Номер на жалба: 66993/13

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Рашева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), председател,
          Юлия Антоанела Моток (Iulia Antoanella Motoc),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,

Като взема предвид:

жалба (№ 66993/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българска гражданка, г-жа Божура Илиева Рашева („жалбоподателката“), на 4 октомври 2013 г.

решението за уведомяване на Българското правителство („Правителството“) за жалбата;

становищата на страните;

След закрито заседание, проведено на 22 септември 2020 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ВЪВЕДЕНИЕ

1.  Делото се отнася до твърдяната прекомерна продължителност на производство за реституция.

ФАКТИТЕ

2.  Жалбоподателката е родена през 1927 г. и живее в София. Жалбоподателката се представлява от г-жа Н. Седефова, адвокат, практикуващ в София.

3.  Правителството се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.

4.  Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

5.  Жалбоподателката притежава земеделска земя, която е включена в земеделска кооперация през 50-те години на 20 в.

6.  През 2007 г. жалбоподателката предявява иск срещу местния орган, компетентен да взема решения относно реституцията на земеделска земя - Общинска служба по земеделие Самоков (наричана по-долу „ОСЗ“) – с искане за признаване, че има право на реституция на земя с обща площ от 8275 квадратни метра. Искът е уважен с окончателно решение на Окръжен съд София от 3 февруари 2009 г. След това в решение от 9 юли 2009 г. ОСЗ също признава правото на жалбоподателката на реституция.

7.  Тъй като реституцията на земеделска земя в региона започва през 90-те години на миналия век и по-голямата част от земята вече е предоставена на други лица, ОСЗ определя трима от своите членове да проучат наличните останали парцели – за които се смята по това време, че са станали общинска собственост – и да изберат подходящи. Такава процедура е предвидена в закона и през февруари 2010 г. са избрани три парцела за жалбоподателката.

8.  Впоследствие обаче се оказва, че два от парцелите са частна собственост. Опит от страна на ОСЗ да ги замени с други парцели е отменен през 2011 г. от националните съдилища, които констатират, че новите парцели не са избрани в съответствие с предвидената от закона процедура. В окончателно решение от 10 май 2011 г. Върховният административен съд разпорежда на ОСЗ да изготви ново предложение относно парцелите, които трябва да бъдат реституирани на жалбоподателката.

9.  ОСЗ избира три други парцела и през август 2011 г. представя ново предложение за одобрение на общинските власти в Самоков. На 21 януари 2012 г. кметът на Самоков информира жалбоподателката, че е предал предложението на общинския съвет.

10.  На 28 март 2013 г. общинският съвет на Самоков взема решение по въпроса, като приема предложението на ОСЗ по отношение на един от трите парцела, включени в него, с размер от 3791 квадратни метра. Що се отнася до другите два парцела, общинският съвет отхвърля предложението на ОСЗ, като отбелязва, че единият от тях е частна собственост, а другият не е регистриран като общинска собственост. Решението е публикувано на уебсайта на съвета, заедно с други решения от този ден и жалбоподателката не уведомена лично за него.

11.  Към датата на последната информация, достъпна за Съда (март 2020 г.), не е взето допълнително решение относно правото на жалбоподателката на реституция.

12.  Жалбоподателката твърди, че в много случаи през годините синът ѝ, действайки като неин представител, е търсил информация от ОСЗ за ново развитие в процедурата за реституция, но е информиран, че такова няма.

ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА

13.  Приложимото национално законодателство за реституцията на земеделска земя е обобщено в Зикатанова и други срещу България (№ 45806/11, §§ 46-59, 12 март 2020 г.).

14.  Приложимото национално законодателтсво и практика по изпълнението на окончателни решения на административните съдилища са обобщени в Братанова срещу България (№ 44497/06, §§ 24-25, 9 юни 2015 г.) и Димитър Янакиев срещу България (№ 2) (№ 50346/07, §§ 30-35, 31 март 2016 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

15.  Жалбоподателката се оплаква от прекомерната продължителност на процедурата по реституция. Тя се позовава на чл. 1 от Протокол № 1, както и на чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията.

16.  Отговаряйки за квалификацията, която да бъде дадена по закон на фактите по делото (вж. Radomilja and Others v. Croatia [GC], № 37685/10 и 22768/12, §§ 114 и 126, 20 март 2018 г.), Съдът е на мнение, че оплакването следва да се разгледа единствено по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (вж. Попов и Чонин срещу България, № 36094/08, §§ 33-34, 17 февруари 2015 г., и Каменова срещу България [Комитет], № 61731/11, §§ 23-24, 16 май 2019 г.), който гласи следното:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.    Допустимост

17.  Правителството е на мнение, че жалбоподателката не е изчерпала наличните вътрешноправни средства за защита. То твърди, че за нея е било възможно да търси съдебен контрол на решението на общинския съвет на Самоков от 28 март 2013 г. (вж. параграф 10 по-горе), че е можела да заведе производство по Административнопроцесуалния кодекс за изпълнение на окончателно съдебно решение и че е можела да предяви деликтен иск срещу държавата, за да получи обезщетение за забавянията в процедурата по реституция.

18.  Жалбоподателката посочва, че не е уведомена за решението от 28 март 2013 г. (вж. параграф 10 по-горе) и не може да се очаква от нея редовно да проверява уебсайта на общинския съвет. Освен това тя отбелязва, че неуспехът ѝ да поиска съдебен контрол не пречи на властите да продължат с процедурата по реституция. Жалбоподателката оспорва и останалите части на възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

19.  Общите принципи относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита са обобщени в делото Vučković and Others v. Serbia ([GC] (предварително възражение), № 17153/11 и 29 други, §§ 69-77, 25 март 2014 г.). Що се отнася до обстоятелствата по настоящото дело, Съдът не смята за необходимо да установява дали основателно е могло да се очаква жалбоподателката да научи за решението на общинския съвет на Самоков от 28 март 2013 г. и дали по този начин е могла да подаде молба за съдебен контрол в съответния срок след публикуването му. Съдът не разбира как посоченото от Правителството средство за защита – съдебен контрол на спорното решение – би могло да ускори процедурата по реституция и по този начин  да представлява ефективно правно средство за защита по смисъла на чл. 35 § 1 от Конвенцията. Жалбоподателката не претендира конкретните парцели, по отношение на които общинският съвет е отказал реституция, нито оплакването ѝ пред Съда се отнася за тях. Неизползването от страна на жалбоподателката на въпросното средство за защита по принцип не възпрепятства съответните власти да продължат с процедурата по реституция.

20.  В допълнение Правителството твърди, че жалбоподателката не завежда изпълнително производство съгласно Административнопроцесуалния кодекс. Съдът отбелязва в това отношение, че макар всъщност окончателното решение на Върховния административен съд от 10 май 2011 г. да е в полза на жалбоподателката и с него да се разпорежда на ОСЗ да предприеме действия (вж. параграф 8 по-горе), този орган действително предприема необходимите действия, като приема ново предложение за парцелите, които трябва да бъдат разпределени на жалбоподателката, и го представя на общинските власти в Самоков (вж. параграф 9 по-горе). Що се отнася до решението на окръжен съд София от 3 февруари 2009 г., също в полза на жалбоподателката (вж. параграф 6 по-горе), той признава правото ѝ на реституция, но не разпорежда изрично на административните органи да предприемат конкретни действия. Изглежда, че това решение е изпълнено в достатъчна степен, когато ОСЗ признава правото на жалбоподателката на реституция (вж. параграф 6 по-горе). Правителството не обяснява как и въз основа на кое решение жалбоподателката е могла да иска по-нататъшно изпълнение.

21.  И на последно място, що се отнася до аргумента на Правителството, че жалбоподателката е могла да предяви деликтен иск срещу държавата, Съдът се позовава на констатациите си в предишни дела относно продължителността на производство по реституция, че такова правно средство за защита не е доказано ефективно (вж.Любомир Попов v България, № 69855/01, §§ 102-05, 7 януари 2010 г., и Василев и Дойчева срещу България, № 14966/04, § 29, 31 май 2012 г.). Правителството не представя аргументи, нито се позовава на съдебна практика на националните съдилища, които биха могли да доведат Съда до различно заключение (вж. mutatis mutandis Шейтанова срещу България [Комитет], № 42218/13, § 18, 1 септември 2020 г.).

22.  Съответно Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

23.  Съдът отбелязва освен това, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима на други основания, посочени в чл. 35 от Конвенцията. Следователно тя е допустима.

B.     По същество

24.  Правителството твърди, че забавянето на процедурата по реституция е оправдано, като се има предвид необходимостта да се гарантират правата на трети страни и сложността и значението на реституционния процес. Освен това то твърди, че след 2013 г. жалбоподателката не е старателна в преследването на своите интереси.

25.  Жалбоподателката посочва, че процедурата по реституция, инициирана от нея през 2007 г., все още не е приключила и че властите остават неактивни. Тя твърди, че това я поставя в състояние на продължителна несигурност относно обхвата на нейните реституционни права.

26.  Съдът отбелязва, че „легитимното очакване“ на жалбоподателката за реституция възниква през февруари 2009 г., когато Окръжен съд София признава окончателно правото ѝ в това отношение (вж. параграф 6 по-горе). До март 2020 г., към момента на последната информация, получена от Съда (вж. параграф 11 по-горе), а именно повече от единадесет години по-късно, процедурата по реституция остава неприключена.

27.  Съдът е констатирал нарушения на чл. 1 от Протокол № 1 в много дела срещу България, свързани с прекомерната продължителност на производството по реституция (вж. например Любомир Попов и Василев и Дойчева, цитирани по-горе; Неделчева и други срещу България, № 5516/05, 28 май 2013 г.; и наскоро Зикатанова и други срещу България, № 45806/11, 12 март 2020 г., и Шейтанова, цитирано по-горе). Той намира за проблематични наред с другото дългите периоди на бездействие от страна на националните власти, както и неуспеха на тези власти да действат с усърдие и решителност за разрешаването всякакви проблеми и да приключат процедурата (вж. Неделчева и други, § § 79-80, Попов и Чонин, § 50, и Зикатанова и други, § 121, всички цитирани по-горе).

28.  Съдът счита, че това са и причините за забавянето на процедурата по реституция в конкретния случай. Той посочва, че през годините след признаването на правото на жалбоподателката на реституция през февруари 2009 г. властите търсят решение: по-конкретно, ОСЗ опитва на няколко пъти да идентифицира парцели за жалбоподателката и през 2011 г. представя предложение в това отношение на общинските власти в Самоков, докато през 2013 г. общинският съвет на Самоков взема решение по въпроса (вж. параграфи 9-10 по-горе). След това обаче не е взето решение относно правото на реституция на жалбоподателката и процедурата остава в застой (вж. параграф 11 по-горе). Въпросното решение на общинския съвет не завършва процедурата и се налагат по-нататъшни действия от страна на ОСЗ – решение за възстановяване на жалбоподателката на парцела от 3791 квадратни метра (вж. относно необходимостта от такова решение Зикатанова и други, цитирано по-горе, § 55), както и действия за идентифициране на допълнителни налични парцели.

29.  Правителството не представя валидна обосновка за продължителния период на бездействие след 2013 г. Въпреки че то твърди, че жалбоподателката не е старателна в преследването на своите интереси (вж. параграф 24 по-горе), то не обяснява какви действия са необходими от нейна страна и не твърди, че ОСЗ не може да продължи процедурата по реституция без такива действия (вж. mutatis mutandis Зикатанова и други, цитирано по-горе, § 120). Освен това Съдът посочва, че Правителството не оспорва, че през годините синът на жалбоподателката многократно е търсил информация за хода на реституционното производство и е бил информиран, че няма развитие (вж. параграф 12 по-горе).

30.  Поради горните причини, въпреки че признава, както е правил в по-ранни дела (вж. например, Любомир Попов, § 122, Зикатанова и други, § 122, и Шейтанова, § 26, всички цитирани по-горе), общата сложност на процеса по реституция, посочен от Правителството, Съдът констатира, че производството по реституция, заведено от жалбоподателката, е неоснователно забавено по вина на националните власти.

31.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.    Вреди

33.  Жалбоподателката претендира пазарната стойност на земята, която има право да получи чрез реституция, плюс лихва. Според назначени от нея експерти, тази стойност възлиза на еквивалента на 69 556 евро.

34.  По отношение на неимуществени вреди, жалбоподателката претендира 20 000 евро.

35.  Правителството оспорва претенциите. То посочва, че жалбоподателката все още има право на реституция на национално ниво.

36.  Съдът отбелязва, че констатацията му на нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 е свързана само с прекомерната продължителност на процедурата по реституция. Съответно Съдът ще направи присъждане за обезщетение на жалбоподателката само за това. Той посочва, че националната процедура към датата на последната информация от страните (март 2020 г.) все още не е приключила (вж. параграф 11 по-горе) и че изглежда няма причина тя да не бъде приключена с прехвърлянето на жалбоподателката на дължимата ѝ земя (вж. mutatis mutandis Попов и Чонин, цитирано по-горе, § 65). Съответно Съдът отхвърля претенцията за присъждане на жалбоподателката на пазарната стойност на тази земя.

37.  Въпреки че не вижда основание за присъждане на лихва, Съдът въпреки това смята, че жалбоподателката е претърпяла известна загуба на възможности поради забавянето на процедурата по реституция, тъй като неоправдано е лишена от възможността да използва дължимата ѝ земя и печалба от нея за дълъг период от време. Като взема предвид обстоятелствата по делото – по-конкретно продължителността на процедурата по реституция и размера на земята, претендирана от жалбоподателката (вж. параграф 6 по-горе), Съдът ѝ присъжда 2000 евро по отношение на имуществени вреди.

38.  Съдът присъжда на жалбоподателката допълнителни 2000 евро за неимуществени вреди.

B.     Разходи и разноски

39.  Жалбоподателката претендира хонорарите на нейния процесуален представител пред Съда, г-жа Н. Седефова, в размер на 5000 български лева (равностойността на 2556 евро). В подкрепа на тази претенция тя представя два договора с г-жа Седефова. Жалбоподателката претендира допълнително 228 лева (117 евро), платени от нея за експертната оценка, посочена в параграф 33 по-горе, като представя фактура, и 350 лева (179 евро) за превод, като представя декларация от преводача, че му е платена тази сума.

40.  Правителството оспорва претенциите.

41.  Съдът се съгласява, че разходите за процесуално представителство пред Съда са необходими, но смята претендираната от жалбоподателката сума за прекомерна. Отбелязвайки повтарящия се характер на делото, което е видно от цитираната по-горе съдебна практика, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателката 800 евро по настоящата позиция.

42.  Съдът присъжда в допълнение сумата, платена от жалбоподателката за превод (179 евро), като смята тези разходи за действително и необходимо направени и в разумен размер.

43.  На последно място Съдът отхвърля претенцията по отношение на разходите за експертна оценка, като отбелязва, че те не са свързани с констатираното нарушение (вж. Попов и Чонин, цитирано по-горе, § 76). Общата сума, присъдена за разходи и разноски, по този начин е 979 евро.

C.    Лихва за забава

44.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията;

3.      Приема

(a)  че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български левове по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 2000 евро (две хиляди), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 2000 евро (две хиляди ), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 979 евро (деветстотин седемдесет и девет), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски;

(b)  (б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.      Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 октомври 2020 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Илзе Фрайвирт                                                                 Фарис Вехабович
заместник-секретар                                                            председател

Дата на постановяване: 13.10.2020 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-205054