Номер на жалба: 59066/16

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот

По делото „Бу Хасун срещу България“

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Комитет, в състав:

          Бранко Лубарда, Председател,
          Карло Ранцони,
          Питър Пацолай, съдии,
и Илзе Фрайвирт, Зам.-секретар на отделение,

Относно:

жалба (№ 59066/16) срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от сирийски гражданин - г-н Рауад Бу Хасун („жалбоподателят“) на 3 октомври 2016 г.;

решението да се уведоми българското правителство („правителството“) за жалбата;

наблюденията на страните;

решението за отхвърляне на възражението на правителството за разглеждане на жалбата от комисия;

След закрито обсъждане на 15 септември 2020 г.,

Отсъжда следното съдебно решение, прието на същата дата:

ВЪВЕДЕНИЕ

1. Делото се отнася до експулсирането на жалбоподателя по предполагаеми съображения за национална сигурност и раздялата с неговото семейство. Жалбоподателят се позовава на членове 6 и 8 от Конвенцията, както и на член 1 от Протокол № 7.

ФАКТИТЕ

2. Жалбоподателят е роден през 1985 г. През 2015 г. напуска България и се премества в Турция. Жалбоподателят е представляван от г-жа И. Иванова - адвокат, практикуващ в София.

3. Правителството е представлявано от своя агент г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

4. Фактите по случая, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

5. Жалбоподателят пристига в България през 2009 г. През 2013 г. получава убежище.

6. Според жалбоподателя и както е посочено в декларациите на г-жа Г. М. и на съсед на жалбоподателя, през 2010 г., скоро след като се установява в България, той започва връзка с г-жа Г. М., българска гражданка, и двойката живее заедно. През 2014 г. му се ражда син.

7. На 22 октомври 2015 г. ръководителят на Държавна агенция “Национална  сигурност“ издава заповед за експулсиране на жалбоподателя с мотива, че действията му потенциално представляват „сериозна заплаха за националната сигурност“. Също така забранява на жалбоподателя да влиза или да пребивава в България в продължение на пет години. Заповедта е издадена на основание член 42 (1) (2) от Закона за чужденците от 1998 г. (наричан по-долу „Законът за чужденците“), във връзка с членове 10 (1) (1) и 44 (1) (вижте параграфи 12-15 по-долу ). Не са посочени фактически основания в съответствие с член 46 (3) от Закона за чужденците. Заповедта се основава на мотивите, изложени в предложение № T6-15115 / 22.10.2015 г. („предложението“). Съдържанието на предложението е класифицирано и като такова не е представено от правителството. Освен това заповедта предвижда да бъде доведена до знанието на жалбоподателя и да поделжи на предварително изпълнение, както е предвидено в член 44 (4) (3) от Закона за чужденците. И накрая, в заповедта се посочва, че тя подлежи на обжалване в съответствие с член 46 (1) и (2) от Закона за чужденците.

8. На 26 октомври 2015 г. жалбоподателят обжалва заповедта за експулсиране. В своята жалба по-специално посочва, че не са посочени мотиви за издаване заповедта и че съответните фактически обстоятелства не са били надлежно установени. Освен това заявява, че мерките срещу него нарушават правата му по Конвенцията като твърди, че експулсирането в родната му страна, Сирия, ще го изложи на риск с оглед на въоръжения конфликт там и че ще бъде отделен от семейството си, което пребивава в България

9. В окончателно решение от 30 май 2016 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата и постановява, че заповедта за експулсиране е законосъобразна, тъй като е издадена от компетентен орган и в съответствие със закона. По-специално, съдът установява, че съответните факти са били правилно установени в административната процедура, довела до издаването на заповедта, а именно, че има данни, показващи, че жалбоподателят е участвал в дейности, свързани с незаконен превоз на чужди граждани. От това решение не става ясно, че на адвоката на жалбоподателя е дадена възможност да се запознае с материалите по делото, включително класифицираното съдържание на предложението (вижте параграф 7 по-горе). Съдебното решение не съдържа отговори на аргументите на жалбоподателя, свързани със семейния и личния му живот.

10. Заедно със становището си пред Съда, правителството представя писмо, изпратено от Дирекция „Миграция“ на Министерството на вътрешните работи от 3 май 2017 г. в отговор на уведомлението за настоящата жалба. Според това писмо на 19 ноември 2015 г. жалбоподателят е подписал формуляр за доброволно връщане, посочвайки Турция като сигурна трета страна на връщане. Освен това на 24 ноември 2015 г. той е подписал формуляр за отказ от убежище. Освен това в писмото се посочва, че на 24 ноември 2015 г. жалбоподателят е откаран на граничния пункт Капитан Андреево със съдействието на властите, за да бъде върнат в Турция за изпълнение на заповедта за експулсиране. Копия от формулярите, посочени в това писмо, не са представени на Съда.

11. На 14 декември 2015 г. вицепрезидентът на Република България оттегля убежището, предоставено на жалбоподателя.

РЕЛЕВАНТНА ПРАВНА РАМКА

12. Съответното вътрешно законодателство и практика са обобщени в решението на Съда по дело Раза срещу България (№ 31465/08, §§ 30-36, 11 февруари 2010 г.).

13. През 2013 г. с изменение на член 42 (1) от Закона за чужденците е добавена подточка 2, която предвижда, че експулсирането е необходимо, когато са налице основанията по член 10 (1), подточки 1 до 4. Член 42 (2) предвижда, че налагането на принудителна административна мярка на чужденец също отнема правото на чужденеца да пребивава в Република България и налага забрана за влизане и пребиваване на териториите на държавите-членки на Европейския съюз. Съгласно член 10 (1) (1) от Закона за чужденците, на чужденец се отказва виза или влизане в страната, когато по силата на своите действия чужденецът е застрашил или може да застраши международните отношения, безопасността или интересите на българската държава или когато има разузнавателна информация, че лицето действа срещу националната сигурност.

14. Новата редакция на член 44 (2), изменен през 2011 г., предвижда, че при налагане на принудителни административни мерки компетентните органи трябва да вземат предвид продължителността на престоя на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на пребиваване или друго разрешение, семейното положение и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход на лицето.

15. Съгласно член 44 (1), подточка 2 от Закона за чужденците, ако фактическите основания за налагане на конкретна принудителна административна мярка съдържат класифицирана информация, те трябва да бъдат изброени в отделен документ, изготвен от съответните длъжностни лица съгласно Закона за защита на класифицираната информация от 2002 г.

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

16. Жалбоподателят се оплаква, че заповедта за експулсиране срещу него е нарушила правото му на зачитане на личен и семеен живот, както е предвидено в член 8 от Конвенцията. Също така се оплаква, позовавайки се на член 6 от Конвенцията, че в последвалото производство за съдебен контрол националният съд в действителност не е проучил истинността на твърденията на Министерството на вътрешните работи срещу него и не е преценил необходимостта от неговото експулсиране с оглед на семейното му положение. Съдът е този, който следва да даде правната квалификация на фактите по делото (вижте Радомиля и други срещу Хърватия [GC], № 37685/10 и 22768/12, §§ 114 и 126, 20 март 2018 г.), намира, че оплакванията на жалбоподателя относно обхвата на съдебния контрол трябва да бъдат разгледани съгласно член 13 от Конвенцията, тълкуван във връзка с член 8.

17. Членове 8 и 13 от Конвенцията гласят следното:

Член 8

„1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция.

2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

Член 13

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в [тази] Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A.    Допустимост

1.    Аргументи на страните

18. Правителството оспорва наличието на истински „семеен живот“ на жалбоподателя в България с г-жа Г. М., като отбелязва, че жалбоподателят е пребивавал на българска територия за относително кратък период от време, че той и г-жа Г. М. не са женени и че синът им е бил само на една година, когато жалбоподателят е напуснал територията на Република България.

19. Жалбоподателят твърди, че е имал истински семеен живот в България с г-жа Г. М. и тяхното дете. Той изтъква, че освен това жалбата му се отнася до правото му на зачитане на личния му живот. За да обоснове твърденията си, жалбоподателят е представил изявления на своя партньор, г-жа Г. М., и на съсед (вижте параграф 6 по-горе), както и свидетелство за раждане на сина му. Освен това той представя удостоверение от българския регистър на дружествата в подкрепа на твърдението си, че заедно с баща си е съдружник във фирма, регистрирана в България, която е източник на законно спечелените му доходи.

2.    Преценка на Съда

20. В началото Съдът отбелязва, че страните не са се съгласили относно наличието на семеен живот на жалбоподателя в България (вижте параграфи 18 и 19 по-горе). Тъй като въпросът за приложимостта е въпрос за юрисдикцията на Съда ratione materiae, трябва да се спазва общото правило за разглеждане на жалбите и съответният анализ да се извършва на етапа на допустимост, освен ако няма конкретна причина да се присъедини този въпрос по същество. В този случай не съществува такава конкретна причина и следователно въпросът за приложимостта на член 8 от Конвенцията трябва да бъде разгледан на етапа на допустимост (вижте, mutatis mutandis, Денисов срещу Украйна [GC], № 76639/11, § 93, 25 септември 2018 г.).

21. Съдът припомня, че понятието „семеен живот“ по смисъла на член 8 не се ограничава единствено до отношения, основани на брака, и може да обхваща други фактически „семейни отношения“, когато страните живеят заедно без брак. Освен това, дете, родено от такава връзка, е ipso jure част от тази „семейна единица“ от момента на неговото раждане и само поради този факт (вижте Кроон и други срещу Нидерландия, 27 октомври 1994 г., § 30, серия № 297С). Връщайки се към настоящото дело, въпреки че точната продължителност на връзката на жалбоподателя с г-жа Г. М. е оспорвана от страните, Съдът намира за безспорно, че жалбоподателят и г-жа Г. М. са живели заедно и че имат дете, за което се грижат заедно (вижте параграф 6 по-горе). Тези аспекти показват, че жалбоподателят и неговият партньор са били ангажирани един с друг в достатъчна степен, за да съставляват „семейство“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. Поради това Съдът не е убеден, че посочените от правителството факти са достатъчни, за да опровергаят твърденията на жалбоподателя. Връзката на жалбоподателя със сина му, който е бил на една година по времето, когато жалбоподателят е напуснал България, също е част от „семейния живот“, на който жалбоподателят се е радвал в България преди заминаването си (вижте, mutatis mutandis, Берехаб срещу Нидерландия, 21 юни 1988 г., § 21, серия A № 138). Следователно може да се заключи, че жалбоподателят е имал семеен живот в България по смисъла на член 8 от Конвенцията.

22. Жалбоподателят твърди също, че мерките срещу него са нарушили правото му на зачитане на личния му живот (вижте параграф 19 по-горе). Съдът отбелязва, че член 8 също така защитава правото да се установяват и развиват отношения с други хора и външния свят и понякога може да обхване аспекти на социалната идентичност на индивида; следователно съвкупността от социални връзки между установилите се мигранти и общността, в която живеят, представлява част от концепцията за „личен живот“ по смисъла на член 8 (вижте Маслов срещу Австрия [GC], № 1638/03, § 63, ЕСПЧ 2008). От обстоятелствата по конкретния случай зависи дали е подходящо Съдът да се съсредоточи върху „семейния живот“, а не върху „личния живот“ (вижте Унер срещу Нидерландия [GC], № 46410/99, § 59, ЕСПЧ 2006XII). Съдът взема под внимание факта, че жалбоподателят е пристигнал в България през 2009 г. и е получил убежище през 2013 г., както и че е бил съдружник във фирма, регистрирана в България (вижте параграфи 5 и 19 по-горе). Независимо от това, за разлика от Маслов (цитирано по-горе, §§ 10-11), където жалбоподателят е прекарал законно цялото или по-голямата част от детството и младостта си в приемащата държава, в настоящия случай предоставените на Съда материали не му позволяват да установи дали жалбоподателят е установил се мигрант, който е развил социални и икономически връзки и чието извеждане от България също би представлявало намеса в правото му на зачитане на личния му живот. Следователно Съдът ще се съсредоточи само върху проверката на възможната намеса в семейния живот на жалбоподателя.

23. Съответно фактите по делото попадат в обхвата на член 8 в неговия аспект на „семеен живот“ и Съдът е компетентен ratione materiae да ги разгледа.

24. Съдът заключава, че жалбата по член 8 от Конвенцията не е нито явно необоснована, нито недопустима на други основания, изброени в член 35 от Конвенцията. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

25. Впоследствие Съдът счита, че жалбоподателят е имал защитимо оплакване за целите на член 13 от Конвенцията и следователно последната разпоредба също се прилага (вижте Бойл и Райс срещу Обединеното кралство, 27 април 1988 г., §§ 52-55, Серия A № 131). Оплакването по член 13 е строго свързано с това по член 8, също трябва да бъде обявено за допустимо.

B.     Същество

1.    Аргументи на страните

(a)  Жалбоподателят

26. Жалбоподателят заявява, че експулсирането му е нарушило семейния му живот. Той твърди, че заповедта за неговото експулсиране, потвърдена от Върховния административен съд, не отговаря на изискванията за законност съгласно Конвенцията. По-специално жалбоподателят твърди, че Държавната агенция за “Национална сигурност“ не е доказала съществуването на конкретни и задоволителни доказателства, че той представлява риск за националната сигурност. В тази връзка той отбелязва, че не е осъждан, срещу него не е имало висящо наказателно производство и че се е занимавал със законен бизнес в България. В допълнение, макар да е успял да обжалва заповедта за експулсирането му, Върховният административен съд не е разгледал надлежно жалбата му и е отказал да се произнесе относно пропорционалността на мярката. Жалбоподателят твърди, че съдът е ограничил своя контрол изключително до класифицираните данни, събрани в предложението в отделна административна процедура, и напълно е игнорирал твърденията му, свързани с личния и семейния му живот.

(b)  Правителството

27. Правителството счита, на първо място, че не е имало намеса в правата на жалбоподателя, тъй като de facto той не е бил експулсиран от властите, защото е подписал формуляр за доброволното си завръщане в Турция (вижте параграф 10 по-горе). По този начин принудителната административна мярка „експулсиране“ не му е била наложена, доколкото той самият е сътрудничил на властите по отношение на доброволното му завръщане.

28. Освен това правителството твърди, че ако Съдът приеме, че е имало възможна намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на семейния му живот, тогава тази намеса във всеки случай е преследвала законна цел и е била необходима в едно демократично общество. Установено е, че жалбоподателят е представлявал заплаха за националната сигурност (вижте параграф 9 по-горе). Освен това правителството обяснява, че в хода на съдебното производство процесуалният представител на жалбоподателя е получил възможност да се запознае с материалите по делото, включително класифицираното съдържание на предложението. По този начин жалбоподателят е имал възможност да оспори мерките срещу него в състезателно производство и да изложи своите аргументи. В това отношение правителството се позова на констатациите на Съда по дело Абулайл и Луднева срещу България ((реш.), № 21341/07, 13 ноември 2014 г.).

29. Освен това правителството изтъква, че компетентните органи са взели предвид личното положение на жалбоподателя в светлината на член 44 (2) от Закона за чужденците (вижте параграф 14 по-горе), включително от гледна точка на интересите на детето. Също така правителството се аргументира, че не е имало пречка жалбоподателят, неговият партньор и синът им да се установят като семейство на друго място. По този начин правителството поддържа, че мярката за експулсиране, наложена на жалбоподателя, е била разумно обоснована и необходима в едно демократично общество и не е нарушила справедливия баланс между защитата на неговите права по Конвенцията и постигането на законните цели, преследвани от властите.

2.    Преценка на Съда

30. Съдът отбелязва в самото начало, че настоящата жалба е подобна на редица предходни дела срещу България във връзка с експулсирането на чужденци по предполагаеми съображения за национална сигурност (вижте, например, C. G. и други срещу България, № 1365/07, 24 април 2008 г.; Каушал и други срещу България, № 1537/08, 2 септември 2010 г.; и Раза срещу България, № 31465/08, 11 февруари 2010 г.; както и Грабчак срещу България [Комитет], № 55950/09, 1 юни 2017 г.; Курилович и други срещу България [Комитет], № 45158/09, 1 юни 2017 г.; и Гапаев и други срещу България [Комитет], № 41887/09, 1 юни 2017 г.).

(a)  Член 8 от Конвенцията

31. Съдът отбелязва, че страните не са единодушни по въпроса дали е имало намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на семейния му живот (вижте параграфи 26 и 27 по-горе). Също така отбелязва още в началото, че правителството представя писмо от Дирекция „Миграция“, в което се посочва, че властите са придружили жалбоподателя до граничния пункт, за да осигурят завръщането му в Турция като част от изпълнението на заповедта за експулсиране (вижте параграф 10 по-горе). Съдът е на мнение, че това представлява изрично признание от властите за намесата на държавата в изпълнението на заповедта за експулсиране по отношение на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че твърденията на правителството, че жалбоподателят е подписал формуляр за доброволно завръщане и е сътрудничил при изпълнението на заповедта за експулсиране, не се подкрепят от копия на съответните документи (вижте параграф 10 по-горе). Дори да се приеме, че жалбоподателят е предоставил такова сътрудничество и е избрал безопасна трета страна на връщане, това обстоятелство не може да промени факта, че според материалите по делото и по силата на вътрешното законодателство (вижте параграф 12 по-горе), въпросната заповед за експулсиране е била незабавно приложима, потвърдена с окончателното решение на Върховния административен съд от 30 май 2016 г. и приведена в изпълнение от компетентните органи (вижте параграфи 7 и 9 по-горе). Освен това все още е в сила петгодишната забрана за повторно влизане на жалбоподателя в България (вижте параграф 7 по-горе). При такива обстоятелства Съдът е убеден, че мерките, предвидени в подлежащата на изпълнение заповед за експулсиране от 22 октомври 2015 г., както и завръщането на жалбоподателя в Република Турция на 24 ноември 2015 г., трябва да се считат за намеса в неговия семеен живот (вижте, mutatis mutandis, Ал-Нашиф срещу България, № 50963/99, § 115, 20 юни 2002 г.; и Лупса срещу Румъния, № 10337/04, §§ 26-27, ЕСПЧ 2006VII ).

32. Остава да се установи дали тази намеса отговаря на изискванията на параграф 2 от член 8. Следователно е необходимо да се определи дали това е било „в съответствие със закона“, мотивирано от една или повече от легитимните цели, посочени в този параграф, и „необходимо в едно демократичното общество“ (вижте Ал-Нашиф, цитирано по-горе, § 116).

33. Що се отнася до първото от тези изисквания, а именно, че намесата трябва да бъде „в съответствие със закона“, Съдът отбелязва, че в предишни подобни дела срещу България (вижте параграф 30 по-горе), той е установил, че въпросните експулсирания, които са били разпоредени по твърдени съображения за националната сигурност, не отговарят на стандартите на Конвенцията, тъй като съответното законодателство, процедури и практика не предлагат дори минимална степен на защита срещу произвол. По-специално в C. GГ. и други срещу България (цитирано по-горе, §§ 42-50), Съдът констатира, inter alia, че националните съдилища не са проверили дали изпълнителната власт е успяла да докаже съществуването на конкретни факти, служещи като основание за преценка й, че жалбоподателят е представлявал риск за националната сигурност. Освен това Съдът констатира, че националните съдилища са приложили формалистичен подход и са оставили на държавната агенция пълна и неконтролирана дискреция да установи, като се позовава на малко повече от собствените си общи изявления, че даден чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде изгонен. Тъй като това „установяване“ явно попада извън всякакъв съществен  съдебен контрол, следователно няма гаранция срещу произвол (вижте също Каушал и др., §§ 28 34; и Грабчак, §§ 35-40, и двете цитирани по-горе).

34. Настоящото дело е много сходно. Заповедта за експулсиране на жалбоподателя се основава на изявления, които го обявяват за участник в дейности, свързани с незаконен превоз на чужди граждани, което представлява заплаха за националната сигурност (вижте параграф 9 по-горе). Заповедта за експулсиране изглежда е резултат от чисто вътрешна преценка на Държавната агенция „Национална сигурност“, направена въз основа на неразкрити доказателства, съдържащи се в класифицирано предложение. Освен това Върховният административен съд отхвърля жалбата срещу заповедта за експулсиране, без да осъществи съществен контрол върху твърденията на изпълнителната власт, като посочва само, че въпросната заповед не нарушава закона, тъй като данните, събрани в административната процедура, по-специално посочени в предложението (вижте параграф 7 по-горе), са достатъчни, за да обосноват заключението, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност (вижте параграф 9 по-горе). Формалистичният му подход означава, че не е осъществил съществен и независим съдебен контрол върху твърденията на орган на изпълнителната власт.

35. Следователно, както в предходните случаи, споменати по-рано, въпреки че е имал формалната възможност да обжалва разглежданата мярка, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвол, присъща на понятието за законност съгласно Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на зачитане на семеен и личен живот не е била „в съответствие със закона”, както се изисква от член 8 § 2.

36. В светлината на това заключение Съдът не е длъжен да разглежда останалите въпроси, а именно дали е преследвана една или повече легитимни цели и дали мярката, която се обжалва, е била необходима в едно демократично общество (вижте К. Г. и други срещу България, § 49 и Каушал и други, § 33, и двете цитирани по-горе).

37. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

(b)  Член 13 от Конвенцията

38. Съдът повтаря констатациите си в предишните подобни дела срещу България относно недостатъците в съдебните производства за упражняване на съдебен контрол върху заповедите за експулсиране. Първо, националните съдилища не са разгледали внимателно твърденията на изпълнителната власт. На второ място, те не са преценили дали намесата в правата на жалбоподателя отговаря на належаща социална потребност и е пропорционална на която и да е преследвана законна цел (вижте C. G. и други срещу България, цитирано по-горе, §§ 59-64).

39. По същия начин в настоящото дело Съдът вече отбеляза, че Върховният административен съд не е извършил надлежно проучване на твърдението на изпълнителната власт, че жалбоподателят е представлявал риск за националната сигурност (вижте параграф 31 по-горе). Съдът също така отбелязва, че за разлика от Абулайл и Луднева (решение, цитирано по-горе, § 56), посочено от правителството (вижте параграф 28 по-горе), в настоящия случай от решението на Върховния административен съд не e видно, че на адвоката на жалбоподателя са били представени извадки от документите, на които се основава решението за експулсиране, нито е ясно дали той е бил наясно с конкретните факти, твърдени срещу жалбоподателя (вижте параграф 9 по-горе). Съдът също така отбелязва, че както в случаите, посочени в параграф 30 по-горе, Върховният административен съд не е обърнал внимание на въпросите за пропорционалност и не е коментирал аргументите на жалбоподателя относно правото му на зачитане на семеен живот (вижте параграф 9 по-горе) В тази връзка Съдът също така отбелязва, че за разлика от експулсирания жалбоподател по делото Абулайл и Луднева (решение, цитирано по-горе, §§ 51-52), в настоящия случай жалбоподателят не пропуска да повдигне на национално ниво  оплакване по член 8, а именно, че експулсирането би попречило на правото му на зачитане на семеен живот. От това следва, че съдебното производство в настоящия случай не е осигурило на жалбоподателя ефективното вътрешноправно средство за защита, което член 13 изисква по отношение на оплакванията му относно нарушаването на правото му на зачитане на семеен и личен живот (вижте, mutatis mutandis, К. Г. и други срещу България, § 63; и Грабчак, § 42, и двете цитирани по-горе). Правителството не е предложило друго средство за защита.

40. Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 7 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

41. Освен това жалбоподателят се оплаква, че е бил експулсиран от България, без да му бъдат предоставени гаранциите по член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията, който гласи следното:

„1. Чужденец, пребиваващ на законно основание на територията на дадена държава, може да бъде експулсиран само по силата на решение, взето съгласно закона, и трябва да има възможност:

(а) да представи доводи против експулсирането си;

(б) да бъде проверен неговият случай;

(в) за тази цел да бъде представляван пред компетентния орган или пред едно или няколко лица, назначени от този орган.

2. Чужденец може да бъде експулсиран преди да се възползва от правата, изброени в параграф 1 а), б) и в) на този член, когато това е необходимо в интерес на обществения ред или е мотивирано от съображения за национална сигурност.“

42. Правителството оспорва, че гореспоменатата разпоредба е приложима, тъй като настоящото дело не попада в обхвата й, защото de facto жалбоподателят не е бил изгонен от властите (вижте параграф 27 по-горе).

43. Жалбоподателят не отговаря на този аргумент в сроковете, определени за тази цел.

44. Съдът отбелязва, че оплакването по член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията има същата фактическа основа като тези по членове 8 и 13 от Конвенцията. След като установява, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя на зачитане на семейния му живот по смисъла на член 8 от Конвенцията и че той не разполага с ефективно средство за защита в това отношение, което противоречи на член 13 от Конвенцията (вижте параграфи 37 и 40 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да се определя дали същите събития противоречат и на член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията (вижте, mutatis mutandis, Ал-Нашиф, цитирано по-горе, § 142).

45. Поради това Съдът стига до заключението, че не е необходимо да разглежда отделно допустимостта и основателността на това оплакване.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

46. Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

47. Жалбоподателят не е предявил иск за неимуществени вреди или разходи и разноски в съответствие с правило 60 от Правилника на Съда в сроковете, определени за това. Нито е предоставил някакви подробности или документи относно направените разходи.

48. Следователно Съдът не отсъжда в това отношение и не счита, че съществуват някакви изключителни обстоятелства, които да налагат присъждането на вреди (вижте Нагметов срещу Русия [GC], № 35589/08, §§ 80-82, 30 март 2017 г.).

ТАКА МОТИВИРАН, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява оплакванията на жалбоподателя по членове 8 и 13 от Конвенцията за допустими;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

3.      Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 8;

4.      Приема, че не е необходимо да се разглежда допустимостта и съществото на оплакването по член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията.

Изготвено на английски език и обявено в писмена форма на 6 октомври 2020 г. според Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Илзе Фрайвирт                                                                  Бранко Лубарда
   Зам.-секретар                                                                      Председател

Дата на постановяване: 6.10.2020 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-204851