Номер на жалба: 32723/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Стойков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав от:

          Андре Потоцки, Председател,
          Летиф Хусейнов,
          Аня Сейберт-Фор, съдии,
и Милан Блашко, Заместник-секретар на отделение,

Като взеха предвид:

жалбата срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н Милен Божидаров Стойков („жалбоподателят“) на 7 Май 2012 г.;

решението за уведомяване на българското правителство („правителството“) за жалбата относно справедливостта на наказателното производство срещу жалбоподателя и за обявяване за недопустима останалата част от жалбата;

становищата на страните;

След закрито заседание, проведено на 4 февруари 2020 г.,

Постанови следното решение, прието на тази дата:

ВЪВЕДЕНИЕ

Случаят се отнася до оплакване, че наказателното производство срещу жалбоподателя за грабеж е било несправедливо, тъй като националните съдилища са го осъдили въз основа на доказателства, извлечени под принуда.

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателят е роден през 1985 г. и в момента излежава присъда лишаване от свобода в затвора в гр. Стара Загора. Той е представляван пред съда от г-жа П. Стоилова, адвокат, практикуващ в гр. Казанлък.

2.  Правителството се представлява от своя агент г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  Фактите по делото, представени от страните, могат да бъдат обобщени, както следва.

4.  На 7 февруари 2009 г. в гр. Стара Загора е извършен въоръжен грабеж и от помещенията на фирма е открадната голяма сума пари. Последвалото разследване води полицията до жалбоподателя и още двама мъже.

5.  Сутринта на 26 февруари 2009 г. полицейските служители насилствено влизат в апартамента на жалбоподателя и го отвеждат. През следващите часове той е тежко малтретиран. Причиненото му малтретиране е описано в решението на Съда, постановено по предходно дело, заведено от жалбоподателя (виж Стойков срещу България, № 38152/11, 6 октомври 2015 г.).

6.  По-късно същия ден жалбоподателят е обвинен в квалифициран грабеж. След това той е отведен пред съдия, където дава показания, в присъствието на адвокат, признавайки, че е извършил разглежданото престъпление заедно с двама съучастници. Той описва подробно предварителната подготовка и съответните действия в нощта на грабежа.

7.  Последвалото наказателно производство е описано подробно в решението на Съда по дело, заведено от един от другите подсъдими по националното производство (вж. Кормев срещу България, № 39014/12, §§ 11-22, 5 октомври 2017 г.).

8.  По време на процеса жалбоподателят оттегля самопризнанието си, казвайки, че е бил принуден от полицията да го даде. Позицията на защитата след това е, че той не е виновен.

9.  С решение от 15 май 2010 г. Старозагорският окръжен съд осъжда жалбоподателя за квалифициран грабеж и незаконно притежаване на огнестрелно оръжие и му налага наказание шестнадесет години и половина лишаване от свобода.

10.  Окръжният съд в Стара Загора се позовава на множество доказателства, включително самопризнанието на жалбоподателя, направено на 26 февруари 2009 г. В това отношение той постановява, че не е установено без съмнение, че жалбоподателят е бил малтретиран по време на ареста си и преди да направи самопризнанието и че във всеки случай това не води до неистинността на неговите изявления или тяхната недопустимост като доказателство. Изложените от него факти се потвърждават от останалите доказателства и той е говорил за обстоятелства, за които не е могъл да знае, ако не е участвал в грабежа. Самопризнанието му пред съдия е направено „доброволно, без никакво физическо или психическо насилие”.

11.  Присъдата на жалбоподателя е потвърдена на 21 април 2011 г. от Апелативния съд в Пловдив. Той постановява, че Старозагорският окръжен съд правилно е преценил доказателствата и че правата на защитата са спазени. Що се отнася до самопризнанието на жалбоподателя, той посочва, че е направено пред съдия, с всички процесуални гаранции. Той счита, че след като жалбоподателят „е решил да признае вината си“ в началото на наказателното производство, самият факт, че оттегля това самопризнание по-късно, не  трябва да се тълкува „в ущърб на обвинението“.

12.  С окончателно решение от 17 ноември 2011 г. Върховният касационен съд отхвърля касационната жалба на жалбоподателя. Той констатира, че предходните съдебни инстанции са отговорили адекватно на аргумента, че самопризнанието на жалбоподателя от 26 февруари 2009 г. е направено под принуда.

приложимо законодателство

13.  Съгласно член 422, ал. 1, точка 4 от Наказателно-процесуалния кодекс, наказателното производство се възобновява, когато решение на Европейския съд по правата на човека установи нарушение на Конвенцията, което има съществено значение за делото. Възобновяването се постановява от Върховния касационен съд, по искане на осъдения (член 420, ал. 2).

ЗАКОНЪТ

I. Твърдяно НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6, ПАРАГРАФ 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

14.  Жалбоподателят се оплаква, като се позовава на член 5, параграф 1, буква а) и член 6, параграфи 1 и 2 от Конвенцията, че наказателното производство срещу него е било несправедливо, тъй като националните съдилища са го осъдили въз основа на самопризнанието му, направено по принуда.

15.  Съдът е на мнение, че жалбата подлежи на разглеждане единствено по член 6, параграф 1 от Конвенцията, който, доколкото е приложим, гласи:

“При определянето на ... всяко наказателно обвинение срещу него, всеки има право на справедливо ... изслушване ... от ... съд...”

A.    Позиции на страните

16.  Правителството се позовава на аргументите на националните съдилища, които са изложили основания за разглеждане на самопризнанието на жалбоподателя от 26 февруари 2009 г. за валидно доказателство. Освен това правителството е на мнение, че спорното самопризнание не е имало особена доказателствена сила, тъй като присъдата на жалбоподателя се основава на множество други доказателства.

17.  Жалбоподателят не приема тези аргументи. Той се позовава на предишните констатации на Съда по същото наказателно производство по делата Стойков и Кормев (цитирани по-горе). Твърди, че самопризнанието му е било основното доказателство, на което се основава присъдата му.

B.     Допустимост

18.  Съдът отбелязва, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима на други основания, изброени в член 35 от Конвенцията. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

C.    По същество

19.  Съдът се позовава на първото дело, заведено от жалбоподателя, когато, разглеждайки малтретирането, извършено спрямо него на 26 февруари 2009 г., установява нарушение на материалния аспект на член 3 от Конвенцията, като квалифицира разглежданото малтретиране като изтезание (вж. Стойков, цитиран по-горе, параграфи 54-61). Освен това Съдът намира нарушение на процедурния аспект на член 3, като отбелязва, че събитията от 26 февруари 2009 г. никога не са били напълно изяснени от националните органи (параграфи 65-74 от решението).

20. Съдът се позовава също така на делото Кормев (цитирано по-горе, параграфи 85-91), заведено от друг подсъдим с жалбоподателя в описаното по-горе наказателно производство. В този случай се установява, че насилието, упражнено върху жалбоподателя по настоящото дело, неизбежно е повлияло на решението му да направи самопризнание по време на разпита пред съдия вечерта на 26 февруари 2009 г., което означава, че това самопризнание е била изтръгнато чрез изтезание. Освен това Съдът констатира, че самопризнанието е разгледано като валидно доказателство от националните съдилища в решението им за осъждане на подсъдимия и че това автоматично прави наказателното производство несправедливо за целите на член 6, параграф 1 от Конвенцията.

21.  Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение в настоящото дело, което се отнася до идентична жалба - че наказателното производство, за което е установено, че е несправедливо по отношение на г-н Кормев, също е било несправедливо по отношение на жалбоподателя, на основание че техните присъди се основават на доказателства, изтръгнати с принуда.

22.  Правителството твърди, че разглежданите доказателства не са били с особена доказателствена сила и че присъдата на жалбоподателя се е основавала на достатъчно допълнителни доказателства (вж. параграф 16 по-горе). В Кормев (цитиран по-горе, параграф 76) бяха посочени идентични аргументи и Съдът изтъкна, че използването на доказателства, получени в нарушение на член 3 в наказателното производство, винаги поставя сериозни въпроси относно справедливостта на такова производство. Той припомни, че инкриминиращи доказателства, получени в резултат на изтезания, никога не трябва да се използват като доказателство за вината на подсъдимия, независимо от тяхната стойност, и че такова позоваване автоматично прави съответното наказателно производство несправедливо (пак там, параграф 81, с допълнителни позовавания).

23.  И накрая, както в Кормев (цитиран по-горе, параграф 88), Съдът изтъква, че подход като този на националните съдилища, които приемат изявленията на жалбоподателя, направени под принуда, за валидни доказателства, най-вече на основание на тяхната достоверност, би могъл да се разглежда като предоставяне на разследващите органи на  „картбланш“ да упражняват насилие върху заподозрени и свидетели в наказателното производство, за да получат обяснения, които, при условие че са достоверни, могат да бъдат използвани като доказателство в съда. Съдът не може да приеме такъв подход, който потенциално би позволил на националните органи да заобикалят гаранциите, закрепени в членове 3 и 6 от Конвенцията.

24.  Горните съображения са достатъчни, за да заключи Съдът, че наказателното производство срещу жалбоподателя, в което националните съдилища са се обосновали с доказателства, изтръгнати с изтезание, не е справедливо по смисъла на член 6, параграф 1 от Конвенцията.

25.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.    Вреди

27.  Жалбоподателят претендира 25 000 евро (EUR) за неимуществени вреди.

28.  Правителството оспорва искането, считайки го за прекомерно.

29. Съдът не може да спекулира с изхода от наказателно производство срещу жалбоподателя, като отбелязва, че констатацията за нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията не означава, че жалбоподателят е осъден погрешно (виж, наред с други органи, Дворски срещу Хърватия [GC], № 25703/11, § 117, ECHR 2015). Съдът следователно счита, че установяването на нарушение на правото на жалбоподателя на справедлив процес представлява само по себе си достатъчно справедливо удовлетворение по отношение на неимуществените вреди (виж също Кормев, цитиран по-горе, параграф 96). Съдът освен това отбелязва, че член 422 от Наказателно-процесуалния кодекс допуска възможността за възобновяване на наказателното производство, когато е установено нарушение на Конвенцията, което има съществено значение за делото (вж. параграф 13 по-горе).

B.     Разходи и разноски

30.  Жалбоподателят претендира освен това 350 евро за процесуалното си представителство пред Съда и 125 евро за превод. В подкрепа на това твърдение той представи график и фактура, от които е видно, че е платил на адвоката си 700 български лева, еквивалента на 358 евро, и друга фактура, показваща, че е платил 255 лева, което е равностойно на 130 евро, за превод.

31.  Правителството приканва Съда да присъди претендираните разноски, доколкото са били действително направени.

32.  Съдът счита, че горепосочените разходи и разноски действително и поради необходимост са били направени от жалбоподателя и че са разумни по отношение на размера. По този начин той присъжда цялата претендирана сума, а именно 475 евро, към които трябва да се добави всеки данък, който може да се дължи от жалбоподателя.

C.    Лихва за забава

33.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се основава на пределната кредитна ставка на Европейската централна банка, към която трябва да се добавят три процентни пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията;

3.      Приема

(a)  че държавата-ответник трябва да плати на жалбоподателя в рамките на три месеца 475 евро (четиристотин седемдесет и пет евро) по отношение на разходите и разноските, които да бъдат конвертирани в български лева по курса, приложим към датата на плащането, плюс всеки данък, който може да се дължи от жалбоподателя;

(b)  че от изтичането на горепосочените три месеца до плащането се дължи обикновена лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната кредитна ставка на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

4.      Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо удовлетворение.

Съставено на английски език и съобщено писмено на 27 февруари 2020 г. в съответствие с член 77, параграфи 2 и 3 от Правилника на Съда.

     Милан Блашко                                                               Андре Потоцки
Заместник-секретар                                                              Председател

Дата на постановяване: 27.2.2020 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-201339