Номер на жалба: 62377/16

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Административно производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд

По делото Делин срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет, в състав:

          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 13 ноември 2018 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 62377/16) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-н Маргарит Иванов Делин (”жалбоподателя”), на 24 октомври 2016 г.

2.  Жалбоподателят са представлява от г-жа С. Маргаритова-Вучкова, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.

3.  На 26 януари 2017 г. уведомление за оплакванията, повдигнати по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията е дадено на Правителството, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че не е могъл ефективно да оспори решението за отнемане на неговото разрешение за достъп до държавни тайни, въз основа на което трудовият му договор с Национална служба “Сигурност” е прекратен.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1964 г. и живее в Благоевград.

5.  Той е работил в Национална служба “Сигурност” в областното управление в Благоевград като агент от 1998 г. С оглед на естеството на задълженията му, той е имал разрешение за достъп, позволяващо му достъп до класифицирана информация, представляваща държавна тайна. Според длъжностната характеристика на жалбоподателя, притежанието на такова разрешение за достъп е предпоставка да заема длъжността.

6.  На 20 ноември 2013 г. директорът на Национална служба “Сигурност” издава решение, с което отнема разрешението за достъп на жалбоподателя, позволяващо му достъп до класифицирана информация. Решението не съдържа никаква обосновка по отношение на това отнемане с изключение на позоваване на чл. 59 във връзка с чл. 40, ал. 1, б. е) и з); чл. 41, б. в) и г), и чл. 42, б. а) и б) от Закона за защита на класифицираната информация (вж. параграфи 12 и 13 по-долу).

7.  Жалбоподателят подава жалба срещу отнемането до Държавната комисия по сигурността на информацията. Последната, с решение от 9 януари 2014 г., потвърждава отнемането. Това решение е окончателно и не подлежи на съдебен контрол.

8.  На 6 март 2014 г. директорът на Национална служба “Сигурност” издава заповед за освобождаване на жалбоподателя от длъжност. Причината за прекратяването на трудовите правоотношения с него е отнемането на неговото разрешение за достъп, чието притежание е необходимо предварително условие за това той да може да изпълнява задълженията си.

9.  Жалбоподателят оспорва уволнението си на две нива на компетентност. Той оспорва законосъобразността на процедурата за уволнение като твърди, че в хода на производството пред Държавната комисия по сигурността на информацията той не може да оспори фактите, на които се основава отнемането на разрешението за достъп. Директорът на Национална служба “Сигурност” злоупотребява с правомощията си при уволнението на жалбоподателя, на когото не е предоставена възможност да се защити.

10.  С решението си от 19 март 2015 г. Административен съд - Благоевград съд отхвърля претенциите на жалбоподателя, обосновавайки се, че решението на директора на Национална служба “Сигурност” да отнеме разрешението за достъп на жалбоподателя е окончателен и валиден административен акт и той прави уволнението на жалбоподателя неизбежно, защото той вече не е в състояние да изпълнява задълженията си. Съдът добавя, че жалбоподателят е изчерпал предвиденото от закона правно средство за защита, като е оспорил решението за отнемане, и че последното е станало окончателно. Освен това съдът не е компетентен да разглежда в рамките на производството за уволнение всички въпроси, свързани с неговата законосъобразност.

11.  На 11 юли 2016 г. Върховният касационен съд потвърждава това решение, като потвърждава, че решението за отнемане на разрешението за достъп на жалбоподателя не подлежи на съдебен контрол.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А.  Закон за защита на класифицираната информация от 2002 г.

12.  Чл. 40, ал. 1 от този закон предвижда, че разрешение за достъп до класифицирана информация, извън случаите по чл. 39 (отнасящ се до достъп до класифицирана информация във връзка с изпълнение на ограничен набор от служебни задължения на най-високо ниво на държавната власт), се издава единствено на лице, което отговаря на следните изисквания: а) притежава българско гражданство; б) е пълнолетно; в) има завършено средно образование; г) не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията; д) срещу него няма образувано досъдебно или съдебно производство за умишлено престъпление от общ характер; е) е надеждно от гледна точка на сигурността; ж) не страда от психически заболявания (което е надлежно удостоверено); и з) е определено като надеждно за опазване на тайна.

13.  В чл. 41 е добавено, че надеждност на лицето от гледна точка на сигурността е налице, когато липсват данни относно а) осъществяване на дейност срещу интересите на държавата или срещу интереси, които държавата се е задължила да защитава по силата на международни договори; б) участие или съучастие в шпионска, терористична, саботажна или диверсионна дейност; в) осъществяване на друга дейност против националната сигурност, териториалната цялост или суверенитета на страната или целяща насилствена промяна на конституционно установения ред; г) осъществяване на дейност, насочена срещу обществения ред. Съгласно чл. 42, ал. 1 от закона надеждност от гледна точка на опазване на тайната е налице, когато липсват данни относно а) укриване или даване на невярна информация от проучваното лице за целите на проучването; б) факти и обстоятелства, които биха дали възможност за изнудване на служителя; в) несъответствие между стандарта на живот на служителя и неговите доходи; г) психично заболяване или други нарушения на психичната дейност, които биха повлияли отрицателно върху неговата способност да работи с класифицирана информация.

14.  Чл. 59, ал. 1, б. а) гласи във версията си, приложима в съответния период, че разрешение за достъп до класифицирана информация трябва да се отнеме, когато в хода на проверка за сигурност е установено, че въпросното лице не отговаря на едно от изискванията по чл. 40, ал. 1. Съгласно чл. 11 и чл. 49 проучвания за сигурността на служители на националните служби за сигурност се извършват от същите тези национални служби за сигурност, които са компетентни да предоставят или отказват удостоверение за сигурност.

15.  Съгласно чл. 59, ал. 3 и 5 в тяхната редакция, приложима в относимия период, отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация не се придружава от каквото и да било обяснение и трябва единствено да съдържа правното основание за такова отнемане. Отнемането на правото на достъп до класифицирана информация може да бъде оспорено пред Държавната комисия по сигурността на информацията. Държавната комисия по сигурността на информацията е изпълнителен административен орган, съставен от петима членове, които се избират за срок от пет години от Министерския съвет по предложение на министър-председателя (чл. 4 до 6 от закона). Съгласно чл. 68 от закона, приложим към съответния момент, решението на тази комисия е окончателно и не подлежи на обжалване пред съдилищата.

16.  На 13 септември 2016 г. чл. 68 от закона е изменен, като е въведен съдебен контрол върху решенията на Държавната комисия относно отказа за предоставяне на разрешение за достъп до класифицирана информация или за отнемане на такова разрешение.

Б. Кодекс на труда от 1986 г.

17.  Приложимите разпоредби на този кодекс са описани в решението Миряна Петрова срещу България (№ 57148/08, §§ 20-22, 21 юли 2016 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

18.  Жалбоподателят се оплаква, че не е могъл да оспори решението за отнемане правото му да притежава разрешение за достъп до държавни тайни, въз основа на което трудовият му договор с Национална служба “Сигурност” е прекратен. Освен това той се оплаква, че валидността на това отнемане не е разгледана в хода на съдебното производство за неговото уволнение. Позовавайки се на чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията той твърди, че в резултат на това му е отказан достъп до съд.

19.  Съдът отбелязва, че изискванията на чл. 13 от Конвенцията са по-малко строги и в такива ситуации се поглъщат от тези на чл. 6 § 1 (вж., наред с други решения, Vasilescu v. Romania, 22 май 1998 г., § 43, Доклади за решения и определения 1998-III, и Миряна Петрова срещу България, № 57148/08, § 24, 21 юли 2016 г.). Поради това той счита, че горните оплаквания следва да бъдат разгледани единствено чрез позоваване на последната разпоредба, която в относимата си част гласи:

“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”

20.  Правителството оспорва аргументите на жалбоподателя.

A.  Допустимост

21.  Правителството не оспорва, че чл. 6 е приложим в ситуацията на жалбоподателя. В светлината на своята съдебна практика Съдът смята, че тази разпоредба е приложима в настоящия случай (вж. Boulois v. Luxembourg [GC], № 37575/04, § 90, ЕСПЧ 2012 г., Ternovskis v. Latvia (№ 33637/02, § 44, 29 април 2014 г., Фазлийски срещу България, № 40908/05, § 52, 16 април 2013 г., и Миряна Петрова, цитирано по-горе, §§ 31, 32 и 35).

22.  Съдът също така отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на друго основание. Следователно то е допустимо.

Б. По същество

23.  Жалбоподателят твърди, че решението на директора на Национална служба “Сигурност” за отнемане на правото му да притежава разрешение за достъп води до неговото автоматично уволнение. Като се има предвид, че това решение не подлежи на какъвто и да е съдебен контрол само по себе си, той е поставен в ситуация, която е в нарушение на чл. 6, който му предлага право на справедлив съдебен процес.

24.  Правителството не оспорва, че на жалбоподателя е отказан съдебен контрол. То твърди, че е констатирано нарушение на чл. 6 в подобна ситуация по делото Миряна Петрова, цитирано по-горе, и че след измененията на законодателството от 2016 г. приложимото законодателство е приведено в съответствие с изискванията на тази разпоредба. Следователно настоящото дело следва да се разглежда като изолиран случай на отказ за съдебен контрол в ситуации, при които разрешение за достъп се отказва или отнема.

25.  Съдът също така припомня, че е трябвало да разгледа дела, в които отказът за предоставяне на разрешение за достъп пряко води до загуба на работа и договор за обществена поръчка. В тези случаи Съдът приема, че окончателното естество на удостоверението, с което се отказва разрешение за достъп, което е прието като факт от националните съдилища и не може да има съдебен контрол на фактите, обосноваващи неговото издаване, представлява непропорционално ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд (Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 юли 1998 г., § 76, Доклади за решения и определения 1998 IV, Devenney v. the United Kingdom, № 24265/94, § 26, 19 март 2002 г., Миряна Петрова, цитирано по-горе, §§ 4041, и Александър Събев срещу България, № 43503/08, §§ 5558, 19 юли 2018 г.).

26.  Съдът не вижда причина да се отклони от това заключение в настоящата жалба, в която фактите са много сходни с последното споменато дело, а приложимото българско законодателство не се е променило през съответния период.

27.  По-конкретно, националното съдебно производство относно уволнението на жалбоподателя не предоставя възможност за контрол на който и да е от фактите, на които се основава отнемането на разрешението за достъп. Както в Миряна Петрова, цитирано по-горе (§§ 38-45), решенията на съдилищата са в съответствие с приложимото национално законодателство, което предвижда, че отказите на Национална служба “Сигурност” да даде разрешения за достъп или отнемането им не подлежат на никаква форма на съдебен контрол и Правителството не е обосновало това ограничение.

28.  Законодателните промени, позволяващи съдебен контрол на решенията за отказ или отнемане на разрешение за достъп, на които Правителството се позовава, са приети едва на 13 септември 2016 г., а последното оспорвано решение е с дата 11 юли 2016 г. (вж. параграфи 11, 16 и 24 по-горе). Тези промени в закона, приложими ex nunc, не биха могли да бъдат от полза в ситуацията на жалбоподателя.

29.  Предходните съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че производството за уволнение на жалбоподателя не е провеждано от съд по смисъла на чл. 6 поради необоснованата липса на обхват на съдебния контрол на компетентните национални съдебни органи.

30.  Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8, РАЗГЛЕЖДАН САМОСТОЯТЕЛНО И ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Жалбоподателят се оплаква от нарушение на чл. 8, разглеждан самостоятелно и заедно с чл. 13 от Конвенцията, като твърди, че уволнението му представлява необоснована намеса в правото му на личен живот и че не е разполагал с ефективни вътрешноправни средства за защита в този смисъл. Тези разпоредби гласят, както следва:

Член 8

“1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Член 13

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

32.  Правителството оспорва този аргумент.

33.  Жалбоподателят поддържа оплакванията си.

34.  Съдът отбелязва, че тези оплаквания са свързани с разгледаното по-горе и също трябва да бъдат обявени за допустими.

35.  Като взема предвид заключението си по чл. 6 от Конвенцията Съдът счита, че не възниква отделен въпрос по чл. 8 от Конвенцията, разглеждан самостоятелно и/или във връзка с чл. 13. Следователно тези оплаквания не е необходимо да се разглеждат.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

36.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

37.  Жалбоподателят претендира 3000 евро неимуществени вреди, претърпени в резултат на факта, че той не е имал възможността  решението за отнемане на неговото разрешение за достъп да бъде разгледано от съд и последиците от уволнението му, което той смята за незаконосъобразно.

38.  Правителството оспорва претенцията на жалбоподателката.

39.  Съдът намира, че жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди поради нарушението на чл. 6 § 1 от Конвенцията, констатирано в настоящия случай (вж. Фазлийски срещу България, № 40908/05, § 75, 16 април 2013 г., и Миряна Петрова, § 49, цитирано по-горе). Следователно, произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателката 2400 евро плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат начислени върху тази сума.

40.  Освен това трябва да се посочи, че решение, в което Съдът констатира нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, налага на държавата-ответник правно задължение не само да заплати съответните суми, присъдени като справедливо обезщетение, но също така и да избере под надзора на Комитета на министрите общите и/или, ако е уместно, индивидуални мерки, които да бъдат приети в рамките на националното законодателство, за да се сложи край на нарушението и за да се поправят, доколкото е възможно, неговите ефекти (вж. Станев срещу България [GC], № 36760/06, § 254, ЕСПЧ 2012 г.). Най-подходящата форма на обезщетение в случаите, когато жалбоподател не е имал достъп до съд в нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, като правило е своевременно възобновяване на производството и повторно разглеждане на делото в съответствие с всички изисквания на справедливия процес (вж., наред с други решения, Янакиев срещу България, № 40476/98, § 90, 10 август 2006 г., Фазлийски, § 76, и Миряна Петрова, § 50, цитирани по-горе, § 50).

Б. Разходи и разноски

41.  Жалбоподателят иска възстановяване на 2730 евро за адвокатски хонорари за производството пред Съда (тридесет и девет часа работа при ставка от 70 евро на час), както и 36 лв. (приблизително 18 евро) за пощенски и технически разходи и 526 лв. (приблизително 265 евро) хонорар за превод. Той представя споразумение за възнаграждение между него и неговия адвокат, справка за изработените часове, копия от две разписки за писма, изпратени по пощата, и накрая два договора за превод между преводач и адвоката на жалбоподателя по отношение на настоящата жалба. Жалбоподателят моли, в случай че Съдът направи присъждане по тази позиция, 2862 лв. (1431 евро) да бъдат платени на него, а остатъкът да бъде преведен директно по банковата сметка на неговия процесуален представител г-жа С. Маргаритова-Вучкова.

42.  Правителството оспорва горната претенция.

43.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските си, само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид информацията, с която разполага, и горните критерии, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 2 000 евро плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат начислени на жалбоподателя, покриващи разходи по всички позиции. По молба на жалбоподателя, 1431 евро от тази сума следва да се плати на него, а остатъкът да се прехвърли директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателя.

В. Лихва за забава

44.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

3.  Приема, че не е необходимо да се разглеждат оплакванията по чл. 8, разглеждан самостоятелно и във връзка с чл. 13 от Конвенцията;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 2400 евро (две хиляди и четиристотин), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 2000 евро (две хиляди), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, като 1431 евро (хиляда четиристотин и тридесет) от посочената сума да бъдат платени на жалбоподателя, а остатъкът директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателя г-жа С. Маргаритова-Вучкова;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 декември 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                Габриеле Куцко-Щадлмайер
заместник-секретар                                                        председател

Дата на постановяване: 6.12.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-187945