Номер на жалба: 79709/13

Членове от Конвенцията: (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 79709/13
Йордан Атанасов ЙОРДАНОВ
срещу България

Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), заседаващ на 14 декември 2021 г. като комитет в състав:

          Тим Айке, председател,
          Фарис Вехабович,
          Пере Пастор Виланова, съдии,
и Илзе Фрайвирт, заместник-секретар на отделение,

Като взе предвид:

жалбата (№ 79709/13) срещу България, подадена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 13 декември 2013 г. от българския гражданин Йордан Атанасов Йорданов, роден през 1952 г. и живеещ в Богомилово („жалбоподателят“), представляван от г-н М. Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа Д. Кметова-Мехмед, адвокати, практикуващи в Пловдив;

решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент, г-жа И. Станчева-Чинова, от Министерството на правосъдието, относно оплакването по член 10 от Конвенцията, свързано с осъдително решение срещу жалбоподателя за вреди за клевета и за обявяване на останалата част от жалбата за недопустима; и

становищата на страните;

След като проведе обсъждане, взе следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Основният въпрос в случая е дали е било „необходимо в едно демократично общество“ по смисъла на член 10, параграф 2 от Конвенцията да се търси отговорност от жалбоподателя за вреди по отношение на язвителни твърдения за двама негови бивши работодатели/бизнес партньори и на тяхното дружество, които той е правил в интернет.

2.  В началото на 2009 г. жалбоподателят прекратява отношенията си с две лица, които през 2008 г. са го наели да работи по проекти, свързани с недвижими имоти в дружеството им. Между април и октомври 2009 г. той публикува различни твърдения за тях в интернет. Бившите му работодатели/бизнес партньори (точното естество на отношенията между тях и жалбоподателя остава спорно) завеждат тъжба и искове за обезщетение срещу него, твърдейки че той ги е наклеветил в публикуваните от него твърдения. Първоинстанционният съд оправдава жалбоподателя и отхвърля исковете за обезщетение срещу него. Апелативният съд прекратява наказателното преследване поради изтичане на съответния давностен срок, но продължава да разглежда и частично да допуска исковете за обезщетение за вреди срещу жалбоподателя. Върховният касационен съд потвърждава това решение.

3.  Жалбоподателят се оплаква, че решението на апелативната инстанция, с което е осъден за вреди за клевета, е в нарушение на член 10 от Конвенцията.

ОЦЕНКАТА НА СЪДА

A.    Изявления, за които жалбоподателят е признат за виновен за клевета

4.  Апелативният съд счита, че жалбоподателят носи отговорност за вреди от клевета по отношение на следните изявления, които е направил на управляван от него уебсайт, в имейли, изпратени до многобройни получатели, и в съобщения, публикувани в интернет форуми:

„В момента антихристите М.Д. и Х.Н. преговарят ...“

„Наемат стотици служители и ги карат с лъжливи обещания да им работят без  пари по няколко месеца, а после по няколко месеца им дават по някой  [български] лев, колкото да не умрат от глад ...“

„Хиляди безработни ...  примамени с лъжливи обяви за работа“

„Стотици хиляди лева укрити данъци“

„Стотици хиляди лева от измамени купувачи“

„Последната жалба на г-жа Д. отделя много внимание  на възхвалите на великия общински съветник М.Д. Аз съм на петдесет и седем години и съм работил и общувал  със стотици хора, но никога не съм срещал такова нарцистично, арогантно и злобно, лицемерно, измамно, подло, крадливо и грабливо същество – както казвам „чудо“ – и това е единственото определение, което мога да дам.“

„Основната цел на жалбите на ... срещу мен е да сложат, ако е възможно, ръце върху доказателствата за престъпната си дейност и да ги унищожат или манипулират...“

„... са в неплатежоспособност от началото на месец октомври 2008 г., което ги прави престъпници по реда на чл. 227б от НК [Наказателния кодекс] ...“

B.    Наличие на намеса

5.  Това решение представлява намеса в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване на мнение по член 10 от Конвенцията (вж. Веселинов срещу България, № 3157/16, § 28, 2 май 2019 г.).

6.  Решението обаче не се отнася до предходните жалби на жалбоподателя до прокуратурата срещу предишните му работодатели/бизнес партньори и дружеството им.

C.    Законосъобразност и легитимна цел на намесата

7.  Намесата намира достатъчно основание в чл. 45 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. (вж. Йорданова и Тошев срещу България, № 5126/05, § 40, 2 октомври 2012 г., и Веселинов, цитиран по-горе, § 30). Съдът не следва да оспорва преценката на българските съдилища, която не изглежда произволна - че изявленията на жалбоподателя представляват деликтно поведение, в противоречие с тази разпоредба (вж. цитираните по-горе Йорданова и Тошев, § 41). Следователно намесата е „предвидена от закона“.

8.  Тя ясно цели да защити репутацията и правата на бившите работодатели/бизнес партньори на жалбоподателя.

D.    Необходимост от намесата

9.  Намесата е също така „необходима в едно демократично общество“.

10.  Някои от изказванията, които съдът на втора инстанция намира за клеветнически – „антихристи“, „нарцистични“, „арогантни и злобни“, „лицемерни“, „измамни“, „подли“, „крадливи и грабливи“ и „чудо“ – са оценъчни съждения, докато останалата част, в която жалбоподателят по същество обвинява бившите си бизнес партньори/работодатели в непочтеност, измами и данъчни и престъпления, свързани с несъстоятелността, са фактически твърдения. При тези обстоятелства обаче не е необходимо да се прави разграничение между двете, тъй като според практиката на Съда дори оценъчните съждения трябва да имат някаква фактическа основа (вж. наред с други органи Морис срещу Франция [ГК], № 29369/10, § 126, ЕСПЧ 2015).

11.  Следователно жалбоподателят е бил длъжен да докаже, че изявленията му в тяхната цялост имат някакво фактическо основание. Такива сериозни обвинения обикновено изискват солидна фактическа основа (вж. Румяна Иванова срещу България, № 36207/03, § 64, 14 февруари 2008 г.), особено когато са направени в интернет и по този начин потенциално биха могли да достигнат до неограничен брой хора (вж., mutatis mutandis, Cicad срещу Швейцария, № 17676/09, §§ 59 -60, 7 юни 2016 г.). Но въпреки че е участвал във всички етапи на производството за клевета и е бил представляван от адвокат през цялото време, жалбоподателят явно не е поддържал надлежно, че твърденията му за нечестно и престъпно поведение от страна на бившите му работодатели/бизнес партньори всъщност са верни. Когато обобщават становищата му в решенията си, нито апелативният, нито Върховният касационен съд споменават, че той е направил такива твърдения (вж. № 282 от 07.12.2012 г. по в. н. ч. х. д. № 1277/2012 г., ОС-Стара Загора, и реш. № 143 от 21.06.2013 г. по н. д. № 144/2013 г., ВКС, III н. о.). Нещо повече, апелативният съд изрично отбелязва, че макар и жалбоподателят да е представил множество документи, очевидно с цел да докаже неправомерни действия от страна на своите бивши бизнес партньори/работодатели, той не е изразил никакво становище във връзка с това твърдение и следователно не е необходимо тези доказателства да бъдат ангажирани. Обратно на твърдението на жалбоподателя, това решение не може да се разглежда като фактически необосновано или като произволно. В настоящото производство той също не представя никакви доказателства за съдържанието на писмените или устните си становища пред апелативния и дори пред Върховния касационен съд. Така, нежеланието на тези съдилища да анализират фактическите основания на твърденията му изглежда се дължи по-скоро на начина, по който той е водил делото си, отколкото на процесуалните пречки, които са му били поставени. (обратно - Лакроа (Lacroix) срещу Франция, № 41519/12, § 46, 7 септември 2017 г.), или на неоправдано обременителни изисквания по отношение на доказателствената тежест (отбрано - Касабова срещу България, № 22385/03, § 62, 19 април 2011 г.).

12.  Изискването жалбоподателят да обоснове твърденията си, основано на т.нар. „презумпция за невярност“, само по себе си не противоречи на член 10 от Конвенцията (вж. Касабова, цитирано по-горе, §§ 58-61, с много допълнителни позовавания). Той е имал възможността да се позове на „защитата на истината“, но очевидно не е положил достатъчно усилия за това.

13.  В този случай, който се отнася по-скоро до личен спор, отколкото до политически дебат, горепосочените съображения придобиват особено значение (обратно - Ломбардо (Lombardo) и други срещу Малта, № 7333/06, § 60, 24 април 2007 г.; Дюлдин и Кислов срещу Русия, № 25968/02, § 49, 31 юли 2007 г.; и Маргулев срещу Русия, № 15449/09, § 52, 8 октомври 2019 г.). Следователно, решението, че жалбоподателят носи гражданска отговорност за клевета, може да се разглежда като „необходимо в едно демократично общество“.

14.  С оглед горното е излишно да се преценява дали думите, които жалбоподателят е използвал, за да опише бившите си работодатели/бизнес партньори, са били прекомерни поради това, че са били неоправдано унизителни (вж. mutatis mutandis, Маринова и други срещу България, №№ 33502/07 и 3 други, § 88, 12 юли 2016 г.). Също така не е необходимо да се определя дали бившите му работодатели/ бизнес партньори наистина са добре познати в обществото, поне на местно ниво (сравн. с Розейро Бенто (Roseiro Bento) срещу Португалия, № 29288/02, § 42, 18 април 2006 г., и Koutsoliontos и Pantazis срещу Гърция, №№ 54608/09 и 54590/09, § 45, 22 септември 2015 г. (общински съветници) и с Новая газета срещу Воронеж срещу Русия, № 27570/03, § 46, 21 декември 2010 г. (местен бизнесмен)).

15.  Освен това съдебното решение срещу жалбоподателя не е непропорционално по отношение на  неговите последици. В крайна сметка той е осъден само да плати парично обезщетение; наказателното преследване срещу него е прекратено поради изтичане на съответния давностен срок (сравн. с Веселинов, цитиран по-горе, § 38). Сумите, които той е осъден да плати – 2 000 български лева (равняващи се на 1 023 евро) на единия от бившите си работодатели/бизнес партньори и 1 500 лв. (равняващи се на 767 евро) на другия – също не изглеждат непропорционални. Въпреки че българските съдилища са могли да обосноват по-ясно защо са избрали тези суми, представените от Правителството доказателства – които показват, че а) през ноември 2013 г., около пет месеца след прекратяването на производството за клевета срещу него, жалбоподателят е дарил на сина си парцел от 9 865 кв. м, както и че б) през октомври 2015 г., малко повече от две години след прекратяването на производството, той е закупил апартамент от 106 кв. м, показват, че присъдените обезщетения не са били прекомерно обременяващи спрямо финансовото му състояние.

16.  Нещо повече, жалбоподателят всъщност не е платил тези суми (сравн. с Веселинов, цитирано по-горе, § 38). Въпреки че в края на 2013 г. и двамата му бивши работодатели/бизнес партньори са започнали изпълнителни производства срещу него за заплащане на дължимите суми, това очевидно не се е случило досега. Според изявление от юли 2020 г. на частния съдебен изпълнител, отговарящ за двете производства, по производството, заведено от един от бившите му работодатели/бизнес партньори не са събрани никакви суми от жалбоподателя. В изявлението се посочва също, че това производство е прекратено ex lege през юни 2016 г. поради двегодишно бездействие от страна на  взискателя след последното действие по принудително изпълнение (неуспешна публична продажба), извършено през юни 2014 г. Няма информация за състоянието на изпълнителното производство, заведено от другия работодател/бизнес партньор на жалбоподателя, но няма причина да се предполага, че то е довело до събирането на каквито и да било суми.

17.  Освен това изглежда, че обезщетението за вреди вече не може да бъде търсено от жалбоподателя (обратно - Стийл (Steel) и Морис (Morris) срещу Обединеното кралство, № 68416/01, § 97, ЕСПЧ 2005 - II). Съгласно чл. 117, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. давностният срок за парични вземания в България е пет години и съгласно тълкувателно решение на Върховния касационен съд от 2015 г. (тълковно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ВКС, ОСГТК, т. 10), когато взискател е завел изпълнително производство, този срок започва да тече от последното валидно изпълнително действие (а не от края на производството). Тъй като в случая на жалбоподателя последното действие е извършено през юни 2014 г., изглежда, че давностният срок е изтекъл през юни 2019 г. и че присъденото на един от бившите му работодатели/бизнес партньори обезщетение вече не може да бъде обект на принудително изпълнение. Същото се отнася, a fortiori, и за обезщетението в полза на другия бивш работодател/бизнес партньор – което, при явна липса на каквито и да било действия по принудително изпълнение, изглежда е погасено поради давност дори по-рано.

E.    Заключение

18.  От това следва, че оплакването е явно необосновано и следва да бъде отхвърлена съгласно член 35, §§ 3, буква а) и 4 от Конвенцията.

По тези съображения Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима;

Съставено на английски език и съобщено писмено на 20 януари 2022 г.

           Илзе Фрайвирт                                                      Тим Айке
       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 20.1.2022 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-215446