Номер на жалба: 23614/20

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот

По делото Ю.П. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в комитет състоящ се от:

          Тим Айке, председател,
          Фарси Вехабович,
          Пер Пастор Виланова, съдии,
и на Илзе Фрайвирт, зам.-секретар на отделение,

Предвид:

жалбата (№ 23614/20) подадена срещу Република България и въз основа на която гражданин на тази държава, Г-жа Ю.П.. (« жалбоподателката »), родена през 2001 г. и живуща в Ботевград, представлявана от адв. И. Савова, адвокат в София, сезира Съда на 5 юни 2020 на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“),

решението българското правителство (« Правителството »), представлявано от неговия агент, Г-жа Б. Симеонова, от Министерството на правосъдието, да бъде уведомено за жалбата,,

решението да не бъде разкрита самоличността на жалбоподателката,

становищата на страните,

становищата получени от Европейския център за правата на ромите, на който зам.-председателят на отделението е разрешил участие като трета страна,

След разисквания в закрито заседание на  26 април 2022 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата засяга, по смисъла на чл. 3 и 8 от Конвенцията, ефективния характер на воденото разследване по твърденията на жалбоподателката за изнасилване.

2.  Жалбоподателката е от ромски произход. На 20 май, 2015 г., когато тя е на възраст тринадесет години и единадесет месеца, нейната майка подава жалба в полицията, твърдейки, че дъщеря й е била жертва неколкократно през предходните дни и седмици, на изнасилвания извършени от четирима мъже от квартала. В същия ден лицата, посочени от жалбоподателката, са разпитани от полицията, техните жилища са обискирани и са събрани доказателства. На 21 май 2015 г., прокурор от Софийска окръжна прокуратура констатира, че първоначалните процесуално-следствени действия не позволяват да се счита, че е имало принуда  и че поради това фактите не биха могли да се квалифицират като изнасилване (чл.  152 на Наказателния кодекс), а като сексуално посегателство над лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст (чл. 151 от Наказателния кодекс). Той изпраща досъдебното производство на Районна прокуратура Ботевград, която е компетентна да разследва този вид престъпление.

3.  На 10 юли 2015 г., след разпит на още свидетели, районната прокуратура изпраща досъдебното производство на окръжната прокуратура, считайки, че е имало принуда или възползване от безпомощно състояние, следователно изнасилване.

4.   Впоследствие са проведени множество следствени действия, а именно нови разпити на всички замесени и на няколко свидетели, медицински и психолого-психиатрични експертизи на жалбоподателката и на четиримата заподозрени, сравнителни биологични анализи и ДНК експертиза. Жалбоподателката е разпитвана неколкокртано в присъствието на педагог от детска педагогическа стая за непълнолетни. Четиримата заподозрени отричат обвиненията в изнасилване, но един от тях признава, че е имал ненасилствени сексуални отношения със жалбоподателката към края на месец април 2015 г.

5.    На 25 септември 2017 г., окръжният прокурор констатира, че събраните свидетелски показания са противоречиви и че направените експертизи не позволяват да се заключи със сигурност, че е имало сексуален контакт, още по-малко по принуда, на датите посочени от жалбоподателката. Той отбелязва също, че съгласно заключенията на психологическите експертизи, жалбоподателката е била в състояние да различава укоримо поведение и да окаже съпротива; тя освен това се е поддавала на влияние и е можела да променя своите отговори в зависимост от събеседника. Прокурорът отбелязва, че от разследването става ясно, че момичето е  имало сексуални отношения през април или май 2015 г., което може да съставлява престъпление сексуално посегателство над малолетно лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст и изпраща досъдебното производство на районната  прокуратура, която е компетентна да разследва това престъпление.

6.  На 15 декември 2017 г., разследващият пристъпва към предявяване на разследването на жалбоподателката и нейният адвокат иска да бъдат открити нови свидетели. На 16 февруари 2018 г., разследващият констатира, че не е идентифициран нито един нов свидетел и отново им предявява разследването. Адвокатката на жалбоподателката иска четиримата заподозрени да бъдат привлечени в качеството на обвиняеми за изнасилване или, алтернативно, за сексуално посегателство.

7.  На 26 юни 2018 г., районният прокурор констатира, че въпреки проведеното разследване, извършителите на престъплението изнасилване не са идентифицирани и на това основание решава да спре производството. Това постановление е оставено в сила от районния съд на 8 октомври 2019, който потвърждава, че фактите относно изнасилването не са установени въпреки пълнотата на проведеното разследване и че е необходимо да се продължи разследването, за да бъдат идентифицирани извършителите. Той отбелязва също, че разследването е разкрило факти относно сексуално посегателство над лице, ненавършило под четиринадесетгодишна възраст.

8.   Вследствие на жалба, подадена на по-късен етап от жалбоподателката, на 19 юни 2020 г., районната прокуратура отказва да възобнови производството като констатира, че нито един нов заподозрян или свидетел не са идентифицирани.

ПРЕЦЕНКА НА СЪДА

ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 и 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A.    Относно допустимостта

9.  Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в четири аспекта. Доколкото то твърди, първо, че националното производство е все още висящо и че поради това жалбата е преждевременна и, второ, че жалбоподателката е трябвало да подаде нова жалба срещу отказа на прокуратурата да възобнови разследването, Съдът счита, че тези въпроси са свързани със същността на оплакването относно ефективния характер на разследването и трябва да бъдат присъединени към разглеждането по същество на това оплакване (вж., mutatis mutandis, С.З. срещу България, жалба № 29263/12, § 37, 3 март 2015).

10 Другите два аспекта от възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита следва да се отхвърлят. Относно възможността жалбоподателката да претендира обезщетение за прекомерно дълъг срок на производството в съответствие с чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, Съдът припомня, че той вече е счел, че това средство за защита не е адекватно и ефективно за оплакванията, касаещи спазването на процесуалните задължения, произтичащи от чл. 3 и 8 от Конвенцията (С.З. срещу България, цитирано по-горе, §§ 31-35) и не вижда причина да достигне до друго заключение в случая. Относно въпроса дали жалбоподателката е повдигнала пред националните власти оплакването, което сега поставя в своята жалба, Съдът констатира, че лицето се е оплакало от неефективния характер на разследването и така е повдигнала по същество своите оплаквания в националното производство.

11.  По отношение на възражението на правителството за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, основаващо се на неспазване на шестмесечния срок, Съдът припомня, че неотдвана е преценил, че като се има предвид епидемията от Covid‑19, настъпила през пролетта на 2020 г. и вследствие изключителните ограничителни мерки, наложени от повечето държави-членки, е необходимо в случай, че шестмесечният срок по чл.  35 § 1 на Конвенцията е трябвало да започне да тече или да приключи в периода между 16 март 2020 г. и 15 юни 2020 г.,  да се счита, че по изключение този срок е трябвало да се счита за спрян за период от три календарни месеца  (Saakashvili c. Géorgie (дек.), nos 6232/20 и 22394/20, §§ 52-58, 1ви март 2022). Поради това приемайки, че в конкретния случай определението  на районния съд от 8 октомври 2019 г. трябва да се счита за начало на шестмесечния срок, жалбата, подадена на 5 юни 2020 г. е подадена в предвидения от Конвенцията срок. Поради това повдигнатото възражение следва да бъде отхвърлено.

12.  Като констатира, че тази жалба не е явно необоснована, нито недопустима на друго основание, посочено в чл. 35 от Конвенцията, Съдът я обявява за допустима.

B.    По същество

13.  Съдът препраща към основните принципи в своята практика относно процесуалното задължение, произтичащо от членове 3 и 8 от Конвенцията по начина, по който са изложени в решенията Х и други срещу България [ГК], жалба № 22457/16, §§ 184-190, 2 февруари 2021), Y срещи България (жалба № 41990/18, §§ 80‑83, 20 февруари 2020), и Z срещу България (жалба № 39257/17, §§ 65-69, 28 май 2020).

14.  В настоящия случай безспорно жалбоподателката е сезирала властите със „защитими“ твърдения, че е била жертва на изнасилване, по повод на което властите са били задължени да проведат ефективно разследване. Съдът констатира, че незабавно е започнато разследване и са извършени множество следствени действия (виж параграфи 2‑4 по-горе), така че проведеното разследване изглежда достатъчно задълбочено.

15.  Впрочем, противно на това, което жалбоподателката поддържа, от доказателствата, представени пред Съда не се констатира, че властите са се ограничили до търсене на директни доказателства за физическа принуда или са формулирали по тенденциозен начин техните въпроси. Напротив, с оглед формулировката на техните въпроси и множеството извършени експертизи, изглежда че разследващите са опитвали да установят всички релевантни обстоятелства, касаещи съгласието на жертвата, по-конкретно психологическия профил на последната и този на предполагаемите нападатели (вж., a contrario, M.C. срещу България, жалба № 39272/98, §§ 178-183, CEDH 2003‑XII, и Z срещу България, цитирано по-горе, §§ 74-80). Съдът отбелязва също, в светлината на съображенията, развити от третата страна участник, че жалбоподателката не е поддържала, нито в жалбата си, нито в рамките на националното производство, че твърдените  недостатъци на разследването се дължат на предразсъдъци, свързани с нейния ромски етнос.

16.  Съдът при все това отчита, че ако до септември 2017 г. начинът, по който е провеждано разследването не може да бъде подложен на критика, (параграфи 2-4 по-горе), впоследствие са натрупани значителни забавяния. Така докато окръжният прокурор е отчел в своето постановление от 25 септември 2017 г., че разследването е било пълно, са изминали девет месеца, без да бъде извършено никакво допълнително действие по разследването, преди районният прокурор да вземе решение във връзка с производството (параграф 7 по-горе). Впоследствие изминават над петнадесет месеца преди районният съд да се произнесе по жалбата на жалбоподателката срещу постановлението за спиране на производството (ibidem). Такива забавяния могат очевидно да компрометират ефективния характер на разследването.

17.  Съдът отчита впрочем, че постановлението на окръжната прокуратура от 25 септември 2017 г. заключава липса на достатъчно доказателства в подкрепа на твърденията за изнасилване и решава да препрати делото на районната прокуратура с цел разследване на съвкупление с лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст, позовавайки се очевидно на изявленията на един от заподозрените и на медицинския преглед на момичето, които са показали наличие на предходни сексуални взаимоотношения (параграфи 4-5 по-горе). При тези обстоятелства е парадоксално, че районният прокурор е счел в своето постановление от 26 юни 2018 г. (параграф 7 по-горе), без да са събрани каквито и да са нови доказателства, че е необходимо производството да бъде спряно и да се търсят виновниците за извършеното изнасилване. Освен това, въпреки събраните в течение на разследването доказателства, установяващи сексуално посегателство над малолетно лице, насоките дадени от окръжния прокурор и становищата на адвокатката на жалбоподателката (параграфи 4-6 по-горе), няма никакво заключение по отношение на това деяние, не е образувано наказателно производство и не са предприети никакви действия по разследване.

18.  С оглед на тези съображения, постановлението на районния прокурор, което е потвърдено от съда, не изглежда основано на щателен и обективен анализ на събраните доказателства и изглежда, че е пренебрегната линия на разследване, която е била съвсем очевидна, компрометирайки по този начин ефективността на разследването (да се сравни с М.Н. срещу България, жалба № 3832/06, § 48, 27 ноември 2012, и Y срещу България, горецитирано, § 93). По този начин предприетото наказателно производство се оказва в задънена улица, като жалбоподателката не получава решение по съществото на своята жалба, което тя би могла,  евентуално да оспори пред съда в съответствие с чл. 243 от Наказателно-процесуалния кодекс, като не може също така да очаква и възобновяване на производството при липсата на нова информация (параграф 8 по-горе). Следователно това производство се оказва неспособно да достигне до установяване на фактите и до идентифициране и наказване на виновните лица.

19.  С оглед на изложеното дотук, Съдът счита, че проведеното разследване по случая не отговаря на ефективността, изисквана от чл. 3 и 8 от Конвенцията. Относно възможността жалбоподателката да обжалва, както предлага правителството, отказа за възобновяване на производството от 19 юни 2020 г., Съдът счита, вземайки предвид основанието на прокуратурата да откаже възобновяването, а именно, че не са идентифицирани извършителите на престъплението (параграф 8 по-горе), и при липса на каквато и да е промяна на обстоятелствата, че такава жалба не предлага изгледи за успех, и следователно жалбоподателката не е била задължена да подаде такава. Също така теоретичната възможност властите да възобновят разследването в случай, че бъде разкрит извършител, не позволява да се счита, че разследването е все още висящо и подадената пред Съда жалба е преждевременна (Y срещу България, цитирано по-горе, § 68).

20.  Поради това Съдът отхвърля първите две възражения на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и заключава, че е налице нарушение на чл. 3 и 8 на Конвенцията.

ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ.  41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

21.  Жалбоподателката претендира 20 000 евро (EUR) за претърпени неимуществени вреди и 4 428 евро (EUR) за разходи и разноски, които тя е направила в рамките на националното производство и на производството пред Съда.

22.  Правителството счита тези претенции за прекомерни.

23.  Съдът присъжда на жалбоподателката 7 500 EUR за  неимуществено вреди плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък върху тази сума.

24.  Предвид на документите, с които разполага и своята практика, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателката сумата от 3 000 EUR за всички разходи, плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък върху тази сума. Тази сума ще бъде заплатена по банкова сметка, посочена от адвокатката на жалбоподателката.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО 

1.      Присъединява към разглеждането по същество първите два аспекта от възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството, и го отхвърля;

2.      Обявява жалбата за допустима ;

3.      Постановява, че е налице нарушение на чл. 3 и 8 от Конвенцията ;

4.      Постановява, че,

a)     Държавата ответник следва да заплати на жалбоподателката, в срок от три месеца, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, приложим към датата на изплащането :

i. 7 500 EUR (седем хиляди и петстотин евро), плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък върху тази сума, за неимуществени вреди ;

ii. 3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всяка сума, която може да бъде дължима от жалбоподателката като данък върху тази сума, за разходи и разноски, които да се преведат по сметката, посочена от адвокатката на жалбоподателката ;

б) че от изтичането на гореспоменатия срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.      Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език, след което оповестено писмено на 17 май 2022 г., в изпълнение на чл. 77 §§ 2 и 3 на Правилника.

Изле Фрайвирт                                                               Тим Айке
Зам.-секретар                                                                 Председател

Дата на постановяване: 17.5.2022 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-217255