Номер на жалба: 33859/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

Жалба № 33859/12
„АВТОТРАНССЕРВИЗ“ АД
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 27 август 2019 г. като комитет в състав:

Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska), председател,
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Блашко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 22 май 2012 г.,

Като взе предвид становищата, представени от Правителството ответник и становищата, представени в отговор от дружеството жалбоподател,

След заседание реши следното:

ФАКТИТЕ

1.  Дружеството жалбоподател, „Автотрансервиз“ АД, е българско акционерно дружество, което е регистрирано през 1990 г. и е със седалище в София. То се представлява пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа Г. Черничерска, адвокати, практикуващи в Пловдив.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.

A.    Обстоятелства по делото

3.  Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

4.  Дружеството жалбоподател е създадено през 1990 г., за да поеме активите на държавно предприятие. Процесът на преобразуване на държавните предприятия в дружества през 90-те години на 20 в. е описан по-подробно в параграфи 19-21 по-долу.

5.  До 1998 г. държавата притежава всички акции в дружеството жалбоподател. След като последното е предложено за приватизация, на 14 август 1998 г. друго дружество, С., купува от държавата 67% от акциите му.

6.  През 2003 г. дружеството С. прехвърля акциите си в дружеството жалбоподател на трето лице.

7.  През 2001 г. и 2003 г. Агенцията за следприватизационен контрол (по-късно Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, наричана по-нататък „Агенцията“, вж. параграф 22 по-долу) завежда  иск срещу дружеството С. за плащане на предвидените в приватизационния договор санкции поради неизпълнението на задълженията на последното по този договор да направи инвестиции и да поддържа определен брой работни места. След като тези искове са уважени от националните съдилища, през 2005 г. Агенцията получава два изпълнителни листа срещу дружеството С. и започва изпълнително производство.

8.  През 2007 г. дължимата от дружеството С. сума, включително лихвите и разходите, възлиза на общо 919 286 лв. (равностойността на 470 223 евро). Към 2015 г. дългът на С., включително допълнителни лихви и разноски, се увеличава до 2 131 902 лв. (1 090 486 евро).

9.  На 28 ноември 2008 г., по искане на Агенцията въз основа на параграф 8 от преходните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (наричан по-долу „параграф 8“, вж. параграфи 23-24 по-долу), длъжностно лице от имотния регистър вписва ипотека срещу няколко недвижими имота на дружеството жалбоподател – парцел в София и сгради, като обезпечение на дълга на дружеството С.

10.  През 2013 г. дружеството С. е обявено в несъстоятелност и започва производство по ликвидация. През 2014 г. изпълнителното производство срещу него, образувано от Агенцията, е спряно, и срещу дружеството-жалбоподател е образувано ново изпълнително производство.

11.  През 2015 г. дружеството-жалбоподател започва преговори за уреждане на плащанията с Агенцията и през февруари 2015 г. заплаща на Агенцията част от дълга на дружеството С. в размер на 101 872 лв. (52 108 евро).

12.  След отмяната на параграф 8 и решението на Върховния касационен съд от 27 януари 2016 г. обаче (вж. параграфи 26 и 28 по-долу), дружеството жалбоподател оттегля предложението си за преговори за уреждане на плащанията.

13.  На 16 август 2016 г. дружеството-жалбоподател завежда производство срещу Агенцията, като иска ипотеката върху неговите имоти да бъде обявена за нищожна, по-конкретно защото се основава на параграф 8, който нарушава изискванията на правото на ЕС. Дружеството-жалбоподател иска освен това възстановяване на сумата от 101 872 лв., платена според него на недействително правно основание.

14.  В рамките на последвалото производство дружеството-жалбоподател получава съдебно разпореждане, с което се спира изпълнителното производство срещу него.

15.  Ипотеката срещу имуществото на дружеството жалбоподател е обявена за нищожна с решение на Софийския градски съд от 3 януари 2017 г., потвърдено на 20 февруари 2019 г. от Апелативен съд - София. Националните съдилища по-конкретно констатират, като се позовават на решението на Върховния касационен съд от 27 януари 2016 г. (вж. параграф 28 по-долу), че параграф 8 противоречи на правото на ЕС и не може да бъде приложен, което означава, че ипотеката е лишена от правно основание.

16.  Националните съдилища отхвърлят претенцията на дружеството жалбоподател да му бъде върната сумата от 101 872 лв. Апелативен съд – София счита, че дружеството-жалбоподател съзнателно и доброволно е платило дълг на трета страна, което означава, че плащането не е без правно основание.

17.  В момента делото е висящо пред Върховния касационен съд.

18.  По двете съдебни решения по-горе на дружеството жалбоподател са присъдени разходи и разноски.

B.     Приложима предистория, вътрешно право и практика

1.    Преобразуване на държавни предприятия и тяхната приватизация

19.  До началото на 90-те години на 20 в. почти цялата икономическа дейност е притежавана и управлявана от държавата. Всички търговски активи са собственост на държавата и са предоставяни на държавни предприятия само за „ползване и управление“.

20.  В началото на 90-те години започва процес на замяна на комунистическото икономическо законодателство. Съгласно законите, приети през 1991 г. и 1992 г., държавните предприятия трябва да бъдат преобразувани с решение на съответното министерство и след вписване в компетентния съд в държавни дружества с ограничена отговорност или държавни акционерни дружества. Новосъздадените дружества стават собственици на всички активи, ползвани и управлявани дотогава от съответното предприятие.

21.  Това преобразуване е регламентирано по-конкретно в Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия от 1992 г. Този закон се занимава и с приватизацията на новосъздадените държавни дружества. Той остава в сила до 2002 г. След тази дата приватизацията се регулира от Закона за приватизация и следприватизационен контрол.

22.  Органът, компетентен да упражнява следприватизационен контрол, съгласно Закона за приватизация и следприватизационен контрол, е Агенцията за следприватизационен контрол („Агенцията“). През 2010 г., след като ѝ е възложена и задача да управлява самата приватизация, тя е преименувана на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол. Тя отговаря по-конкретно за получаването на всички плащания по приватизационни договори, проверката на спазването на такива договори и когато е необходимо, предприемането на действия срещу неизправните купувачи.

2.    Параграф 8

23.  През 2006 г. Народното събрание добавя параграф 8 към преходните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол („параграф 8“). Съгласно тази разпоредба, в случаите, когато лица, закупили акции в държавни или общински дружества, не са изпълнили задълженията си по приватизационните договори, Агенцията може да поиска да бъде вписана законна ипотека в нейна полза за недвижими имоти, принадлежащи или на тези лица (купувачите в процедурата за приватизация), или на приватизираните дружества. Изменението на параграф 8 от 2008 г. позволява и налагането на други обезпечителни мерки върху активите или имотите на приватизираните дружества.

24.  Според съобщения в медиите Агенцията използва тази разпоредба за вписване на повече от 400 ипотеки за имоти на приватизирани дружества. Тогавашният директор на Агенцията обяснява, че някои от дружествата, участвали в приватизацията, са били създадени специално за тази цел и не разполагат с никакви активи освен своите дялове в приватизираните дружества. В резултат на това имотите на приватизираните дружества, в които те имат дялове, се смятат за „най-надеждното“ обезпечение на техните задължения.

3.    Процедура за нарушение, заведена от Европейската комисия

25.  През 2012 г. Европейската комисия започва процедура за нарушение срещу България в съответствие с чл. 259 от Договора за функционирането на Европейския съюз (наричан по-долу „ДФЕС“) и на 21 март 2013 г. представя мотивирано становище, в което заема позицията, че параграф 8 нарушава правилата за свободно движение на капитали и за свобода на установяване (чл. 49 и чл. 63 от ДФЕС – вж. параграф 36 по-долу). Европейската комисия посочва, че когато държавата ипотекира активите на приватизирано дружество, европейски инвеститори, които са инвестирали в него, няма да могат да се разпореждат свободно с тези активи и да вземат подходящи управленски решения. Освен това Комисията изразява безпокойство, че дори когато само един от акционерите в приватизирано дружество е нарушил задълженията си по приватизационния договора, параграф 8 оправомощава държавата да налага ипотеки и други обезпечителни мерки върху имуществото на приватизираното дружество.

26.  През 2015 г. Народното събрание отменя параграф 8. В обяснителната бележка, придружаваща законопроекта, се посочват отново мотивите, изложени в мотивираното становище на Европейската комисия.

27.  След това изменение, на 24 септември 2015 г. Европейската комисия приключва делото за нарушение.

4.    Приложимо развитие в националната съдебна практика

28.  В решение от 27 януари 2016 г. (Решение № 147 от 27.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3013/2013 г., II т. о.) Върховният касационен съд разглежда касационна жалба, предявена от Агенцията срещу решението на апелативен съд, който обявява ипотеките по параграф 8 за нищожни. Върховният касационен съд потвърждава това решение, след като достига до заключението, че параграф 8 е несъвместим с чл. 63 от ДФЕС. Позовавайки се на практика на Съда на Европейския съюз и позицията на Европейската комисия, изложена в гореописаното мотивирано становище, националният съд намира, че параграф 8 нарушава правата на преките и портфейлните инвеститори в приватизирани дружества и неоправдано увеличава икономическите интереси на българската държава в ущърб на тези инвеститори. Той достига до заключението, че прилагането на параграф 8 е „недопустимо“ след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г., а що се отнася до конкретното дело, което разглежда – че ипотеките срещу имуществото на ищеца въз основа на тази разпоредба са нищожни.

29.  Горните констатации са потвърдени в последващо решение на Върховния касационен съд, постановено на 30 юни 2017 г. (Решение № 37 от 30.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2637/2014 г., I т. о.).

30.  Позовавайки се на тези две решения, в редица по-късни дела първоинстанционни и второинстанционни съдилища обявяват ипотеки на основание параграф 8 за нищожни (Решение № 58 от 13.04.2017 г. на ВтАС по в. т. д. № 28/2017 г.; Решение № 43 от 19.03.2018 г. на ОС-Габрово по в. гр. д. № 7/2018 г.; Решение № 76 от 26.04.2018 г. на ОС-Пазарджик по т. д. № 147/2017 г.; Решение № 3187 от 21.05.2018 г. на СГС по гр. д. № 7571/2016 г.; Решение № 287 от 25.10.2018 г. на ПАС по в. т. д. № 344/2018 г.).

31.  В други случаи, когато имоти, ипотекирани съгласно параграф 8, вече са били продадени, за да се удовлетворят претенциите на държавата, първоинстанционни и второинстанционни съдилища, позовавайки се по-конкретно на решението на Върховния касационен съд от 27 януари 2016 г. (вж. параграф 28 по-горе) и на чл. 4 § 3 от ДЕС (вж. параграф 35 по-долу), присъжда на засегнатите дружества обезщетение за нанесените им вреди (Решение № 651 от 29.01.2019 г. на СГС по гр. д. № 3714/2016 г.; Решение № 44 от 26.04.2016 г. на БАС по гр. д. № 96/2016 г.; Решение № 18 от 22.03.2019 г. на БАС по в. гр. д. № 381/2018 г.). В един от тези случаи производството е спряно след като достига до Върховния касационен съд, до приемането на тълкувателно решение относно компетентността на административните и гражданските съдилища да разглеждат искове по чл. 4 § 3 от ДЕС (Определение № 440 от 18.04.2017 г., гр. д. № 5165/2016 г. ВКС, IV г. о., за въпросното тълкувателно производство вж. параграф 33 по-долу).

32.  В много други случаи националните съдилища са разгледали по същество деликтни искове въз основа на чл. 4 § 3 от ДЕС (Решение № 109 от 25.01.2019 г. на АдмС-Варна по адм. д. № 560/2016 г.; Решение № 264 от 26.11.2018 г. на ВтАС по в. гр. д. № 276/2018 г.; Решение № 6149 от 1.10.2018 г. на СГС по гр. д. № 7849/2017 г.).

5.    Друго развитие

33.  Въпросът дали гражданските съдилища, прилагащи общото деликтно законодателство, или административните съдилища, компетентни да прилагат законодателството относно специални случаи на деликтна отговорност на държавата и общините, са компетентни да разглеждат искове по чл. 4 § 3 от ДЕС, получава различен отговор от различните български съдилища. В резултат на това през 2015 г. Върховният касационен съд и Върховният административен съд започват производство за съвместно тълкувателно решение. Това решение все още не е постановено.

34.  Междувременно законопроект, регламентиращ този въпрос и уточняващ в кои случаи исковете по чл. 4 § 3 от ДЕС ще бъдат разгледани от административните съдилища и в кои – от гражданските съдилища, е внесен в Народното събрание на 12 април 2019 г. и е одобрен на първо четене на 29 май 2019 г.

C.    Приложимо право на Европейския съюз

35.  Чл. 4 § 3 от ДЕС гласи следното:

„Съгласно принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите.

Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза.

Държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.“

36.  Относимите разпоредби на ДФЕС гласят, както следва:

Член 49

„В рамките на следващите разпоредби ограниченията върху свободата на установяване на граждани на държава-членка на територията на друга държава-членка се забраняват. Тази забрана се прилага също и по отношение на ограниченията за създаване на търговски представителства, клонове или дъщерни дружества от граждани на всяка държава-членка, установили се на територията на друга държава-членка.

Свободата на установяване включва правото на достъп до и упражняване на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се създават и ръководят предприятия, в частност дружества по смисъла на член 54, втора алинея при условията, определени от правото на държавата, където се извършва установяването за нейните собствени граждани, при спазването на разпоредбите на главата относно капиталите.“

Член 63

„1.  В рамките на разпоредбите на настоящата глава, всички ограничения върху движението на капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват.

2.  В рамките на разпоредбите на настоящата глава всички ограничения върху плащанията между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват.“

ОПЛАКВАНИЯ

37.  Дружеството жалбоподател се оплаква, като се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, от ипотеката върху имота си.

ПРАВОТО

38.  Съдът счита, че оплакванията трябва да бъдат разгледани единствено по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.    Аргументи на страните

1.    Първоначално становище на Правителството

39.  В първоначалното си становище по допустимостта и съществото на делото, представено на 18 октомври 2018 г., Правителството твърди, че намесата в правата на собственост на дружеството-жалбоподател не нарушава чл. 1 от Протокол № 1, по-конкретно защото целта на параграф 8 е била да предотврати злоупотреби от страна на неизправни купувачи по приватизационни договори и да подобри икономическата и социалната политика на държавата.

2.    Становище на дружеството жалбоподател

40.  В своето становище, придружаващо претенциите му за справедливо обезщетение, получено на 19 декември 2018 г., дружеството жалбоподател информира Съда за първи път за относимите събития след подаването на жалбата, включително за производството, заведено от него срещу Агенцията през 2016 г.

41.  Дружеството-жалбоподател твърди, че ипотеката върху неговия имот е ограничила правата му, че разглежданата мярка е незаконосъобразна и че е непропорционална, по-конкретно защото е било трета страна по приватизационния договор от 1998 г.

3.    Допълнително становище на Правителството

42.  В отговор на новите факти, представени от дружеството жалбоподател, Правителството призовава Съда в становище, получено на 27 февруари 2019 г., да отхвърли жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните правни средства за защита. То посочва, че производството, с което дружеството-жалбоподател иска ипотеката върху неговия имот да бъде обявена за нищожна, е висящо. Освен това то отбелязва, че най-новата съдебна практика на националните съдилища по подобни дела е „последователна и непротиворечива“, като представя в подкрепа на този аргумент някои от съдебните решения, цитирани в параграф 30 по-горе. То достига до заключението, че разглежданото правно средство за защита е ефективно.

43.  Правителството посочва, че на национално ниво се разработва и компенсаторно правно средство за защита, като националните съдилища присъждат обезщетение по чл. 4 § 3 от ДЕС на дружествата, на които са наложени мерки по параграф 8.

4.    Допълнително становище на дружеството жалбоподател

44.  След като Съдът отправя покана на дружеството жалбоподател да коментира довода на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, на 11 и 12 април 2019 г. дружеството жалбоподател, позовавайки се на делото Demopoulos and Others v. Turkey (решение за допустимост) ([GC], № 46113/99 и 7 други, ЕСПЧ 2010 г.), твърди, че Правителството е лишено от възможността на този етап от производството да повдига въпросния довод. Дружеството жалбоподател освен това твърди, че няма основание Съдът да се отклони от обичайния си подход да преценява дали вътрешноправните правни средства за защита са изчерпани към датата, на която е подадена жалбата.

45.  Освен това дружеството жалбоподател твърди, че правното средство за защита, което преследва, не е доказано ефективно. Повечето подобни дела все още не са приключили с окончателно решение, резултатът от заведеното от него производство е неясен, а достъпността на правното средство за защита е увредена от изискването за плащане на високи съдебни такси.

46.  Що се отнася до компенсаторното правно средство за защита дружеството жалбоподател оспорва неговата ефективност, като посочва по-конкретно, че нито едно от заведените дела не е приключило с окончателно решение.

B.     Преценката на Съда

47.  Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на основание, че дружеството жалбоподател е завело установителен иск за нищожност на ипотеката върху имота му, който все още е висящ. Правителството посочва, че е налице и компенсаторно правно средство за защита (вж. параграфи 42-43 по-горе).

48.  Въпросните аргументи са повдигнати в допълнителното становище на Правителството в отговор на коментарите и претенциите за справедливо обезщетение на дружеството-жалбоподател. Съдът е постановил, че на определен етап от производството пред него Правителството може да бъде лишено от възможността да пледира неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и че само изключителни обстоятелства са в състояние да освободят Правителството от задължението му да повдигне възражение за допустимост своевременно (вж. наред с други Khlaifia and Others v. Italy [GC] (№ 16483/12, §§ 52‑53, 15 декември 2016 г., и Khusnutdinov and X v. Russia, № 76598/12, § 64, 18 декември 2018 г.).

49.  В конкретния случай дружеството жалбоподател информира Съда за производството, заведено от него през 2016 г., едва в своите коментари в отговор на становището на Правителството (вж. параграф 40 по-горе). Първоинстанционните и второинстанционните съдилища постановяват решения по това производство през 2017 г. и 2019 г. (вж. параграф 15 по-горе). Освен това, въпреки че във водещо решение от 2016 г. Върховният касационен съд констатира, че параграф 8 противоречи на правото на ЕС и не трябва да се прилага след 2007 г. (вж. параграф 28 по-горе), по-голямата част от последващата съдебна практика, в която националните съдилища заличават мерки по тази разпоредба или присъждат обезщетение за вреди, е скорошна (вж. параграфи 30-31 по-горе). Съответно Съдът приема, че към момента на представяне на първоначалното си становище по допустимостта и съществото на делото Правителството не е могло да знае за всички обстоятелства, които му позволяват да пледира неизчерпване на средствата за защита. Следователно то не е лишено от възможността да направи това на по-късен етап от производството.

50.  Оценката на това дали вътрешноправните средства за защита са изчерпани обикновено се прави към датата, на която жалбата е подадена в Съда. Както Съдът е постановявал много пъти, това правило е предмет на изключения, които могат да бъдат оправдани от конкретните обстоятелства на всяко дело (вж. Baumann v. France, № 33592/96, § 47, 22 май 2001 г., и Demopoulos and Others v. Turkey (решение за допустимост) [GC], цитирано по-горе, §§ 87-88).

51.  В настоящия случай приложимите обстоятелства – като цяло и по отношение на дружеството жалбоподател – се променят значително след подаването на жалбата през 2012 г. По-конкретно, през 2012 г. Европейската комисия започва процедура за нарушение срещу България (вж. параграф 25 по-горе), която през 2015 г. води до отмяна на параграф 8 от българското Народно събрание. По мнение на Европейската комисия, споделено от Народното събрание, тази разпоредба противоречи на правото на ЕС (вж. параграфи 25-27 по-горе). Това е потвърдено през 2016 и 2017 г. в решения на Върховния касационен съд (вж. параграфи 28-29 по-горе).

52.  След това се развива съдебна практика, тъй като националните съдилища започват да обявяват за нищожни ипотеки, вписани по силата на параграф 8, както е в случая, или да присъждат обезщетение в случаите, когато имотите, ипотекирани съгласно тази разпоредба, вече са продадени (вж. параграфи 15 и 30-31 по-горе). Истина е, че много от делата от първата категория (когато ипотеките са обявени за нищожни) все още не са приключили с окончателно решение. Що се отнася до последната категория (случаите, в които са присъдени обезщетения), дело, което достига до Върховния касационен съд, е спряно и Съдът не е информиран за каквото и да е дело, приключено с окончателно решение.

53.  Независимо от това, тези събития са достатъчно показателни за тенденция в съдебната практика на националните съдилища, които започват да смятат мерките по параграф 8 за незаконосъобразни като противоречащи на правото на ЕС и да предлагат съответното обезщетение.

54.  Предвид гореизложените съображения Съдът заключва, че правното средство за защита, понастоящем ангажирано от дружеството-жалбоподател, по принцип е ефективно. Освен това дружеството жалбоподател до момента постига успех на две нива на юрисдикция при установяването, че ипотеката върху неговите имоти е нищожна (вж. параграф 15 по-горе). Въпреки че допълнителната му претенция за възстановяване на сумата, която плаща на Агенцията през 2015 г., е отхвърлена, делото понастоящем е висящо пред Върховния касационен съд (вж. параграфи 16-17 по-горе) и дружеството-жалбоподател не повдига конкретни оплаквания в това отношение.

55.  Съдът не приема аргумента на дружеството жалбоподател, че разглежданото правно средство за защита е неефективно поради изискването за плащане на високи съдебни такси (вж. параграф 45 по-горе). Той отбелязва, че това изискване не е попречило на дружеството жалбоподател да започне производство и да участва в него и че тъй като е успешната страна в това производство, са му присъдени неговите разходи и разноски (вж. параграф 18 по-горе).

56.  Съдът посочва допълнителния аргумент на Правителството, отнасящ се до нововъзникващото компенсаторно средство за защита по националното законодателство, основано на установената несъвместимост на параграф 8 с правото на ЕС (вж. параграф 43 по-горе). Въпреки че, както бе отбелязано по-горе, изглежда, че нито едно от деликтните производства, започнати от дружества, засегнати от мерки по параграф 8, не е приключило с окончателно решение (вж. параграф 31 по-горе), българските съдилища разглеждат деликтни искове въз основа на твърдени нарушения на законодателството на ЕС и въпросът се регламентира на законодателно ниво (вж. параграфи 32 и 34 по-горе). Съдът не вижда причина да поставя под въпрос in abstracto възможността на разглежданото правно средство за защита да осигури адекватно обезщетение. Той заключва, че ако дружеството жалбоподател е понесло някакви вреди поради вписването на ипотека върху имуществото му въз основа на параграф 8, на този етап то има средство за получаване на обезщетение, което изглежда ефективно.

57.  Съдът заключва, че е оправдано да се направи изключение от правилото, че преценката дали вътрешноправните средства за защита са изчерпани обикновено се извършва към датата, на която е подадена жалбата (вж. параграф 50 по-горе). Да констатира обратното и да замени със собствената си преценка тази на националните съдилища в производство, което е било изцяло или частично успешно на две нива на юрисдикция и е висящо, или да заеме позиция относно правни средства за защита, които изглеждат ефективни, но които дружеството жалбоподател не е изчерпало, би било равносилно на игнориране на субсидиарната роля на Съда (вж. Laurus Invest Hungary KFT and Others v. Hungary (решение за допустимост), № 23265/13 и 5 други, § 42, ЕСПЧ 2015 г. (откъси)).

58.  Следователно тази жалба трябва да бъде отхвърлена съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

По тези съображения Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 19 септември 2019 г.

Милан Блашко (Milan Blaško)                                 Гана Юдкивска
заместник-секретар                                               председател

Дата на постановяване: 27.8.2019 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-196268