Номер на жалба: 32644/09

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Притежания

Европейски съд по правата на човека

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО АПОСТОЛОВИ срещу БЪЛГАРИЯ

(Жалба no. 32644/09)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

7 ноември 2019 г.

ВЛЯЗЛО В СИЛА

07/02/2020

Това решение е влязло в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията. То може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Апостолови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара, в състав:

Ангелика Нюсбергер, Председател,

Габриеле Куско-Стадлмайер,

Андре Потоцки,

Йонко Грозев,

Мартинс Митц,

Латиф Хюсеинов,

Ладо Чантурия, съдии,

и Клаудия Вестердайк, Секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 8 октомври 2019 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.       Делото е образувано по жалба (№ 32644/09) срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-н Стоян Тодоров Апостолов и г-жа Милена Георгиева Апостолова („жалбоподателите“) на 28 април 2009 г.

2.       Жалбоподателите са представлявани от г-жа Е. Недева, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент г-жа И. Недялкова от Министерството на правосъдието.

3.       Жалбоподателите се оплакват, по-специално, че първоначалното запориране на редица техни банкови сметки и възбрана върху недвижимото имущество на семейството в хода на наказателно производство срещу жалбоподателя, и поддържането на тези  обезпечителни мерки представляват незаконосъобразна и неоправдана намеса  в притежанията им, по-специално тъй като им е попречило да посрещнат адекватно медицинските разходи за техния страдащ от тежки увреждания син. Те също така се оплакват от твърдяната липса на ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

4.       На 13 декември 2017 г. Съдът уведомява правителството за оплакванията на първия жалбоподател относно запорирането и възбраняването на неговите активи и предполагаемата липса на ефективно средство за защита в това отношение (правило 54, параграф 2, буква „б“ от Правилника на Съда) и иска страните да представят фактическа информация за предприетите мерки за защита във връзка със запорирането и възбраняването на активите на жалбоподателката (правило 54 § 2, буква „а“). Съдът обявява останалата част от жалбата за недопустима (правило 54 § 3). 

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.       Жалбоподателят (г-н Апостолов) е роден през 1956 г. Жалбоподателката (г-жа Апостолова) е родена през 1958 г. Те живеят в Хасково.

6.       Жалбоподателите са съпрузи. Жалбоподателят е бил прокурор, но в относимия период работи като адвокат на частна практика.

7.       Жалбоподателите имат три деца. Третото, син, роден през 1989 г., страда от множество вродени увреждания, поради което му е определена 100% инвалидност и получава обезщетение за инвалидност. През втората половина на 2008 г. месечната му пенсия за инвалидност възлиза на около 164 български лева. Той се нуждае от постоянно медицинско лечение и лични грижи.

A. Наказателно производство срещу жалбоподателя

8.       На 29 март 2007 г. Окръжна прокуратура - Хасково образува досъдебно производство срещу жалбоподателя и негов предполагаем съучастник по подозрение, че са извършвали банкова дейност без съответното разрешение, в нарушение на член 252, ал. 1 от Наказателния кодекс.

9.       На 17 ноември 2008 г. на жалбоподателя и неговия предполагаем съучастник са повдигнати обвинения. Жалбоподателят е обвинен в извършване на банкова дейност без лиценз и по този начин причиняване на значителни щети на други и получаване на неправомерни доходи. Това престъпление, съгласно член 252, ал.2 от Наказателния кодекс, се наказва с (а) от пет до десет години лишаване от свобода; (б) глоба от 5000 до 10 000 лева (равняващи се на 2 556 и 5 113 Евро); и (в) конфискация на част или цялото имущество на извършителя. Твърди се, че той е причинил на девет души общо вреди от 116 030 лева (равняващи се на 59 325 Евро) и е придобил неправомерно 187 250 лева (равняващи се на 95 739 Евро).

10.    На 4 декември 2009 г. прокуратурата внася обвинителен акт срещу жалбоподателя и другия обвиняем.

11.    Проведени са 21 съдебни заседания и на 9 ноември 2012 г. Окръжен съд – Хасково признава жалбоподателя за виновен в извършването на банкова дейност без лиценз заедно с другия подсъдим, като по този начин са причинили на петима души щети на обща стойност 12 408 лева (равняващи се на 6 344 Евро) и неправомерно са придобили 51 368 лева (равняващи се на 26 264 Евро). Съдът го оправда по останалата част от обвиненията, повдигнати от прокуратурата. Наложена му е двугодишна условна присъда и глоба в размер на 3000 лева (1,534 Евро). Съдът също така осъжда него и другия обвиняем съвместно да платят на Хазната 29 440 лева (равняващи се на 15 052 Евро), а жалбоподателят лично да плати на Хазната 21 928 лева (равняващи се на 11 212 Евро) по силата на отнемане по член 53, ал. 2, буква „б“ от Наказателния кодекс (виж параграф 47 по-долу). Накрая, той е осъден да плати 2 000 лева (равняващи се на 1 023 Евро) плюс лихва като обезщетение на двама граждански ищци. Съдът също потвърждава частично обвиненията срещу другия подсъдим.

12.    Прокуратурата, жалбоподателят, другият подсъдим и двамата граждански ищци (които също са и частни обвинители) обжалват. На 28 март 2013 г. Пловдивският апелативен съд отменя присъдата на първоинстанционния съд и връща делото на органите на прокуратурата. Той първо отбелязва, че в оправдателната си част присъда на жалбоподателя и другия подсъдим не е обжалвана и следователно е окончателна. Апелативният съд посочва, че жалбите на жалбоподателя и другия подсъдим по отношение на останалата част от присъдата на първоинстанционния съд са основателни, тъй като производството е белязано от сериозно процесуално нарушение. Обвинителният акт е неясен и вътрешно непоследователен, което предизвиква объркване относно предмета на делото и се отразява на констатациите на първоинстанционния съд. Първоинстанционният съд е забелязал проблема, но въпреки това е пристъпил към постановяване на присъда. Следователно е необходимо да се отмени присъдата и делото да се върне на органите на прокуратурата, за да съставят надлежен обвинителен акт.

13.    На 12 септември 2013 г. органите на прокуратурата внасят изменен обвинителен акт в Окръжен съд - Хасково. На 10 октомври 2013 г. съдията-докладчик го връща с указания за отстраняване на различни пороци в него. Прокуратурата обжалва това определение и на 18 ноември 2013 г. Апелативният съд в Пловдив го отменя като констатира, че органите на прокуратурата са изпълнили в достатъчна степен указанията в предишното му решение.

14.    След това жалбоподателят е повторно съден, но гражданските искове срещу него не са приети за разглеждане. Окръжен съд Хасково провежда деветнадесет съдебни заседания, много от които трябвало да бъдат отложени поради неявяването на другия подсъдим. На 10 март 2016 г. съдът отново признава жалбоподателя за виновен за извършване на банкова дейност без лиценз (във връзка с три заема, които той е отпуснал сам и пет заема, които е отпуснал съвместно с другия подсъдим), като по този начин е причинил на трима души общо вреди в размер на  7 000 лв. (равняващи се на 3 579 Евро) и придобил неправомерно 44 640 лева (равняващи се на 22 824 Евро). Жалбоподателят е осъден на една година лишаване от свобода условно. При определяне на присъдата под законоустановения минимум и решавайки да не му наложи глоба или конфискация, както предвижда чл. 252, ал. 2 от НК,  съдът отчита по-конкретно, продължителността на наказателния процес и тежкото здравословно състояние на сина на жалбоподателя. 

15.    Жалбоподателят и другият подсъдим обжалват. Апелативен съд Пловдив провежда пет заседания и на 2 октомври 2017 г. потвърждава присъдата на жалбоподателя, като напълно се съгласява с мотивите на първоинстанционния съд.

16.    Жалбоподателят и другия подсъдим подават касационни жалби. На 23 февруари 2018 г. Върховният касационен съд изслушва жалбите и на 9 март 2018 г. потвърждава решението на апелативния съд.

Б.  Налагане запори и възбрани на активите на жалбоподателите

1.  Заповедта за налагане на обезпечение

17.    По искане на прокурорските органи на основание член 72, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. Параграф 48 по-долу), на 28 ноември 2008 г., малко след като на жалбоподателя е повдигнато обвинение (вж. параграф 9 по-горе), Окръжен съд Хасково разпорежда да бъдат запорирани 35 (тридесет и пет) банкови сметки, регистрирани на името на жалбоподателя, както и възбранява три недвижими имота на негово име. Съдът отбелязва, че деянието, за което жалбоподателят е обвинен е наказуемо с глоба и конфискация и казва, че повдигането на обвинение е достатъчно, за да се смята, че обвиненията са достатъчно обосновани. Налице са и доказателства, че банковите сметки и недвижимо имущество принадлежат на жалбоподателя. Налагането на обезпечение е необходимо, за да се гарантира изпълнението на евентуалната  глоба и конфискация. Обезпечителната заповед е издадена на 1 декември 2008 г. По това време банковите сметки явно съдържат 88 784 лева (равняващи се на 45 395 Евро) плюс 300 Евро и 23 565 щатски долара.

2.  Обжалване на решението за издаване на обезпечителна заповед

18.    На 31 март 2009 г. жалбоподателят обжалва решението за издаване на обезпечителна заповед, изтъквайки, че то недопустимо засяга семейни активи, половината от които принадлежат на съпругата му, и активи, защитени от конфискация. Това е особено проблематично в неговия случай с оглед уязвимото здравословно състояние на сина му и свързаните с това медицински разходи (вж. параграф 7 по-горе).  

19.    Окръжен съд Хасково отказва да изпрати жалбата на Пловдивския апелативен съд, поради пропускането на законоустановения срок за обжалване.  Жалбоподателят обжалва това разпореждане, но на 16 юни 2009 г. Апелативен съд  Пловдив го потвърждава, като констатира по-специално, че той е получил копие от определението за допускане на обезпечението на 25 февруари 2009 г. и е подал жалбата много след изтичането на приложимия седемдневен срок.

3.  Първо искане за отмяна на обезпечението

20.    На 31 март 2009 г. жалбоподателите подават също молба до Хасковския окръжен съд за вдигане на обезпечителните мерки.

21.    Жалбоподателката посочва, че половината от сумите по банковите сметки и половината от два от трите недвижими имота ѝ принадлежат, в качеството ѝ на съпруга на жалбоподателя. Тя твърди, че нейната половина не може законно да бъде предмет на обезпечение, тъй като могат да бъдат конфискувани само активи, принадлежащи на обвиняем.

22.    Жалбоподателят твърди, че невъзможността да тегли парите по банковите си сметки излага на опасност живота на неговия страдащ от увреждания син, тъй като жалбоподателят няма източници на доходи освен спестяванията си. Той също така твърди, че ограничението неправомерно засяга активи, защитени от конфискация съгласно член 45, ал. 2 от Наказателния кодекс (виж параграф 44 по-долу). Неговият аргумент е следният: тази разпоредба забранява конфискацията на средства, необходими на осъдения и неговото семейство за издръжка в продължение на една година. Тогава е недопустимо налагането на обезпечителни мерки върху такива средства, за да се гарантира конфискацията им. Въпреки това Окръжен съд  Хасково не е проверил каква сума ще е необходима на него и семейството му, за да живеят една година с оглед изключването ѝ от обхвата на обезпечителната заповед. Това е особено проблематично с оглед на здравословното състояние на сина му (виж параграф 7 по-горе), което генерира медицински разходи над обичайните разходи за живот на семейството.

23.    Органите на прокуратурата не представят становище в отговор.

24.    Окръжен съд Хасково разглежда молбите въз основа на представените документи и на 8 май 2009 г. ги отхвърля. Той постановява, че все още е налице необходимостта от запор и възбрана на активите, тъй като наказателното производство срещу жалбоподателя все още е висящо. Самият факт, че срещу него са повдигнати обвинения, прави тези обвинения потенциално добре обосновани и това няма да се промени освен при постановяване на окончателна оправдателна присъда. Не е налице ново развитие, премахващо необходимостта от запора и възбраната на активите. Що се отнася до доводите на жалбоподателката, те трябвало да бъдат направени в производството, в което компетентният съдебен изпълнител и длъжностни лица по вписванията са изпълнили обезпечителната заповед.

25.    Г-н и г-жа Апостолови обжалват. Те заявяват, че напълно поддържат първоначалните си аргументи и отново изтъкват, че само половината на жалбоподателя от семейните активи може законно да бъде запорирана и възбранена. Прокуратурата не предоставя становище в отговор.

26.    Апелативен съд Пловдив разглежда жалбата въз основа на представените документи и на 29 юли 2009 г. частично отменя определението на първоинстанционния съд и отменя запора и възбраната върху половината на жалбоподателката от активите. Той се съгласява, че основната причина за ограничението не е престанала да съществува, тъй като наказателното производство срещу жалбоподателя все още е висящо и може да доведе до глоба и конфискация на част или цялото му имущество. Първоинстанционният съд  обаче погрешно е приел, че аргументът на жалбоподателката относно нейната половина от имуществото не е от значение в това производство. Тъй като са повдигнати обвинения само срещу съпруга ѝ, само неговата половина от семейните активи може законно да бъде предмет на обезпечение. Това е достатъчно, за да гарантира, че заповедта за конфискация или глобата срещу него ще бъдат изпълнени. Съдът не взема предвид аргументите, свързани със здравословното състояние на сина на жалбоподателите.

4.  Второ искане за отмяна на обезпечението

27.    На 11 май 2013 г. жалбоподателят сезира Хасковската окръжна прокуратура с оплакване, че запорът и възбраната над активите му продължават прекомерно дълго и без от това да има действителна нужна, особено предвид обстоятелството, че вероятността за налагане на конфискация е малка, а максималният размер на потенциалната глоба, която може да му бъде наложена е 10 000 лв. (равняващи се на 5113 евро). Недвижимото му имущество е достатъчно да обезпечи изпълнението на подобна присъда. Невъзможността да използва паричните средства по банковите си сметки представлявала реален проблем с оглед уврежданията на сина му, и е наложително да получи възможно най-скоро свободен достъп до паричните средства.

28.    Прокуратурата не отговаря на молбата, поради което на неизвестна дата през лятото или началото на есента на 2013 г. жалбоподателят сезира Хасковския окръжен съд с искане изцяло да бъде вдигнат запора върху банковите му сметки и възбраната на два от недвижимите имоти, както и частично да бъде вдигната възбраната по отношение на третия недвижим имот.

29.    На 14 октомври 2013 г. граждански съдия от Хасковския окръжен съд отчасти уважава искането и разпорежда вдигане на запора върху банковите сметки. Жалбоподателят обжалва с аргумента, че и възбраната на неговите недвижими имоти трябва да бъде отменена, тъй като ограничението е несъразмерно като цяло. На 28 ноември 2013 г. определението на долната инстанция е обявено за недопустимо от Пловдивския апелативен съд поради това, че е не е произнесено от компетентния съд и искането е препратено на наказателния състав, разглеждащ делото срещу жалбоподателя.

30.    В съдебно заседание на 16 януари 2014 г. наказателният състав решава да отложи заседанието по съществото на делото поради отсъствието на редица свидетели, като решава да разгледа искането на жалбоподателя за вдигане на обезпечението. Жалбоподателят заявява, че другият подсъдим, обвиненията срещу когото са по-сериозни, не е търпял такива ограничения. За разлика от него, всичките активи на жалбоподателя остават запорирани и възбранени от 2008 г., което сериозно накърнява възможността му да се грижи за болния си син, особено предвид това, че наказателното производство срещу него и съпровождащият го обществен отзвук на практика са му попречили да упражнява адвокатската професия. Освен това лихвите, натрупани върху парите по банковите му сметки, също са блокирани.

31.    В протоколно определение от същата дата съдебният състав вдига обезпечението върху активите на жалбоподателя с изключение на един от недвижимите му имоти. Той постановява, че въпреки че наказателното производство срещу него е висящо и все още съществува риск той да се разпореди с тези активи, не може да се пренебрегне фактът, че производството е започнало през 2007 г. и че активите са били блокирани още през 2008 г. По този начин жалбоподателят не е бил в състояние да използва парите по банковите си сметки, въпреки необходимостта, произтичаща от сериозните здравословни проблеми на сина му. Друг момент, който трябва да се има предвид, е максималният размер на глобата и конфискацията, които могат да му бъдат наложени с присъда.

5.  Вдигане на възбраната върху останалото недвижимо имущество

32.    С оглед присъдата от 10 март 2016 г., с която налага на жалбоподателя единствено условно наказание лишаване от свобода, (виж параграф 14 по-горе), в същия ден Хасковският окръжен съд разпорежда вдигане на възбраната и върху третия му недвижим имот.

В.  Исковете за вреди на жалбоподателката срещу властите

1.  Иск срещу Окръжен съд Хасково

33.    На неизвестна дата през 2010 г. жалбоподателката предявява иск за неимуществени вреди на основание чл. 49 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. (виж параграфи 59 и 60 по-долу) срещу Окръжен съд Хасково. Тя изтъква, че е претърпяла неимуществени вреди на стойност 50 000 лева, но засега предявява иск само за 25 500 лева.

34.    Тъй като никой от съдиите в Окръжен съд Хасково не може да разгледа делото, защото искът е насочен срещу този съд, то е препратено на Окръжен съд Кърджали. На 17 май 2011 г. този съд отхвърля иска, като приема, че съдилищата не могат да носят отговорност на основание член 49 от Закона от 1950 г. във връзка с решения, взети от съдиите, работещи в тях.

35.    Жалбоподателката обжалва, но на 31 октомври 2011 г. Пловдивският апелативен съд потвърждава решението на първоинстанционния съд на същото основание.

36.    След това жалбоподателката подава касационна жалба. Като установява, че жалбата повдига важен нов въпрос, Върховният касационен съд я допуска за разглеждане и на 14 юни 2013 г. потвърждава решението на Пловдивския апелативния съд. Той постановява, че винаги когато отговорността на държавата не може да бъде ангажирана съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (виж параграфи 57 и 58 по-долу), тя по принцип може да бъде ангажирана съгласно чл. 49 от Закона от 1950 г. Той се произнася, че отговорността за вреди във връзка с обезпечение върху имущество, постановено от съд по искане на държавен орган, е на този орган, в съответствие с общото правило в гражданското право, че отговорността за вреди в такива ситуации е на страната, по чиято инициатива е допуснато обезпечението (виж реш. № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., ВКС, IV г. о.).

2.  Първи иск срещу прокуратурата

37.    В съответствие с мотивите на Върховния касационен съд, на 5 септември 2013 г. жалбоподателката предявява иск за вреди съгласно чл. 49 от Закона от 1950 г. (виж параграфи 59 и 60 по-долу) срещу прокуратурата. Тя изтъква, че е претърпяла неимуществени вреди на стойност 50 000 лева, но засега предявява иск само за 2 000 лева, ведно с лихви от 28 ноември 2008 г.

38.    На 6 януари 2014 г. Районен съд Хасково уважава иска. Той постановява, че жалбоподателката е претърпяла неимуществени вреди в резултат на допуснатото обезпечение върху нейните активи. Искането на прокурора в този смисъл е било погрешно и пряко е причинило тази вреда. Съгласно чл. 45, ал. 2 от Закона от 1950 г. (вж. Параграф 60 по-долу) вината на прокурора, който е поискал обезпечението, се предполага до доказване на противното. При всички положения,  прокурорът е трябвало да провери собствеността върху активите, преди да потърси налагане на обезпечение върху тях. С оглед продължителността на ограничението и медицинските проблеми на сина на жалбоподателката, подходящата сума, която би могла да ѝ бъде присъдена е 5000 лева. Тъй като тя претендира по-малко от това, исковата ѝ претенция трябва да бъде уважена изцяло. Съдът по-нататък изтъква, че въпреки, че жалбоподателката не е представила доказателства за действителната степен на страданието си и за действителния недостиг на пари, необходими за лечение на сина ѝ, може да се предположи, че запорът и възбраната върху нейното имущество за значителен период ѝ е причинило психически стрес (виж реш. № 15 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 2505/2013 г., РС-Хасково).

39.    Прокуратурата обжалва и на 29 май 2014 г. Хасковският окръжен съд потвърждава решението на първоинстанционния съд, като се съгласява с мотивите му (виж реш. № 257 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 260/2014 г., ОС Хасково ). Решението на Хасковския окръжен съд не подлежи на обжалване.

40.    На 17 юни 2014 г. жалбоподателката получава изпълнителен лист и го представя на прокуратурата за изплащане. На 16 декември 2014 г. прокуратурата ѝ изплаща пълната сума, която ѝ е присъдена: 2 000 лева обезщетение, 1 299 лева лихва и 280 лева разноски.

3.  Втори иск срещу прокуратурата

41.    На 10 февруари 2015 г. жалбоподателката предявява втора искова молба на основание член 49 от Закона от 1950 г. срещу прокуратурата. Тя отново оценява своите неимуществените щети на стойност 50 000 лева, но предявява иск само за 5 000 лева.

42.    На 9 юни 2015 г. Районен съд Хасково отхвърля исковата претенция. Той започва с това, че искът по принцип е основателен и че поради същите причини като тези в предходното дело срещу прокуратурата счита, че неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателката, могат да бъдат поправени от 5000 лева. Това означава, че ако се приспаднат 2000 лева, присъдени в предходното производство, тя има право на 3000 лева. Искът обаче е погасен по давност. Съдът анализира подробно приложимите законови разпоредби и съдебна практика и приема, че приложимият петгодишен давностен срок е започнал да тече, от момента, в който Окръжният съд Хасково е решил да издаде обезпечителната заповед – 28 ноември 2008 г. – и по този начин е изтекъл на 28 ноември 2013 г. Предявяването на частичен иск не спира давностния срок по отношение на останалата част. Но дори и периодът, през който предходният иск за обезщетение от прокуратурата е бил висящ, да не бъде зачетен, давностният срок е изтекъл на 22 август 2014 г., докато вторият иск е предявен на 10 февруари 2015 г. (виж реш. № 332 от 09.06.2015 г. по гр. Д. № 319/2015 г., РС-Хасково).

43.    Жалбоподателката не обжалва това решение и то става окончателно на 1 юли 2015 г.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКИ

A. Приложими разпоредби на Наказателния кодекс

1.  Активи, защитени от конфискация или налагане на глоба

44.    Член 45, ал. 2 от Наказателния кодекс предвижда, че средствата необходими на осъден човек и неговото семейство за разходи за живот за една година, са защитени от конфискация. Бившият Върховен съд е приел, че тази забрана съществува не само в полза на осъдения, но и в полза на членовете на неговото семейство (виж реш. № 109 от 28.12.1987 г. по н. д. № 103/1987 г., ВС, ОСНК).

45.    Член 47, ал. 3 от същия кодекс предвижда, че вещите, които не подлежат на конфискация, не могат да се продават за принудително събиране на глобата.

46.    Няма такива разпоредби по отношение на запорирането и възбраняването на активи с оглед конфискуването им или използването им за събиране на глобата. Различни съдилища с окончателна юрисдикция по такива дела, включително Апелативният съд в Пловдив, постановяват, че несеквестируемостта в тези две разпоредби е без значение в производството по налагане на обезпечителни мерки съгласно член 72 от Наказателно-процесуалния кодекс (виж параграф 47 по-долу, и опр. № 12 от 12.01.2015 г. по в. ч. н. д. № 1146/2014 г., САС; опр. № 453 от 21.07.2016 г. по в. ч. н. д. № 387/2016 г., ПАС; и опр. № 123 от 08.08.2018 г. по в. н. ч. д. № 350/2018 г., АСпНС).

2.  Конфискуване на доходи от престъпления

47.    Член 53, ал. 2, буква „б“ от Наказателния кодекс предвижда, че при осъждане, независимо от главното наказание, придобитото чрез престъплението подлежи на отнемане, освен ако не подлежи на връщане или възстановяване.

Б.  Налагане на обезпечения с оглед осигуряване на принудително събиране на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата

1.     Компетентност за издаване на обезпечителна заповед  и предпоставки за това

48.    Съгласно член 72, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г. органите на прокуратурата могат да поискат от съответния първоинстанционен съд да предприеме мерки, за да гарантира, че глоба, конфискация или отнемане, които могат да бъдат постановени в наказателното производство, ще могат да бъдат удовлетворени. Ако наказателното производство е достигнало съдебна фаза, компетентността да предприеме такива мерки е на съдебния състав, който разглежда делото (член 72, параграф 2).

49.    През май 2012 г. председателят на Върховния касационен съд предлага Общото събрание наказателната колегия на този съд да даде тълкувателно решение относно прилагането на член 72. Той посочва различията в съдебната практика на по-ниските по степен съдилища по няколко въпроса. По-специално, те решават по различен начин въпросите (а) дали самото повдигане на обвинение може да оправдае налагането на обезпечителни мерки съгласно тази разпоредба или дали тези обвинения трябва да се основават на разумно подозрение и (б) дали размера на поисканите обезпечения трябва да бъде пропорционален на размера на възможната конфискация или глоба.

50.    В своето тълкувателно решение, постановено през октомври 2012 г., Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд постановява, inter alia, че а) когато разглеждат искания на прокуратурата за налагане на обезпечителни мерки съгласно член 72, съдилищата трябва да проверят, въз основа на всички налични доказателства, дали е имало обосновано подозрение, че обвиняемият е извършил предполагаемото престъпление - наличието на акт за образуване на наказателно производство не е достатъчно в това отношение, с оглед предотвратяване на необоснована намеса в правата на собственост на засегнатите лица в нарушение на член 1 от Протокол № 1; б) само спрямо активи, принадлежащи на лице, обвинено в престъпление, наказуемо с конфискация или глоба, могат да бъдат наложени обезпечителни мерки съгласно тази разпоредба, като единственото изключение са активи, подлежащи на отнемане, независимо от техния собственик; в) съдилищата трябва да проверят съразмерността между размера на поисканите обезпечения и размера на потенциалните глоба, конфискация или отнемане в полза на държавата, които се обезпечават; и г) решенията на първоинстанционните съдилища в такива случаи подлежат на обжалване пред по-горестоящ съд по реда, предвиден в Гражданския процесуален кодекс (виж тълк. реш. № 2 от 11.10.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ВКС, ОСНК).

2.  Максимална продължителност на обезпечителната заповед

51.    Софийският апелативен съд постановява, че блокираните активи съгласно член 72 от Кодекса от 2005 г. обикновено трябва да останат запорирани/възбранени до приключване на наказателното производство и че единствената ситуация, при която обезпечителната заповед за може да бъде отменена по-рано, е ако срокът по член 234, ал. 8 от Кодекса изтича (виж опр. № 170 от 10.08.2012 г. по в. ч. н. д. № 797/2012 г., САС).

52.    Член 234, ал. 8, който се прилага единствено за стадия на досъдебното производство, предвижда, че всички принудителни мерки по отношение на обвиняемия – което включва обезпечаването по член 72 - трябва да бъдат отменени от органите на прокуратурата, ако е изтекъл определен период от време, откакто на обвиняемия е повдигнато обвинение. Първоначално срокът е две години в случаите на престъпления, наказуеми с повече от пет години лишаване от свобода и една година във всички останали случаи. През август 2013 г. тези периоди са намалени съответно до година и половина и осем месеца. Софийският апелативен съд обаче е приел, че ако активите са запорирани/възбранени след предявяване на обвинението, срокът тече от тази по-късна дата (виж опр. № 403 от 29.12.2014 г. по в. ч. н. д. № 1180/2014 г., САС).

53.    Член 234, ал. 9 от Кодекса предвижда, че ако органите на прокуратурата пропуснат да вдигнат ограничението след изтичане на срока служебно, обвиняемият може директно да поиска от първоинстанционния съд да го направи (виж опр. № 83 от 15.03.2017 г. по в. ч. н. д. № 256/2017 г., САС). Съдът се произнася еднолично в закрито заседание и определението му е окончателно. (Член 234, ал. 10).

54.    За разлика от това, няма законов срок за продължителността на обезпечителните мерки по време на последващата съдебна фаза на производството (виж опр. № 453 от 21.07.2016 г. по в. ч. н. д. № 387/2016 г., ПАС). Член 309, ал. 5 от Кодекса обаче предвижда, че ако първоинстанционният съд оправдае подсъдимия, той трябва да прецени дали да потвърди мерките за обезпечаване на глобата и на конфискацията.

3.  Процедура

55.    За приложимата процедура член 72 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г. се позовава на Гражданския процесуален кодекс. Член 395, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. предвижда, че производството започва без уведомление за насрещната страна, а член 395, ал.2 предвижда, че съдът решава въпроса въз основа на документи. Ако съдът издаде определение за допускане на обезпечението, ответникът се уведомява и може да обжалва в седемдневен срок от уведомлението (член 396, ал.1). Обжалването няма суспензивно действие (член 396, ал.3).

56.    Съгласно член 402, ал.1 и 2 от Кодекса от 2007 г. обезпечението може да бъде отменено по искане на заинтересована страна. Това трябва да се разреши, ако съдът установи, че нуждата от него вече не съществува. Искането се разглежда по документи (член 402, ал.2), а определението на първоинстанционния съд подлежи на обжалване. Всяко обжалване обикновено също се разглежда по документите, но при необходимост съдът може да проведе открито заседание (член 278, ал.1).

В.  Искове за обезщетение срещу властите във връзка с мерките, предприети в наказателното производство

1.  Съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г.

57.    Чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г., първоначално приет и впоследствие изменен, предвижда безвиновна отговорност от страна на разследващите органи, прокуратурата и съда в няколко ситуации, възникващи във връзка с наказателни производства, нито една от които няма общо със налагането на обезпечителни мерки (за подробности вижте Tsonev v. Bulgaria (dec.), no. 9662/13, §§ 29-37, 30 май 2017 г.).

58.    Българските съдилища последователно приемат, че безвиновната отговорност на разследващите органи, прокуратурата и съда във връзка с решения или мерки, предприети по наказателни производства, може да бъде ангажиран само по отношение на изчерпателно изброените ситуации в чл. 2, ал. 1 от закона (виж, сред другите, тълк. реш. № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ВКС, ОСГК; реш. № 579 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 97 от 03.05.2012 г. по гр. д. № 80/2011 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 157 от 08.07.2013 г. по гр. д. № 1268/2012 г., ВКС, III г. о.; опр. № 474 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 7338/2013 г., ВКС, III г. о.; опр. № 30 от 12.01.2015 г. по ч. гр. д. № 7269/2014 г., ВКС, IV г. о.; опр. № 264 от 27.12.2016 г. по ч. гр. д. № 5293/2016 г., ВКС, II г. о.; и опр. № 359 от 10.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3020/2017 г., ВКС, III г. о.).

2.  Съгласно Закона за задълженията и договорите от 1950 г.

59.    В същото време българските съдилища са приели, че в случаите, които не са обхванати от чл. 2, ал. 1 от Закона от 1988 г., може да се предяви иск по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г., който предвижда общото правило за деликтната отговорност, че лицето, което е поверило работа на друг, носи отговорност за вредите, причинени от това друго лице при или по повод изпълнението на работата (виж, освен решението на Върховния касационен съд по делото на жалбоподателката, цитирано в параграф 36 по-горе, реш. № 579 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г., ВКС, IV г. о.; опр. № 414 от 04.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1827/2014 г., ВКС, IV г. о.; и опр. № 359 от 10.10.2017 г., по ч. гр. д. № 3020/2017 г., ВКС, III г. о.).

60.    Отговорността по член 49 от Закона от 1950 г. се основава на неправомерността на оспорваното поведение (виж, сред другите източници, реш. № 567 от 24.11.1997 г. по гр. д. № 775/1996 г., ВС, петчл. с-в; реш. № 222 от 05.06.2012 г. по гр. д. № 967/2011 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 104 от 15.05.2014 г. по гр. д. № 5422/2013 г., ВКС, III г. о.; и реш. № 43 от 4.09.2017 г. по гр. д. № 3143/2016 г., ВКС, III г. о.). То не предполага вина от страна на лицето, което поверява работата, но предполага вина – която по силата на член 45, ал. 2 се предполага – от страна на лицето, което изпълнява работата (виж пост. № 7 от 29.12.1958 г. по гр. д. № 7/1958 г., ВС, Пл.; пост. № 7 от 30.12.1959 г. по гр. д. № 7/1959 г., ВС, Пл.; пост. № 9 от 28.12.1966 г. по гр. д. № 8/1966 г., ВС, Пл.; реш. № 70 от 16.07.2009 г. по гр. д. № 5691/2007 г., ВКС, I г. о.; реш. № 100 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 696/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 48 от 08.02.2011 г. по гр. д. № 545/2010 г., ВКС, IV г. о.; и реш. № 268 от 24.02.2016 г. по гр. д. № 2525/2015 г., ВКС, III г. о.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ No. 1

61.    Жалбоподателите повдигат оплакване по член 1 от Протокол № 1, че запорите и възбраните върху имуществото им са били незаконосъобразни и неоправдани, както при първоначалното им налагане, така и впоследствие. Позовавайки се на член 8 от Конвенцията, те освен това твърдят, че произтичащата от тези мерки невъзможност да ползват средствата по банковите си сметки е затруднила много грижите за техния син с увреждания.

62.    Тъй като предполагаемата невъзможност на жалбоподателите да посрещнат медицинските разходи на своя син с увреждания е била косвена последица от налагането на обезпечителни мерки върху техните активи, според Съда жалбата подлежи на разглеждане единствено по член 1 от Протокол № 1, който предвижда:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

A. Допустимост

1.  Статутът на жертва на жалбоподателката  

(a)  Становищата на страните

63.    Правителството твърди, че след като е получила обезщетение за налагането на обезпечителни мерки върху нейното имущество, жалбоподателката вече не може да твърди, че е жертва на нарушение на правата ѝ по член 1 от Протокол № 1. Размерът на това обезщетение е резултат от нейната стратегия за предявяване на иск: първо да се предяви частичен иск, който е уважен изцяло, а след това да се търси по-голямо обезщетение в последващ иск, който освен това е предявен след изтичането на съответния давностен срок. Доколкото жалбоподателката не е съгласна с решението на първоинстанционния съд относно давността, тя е можела да обжалва, но не го е направила. Според правителството това алтернативно може да се разглежда като неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

64.    Жалбоподателите твърдят, че сумата, платена на жалбоподателката след успешния ѝ първи иск срещу прокуратурата, не представлява достатъчно обезщетение. Производството, в което ѝ е присъдено това обезщетение, е продължило доста дълго и сумата е твърде ниска и изплатена с повече от шест месеца закъснение. Сумата от 2000 лв. или дори 5000 лв., което би било общото обезщетение, ако първоинстанционният съд в последващото производство не беше постановил неправилно, че давностният срок е изтекъл – не може да компенсира страданието на жалбоподателката, причинено от неспособността ѝ да се грижи за своя син с увреждания както е редно в резултат на наложените обезпечения върху имуществото ѝ.

 (b)  Преценката на Съда

65.    Добре установени са принципите относно преценката, дали жалбоподателят може да продължи да твърди, че е жертва на нарушение на Конвенцията или на нейните протоколи след благоприятни мерки на национално ниво. Те са изложени, например, в Zaharieva v. Bulgaria ((dec.), no. 6194/06, § 63, 20 ноември 2012 г.), и, наскоро в Vanchev v. Bulgaria (no. 60873/09, §§ 28-29, 31 и 36, 19 октомври 2017 г.).

66.    С оглед констатациите на българските съдилища, че налагането на обезпечение върху имуществото на жалбоподателката е било незаконно и „неправомерно“ и че неоправдано ѝ е попречило да се грижи надлежно за своя син с увреждания (виж параграфи 26, 38 и 39 по-горе), може да се приеме, че националните органи признават по същество предполагаемото нарушение на член 1 от Протокол № 1 по отношение на нея. 

67.    Най-същественият въпрос е, дали размерът на обезщетението, получено от жалбоподателката вследствие на това признаване, е бил достатъчен.

68.    На жалбоподателката са изплатени 2000 лева за неимуществени вреди плюс 1 299 лева лихва във връзка с наложеното обезпечение върху нейните активи за около осем месеца (вж. Параграф 40 по-горе). Това се равнява на 1,687 Евро.[1]

69.    Именно тази окончателна нетна сума съдът ще вземе предвид, когато преценява дали обезщетението е достатъчно (вж. Vanchev, цитиран по-горе, § 32). Сумата не е явно недостатъчна в сравнение с последните обезщетения, присъдени от Съда по подобни дела, като се вземе предвид фактът, че тези дела са срещу различни държави-ответници (виж Džinić v. Croatia, no. 38359/13, § 87, 17 Май 2016 г., където 2 000 Евро са присъдени на един жалбоподател по отношение на задържането на десет парцела, две къщи и търговска сграда за повече от три години и половина, и Eilders and Others v. Russia [Committee], no.  475/08, § 29, 3 октомври 2017 г., където 6 000 Евро са присъдени съвместно на двама жалбоподатели, във връзка със задържането на четири апартамента и автомобил за повече от десет години). При липсата на конкретни доказателства и информация по въпроса от жалбоподателите, фактът, че неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателката по настоящото дело, произтичат главно от ефекта на обезпечението върху активите ѝ върху способността ѝ да се грижи за своя син с увреждания, не променя това заключение.

70.    Сумата, присъдена на жалбоподателката, е изплатена изцяло около шест месеца и половина след приключване на производството за обезщетение (виж параграфи 39 и 40 по-горе). Това не може да се разглежда като необосновано забавяне (за разлика Delle Cave and Corrado v. Italy, no. 14626/03, § 30, 5 юни 2007; Simaldone v. Italy, no. 22644/03, § 31, 31 March 2009; и Uguccioni v. Italy [Committee], no. 62984/00, § 53, 18 декември 2012 г.).

71.    В този случай обаче анализът не може да спре дотук. При оценката дали полученото от жалбоподателката обезщетение е достатъчно, трябва да се вземе предвид не само действителното обезщетение, което е получила, но това, което би могла да получи, ако бе действала по различен начин. Според съдебната практика на Съда този втори елемент може също да бъде взет предвид при анализа (виж, сред другите източници, Kurić and Others v. Slovenia [GC], no. 26828/06, § 262, ЕСПЧ 2012 (извадки); Sarishvili-Bolkvadze v. Georgia, no. 58240/08, § 60, 19 юли 2018; и J.B. and Others v. Hungary (dec.), nos. 45434/12 и 2 други, § 59, 27 ноември 2018 г.).

72.    Жалбоподателката решава да ограничи първоначалния си иск за обезщетение срещу прокуратурата до 2000 лева (вж. Параграф 37 по-горе). Тъй като в този момент в българското законодателство това все още е в известен смисъл неизследвана област (вж. Параграф 59 по-горе) и тъй като жалбоподателката вече е провела едно производство (вж. параграфи 33-36 по-горе), тя не може да бъде обвинявана в това, че е по-предпазлива, особено като се има предвид, че за да се предяви иск за обезщетение по член 49 от Закона от 1950 г., ищецът трябва да заплати авансова съдебна такса в размер на 4% от исканата сума (вж. Zaharieva, цитирана по-горе, § 43). В същото време нищо не предполага, че жалбоподателката би се сблъскала със съществени затруднения при осигуряването на съдебната такса за иск, равен на сумата, която според българските съдилища би възмездила изцяло претърпените от нея неимуществени вреди (5000 лв.) - тази такса щеше да е 200 лв. или равностойността на 102 Евро.

73.    Следователно жалбоподателката е пропуснала разумна възможност да получи до 5000 лв. (2,556 Евро) обезщетение, което от своя страна би довело до минимум 3 248,94 лв. (1,661 Евро) лихва (вж. параграф 42 по-горе и за начина, по който такава лихва се изчислява в българското законодателство, виж Zaharieva, цитирана по-горе, § 42).

74.    При тези обстоятелства жалбоподателката не може повече да се разглежда като жертва на нарушение на член 1 от Протокол № 1. Нейната жалба в това отношение е следователно несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 (а) и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 4 от Конвенцията.

2.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита от жалбоподателя

(a)  Становищата на страните

(i)  Правителството

75.    Правителството твърди, че жалбоподателят не е обжалвал навреме обезпечителната заповед, както и че не може да се предполага, че подобно оспорване би било неуспешно.

76.    Паралелното искане на жалбоподателя за отмяна на обезпеченията не е равностойно ефективно средство за защита, тъй като в такива производства съдилищата могат само да проверяват, дали необходимостта от мярката продължава да съществува в светлината на ново развитие. Във всеки случай в жалбата си срещу решението на първоинстанционния, с което това искане е отхвърлено, той не е включил аргументи, свързани с пропорционалността на мярката.

77.    След това жалбоподателят изчаква до средата на 2013 г., преди да поднови искането си за отмяна на обезпечителната заповед, въпреки, че е имал възможност да го направи по-рано. След тълкувателното решение на Върховния касационен съд от октомври 2012 г. от съдилищата категорично се изисква да преразгледат пропорционалността на ограничението. Всъщност това се вижда от причините, въз основа на които Хасковският окръжен съд в голяма степен уважава новото му искане.

 (ii)  Жалбоподателите

78.    Жалбоподателите твърдят, че констатацията на съдилищата, че жалбата на жалбоподателя срещу обезпечителната заповед е подадена след срока, не са подкрепени от фактите. Във всеки случай дори своевременното обжалване не би имало шанс за успех, тъй като малко след това в производството за отмяна Пловдивският апелативен съд установява, че обезпеченията върху активите на жалбоподателя трябва да останат, независимо от личните му обстоятелства.

79.    От своя страна паралелната жалба за отмяна на обезпечителната заповед, която жалбоподател е подал своевременно, но без успех, е също толкова ефективно средство за защита, което включва преглед на същите фактори като обжалване на заповедта. Пропускът да изтъкне конкретно липсата на пропорционалност в жалбата си срещу решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на това искане не може да бъде използвано срещу него, тъй като съдилищата са длъжни служебно да се задълбочат в този въпрос.

80.    Жалбоподателят не е могъл успешно да поднови искането си за отмяна на заповедта преди средата на 2013 г. Всяко такова искане по време на първоначалния процес срещу него и дори след решението на Хасковския окръжен съд от ноември 2012 г. би било отхвърлено.

(b)  Преценката на Съда

81.    С оглед конкретните обстоятелства по случая, при които жалбоподателят се оплаква както от първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху неговото имущество, така и от продължаването на мярката за няколко години, е уместно да се разгледа въпросът за изчерпването на вътрешноправните средства за защита отделно по двата въпроса (виж, за подобен подход, BEN et Praha, spol. s r.o. v. the Czech Republic, no. 33908/04 и 4 други, § 81, 24 февруари 2011 г.).

82.    По отношение на първоначалното налагане на обезпечителни мерки е вярно, че жалбоподателят не обжалва своевременно налагането на обезпечението. Той обаче едновременно иска отмяната му (виж параграфи 18-20 по-горе). Противно на това, което правителството предлага, без обаче да цитира национална съдебна практика в подкрепа на твърдението си, не изглежда, че в този момент е имало съществена разлика между тези две процедури, така както  те са били приложени на практика от националните съдилища. Доколкото е относимо за разглежданото оплакване, молбата за отмяна на заповедта може, точно както обжалването срещу нея, да бъде отправена незабавно. Освен това мотивите, с които Окръжният съд Хасково и Апелативен съд Пловдив отхвърлят тази молба, показват, че вместо да сочат каквито и да било ограничения върху вида на обстоятелствата, които биха могли да вземат предвид при разглеждането ѝ, тези съдилища разглеждат същите въпроси както съдията, решил да издаде заповедта: а) дали обвиненията срещу жалбоподателя с оглед възможната конфискация и глоба, до която биха могли да доведат, оправдават налагането на обезпечителни мерки върху имуществото му до приключване на наказателното производство срещу него и (б) дали имуществото е негово (виж параграфи 17, 24 и 26 по-горе). Ако въобще има разлика, производството по молбата за отмяна на заповедта включва по-широка преценка, тъй като Хасковският окръжен съд също преценява, макар и накратко, дали нови обстоятелства са премахнали необходимостта от оставяне в сила на обезпечителната заповед. Ако жалбоподателят е използвал едно явно ефективно средство за защита, от него не се изисква да е използвал и друго, насочено към същата цел без да предоставя по-добра перспектива за успех (виж Iatridis v. Greece [GC], no. 31107/96, § 47, ЕСПЧ 1999-II; и, конкретно във връзка с разглежданата област, Borzhonov v. Russia, no. 18274/04, § 54, 22 януари 2009 г., и Džinić, cited above, § 47).

83.    В молбата си за отмяна на обезпечителната заповед, първият жалбоподател включва аргументи, засягащи нейната пропорционалност: той изтъква, че невъзможността да използва банковите си сметки излага на риск живота на неговия син с увреждания и посочва, че парите, които са необходими за разходи за живот за него и семейството му, трябва да бъдат изключени от обхвата  на обезпечението (виж параграф 22 по-горе). Въпреки че жалбата му срещу отхвърлянето на молбата му не повтаря изрично тези съображения, тя се позовава на аргументите в първоначалното искане. Както е видно от краткото позоваване в мотивите си към медицинското състояние на сина на жалбоподателя, Пловдивският апелативен съд взима предвид тези аргументи (вж. параграфи 25 и 26 по-горе). Това показва, че жалбоподателят в достатъчна степен довежда до знанието на българските съдилища въпроса, който сега повдига пред Съда (сравнете с Paulet v. the United Kingdom, no. 6219/08, §§ 50-52, 13 май 2014 г., и с Valant v. Slovenia, no. 23912/12, § 54, 24 януари 2017 г.).

84.    Накратко, жалбоподателят в достатъчна степен е изчерпал вътрешноправните средства за защита във връзка с първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху неговото имущество.

85.    Положението по отношение на продължилите с години запори и възбрани върху това имущество обаче е различно. Необходимостта то да остане блокирано с оглед обезпечаването събирането на евентуална конфискация или отнемане в полза на държавата, или глоба не изчезва напълно, докато не става ясно, че прокуратурата няма да обжалва присъдата на Окръжен съд Хасково от март 2016 г., в която този съд решава да не налага имуществена санкция на жалбоподателя (виж параграф 14 по-горе). И все обезпечителните мерки върху пак по-голямата част от активите –  банковите сметки и два от трите недвижими имота – са вдигнати повече от две години по-рано, през януари 2014 г. (виж параграфи 12 и 31 по-горе). Това се случва в отговор на втората молба на жалбоподателя до  за отмяна на обезпечителната заповед по съдебен ред, която е подадена някъде към средата на 2013 г. – първият път, в който той се опитва да го направи след началото на 2009 г. (виж параграфи 27 и 28 по-горе). Не може да се каже с пълна сигурност, че отправено по-рано, такова искане вероятно би било успешно. Въпреки това е поразително, че Хасковският окръжен съд уважава молбата само въз основа на аргументи, свързани с пропорционалността на поддържането на обезпечителната мярка. (виж параграф 31 по-горе). Трудно е да разберем до каква степен позицията на съда е повлияна от тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 2012 г., което в голяма степен подчертава необходимостта от оценка на пропорционалност във връзка с налагането на обезпечителни мерки върху активи в наказателното производство (вж. параграф 50 по-горе), от начина, по който наказателното производство срещу жалбоподателя се е развило до този момент (вж. параграфи 9-14 по-горе), или от нови аргументи относно трудностите, с които се сблъсква в резултат на ограничението (вж. параграф 30 по-горе). Не може обаче просто да се предположи, че по-ранно искане до компетентните съдилища за отмяна на обезпечението би било третирано по различен начин. Като не предявява такова до средата на 2013 г., жалбоподателят не изчерпва вътрешноправните средства за защита във връзка с продължаващото приложение на обезпечителни мерки върху неговото имущество.

86.    От това следва, че възражението на правителството за неизчерпване, доколкото се отнася до неоспорването от жалбоподателя  на продължителното приложение на обезпечителни мерки върху неговото имуществото, трябва да бъде уважено. За разлика от това, доколкото се отнася до предполагаемото неизчерпване по надлежен начин от негова страна на вътрешноправните средства за защита по отношение на първоначалното налагане на обезпечителни мерки, възражението трябва да бъде отхвърлено.

3.  Допустимост на жалбата на жалбоподателя, свързана с първоначалното налагане на обезпечение върху неговите активи

87.    Частта от жалбата, свързана с първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателя, не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3, буква „а“ от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

1.  Становищата на страните  

88.    Правителството твърди, че налагането на запор и възбрана върху имуществото на жалбоподателя е законосъобразно, тъй като нищо в българското законодателство не забранява налагането на обезпечение върху активи, които по-късно не биха могли да бъдат конфискувани или използвани за събиране на глоба. Мярката се основава на точни и предвидими правила и има за цел да осигури обезпечаването на евентуална финансова санкция. Тя не е продължила прекалено дълго време, по-специално предвид сложността на наказателното дело срещу жалбоподателя. Също така е придружена от подходящи гаранции, като обжалване на налагането на обезпечението и възможност да се поиска отмяната му. И двете процедури предлагат пълен набор от гаранции по член 6, параграф 1 от Конвенцията, включително възможността за провеждане на открито съдебно заседание във въззивното производство. Освен това те често предполагат, дори преди тълкувателното решение от 2012 г., проверка дали мярката е необходима, включително дали съществува обосновано подозрение спрямо съответното лице и дали активите, чието запориране или възбраняване се иска, надвишават потенциалната санкция. Жалбоподателят не е използвал правилно тези средства за защита преди средата на 2013 г. Когато се е възползвал от тях, съдилищата до голяма степен уважават искането му именно на базата на аргументи относно пропорционалността на мярката, въпреки че необходимостта да бъдат запорирани, съответно възбранени активите му не е истински изчезнала, докато не става ясно, че прокуратурата няма да обжалва присъдата на Окръжен съд Хасково от март 2016 г. Обезпечителните мерки, макар да са попречили на жалбоподателя да тегли парите по банковите си сметки, не са му попречили напълно да използва недвижимите си имоти - например да ги отдаде под наем. И накрая, не може да се пренебрегне фактът, че обезпечителните мерки спрямо активите на съпругата му са отменени още през юли 2009 г., което е предоставило възможност на семейството да ги използва за покриване на разходите си за живот.

89.    Жалбоподателите твърдят, че имуществото, защитено от конфискация или налагане на глоба – това, което е, необходимо за разходите на семейството за една година - не може законно да бъде запорирано или възбранено. Освен това, когато решава да издаде обезпечителна заповед, Окръжният съд Хасково не проверява обосноваността на подозрението срещу жалбоподателя, а просто преценява, дали срещу него са повдигнати обвинения. Наличните гаранции също са недостатъчни. Обжалванията срещу налагането на обезпечение и молбите за отмяната му се разглеждат единствено по документи. До тълкувателното решение на Върховния касационен съд през 2012 г. при разглеждане на такива дела не се изисква от съдилищата да проверяват наличието на обосновано подозрение и те ограничават преценката си до формални критерии. Нито има ограничение за продължителността на мярката по време на съдебната фаза на производството. През 2009 г. компетентните съдилища пренебрегват аргументите, свързани с увреждането на сина на жалбоподателите, които вместо това би трябвало да се разглеждат като убедителни, и с необходимостта да се оставят на жалбоподателя достатъчно необременени средства, за да покрие разходите за живот на семейството си. Съдилищата преценяват пропорционалността на мярката в светлината на тези фактори и продължителността на наказателното производство едва в края на 2013 г. и началото на 2014 г.

2.  Преценката на Съда

90.    Не е спорно, че налагането на обезпечение по отношение на активите на жалбоподателя представлява намеса в неговото имущество.

91.    Съгласно практиката на Съда в тази област, блокирането на активи в рамките на наказателни производства с оглед запазването им за посрещане на потенциална финансова санкция подлежи на разглеждане по член 1, параграф 2 от Протокол № 1, който, наред с другото, позволява на държавите да контролират използването на имущество, за да обезпечи заплащането на санкции (виж Andrews v. the United Kingdom (dec.), no. 49584/99, 26 септември 2002 г.; Forminster Enterprises Limited v. the Czech Republic, no. 38238/04, § 63, 9 октомври 2008 г.; BENet Praha, spol. s r.o., цитиран по-горе, § 92; Rafig Aliyev v. Azerbaijan, no. 45875/06, § 118, 6 декември 2011 г.; Radu v. Romania (dec.), no. 484/08, § 19, 3 септември 2013 г.; Hábenczius v. Hungary, no. 44473/06, § 28, 21 октомври 2014 г.; Džinić, цитиран по-горе, § 60; Piras v. San Marino (dec.), no. 27803/16, § 49, 27 юни 2017 г.; and Uzan and Others v. Turkey, no. 19620/05 и 3 други, § 194, 5 март 2019 г.).

92.    Нищо не подсказва, че обезпечителната заповед е незаконна от гледна точка на българското право. Тя се основава на член 72 от Наказателнопроцесуалния кодекс (виж параграфи 17 и 48 по-горе), който позволява на компетентния съд да предприеме мерки, за да гарантира, че глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата, които могат да бъдат постановени в наказателното производство, ще бъдат удовлетворени. Противно на твърдението на жалбоподателя, не изглежда, че българското законодателство, както в момента се тълкува от съдилищата, забранява налагането на обезпечителни мерки по отношение на активи, защитени от конфискация или събиране на глоба (вж. параграф 46 по-горе).

93.    Нищо не предполага, че приложимите правила не са достатъчно достъпни или предвидими. Въпросът дали те предоставят достатъчно гаранции срещу произволна или непропорционална намеса ще бъде разгледан по-долу, в частта относно пропорционалността.

94.    Мярката има за цел да гарантира, че разглежданите активи ще останат на разположение, за да удовлетворят евентуална глоба, конфискация или отнемане в полза на държавата; по този начин тя преследва легитимна цел в общ интерес (виж Džinić, §§ 65-66; Radu, § 25; и Piras, § 54, всички цитирани по-горе, и, във връзка с гражданско производство, JGK Statyba Ltd and Guselnikovas v. Lithuania, no. 3330/12, §§ 123-26 и 136, 5 ноември 2013 г.).

95.    Основният въпрос е дали има разумна връзка на пропорционалност между тази цел и средствата, използвани за нейното постигане.

96.    Запорирането и възбраняването на активи в рамките на наказателни производства с оглед това да бъдат на разположение за удовлетворяване на евентуална конфискация, отнемане или глоба само по себе си не подлежи на критика (виж Džinić, § 68, и Uzan and Others, § 204, и двата цитирани по-горе). Но тъй като носи в себе си риск от неоправдано ограничаване на способността на лицата, които имат права върху тези активи, свободно да се разпореждат с тях, тази мярка трябва да е придружена с достатъчно процедурни гаранции, че не е произволна или непропорционална (пак там, както и Piras, цитиран по-горе, § 55). Наличните процедури като цяло трябва да предоставят на засегнатите от обезпечителната мярка разумна възможност да представят случая си пред компетентните органи, които да могат да преценят справедливия баланс между конкуриращите се в случая интереси (виж Piras, § 55, and Uzan and Others, § 214, и двата цитирани по-горе).

97.    След това трябва да се провери дали съответните процедури, разглеждани като цяло, отговарят на това изискване.

98.    В България, както често е положението в други договарящи държави (виж, например, Andrews, and Džinić, § 36, и двата цитирани по-горе), обезпечителните заповеди се издават без уведомление до обвиняемия или на другите засегнати от тях лица (виж параграф 54 по-горе). Това само по себе си не повдига въпрос по отношение на гаранциите (виж Nedyalkov and Others v. Bulgaria (dec.), no. 663/11, § 117, 10 септември 2013 г., когато въпросът е анализиран съгласно член 6 § 1 от Конвенцията). В същото време, като се има предвид неспорният характер на производството, потенциалните последици на обезпечителната заповед и фактът, че тя влиза в сила незабавно  без обжалването срещу нея да има суспензивен ефект (виж раздел 55 in fine по-горе), във всеки отделен случай се изисква внимателно разглеждане на молбата за налагане на обезпечение.

99.    Съгласно българското законодателство, обезпечението, след като бъде наложено и съобщена, може да бъде оспорено чрез обжалване или молба да бъде отменена (виж параграфи 55 и 56 по-горе). С оглед констатацията, че доколкото е относимо в случая, в началото не е имало съществена разлика между тези две процедури по начина, по който са приложени от националните съдилища в разглежданото дело (вж. параграф 82 по-горе), анализът тук може да се ограничи до втората, която жалбоподателят провежда пред две съдебни инстанции (вж. параграфи 20-26 по-горе).

100.  На първа инстанция тези производства се водят единствено по документи, но при обжалване съществува възможност за открито заседание (вж. параграф 56 по-горе). Няма данни, че жалбоподателят е поискал устно изслушване и не може да се предположи, че искане в този смисъл неизбежно би било отхвърлено (виж Nedyalkov and Others, цитиран по-горе, § 118). Нито има в случая проблем по отношение на състезателния характер на производството, тъй като прокуратурата не изразява становища в отговор на молбата и жалбата на жалбоподателя (виж параграфи 23 и 25 in fine по-горе). Във всеки случай процедурните изисквания, произтичащи от член 1 от Протокол № 1, не са непременно същите като тези, залегнали в член 6 § 1 от Конвенцията (виж Saccoccia v. Austria, no. 69917/01, § 89, 18 декември 2008 г.). Нищо не подсказва, че липсата на открито заседание е попречило на жалбоподателя адекватно да изложи случая си пред компетентните съдилища.

101.  Жалбоподателят критикува съда, издал обезпечителната заповед, че не е проверил дали е имало обосновано подозрение срещу него. Вярно е, че по онова време съдебната практика на българските съдилища по въпроса все още не е без противоречива и че когато взима решение да издаде заповедта, компетентният съд не се занимава с този въпрос (вж. параграфи 17 и 49 по-горе). Също така е вярно, че, както е отбелязано от Върховния касационен съд при последващото му тълкувателно решение, в контекста на съществуващата законодателна схема това е ключова предпазна мярка срещу неоправдана намеса в имуществото (вж. параграф 50 по-горе). Жалбоподателят обаче не е засегнат от този пропуск, тъй като в неговия случай въпросът не е спорен. В действителност, когато обжалва налагането на обезпечението заповед и иска отмяната му, той не навежда мотива, че обвиненията срещу него са необосновани (вж. параграфи 18, 22, 25, 27 и 30 по-горе). Като се има предвид, че съдебната практика на българските съдилища по този въпрос е неутвърдена по онова време, не може да се предположи, че този аргумент би бил приет за маловажен. В производството, произтичащо от индивидуална жалба, задачата на Съда не се състои в абстрактен преглед на вътрешното законодателство, а в решаването дали начинът, по който то е приложено спрямо жалбоподателя, води до нарушение на Конвенцията или на нейните протоколи (виж, сред другите източници, Perinçek v. Switzerland [GC], no. 27510/08, § 136, ЕСПЧ 2015 (извадки); Piras, цитиран по-горе, § 61; и Uzan and Others, цитиран по-горе, § 198).

102.  Не възниква и въпрос по отношение на обхвата на обезпечителната заповед. В случай, че жалбоподателят бе признат за виновен, е било възможно да бъде постановена конфискация на цялото му имущество и отнемане на всички доходи, получени от престъплението, за което е обвинен, поради което стойността на наложените обезпечения не надвишава размера на наказанието, което съдът би могъл да му наложи. (сравнено с Piras, § 56, и в контраст с Džinić, §§ 70-80, и двата цитирани по-горе).

103.  Има обаче едно отношение, в което разглеждането на първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателя не отговаря на изискванията на член 1 от Протокол № 1. При първото искане да бъдат вдигнати мерките, жалбоподателят посочва, че се нуждае от свободен достъп поне до някои средства, за да може да посреща медицинските разходи на своя син с увреждания (виж параграф 22 по-горе). Нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд, разглеждащи искането му, се занимават с този аргумент, който потенциално има решаващо значение за пропорционалността на запорирането и възбраняването на цялото имущество на жалбоподателя. Въпреки че аргументът не е много конкретен – жалбоподателят не предоставя информация на съдилищата каква сума му е необходима за тези разходи, нито предоставя доказателства или подробности в подкрепа на твърдението си, че няма други източници на доходи – остава фактът, че този аргумент е изрично повдигнат и е от съществено значение. Вярно е също така, че жалбоподателят не повдига отново аргумента при обжалването. Но в своята въззивна жалба той заявява, че напълно поддържа първоначалните си аргументи (вж. параграф 25 по-горе). Краткото изявление на Апелативен съд Пловдив, че аргументът е неотносим (вж. параграф 26 in fine по-горе) не е изненадващо с оглед липсата на законови разпоредби, обхващащи подобни ситуации (вж. параграф 46 по-горе). Това отсъствие е още по-фрапиращо, когато се съпостави с изричните разпоредби в Наказателния кодекс, които защитават от конфискация или събиране на глоба средствата, необходими на осъдения и неговото семейство за издръжка за една година (вж. параграфи 44 и 45 по-горе). Това трудно може да се помири с необходимостта да се предоставят на засегнатите от такива мерки процедури, които дават възможност за постигане на справедлив баланс между техните права и обществения интерес (виж параграф 95 по-горе, и, mutatis mutandis, Paulet, цитиран по-горе, §§ 67-68). Дори, когато наскоро приема законодателство в тясно свързана област, българският законодател признава необходимостта да се съобразяват подобни въпроси: закон от 2005 г., предвиждащ отнемането на доходи от престъпления чрез производство пред гражданските съдилища, изрично предвижда възможност за разрешаване на плащания от активи, върху които е наложено обезпечение с оглед тяхното отнемане, ако това е необходимо за медицинско лечение или други хуманитарни нужди (виж Nedyalkov and Others, цитиран по-горе, § 56).

104.  Пропускът на съдилищата да разгледат доводите на жалбоподателя изглежда, в случая, не му повлиява съществено, тъй като Апелативен съд Пловдив едновременно решава по други причини да отмени обезпеченията върху половината от първоначалните активи, принадлежали на съпругата му (виж параграф 26 по-горе). Общата сума пари в запорираните банкови сметки към момента на обезпечителната заповед (вж. параграф 17 in fine по-горе) не е пренебрежима и жалбоподателите не представят никакви доказателства за конкретната сума пари, която им трябва, за да се грижат за сина си с увреждания. Но това само по себе си не може да повлияе на горния анализ, тъй като националните съдилища са били задължени да се убедят, че налагането на обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателя няма да му причини повече вреда от тази, която неизбежно произтича от подобни мерки.  Съдът, позовавайки се на собствената си практика, подчертава,  че макар всяко изземване да води до вреда, действителните щети, понесени от засегнатите, не трябва да бъдат по-големи от тези, които са неизбежни, за да са съвместими с член 1 от Протокол № 1  (виж Borzhonov, § 61; Džinić, § 68 in fine; и Piras, § 55 in fine,всички цитирани по-горе).

105.  Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

106.  Жалбоподателите се оплакват освен това, че не са имали ефективно средство за защита във връзка с оплакванията си по член 1 от Протокол № 1. Те се позовават на член 13 от Конвенцията, който гласи:

“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

A. Становищата на страните

107.  Правителството твърди, че нито един от двамата жалбоподатели не е имал защитими твърдения за нарушение на член 1 от Протокол № 1 и че във всеки случай те са имали ефективни средства за защита по отношение на наложените върху техните активи обезпечения. В подкрепа на това твърдение правителството повторя аргументите, които изказва по отношение на изчерпването на вътрешноправните средства за защита. Те продължават, като посочват във връзка с възможността жалбоподателят да предяви иск за обезщетение по член 49 от Закона от 1950 г., че само незаконни мерки за контрол на собствеността предпоставят обезщетение, докато нищо не предполага, че това е било така по отношение на жалбоподателя, за разлика от положението на съпругата му. Във всеки случай той би могъл да поиска обезщетение за продължителността на блокирането на имуществото му, което е резултат от продължителността на наказателното производство срещу него, чрез искане за обезщетение съгласно специалната процедура за обезщетяване във връзка с неразумна продължителност на съдебни производства, въведена през 2012 г.

108.  Жалбоподателите повтарят твърдението си, че не са имали ефективни средства за защита по отношение на блокирането на своите активи. Според тях искането за обезщетение във връзка с продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя би се отнасяло само до продължителността на производството като такова, а не до продължителността на съпътстващите ограничения на неговите права на собственост.

Б.  Преценката на Съда

109.  Жалбоподателката успява успешно да оспори налагането на обезпечителни мерки върху  имуществото си като незаконно и след това да получи обезщетение в това отношение, което Съдът намери за достатъчно, за да компенсира претърпените от нея вреди и така да ѝ отнеме статута на „жертва“ (вж. параграфи 65- 74 по-горе). Следователно тя не може основателно да твърди, че не е разполагала с ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на оплакването ѝ по член 1 от Протокол № 1. Жалбата ѝ по член 13 от Конвенцията е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с Член 35 §§ 3 (а) и 4.

110.  Жалбоподателят, от своя страна, е имал на разположение очевидно ефективно средство за защита по отношение на продължаващото блокиране на активите си, но прибягва до него – успешно – почти четири години след налагането на обезпечителните мерки (вж. Параграфи 85-86 по-горе). Следователно тази част от оплакването му по член 13 от Конвенцията е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 §§ 3 (а) и 4 (сравнете с İçyer v. Turkey (dec.), no. 18888/02, §§ 90-91, ECПЧ 2006-I).

111.  Що се отнася до средствата за защита, чрез които жалбоподателят би могъл да оспори първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху неговите активи, тяхната ефективност е взета предвид при анализа на основателността на оплакването му по член 1 от Протокол № 1 (виж параграфи 97-104 по-горе). Въпреки че частта от жалбата му по член 13 от Конвенцията, свързана с тези средства за правна защита, е свързана с тази по член 1 от Протокол № 1 и следователно трябва също да бъде обявена за допустима, не е необходимо тези средства за защита да се разглеждат и в контекста на член 13 (виж, mutatis mutandis, Džinić, цитиран по-горе, § 82; C.M. v. France (dec.), no. 28078/95, ECHR 2001-VII; и G.I.E.M. S.R.L. and Others v. Italy [GC], nos. 1828/06 и 2 други, § 309, 28 юни 2018 г.).

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

112.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреда

1.  Претенции на жалбоподателите и коментарите на правителството по тях

113.  Жалбоподателят претендира 20 000 Евро за вредите, които твърди, че е претърпял в резултат на продължителното блокиране на активите си. Той посочва, че през целия период, през който са били наложени обезпечителни мерки, му е било забранено да тегли дори минималните средства, защитени по силата на закона от конфискация или налагане на глоба, и че през първите девет месеца той не е бил в състояние да разчита дори на половината от семейните средства, принадлежащи на съпругата му (жалбоподателката), тъй като през това време и те са били блокирани. Жалбоподателят не уточнява, дали искът му е свързан с имуществени или неимуществени вреди и не представя документи в негова подкрепа.

114.  От своя страна, жалбоподателката претендира 10 000 Евро във връзка със стреса, за който се твърди, че е причинен от първоначалното налагане на обезпечителни мерки на половината от семейните активи и произтичащата от това невъзможност да се грижи за своя син с увреждания. Тя твърди, че присъденото на национално ниво обезщетение, което е получила или би могла да получи, не е достатъчно за компенсиране на тази вреда. Тя също не представя документи в подкрепа на искането си.

115.  Правителството отбелязва, че никой от жалбоподателите не уточнява, дали техните искове се отнасят до имуществени или неимуществени вреди и не представят документи в подкрепа на исковете. Според тях исканията са прекомерни и по-ниски суми или дори самото констатиране на нарушение би представлявало достатъчно справедливо обезщетение.

2.  Преценката на Съда

116.  Съгласно условията на член 41 от Конвенцията, Съдът може да присъди справедливо обезщетение на жалбоподателя само ако „установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея“ по отношение на този жалбоподател (виж, mutatis mutandis, Neumeister v. Austria (Article 50), 7 май 1974 г., § 30, Серия A no. 17, и De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium (Article 50), 10 март 1972 г., § 21 (i), Серия A no. 14), и след това също установи, че вредата, за която се твърди да е била понесена от този жалбоподател, произтича от това конкретно нарушение. В този случай не са направени подобни констатации във връзка с жалбоподателката, като всичките ѝ оплаквания са обявени за недопустими (вж. параграфи 4 и 74 по-горе). От това следва, че претенция ѝ за обезщетение трябва да бъде отхвърлена.

117.  За разлика от това, жалбоподателят, по отношение на когото Съдът е установил нарушение на член 1 от Протокол № 1, има право на присъждане на справедливо обезщетение. С оглед начина, по който е направил искането си и липсата на каквито и да било подкрепящи документи, то трябва да се разглежда само като такова за обезщетение по отношение на неимуществените вреди.

118.  Установеното нарушение по отношение на жалбоподателя се отнася само до първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху неговите активи, а не до целия период, през който те са останали възбранени и запорирани, и следователно не са били на негово разположение (вж. Параграфи  86 и 87 по-горе). Нарушението също така има чисто процедурен характер, тъй като се основава единствено на неуспеха на националните съдилища да преразгледат надлежно пропорционалността на първоначалното налагане на обезпечителни мерки в светлината на основен аргумент, повдигнат от жалбоподателя (виж параграфи 102 и 103 по-горе, и сравни с Paulet, цитиран по-горе, § 73). Всяка мъка и неудовлетвореност, преживени от него поради липсата на такова преразглеждане, може да бъде обезщетена с присъждането на 1 250 Евро.

Б.  Разходи и разноски

1.  Претенции на жалбоподателите и коментарите на правителството по тях

119.  Жалбоподателите искат възстановяване на:

а) 1500 Евро, за които се твърди, че са направени от двамата за изплащане на хонорара на адвоката за тяхното процесуално представителство пред Съда;

(б) 368 Евро, за които се твърди, че са направени от жалбоподателката за изплащане на хонорара на адвоката за касационното обжалване в първото производство по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. (виж параграф 36 по-горе); и

в) 500 български лева, за които се твърди, че са направени отново от двамата жалбоподатели за превод на техните бележки и претенции.

120.  В подкрепа на тези искове жалбоподателите представят две споразумения за хонорари, първото между тях и техния процесуален представител в производството пред Съда, а второто между жалбоподателката и нейния процесуален представител в производството пред Върховния касационен съд. При по-късно подаване на превода на английски на своите бележки и претенции жалбоподателите прилагат към тях фактура за преводачески услуги.

121.  Правителството твърди, че искът по отношение на таксите на адвоката за производството пред Съда е прекомерен. От своя страна, хонорарът на адвоката за касационната фаза на първото производство по член 49 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. не е бил необходим разход, тъй като това производство не е било насочено срещу надлежния ответник. Що се отнася до искането по отношение на разходите за превод, не са приложени никакви подкрепящи документи в рамките на срока, определен за подаване на бележките и претенциите на жалбоподателите на български език, и не е било поискано удължаване на срока във връзка с това.

2.  Преценката на Съда

122.  Както вече беше отбелязано в параграф 116 по-горе, в този случай Съдът не е компетентен да постанови решение по член 41 от Конвенцията по отношение на жалбоподателката. Нейните искания, свързани с а) таксите за адвокат за касационната фаза на първото производство по член 49 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г., и (б) нейният дял от направените разноски за производството пред този Съд следователно трябва да бъдат отхвърлени.

123.  За разлика от това, жалбоподателят, по отношение на когото Съдът е установил нарушение на член 1 от Протокол № 1, според установената съдебна практика на Съда има право на възстановяване на разноските му, но само доколкото те са били направени действително, били са необходими и са разумни по размер.

124.  С оглед на последния аргумент на правителството е необходимо, преди да се разгледат тези въпроси, първо да се определи дали фактурата, обосноваваща претенцията за разходи за превод, е подадена в срока, определен в правило 60 § 2 от Правилника на съда. Съгласно условията на тази разпоредба, жалбоподателите трябва да представят документите в подкрепа на своите искове в рамките на срока, определен за представяне на становището им по същество, освен ако председателят на камарата не постанови друго. В този случай, в съответствие с обичайната практика на Съда и, доколкото е възможно, съгласно член 34, параграф 3, буква а) от Правилника, председателят предостави на жалбоподателите възможност да подадат - и те подават - своите бележки относно допустимостта и основателността и техните искания първо на български език, а след това, в рамките на допълнителен срок от четири седмици, и в превод на английски. Фактурата за преводачески услуги е приложена към английския превод. При тези обстоятелства не може да се приеме, че е представена извън срока.

125.  Следващият въпрос е дали разходите и разноските, заявени от жалбоподателя, са били действително направени и необходими, и дали  са разумни по размер. Отхвърлянето на много от оплакванията му като недопустими (вж. параграфи 4 и 86 по-горе) изисква известно намаляване (вж. наред с други източници, Glass v. the United Kingdom, no. 61827/00, § 91, ECПЧ 2004‑II; International Bank for Commerce and Development AD and Others v. Bulgaria, no. 7031/05, § 169, 2 юни 2016 г.; и Posevini v. Bulgaria, no. 63638/14, § 100, 19 януари 2017 г.; вж. също параграф 17 от Практически указания по претенциите за справедливо обезщетение). Освен това 1500 Евро, направени за адвокатски хонорари за производството пред Съда, и 500 лева за превод на становищата и исковете, според материалите, представени от жалбоподателите, са били поети съвместно от двамата. При липсата на каквато и да е индикация за начина, по който са ги разпределили помежду си, трябва да се счита, че всеки е поел половината.

126.  С оглед на всичко това и на материалите, с които Съдът разполага, е уместно да се присъдят на жалбоподателя 700 Евро, плюс всеки данък, който може да му се начисли.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ, ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява оплакванията на жалбоподателят по член 1 от Протокол № 1 и член 13 от Конвенцията, доколкото се отнасят до първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху активите му, за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 по отношение на жалбоподателя;

3.  Приема, че не е необходимо да се разглежда оплакването на жалбоподателя по член 13 от Конвенцията по отношение на средствата за защита, чрез които той е могъл да оспори първоначалното налагане на обезпечителни мерки върху неговите активи;

4.  Приема,

(a)  че държавата-ответник трябва да плати на жалбоподателя в рамките на три месеца от датата, на която съдебното решение стане окончателно в съответствие с член 44, параграф 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата-ответник по курса, приложим към датата на плащане:

(i)  1,250 Евро (хиляда двеста и петдесет евро), плюс всеки данък, който може да бъде изискуем, по отношение на неимуществени вреди;

(ii)  700 Евро (седемстотин евро), плюс всеки данък, който може да бъде изискуем от жалбоподателя, по отношение на разходите и разноските;

(b)  че от изтичането на горепосочените три месеца до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската Централна Банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 7 ноември 2019 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердайк,                                              Анжелика Нусбергер
      Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 7.11.2019 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-197266