Номер на жалба: 10843/14

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 10843/14

ДЖИ БИ ЕМ МЕТАЛ ЕООД и НОРЕКС ТК ООД

срещу България

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ на 17 май 2022 г. като комитет, състоящ се от:

          Тим Айке (Tim Eicke), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          ПереПастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Людмила Миланова, и.д. заместник-секретар на отделението,

Като взема предвид:

жалба (№ 10843/14) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) на 30 януари 2014 г. от две български дружества с ограничена отговорност, Джи Ем Би Метал ЕООД и Норекс ТК ООД, създадени съответно през 1992 г. и 1997 г., със седалища в София („дружествата жалбоподатели”), представлявани пред Съда от г-н Г. Добрев и г-н У. Каргел, адвокати, практикуващи съответно в София и Берлин.

решението да се комуникира оплакването относно достъпа до съд и промяната на предназначението на поземлените имоти на дружествата жалбоподатели като „зелена зона” на българското Правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент г-жа И. Недялкова от Министерството на правосъдието, и да се обяви останалата част от жалбата за недопустима;

становищата на страните;

След обсъжадане постановява следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Делото се отнася до градоустройствено планиране, което е ограничило използването на земи, собственост на дружествата жалбоподатели, като се твърди, че това е обезсмислило инвестицията за закупуването им. Двата парцела, разположени в покрайнините на София, са закупени от дружествата жалбоподатели през 1997 г. и 2002 г. Съгласно действащия по това време Общ устройствен план (наричан по-нататък „ОУП”) за София парцелите са предназначени за „нискоетажно строителство”.

2.  През 1997 г. Столичният общински съвет започва процедура по приемане на нов ОУП. Проектът на ОУП е изготвен през 2002 г. и през следващите години е предмет на публично обсъждане с обществеността и неправителствени организации, на съгласуване с други държавни органи и на екологична оценка. Той е окончателно приет през 2006 г.: част от него е одобрена с решение на Министерски съвет от 17 март 2006 г., а друга част е включена в закон, приет от Народното събрание. Двата акта влизат в сила на 28 януари 2007 г. Съгласно новия ОУП около 30 000 квадратни метра от имотите на дружествата жалбоподатели са включени в „зелена зона”, което означава, че върху тях не е разрешено никакво строителство, освен в малък мащаб и с цел отдих.

3.  През 2006 г. и 2007 г. дружествата жалбоподатели се свързват с общинските власти, като изразяват недоволството си от включването на земите им в „зелената зона”, но са информирани, че на този етап промени в проекта на ОУП вече не са възможни.  В началото на 2013 г. дружествата жалбоподатели подават жалба до Върховния административен съд срещу решението на Министерския съвет от 17 март 2006 г. в частта му, отнасяща се до техните имоти. На 2 август 2013 г. жалбата им е обявена за недопустима.

4.  Дружествата жалбоподатели се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1. Освен това те се оплакват по член 6 § 1 от Конвенцията за това, че им е отказан достъп до съд за разглеждане на жалбата им

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I.        Оплакване ПО чл. 1 от Протокол № 1

5.  Правителството твърди, че оплакването по чл. 1 от Протокол № 1 е просрочено, тъй като е подадено извън шестмесечния срок от решението, което трябва да се счита за „окончателно” за целите на чл. 35 § 1 от Конвенцията, по-точно новият ОУП на София, влязъл в сила в началото на 2007 г.

6.  Датата на влизане в сила на ОУП не е спорна, нито пък е спорно, че най-късно през 2006-2007 г. дружествата жалбоподатели са знаели за включването на техните имоти в „зелената зона”. Следователно основният въпрос е дали последващата жалба на дружествата жалбоподатели е имала достатъчни изгледи за успех, които да обосноват заключението, че относимият шестмесечен срок е започнал да тече след окончателното отхвърляне на жалбата им на 2 август 2013 г.

7.  Към дадения момент ОУП не подлежат на съдебен контрол съгласно изричната разпоредба на Закона за устройството на територията от 2001 г.  Според Конституционния съд, който с решение от май 2006 г. констатира, че тази разпоредба е в съответствие с Конституцията, ОУП предоставят общата рамка за градоустройство и не засягат пряко отделни обекти на правото на собственост. Като твърдят, че жалбата им следва да бъде разгледана, дружествата жалбоподатели се позовават на член 9 § 2 от Конвенцията на ООН за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда от 1998 г. („Орхуската конвенция”), който предвижда достъп до правосъдие. Те се позовават и на предходно решение, постановено на 28 септември 2012 г., в което Върховният административен съд е приел за допустима жалба срещу ОУП на малък морски град, подадена от неправителствена организация, която се е позовала на член 9 § 2 от Орхуската конвенция.

8.  Съдът е постановявал, че шестмесечният срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията започва да тече от датата на окончателното решение в процеса на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Трябва обаче да се вземат предвид само нормални и ефективни средства за защита, тъй като жалбоподателят не може да удължава строгото времево ограничение, установено от Конвенцията, чрез опити да подава неуместни или погрешни жалби до органи, които не могат да предложат ефективно удовлетворение (вж. наред с други органи Lopes de Sousa Fernandes v. Portugal [ГК], № 56080/13, §§ 131-32, 19 декември 2017 г.).

9.  В настоящия случай Правителството твърди, че жалбата на дружествата жалбоподатели през 2013 г. е била „очевидно безполезна” и не е могла да осигури удовлетворение на техните оплаквания. Това е така, тъй като националният закон не само изрично забранява съдебния контрол върху ОУП, но това е още по-валидно по отношение на София, тъй като части от нейния ОУП са приети със закон на Народното събрание който не подлежи на оспорване от отделни лица. Освен това разпоредбите на този закон забраняват промяна на предназначението на териториите в „зелената зона” за други цели, което лишава жалбата от основание. Освен това жалбата е подадена седем години след приемането на оспорваното решение. Що се отнася до аргумента на дружествата жалбоподатели по Орхуската конвенция, според Правителството той е явно неуместен, тъй като дружествата жалбоподатели не са потърсили съдебна защита на правото си на адекватна околна среда. Предишното решение на Върховния административен съд, на което те са се позовали, е изолиран случай, който освен това се е отнася до екологични въпроси, повдигнати от неправителствената организация.

10.  Според Съда аргументите на Правителството пораждат сериозни съмнения относно ефективността на вътрешноправното средство за защита, използвано от дружествата жалбоподатели през 2013 г., и дали то е могло да осигури подходящо удовлетворение. Дружествата жалбоподатели обаче не отговарят на тези аргументи; по-специално, в становището си, след като правителството е било уведомено за жалбата, те вече не се позовават на Орхуската конвенция, която на национално ниво е представлявала основният им аргумент за допустимостта на жалбата им.

11.  С оглед на гореизложеното Съдът не вижда причина да заключи, че вътрешноправното средство за защита, използвано от дружествата жалбоподатели през 2013 г., е било ефективно и подходящо; напротив, жалбата им изглежда неподходяща и потенциално неуспешна.

12.  Така, „окончателното решение” по делото за целите на член 35 § 1 от Конвенцията и началният момент на шестмесечния срок е влизането в сила на ОУП на София, който поставя части от парцелите на дружествата жалбоподатели в „зелена зона” и потенциално възпрепятства икономическата им експлоатация. ОУП влиза в сила на 28 януари 2007 г. Дружествата жалбоподатели не са разполагали с ефективни средства за подобряване на положението и не са доказали, че след тази дата са настъпили други обстоятелства от съществено значение; по-конкретно властите не са изразили никакво намерение да променят статута на парцелите, да ги отчуждят или да присъдят какъвто и да е вид обезщетение.

13.  Оплакването по чл. 1 от Протокол № 1, както е посочено по-горе, е подадено през януари 2014 г. Следователно то е просрочено и трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

II.     Оплакване ПО чл. 6 § 1 от Конвенцията

14.  С окончателно решение от 2 август 2013 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата на дружествата жалбоподатели срещу ОУП на София като недопустима. По-конкретно, Съдът посочва, че националното право не предвижда съдебен контрол на ОУП, и намира аргументите на дружествата жалбоподатели, основани на Орхуската конвенция, за неубедителни.

15.  С оглед на анализа по-горе по член 1 от Протокол № 1 и принципите, разработени в съдебна му практика (вж. например Obermeier v. Austria, 28 юни 1990 г., § 68, серия A № 179, и Konkurrenten.no AS v. Norway (опр.), № 47341/15, §§ 46-48, 5 ноември 2019 г.), Съдът констатира, че националните съдилища наистина са разгледали допустимостта на жалбата и са се мотивирали в достатъчна степен. Следователно оплакването относно достъпа до съд е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

По тези съображения Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима;

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 16 юни 2022 г.

Людмила Миланова (Ludmila Milanova)             Тим Айке (Tim Eicke)
   И.д. заместник-секретар                                            Председател

Дата на постановяване: 16.6.2022 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-218085