Номер на жалба: 34655/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (П1-1) Защита на собствеността

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

Жалба № 34655/11
"ИЗГРЕВ" АД и "ТК-ХОЛД" АД
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 27 август 2019 г. като комитет в състав:

          Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska), председател,
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Блашко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 25 май 2011 г.,

Като взе предвид становищата, представени от Правителството-ответник и становищата, представени в отговор от жалбоподателите,

След заседание реши следното:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателите, „Изгрев“ АД („първият жалбоподател“) и „ТК‑Холд“ АД („вторият жалбоподател“), са български акционерни дружества. Първото от тях е регистрирано през 1991 г. и е със седалище в Оряхово. Вторият жалбоподател е регистриран през 1996 г. и е със седалище в София. Жалбоподателите се представляват пред Съда от г-жа С. Маргаритова-Вучкова, адвокат, практикуващ в София.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.

A.    Обстоятелствата по делото

3.  Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

4.  Първият жалбоподател е създаден през 1991 г., за да поеме активите на държавно предприятие. Процесът на преобразуване на държавните предприятия в дружества през 90-те години на 20 в. е описан по-подробно в параграфи 13-15 по-долу.

5.  До 1997 г. държавата притежава всички акции в първия жалбоподател. След като първият жалбоподател е предложен за приватизация, през 1997 г. вторият жалбоподател купува 80% от неговите акции. Други лица придобиват останалите акции, включително дружеството И., което на 14 май 1998 г. купува от държавата 8% от акциите на първия жалбоподател.

6.  След като дружеството И. не плаща няколко вноски от цената, дължима съгласно приватизационния договор от 1998 г., през 2004 и 2005 Агенцията за приватизация (по‑късно Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, оттук насетне наричана „Агенцията“, вж. параграф 16 по‑долу) завежда дело срещу него и на неуточнени дати исковете ѝ са уважени от националните съдилища. През 2005 г. Агенцията получава изпълнителен лист срещу И. Не е изплатена никаква част от дълга.

7.  През 2007 г. дължимата от дружеството И. сума, включително лихвите и неустойките, натрупани до онзи момент, възлиза на общо 56 393 лв. (равностойността на 28 845 евро). През 2009 г. Агенцията получава друг изпълнителен лист срещу дружеството И. въз основа на съдебно решение, постановено през 2007 г., с което се нарежда на дружеството да плати още 30 196 лв. (равностойността на 15 455 евро).

8.  На 15 февруари 2007 г., по искане на Агенцията въз основа на параграф 8 от преходните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (наричан по‑долу „параграф 8“, вж. параграфи 17-18 по-долу), длъжностно лице от имотния регистър вписва ипотека срещу няколко недвижими имота, собственост на първия жалбоподател – парцели земя в Оряхово и промишлени сгради – като обезпечение на дълга на дружеството И. Впоследствие съдия-изпълнител разпорежда публичната продан на тези имоти.

9.  През ноември 2010 г. съдия-изпълнителят организира такава продан и продава на трета страна две промишлени сгради, собственост на първия жалбоподател. Продажната цена е достатъчна, за да покрие целия дълг на дружеството И., който до този момент е нараснал до 120 673 лв. (еквивалента на 61 725 евро) – сумите на споменатите по-горе два изпълнителни листа плюс допълнителни лихви, неустойки и разноски. С решение от 4 април 2011 г. съдия-изпълнителят превежда тези пари на Агенцията, а остатъка от цената, получена при публичната продан – на първия жалбоподател.

10.  След отмяната на параграф 8, на 18 декември 2015 г. първият жалбоподател завежда деликтен иск срещу Народното събрание и Агенцията, като се позовава на чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз (наричан по-долу „ДЕС“), който утвърждава принципа на лоялно сътрудничество (вж. параграф 29 по-долу). Той иска 120 673 лв. обезщетение за имуществени вреди като твърди, че параграф 8 противоречи на правото на ЕС и че неоснователно е претърпял вреди въз основа на тази разпоредба.

11.  Искът е уважен с решение на Софийски градски съд от 29 януари 2019 г. Позовавайки се по-конкретно на решението на Върховния касационен съд от 27 януари 2016 г. (вж. параграф 22 по-долу), националният съд намира, че параграф 8 противоречи на разпоредбите на правото на ЕС и не следва да се прилага от властите след присъединяването на България към ЕС. Той намира, че двамата ответници са солидарно задължени да заплатят на първия жалбоподател вредите, за които е поискал обезщетение.

12.  Не е ясно дали е подадена жалба срещу горното решение.

B.     Приложима предистория, вътрешно право и практика

1.    Преобразуване на държавни предприятия и тяхната приватизация

13.  До началото на 90-те години на 20 в. почти цялата икономическа дейност е притежавана и управлявана от държавата. Всички търговски активи са собственост на държавата и са предоставяни на държавни предприятия само за „ползване и управление“.

14.  В началото на 90-те години започва процес на замяна на комунистическото икономическо законодателство. Съгласно закони, приети през 1991 г. и 1992 г., държавните предприятия трябва да бъдат преобразувани с решение на съответното министерство и след вписване в компетентния съд в държавни дружества с ограничена отговорност или държавни акционерни дружества. Новосъздадените дружества стават собственици на всички активи, ползвани и управлявани дотогава от съответното предприятие.

15.  Това преобразуване е регламентирано по-конкретно в Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия от 1992 г. Този закон се занимава и с приватизацията на новосъздадените държавни дружества. Той остава в сила до 2002 г. След тази дата приватизацията се регулира от Закона за приватизация и следприватизационен контрол.

16.  Органът, компетентен да упражнява следприватизационен контрол, съгласно Закона за приватизация и следприватизационен контрол, е Агенцията за следприватизационен контрол („Агенцията“). През 2010 г., след като ѝ е възложена и задача да управлява самата приватизация, тя е преименувана на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол. Тя отговаря по-конкретно за получаването на всички плащания по приватизационни договори, проверката на спазването на такива договори и, когато е необходимо, предприемането на действия срещу неизправните купувачи.

2.    Параграф 8

17.  През 2006 г. Народното събрание добавя параграф 8 към преходните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол („параграф 8“). Съгласно тази разпоредба, в случаите когато лица, закупили акции в държавни или общински дружества, не са изпълнили задълженията си по приватизационните договори, Агенцията може да поиска да бъде вписана законна ипотека в нейна полза за недвижими имоти, принадлежащи или на тези лица (купувачите в процедурата за приватизация), или на приватизираните дружества. Изменението на параграф 8 от 2008 г. позволява и налагането на други обезпечителни мерки за активите или имотите на приватизираните дружества.

18.  Според съобщения в медиите, Агенцията използва тази разпоредба за вписване на повече от 400 ипотеки за имоти на приватизирани дружества. Тогавашният директор на Агенцията обяснява, че някои от дружествата, участвали в приватизацията, са били създадени специално за тази цел и не разполагат с никакви активи освен дяловете си в приватизираните дружества. В резултат на това имотите на приватизираните дружества, в които те имат дялове, се смятат за „най-надеждното“ обезпечение на техните задължения.

3.    Процедура за нарушение, заведена от Европейската комисия

19.  През 2012 г. Европейската комисия започва процедура за нарушение срещу България в съответствие с чл. 259 от Договора за функционирането на Европейския съюз (наричан по-долу „ДФЕС“) и на 21 март 2013 г. представя мотивирано становище, в което заема позицията, че параграф 8 нарушава правилата за свободно движение на капитали и за свобода на установяване (чл. 49 и чл. 63 от ДФЕС – вж. параграф 36 по-долу). Европейската комисия посочва, че когато държавата ипотекира активите на приватизирано дружество, европейски инвеститори, които са инвестирали в него, няма да могат да се разпореждат свободно с тези активи и да вземат подходящи управленски решения. Освен това Комисията изразява безпокойство, че дори когато само един от акционерите в приватизирано дружество е нарушил задълженията си по приватизационния договора, параграф 8 оправомощава държавата да налага ипотеки и други обезпечителни мерки върху имуществото на приватизираното дружество.

20.  През 2015 г. Народното събрание отменя параграф 8. В обяснителната бележка, придружаваща законопроекта, се посочват отново мотивите, изложени в мотивираното становище на Европейската комисия.

21.  След това изменение, на 24 септември 2015 г. Европейската комисия приключва делото за нарушение.

4.    Приложимо развитие в националната съдебна практика

22.  В решение от 27 януари 2016 г. (Решение № 147 от 27.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3013/2013 г., II т. о.) Върховният касационен съд разглежда касационна жалба, предявена от Агенцията срещу решението на апелативен съд, който обявява ипотеките по параграф 8 за нищожни. Върховният касационен съд потвърждава това решение, след като достига до заключението, че параграф 8 е несъвместим с чл. 63 от ДФЕС. Позовавайки се на практика на Съда на Европейския съюз и позицията на Европейската комисия, изложена в гореописаното мотивирано становище, националният съд намира, че параграф 8 нарушава правата на преките и портфейлните инвеститори в приватизирани дружества и неоправдано увеличава икономическите интереси на българската държава в ущърб на тези инвеститори. Той достига до заключението, че прилагането на параграф 8 е „недопустимо“ след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г., а що се отнася до конкретното дело, което разглежда – че ипотеките срещу имуществото на ищеца въз основа на тази разпоредба наистина са нищожни.

23.  Горните констатации са потвърдени в последващо решение на Върховния касационен съд, постановено на 30 юни 2017 г. (Решение № 37 от 30.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2637/2014 г., I т. о.).

24.  Позовавайки се на тези две решения, в редица по-късни дела първоинстанционни и второинстанционни съдилища обявяват ипотеки въз основа на параграф 8 за нищожни (Решение № 76 от 26.04.2018 г. на ОС-Пазарджик по т. д. № 147/2017 г.; Решение № 3187 от 21.05.2018 г. на СГС по гр. д. № 7571/2016 г.; Решение № 287 от 25.10.2018 г. на ПАС по в. т. д. № 344/2018 г.; Решение № 416 от 20.02.2019 г. на САС по в. т. д. № 3792/2018 г.).

25.  В други случаи, когато имоти, ипотекирани съгласно параграф 8, вече са били продадени, за да се удовлетворят претенциите на държавата, първоинстанционни и второинстанционни съдилища, позовавайки се по-конкретно на решението на Върховния касационен съд от 27 януари 2016 г. (вж. параграф 22 по-горе) и на чл. 4 § 3 от ДЕС (вж. параграф 29 по-долу), присъждат на засегнатите дружества обезщетение за всички нанесени им вреди. В един случай обезщетението обхваща допълнителните загуби, настъпили за ищеца след продажбата на неговото имущество (Решение № 44 от 26.04.2016 г. на БАС по гр. д. № 96/2016 г.). В друг случай присъденото обезщетение включва неимуществени вреди (Решение № 18 от 22.03.2019 г. на БАС по в. гр. д. № 381/2018 г.). В последния от двата случая, цитирани по-горе, производството е спряно, след като достига до Върховния касационен съд, до приемането на тълкувателно решение относно компетентността на административните и гражданските съдилища да разглеждат искове по чл. 4 § 3 от ДЕС (Определение № 440 от 18.04.2017 г., гр. д. № 5165/2016 г. ВКС, IV г. о., за въпросното тълкувателно производство вж. параграф 27 по-долу).

26.  В много други случаи националните съдилища вече са разгледали по същество деликтни искове въз основа на чл. 4 § 3 от ДЕС (Решение № 109 от 25.01.2019 г. на АдмС-Варна по адм. д. № 560/2016 г.; Решение № 264 от 26.11.2018 г. на ВтАС по в. гр. д. № 276/2018 г.; Решение № 6149 от 1.10.2018 г. на СГС по гр. д. № 7849/2017 г.).

5.    Друго развитие и относими разпоредби

27.  Въпросът дали гражданските съдилища, прилагащи общото деликтно законодателство, или административните съдилища, компетентни да прилагат законодателство относно специалните случаи на деликтна отговорност на държавата и общините, са компетентни да разглеждат искове по чл. 4 § 3 от ДЕС, получава различен отговор от различните български съдилища. В резултат на това през 2015 г. Върховният касационен съд и Върховният административен съд започват производство за съвместно тълкувателно решение. Това решение все още не е постановено.

28.  Междувременно законопроект, регламентиращ този въпрос и уточняващ в кои случаи исковете по чл. 4 § 3 от ДЕС ще бъдат разглеждани от административните съдилища и в кои – от гражданските съдилища, е внесен в Народното събрание на 12 април 2019 г. и е одобрен на първо четене на 29 май 2019 г.

29.  Чл. 118, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс гласи, че когато иск е предявен пред съд, който не разполага със съответната компетентност да го разгледа, този съд трябва да препрати иска към компетентния съд.

C.    Приложимо право на Европейския съюз

30.  Чл. 4 § 3 от ДЕС гласи следното:

„Съгласно принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите.

Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза.

Държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.“

31.  Относимите разпоредби на ДФЕС гласят, както следва:

Член 49

„В рамките на следващите разпоредби ограниченията върху свободата на установяване на граждани на държава-членка на територията на друга държава-членка се забраняват. Тази забрана се прилага също и по отношение на ограниченията за създаване на търговски представителства, клонове или дъщерни дружества от граждани на всяка държава-членка, установили се на територията на друга държава-членка.

Свободата на установяване включва правото на достъп до и упражняване на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се създават и ръководят предприятия, в частност дружества по смисъла на член 54, втора алинея при условията, определени от правото на държавата, където се извършва установяването за нейните собствени граждани, при спазването на разпоредбите на главата относно капиталите.“

Член 63

“1.  В рамките на разпоредбите на настоящата глава, всички ограничения върху движението на капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват.

2.  В рамките на разпоредбите на настоящата глава всички ограничения върху плащанията между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват.“

ОПЛАКВАНИЯ

32.  Жалбоподателите, позовавайки се на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 и чл. 14 от Конвенцията, се оплакват от ипотеката и публичната продажба на имоти на първия жалбоподател. Вторият жалбоподател твърди, че притежавайки по-голямата част от акциите на първия жалбоподател, той също е засегнат от тези мерки.

ПРАВОТО

33.  Съдът е на мнение, че оплакванията трябва да бъдат разгледани единствено по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.    Аргументи на страните

1.    Първоначално становище на Правителството

34.  В първоначалното си становище по допустимостта и съществото на делото, представено на 18 октомври 2018 г., Правителството твърди, че намесата в правото на собственост на първия жалбоподател не нарушава чл. 1 от Протокол № 1, по-конкретно защото целта на параграф 8 е била да предотврати злоупотреби от страна на неизправни купувачи по приватизационни договори и да подобри икономическата и социалната политика на държавата.

2.    Изложение на жалбоподателите

35.  В своето изложение, придружаващо претенциите им за справедливо обезщетение, получени на 17 декември 2018 г., жалбоподателите уведомяват Съда за първи път за производството, което първият от тях е завел през 2015 г. по чл. 4, пар. 3 от ДЕС. Те посочват, че резултатът от това производство е неясен, че възможността да се иска обезщетение по разглежданата разпоредба не е налична към момента на подаване на жалбата и че вторият жалбоподател не е в позиция и не може да отстоява правата си в производството, заведено от първия жалбоподател.

36.  Жалбоподателите оспорват допълнително аргументите на Правителството по съществото на делото, като считат, че държавата неоснователно се е поставила в привилегировано положение в следприватизационния процес и че е несправедливо да се държи първият жалбоподател отговорен за дълга на трета страна като дружеството И.

3.    Допълнително становище на Правителството

37.  В отговор на изложението на жалбоподателите, в становище получено на 27 февруари 2019 г., Правителството твърди, че вторият жалбоподател не може да се счита за жертва на твърдените нарушения на Конвенцията, тъй като първият жалбоподател е пряко засегнатият от тях. По мнение на Правителството, не са налице изключителни обстоятелства, както са определени от Съда по-конкретно в Agrotexim and Others v. Greece (24 октомври 1995 г., § 66, Серия A № 330‑A), обосноваващи пренебрегването на отделната правосубектност на първия жалбоподател.

38.  В отговор на новите факти, представени от жалбоподателите, Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То посочва, че първият жалбоподател е образувал деликтно производство срещу държавата и искът му е уважен изцяло от първоинстанционния съд. Правителството счита, че разглежданото правно средство за защита е ефективно, като отбелязва, че първият жалбоподател има възможност да получи достатъчно обезщетение.

4.    Допълнително становище на жалбоподателите

39.  След като Съдът отправя покана към жалбоподателите да коментират възражението за недопустимост на Правителството, на 8 април 2019 г. жалбоподателите твърдят, като се позовават по-конкретно на Khlaifia and Others v. Italy [GC] (№ 16483/12, §§ 52-54, 15 декември 2016 г.), че Правителството е лишено от възможността да отправи своя довод по отношение на статута на жертва на втория от тях. Те повтарят позицията си, че вторият жалбоподател е жертва на предполагаемите нарушения на Конвенцията.

40.  Жалбоподателите оспорват освен това аргумента на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Те считат, че искът, който първият от тях предявява пред националните съдилища, не е идентичен с оплакванията, повдигнати пред Съда, тъй като не засяга твърдяно нарушение на член 1 от Протокол № 1. Освен това решението на Софийски градски съд от 29 януари 2019 г. не е окончателно и нито едно от подобните производства, заведени пред националния съд, не е приключило с окончателно решение. Накрая, жалбоподателите изтъкват още веднъж, че разглежданото вътрешноправно средство за защита не е било налично към момента на подаване на настоящата жалба.

B.     Преценката на Съда

41.  Вторият жалбоподател поддържа, че неговите права са засегнати, тъй като той е мажоритарен акционер в първия жалбоподател. Съдът отбелязва, че намесата, срещу която има оплакване по настоящото дело, формално се отнася до собствеността на първия жалбоподател, който отстоява правата си в рамките на националното производство. Съответните оплаквания по Конвенцията са разгледани в параграфите по-долу. Доколкото Правителството оспорва правото на втория жалбоподател, който не е страна в националното производство, да се оплаква от нарушение на собствените си права в този контекст, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда въпроса, тъй като във всеки случай жалбата е недопустима поради посочените по-долу причини.

42.  Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита като посочва, че първият жалбоподател е образувал деликтно производство срещу държавата, което все още е висящо (вж. параграф 38 по-горе).

43.  Въпросният аргумент е повдигнат в допълнителното становище на Правителството в отговор на коментарите и претенциите за справедливо обезщетение на жалбоподателите. Съдът е постановил, че на определен етап от производството пред него Правителството може да бъде лишено от възможността да пледира неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и че само изключителни обстоятелства са в състояние да освободят Правителството от задължението му да повдигне възражение за допустимост своевременно (вж. наред с други, Khlaifia and Others, цитирано по-горе, §§ 52-53, и Khusnutdinov and X v. Russia, № 76598/12, § 64, 18 декември 2018 г.).

44.  В конкретния случай жалбоподателите информират Съда за производството, заведено от първия от тях през 2015 г., едва в своите коментари в отговор на становището на Правителството (вж. параграф 35 по-горе). Освен това решението на Софийски градски съд, с което се уважава искът на първия жалбоподател, е постановено на 29 януари 2019 г., след като през октомври 2018 г. Правителството представя становището си по допустимостта и съществото на делото (вж. параграфи 11 и 34 по-горе). Макар че във водещо решение от 2016 г. Върховният касационен съд намира, че параграф 8 противоречи на правото на ЕС и не трябва да се прилага след 2007 г. (вж. параграф 22 по-горе), по-голямата част от последващата съдебна практика, в която националните съдилища заличават мерки по тази разпоредба или присъждат обезщетение за вреди, също е скорошна (вж. параграфи 24-25 по-горе). Съответно Съдът приема, че към момента на подаване на първоначалното си становище по допустимостта и съществото на делото Правителството не е могло да знае за всички обстоятелства, които му позволяват да пледира неизчерпване на средствата за защита. Следователно то не е лишено от възможността да направи това на по-късен етап от производството.

45.  Оценката на това дали вътрешноправните средства за защита са изчерпани обикновено се прави спрямо датата, на която жалбата е подадена пред Съда. Както Съдът е постановявал много пъти, това правило е предмет на изключения, които могат да бъдат оправдани от конкретните обстоятелства на всяко дело (вж. Baumann v. France, № 33592/96, § 47, 22 май 2001 г., и Demopoulos and Others v. Turkey (решение за допустимост) [GC], № 46113/99 и 7 други, §§ 87-88, ЕСПЧ 2010).

46.  В настоящия случай приложимите обстоятелства – като цяло и по отношение конкретно на жалбоподателите – се променят значително след подаването на жалбата през 2011 г. През 2012 г. Европейската комисия започва процедура за нарушение срещу България (вж. параграф 19 по-горе), която през 2015 г. води до отмяна на параграф 8 от българското Народно събрание. По мнение на Европейската комисия, споделено от Народното събрание, тази разпоредба противоречи на правото на ЕС (вж. параграфи 19-21 по-горе). Това е потвърдено през 2016 и 2017 г. в решения на Върховния касационен съд (вж. параграфи 22-23 по-горе).

47.  След това се развива съдебна практика, тъй като националните съдилища започват да обявяват за нищожни ипотеки, вписани по силата на параграф 8, или както е в случая на първия жалбоподател, да присъждат обезщетение в случаите, когато имотите, ипотекирани съгласно тази разпоредба, вече са били продадени (вж. параграфи 11 и 24-25 по-горе). Истина е, че много от делата от предишната категория (когато ипотеките са обявени за нищожни) все още не са приключили с окончателно решение. Що се отнася до последната категория (случаите, в които са присъдени обезщетения), дело, което достига до Върховния касационен съд, е спряно с цел изясняване на процедурен въпрос и Съдът не е бил информиран за такова дело, приключено с окончателно решение.

48.  Независимо от това, тези събития са достатъчно показателни за тенденция в съдебната практика на националните съдилища, които започват да смятат мерките по параграф 8 за незаконосъобразни като противоречащи на правото на ЕС и да предоставят съответното обезщетение.

49.  Що се отнася до най-новите събития, свързани с деликтната отговорност на държавата по чл. 4 § 3 от ДЕС, а именно предложението за тълкувателно решение и законопроекта, който се разглежда в Народното събрание, определящи компетентността на гражданските и административните съдилища по тези въпроси (вж. параграфи 27-28 по-горе), те се занимават само с процедурни аспекти и по принцип не поставят под въпрос вече установената отговорност на държавата за нарушения на правото на ЕС. Дори ако в крайна сметка се окаже, че искът на първия жалбоподател, който в момента е висящ пред гражданските съдилища, би попадал в компетенцията на административните съдилища, той ще бъде препратен на компетентния съд (вж. параграф 29 по-горе).

50.  Предвид гореизложените съображения, Съдът не вижда причина да се съмнява, че първият жалбоподател има разумна перспектива за успех в деликтното производство, заведено през 2015 г., в което е имал успех на първа инстанция и във връзка с което Съдът не е бил уведомен за висяща жалба.

51.  Жалбоподателите оспорват приложимостта на разглежданото вътрешноправно средство за защита с мотива, че производството, образувано от първия от тях пред националните съдилища, не е засегнато от твърдяното нарушение на член 1 от Протокол № 1 – предмета на производството пред Съда. Съдът обаче отбелязва, че твърденият от първия жалбоподател деликт в рамките на националното производство – ипотеката и публичната продан на имотите му въз основа на параграф 8, за да удовлетвори дълга на дружеството И. към държавата – е идентичен с намесата в неговите права, за която се оплаква в настоящото производство (вж. параграфи 10 и 32 по-горе). Макар че в действителност местните съдилища вероятно няма да констатират изрично в производството, заведено от първия жалбоподател, нарушение на член 1 от Протокол № 1, ясно е, че тяхната преценка ще се отнася до нещо, което всъщност е намеса в правото на собственост на жалбоподателя, защитени съгласно тази разпоредба.

52.  Съдът намира съответно, че средството, понастоящем ползвано от първия жалбоподател – деликтно производство на основание чл. 4 § 3 от ДЕС – може да осигури достатъчно обезщетение за твърдяното нарушение на неговите права по член 1 от Протокол № 1. Трябва допълнително да се отбележи, че в решението от 29 януари 2019 г. на жалбоподателя е присъдена цялата сума, получена от държавата към момента на продажбата на имотите му (вж. параграф 11 по-горе). Изглежда няма пречка жалбоподателят да поиска и обезщетение за пропуснати ползи, както и за неимуществени вреди, като се има предвид, че обезщетение на такива основания е присъждано в други подобни случаи (вж. параграф 25 по-горе).

53.  В заключение, като има предвид, че вече е установено, че деликтното производство образувано от първия жалбоподател, предлага разумна перспектива за успех, а също и че то е в състояние да осигури адекватно обезщетение за всяко нарушение на правата на жалбоподателя съгласно член 1 от Протокол № 1, Съдът счита разглежданото производство за ефективно средство за защита по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията.

54.  Съдът заключва, че е оправдано да се направи изключение от правилото, че преценката дали вътрешноправните средства за защита са изчерпани обикновено се извършва спрямо датата, на която е подадена жалбата (вж. параграф 48 по-горе). Да констатира обратното и да замени със собствената си преценка тази на националните съдилища в производство, което е успешно на първа инстанция и може все още да е висящо, би било равносилно на игнориране на субсидиарната роля на Съда (вж. Laurus Invest Hungary KFT and Others v. Hungary (решение за допустимост), № 23265/13 и 5 други, § 42, ЕСПЧ 2015 г. (откъси)).

55.  Съответно жалбата е прибързана и трябва да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

По тези съображения Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 19 септември 2019 г.

         Милан Бласко                                                  Гана Юдкивска
     заместник-секретар                                                 председател

Дата на постановяване: 27.8.2019 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-196265