Номер на жалба: 40026/19

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Ганчеви срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет, състоящ се от:

Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), председател,

Георгиос А. Сергидес (Georgios A. Serghides), 

Йонко Грозев (Yonko Grozev), съдии,

и Олга Чернишова (Olga Chernishova), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 40026/19) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 20 юли 2019 г. от българските граждани г-жа Калинка Илиева Ганчева и г-н Ивайло Димитров Ганчев, родени съответно през 1951 г. и 1987 г. и живущи в гр. Добрич („жалбоподателите“), представлявани от г-жа А. Чобанова, адвокат, практикуващ в гр. София;

решението да се комуникира жалбата на българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието;

становищата на страните;

след като проведе закрито заседание на 15 ноември 2022 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до забавеното предоставяне на обезщетение на жалбоподателите за имота на техните наследодатели, който е бил отчужден през 1983 г. от общинските власти на гр. Добрич за целите на градоустройството. Жалбоподателите е трябвало да бъдат обезщетени с апартамент в сграда, която властите са възнамерявали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са отложени, главно, както изглежда, поради финансови затруднения, които общината е изпитвала.

2. През 2015 г. жалбоподателите изпращат писмо до кмета с молба да получат друг апартамент, както им се полага съгласно националното законодателство. Те отказват предложението на кмета за апартамент, като го намират за неприемливо, и вместо това искат парично обезщетение (вж. за описание на тези процедури Вельов и Димитров с/у България (реш.) [Комитет], № 64570/10, § 16, 20 септември 2016 г., и Копанкови с/у България, №. 48929/12, § 22, 6 септември 2018 г.). Кметът не е отговорил на това искане, а жалбоподателите не са продължили процедурата.         

3. През м. ноември 2019 г. строителните работи са възобновени и според Правителството се е очаквало сградата, в която се намира апартаментa на жалбоподателите, да бъде завършена до 30 ноември 2022 г. Към момента на подаване на последните становища от страните до Съда през м. септември 2022 г. жалбоподателите все още не са получили определения им като обезщетение апартамент, нито каквото и да е алтернативно обезщетение.      

4.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и чл. 13 от Конвенцията за забавянията в производството за обезщетение.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I.         ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

5.  Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакванията единствено по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. например Копанкови срещу България, цитирано по-горе, §§ 26-27).

6.  Делото е от вида, разгледан в „Кирилова и други срещу България“ (№ 42908/98 и 3 други, 9 юни 2005 г.) и многобройни последващи дела, някои от които са цитирани по-долу. В тях са обобщени съответните вътрешноправни разпоредби и приложимите общи принципи относно забавянията в предоставянето на обезщетения за отчужден имот.

A.    Допустимост

7.   Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните и ефективни вътрешноправни средства за защита. Те са предявили иск за обезщетение за увреждане по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (по-нататък наричан „Законът от 1988 г.“), като са поискали обезщетение за вредите, претърпени поради забявянето на предоставянето на дължимия апартамент, но не са заплатили необходимата съдебна такса, след което производството е било прекратено. Правителството твърди, че за разлика от обстоятелствата, които Съдът критикува по делото „Кирилова и други“(цитирано по-горе, §§ 116-119), с оглед на последното развитие на вътрешната съдебна и административна практика практика, въпросното средство за защита понастоящем предлага разумни изгледи за успех.

8. На второ място, Правителството твърди, че като не са информирали Съда за описаното по-горе производство, жалбоподателите са злоупотребили с правото си на индивидуална жалба по чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията.

9. Жалбоподателите не се съгласяват с тези твърдения. По-конкретно, те оспорват ефективността на иска за обезщетение от увреждане по Закона от 1988 г., като твърдят, че националните съдилища имат противоречива практика по този въпрос, а също и че такъв иск може да доведе до присъждане на обезщетение само за забава от пет години преди датата на подаването му, с оглед на съответните национални правила относно давностните срокове.

10.  Макар да взема предвид последната национална съдебна практика, с която се определя обезщетение на ищците по подобни дела, както е представено от Правителството, Съдът отново подчертава, че подобен иск не може пряко да принуди властите да построят и предоставят дължимия апартамент. Искът предоставя единствено обезщетение за забава за ограничен период от време (вж. например Антонови срещу България, № 20827/02, §§ 11-13, 1 октомври 2009 г., където присъденото от съдилищата обезщетение обхваща период до датата на подаване на иска). По този начин, докато дължимият апартамент не бъде предоставен на жалбоподателя, последният е принуден да подава нови искове и да претендира за допълнително обезщетение (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 116; дело Антонови, цитирано по-горе, § 24; и дело Любомир Попов срещу България, № 69855/01, § 105, 7 януари 2010 г.). Следователно искът за обезщетение в разглеждания случай не представлява ефективно средство за защита, което жалбоподателите е трябвало да изчерпят, и неуспехът им да поддържат надлежно заведеното от тях дело не може да доведе до отхвърляне на жалбите им поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 116-119).

11.  Освен това при обстоятелствата по настоящия случай производството по Закона от 1988 г. не се отнася в достатъчна степен до основните разглеждани въпроси, поради което информирането на Съда за неговото образуване и прекратяване не може да се счита за съществено за изхода на жалбата (виж, mutatis mutandis, Анатолий Маринов с/у България, № 26081/17, §§ 30-32, 15 февруари 2022 г.). Следователно Съдът отхвърля възражението на Правителството за злоупотреба с правото на жалба (вж. параграф 8 по-горе).

12. Накрая, Съдът счита, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно тя е обявена за допустима.

Б. По същество

13.  Правото на жалбоподателите да им бъде предоставен апартамент като обезщетение за отчуждения имот на техните наследодатели, е възникнало през 1983 г., като те все още не са получили този апартамент или каквото и да е алтернативно обезщетение (вж. параграф 3 по-горе). Следователно в настоящия случай забавянето възлиза на тридесет години (от влизането в сила на Протокол № 1 към Конвенцията за България през 1992 г. нататък).

14.  Жалбоподателите твърдят, че националните власти са изцяло отговорни за прекомерните забавяния при предоставянето на обезщетението, независимо дали това се дължи на финансови затруднения на общината или на небрежност или пасивно отношение от тяхна страна. Те обясняват, че са отказали алтернативния апартамент, който им е бил предложен, поради неговото състояние и местоположение, и отбелязват, че кметът не е отговорил на последвалото им искане за парично обезщетение.

15.  Правителството твърди, че националните власти са направили активни опити да преодолеят финансовите и логистичните затруднения, за да намерят решение и да изпълнят задължението си да предоставят жилище на жалбоподателите. Финансовото състояние на общината е довело до известно забавяне на производството по предоставяне на обезщетението; въпреки това трудностите са били до голяма степен преодолени и жалбоподателите трябва да получат апартамента си през втората половина на 2022 г. Според Правителството жалбоподателите са отговорни за част от настъпилото забавяне, тъй като не са преследвали активно наличните процедури, за да доведат до приключване на производството на по-ранна дата. По-конкретно, жалбоподателите изрично са отказали да получат обезщетение под формата на друг апартамент, и не са се възползвали от            предвидената във вътрешното право възможност да търсят парично обезщетение.  

16.  Съдът счита, че община Добрич никога не се е отказвала от плановете си да построи сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателите, и активно е търсела финансиране, за да завърши строителството, както отбелязва Правителството. Следователно, въпреки че жалбоподателите не са приели алтернативен апартамент, тъй като са го сметнали за неподходящ, и не са продължили искането за получаване на парично обезщетение (вж. параграф 2 по-горе), те не трябва да бъдат упреквани за решението им да постъпят по този начин и да изчакат построяването на тази сграда (сравни обстоятелствата по делото Басменкова срещу България [Комитет], № 63391/13, §§ 28-30, 6 април 2017 г.; за разлика от това, вж. Угринова срещу България (реш.) [Комитет], № 75025/17, §§ 3-7, 17 май 2022 г., където Съдът констатира, че в определен момент властите са информирали жалбоподателката, че първоначално планираната сграда няма да бъде построена, което означава, че тя е трябвало да прибегне до различни други средства за обезщетение, предлагани ѝ през годините). Следователно неуспехът на жалбоподателите да преследват тези възможности не може да доведе до заключението, че те имат вина за част от забавянето на производството за обезщетение.    

17.  Що се отнася до властите, в настоящия случай не изглежда те да са проявили нежелание да съдействат на жалбоподателите, нито пък да са се противопоставили активно на опита на жалбоподателите да получат полагащия им се апартамент (за разлика от това вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 121; и Добродолска с/у България [Комитет], № 34272/09, § 20, 13 октомври 2016 г.). Въпреки това забавянето, причинено по тяхна вина, не е било надлежно обосновано. По-конкретно, доколкото Правителството се позовава на недостатъчните финансови ресурси на община Добрич, Съдът отново посочва, че това само по себе си не може да оправдае толкова дълго забавяне (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 122). Освен това, дори и да се приеме, че жалбоподателите ще получат полагащия им се апартамент през втората половина на 2022 г. (вж. параграф 15 по-горе), което все още не се е случило (вж. параграф 3 по-горе), остава налице фактът, че в продължение на много години жалбоподателите са били изправени пред несигурност и е трябвало да понесат прекомерна тежест. По този начин, дори и след евентуалното последващо предоставяне на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно чл. 1 от Протокол № 1, не би бил постигнат (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

18.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

19.  Жалбоподателите претендират за неимуществени вреди, без да посочват конкретен размер.

20.  Жалбоподателите претендират за 1 795 евро за разходи и разноски. Това включва 1 660 евро за тяхното процесуално представителство пред Съда и 135 евро за извършен превод. В подкрепа на иска си жалбоподателите представят график за работата, извършена от техния адвокат, и квитанции за сумата, платена за превод. Те искат присъдените по тази точка 415 евро да бъдат изплатени по тяхната банкова сметка, а останалата част да бъде преведена директно по банковата сметка на техния процесуален представител.

212.  Правителството твърди, че всяко присъждане на обезщетение за неимуществени вреди не трябва да надвишава сумите, присъждани в подобни случаи. То оспорва искането на жалбоподателите за възстановяване на сумата за разходи и разноски, като го счита за прекомерно.

22. Съдът, като се произнася по справедливост и като взема предвид обстоятелствата по делото, присъжда съвместно на жалбоподателите 3 000 евро за неимуществени вреди.

23.  Освен това, като се има предвид фактът, че настоящото дело се отнася до повтаряща се жалба и че то е част от група от десет почти идентични жалби, подадени до Съда от жалбоподатели, представлявани от един и същ адвокат, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателите обща сума от 900 евро за покриване на всички възникнали разходи, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени. Съдът приема, че съгласно искането на жалбоподателите 485 евро от тази сума трябва да бъдат изплатени директно по банковата сметка на техния процесуален представител.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

3.      Определя

(a)  Държавата ответник да изплати съвместно на жалбоподателите в срок от три месеца следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на уреждане на спора:

(i) 3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди;

(ii) 900 EUR (деветстотин евро) за разходи и разноски, плюс всички данъци, които могат да им бъдат начислени, от които 485 EUR (четиристотин осемдесет и пет евро) да бъдат платени директно по банковата сметка на техния процесуален представител;

(б) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

4.      Отхвърля останалата част от искането на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 декември 2022 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

          Олга Чернишова                                         Пере Пастор Виланова
        (Olga Chernishova)                                          (Pere Pastor Vilanova)
       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 6.12.2022 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-221255