Номер на жалба: 33586/15

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (П1-1) Защита на собствеността

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 33586/15
Стоян Любенов АЙДАРОВ и други
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 2 октомври 2018 г. като камара, в състав:

          Ангелика Нюсбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 10 юли 2015 г.,

Като взе предвид представеното от Правителството ответник становище и становището, представено в отговор от жалбоподателите,

Като взе предвид становището на Европейския център за правата на ромите, на който е дадена възможност да встъпи в писменото производство като трета страна,

След заседание реши следното:

ФАКТИТЕ

1.  Делото е образувано по жалба (№ 33586/15) срещу Република България, подадена в Съда на 10 юли 2015 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от дванадесет български граждани, чиито имена и дати на раждане са посочени в параграфи 5 и 7 по-долу (”жалбоподателите”). Те се представляват от г-жа Д. Михайлова и г-н А. Кашъмов, адвокати, практикуващи в София.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димитрова от Министерство на правосъдието.

А.  Обстоятелствата по делото

3.  Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

1.  Жалбоподателите

4.  Жалбоподателите са две семейства на български граждани от ромски етнически произход: семейство Айдарови и семейство Илиеви.

5.  Семейство Айдарови се състои от г-н Стоян Айдаров, роден през 1987 г., и г-жа Лиляна Айдарова, родена през 1989 г., и техните три деца. Първото дете, г-н Йосиф Айдаров, е родено през 2006 г. Второто, г-н Мариян Айдаров, е родено през 2008 г. Третото (което не е жалбоподател в това производство), г-ца Лидия Айдарова, е родено на 21 август 2015 г.

6.  Г-н Мариян Айдаров и г-ца Лидия Айдарова страдат от вродена глаукома на двете очи, поради което са преминали медицинско лечение и няколко операции в ранна детска възраст.

7.  Семейство Илиеви се състои от г-н Красимир Илиев, роден през 1979 г., и г-жа Македонка Кирилова, родена през 1984 г., и техните шест деца. Първото дете, г-ца Синема Илиева, е родено през 2001 г. Второто г-ца Елена Кирилова е родено през 2004 г. Третото, г-н Илия Кирилов, е родено през 2006 г. Четвъртото, г-н Йоан Илиев, е родено през 2009 г. Петото, г-н Христо Илиев, е родено през 2011 г. Шестото, г-н Йосиф Илиев, е родено през 2013 г. Изглежда, че след 2015 г. в семейството се ражда друго дете; неговото име не е посочено от жалбоподателите и то не е жалбоподател в това производство.

8.  Г-н Илия Кирилов страда от спастична диплегия (форма на церебрална парализа) и е напълно парализиран.

2.  Предистория на делото

9.  Двете семейства-жалбоподатели живеят в близост до село Марчево, в община Гърмен, в район, известен като квартал „Кремиковци“, който явно е създаден в края на 60-те години на миналия век. Кварталът се състои от 134 къщи, в които живеят около 770 души, всички от ромски етнически произход. Около 350 от тях са деца, 140 от които са на възраст между 1 и 6 години към август 2015 г. Местността в района, на която се намира кварталът, известна като Пъдарката, принадлежи на община Гърмен и е предназначена за земеделска дейност. Повечето от къщите в квартала, включително и двете къщи, обитавани от семействата-жалбоподатели, са или са били груби едноетажни тухлени сгради с една или две стаи.

10.  Между декември 2010 и февруари 2012 г. община Гърмен издава 114 удостоверения, в които се посочва, че въпреки че са незаконно построени, къщите в квартал „Кремиковци“, включително тези, в които живеят семействата-жалбоподатели, са търпими по силата на преходните разпоредби на Закона за устройство на територията от 2001 г. (вж. параграфи 44 и 45 по-долу). В удостоверенията относно къщите, в които живеят семействата Айдарови и Илиеви, се посочва, че те са построени преди 1987 г.; изглежда, че това се основава само на декларации в този смисъл от г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев.

11.  Между март 2011 и ноември 2012 г. регионалната дирекция за национален строителен контрол отменя 104 от тези удостоверения и потвърждава останалите десет. Не е ясно дали удостоверенията, отнасящи се до двете къщи, в които живеят семействата-жалбоподатели, са отменени или потвърдени.

12.  През 2013 и 2014 г. община Гърмен продава парцели в „Пъдарката“ на двадесет и четирима души, които живеят там. Жалбоподателите не са сред тези хора. Общината явно заявява, че възнамерява да продължи с такива продажби, но след това ги спира.

3.  Заповеди за премахване и производство за съдебен контрол на заповедта, адресирана до г-н Стоян Айдаров

13.  На различни дати през 2010 и 2011 г. служители от Националната дирекция за строителен контрол проверяват 134 къщи в квартал „Кремиковци“ и констатират, че те са построени незаконно. Къщата, в която живее семейство Айдарови, е проверена на 19 август 2010 г., а къщата, в която живее семейство Илиеви, е проверена на 23 август 2010 г.

14.  Въз основа на резултатите от проверката, със заповед от 22 март 2011 г. Регионалната дирекция за национален строителен контрол отбелязва, че къщата, в която живее семейство Илиеви, е построена през 2002-2003 г. на земя, която е собственост на община Гърмен, без необходимата строителна документация в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ от 2001 г., и при липса на подробен устройствен план в нарушение на чл. 12, ал. 2 от същия закон. Не е имало процедура за узаконяването ѝ съгласно преходните разпоредби на закона. Следователно е незаконна и като такава подлежи на премахване.

15.  Г-н Красимир Илиев, който е уведомен за заповедта на 14 декември 2011 г., не я обжалва по съдебен ред и заповедта влиза в сила на 29 декември 2011 г.

16.  В заповед от 22 юни 2011 г. същата дирекция отбеляза, че къщата, в която живее семейство Айдарови, е построена през 2002-2003 г. върху земя, която е собственост на община Гърмен, без необходимата строителна документация в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ от 2001 г.; без право на строеж върху чужда земя в нарушение на чл. 182, ал. 1 от закона; и при липса на подробен устройствен план в нарушение на чл. 12, ал. 2 от закона. Не е имало процедура за узаконяването ѝ съгласно преходните разпоредби на закона. Следователно е незаконна и като такава подлежи на разрушаване.

17.  Изглежда между 2010 и 2012 г. Регионалната дирекция за национален строителен контрол издава общо 124 подобни заповеди за премахване във връзка с къщи в квартал „Кремиковци“.

18.  За разлика от г-н Красимир Илиев, г-н Стоян Айдаров обжалва по съдебен ред заповедта относно къщата, в която живее семейството му. Той твърди, че в заповедта къщата не е описана правилно, че има висяща процедура за узаконяването ѝ и че община Гърмен е удостоверила, че тя е търпима съгласно преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г. (вж. параграфи 10 по-горе и 44 по-долу).

19.  На 20 октомври 2011 г. Административен съд – Благоевград отхвърля жалбата. Той констатира, че заповедта е издадена в правилната форма, с правилно описание на къщата и в съответствие с приложимите процедурни правила. Наличните доказателства показват, че няма висяща процедура за узаконяване на къщата. Къщата е построена върху земеделска земя, принадлежаща на община Гърмен, без разрешение за строеж или необходимите строителни документи, и не попада в никоя от нормативните разпоредби, които правят тези изисквания по-малко строги по отношение на определени класове постройки. Освен това не попада в приложното поле на преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г., тъй като не е търпима съгласно съответния подробен устройствен план, както се изисква от тези разпоредби – такъв план не съществува по отношение на съответния район, който представлява земеделска земя. Удостоверението, издадено от община Гърмен, в което се потвърждава, че къщата е търпима съгласно тези разпоредби, не препятства съда да разреши самостоятелно този въпрос и няма доказателствена стойност в производството за съдебен контрол на заповед за премахване (вж. реш. № 1524 от 20.10.2011 г. по адм. д. № 652/2011 г., АдмС-Благоевград).

20.  Г-н Стоян Айдаров не обжалва това решение и, съответно, то влиза в сила на 11 ноември 2011 г.

21.  Съдебното решение е почти идентично с поредица от решения, постановени от Административен съд – Благоевград между юли и ноември 2011 г., в които той отхвърля жалбите срещу други заповеди за премахване на други къщи в квартал „Кремиковци“ (вж. параграф 17 по-горе и реш. № 1154 от 18.07.2011 г. по адм. д. № 425/2011 г.; реш. № 1158 от 18.07.2011 г. по адм. д. № 416/2011 г.; реш. № 1171 от 19.07.2011 г. по адм. д. № 418/2011 г.; реш. № 1172 от 19.07.2011 г. по адм. д. № 478/2011 г.; реш. № 1214 от 26.07.2011 г. по адм. д. № 470/2011 г.; реш. № 1329 от 16.09.2011 г. по адм. д. № 540/2011 г.; реш. № 1330 от 16.09.2011 г. по адм. д. № 543/2011 г.; реш. № 1331 от 16.09.2011 г. по адм. д. № 552/2011 г.; реш. № 1332 от 16.09.2011 г. по адм. д. № 522/2011 г.; реш. № 1339 от 19.09.2011 г. по адм. д. № 479/2011 г.; реш. № 1344 от 20.09.2011 г. по адм. д. № 521/2011 г.; реш. № 1347 от 20.09.2011 г. по адм. д. № 379/2011 г.; реш. № 1379 от 28.09.2011 г. по адм. д. № 417/2011 г.; реш. № 1437 от 10.10.2011 г. по адм. д. № 590/2011 г.; реш. № 1461 от 12.10.2011 г. по адм. д. № 672/2011 г.; реш. № 1462 от 12.10.2011 г. по адм. д. № 654/2011 г.; реш. № 1478 от 14.10.2011 г. по адм. д. № 554/2011 г.; реш. № 1488 от 17.10.2011 г. по адм. д. № 539/2011 г.; реш. № 1491 от 17.10.2011 г. по адм. д. № 673/2011 г.; реш. № 1543 от 21.10.2011 г. по адм. д. № 377/2011 г.; реш. № 1585 от 27.10.2011 г. по адм. д. № 653/2011 г.; и реш. № 1718 от 11.11.2011 г. по адм. д. № 759/2011 г., АдмС-Благоевград). Във всички освен две от тези решения съдът проверява дали къщите са търпими съгласно преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г. и намира, че не са, тъй като никога не е съществувал устройствен план по отношение на района, обхванат от квартал „Кремиковци“, който е земеделска земя. Не изглежда, че което и да е от тези решения е било обжалвано.

4.  Производство по изпълнение на заповедите за премахване и свързаното с него производство за съдебен контрол

(а) Развитие на изпълнителното производство до юли 2015 г.

22.  През декември 2013 г. Дирекцията за национален строителен контрол решава да спре изпълнението на заповедите за разрушаване във връзка с квартал „Кремиковци“, докато се намери решение на жилищния проблем на хората, живеещи там.

23.  Около година и половина по-късно, на 25 май 2015 г., областният управител на Благоевград пише до Дирекцията за национален строителен контрол и регионалното ѝ звено със запитване за стъпките, предприети в изпълнение на заповедите. Той се позовава на писмо от 23 февруари 2015 г., написано от жителите на Марчево, в което те протестират срещу “бруталните цигански нападения върху имуществото на селяните [и] неконтролираното заселване на голяма циганска общност” в Кремиковци.

24.  Изглежда, че писмото на областния управител е предизвикано от инцидент на 23 май 2015 г., в който избухва бой между няколко роми от квартал „Кремиковци“ и етнически българи от Гърмен. В резултат на инцидента през следващите няколко дни полицейските сили от целия регион трябва да се намесят и да блокират пътищата между квартала и Гърмен, за да предотвратят междуетнически сблъсъци, а българските жители на Гърмен провеждат няколко митинга, с които искат изселването на ромите, живеещи в квартала. Инцидентът и митингите са широко отразени от националните медии.

25.  В отговор на писмото на областния управител Дирекцията за национален строителен контрол пита областния управител и кмета на Гърмен какви стъпки, са предприети, ако има такива, за да се осигурят жилища за хората, засегнати от заповедите за премахване, така че изпълнението на тези заповеди да може да се възобнови.

26.  На 27 май 2015 г. Регионалната дирекция за национален строителен контрол приканва г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев да изпълнят доброволно заповедите за премахване в техните случаи в срок от четиринадесет дни от получаване на уведомлението за това и им съобщава, че ако не го направят, тя ще изпълни заповедите за тяхна сметка.

27.  На 23 юни 2015 г. Дирекцията за национален строителен контрол, след като отбеляза, че заповедите не са изпълнени, ангажира частна фирма да премахне къщите, в които семействата-жалбоподатели живеят, между 13 и 24 юли 2015 г.

28.  В писмо от 6 юли 2015 г. Агенцията за социално подпомагане информира благоевградската дирекция за национален строителен контрол, че деца с увреждания живеят и в двете къщи.

29.  В писмо от 16 юли 2015 г. до всички други органи, занимаващи се със случая, Дирекцията за национален строителен контрол отбелязва, наред с другото, че къщите в квартал „Кремиковци“, чието разрушаване е разпоредено, са сгради, които не са безопасни и нямат санитарни помещения и така излагат на риск живота и здравето на живеещите в тях, особено на малките деца.

(б) Първо производство за съдебен контрол на изпълнението на заповедите за премахване

30.  Междувременно на 8 юли 2015 г. г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев искат съдебен контрол над изпълнението на заповедите. Те твърдят, наред с другото, че изпълнението би било в нарушение на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, тъй като къщите, които подлежат на премахване, са единствените домове за тях и семействата им, а семействата им включват деца, които са малолетни, някои от които с увреждания. Те също така твърдят, че изпълнението би било в противоречие с принципа на пропорционалност, залегнал в чл. 6 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. като общо правило на българското административно производство. Те искат изпълнението да бъде спряно чрез привременни мерки до разглеждане на претенциите им по същество.

31.  На 10 юли 2015 г. Административен съд – Благоевград намира, че жалбите пред него са подадени извън срока. Тъй като според българското право оплакването, че административно решение или действие е нищожно, не е ограничено със срок, съдът въпреки това разглежда въпроса дали предприетите стъпки за изпълнение на заповедите за премахване отговарят на основните изисквания за действителност и достига до заключение, че те не са нищожни. Накрая съдът постановява, че молбите за привременни мерки могат да се разгледат, само ако са направени заедно с допустими жалби до съда, което в случая не е така. Следователно те не могат да бъдат удовлетворени (вж. реш. № 1124 от 10.07.2015 г. по адм. д. № 535/2015 г., и реш. № 1125 от 10.07.2015 г. по адм. д. № 536/ 2015 г., АдмС-Благоевград).

32.  Г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев обжалват. На 13 и 21 октомври 2015 г. Върховният административен съд приема, че в частта относно отказите за налагане на привременни мерки, жалбите са недопустими, тъй като такива определения не подлежат на обжалване. Решенията, че мерките по изпълнението не са нищожни, също са окончателни. Решенията, че исковете за съдебен контрол са подадени извън срока обаче, подлежат на обжалване и страдат от процесуален порок, тъй като при вземането на решенията предходната съдебна инстанция е заседавала в състав от трима съдии вместо  от един съдия. Съответно Върховният административен съд връща делата в тези им части (вж. опр. № 10577 от 13.10.2015 г. по адм. д. № 10005/2015 г., ВАС, II о., и опр. № 10968 от 21.10.2015 г. по адм. д. 11571/2015 г., ВАС, IV о.).

33.  На 8 и 9 декември 2015 г. Административен съд – Благоевград, който този път заседава в състав от един съдия, отново намира, че исканията за съдебен контрол са подадени извън срока (вж. опр. № 1924 от 08.12.2015 г. по адм. д. № 862/2015 г., и опр. № 1928 от 09.12.2015 г. по адм. д. № 861/2015 г., АдмС-Благоевград).

34.  Г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев обжалват. На 25 февруари 2016 г. Върховният административен съд потвърждава решението на предходната съдебна инстанция по делото на г-н Красимир Илиев (вж. опр. № 2188 от 25.02.2015 г. по адм. д. № 1313/2016 г., ВАС, II о.), но на 18 март 2016 г. отменя решението на предходната съдебна инстанция по делото на г-н Стоян Айдаров, като постановява, че той не е бил надлежно уведомен за изпълнението, тъй като адресът му не е бил правилно изписан в писмото, с което е информиран за това (вж. опр. № 3098 от 18.03.2015 г. по адм. д. 2796/2016 г., ВАС, IV о.).

35.  След връщането Административен съд – Благоевград отхвърля оплакванията на г-н Стоян Айдаров по същество с решение от 24 март 2016 г. Той постановява наред с другото, че принципът на пропорционалност не се прилага за премахването на незаконен строеж, освен ако заповедта за разрушаване не засяга само част от строежа, и че е без значение колко души живеят в сградата. Разрушаването не представлява нечовешко или унизително отнасяне или неоправдана намеса в правото на неприкосновеност на дома. Хората, които нямат дом, могат да наемат жилище или да го построят по законен начин. Никой не може да извлича права от собственото си противоправно поведение (вж. реш. № 441 от 24.03.2016 г. по адм. д. № 861/2015 г.,АдмС-Благоевград). Това решение не подлежи на обжалване (вж. параграф 41 по-долу).

(в) Междувременни развития

36.  Междувременно, на 13 юли 2015 г., позовавайки се на молба на жалбоподателите за определяне на привременни мерки съгласно Правило 39 от Правилника на Съда и на искане за информация, изпратено от Съда във връзка с тази молба, Дирекцията за национален строителен контрол решава да отложи изпълнението на двете заповеди за разрушаване до края на юли 2015 г.

(г) Второ производство за съдебен контрол над изпълнението на заповедите за премахване

37.  На 20 юли 2015 г. г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев  обжалват пред съд писмата, с които са информирани за това отлагане. На 22 юли 2015 г. Административен съд – Благоевград намира, че писмата не представляват изпълнителни мерки, подлежащи на съдебен контрол, и обявява жалбите за недопустими (вж. опр. № 1234 от 22.07.2015 г. по адм. д. № 560/2015 г., и опр. № 1238 от 22.07.2015 г. по адм. д. № 559/2015 г., АдмС-Благоевград). Г-н Стоян Айдаров и г-н Красимир Илиев обжалват. На 15 и 16 октомври 2015 г. Върховният административен съд отменя тези определения и връща делата, тъй като намира, че в нарушение на процедурните правила, предходната съдебна инстанция е заседавала в състав от трима съдии, а е трябвало да заседава в състав от един съдия. (вж. опр. № 10735 от 15.10.2015 г. по адм. д. № 11498/2015 г., ВАС, II о., и опр. № 10797 от 16.10.2015 г. по адм. д. № 11497/2015 г., ВАС, II о.). Административен съд – Благоевград, този път заседаващ в състав от един съдия, отново постановява, че тези писма не представляват изпълнителни мерки, подлежащи на съдебен контрол (вж. опр. № 1541 от 20.10.2015 г., по адм. д. № 760/2015 г., и опр. № 1560 от 22.10.2015 г. по адм. д. № 769/2015 г., АдмС-Благоевград). Определенията му са потвърдени от Върховния административен съд на 1 и 3 февруари 2016 г. (вж. опр. № 1004 от 01.02.2016 г. по адм. д. № 14276/2015 г., ВАС, II о., и опр. № 1099 от 03.02.2016 г. по адм. д. 14261/2015 г., ВАС, IV о.).

(д) Междувременни и последващи развития в случаите на жалбоподателите

38.  Междувременно органите за строителен контрол отлагат изпълнението на двете заповеди за разрушаване до края на август 2015 г., а след това до края на октомври 2015 г., на основание, че не е намерено алтернативно настаняване на жалбоподателите.

39.  На 7 септември 2015 г. обаче къщата, в която живее семейство Айдарови, е разрушена. Семейство Айдарови заявяват, че са информирани за разрушаването само няколко минути преди то да се състои, и че след това прекарват няколко вечери на открито, докато не са настанени в дома на майката на г-жа Айдарова. Те не предоставят допълнителни подробности. От документите по делото става ясно, че по време на разрушаването най-малкото дете на семейството, което не е жалбоподател в настоящото производство, е било на седемнадесет дни (вж. параграф 5 по-горе).

40.  Съгласно регистър, достъпен на уебсайта на Дирекцията за национален строителен контрол на 24 септември 2018 г., заповедта за разрушаване на къщата, в която живее семейство Илиеви, все още не е изпълнена, тъй като въпросът е официално отложен до края на март 2018 г. Нейното изпълнение преди това е отложено до края на ноември 2015 г., след това до края на януари, април, юни и септември 2016 г., а след това до края на януари, май, юни, юли, август и октомври 2017 г.

Б. Приложимо вътрешно право и практика

1.  Незаконни строежи и тяхното разрушаване

41.  Решението на Съда по Иванова и Черкезов срещу България (№ 46577/15, §§ 25-27 и 33-40 от 21 април 2016 г.) излага разпоредбите на Закона за устройство на територията от 2001 г. и Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. и съдебната практика на административните съдилища, свързана с премахването на незаконни строежи и съдебните оспорвания на заповеди на органите за строителен контрол в този смисъл чрез (а) жалби срещу самите заповеди за премахване; (б) жалби по чл. 294 от АПК за съдебен контрол върху изпълнението на заповедите (които се разглеждат само на една съдебна инстанция – чл. 298, ал. 4 от АПК); и (в) отрицателни установителни искове по чл. 292 от АПК, че изпълнението не трябва да се извършва поради нововъзникнали факти.

42.  Проучването на съдебната практика на Върховния административен съд след това решение показва, че този съд изцяло се е придържал към позицията си, че органите за строителен контрол нямат свобода на преценка по отношение на премахването на незаконни строежи; че единственият начин на действие, който им е на разположение в такива случаи, е да разпоредят тяхното премахване; и че в тези случаи тези органи не са обвързани от общото изискване за пропорционалност, предвидено в чл. 6 от АПК от 2006 г., тъй като то се прилага само когато компетентният орган разполага със свобода на преценка (вж. следните решения, постановени в производства за съдебен контрол на заповеди за премахване: реш. № 5103 от 27.04.2016 г. по адм. д. № 8537/2015 г., ВАС, II о.; реш. № 8956 от 18.07.2016 г. по адм. д. № 3380/2016 г., ВАС, II о.; и реш. № 8713 от 05.07.2017 г. по адм. д. № 773/2017 г., ВАС, II о., и следните решения, постановени в производства, образувани по по отрицателни установителни искове по чл. 292 от АПК от 2006 г.: реш. № 7893 от 29.06.2016 г. по адм. д. № 14264/ 2015 г., ВАС, II о., и реш. № 12463 от 16.11.2016 г. по адм. д. № 4802/2016 г., ВАС, II о.).

43.  За разлика от това и в противоречие с по-ранните си актове по чл. 294 от АПК от 2006 г. (вж. реш. № 1791 от 20.11.2015 г. по адм. д. № 869/2015 г., АдмС-Благоевград), в неотдавнашно дело Административен съд – Благоевград разглежда за първи път пропорционалността на планираното разрушаване на къща с позоваване на чл. 8 от Конвенцията, както той е тълкувано в Йорданова и други срещу България (№ 25446/06, 24 април 2012 г.) и Иванова и Черкезов (цитирано по-горе) и с оглед на личните обстоятелства на жената, която живее в къщата. Съдът намира, по-конкретно, че органите за строителен контрол не изясняват надлежно дали къщата е единственият ѝ дом, въпреки че в хода на производството по изпълнение на заповедта за премахване тя изрично е направила такова твърдение, и не правят точна оценка дали мярката би била пропорционална в светлината на този факт. Поради това съдът отменя мерките, предприети в изпълнение на заповедта, и връща делото на органите за строителен контрол (вж. реш. № 1072 от 30.06.2017 г. на по адм. д. № 316/2017 г., АдмС-Благоевград). Няколко подобни решения са постановени наскоро в такива производства от други първоинстанционни административни съдилища (вж. реш. № 72 от 05.10.2015 г. по адм. д. № 47/2015 г., АдмС-Силистра; реш. № 52 от 02.03.2016 г. по адм. д. № 42/2016 г., АдмС-Добрич; реш. № 335 от 29.08.2017 г. по адм. д. № 485/2017 г., АдмС-Добрич; реш. № 502 от 27.10.2017 г. по адм. д. № 271/2016 г., АдмС-Пазарджик; и реш. № 467 от 24.11.2017 г. по адм. д. № 34/2017 г., АдмС-Добрич).

2.  Възможността да не се премахват незаконни строежи, изградени преди края на март 2001 г.

44.  Решението на Съда по Иванова и Черкезов (цитирано по-горе, §§ 28-29) също така се позовава на параграф 16(1)-(3) от преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г. и параграф 127(1) от закон за неговото изменение от 2012 г., съгласно които строежи, изградени преди края на март 2001 г. без строителни документи, не подлежат на разрушаване, ако са търпими съгласно устройствените планове и строителните разпоредби, които са в сила към момента на тяхното изграждане, или съгласно плановете и разпоредбите, издадени въз основа на ЗУТ от 2001 г.

45.  Тук следва да се добави, че в параграф 16(1) in fine от преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г. и в параграф 127(1) in fine от преходните разпоредби на ЗУТ от 2012 г. такива строежи могат да бъдат прехвърлени на други лица въз основа на удостоверения, издадени от главните архитекти на общините, потвърждаващи, че сградите са търпими.

46.  В съответствие с установената практика на Върховния административен съд, тези удостоверения не узаконяват строежите – единствената им цел е да позволят нотариалното прехвърляне на строежите. Удостоверенията също така не обвързват органите за строителен контрол, когато те се стремят да определят дали даден строеж е незаконен и като такъв подлежи на премахване, нито съдилищата, които извършват контрол на техните заповеди. В такова производство органите за строителен контрол и съдилищата трябва сами да се уверят в законността на строежа (вж. реш. № 12649 от 18.12.2006 г. по адм. д. № 8560/2006 г., ВАС, II о.; реш. № 3440 от 25.03.2008 г. по адм. д. № 415/2008 г., ВАС, II о.; реш. № 2122 от 16.02.2009 г. по адм. д. № 13312/2008 г., ВАС, II о.; реш. № 13141 от 05.11.2010 г. по адм. д. № 9816/2010 г., ВАС, петчл. с-в; реш. № 466 от 10.01.2012 г. по адм. д. № 12702/2011 г., ВАС, II о.; реш. № 11348 от 09.08.2013 г. по адм. д. № 5892/2013 г., ВАС, II о.; реш. № 6287 от 12.05.2014 г. по адм. д. № 10208/2013 г., ВАС, II о.; реш. № 4949 от 04.05.2015 г. по адм. д. № 2346/2015, ВАС, II о.; реш. № 6537 от 02.06.2016 г. по адм. д. № 12664/2015 г., ВАС, II о.; и реш. № 7677 от 19.06.2017 г. по адм. д. 11244/2016 г., ВАС, IV о.).

3.  Защита от дискриминация

47.  Законът за защита от дискриминация е приет през 2003 г. и влиза в сила на 1 януари 2004 г. Той забранява в чл. 4(1) е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. В параграф 1(6) от допълнителните разпоредби законът определя и расовата сегрегация и в чл. 5 посочва, че това е форма на дискриминация.

48.  Органът, който отговаря за гарантиране на спазването на закона, е Комисията за защита от дискриминация (чл. 40). Тя може да действа по своя инициатива или по жалба от засегнатите лица (чл. 50). Ако Комисията установи нарушение на закона, тя може да постанови предотвратяване и преустановяване на нарушението или възстановяване на първоначалното положение (чл. 47(2)). Тя може също да налага санкции и да прилага мерки за административна принуда или да дава задължителни предписания (чл. 47(3) и (4)).  Решенията на Комисията подлежат на съдебен контрол (чл. 68(1)).

49.  Лица, които са получават положително решение от Комисията и желаят да получат обезщетение за вреди, претърпени в резултат на установеното от Комисията нарушение, могат да предявят иск за обезщетение срещу лицата или органите, причинили вредата (чл. 74(1)). В случаите, когато вредите са причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (чл. 74(2)).

50.  При условия на евентуалност, онези, които се оплакват от дискриминация, могат пряко да заведат съдебно производство и да потърсят установяване или прекратяване на нарушението или обезщетение за вреди (чл. 71(1)). Искът може да бъде предявен от неправителствена организация от името на увредената страна (чл. 71(2)). Ако твърдяната дискриминация засяга много лица, неправителствената организация може дори да предяви иска от свое име, като в този случай пряко засегнатите могат да се присъединят към производството като подпомагащи страни (чл. 71(3)).

51.  Искове за обезщетение за вреди по чл. 71(1), насочени срещу държавни органи или длъжностни лица, са подсъдни на административните съдилища (вж. тълк. № 2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСС на ГК от ВКС и ОСС на I и II к. на ВАС, т. 4).

ОПЛАКВАНИЯ

52.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 8 от Конвенцията, че разрушаването на къщите, в които живеят, би било непропорционално.

53.  Те допълнително се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, че това би било неоправдана намеса в мирното ползване на притежанията им.

54.  Те също така се оплакват по чл. 13 от Конвенцията, че не са разполагали с ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

55.  В допълнение те се оплакват по чл. 14 от Конвенцията, че мерките срещу тях са дискриминационни, защото: (а) властите са предприели тези мерки под влияние на анти-ромски протестиращи; (б) властите не искат да разрушат други незаконни строежи като хотели по морския бряг; (в) властите не вземат предвид факта, че къщите, които подлежат на премахване, са единствените им домове; (г) властите не действат последователно в хода на производството; и (д) властите упорстват в намерението си да разрушат къщите, като са знаели, че жалбоподателите не разполагат с алтернативно жилище.

56.  На последно място жалбоподателите повдигат две оплаквания по чл. 3 от Конвенцията. В първоначалната си жалба те се оплакват, че производството, имащо за цел да доведе до премахване на къщите, в които те живеят, по време на което властите не обсъждат с тях алтернативно настаняване и което се разгръща на фона на расовото напрежение срещу ромите в местната общност, представлява нечовешко и унизително отнасяне. В становището си в отговор на това на Правителството, подадено в Съда на 29 ноември 2016 г., жалбоподателите от семейство Айдарови се оплакват и от действителното разрушаване на къщата, в която са живели.

ПРАВОТО

А. Оплаквания по чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1

57.  По отношение на оплакването относно пропорционалността на заповедите за премахване на къщите, в които живеят, и тяхното изпълнение, жалбоподателите се позовават на чл. 8 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1, които в относимите си части гласят:

Чл. 8 от Конвенцията

“1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот [и] на жилището...

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Чл. 1 от Протокол № 1

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

58.  По отношение на оплакването си относно твърдяната липса на ефективно правно средство за защита в това отношение, жалбоподателите се позовават на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.” 1.  Тези на страните

(а) Правителството

59.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита. Въпреки че г-н Стоян Айдаров иска съдебен контрол на заповедта за премахване на къщата, в която живее семейството му, той не обжалва решението на първоинстанционния съд от 20 октомври 2011 г., с което жалбата му се отхвърля. Що се отнася до г-н Красимир Илиев, той не търси съдебен контрол на заповедта за премахване на къщата, в която живее семейството му. Той е имал възможност за обжалване на заповедите на две основания: (а) че къщите не подлежат на разрушаване съгласно преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г. и (б) че разрушаването на къщите би било непропорционално предвид индивидуалните обстоятелства на жалбоподателите. Вярно е, че българските административни съдилища обикновено отказват да отменят заповеди за разрушаване на последното основание. Тези съдилища обаче са в състояние да разглеждат такива дела в светлината на чл. 8 от Конвенцията, както отбелязва Съдът с позоваване на начина, по който Върховният административен съд през 2015 г. разгледа иска за обезщетение срещу органите за строителен контрол от жена, чиято къща е разрушена по тяхно нареждане. Принципът на субсидиарност изисква на съдилищата да се предостави възможност да направят това. Фактът, че жалбоподателите са слабо образовани и не познават закона не ги освобождава от изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита.

60.  Правителството при условие на евентуалност заявява, че оплакването е подадено извън срока. Ако съдебният контрол на заповедите не е ефективно средство за защита, тогава шестмесечният срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията започна да тече през 2011 г., когато заповедите, които са еднократни актове, влизат в сила. Тяхната пропорционалност не може да бъде надлежно контролирана в хода на производството за изпълнение на заповедите. Също така не е възможно те да се оспорват чрез отрицателен установителен иск по чл. 292 от Административнопроцесуалния кодекс, тъй като такъв иск е възможен само при възникване на нови обстоятелства след издаването на заповедите, какъвто случаят изглежда не е бил.

(б) Жалбоподателите

61.  По отношение на първото съображение, повдигнато от Правителството, жалбоподателите твърдят, че жалбите до съда срещу заповедите за премахване биха били със сигурност неуспешни, тъй като ЗУТ от 2001 г. ясно предвижда, че разрушаването е единственият начин за справяне с незаконни строежи, и не позволява на съдилищата да преценяват индивидуалната пропорционалност на тези мерки. Г-н Стоян Айдаров твърди, че къщата, в която живее семейството му, не подлежи на разрушаване по преходните разпоредби на закона, но Административен съд – Благоевград намира, че къщата не отговаря на тези изисквания и че той не е обвързан от удостоверението, издадено от община Гърмен в този смисъл. Освен това към момента на издаване на заповедите за разрушаване жалбоподателите не са получили никаква информация относно възможни начини за правна защита или правна помощ. Отрицателният установителен иск по чл. 292 от АПК от 2006 г. може да се основава само на нововъзникнали факти, свързани със законосъобразността на строежа, и не би помогнал на жалбоподателите. Те вместо това правилно са прибягнали до искания за съдебен контрол по чл. 294 от АПК.

62.  Жалбоподателите допълват, че оплакването не е извън срока. Те посочват, че не се оплакват от самите заповеди за разрушаване, а от изпълнението на заповедите, което е действителната намеса в правата им по чл. 8 от Конвенцията. Българските съдилища са могли да проверят съвместимостта на изпълнението с тази разпоредба в производството по чл. 294 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г., което приключва след подаването на жалбата до Съда.

2.  Преценката на Съда

63.  Първият въпрос, който Съдът трябва да разгледа, е дали оплакванията са повдигнати в рамките на шестмесечния срок, предвиден в чл. 35 § 1 от Конвенцията.

64.  Съгласно тази разпоредба този срок започва да тече от датата на “окончателното решение”. По правило това означава окончателно решение, произтичащо от изчерпването на всички вътрешноправни средства за защита съгласно общоприетите правила на международното право. Средствата за защита, които трябва да бъдат взети предвид за тази цел, са тези, които са в състояние ефективно да обезщетят или да предотвратят нередността, за която се твърди, че представлява нарушение на Конвенцията или протоколите към нея (вж. наред с други решения Berdzenishvili v. Russia (решение за допустимост), № 31697/03, ЕСПЧ 2004-II (откъси); Tarbuk v. Croatia, № 31360/10, § 28, 11 декември 2012 г.; и Джабаров и други срещу България, № 6095/11 и 2 други, § 57, 31 март 2016 г.). В изключителни случаи обаче, когато жалбоподателите опитват очевидно съществуващо средство за защита, което се оказва неефективно, срокът започва да тече от момента, в който те узнават или би трябвало да са узнали за това (вж. наред с други решения Varnava and Others v. Turkey [GC], № 16064/90 и 8 други, § 157, ЕСПЧ 2009 г.; El-Masri v. the former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], № 39630/09, § 136, ЕСПЧ 2012 г.; и Йордан Иванов и други срещи България, № 70502/13, § 31, 11 януари 2018 г.).

65.  В този случай заповедите за премахване представляват намеса в правата на жалбоподателите по чл. 8 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 (ако се приеме, че последната разпоредба се прилага, което не е необходимо да бъде решено тук) дори преди да са били изпълнени (вж. Paulić v. Croatia, № 3572/06, §§ 35-38, 22 октомври 2009; Gladysheva v. Russia, № 7097/10, §§ 70 и 91, 6 декември 2011 г.; Winterstein and Others v. France, № 27013/07, § 143, 17 октомври 2013 г.; и Vrzić v. Croatia, № 43777/13, § 59, 12 юли 2016 г.). Те са издадени на 22 март 2011 г. в случая на семейство Илиеви и на 22 юни 2011 г. в случая на семейство Айдарови (вж. параграфи 14 и 16 по-горе).

66.  Заповедите са могли да бъдат оспорени чрез жалба до съда (вж. параграф 41 по-горе). Г-н Красимир Илиев не е подал такава жалба и заповедта, отнасяща се до къщата, обитавана от семейството му, влиза в сила на 29 декември 2011 г. (вж. параграф 15 по-горе). За разлика от това г-н Стоян Айдаров търси съдебен контрол на заповедта, свързана с къщата, в която живее семейството му. Но когато Административен съд – Благоевград отхвърля жалбата му въз основа на това, че къщата е построена незаконно, че няма висяща процедура за нейното узаконяване, че тя не попада в рамките на преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г., тъй като не съществува устройствен план за съответния район и че издаденото от общината удостоверение за търпимост няма стойност в това производство, г-н Стоян Айдаров не обжалва пред Върховния административен съд. Следователно първоинстанционното решение по делото му влиза в сила на 11 ноември 2011 г. (вж. параграфи 18-20 по-горе).

67.  Жалбоподателите твърдят, че в тяхната ситуация обжалването пред Върховния административен съд би било неуспешно, както и първоинстанционната жалба, подадена от г-н Стоян Айдаров. Това се потвърждава от няколко фактора. На първо място, в редица успоредни дела, свързани и със заповеди за разрушаване на къщи в квартал „Кремиковци“, Административен съд – Благоевград намира, че къщите не са търпими съгласно преходните разпоредби на ЗУТ от 2001 г., тъй като няма съответен устройствен план по отношение на района (вж. параграф 21 по-горе). На второ място, съгласно установената практика на Върховния административен съд по такива дела, всички незаконни строежи са предмет на премахване, независимо дали това е пропорционално предвид индивидуалните обстоятелства на засегнатите от това хора (вж. Иванова и Черкезов срещу България, № 46577/15, §§ 26-27, 21 април 2016 г., и параграфи 42 и 61 по-горе). И на последно място, трайна е позицията на Върховния административен съд, че удостоверенията за търпимост, издадени от общините, не са пречка пред разрушаването (вж. параграф 46 по-горе).

68.  Може да се приеме, че неефективността на това средство за защита не е очевидна за жалбоподателите при издаването на заповедите за премахване, а става явна едва през 2011 г., когато Административен съд – Благоевград отхвърля жалбата на г-н Стоян Айдаров и множество подобни жалби (вж. параграфи 19 и 21 по-горе). Фактът, че г-н Стоян Айдаров не се обръща към Върховния административен съд, потвърждава това. Тогава обаче шестмесечният срок трябва да бъде изчислен от момента, в който през 2011 г. жалбоподателите осъзнават или е трябвало да осъзнаят неефективността на правното средство.

69.  В този случай няма причина този срок да бъде изчислен с позоваване на различна дата поради наличието на друго средство за защита, което жалбоподателите са опитали, тъй като към момента на настъпване на фактите те са имали основание да смятат, че то би било ефективно.

70.  По принцип те разполагат с две допълнителни правни средства: жалба до съда по чл. 294 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. срещу изпълнението на заповедите за разрушаване и отрицателен установителен иск по чл. 292 от същия кодекс, че изпълнение не следва да се извършва поради нововъзникнали факти (вж. параграф 42 по-горе). Средството за защита, което може да доведе до проверка на пропорционалността на мярката на етапа на нейното изпълнение, по принцип може да бъде ефективно в случаи като този (вж. J.L. v. the United Kingdom (решение за допустимост), № 66387/10, §§ 44-46, 30 септември 2014 г., и Иванова и Черкезов, цитирано по-горе, § 58). Но преглед на съдебната практика на Административен съд – Благоевград и на Върховния административен съд по чл. 292 и 294 от АПК показва, че между 2011 г. и 10 юли 2015 г. нито едно от тези средства за защита не предлага разумна перспектива за успех в случаи като тези на жалбоподателите (вж. параграфи 42 и 43 по-горе). Изглежда, че Административен съд - Благоевград, а всъщност и други първоинстанционни административни съдилища, започват да преглеждат пропорционалността на планираните разрушавания с оглед на индивидуалните обстоятелства на засегнатите от тях лица едва в края на 2015 г.

71.  Жалбоподателите не опитват да предявят иск по чл. 292 от АПК и поради това няма причина да се взема предвид това средство за защита при изчисляването на шестмесечния срок.

72.  Те обаче подават жалби по чл. 294 от АПК. На 8 юли 2015 г., два дни преди да подадат жалба до Съда, те търсят съдебен контрол на изпълнението на заповедите в съответствие с тази разпоредба (вж. параграф 30 по-горе). Но както е отбелязано по-горе, по това време това средство за защита не предлага разумна перспектива за успех; това се потвърждава от факта, че когато Административен съд - Благоевград разглежда жалбата на г-н Стоян Айдаров по същество през март 2016 г., той я отхвърля, като заявява, че индивидуалните обстоятелства на хората, засегнати от планираното разрушаване, нямат отношение към неговата законосъобразност (вж. параграф 35 по-горе). От това следва, че това производство не може да се взема предвид за целите на изчисляването на шестмесечния срок.

73.  Така между 2011 г. и момента, в който подават жалба до Съда, жалбоподателите не са имали друго средство срещу планираното премахване на обитаваните от тях къщи (вж. mutatis mutandis, Gladysheva, цитирано по-горе, § 91). Следователно в случая няма причина да се изчислява шестмесечния срок с позоваване на друга дата, различна от времето през 2011 г., когато жалбоподателите осъзнават или е трябвало да осъзнаят неефективността на съдебното обжалване на самите заповеди. В този момент те са могли да представят своята жалба пред Съда, като задължението за изчерпване е било изместено от липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

74.  Следователно тези оплаквания са подадени извън срока и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

Б.  Оплаквания по чл. 14 от Конвенцията

75.  По отношение на техните оплаквания, че мерките срещу тях са дискриминационни, жалбоподателите се позовават на чл. 14 от Конвенцията, който гласи:

“Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.”

1.  Тези на страните и на встъпилата трета страна

76. Правителството твърди, че жалбоподателите не са завели производство по Закона за защита от дискриминация от 2003 г. и поради това не са изчерпали вътрешноправните средства за защита по отношение на това оплакване. То не излага становище по съществото на оплакването.

77.  Жалбоподателите твърдят, че ромите в България са дискриминирани във връзка с жилищно настаняване, тъй като единствените им домове биват определяни за премахване без предоставяне на алтернативно настаняване дори за малолетните  и другите уязвими членове на техните семейства. Начинът, по който се извършват тези разрушавания, представлява расов тормоз. По този начин семейство Айдарови, включително три деца, две от които с увреждания, са извадени от къщата им, без да им е осигурено друго място за живеене. Семейство Илиеви остава в несигурност в това отношение в продължение на около две години и непрекъснато очакват разрушаването на къщата си. Много други роми, които живеят в къщи без документи в сегрегирани общности в цялата страна, са третирани по същия начин. Те са единствената етническа група, подложена на такова отношение. Понастоящем има 6080 заповеди за премахване в България; 514 от тях се отнасят до жилища, а роми живеят в 500 от тези жилища. Изследване, проведено от неправителствена организация в 162 от 265-те общини в България в началото на 2016 г., показва, че кметовете са издали 2000 заповеди за премахване на незаконни строежи; 444 от тези заповеди засягат жилища, от които 399 принадлежат на роми. Разрушаванията в ромските квартали се провеждат масово и имат за цел да демонстрират твърдата позиция на властите спрямо незаконното строителство. Засегнатите лица често не са уведомени ефективно за тези мерки и дори нямат време да съберат личните си вещи преди разрушаването.

78.  Встъпилата трета страна, Европейският център за правата на ромите, повдига два аргумента. Първият е, че има криза на принудително извеждане на роми в цяла Европа, която е свързана с жилищното им изключване и сегрегация и е симптоматична за широко разпространени антицигански нагласи. Центърът посочва доказателства за степента на ромската бедност в Европа и по-конкретно в Източна Европа, за да покаже, че фактът, че много роми живеят в незаконни жилища, което ги излага на извеждане от тях, не е естествено състояние, а една от най-ясните актуални прояви на антицигански нагласи в Европа. За Центъра това е резултат от изключването на ромите от поколения - изключване, което се насърчава или пренебрегва от властите, а заплахата от евикция е просто най-явният сред инструментите, използвани от властите за сплашване и контрол на ромските общности. Центърът призовава Съда да признае принудителното изселване на роми като проява на антицигански нагласи.

79.  Вторият въпрос, повдигнат от Европейския център за правата на ромите, е че Съдът следва да приеме специален подход към твърдения за расова дискриминация, свързани с принудителна евикция. Според него този подход следва да се основава на три принципа, произтичащи от практиката на Съда и антидискриминационното законодателство в Европа: (а) че когато една евикция засяга само до роми, държавата-ответник трябва да докаже, че то не представлява расов тормоз; (б) че когато една евикция се отнася само до роми, това автоматично задейства прилагането на понятието за непряка дискриминация, в резултат на което отново тежестта на доказване пада върху държавата-ответник; и (в) че дискриминационните изказвания на всеки, свързан с евикцията – по-конкретно на държавните служители и местните жители – е доказателство за пряка дискриминация.

2.  Преценката на Съда

80.  Чл. 14 допълва другите материалноправни разпоредби на Конвенцията и протоколите към нея Той няма самостоятелно съществуване, тъй като има действие единствено във връзка с “упражняването на правата и свободите”, защитени от тези разпоредби (вж. наред с други решения Konstantin Markin v. Russia [GC], № 30078/06, § 124, ЕСПЧ 2012 г. (откъси)). В този случай оплакването на жалбоподателите, което се отнася главно до въпроси, свързани с упражняването на тяхното право на неприкосновеност на тяхното жилище, трябва да бъде разгледано по чл. 14 във връзка с чл. 8 от Конвенцията.

81.  С оглед на констатациите в параграфи 65-74 по-горе, оплакванията, обобщени в букви от (б) до (д) в параграф 55 по-горе, които са тясно свързани с оплакванията по чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 и се основават на същите факти, също са повдигнати извън срока и трябва да бъдат отхвърлени съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

82.  От своя страна, оплакването, обобщено в буква (а) на параграф 55 по-горе, че предприетите от органите действия за изпълнение на заповедите за разрушаване са подтикнати от антиромските протести през май 2015 г. (вж. параграфи 23 и 24 по-горе), се базира на малко по-различни факти и налага отделен анализ. То обаче е недопустимо поради неизчерпване на вътрешнoправните средства за защита по следните причини.

83.  Както посочва Правителството, в България съществува специален механизъм за справяне с такива претенции за дискриминация под формата на производство по Закона за защита от дискриминация от 2003 г. Според този закон хората, които смятат, че са жертва на дискриминация, могат: (a) да подадат жалба до Комисията за защита от дискриминация, а след това, в случай на благоприятен резултат от производството пред Комисията, да потърсят обезщетение за вреди, или (б) директно да заведат съдебно производство и да потърсят установително решение, прекратяване на нарушението или обезщетение за вреди (вж. параграфи 47-51 по-горе). Нищо не подсказва, че тези правни средства за защита не биха били ефективни по отношение на оплакването на жалбоподателите (вж., mutatis mutandis, Йорданова и други, цитирано по-горе, § 160, и Димитрова и други срещу България (решение за допустимост), № 39084/10, §§ 66-76, 11 юли 2017 г.). И все пак никой от тях не изглежда да е опитал да заведе такова производство.

84.  Следователно това оплакване трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

В.  Оплаквания по чл. 3 от Конвенцията

85.  По отношение на оплакванията си от (а) начина, по който се развива производството, имащо за цел да доведе до разрушаването на къщите, в които живеят, и (б) действителното разрушаване на къщата, в която са живели семейство Айдарови, жалбоподателите се позовават на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.”

1.  Тези на страните

86.  Правителството твърди, че нито заповедите за разрушаване, нито тяхното изпълнение представляват нечовешко или унизително отнасяне. То посочва, че жалбоподателите не претърпяват физическа вреда в резултат на тези мерки. Вярно е, че мерките им причиняват безпокойство, но това не е достатъчно, за да достигне прага на тежест съгласно чл. 3 от Конвенцията, особено като се има предвид, че жалбоподателите не остават без подслон и получават помощ от социалните служби. Доколкото жалбоподателите се оплакват, че изпълнението на заповедите е извършено на фона на антиромско напрежение, те са имали възможност да заведат производство по Закона за защита от дискриминация от 2003 г. Във всеки случай властите многократно са се опитвали да успокоят това напрежение и да разрешат жилищния проблем на жалбоподателите.

87.  Жалбоподателите подчертават неудобството, преживяно от семейство Айдарови в резултат на разрушаването на къщата им. Те също така твърдят, че внезапният начин, по който е извършено това разрушаване, ги е шокирал и е причинил – особено на децата, две от които са тежко болни – тежки психологически вреди. Положението на семейство Илиеви, които вече са били свидетели на разрушаването на няколко къщи в техния квартала и живеят в постоянен страх, че и тяхната къща ще бъде разрушена, е подобно. Преднамереното предприемане на такива мерки, водещи до бездомност на семейства с деца, няма място в едно модерно демократично общество.

2.  Преценката на Съда

88.  Не е необходимо да се определя дали жалбоподателите са изчерпали вътрешноправните средства за защита по отношение на това оплакване, тъй като то във всеки случай е недопустимо поради следните причини.

89.  Що се отнася до първоначалното оплакване – че производството за изпълнение на заповедите за разрушаване само по себе си представлява нечовешко и унизително отнасяне – следва да се отбележи, че органите за строителен контрол, въпреки че настояват през цялото време, че заповедите трябва да бъдат изпълнени, многократно отлагат изпълнението поради факта, че то ще има тежки последици за жалбоподателите (вж. параграфи 22, 36 и 38 по-горе). Следователно не може да се каже, че безпокойството и неудобството, които това производство предизвиква у жалбоподателите, сами по себе си достигат прага на суровост, който би ги включил в обхвата на чл. 3 от Конвенцията.

90.  Последващото оплакване – че внезапното разрушаване на къщата, в която живеят семейство Айдарови, ги е шокирало и травмирало – не е подадено в рамките на шестмесечния срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията. Въпреки че е свързано с първоначалното оплакване, това не е просто допълнителен аспект или допълнителен аргумент в подкрепа на това първоначално оплакване. То се основава на нови събития и повдига различни въпроси по смисъла на чл. 3 от Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Fábián v. Hungary [GC], № 78117/13, §§ 95-97, 5 септември 2017 г., и за разлика от това Merabishvili v. Georgia [GC], № 72508/13, § 250, 28 ноември 2017 г.). Ако приемем, както се намеква от жалбоподателите, че няма ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на това оплакване, то е трябвало да бъде повдигнато не повече от шест месеца след датата, на която къщата е разрушена – 7 септември 2015 г. (вж. параграф 39 по-горе). То обаче е подадено повече от една година след това – на 29 ноември 2016 г. (вж. параграф 56 in fine по-горе).

91.  От това следва, че тези оплаквания са недопустими и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35 §§ 1, 3 (а) и 4 от Конвенцията.

По тези съображения Съдът с мнозинство

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 25 октомври 2018 г.

     Клаудия Вестердик                                         Ангелика Нусбергер
              Секретар                                                      Председател

Дата на постановяване: 2.10.2018 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-187469