Права на човекаДело "РАШКОВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 52257/09
Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (Чл. 3) Нечовешко отношение
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 52257/09
Пламен Йорданов РАШКОВ и други
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 11.12.2018 г., в състав:
Ангелика Нусбергер (Аngelika Nußberger), председател,
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Андре Потоцки (André Potocki),
Шифра O’Лийри (Síofra O’Leary),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov),
Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Клаудия Вестердийк (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,
Като взе предвид горепосочената жалба, подадена на 25.08.2009 г.,
Като взе предвид становищата, представени от правителството-ответник и становищата в отговор, представени от жалбоподателите,
След проведено заседание, постанови както следва:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 52257/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани – г-жа Мартина Петрова Рашкова, родена през 1979 г. („жалбоподателката“), и г-н Пламен Йорданов Рашков, роден през 1963 г. („жалбоподателя“), на 25.08.2009 г.
2. Жалбоподателят е починал на 23.12.2013 г. Жалбоподателката, в качеството си на законен представител на трите си непълнолетни деца (Кристина Пламенова Рашкова, родена през 2004 г., Масимо Пламенов Рашков, роден през 2007 г., и Пламен Пламенов Рашков, роден през 2010 г.), наследници на жалбоподателя, изразява желание да поддържа жалбата пред Съда. Най-големият син на жалбоподателя, Паоло Пламенов Рашков, български и италиански гражданин, роден през 1992 г., който живее в гр. Марта, Италия, също изразява желание да поддържа жалбата пред Съда в качеството си на наследник на баща си.
3. Жалбоподателите се представляват от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в гр. Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствените агенти г-жа К. Радкова и г-жа Б. Симеонова от Министерството на правосъдието.
4. Жалбоподателката твърди, позовавайки се на чл. 3 от Конвенцията, че е била подложена на нечовешко и унизително отношение при нахлуването на полицията в дома ѝ и изтъква, че тези събития не са били ефективно разследвани. Жалбоподателят се оплаква, че е наказателно преследван два пъти за едно и също деяние поради непознаване на чл. 4 от Протокол № 7 на Конвенцията.
5. На 5 юли 2017 г. Правителството е уведомено за тези оплаквания и жалбата е обявена за недопустима по отношение на останалите оплаквания на основание правило 54 § 3 от Правилника на Съда.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
6. Към момента на събитията жалбоподателят има малка фирма за дърводелство и търговия с дървен материал. Жалбоподателката, която е негова съпруга, е бременна с второто си дете. Семейството живее в самостоятелна къща, разположена недалеч от село Добромирка.
A. Събитията от 7 и 8 март 2007 г.
7. На 7 март 2007 г., при проверка на пътя, полицията и горските пазачи установяват, че с камион собственост на жалбоподателя се превозват немаркирани орехови трупи.
8. На 8 март 2007 г., между 14:45 ч. и 15:45 ч., полицейски екип и горски пазачи пристигат на адреса на жалбоподателите в село Добромирка. Съгласно изготвения по този повод протокол входната врата, която се намира на 50 м от къщата, е заключена с катинар и верига. Собствениците не са открити. Полицаите отварят вратата и претърсват имота. Откриват и изземват 15 маркирани орехови трупи, 9 немаркирани орехови трупи и 41 немаркирани парчета от орехова дървесина.
9. Жалбоподателката твърди, че е в къщата заедно с дъщеря си Кристина, когато полицаите влизат в имота им. Твърди, че е шокирана от появата на силите на реда. В същия ден, заради стреса, тя ражда в дома си второто си дете Масимо. Откарана е в най-близкото родилно отделение веднага след раждането.
10. В удостоверението за раждане на Масимо Рашков е записано, че детето е родено на 8 март 2007 г., в 20:20 ч. В медицинските документи, издадени на 16 март 2007 г. от родилното отделение в болницата в гр. Севлиево, се удостоверява, че жалбоподателката е в 36 г.с., когато ражда сина си. Детето е с тегло 2.2 кг и височина 49 см при раждането си. Майката и детето напускат родилното отделение в добро здраве осем дни по-късно.
Б. Наказателно производство във връзка с жалбата на жалбоподателката
11. На 30 октомври2009 г. жалбоподателката подава жалба до Окръжна прокуратура – Габрово срещу директорката на местното Държавно горско стопанство (ДГС), която според нея е причина за претърсването на дома ѝ, извършено на 8 март 2007 г., както и срещу служителите, извършили претърсването. Твърди, че действията им са я подложили на стрес, което е довело до преждевременното раждане на детето ѝ. Към жалбата си жалбоподателката прилага медицински документи, издадени във връзка с раждането на сина ѝ и престоя им в болницата, както и протоколите от претърсванията, извършени в дома ѝ (вж. параграфи 8 по-горе и 18 по-долу).
12. Окръжната прокуратура препраща жалбата към Районна прокуратура – Севлиево. Впоследствие тримата прокурори от Районната прокуратура правят самоотвод, тъй като се засягат процесуално-следствените действия, извършени в рамките на наказателното производство срещу жалбоподателя, което е под наблюдението на Районна прокуратура – Севлиево (вж. параграф 23 по-долу). На 26 ноември 2009 г. преписката е изпратена на Районна прокуратура – Дряново.
13. С постановление от 18 декември 2009 г. Районна прокуратура – Дряново отказва да образува досъдебно производство срещу обвинените от жалбоподателката служители. Счита, че няма достатъчно доказателства за извършено престъпление. И преди всичко, фактът, че директорката на местната ДГС е сигнализирала на полицията, че жалбоподателят съхранява в дома си незаконно придобит дървен материал, което е довело до извършването на въпросното претърсване, не може да бъде определен като противоправно деяние. Претърсването е извършено съгласно националното законодателство. Нито един от документите в преписката не доказва, че на жалбоподателката и детето ѝ е причинено трайно психическо разстройство в резултат на действията на служителите, което да е застрашило здравето им.
14. Това постановление е потвърдено на 05 май 2010 г. от Окръжна прокуратура – Габрово със същите мотиви. Жалбоподателката оспорва постановлението пред Апелативната прокуратура - Велико Търново.
15. На 8 септември 2010 г. Апелативната прокуратура - Велико Търново отхвърля жалбата на жалбоподателката. След като се запознава с материалите по преписката, както и с материалите по наказателното дело, образувано срещу жалбоподателя (вж. параграфи 22-25 по-долу), отговорният прокурор преценява, че заключенията на прокурорите от долустоящите инстанции са правилни и достатъчно мотивирани. Жалбоподателката подава нова жалба до Върховната касационна прокуратура.
16. На 1 февруари 2011 г. ВКП отхвърля жалбата ѝ срещу издаденото от Апелативната прокуратура постановление, като се позовава на същите мотиви.
В. Наказателни производства срещу жалбоподателя и наложените му административни наказания
17. На 8 март 2007 г. срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство за кражба и незаконно съхраняване на дървен материал.
18. На 29 март 2007 г. полицията извършва още едно претърсване в дома на жалбоподателите. На него присъства и представител на ДГС. Полицаите откриват и изземват дънер и 14 орехови трупи.
19. Същия ден служител на ДГС съставя пет акта за установяване на административни нарушения. Жалбоподателят е обвинен в това, че е съхранявал в дома си немаркирани и маркирани орехови трупи и дървен материал, но без документи за произход на дървесината, което е административно нарушение по смисъла на чл. 80 (13) и (14) от Закона за горите от 1997 г. Дървеният материал, предмет на тези актове, е същият, който е иззет по време на двете претърсвания от 8 март 2007 г. и 29 март 2007 г. Същият е предаден на местното горско стопанство.
20. Въз основа на петте акта за установяване на административни нарушения от 29 март 2007 г., с пет наказателни постановления от 16 юли 2007 г., директорката на местното ДГС налага на жалбоподателя пет глоби от по 100 български лева всяка за съхранението, без необходимите документи за произход, на девет немаркирани орехови трупи, на 31 маркирани трупи, клони или орехови дънери, и на 34 немаркирани парчета орехово дърво, както и конфискацията на дървесината.
21. На 29 март, 5 юли и 31 октомври 2007 г. жалбоподателят е привлечен като обвиняем за кражбата на ореховата дървесина, намерена в камиона му на 7 март 2007 г. и за незаконното съхраняване на ореховата дървесина, намерена и иззета от дома му на 8 март и 29 март 2007 г.
22. На 3 ноември 2007 г. дознателят разпитва жалбоподателката по повод наказателното производство срещу съпруга ѝ. Тя дава показания за професионалната дейност на съпруга си и за събитията от 7 и 8 март 2007 г. Обяснява, че е имала болки в корема вечерта на 7 срещу 8 март 2007 г. и че в този момент е помислила, че ще роди. На следващия ден съпругът ѝ излиза на сутринта и тя остава сама в дома им. Същия следобед полицейски екип нахлува в имота и претърсва двора на къщата. Жалбоподателката обяснява, че се е изплашила и затова не се е показала на полицаите. Съпругът и баща ѝ пристигат в къщата по-късно и едва тогава тя научава причината за претърсването. Жалбоподателката не споменава пред следователя за раждането на сина ѝ вечерта на 8 март 2007 г.
23. На 27 ноември 2007 г., след завършване на разследването, Районна прокуратура – Севлиево съставя обвинителния акт срещу жалбоподателя и го изпраща на районния съд в същия град. Повдигнато му е обвинение за кражбата на дървена трупа от орехово дърво и опит за кражба на втора, като и двете деяния са извършени на 7 март 2007 г. Повдигнато му е обвинение и за съхраняването и преработването на дървените трупи и на парчетата орехово дърво, открити в дома му през март 2007 г. и незаконно добити от трето лице – престъпление по смисъла на чл. 235 (2) от Наказателния кодекс.
24. По време на съдебното производство срещу жалбоподателя, Районният съд изслушва няколко свидетели и са събрани както обвинителни, така и оправдателни доказателства. Актовете за установяване на административни нарушения, изготвени от служителите на горското стопанство (вж. параграф 19 по-горе), са включени в наказателното дело. Жалбоподателката е изслушана от Районния съд на заседанието му от 25 февруари 2008 г. Тя дава показания за събитията от 6, 7 и 8 март 2007 г. Дава същите показания както пред дознателя (вж. параграф 22 по-горе), като не споменава за това, че е родила в дома си вечерта на 8 март 2007 г.
25. С решение от 24 април 2008 г. Районен съд – Севлиево, признава жалбоподателя за виновен за кражба и за опит за кражба на дървесина, извършени на 7 март 2007 г. и го осъжда условно на една година лишаване от свобода, както и постановява конфискация на камиона му. Съдът го оправдава по обвиненията за незаконното съхранение на дървесината с мотива, че няма доказателства нито за това, че складираната дървесина е придобита незаконно от трето лице, нито че жалбоподателят е знаел за подобни факти. Районният съд постановява отнетият по време на разследването дървен материал да бъде преместен в местното ДГС до края на образуваното срещу жалбоподателя административно производство. Това решение е потвърдено на 15 юли 2008 г. от Окръжен съд – Габрово.
26. През м. ноември 2008 г. ДГС продава конфискувания дървен материал на друг търговец.
27. Жалбоподателят прави искане за възобновяване на наказателното производство съгласно чл. 422, ал. 1, т. 5 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 46 по-долу) единствено срещу постановената от Окръжния съд присъда за кражба и опит за кражба на дървен материал, извършени на 7 март 2007 г. Искането му е отхвърлено на 17 март 2009 г. от Върховния касационен съд, който преценява, че в решението на по-долустоящата съдебна инстанция не е допуснато нарушение на закона или съществено процесуално нарушение, което да доведе до отмяната му и до възобновяването на наказателното производство.
28. На 19 юни 2009 г. жалбоподателят обжалва петте наказателни постановления от 16 юли 2007 г., пред Районен съд – Севлиево, който, с три определения от 3 юли 2009 г. и с още две определения от 7 юли 2009 г., обявява тези жалби за недопустими. Жалбоподателят обжалва определенията пред Административен съд – Габрово.
29. С две определения от 24 септември 2009 г. и още едно от 1 октомври 2009 г., Административният съд отхвърля три от определенията на Районния съд и връща делата за преразглеждане.
30. С две окончателни определения от 20 октомври 2009 г. Административният съд потвърждава останалите две определения на Районния съд с мотива, че тези две жалби са просрочени. Административният съд установява, че съответните срокове за обжалване на тези две наложени наказания са изтекли съответно на 22 октомври 2007 г. и 28 август 2008 г.
31. Трите дела, върнати за преразглеждане, са изпратени на Районен съд – Габрово. С две определения от 26 март 2010 г. и 23 март 2011 г. този съд отхвърля две от подадените от жалбоподателя жалби като просрочени, като двете наказателни постановления стават окончателни на 22 октомври 2007 г. и на 28 август 2008 г. Тези две определения са потвърдени от Административен съд – Габрово съответно на 14 февруари 2011 г. и на 6 юли 2011 г.
32. На 17 януари 2011 г., докато се произнася по жалбата на жалбоподателя, Районен съд – Габрово, приключва петото, образувано от него, административно производство. Жалбоподателят не обжалва това определение в определения от националното законодателство седемдневен срок.
33. Последващите искания на жалбоподателя за възобновяване на петте административни производства са отхвърлени от Върховния административен съд.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Приложими разпоредби на Закона за горите от 1997 г. и Наказателния кодекс
34. Към момента на събитията управлението и експлоатацията на горските ресурси се регулират от Закона за горите от 1997 г. (отменен през 2011 г.).
35. Съгласно членове 58 (1) и 80 (1) от Закона, определените за сеч дървета, трябва да бъдат маркирани от ДГС. Съгласно чл. 59 от Закона, сечта и извозът на дървесината до временен склад се извършва единствено с позволително от директора на ДГС или от упълномощено от него длъжностно лице.
36. Чл. 80 (13) от Закона изрично покупко-продажбата и другите разпоредителни сделки, добивът, товаренето, транспортирането, разтоварването, придобиването, съхраняването и преработването на немаркиран дървен материал.
Чл. 80 (14) от Закона изрично забранява сечта, придобиването, транспортирането, съхраняването и преработването на дървени материали, непридружени с документи, доказващи законния им произход. Нарушенията на тези две правила се наказват с административна глоба, варираща от 50 лева (приблизително 25 евро) до 3 000 лева (приблизително 1 500 евро) за физически лица и от 100 лева (приблизително 50 евро) до 5 000 лева (приблизително 2 500 евро) за юридически лица и еднолични търговци (чл. 101 и 102 от Закона). Съгласно чл. 112 (1) от Закона вещите- предмет на нарушението се отнемат в полза на държавата.
37. Съгласно чл. 235 (2) от Наказателния кодекс укриването, товаренето, транспортирането, разтоварването, съхраняването или преработването на незаконно добит от другиго дървен материал, се наказва с лишаване от свобода до шест години и с глоба, която може да достигне от 1 000 лева (приблизително 500 евро) до 20 000 лева (приблизително 10 000 евро).
Б. Принципът „ne bis in idem“ в наказателното производство и производството по налагане на административни наказания
1. Принципът „ne bis in idem“ в наказателното производство
38. В българското право наказателното производство представлява съвкупността от правила, които регулират съдебното преследване на престъпленията, които са изрично и изчерпателно определени в разпоредбите на българския Наказателен кодекс.
39. Принципът, съгласно който никой не може да бъде преследван или наказван два пъти за едно и също престъпление („ne bis in idem“), не е изрично споменат в българския Наказателно-процесуален кодекс (НПК). Въпреки това, той е в основата на разпоредбата на чл. 24 (1), т. 6 от НПК, която предвижда следното:
Чл. 24
„(1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:
(...)
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото .“
2. Принципът „ne bis in idem“ в производството по налагане на административни наказания
40. В българското право административните нарушения представляват нарушения на правилата, установени в нормативните актове, които са с по-ниска степен на обществена опасност от престъпленията. По общо правило административните нарушения са определени в нормативни актове, регулиращи всяка специфична област (вж. напр., разпоредбите на Закона за горите, §§ 34-36 по-горе) и се наказват с административни наказания (глоба, обществено порицание или временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност). Производството по налагане на административни наказания е уредено в Закона за административните нарушения и наказания от 1969 г. (наричан по-долу Закона от 1969 г.).
41. Принципът „ne bis in idem“ в производствата по налагане на административни наказания е установен в чл. 17 от Закона от 1969 г., който предвижда следното:
Чл. 17
„Никой не може да бъде наказан повторно за административно нарушение, за което е бил вече наказан с влязло в сила наказателно постановление или решение на съда.“
3. Принципът „ne bis in idem“ и кумулирането на административни и наказателни производства
42. Съгласно установената практика на българския Върховен съд след 60-те години на XX в., правилото „ne bis in idem“ не се прилага в случай на кумулиране на административна и наказателна отговорност, наложена за едно и също престъпно деяние. В действителност, Върховният съд и Върховният касационен съд, който го наследява, считат, че налагането на административно наказание на дееца не изключва наказателната отговорност, за същите деяния, ако последните съдържат всички необходими признаци на престъпление (Тълкувателно решение № 85 от 1.11.1966 г., по н.д. № 79/60г., ОСНК на ВС ; Решение. № 348 от 29.05. 1998 г. по н. д. № 180/1998 г., ВКС, II н. о.; Решение № 564 от 9.12. 2008 г. по н. д. № 626/2008 г., ВКС, I н. о.). Освен това, оправдателната присъда не е пречка за започване на административно-наказателно производство срещу същото лице и за същото деяние (Тълкувателно решение № 46 от 16.10.1979 г., по н.д. № 36/79 г., ОСНК на ВС).
43. С цел да се осигури приоритет на реализацията на наказателната отговорност пред административнонаказателната, чл. 70 (г) от Закона от 1969 г. предвижда възобновяване на административното производство, когато с влязла в сила присъда се установи, че деянието, за което е наложено административно наказание, съставлява престъпление. Предложението за възобновяване се прави единствено от окръжния прокурор и се разглежда от окръжния съд (вж. чл. 72, ал. 1 от Закона, в текущата му редакция към момента на събитията). Накрая, възобновеното административно производство се прекратява, а материалите се изпращат на съответния прокурор съгласно чл. 33, ал. 1 от Закона от 1969 г.
44. В тълкувателно решение от 22.12.2015 г. (Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г., по тълк.д. № 3/2015 г., ОСНК на ВКС), постановено вследствие на решение по делото Цоньо Цонев срещу България (№ 2) (№ 2376/03, §§ 47-57,14.01.2010 г.), в което Съдът установява нарушение на принципа „ne bis in idem“ поради реализирането по отношение на жалбоподателя на административна и наказателна отговорност за едно и също деяние, българският Върховен касационен съд променя установената си практика. След като припомня практиката на Съда по отношение на принципа „ne bis in idem“, българският върховен съд констатира, че установената му практика по този въпрос противоречи на чл. 4 от Протокол № 7 на Конвенцията. По-конкретно, ВКС намира, че отстояваните с десетилетия от наказателнопроцесуалната теория и съдебна практика идеи на законодателя за приоритет на реализацията на наказателната отговорност пред административнонаказателната и за приложимост на правилото ne bis in idem само по отношение на деяния, класифицирани като престъпления по националното право е несъвместима със забраната едно лице да бъде съдено или наказвано два пъти за едно и също деяние. Ето защо Върховният касационен съд дава задължителни указания на съдилищата, чрез които да бъде приложен принципът „ne bis in idem“ в особения случай, когато дадено деяние осъществява признаците и на административно нарушение, и на престъпление.
В. Други установени национални разпоредби
45. Съгласно чл. 346 от НПК, решенията постановени от окръжните съдилища като въззивна инстанция, когато потвърждават решенията на първоинстанционните съдилища, не подлежат на обжалване по касационен ред.
46. Въпреки това тези решения могат да бъдат атакувани при наличие на същите нарушения, служещи за касационни основания (нарушение на закона; съществено нарушение на процесуални правила; явно несправедливо наказание) на основание чл.422, ал.1, т.5 чрез подаване на искане за възобновяване. Това правно средство за защита, регламентирано от законодателя в главата на НПК, посветена на възобновяването на наказателното производство, може да бъде използвано от осъденото лице, което подава искане пред съответния първоинстанционен съд (чл. 424, ал. 2) и в срок от шест месеца от датата на решението (чл. 421, ал. 3 от НПК).
47. Когато намери искането за възобновяване за основателно(вж. параграф 46 по-горе), Върховният касационен съд може да отмени присъдата, решението, определението или разпореждането и да върне делото за ново разглеждане, да прекрати наказателното производство, да оправдае подсъдимия или да измени решението, като посочи стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото. (чл. 425, ал. 1 от НПК).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
48. Жалбоподателката твърди, че при влизането на полицията в дома ѝ на 8 март 2007 г. е била подложена на нечовешко и унизително отношение и посочва липсата на ефективно разследване в този случай, Позовава се на чл. 3 от Конвенцията, който предвижда следното:
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“
A. Становищата на страните
1. Правителството
49. Правителството повдига няколко възражения за недопустимост. На първо място, жалбоподателката не е спазила шестмесечния срок, за да сезира Съда, който започва да тече от датата на събитията, поради липса на достатъчно ефективни вътрешноправни средства за защита. На второ място, алтернативно, Правителството се позовава на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателката не е сезирала съдилищата с иск за вреди по чл.45 от Закона за задълженията и договорите, нито се е възползвала от предвидената в ЗОДОВ защита.
50. Относно основателността на оплакванията на жалбоподателката, Правителството счита, че тя не е била подложена на нечовешко или унизително отношение от страна на държавните служители, извършили претърсването на място, като се има предвид, че тя изобщо не е била в контакт с тях. Освен това не е установена никаква каузална връзка между претърсването и преждевременното раждане на сина на жалбоподателката. Тя подава жалба пред прокуратурата две години след събитията, което затруднява установяването на фактите около въпросното претърсване. Въпреки това властите провеждат бързо и ефективно разследване, което стига до заключението, че правата на жалбоподателката не са били нарушени.
2. Жалбоподателката
51. Жалбоподателката твърди, че е спазила шестмесечния срок, за да сезира Съда, който започва да тече от датата на последното прокурорско постановление, с което са отхвърлени жалбите ѝ във връзка с отказа на прокурорите от по-нисшите съдебни инстанции да образуват досъдебно производство срещу обвинените от жалбоподателката служители. Позовавайки се на практиката на Съда по други български дела (вж. Гуцанови срещу България, № 34529/10, ЕСПЧ 2013 г. (откъси) и Zlínsat, spol. s r.o. срещу България, № 57785/00, 15.06.2006 г.), тя твърди, че предложените от Правителството вътрешноправни средства за защита не са били ефективни, за да бъдат отстранени твърдените нарушения на чл. 3 от Конвенцията.
52. Жалбоподателката твърди, че преживеният от нея стрес по време на претърсването на имота е причина за преждевременното и неочаквано раждане на сина ѝ, което е застрашило неговия живот и здраве. Последвалата ѝ жалба не води до провеждането на достатъчно задълбочено разследване.
Б. Преценката на Съда
53. Съдът отбелязва, че Правителството е повдигнало две възражения относно допустимостта на оплакванията, основаващи се на чл. 3 от Конвенцията, а именно възражение относно неспазването на шестмесечния срок и възражение относно неизчерпването на вътрешноправните средства за защита. Съдът не счита за необходимо да се спира на тези възражения, като се има предвид, че оплакванията на жалбоподателката са явно необосновани по следните причини.
54. Първо, Съдът припомня, че за да попадне в обхвата на чл. 3 от Конвенцията, лошото отношение трябва да е достигнало определена минимална степен на суровост. Оценката на тази степен е относителна по своята същност. Тя зависи от съвкупността на информацията за причината и по-конкретно за продължителността на отношението, на физическите и психологическите последици от него, както и в някои случаи от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (вж. Labita c. Italie [ГК], no 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000‑IV). Психологическото страдание може да се породи от ситуация, в която държавните служители умишлено насаждат страх у жертвите, като заплашват да ги убият или малтретират (вж. Христови срещу България, № 42697/05, § 80, 11.10.2011 г.). Твърденията за лошо отношение, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията, трябва да бъдат подкрепени със съответните релевантни доказателства. За установяването на фактите, Съдът си служи с критерия за доказване „отвъд всякакво разумно съмнение“ (вж. Irlande c. Royaume-Uni, 18.01.1978 г., § 161 in fine, серия A № 25). Все пак такова доказване може да се основава на съвкупност от улики или на необорими и достатъчно сериозни, точни и съвпадащи презумпции (вж. Salman c. Turquie [ГК], № 21986/93, § 100, ЕСПЧ 2000‑VII).
55. В настоящия случай жалбоподателката твърди, че е преживяла силен стрес по време на претърсването на дома ѝ, което е довело до преждевременното раждане на сина ѝ. Тя счита, че е била подложена на нечовешко отношение по смисъла на чл.3 от Конвенцията
56. Съдът счита, че жалбоподателката, която е била в дома си, когато полицаите са влезли в имота, не е имала пряк контакт с тях през онзи ден. Тя не се е срещнала с тях, не е била заплашвана по никакъв начин и не е понесла никаква друга принуда (вж. параграфи 8, 22 и 24 по-горе). Освен това, претърсването е извършено в рамките на деня, от униформени полицаи, които са претърсили само двора, но не и жилището на жалбоподателите (вж. параграф 8 по-горе). Следователно е необходимо да се разграничи настоящото дело от делата Гуцанови срещу България № 34529/10, §§ 127‑132, ЕСПЧ 2013 г. (откъси) и Славов и други срещу България, № 58500/10, §§ 76-81, 10 ноември 2015 г., при които претърсванията са извършени рано сутрин в жилищата на жалбоподателите, като властите са използвали тежко въоръжени, специализирани части с качулки и са били информирани, че има хора в уязвимо положение, които не са съпричастни към извършването на деянието, заради което е предприето претърсването.
57. Съдът отбелязва и че съгласно документите по делото, жалбоподателката вече е имала силни болки в корема в нощта преди претърсването (вж. параграфи 22 и 24 по-горе) и че е била в състояние на напреднала бременност (вж. параграф 10 по-горе). Раждането на детето ѝ се случва няколко часа след края на претърсването в имота. Майката и новороденото са приети в най-близкото родилно отделение и напускат болницата осем дни по-късно, в добро здраве (вж. параграф 10 по-горе).
58. Като се имат предвид всички тези обстоятелства, Съдът счита, че оплакването на жалбоподателката, че тя е била подложена на отношение, надхвърлящо минималната степен на суровост, необходима за прилагането на чл. 3 от Конвенцията и от страна на властите, не е достатъчно добре подкрепено. Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
59. Като се позовава на процедурната част на чл. 3, жалбоподателката се оплаква и от липсата на ефективно разследване на събитията от 8 март 2007 г.
60. Съдът напомня, че когато дадено лице заяви по доказуем начин, че е понесъл от страна на полицейски или други държавни служители, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3, тази разпоредба по подразбиране изисква да бъде проведено ефективно официално разследване. То трябва да доведе до разкриване и наказване на отговорните лица (вж. Labita, цитирано по-горе, § 131).
61. Позовавайки се на фактите по делото, Съдът установи, че жалбоподателката е подала жалба в прокуратурата относно събитията от 8 март 2007 г. на 30 октомври 2009 г., две години и половина по-късно, и че до тази дата тя не е правила подобно оплакване по време на разпитите си, проведени от следователите и пред съдилищата в рамките на наказателното производство срещу съпруга ѝ (вж. параграфи 11, 22 и 24 по-горе). В жалбата си, тя поставя под въпрос най-вече действията на директорката на местното ДГС, както и на останалите държавни служители, които са в основата на провеждането на въпросното претърсване (вж. параграф 11 по-горе). Жалбата й е разгледана без забавяне от прокуратурата, която, след като взема под внимание всички доказателства, които са представени, както и съдържащите се в преписката по наказателното производство срещу съпруга ѝ, установява, че действията на замесените служители не съставляват престъпление. Жалбоподателката е упражнила правото си да обжалва първоначалното постановление, но жалбите ѝ са отхвърлени поради липса на правно основание от всички прокурори, които се произнасят по тях (вж. параграфи 13-16 по-горе). Като отчита всички тези елементи, Съдът не поставя под въпрос заключенията на прокурорите. Той счита, че фактите в случая явно не доказват никакво нарушение на чл. 3 от Конвенцията, в процедурната му част.
62. Следователно, това оплакване също е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 4 ОТ ПРОТОКОЛ № 7
63. Жалбоподателят Пламен Рашков твърди, че два пъти е преследван наказателно за едно и също деяние. Местното ДГС му налага пет административни глоби за незаконното съхранение на няколко трупи, клони, дънери и парчета от орехово дърво. Успоредно с това срещу него е образувано и наказателно производство за незаконното съхранение на същия дървен материал. Твърди, че петте производства по налагането на административни наказания могат да бъдат квалифицирани като „наказателни производства“ по смисъла на Конвенцията, съгласно определените от Съда критерии в решението му по делото Engel et autres c. Pays-Bas (8.06.1976 г., серия A № 22), като единствената разлика между административните нарушения и престъпленията съгласно вътрешното право е степента на обществена опасност, която се определя по субективен начин от националните съдилища. Целта на наказанията за преследваните деяния в административните производства и наказателното производство е идентична. Като се има предвид, че наказателното производство приключва първо, като жалбоподателят е оправдан по обвинението за незаконното съхраняване на дървен материал, прилагането на принципа „ne bis in idem“ налага прекратяването на всички административни производства, водени за същото деяние. Но това не е направено.
64. Жалбоподателят се позовава на чл. 4 от Протокол № 7 на Конвенцията, който в относимата си част предвижда следното:
„Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателното производство на тази държава.“
A. Становища на страните
65. На първо място, Правителството отбелязва, че наследниците на Пламен Рашков, който е починал по време на съдебното производство пред Съда, нямат основание да претендират, че са жертви на твърдяно нарушение на чл. 4 от Протокол № 7. Освен това, правото на дадено лице да не бъде наказателно преследвано два пъти за едно и също деяние е непрехвърлимо, тъй като е тясно свързано с обвиненото лице. Ето защо Правителството кани Съда да отхвърли това оплакване като недопустимо ratione personae.
66. На следващо място, Правителството заявява, че оплакването на основание чл. 4 от Протокол № 7 е повдигнато след изтичането на шестмесечния срок, който в конкретния случай е започнал да тече от датата на постановяване на решението на Окръжен съд – Габрово, т.е от 15 юли 2008 г. (вж. параграф 25 по-горе), а не от датата на решението на Върховния касационен съд, който се произнася относно извънредното искане за възобновяване на наказателното производство, предявено от жалбоподателя.
67. Накрая, Правителството се позовава на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита. От една страна, то счита, че жалбоподателят не е оспорил в съответния срок наложените административни наказания пред административните съдилища и от друга страна, че никога не е повдигал пред наказателните съдилища въпроса за неспазването на принципа „ne bis in idem“.
68. Жалбоподателите не са изложили становище относно допустимостта на това оплакване.
Б. Преценката на Съда
69. Съдът отбелязва, че Правителството прави няколко възражения относно допустимостта на оплакването по чл. 4 от Протокол № 7 (вж. параграфи 65-67 по-горе). В случая, Съдът счита за подходящо да отговори първо на въпроса дали жалбоподателят е спазил шестмесечния срок, за да го сезира.
70. В настоящия случай, жалбоподателят изтъква, че предприетите срещу него административни производства могат да бъдат определени като „наказателни“ с оглед автономния смисъл на този термин (вж. параграф 63 по-горе).
71. Съдът установи, че на жалбоподателя са наложени пет глоби от по 100 български лева всяка и конфискация на предмета на престъплението за това, че е съхранявал, без необходимите документи за произход, маркиран дървен материал, немаркиран дървен материал и немаркирани парчета дървен материал (вж. параграф 20 по-горе). Тези нарушения са определени като административни от вътрешното право и са наказуеми по смисъла на чл. 80 (13) и (14) от Закона за горите от 1997 г. (вж. параграф 36 по-горе). Въпреки тази квалификация по вътрешното право, въпросните правила съдържат обща забрана за незаконно съхраняване на дървен материал, която се отнася до всички физически и юридически лица. Макар че в Закона за горите не се предвижда наказание лишаване от свобода за тези нарушения, налаганите на нарушителите наказания са глоби в значителен размер, които могат да достигнат до 3 000 лева (приблизително 1 500 евро) за физическите лица, както и конфискация на съответния дървен материал (ibidem ), който в зависимост от пазарните цени на различните видове дървесина, може да струва скъпо. Ето защо преследваната от тези разпоредби цел е наказателна.
72. В светлината на тези обстоятелства и съгласно критериите, установени от Съда в решението по делото Engel et autres c. Pays-Bas (8.06.1976 г., § 82, серия A № 22), Съдът счита, че петте административни производства имат „наказателен“ характер по смисъла на Конвенцията.
73. На следващо място Съдът припомня, че чл. 4 от Протокол № 7 има за цел да забрани повтарянето на наказателно производство, приключило с окончателно решение и съдържа три отделни гаранции: i. никой не може да бъде преследван, ii. съден или iii. наказван два пъти за едно и също деяние (Sergueï Zolotoukhine c. Russie, №14939/03, §§ 107 и 110, 7 юни 2007 г.). Да се установи дали въпросните престъпления са едни и същи (ibidem, §§ 52 и 53) зависи по-скоро от анализ на фактите, отколкото от формално разглеждане, което се състои в сравняване на „съществените елементи“ на престъпленията. Забраната цели да избегне поддържането на обвинение или постановяването на решение за „второ“ престъпление, доколкото последното произтича от същите факти или факти, които са съществено идентични. (ibidem, §§ 82 и 84).
74. Съдът отбелязва, че в основата на петте административни производства и наказателното производство, проведени по това дело, са двете претърсвания на имота на жалбоподателя, по време на които властите са открили и иззели немаркирана или маркирана орехова дървесина, която не е била придружена от документи, доказващи произхода ѝ (параграфи 8, 17 и 19 по-горе). Следователно и двата вида производства срещу жалбоподателя засягат по същество едни и същи факти, а именно незаконното съхраняване на този дървен материал. Наличието на отделен състав на престъпление, наказуем по чл. 235 (2) от Наказателния кодекс, а именно незаконното придобиване на дървен материал от трето лице, не е от решаващо значение за прилагането на принципа ne bis in idem в настоящия случай (вж., mutatis mutandis , решение A et B c. Norvège [GC], №24130/11 и №29758/11, § 141, 15 ноември 2016 г.).
75. Жалбоподателят се оплаква, че административното производство не е било прекратено след оправдаването му в паралелното наказателно производство (вж., параграф 63 по-горе), което представлява двойно преследване, противоречащо на чл. 4 от Протокол №7.
76. Съдът отбелязва, че две от решенията за налагане на административни наказания на жалбоподателя са станали окончателни на 22 октомври 2007 г. (вж., параграфи 30 и 31 по-горе), че две други решения за налагане на административни наказания са станали окончателни на 28 август 2008 г. (ibidem) и че последното решение за налагане на административно наказание е станало окончателно на 25 януари 2011 г. (вж., параграф 32 по‑горе). Поведението, санкционирано с тези пет административни наказания, взети заедно, а именно незаконното съхраняване на въпросната дървесина, е било предмет на наказателното производство, което е приключило на 15 юли 2008 г. с оправдателна присъда за жалбоподателя (вж., параграфи 21, 23, 25 и 45 по‑горе). Към последната дата три от административните наказания, наложени на жалбоподателя, все още не са станали окончателни.
77. Съдът отбелязва, че съгласно вътрешното право, което е в сила към момента на деянията, така както се тълкува и прилага от 1960 г. до 2015 г., в установената съдебна практика на българските съдилища, правилото ne bis in idem не е приложимо в случай на кумулиране на административна и наказателна отговорност, наложена за едно и също деяние (параграфи 42 и 44 по-горе). Според установената съдебна практика на националните съдилища по време на същия период, оправдателна присъда на жалбоподателя в рамките на наказателното производство срещу него не оказва влияние върху резултата от съпътстващи административни производства (параграфи 42 in fine и 43 по-горе). Следователно, въпреки че оправдателната му присъда е станала окончателна, жалбоподателят не може да се позове на принципа ne bis in idem в рамките на трите административни производства за незаконно съхраняване на дървесина, които все още са били висящи и да поиска тяхното прекратяване.
78. Съдът напомня, че съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията той може да бъде сезиран с индивидуална жалба в рамките на шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция. Като общо правило шестмесечният срок започва да тече от датата на окончателното решение при изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Когато обаче от самото начало е ясно, че жалбоподателят няма ефективно средство за защита, шестмесечният срок започва да тече от датата на фактическата ситуация, от която се оплаква жалбоподателят, или от датата, на която заинтересованото лице узнае за нея или е засегнато от нея, или започне да търпи вреди (вж., между другото, Dennis et autres c. Royaume-Uni (дек.), №76573/01, 2 юли 2002 г., Varnava et autres c. Turquie [GC], № 16064/90 и 8 други, § 157, ЕСПЧ 2009).
79. В конкретния случай оправдателната присъда на жалбоподателя от Окръжен съд - Габрово за незаконно съхраняване на дървен материал става окончателна на 15 юли 2008 г. (вж., параграфи 25 и 45 по-горе). Считано от тази дата, жалбоподателят не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита, което да му позволи да изисква от административните органи да прекратят трите висящи административни производства за същите тези деяния съгласно принципа ne bis in idem. В резултат на това шестмесечният срок за сезиране на Съда е започнал да тече на същата дата и е изтекъл на 15 януари 2009 г.
80. Следва да се отбележи, че жалбоподателят е подал жалбата си на 25 август 2009 г., т.е. след изтичането на шест месеца. Следователно, оплакването по чл. 4 от Протокол №7 е извън срока и следва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
По тези съображения, Съдът единодушно,
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на френски език и оповестено писмено на 17 януари 2019 г.
Клаудия Вестердийк Ангелика Нусбергер
секретар председател
Дата на постановяване: 11.12.2018 г.
Вид на решението: По допустимост
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-189371
