правителството

31.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са оспорили стойността на иска, посочен в исковата молба на областния управител срещу тях, каквото право са имали съгласно чл. 56 § 1 от Гражданския процесуален кодекс.

32.  Освен това Правителството посочва, че жалбоподателите не са направили никакво плащане и не са били подложени на никакво друго ограничение, свързано със съдебните такси, които е трябвало да платят. Във всеки случай задължението на жалбоподателите във връзка с тези такси е погасено по давност, тъй като петгодишният срок на действие на чл. 171 § 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс вече е изтекъл.

33.  Накрая, Правителството твърди, че съдебните такси, които ищците са осъдени да платят, не са били непропорционално високи.

(б) Жалбоподателите

34.  Жалбоподателите са на мнение, че не са били задължени да прибягнат до процедурата, предвидена в чл. 56 § 1 от Гражданскопроцесуалния кодекс. Те посочват, че в началото на производството, образувано от областния управител, те не са били задължени да плащат нищо и поради това въпросът за стойността на вземането е бил “без правна значимост” за тях.

35.  Жалбоподателите оспорват довода на Правителството, че задължението за плащане на съдебни такси не е довело до никакво ограничение на правата им, като се позовават на мерките, предприети срещу тях от Националната агенция за приходите в края на 2016 г. и началото на 2017 г. (вж. параграф 18 по-горе ).

36.  Накрая жалбоподателите твърдят, че таксите, които са осъдени да заплатят, представляват прекомерна индивидуална тежест.

2.  Преценката на Съда

37.  Съдът отбелязва възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. параграф 31 по-горе) въз основа на факта, че жалбоподателите не са оспорили стойността на иска на областния управител срещу тях, тъй като те са имали право съгласно чл. 56 § 1 от Гражданския процесуален кодекс (вж. параграф 25 по-горе). Жалбоподателите оспорват това възражение (вж. параграф 34 по-горе). С оглед на заключението си по-долу за заличаване на жалбата от списъка с дела, Съдът намира, че не е необходимо да разглежда възражението.

38.  Правителството освен това посочва (вж. параграф 32 по-горе), че съгласно националното законодателство задължението на жалбоподателите относно съдебните такси, които са предмет на настоящата жалба, е погасено по давност. Жалбоподателите не оспорват изрично този довод като вместо това посочват, че ограниченията, наложени им от данъчните органи в края на 2016 г. и 2017 г., са засегнали техните права (вж. параграф 35 по-горе).

39.  Съгласно чл. 37 § 1 (c) от Конвенцията, Съдът може:

“на всеки етап от производството да реши да заличи дадена жалба от списъка на делата, ако обстоятелствата дават основание да се смята, че... по всяка друга причина, установена от [него], по-нататъшното разглеждане на жалбата е неоправдано”.

40.  От тази разпоредба е видно, че Съдът разполага с широко право на преценка при определянето на основанията, на които може да се позовава при заличаване на жалба на това основание. Такива основания трябва да се намират в конкретните обстоятелства на всеки случай (вж. Association SOS Attentats and de Boery v. France [GC], (решение за допустимост), № 76642/01, § 37, ЕСПЧ 2006‑XIV).

41.  Жалбоподателите по настоящото дело се оплакват, че Върховният касационен съд в решението си от 22 юли 2009 г., с което уважава иска на областния управител срещу тях за връщане на неправомерно присъдените компенсаторни записи (вж. параграф 13 по-горе), ги осъжда да платят прекомерни и “произволни” съдебни такси. Въз основа на това решение на 19 август 2009 г. Окръжен съд - Пазарджик издава изпълнителни листове срещу жалбоподателите и Националната агенция за приходите започва изпълнително производство (вж. параграфи 16 и 18 по-горе).

42.  От информацията в преписката обаче става ясно, че до края на 2016 г. Агенцията не предприема каквито и да е действия за получаване на плащане и че жалбоподателите не са извършили никакво плащане в рамките на това изпълнително производство (вж. параграф 18 по-горе) ,

43.  Съгласно чл. 171 § 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, давностният срок за публични вземания като съдебните такси е пет години, които започват да текат на 1 януари на годината, следваща тази, през която трябва да бъде извършено плащането (вж. параграф 27 по-горе).

44.  Въз основа на информацията в преписката по делото става ясно, че в настоящия случай давностният срок по чл. 171 § 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс започва да тече на 1 януари 2010 г. Съгласно предоставената на Съда информация, давностният срок не е бил прекъснат, тъй като Националната агенция за приходите не предприема никакви действия, насочени към получаване на плащане, до 29 декември 2016 г. (вж. параграф 18 по-горе), а самите жалбоподатели не извършват такова плащане. Така след пет години, а именно на 1 януари 2015 г., задължението на жалбоподателите да заплатят съдебните такси, определени в решението от 22 юли 2009 г., е погасено по давност, съгласно националното законодателство.

45.  След тази дата жалбоподателите могат да разчитат на този факт и да поискат отписването на дълга си. Те не твърдят, че по някакъв начин са били възпрепятствани да го направят. Те също така могат да поискат отмяната на всички обезпечения, наложени им от Националната агенция за приходите в края на 2016 г. и началото на 2017 г. в рамките на изпълнителното производство относно съдебните такси, а именно запорирането на кола, собственост на един от жалбоподателите, и замразяването на техните банкови сметки (вж. параграф 18 по-горе). Освен това, когато властите се опитат да приведат в изпълнение изпълнителния лист относно съдебните такси след изтичането на давностния срок, жалбоподателите не оспорват твърдяното от Правителството съществуване на ефективно правно средство за защита, което им дава възможност да оспорят подобни действия.

46.  Обстоятелствата по-горе карат Съда да прецени, че вече не е оправдано да продължава разглеждането на жалбата по смисъла на чл. 37 § 1, (c) от Конвенцията. Няма конкретна причина, свързана със защитата на правата на човека, както са установени в Конвенцията и Протоколите към нея, която да изисква от Съда да продължи да разглежда жалбата по чл. 37 § 1 .

47.  Съдът също така припомня, че след като заличи жалба от своя списък с дела, той може по всяко време да реши да я върне в списъка, ако счете, че обстоятелствата оправдават такъв начин на действие, в съответствие с чл. 37 § 2 от Конвенция (вж. Khan v. Germany [GC], № 38030/12, § 41, 21 септември 2016 г.).

48.  Следователно жалбата следва да бъде заличена от списъка с дела на Съда.

Б. Приложение на правило 43 § 4 от Правилника на Съда

49.  Относимата част на Правило 43 § 4 от Правилника на Съда гласи:

“Когато дадена жалба бъде заличена... разноските подлежат на преценката от страна на Съда.” ...

50.  Съдът подчертава, че за разлика от чл. 41 от Конвенцията, който е приложим само в случай на констатиране на нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея, правило 43 § 4 го упълномощава да присъди на жалбоподателя разходи и разноски – и то само в това отношение – когато жалбата е заличена (вж. Khan, § 44, цитирано по-горе). Както се посочва в текста на правило 43 § 4, Съдът има право да присъди разноски, но може да извърши преценка и не е задължен да го прави.

51.  Жалбоподателите претендират 1 000 евро за хонорари на адвокатите им в производството пред Съда. В подкрепа на искането си те представят договор за процесуално представителство, в който се посочва, че са платили еквивалента на тази сума в български лева.

52.  Правителството оспорва претенцията.

53.  Съгласно обстоятелствата по настоящия случай и като се има предвид, че въпросите, свързани с изчерпването на вътрешноправните средства за защита, са оставени висящи (вж. параграф 37 по-горе), Съдът заключва, че не е уместно или необходимо да присъди конкретна сума във връзка с възстановяването на разноските.

По тези съображения Съдът единодушно

Решава да заличи жалбата от списъка си с дела.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 1 февруари 2018 г.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 9.1.2018 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-180696