Номер на жалба: 23763/18

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот

По делото X и Y срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Ганна Юдковска, Президент
          Йонко Грозев,
          Ладо Чантурия, съдии,
и Милан Блашко, Заместник-регистратор на отделението,

След като обсъди въпросите в закрито заседание на 14 януари 2020 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 23763/18) срещу Република България, подадена до Съда по член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, X („първата жалбоподателка“) и Y („вторият жалбоподател“) на 11 май 2018 г. Председателят на отделението реши да не бъдат обявявани имената на жалбоподателите (член 47 § 4 от Правилата на съда). 

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („правителството“) се представлява от своя агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.

3.  На 12 октомври 2018 г. бе изпратено уведомление относно жалбата до правителството.

ПО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Първата жалбоподателка е родена през 1978 г. Вторият жалбоподател, който е син на първата жалбоподателка, е роден през 2010 г. Първата жалбоподателка подава жалбата от името на двамата. И двамата жалбоподатели живеят в Плевен.

A.    Предистория

5.  Първата жалбоподателка и В. Д., известен местен бизнесмен, живеят заедно като двойка от 2009 г. През 2010 г. им се ражда дете, вторият жалбоподател. През 2012 г. на двойката се ражда още едно дете.

6. На 6 декември 2012 г. първата жалбоподателка и В.Д. се разделят. Първата жалбоподателка напуска апартамента, в който живее с В.Д. и децата и отива да живее при нейните родители в апартамента им, взимайки по-малкото дете със себе си.

7.  Версията на първата жалбоподателка за събитията във връзка с раздялата и периода след това се различава от версията на В.Д. Това е отразено в параграфите по-долу.

8.  Според първата жалбоподателка В.Д. я подлагал на психически, емоционален и финансов тормоз през цялото време, в което са живели заедно. След раздялата им В.Д. систематично поставял пречки за съвместния живот на двамата жалбоподатели и изглежда, че първата жалбоподателка е имала само ограничен контакт с детето си. Той или не е водел детето в апартамента й, според уговорката, или я е карал да чака с часове в града, за да доведе детето, което той не винаги е правил.

9. Според В. Д. той никога не е възразявал относно прекарването на време заедно на двамата жалбоподатели, а е бил загрижен само за благополучието на по-голямото си дете. В.Д. многократно кани първата жалбоподателка да се върне да живее при него, но без успех.

Б. Производство за упражняване на родителските права

1.    На първа инстанция

10.  Първата жалбоподателка посещава адвокат на 7 декември 2012 г. Според клетвена декларация, направено от този адвокат и внесено в Съда от представителя на жалбоподателката, тя е била разстроена и уплашена, защото В.Д. е отвел по-голямото дете предишния ден. Той я бил заплашил, че няма да види детето, ако се обърне към съда за това. Осъзнавайки, че В.Д. не би я оставил да живее с детето, на 4 юли 2013 г. първата жалбоподателка започва съдебно производство, като иска упражняването на родителските права над втория жалбоподател.

11. По това време вторият жалбоподател живее с В.Д. и първата жалбоподателка от време на време има контакт с него. В писмен отговор до Районен съд - Плевен от 27 юли 2013 г. В.Д. заявява, наред с други неща, че първата жалбоподателка е виждала детето по време на коледните празници, както и през февруари, юни и юли 2013 г.

12. На 18 септември 2013 г. Районен съд - Плевен уважава молбата първата жалбоподателка за привременни мерки, като й присъжда временно упражняването на родителските права, докато продължава производството.

13.  По време на последвалото производство Районен съд - Плевен приема две психологически експертизи като доказателства. Според двете експертизи първата жалбоподателка била спокойна и добре балансирана и провеждала спокойни разговори с двете си деца в дома си. Докато живеела с В.Д., тя се чувствала подчинена и като слугиня. Вторият жалбоподател бил привързан към баща си и бил в процес на отчуждаване от майка си, но участието й в живота на детето било от решаващо значение за неговото развитие и благополучие.

14.  Районният съд -Плевен приема като доказателство и друг доклад,  на социалните служби, който се отнася до инцидент, станал на 28 септември 2013 г. пред апартамента на майката, когато В.Д. е трябвало да предаде втория жалбоподател на майката. В доклада се посочва, че социален работник (става ясно по време на съдебно заседание, че това е Я.П.) не  бил на работа и отсъствал от града в този ден, когато В. Д. се обажда по телефона, съобщавайки й, че детето не желае да остане при майка си. Тогава социалният работник разговарял по телефона с първата жалбоподателка, опитвайки се да я убеди  да се държи разумно. Първата жалбоподателка обаче не се съобразила желанието на детето си, нито послушала съветите на социалния работник, а се е държала агресивно и непристойно по телефона. В доклада се посочва, че въз основа на това може да се заключи, че родителският капацитет на първата жалбоподателка е лош, че е емоционално неуравновесена, липсва й такт и търпение и не е в състояние да възпитава и да се грижи за втория жалбоподател.

15.  В съдебно заседание пред Плевенския районен съд на 9 октомври 2013 г. Я.П. потвърждава, че в деня след този инцидент В.Д. лично я посетил в офиса на социалните служби и й разказал подробностите на случката. По време на друго заседание пред същия съд седем дни по-рано полицейски служител, който се отзовава на място на 28 септември 2013 г., след сигнал за скандал на адреса на първата жалбоподателка, заявява, че не е видял първата жалбоподателка да се държи грубо нито към детето, нито към В.Д. След разговор с полицая детето се успокоило и го последвало до апартамента на майката, където останало спокойно.

16.  След като изслушва страните и свидетелите и разглежда докладите, на 27 декември 2013 г. Плевенският районен съд предоставя упражняването на родителските права на първата жалбоподателка. Съдът постановява, че трябва да има разширен режим на лични отношения между втория жалбоподател и В.Д. - детето да прекарва две седмици всеки месец с него. В.Д. също така е осъден да заплаща издръжка в размер на около 60 Евро месечно за отглеждането на втория жалбоподател.

2.    На втора инстанция

17.  След жалби както от страна на първата жалбоподателка, така и на В. Д., на 30 май 2014 г. Окръжен съд -  Плевен потвърждава решението на първоинстанционния съд по отношение на упражняването на родителските права. Съдът обаче ограничава режима на лични отношения на В.Д. до два уикенда в месеца, два часа всяка сряда и един месец през лятото.

18.  Окръжният съд в Плевен разглежда доклад на социалните служби, в който те са поканени да коментират, дали има развитие на ситуацията след октомври 2013 г. Докладът, изготвен от социален работник, наречен С.С., изброява подробно обстоятелствата, както са разказани от двамата родители, по отношение на целия период след раздялата им през декември 2012 г. В допълнение се посочват накратко два случая, на 28 септември 2013 г. и 19 януари 2014 г., когато детето не е искало да тръгне с майката. След като бащата се оплакал за това на социалните служби, те се срещнали с детето заедно с психолог и детето разказало, че е било удряно от дядо си и е заключвано в стая самó. Докладът заключава, че бащата е в състояние да осигури на децата по-висок жизнен стандарт и че въпреки че майката се опитва да създаде спокойна среда, в която да възпита втория жалбоподател, важният възрастен в живота му е неговият баща. Препоръчително е да не се променя обичайното място на пребиваване на втория жалбоподател, което е при баща му, и упражняването на родителските права над детето да се предостави на В.Д. (виж също параграф 38 по-долу).

19.  По-нататък съдът се позовава на доклада, предоставен пред първоинстанционния съд (вж. параграф 14 по-горе) и установява, че твърденията на социалните служби в него не са потвърдени от останалите събрани доказателства. Той отбелязва, че един-единствен телефонен разговор не може да послужи като основа за заключение, че майката е нестабилна и не може да се грижи за детето си. Това важи с още по-голяма сила, като се има предвид, че въпросният социален работник не е присъствал лично на сцената на 28 септември 2013 г.

20.  Съдът установява, че не може да се каже, че единият родител има по-добри родителски умения от другия. От решаващо значение е да не се позволи процесът на отчуждение от майката, който вече е започнал, да се развие по-нататък. Проблемите, свързани с предаването на детето на майката, не са непреодолими. За детето е разбираемо и напълно естествено да се идентифицира с единственото жилище, което нарича дом, апартамента на баща си, където се е родил и където е живял непрекъснато оттогава, за разлика от апартамента на бабата и дядото по майчина линия, който е посещавало само от време на време и не е започнало да възприема за свой дом.

21. Съдът постановява, че въпреки че да се премести да живее с майка си безспорно би довело до определени трудности с адаптацията в живота на втория жалбоподател, те няма да бъдат от типа трудности, които да повлияят отрицателно на отношенията между майка и син, и ще да изчезнат с течение на времето. Освен това фактът, че бащата има няколко имота и е в процес на преобразуване на санаториум в основно жилище, оборудвано с басейн и детска площадка, не би трябвало да е определящ по отношение на способността му за отглеждане на деца. Условията на живот на майката са приемливи за тази цел. Съдът заключва, че би било в интерес на двете деца да живеят заедно постоянно с един от родителите - в случая с първата жалбоподателка.

3.    Касационно производство

22.  На 27 ноември 2014 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на В.Д., а решението на Окръжен съд - Плевен става окончателно на тази дата.

B.     Фактическата ситуация през 2014 и 2015 г.

23.  От заключенията на националните съдилища изглежда, че макар първата жалбоподателка да е получила упражняването на родителските права - като привременна мярка от 18 септември 2013 г. и въз основа на съдебните решения след това, тя често изпитва затруднения при предаването на втория жалбоподател от бащата (виж параграфи 30, 53 и 56 по-долу) и, въпреки решенията на съдилищата, вторият жалбоподател не е живял с първата жалбоподателка за дълъг период от време (виж параграфи 18, 20, 21 по-горе и параграфи 24 и 51 по-долу). Тя многократно уведомява социалните служби и съдебния изпълнител (вж. параграфи 24, 34, 35 и 36 по-долу) и прокуратурата (вж. параграф 29 по-долу), като се оплаква, че е възпрепятствана да упражнява родителските си права въпреки постановените от съда решения. Освен полезната намеса на полицията на два пъти, тя продължава да зависи от добрата воля на другия родител относно това кога детето ще остане при нея (виж параграфи 30, 37, 51, 54 и 55 по-долу).

Г. Производство по принудително изпълнение

24.  Първата жалбоподателка получава изпълнителен лист на 7 април 2015 г., а на 16 април 2015 г. търси съдействието на съдебен изпълнител за изпълнението на окончателното решение от ноември 2014 г. През април и май 2015 г. съдебният изпълнител се опитва шест пъти (безуспешно) да призове В.Д. за да може да предаде детето на майката. По-специално призовкарят, изпратен да предаде поканата за доброволно изпълнение на В.Д., записва в призовката, че никой не е отговорил на вратата и че според съсед В.Д. не поддържа контакт със съседите си.

25. През февруари 2016 г. първата жалбоподателка отново иска от съдебния изпълнител да изпълни съдебното решение. През същия месец В.Д. иска съдебният изпълнител да се отведе от делото. Съдебният изпълнител се отвежда на 14 юли 2016 г. поради това, че има общи интереси с В.Д.

26.  Нов съдебен изпълнител поема делото и на 15 септември 2016 г. Той кани В.Д. да предаде доброволно детето на първата жалбоподателка. В.Д. моли съдебният изпълнител да спре изпълнението до 11 октомври 2016 г., тъй като той възнамерява да използва ресурси, предоставени от социалните служби, които са насочени към улесняване на прехвърлянето на детето на майката.

27.  Съдебният изпълнител призовава В.Д. да предаде детето на първата жалбоподателка на 18 октомври 2016 г.; предаването е задължително. На тази дата, след като психолог и представител на агенцията за закрила на детето са разговаряли с втория жалбоподател, който отказва да напусне баща си, съдебният изпълнител решава да отложи предаването, като отбелязва, че трябва да се положат допълнителни усилия за засилване на доверието между майка и дете. Той инструктира страните да положат необходимите усилия и да се срещнат - в институционални условия и със съдействието на психолог - за да улеснят бъдещото предаване.

28. През март, август и ноември 2017 г. първата жалбоподателка иска от съдебния изпълнител да насрочи нова дата за предаването, но безрезултатно. На 9 март 2018 г. съдебният изпълнител й пише, като я пита дали е спазила указанията му от октомври 2016 г. След като тя отговоря, че тези указания са били насочени към лицето, срещу което се изпълнява съдебното решение, а не към нея, съдебният изпълнител посочва през юни 2018 г., че указанията засягат и двамата родители. Според първата жалбоподателка това писмо е достигнало до нея едва през февруари 2019 г.

Д. Наказателно производство за неизпълнение срещу В.Д.

29.  От март 2015 г. нататък първата жалбоподателка се оплаква на прокуратурата многократно относно това, че В. Д. възпрепятства изпълнението на окончателното решение за 2014 г. Първоначално прокуратурата многократно отказва да започне наказателно производство.

30.  След това досъдебното производство е прекратявано и възобновявано няколко пъти. През април 2016 г. Районен съд - Плевен отменя най-новото решение на прокурора да прекрати досъдебното производство. По-конкретно съдът установява, че тъй като компетентният граждански съд е решил въпроса за родителските права с окончателно решение, за всеки друг след това - било то другият родител, прокуратурата или самото дете - е неприемливо да взема отношение по този въпрос. Поведението на лице, което трябва да се съобрази със съдебно решение и въпреки това продължава да не изпълнява задълженията си, не е защитимо. Ситуацията несъмнено представлява многократни, умишлени, демонстративни провали от страна на В.Д да действа в съответствие с решението. Нещо повече, В.Д. не отрича тези провали, но ги счита за оправдани защото са от полза за детето. Нищо от преписката не предполага, че В.Д. е направил всякакъв опит да върне детето на майката и прокуратурата неправилно счита, че подобно неадекватно поведение може да бъде предизвикано от загриженост за благополучието на детето.

31.  На 18 юли 2016 г. На В.Д. е повдигнато обвинение, но в крайна сметка на 30 март 2018 г. прокуратурата прекратява производството, поради липса на престъпление. Първата жалбоподателка е уведомена за решението за прекратяване на производството на 12 април 2018 г. и не го обжалва.

Е. Участие на социалните служби и полицията

1.    Действия, предприети от първата жалбоподателка

32.  В два случая, когато В.Д. трябва да предаде втория жалбоподател на майката в апартамента й - на 28 септември 2013 г. и 19 януари 2014 г. - изглежда, че детето е отказало да остане при майка си и е успокоено и е приело да остане при нея едва след намесата на полиция, която тя е извикала помощ. Два дни след първия инцидент социалният работник Я.П., която не присъства на инцидента, изготвя доклад, в който препоръчва вторият жалбоподател да живее с В.Д., тъй като отделянето на двамата ще се отрази негативно на крехкото психологическо състояние на детето. Тя също така пише, че не е в интерес на втория жалбоподател да живее с майка си, която е раздразнителна, емоционално нестабилна и няма търпение и родителски умения (виж параграфи 14 и 15 по-горе).

33.  През януари 2014 г. първата жалбоподателка се оплаква на директора на местната Дирекция за социално подпомагане („Дирекцията“) и на софийския клон на Държавната агенция за закрила на детето от неуместното поведение на социалната работничка Я.П. в контекста на нейните професионални задължения. През февруари 2014 г. директорът на Дирекцията препоръча на първата жалбоподателка да положи усилия за подобряване на комуникацията си с В.Д., което би улеснило отношенията между всички замесени. След жалбите на първата жалбоподателка срещу нея социалната работничка Я.П. иска да се оттегли от случая и това искане е одобрено от Дирекцията (виж също параграф 48 по-долу).

34.  През август 2014 г. първата жалбоподателка потърси съдействие от централната Дирекция в София, за да може да се грижи за двете си деца без стрес и трайно смущение. Тя се оплаква, че В.Д. не й разрешавал да се срещне с втория жалбоподател между декември 2012 г. и юни 2013 г. и й предлагал да се откаже от родителските права в негова полза, в замяна на финансова подкрепа за второто им дете. Тъй като тя отказала, той я заплашил да й създаде проблеми през следващите четиринадесет години. Освен това, един път В.Д. се съгласил да вземе втория жалбоподател за свиждане на 4 август 2014 г. вместо 1 август 2014 г., но след това поискал да вземе детето на 1 август. Няколко дни по-късно съдия-изпълнител глобил първата жалбоподателка 125 Евро за това, че не е изпълнила решението на съда за свиждания между втория жалбоподател и В.Д.

35. Първата жалбоподателка също се оплаква, че В.Д. е установил лични отношения с някои служители от социалните служби. Един от тях, С.С., постоянно й казвал, че от нея се очаквало да се съобрази с очакванията на В.Д. Тя се позовава и на доклада, съставен от С.С. през март 2014 г. (виж параграф 18 по-горе), и иска той да бъде свален от нейния случай.

36.  През април 2015 г. първата жалбоподателка пише в Отдел „Закрила на детето“ („ОЗД“) на Дирекцията, като описва, че от 13 март 2015 г. не е в състояние да се срещне с втория жалбоподател в резултат на възпрепятстването от страна на В.Д. ОЗД препраща жалбата й до прокуратурата, която отказва да образува наказателно производство. Първата жалбоподателка взема детето от дома на В.Д. на 13 май 2015 г., а бащата задържа детето отново между 10 и 30 юни 2015 г., срещу волята на майката. През юли 2015 г. тя отново се оплаква, че В.Д. не й е предал детето.

37.  През август 2016 г. първата жалбоподателка изпраща до Дирекцията сигнал, че от около четири години по причини, които са извън нейния контрол, няма възможност да живее с детето си. Дирекцията отговоря, че е добре запозната с причините, поради които по-голямото й дете не желае да живее с нея, и няма основание за смяна на социалния работник С.С, който се занимава с нейния случай. След това първата жалбоподателка уведомява доставчика на социални услуги, че докато С.С. отговаря за нейния случай, тя е против това да се среща с детето в офиса на фондацията.

2.    Действия, предприети от В.Д.

38.  През януари 2014 г. В.Д. се оплаква от социалните служби за нежеланието на детето да отиде с майка си два пъти, съответно на 28 септември 2013 г. и 19 януари 2014 г. (виж параграфи 14, 15 и 18 по-горе). На 6 февруари 2014 г. Директорът на Дирекцията му отговоря, че социалните служби са проучили оплакванията му и на 27 януари 2014 г. са посетили жилището на първата жалбоподателка, където както тя, така и баща й бурно са отрекли ​​ някога вторият жалбоподател да е бил малтретиран. Социалните служби са се срещнали с детето два дни по-късно. Очевидно било, че детето страдало в резултат на раздялата на родителите си и изпитвало затруднения да се адаптира към новите правила в дома на дядо си. В резултат на това социалните служби са изпратили писмо до първата жалбоподателка, в която й препоръчали да положи усилия да подобри комуникацията си с В.Д. и с децата. Освен това тя била поканена да потърси психологическа помощ за преодоляване на конфликтите с В.Д. (виж параграф 33 по-горе).

39.  През април 2015 г. и отново през юли 2015 г. В.Д. се обръща към Дирекцията с молба да бъдат приложени мерки за запазване здравето и благосъстоянието на втория жалбоподател. По-специално той иска първата жалбоподателка да бъде инструктирана винаги да се среща с втория жалбоподател в присъствието на социален работник и/или психолог, предвид тревогата, която причинява на детето. Между април и октомври 2015 г. В.Д. завежда детето пет пъти на психолог. На 21 юли 2015 г. Дирекцията съставя доклад за случая, отбелязвайки наред с други неща, че детето последователно отказва да отиде и да живее с майка си и показва страх и емоционална травма в резултат на отрицателното отношение към него, проявено от майка му и баба му. Детето е трябва да работи с психолог, за да преодолее кризата в отношенията си с майка си. И двамата родители са насочени да използват индивидуално услугите на психолог с оглед провеждането на срещи на място при социалните служби и предаването на детето на майката.

3.    Други събития, свързани със социалните служби

40.  Впоследствие на място при доставчика на социални услуги от 29 юли 2015 г. са проведени четири срещи в последователни дни, винаги в присъствието на специализирани професионалисти, които накрая изготвят доклад. Както първата жалбоподателка, така и В.Д. участва в тези срещи, докато вторият жалбоподател присъства на три от тях. Изводът е, че докато детето с удоволствие прекарва време в компанията на майка си, то е категорично против напускането на помещенията само с нея.

41.  През февруари 2016 г. Дирекцията насочва В.Д. и вторият жалбоподател да посещават редовни подготвителни консултативни сеанси, осигурени от доставчик на социални услуги за период от три месеца, с цел детето по-лесно да приеме майка си.

42.  След като първата жалбоподателка многократно е искала помощ от Дирекцията, през март 2016 г. Дирекцията отговоря, че детето твърдо не желае да живее с нея. Тя допълва, че за да се преодолее това нежелание, службите са организирали консултативни сеанси за детето и бащата от февруари 2016 г. За оптимални резултати е необходимо първата жалбоподателка също да присъства на тези сеанси и тя трябва да направи конкретно заявление за това.

43.  Доклад от 18 май 2016 г., изготвен от доставчика на социални услуги, отбелязва, че и двамата родители са изразили готовност да получат съдействие във връзка с предаването на детето на майката. В друг доклад от доставчика на социални услуги е записано, че след 25 април 2016 г. са се провеждали индивидуални срещи с всеки родител. Докладът завършва с даване на препоръка за продължаване на съответната работа.

44. Съгласно документите на доставчика на социални услуги, през юли 2016 г. в офиса му е проведена среща между двамата жалбоподатели. В.Д. чака извън стаята и детето три пъти попитало дали баща му го чака.

45. През октомври 2016 г. доставчикът на социални услуги изготвя окончателен доклад, като отбелязва, че необходимите подготвителни мерки, предвидени в контекста на работата с втория жалбоподател и неговите родители с оглед насърчаването му да приеме да живее с майка си, не са извършени. Детето не изпитва негативни емоции към майка си, но продължава да отказва да живее с нея. Когато служителите на доставчика посъветвали В.Д. да мотивира детето да отиде да живее с майка си, той отговоря, че ще действа в съответствие с желанията на детето.

46. ​​През февруари 2017 г. Дирекцията пише до В.Д. и го информира, че тъй като първата жалбоподателка не се е съгласила да присъства на подготвителните консултативни сеанси, е невъзможно да се работи за изграждане на емоционална близост между двамата жалбоподатели. 

Ж. Други съдебни производства

47.  През юни 2015 г. В.Д. открива хематом по бузата на втория жалбоподател, за който детето обяснява, че е резултат от шамар, получен от баба му по майчина линия, защото я обидил. В.Д. незабавно инициира производство за домашно насилие. Производството завършва със съдебно решение, забраняващо на бабата да се приближава до детето през следващите шест месеца. На 25 юни 2015 г. тя се изнася от апартамента, който споделя с първата жалбоподателка и напуска страната.

48. През 2016 г. социалният работник Я.П. завежда дело за непозволено увреждане срещу първата жалбоподателка, като иска обезщетение за неимуществени вреди, тъй като е понесла вреди от оплакванията на първата жалбоподателка до властите относно нейното професионално поведение. През 2017 г. съдът отхвърля иска по същество, след като разглежда няколко психологически експертизи и изслуша множество свидетели (вж. параграф 33 по-горе).

З. Производство за промяна в режима на упражняване на родителските права

49.  Междувременно през май 2015 г. В.Д. инициира производство за промяна на режима на упражняване на родителските права по отношение на втория жалбоподател.

4.    Временни мерки

50.  На 30 юни 2015 г. Районен съд - Плевен уважава молба на В.Д. за привременни мерки и му е присъдено временното упражняване на родителските права; на първата жалбоподателка е определен режим на лични отношения.

5.    На първа инстанция

51.  На 14 октомври 2015 г., произнасяйки се по същество, районният съд в Плевен отхвърля молбата на В.Д за промяна на режима на родителските права. Съдът отбелязва, че е безспорно, че вторият жалбоподател е живял с баща си преди последният да заведе това производство. По-специално, между март и май 2015 г. В.Д. е задържал детето в дома си, въпреки определения режим на упражняване на родителски права, които са били предоставени на първата жалбоподателка. Не са представени устни или писмени доказателства пред съда, които да потвърдят твърденията на В.Д., че той и първата жалбоподателка са постигнали споразумение вторият жалбоподател да живее с баща си. Освен това имало няколко жалби от първата жалбоподателка до прокуратурата във връзка с невъзможността да контактува с детето, както е определено от съдилищата. Вторият жалбоподател бил щастлив да прекарва време с майка си и по-малкия си брат, а първата жалбоподателка не пречела на контакта му с бащата. Детето обаче виждало само майка си при доставчика на социални услуги, а не в уюта на собствения й дом, което предполага, че В.Д. не е положил усилия да насърчи детето да остане при майка си. Продължаващите ограничения на контакта на втория жалбоподател с майка му биха довели до отчуждението му от нея, което не е в най-добрия му интерес. За него също е важно да живее с по-малкия си брат, който е на сходна възраст.

6.    На втора инстанция

52.  След жалба от В.Д. Плевенският окръжен съд потвърждава решението на първоинстанционния съд с окончателно решение от 1 февруари 2016 г.

53.  Съдът отбелязва, че между декември 2012 г. и ноември 2013 г. вторият жалбоподател живее с В.Д., а през ноември 2013 г. започва да живее с първата жалбоподателка. Между декември 2012 г. и ноември 2014 г. между родителите избухват чести спорове, особено когато В.Д. трябва да предаде детето на майка му. В тези случаи полицията, както и социалните служби са сезирани да се намесят.

54.  След ноември 2014 г. първата жалбоподателка постоянно се  съобразявала с решението на съда, като оставя втория жалбоподател да вижда баща си дори по-често, отколкото съдът е определил. Между 16 март 2015 г. и 13 май 2015 г. детето живее изключително с баща си, който през този период не го предава на майката. Първата жалбоподателка се оплаква от това на ОЗД и полицията и нито един орган не й помага да вземе детето от бащата.

55.  Освен това Окръжният съд в Плевен установява, че между 10 юни 2015 г. и 14 януари 2016 г. вторият жалбоподател отново живее само с баща си. През този период жалбоподателите нямат смислен контакт, тъй като се виждат само два или три пъти месечно, когато В.Д. взима по-малкото дете.

56. Съдът приема, че докато по-рано вторият жалбоподател е проявявал признаци на безпокойство при предаването му на майката, това е прераснало в нежелание от негова страна да я последва и да живее с нея в дома й. В.Д. не е бил прав пасивно да насърчава съпротивата на детето да остане при майка си. В периода преди май 2015 г. В.Д. редовно не спазвал режима на контакт, определен от съдилищата, като не връщал детето на майката в определения час и в определения ден, което се е отразило негативно както върху психологическото състояние на детето, така и върху ефективността на самите мерки за лични отношения.

57.  Общото поведение на В. Д. показва, че не е положил достатъчно усилия, за да помогне на втория жалбоподател да се адаптира към средата на майка си. Пренебрежението, което В.Д. демонстрира относно окончателното решение, с което е бил длъжен да се съобрази, е показателно за липсата му на родителски капацитет. Докато вторият жалбоподател несъмнено се чувства зле в дома на майка си, това се дължи на инцидента, когато е ударен от баба си, както и от поведението на баща му. Оттогава бабата се е преместила в чужбина, така че няма повече опасност от насилие в дома на майката. Освен това първата жалбоподателка демонстрира по-добри родителски умения и ако вторият жалбоподател продължи да бъде отделен от нея, съществува реален риск отношенията между двамата да се разпаднат. Последиците от такова развитие биха били много по-сериозни за благополучието на детето, отколкото стресът, свързан с предаването му на майката.

І. Ситуацията понастоящем

58.  Вторият жалбоподател живее с баща си от 2016 г. Според първата жалбоподателка тя все още не може да живее с по-голямото си дете или да има редовен контакт с него.

59.  Според В. Д. по-голямото дете има редовен контакт с майка си, както лично, така и по телефона, но отказва да живее с нея в апартамента на дядо си по майчина линия. Той вижда по-малкия си брат често, почти всеки уикенд, в апартамента на В. Д. Първата жалбоподателка вижда по-голямото си дете за няколко минути, когато предава по-малкото дете на бащата. В.Д. редовно плаща наредената от съда финансова издръжка.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.    Изпълнение на съдебните решения

60.  Съгласно член 404 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. („Кодекс от 2007 г.“) влезлите в сила съдебни решения могат да подлежат на принудително изпълнение. Член 527 от Кодекса от 2007 г. предвижда, че ако страна, която е длъжна да предаде дете съгласно влязло в сила съдебно решение, свързано с родителските права, не го направи, съдебният изпълнител може да му наложи глоби за всяко неспазване на съдебно решение. Освен това съдебният изпълнител може да поиска съдействие от социалните служби и общинските и полицейските органи. Съдебният изпълнител може също така да вземе детето със сила и да го предаде на родителя, в чиято полза е взето решението.

Б. Наказателна отговорност за неосигуряване на контакт с дете

61.  Член 182, параграф 2 от Наказателния кодекс от 1968 г., действащ към момента на събитията, предвижда, че родител или друг роднина, който не позволява контакт с дете или изпълнение на съдебно решение за упражняване на режима на родителски права, може да бъде осъден на пробация, на глоба до 153 евро и в тежки случаи, на до шест месеца лишаване от свобода или глоба до 1 533 евро. От април 2010 г. това е престъпление от общ характер, следователно само прокурор може да започне такова производство.

B.     Защита на децата

62.  В съответствие с Член 23 от Закона за закрила на детето, мерките за закрила в семейна среда се изразяват в: осигуряване на педагогическа, психологическа и правна помощ на родителите, които упражняват родителските права; насочване към подходящи социални услуги включително консултиране на детето; и  социална работа за улесняване връзките между децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в отношенията.

ПРАВНИ ИВОДИ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

63.  Жалбоподателите се оплакват, че не са могли да живеят заедно и да се ползват от режима на лични отношения, определен от съдилищата, в нарушение на член 8 от Конвенцията, който гласи следното:

“1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

A.    По допустимостта

1.    Правителството

64.  Правителството изтъква аргумента, че жалбата е недопустима поради неспазване на правилото за шестмесечния срок. По-конкретно е следвало първата жалбоподателка да подаде жалба до Съда в рамките на шест месеца от предоставянето на родителските права на на В.Д. (виж параграф 50 по-горе), но тя не го прави.

65.  Второ, първата жалбоподателка не е спазила указанията на съдебния изпълнител от 18 октомври 2016 г. (виж параграф 27 по-горе) и не е обжалвала решението през 2018 г. за прекратяване на наказателното производство срещу В.Д. (виж параграф 31 по-горе). Следователно тя не е изчерпала вътрешноправните средства за защита.

66.  Трето, първата жалбоподателка продължително е отказвала да сътрудничи на социалните служби с цел да помогне на втория жалбоподател да приеме, че трябва да отиде и да живее при нея. Това представлява липса на съдействие от нейна страна.

2.    Жалбоподателите

67.  Първата жалбоподателка заявява, че се оплаква от продължаващата неспособност, липсата на капацитет или отказа на националните власти да защитят правото на двамата жалбоподатели на семеен живот. Периодът между юни 2015 г. и февруари 2016 г., когато В.Д. е упражнявал родителските права над втория жалбоподател, не трябва да се изключва от проверката, тъй като през този период тя не е можела да вижда детето, противно на графика за контакти, определен от съда.

68. Второ, първата жалбоподателка е разбрала, че указанията на съдебния изпълнител били насочени само към В.Д. Що се отнася до наказателното производство срещу В.Д., то продължава почти три години и няма никакъв ефект върху поведението му. Изтичането на време - докато производството се е проточвало и тя е чакала то да постигне нещо - само е допринесло за отчуждението на детето й от нея. Във всеки случай наказването на извършителя нямало да върне детето й, така че това средство за защита е неотносимо към оплакването й.

69. На последно място, първата жалбоподателка твърди, че не е отказала подготвителните мерки, насочени към развиване на отношенията й с втория жалбоподател, предложени от съответните власти. Въпреки това тя постоянно изпадала в недоумение след срещата си със социалните служби, тъй като чувствала, че към нея се отнасяли не като към родител с право да упражнява родителски права над детето си, а като с „неадекватна майка“ и нарушител..  

3.    Оценката на Съда

70. Съдът отбелязва, че оплакването на първата жалбоподателка се отнася до продължителната невъзможност да живее с по-голямото си дете или да го вижда в съответствие с режима, определен от съда през периода, когато баща му е упражнявал родителските права. Следователно възраженията на правителството относно допустимостта на жалбата въз основа на шестмесечното правило трябва да бъдат отхвърлени.

71. Съдът освен това счита, че останалите възражения относно неизчерпването на вътрешните средства за защита са тясно свързани със съществото на жалбата. Следователно той ще ги разгледа при изследването по същество по-долу.  

72.  Съдът отбелязва, че положението на биологичния родител е достатъчно, за да му даде необходимото правомощие да подаде жалба пред Съда и от името на детето си, за да защити интересите му (виж Scozzari and Giunta v. Italy [GC], № 39221/98 и 41963/98, § 138, ECПЧ 2000-VIII). Освен това, в случаите, възникващи от спорове между родители, на родителят който упражнява родителските права, е поверено да защитава интересите на детето (виж за обратното, Wildgruber v. Germany (декември), № 32817/02, 16 октомври 2006; виж подобно, M.R. and D.R. v. Ukraine, № 63551/13, § 40 с допълнително позоваване, 22 май 2018). В настоящия случай първата жалбоподателка е биологичен родител, който е получил правото да упражнява родителски права над детето си, вторият жалбоподател. Следователно тя има право да подаде жалба пред Съда от негово име.

73.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че тя не е недопустима на друго основание. Ето защо тя следва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

4.    Жалбоподателите

74.  Първата жалбоподателка заявява, че липсата на изпълнение по отношение на упражняването на родителските права и правото на  посещение не се дължи на пасивно поведение от нейна страна и че е предприела всички необходими стъпки в това отношение. По-специално, това, което потенциално би могло да се тълкува като пасивно отношение от нейна страна през първите месеци след раздялата й с В.Д. се обяснявало с преживяното от нея системно психологическо насилие през периода, когато е живяла с него (виж параграфи 8 и 13 по-горе). Тя посочва и констатациите на националните съдилища, които се произнасят по исковата молба за промяна на режима на упражняване на родителските права, подадена от В.Д. (виж параграфи 51-57 по-горе).

75.  Първата жалбоподателка се  обръща към различни компетентни институции, за да получи защита както на своите права, така и на правата на втория жалбоподател. Тя търси помощ от социалните служби, прокуратурата, съдилищата и съдебните изпълнители. Компетентните институции е трябвало да анализират ситуацията и да предприемат необходимите мерки за събирането на жалбоподателите. Въпреки че не оспорва факта, че властите имат свобода на преценка в тази връзка, тя се оплаква от неефективността на мерките, прилагани в рамките на тази свобода.

5.    Правителството

76.  Правителството посочва, че първата жалбоподателка е допринесла значително за отчуждението на по-голямото си дете от нея, тъй като тя не е търсила контакт с него през решаващия първоначален период, а именно около седем месеца след като се е разделила с бащата. В.Д. й е предал детето веднага след постановяване на временната мярка в нейна полза през септември 2013 г. Така между септември 2013 г. и март 2015 г. детето е живяло непрекъснато с нея. Дори след март 2015 г. не е имало липса на изпълнение на окончателното решение от 2014 г., като се има предвид, че детето не е върнато при майка си, тъй като категорично е отказало. Първата жалбоподателка е живяла с детето през май-юни 2015 г. По отношение на периода между 10 и 30 юни 2015 г., В.Д. е действал отговорно, като е задържал втория жалбоподател при себе си, предвид насилието, което детето е преживяло в апартамента на баба и дядо си.

77. Що се отнася до неизпълнението на влязлото в сила решение, това се отнася само до съдебното решение, в сила на 1 февруари 2016 г. То не е изпълнено изцяло в резултат на действията на първата жалбоподателка, която не е сътрудничила нито на социалните служби, нито на съдебния изпълнител.

78. По отношение на другия родител, В.Д., той непрекъснато демонстрира загриженост за благосъстоянието на детето, многократно е търсил помощ от съответните органи и никога не е възразявал срещу предаването на детето на първата жалбоподателка.

79. Всички компетентни органи са действали последователно по подходящ и бърз начин. Вторият жалбоподател е силно привързан към баща си и е в негов интерес да живее с В.Д. и да отиде при майка си само когато той с готовност се съгласи да го направи.

6.    Оценката на Съда

80.  Относимите общи принципи са обобщени в случая на Strand Lobben and Others v. Norway ([GC], no. 37283/13, вижте по-специално §§ 202-204, 207 и 211, 10 септември 2019 г.).

81.  Съдът счита, че връзката между двамата жалбоподатели е защитена от член 8.

 82.  Страните спорят дали правото на упражняване на родителските права и на посещение на първата жалбоподателка, установени от националните съдилища, са били изцяло изпълнени. Позовавайки се по-конкретно на констатациите на вътрешните съдилища, Съдът констатира, че от 18 септември 2013 г., когато вътрешните съдилища предоставят на жалбоподателката временно упражняване на родителските права, първата жалбоподателка изпитва системни затруднения при упражняването на родителските си права и тези на посещение, както и че за продължителни периоди от време двамата жалбоподатели не са можели да живеят заедно в нарушение на постановеното от вътрешните съдилища (виж параграф 23 по-горе). Така В.Д. задържа детето между 16 март 2015 г. и 13 май 2015 г., а след това отново между 10 юни 2015 г. и 14 януари 2016 г. (вж. параграфи 53-55 по-горе). Освен това, преди май 2015 г. В.Д. редовно не спазва режима на свижданията, определен от съдилищата, като не връща детето на майката на определената дата и в определения час (виж параграф 56 по-горе). Изглежда, че след февруари 2016 г. вторият жалбоподател продължава да живее с баща си, против волята на майката и в нарушение на две съдебни решения (вж. параграф 58 по-горе).

83.  Веднъж след като са информирани за тази ситуация, властите имат позитивно задължение да подпомогнат жалбоподателите да се ползват от правата, установени от националните съдилища. Тъй като в рамките на националната система различните институции - съдебният изпълнител, социалните служби, полицията, прокуратурата – са имали задължения да улесняват контакта между жалбоподателите при изпълнението на съдебните решения, Съдът ще оцени действията на всички тези институции. По този начин той ще прецени дали националните власти са предприели всички необходими стъпки, които биха могли разумно да се изискват при обстоятелствата, с цел да се даде възможност на засегнатите лица да се съберат и да запазят връзката помежду си (вижте Kříž v. the Czech Republic, № 26634/03, § 85, 9 януари 2007). Като се има предвид много малката възраст на детето, адекватността на мерките, предприети от властите, следва да се преценява по бързината на тяхното прилагане, тъй като изтичането на времето може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя, който не живее с него (вижте Edina Tóth v. Hungary, № 51323/14, § 53 с допълнително позоваване, 30 януари 2018 г.).

84.  Съдът отбелязва, че - два пъти - националните съдилища са изследвали положението на детето и двамата родители и - два пъти - са оценили положително родителските умения на първата жалбоподателка и връзката между първия и втория жалбоподател и са стигнали до заключението, че родителските права трябва да бъдат предоставени на и да останат на първата жалбоподателка (виж параграфи 16-22 и 51-57 по-горе). Във второто производство те изрично разглеждат възраженията срещу предоставяне на родителските права на първата жалбоподателка, въз основа които е възпрепятствано изпълнението на първото решение, и ги отхвърлят. Те постановяват своите решения след задълбочено разглеждане на всички фактически обстоятелства и внимателно претегляне на различните заложени интереси, с постоянна грижа за най-добрия интерес на детето.

 85.  Важно е, че по време на второто производство съдилищата конкретно установяват, че неспазването на първото решение в полза на първия жалбоподател се дължи на липсата на сътрудничество на другия родител (параграфи 51 и 56 по-горе). Неговото пренебрежение към решенията, с които упражняването на родителските права се предоставя на майката, се смесва с пасивното насърчаване на съпротивата на детето да живее с нея, в нарушение на решенията на съда.

86.  Заключенията на националните съдилища, че другият родител упорито възпрепятства изпълнението на съдебните решения, изглежда не са били посрещнати с подходящ отговор от институциите, натоварени с изпълнението на тези решения. Така изглежда, че съдебният изпълнител и прокуратурата са игнорирали поведението му и последиците от него, като се има предвид, че не са предприети никакви принудителни мерки в този смисъл. Съдът е особено впечатлен в тази връзка, че единственият път, когато се установява, че първата жалбоподателка не е спазила режима на контакти, определен от съдилищата, тя е била ефективно глобена със сума, която не е  незначителна (вж. Параграф 34 по-горе), докато по отношение на другия родител никога не са предприети подобни мерки, въпреки постоянния му отказ да изпълни съдебните решения.

 87.  След първото решение за предоставяне на родителските права на първата жалбоподателка има дълго и необосновано забавяне в ддействията на съдебния изпълнител, поради неуспеха да призове В.Д. доброволно да изпълни решението (вж. параграфи 24-25 по-горе). В съответствие със приложимото вътрешно законодателство, съдебният изпълнител може да налага глоби на родител, който не е предал детето, в случая В.Д., всеки път, когато това се случи (вж. параграф 60 по-горе). Съдебните изпълнители в производството, заведено от първата жалбоподателка обаче, не се възползват от тази възможност нито веднъж.

88.  Съдебните изпълнители могат също да потърсят съдействието на полицията (вж. Параграф 60 по-горе), но те не са се опитали да го направят. Както се вижда от фактите, при двата случая, когато първата жалбоподателка и нейният баща се обаждат в полицията, нейната намеса е била много ефективна (вж. параграф 32 по-горе). Вместо това се оказва, че след поредното голямо забавяне, свързано с отвода на първоначалния съдебен изпълнител, новият съдебен изпълнител, който поема делото, остава неактивен повече от година, след като инструктира жалбоподателката да положи усилия и да се срещне с В.Д. в институционални условия, за да може детето да й бъде предадено (виж параграф 27 по-горе).

89.  Що се отнася до наказателното производство, Съдът отбелязва, че органите на прокуратурата многократно са прекратявали това производство, без да предприемат никакви мерки за изпълнение на съдебните решения за упражняване на родителските права. Това става дори след като съд отменя решението на прокуратурата за прекратяване на производството, като изрично установява, че В.Д. е възпрепятствал изпълнението на решенията за родителски права и че е недопустимо прокуратурата да възприема различна позиция по въпрос, решен с съдебно решение, влязло в сила (виж параграф 30 по-горе). Съдът намира, че с оглед на продължаващата неохота на прокуратурата да разследва, въпреки че в това отношение има констатации на съда, пропускът на първата жалбоподателка да обжалва окончателното решение за прекратяване на производството (вж. параграф 31 по-горе) не е решаващ по отношение на задължението на властите да действат, за да защитят правото й да живее с по-голямото си дете.

90. Съдът намира, че действията на социалните служби също са били недостатъчни. Въпреки че първата жалбоподателка търси съдействието им много пъти след решението на съда за привременни мерки, които й предоставят родителските права, тези институции не предприемат мерки за изпълнение на съдебното решение за упражняване на родителските права. Те по-скоро се съсредоточават върху подготовката на доклади, оценяващи дали първата жалбоподателка трябва да получи родителските права (виж параграфи 14, 18, 39 и 43 по-горе) или препоръчват да положи усилия да подобри отношенията си с В.Д. (вж. параграфи 33, 37 и 42 по-горе), когато необратимият разрив в тези отношения е първопричината тя да потърси помощта на властите.

91.  Съдът намира в тази връзка особено показателен епизодът, в който социален работник се намесва по телефона при предаването на детето, като критикува първата жалбоподателка за нейните родителски умения, вместо да улесни предаването. На място се е намесил полицейски служител, който очевидно е бил по-успешен в успокояването на детето и пристъпването към успешното му предаване. Този епизод служи и като основа за доклада на социалните служби, който оспорва родителските умения на първата жалбоподателка и изразява становище в полза на това родителските права да бъдат предоставени на В.Д., доклад, критикуван и отхвърлен от националните съдилища (вж. параграф 19 по-горе).

92.  Изглежда социалните служби не са предприели необходимите и разумни стъпки за привеждане в действие на упражняването на родителските права от първата жалбоподателка, след като съдебното решение влиза в сила. През юли 2015 г. са проведени няколко подготвителни срещи, много месеци след окончателното решение на националните съдилища за предоставяне на родителските права на първата жалбоподателка. Те са организирани от неправителствена организация, доставчик на социални услуги, с цел да се улесни приемането на детето от майката, в помещенията на доставчика и в присъствието на В.Д. (виж параграфи 40-41 по-горе). Нищо от горното не е показателно за това, че властите са действали със специално старание и бързина при справяне със ситуацията на жалбоподателите.

93.  По отношение на поведението на първата жалбоподателка преди, по време и след производството относно родителските права над  детето, Съдът отбелязва, че тя не остава пасивна. Тя активно се стреми към осъществяването на привременните мерки. След постановяването на окончателното решение, с което й се предоставят родителските права, незабавно завежда изпълнително производство, което е показателно за невъзможността й да живее с детето, както е определено в съдебното решение. Оплаква се многократно и пред прокуратурата за невъзможността да си върне детето. В допълнение, в многобройни случаи се обръща към социалните служби, особено през 2014 г. Нееднократно изразява безпокойство относно невъзможността  да прекарва време с по-голямото си дете поради препятствия, създадени от В.Д. независимо от съдебното решение, което й дава предоставя временно упражняването на родителските права. Също така тя иска помощ от различни институции (вж. параграф 23 по-горе).

94.  Накрая, Съдът отбелязва, че вторият жалбоподател все още живее с В.Д. и първата жалбоподателка продължава да търси ефективно съдействие от властите, въпреки че не е била склонна да продължи да участва в срещи при доставчика на социални услуги, считайки ги за безполезни предвид обстоятелствата, при които са били организирани (виж параграфи 40, 41 и 44 по-горе). Съдебният изпълнител и социалните служби продължават да наблюдават случая с различна степен на интензивност (виж параграфи 28, 45 и 46 по-горе). Съдът обаче констатира, че при тези обстоятелства първоначалният период е решаващ за ефективността на всяка намеса от страна на властите. Техните пропуски в ранните етапи - по-специално през 2014 и 2015 г. - позволяват трудностите, свързани с предаването, да се задълбочат и поддържат съответните пречки. Това е достатъчно, за да може Съдът да заключи, че властите не са направили всичко което е било разумно възможно, за да обединят отново майка и дете.

95.  Предвид гореизложеното, Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството, че първата жалбоподателка не е изчерпала всички налични вътрешноправни средства за защита и, като се произнася по същество, намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

96.  Жалбоподателите се оплакват, че не са имали ефективно правно средство във връзка с оплакването си, че не са можели да се съберат. Те се позовават на член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти...”

97.  Правителството оспорва твърденията им.

98.  Съдът счита, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35, § 3 (a) от Конвенцията и не е недопустимо на друго основание. Поради това жалбата трябва да бъде обявена за допустима.

99.  Съдът констатира, че в настоящия случай ефективността на действията на властите - действия, насочени към разрешаване на първата жалбоподателка да има смислен контакт с по-голямото си дете, а втория жалбоподател да има контакт с майка си - е в основата на оплакванията на жалбоподателите по член 13. Въпросите, свързани с мерките, предприети от властите в контекста на защита на правото на жалбоподателите на семеен живот, както и ефективността на тези мерки, са разгледани по член 8 по-горе. Затова Съдът счита, че не възниква отделен въпрос съгласно член 13 (за подобен подход, виж Dimova and Peeva v. Bulgaria, no. 20440/11, § 47, 19 януари 2017 г.).

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

100.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.    Вреди

101.  Всеки от жалбоподателите претендира по 40 000 евро (EUR) за неимуществени вреди.

102.  Правителството смята, че горните искове са неоснователни.

103.  Съдът смята, че невъзможността за събиране на двамата жалбоподатели трябва да е причинила чувство за безизходица и страдание на първата жалбоподателка и да е попречила на втория жалбоподател да развие връзка с майка си. Съответно той присъжда общо на жалбоподателите 7500 евро за неимуществени вреди.

Б. Разноски

104.  Жалбоподателите претендират и 5284.75 евро съдебни разноски във връзка с производството пред Съда.

105.  Правителството твърди, че сумата, поискана за адвокатско възнаграждение, 4 920 евро, е прекомерна по отношение на броя на претендираните часове (четиридесет и един) и почасовата ставка (120 евро). То възразява и срещу претендираните суми за пощенски разходи и превод.

106. Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разноските само доколкото е доказано, че тези разноски са действителни и необходими, както и че са  разумни по отношение на техния размер. По настоящото дело, след като разгледа представените му документи и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди на първата жалбоподателка сумата от 2700 евро за производството пред Съда, от които сумата 900 евро трябва да бъде платена директно по банковата сметка на представителите на жалбоподателите. Горепосочената сума покрива адвокатското възнаграждение, дължимо в рамките на производството пред Съда, и разноските за превод. Сумата за възнаграждението се изчислява с оглед на часовата ставка от 70 евро, прилагана по отношение на адвокатските такси на жалбоподателите в последните дела срещу България със сравнима сложност  (вижте Aneva and Others v. Bulgaria, nos. 66997/13 и 2 други, § 135, 6 април 2017).

B.     Лихва за забава

107.  Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена въз основа на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Присъединява към разглеждането по същество предварителното възражение на правителството по отношение на пропуска на първата жалбоподателка да изчерпи вътрешноправните средства за защита и отхвърля това възражение;

2.      Обявява жалбата за допустима;

3.      Приема, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

4.      Приема, че не се поставя отделен въпрос по Член 13 от Конвенцията;

5.      Приема, че

(a)  държавата-ответник трябва да изплати на жалбоподателите, в срок от три месеца, следните суми, изчислени в български лева по курса към датата на плащането:

(i)        7500 евро (седем хиляди и петстотин евро) съвместно, както и всички суми, дължими като данъци и такси, за неимуществени вреди;

(ii)      2700 (две хиляди и седемстотин евро) на първия жалбоподател, както и всички суми, дължими като данъци и такси, за разходи и разноски, от които 900 евро да бъдат платени директно по банковата сметка на представителите на жалбоподателите;

(b)   от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличена с три процентни пункта;

6.      Отхвърля  останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 6 февруари 2020 г., в съответствие с 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Блашко                                                                  Гана Юдковска
Зам.-регистратор                                                                     Президент

Дата на постановяване: 6.2.2020 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-200710