Номер на жалба: 59667/14

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд

По делото Бойчев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение) в комисия в състав:

          Тим Еике (Tim Eicke), председател,

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),

          Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Людмила Миланова (Ludmila Milanova), заместник-секретар на отделението f.f.,

Предвид жалбата (№ 59667/14) срещу Република България, с която гражданин на същата държава, г-н Ясен Бориславов Бойчев („жалбоподателят“), който е роден през 1964 и живее в гр. София, представляван от г-жа Н. Добрева, адвокат в гр. София, на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) е сезирал Съда на 22 август 2014 г.

Като взе предвид решението да информира за жалбата българското правителство („Правителството“), представлявано от агента си г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието

Като взе предвид становищата на страните,

След разисквания на закрито заседание на 18 октомври 2022 г.,

Постановява следното решение, прието на последната дата:

предмет на делото

1.  От гледна точка на член 6 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1, жалбата се отнася до присъждане на жалбоподателя да заплати разноските за процесуално представителство на насрещната страна в производство за отговорност на държавата, които последният счита за прекомерни. В това производство двете ответни публични институции са представлявани от своите юрисконсулти.

2.  В иск за обезщетение, който завежда срещу Столична община и Министерството на регионалното развитие, жалбоподателят твърди, че поради неправомерно бездействие от страна на тези два органа е станал жертва на злополука, представляваща риск за живота му, и в следствие на това претендира обезщетение в размер на 5 000 български лева ( приблизително 2 500 евро) за неимуществени вреди, както и 305 лева (приблизително 152 евро) за имуществени вреди.

3.  С решение от 17 декември 2012 г. районният съд установява, че властите не са изпълнили законовото си задължение да обезопасят пътното движение и счита, че това нарушение е причинило на жалбоподателя неимуществени вреди, породени от страха и тревогите, които е изпитал. Поради това той осъжда ответните страни да заплатят на жалбоподателя сума в размер на 1000 лв. (приблизително 500 евро), ведно с лихвите върху нея. Освен това той присъжда на жалбоподателя пълната сума, която е поискал за имуществени вреди, както и възстановяване на разходите и разноските в размер на 333,32 лв. (приблизително 167 евро). Накрая, позовавайки се на член 78, алинея 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), който предвижда, че на ответника се възстановяват разноските, съответстващи на отхвърлената част от исковете, съдът осъжда жалбоподателя да заплати на ответните публични институции, за работата, извършена от техните юрисконсулти, обща сума в размер на 459,78 лв. (приблизително 230 евро).

4.  На 23 януари 2013 г. жалбоподателят обжалва решението пред Софийски градски съд. Според него присъдената сума за неимуществени вреди е недостатъчна и, позовавайки се на Станков срещу България (№ 68490/01, 12 юли 2007 г.), той счита, че разходите за процесуално представителство, които трябва да бъдат възстановени, са прекомерни с оглед на предоставеното обезщетение.

5.  С решение от 22 октомври 2013 г. Софийски градски съд потвърждава изцяло решението на първа инстанция. Осен това той осъжда жалбоподателя да възстанови разходите, които са били съответно направени от двете ответни публични институции за представителството им от техните юрисконсулти в производството пред него и които възлизат на 380 лв. (приблизително 160 евро) за всяка от тези институции. От друга страна той не се произнася по аргументите, които жалбоподателят е изложил, за да докаже прекомерността на сумата, която трябва да бъде възстановена във връзка с процесуалното представителство на ответните страни в производството на първа инстанция. Той уточнява, че решението му не подлежи на касационен контрол.

6.  След това жалбоподателят подава искане решението да бъде допълнено и изменено по отношение на разходите и разноските (членове 248 и 250 от ГПК, които предвиждат, че дадено решение по същество може да бъде допълнено или изменено по отношение на разходите и разноските или когато съдът не се е произнесъл по част от исковете). На 26 февруари 2014 г. Софийски градски съд отхвърля това искане. Той счита, че не е компетентен да се произнесе по отношение на разходите и разноските, на които е осъден жалбоподателят на първата инстанция, като счита, че това оплакване, което вече е направено в подкрепа на жалбата, подадена пред втората инстанция, зависи от решението по същество. Освен това съдът потвърждава, че жалбоподателят трябва да възстанови разноските за представителство, които са били направени от насрещната страна на втора инстанция и които съответстват на исковете на жалбоподателя, които са били отхвърлени. Той уточнява и, че решението му подлежи на контрол от Върховния касационен съд (ВКС).

7.  При разглеждане на жалбата, подадена от жалбоподателя срещу това решение, на 13 юни 2014 г. ВКС, произнасяйки се в състав от трима съдии, я обявява за недопустима. На първо място той счита, че трябва да се отбележи, че жалбоподателят е завел два отделни иска – един иск за 5000 лв. за неимуществени вреди и друг иск за имуществени вреди. След това заключава, че нито един от двата иска не е надхвърлил законовия праг от 5000 лв., необходим касационната жалба да бъде приета за допустима. На 22 декември 2014 г. в отделен състав от трима съдии ВКС потвърждава това решение.

ПРЕЦЕНКА НА СЪДА

ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 

8.  На основание член 6 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията жалбоподателят се оплаква от според него прекомерните суми, които е осъден да плати във връзка с възстановяването на разноските за процесуално представителство на ответните страни. Съдът счита за подходящо да разгледа това оплакване единствено от гледна точка на член 6 (Чорбаджийски и Кръстева срещу България, № 54991/10, § 44, 2 април 2020 г., с цитираните в него препратки).

9.  Правителството твърди, че правилото за шест месеца не е спазено. Според него окончателното решение, което трябва да се вземе предвид по това дело, е постановеното на 22 октомври 2013 г. от Софийски градски съд, като счита, че това решение не е подлежало на касационен контрол и че частта му, свързана с разноските, следва да се счита за окончателна на тази дата. В тази връзка Съдът отбелязва, че вече е имал повод да отбележи, че в българското вътрешно законодателство производството за искане на допълване и изменение на съдебно решение относно разходи и разноски предлага на страните по делото шанс да получат преразглеждане на съдебни разноски, наложени от съд (Чорбаджийски и Кръстева, цитирано по-горе, § 50). Той също така отбелязва, че в настоящия случай Софийски градски съд се е произнесъл по същество по отношение на частта от исковете, отнасящи се до възстановяването на разноски за процесуално представителство, направени на втора инстанция (вж. параграф 6 по-горе). При тези обстоятелства Съдът не може да упрекне жалбоподателя, че е използвал това правно средство за защита.

10.  Освен това може да възникне въпрос относно началото на шестмесечния период с оглед на заключенията на ВКС, че исковете на жалбоподателя са недопустими на касационна инстанция (вж. параграф 7 по-горе). Въпреки това, дори да приемем, че датата, която трябва да се вземе предвид при това изчисление, е тази на решението, постановено на 26 февруари 2014 г. от Софийски градски съд, достатъчно е да се отбележи, че жалбата е подадена на 22 август 2014 г., или по-малко от шест месеца след въпросното решение. Следователно Съдът отхвърля възражението на Правителството за закъснение.

11.  Считайки, че това оплакване не е явно необосновано или недопустимо на друго основание, посочено в член 35 от Конвенцията, Съдът го обявява за допустимо.

12.  Общите принципи относно задължението за плащане в контекста на съдебно производство на съдебни такси и/или разноски за процесуално представителство за насрещната страна, включително представителство на държавата от един от нейните агенти, както и въздействието на едно такова задължение върху правото на достъп до съд са посочени в Станков срещу България (№ 68490/01, §§ 50, 52, 54 и 55, 12 юли 2007 г.), Klauz срещу Хърватия 28963/10, §§ 77, 81 84, 86 и 88, 18 юли 2013 г.) и Čolić срещу Хърватия (№ 49083/18, §§ 42-44, 18 ноември 2021 г.). По-конкретно Съдът вече е постановил, че налагането на значителна финансова тежест на страните в края на производството може да доведе до ограничаване на правото им на достъп до съд (вж. Станков, цитирано по-горе, § 54, Klauz, цитирано по-горе, § 77, 18 юли 2013 г., Cindrić и Bešlić срещу Хърватия, № 43, 24 март 2022 г.). Неразумните съдебни разходи могат да породят проблем с достъпа до съд главно в случаи, в които една страна е спечелила по отношение на своя граждански иск по същество, но не и на пълната сума на иска си. В такива случаи трябва да се представят сериозни причини, за да се оправдае фактът, че разходите по производството са били равни или по-големи от паричното обезщетение, присъдено на ищеца по дадено дело (Čolić, цитирано по-горе, § 46).

13.  Връщайки се към настоящия случай, на първо място Съдът отбелязва, че искът на жалбоподателя е приет за основателен, като отговорността на публичните институции, както и настъпването на произшествието и неговата причинно-следствена връзка с претърпените вреди са установени (параграфи 3 и 5 по-горе). Ако е вярно, че на жалбоподателя са предоставени 20% от размера на първоначалния му иск, нищо в преписката и аргументите на Правителството не позволяват да се заключи, че сумата по последния (приблизително 2 500 евро) е „силно преувеличена и нереалистична“ (вж., a contrario, Kupiec срещу Полша, № 16828/02, § 49, 3 февруари 2009 г., за иск, считан за „силно преувеличен и нереалистичен“, Kuczera срещу Полша, № 275/02, § 46, 14 септември , 2010 г., където Съдът счита, че размерът на исканото от жалбоподателя обезщетение е „преувеличен“, и Чорбаджийски и Кръстева, цитирано по-горе, § 62, където Съдът счита, че размерът на исканата сума за обезщетение е доста прекомерен). Съдът отбелязва, че на жалбоподателя е присъдено обезщетение в размер на 500 евро за неимуществени вреди и в същото време е осъден да заплати разноските за представителство на ответната страна в размер на 550 евро, или сума, по-висока от обезщетението, присъдено за неимуществени вреди. Съдът счита, че само сериозни причини могат да оправдаят тази ситуация (вж. параграф 12 по-горе).

14.  В самото начало Съдът отбелязва, че както съдилищата, така и Правителството са се ограничили до обосноваване на посочената ситуация с автоматичния характер на прилагането на закона, свързан с възстановяването на разноските по производството на насрещната страна, без да представят убедителни аргументи по отношение на пропорционалността на тези разходи.

15.  В обобщение, от една страна прилагането на член 78, алинея 3 от ГПК е довело до осъждането на жалбоподателя да възстанови разноските, направени от ответните публични институции за представителството им от юрисконсулти в размер, по-висок от присъденото му обезщетение за претърпените неимуществени вреди. От друга страна, националните съдилища не са извършили никаква оценка на пропорционалността, когато са били помолени да го направят, въз основа на съображения за справедливост, от аргумента на жалбоподателя, основан на решението по делото Станков (цитирано по-горе, вж. също Benghezal, цитирано по-горе, § 47). Съдът счита, че тези обстоятелства са довели до налагане на жалбоподателя на ограничение на правото му на достъп до съд, което е непропорционално на преследваната от закона цел.

16.  Следователно е налице нарушение на член 6 § 1  от Конвенцията.

ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 

17.  Жалбоподателят претендира 1446 лв. (приблизително 723 евро) за имуществените вреди, които счита, че е претърпял в резултат на осъждането му в националното производство да възстанови разноските на насрещната страна, 5000 евро за неимуществени вреди и 3640 евро за разходи и разноски, които твърди, че е направил във връзка с производството пред Съда. Освен това той моли присъдената от Съда сума за разходи и разноски да бъде изплатена директно по банковата сметка на неговия представител.

18.  Правителството счита, че тези претендирани суми са прекомерни.

19.  Съдът присъжда на жалбоподателя еднократна сума в размер на 1500 евро за имуществени и неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума.

20.  Като взе предвид документите, с които разполага, и своята съдебна практика, той счита за разумно да присъди на жалбоподателя сума в размер на 2 000 евро за всички разноски, взети заедно, за производството пред него, плюс всяка сума, която може да бъде дължима от тази сума като данък.

С ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

3.      Приема,

a)     че в срок от три месеца държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателя следните суми, конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на плащането:

i. 1 500 EUR (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума, за имуществени и неимуществени вреди;

ii. 2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума за разноски и разходи, които да се изплатят директно по банковата сметка на представителя на жалбоподателя;

b)     че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта

4.      Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 15 ноември 2022 г. в съответствие с член 77, параграфи 2 и 3 от Правилника на Съда.

Людмила Миланова                                                      Тим Еике
Заместник-секретар f.f.                                                 Председател

Дата на постановяване: 15.11.2022 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-221163