Номер на жалба: 17808/19 и № 36972/19

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (Чл. 14) Дискриминация, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на жилището, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот

По делото Пакетова и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет, състоящ се от:

          Габриеле Куцко-Стадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), председател,

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),

          Юлия Антоанела Моток (Iulia Antoanella Motoc),

          Йонко Грозев (Yonko Grozev),

          Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova),

          Жолиен Шукинг (Jolien Schukking),

          Ана Мария Гуера Мартинс (Ana Maria Guerra Martins), съдии,
и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбите (№№ 17808/19 и 36972/19) срещу Република България, подадени до Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от петдесет и шестте български граждани, изброени в приложението („жалбоподателите“), съответно на 1 април 2019 г. (от първия до петдесет и петия жалбоподател) и на 1 юли 2019 г. (от жалбоподателя по жалба № 36972/19);

Решението да се комуникират жалбите на българското правителство („Правителството“) по чл. 3 и 8 и чл. 13 и 14 във връзка с първите две разпоредби и да се обяви за недопустима останалата част от жалбите;

решението да се даде приоритет на жалбите (Правило 41 от Правилника на Съда);

решението да се отхвърли искането за оттегляне от делото на съдия Грозев, подадено от Правителството;

решението да се определи привременна мярка на Правителството съгласно Правило 39 от Правилника на Съда;

становищата, представени от Правителството, и становищата в отговор, представени от жалбоподателите;

коментарите, представени от неправителствената организация Европейски център за правата на ромите, на която председателят на отделението разрешава да встъпи като страна по делото;

След обсъждане в закрито заседание на 13 септември 2022 г,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ВЪВЕДЕНИЕ

1.  Случаят се отнася до оплакванията на жалбоподателите, че са били принудени да напуснат домовете си и са били възпрепятствани да се завърнат впоследствие, както и че властите са им отказали защита в среда на враждебност на расова основа. Жалбоподателите се позовават на чл. 3, 8, 13 и 14 от Конвенцията.

ФАКТИТЕ

2.  Жалбоподателите са родени на датите, посочени в приложената таблица. Те са членове на няколко семейства от ромски произход. По време на събитията живеят във Войводиново, село в община Марица, област Пловдив. Жалбоподателите са представлявани от г-н К. Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет, неправителствена организация със седалище в гр. София. На 15 януари 2016 г. тогавашният председател на Пето отделение разрешава на г-н Кънев да представлява жалбоподателите по всички висящи и бъдещи производства, по които е бил назначен да действа лично като техен представител (Правило 36 § 4 (a) in fine от Правилника на Съда).

3.  Правителството се представлява от своя правителствен агент, г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

4.  Фактите по делото, които получават широк отзвук в медиите, могат да бъдат обобщени по следния начин.

I.        СЪБИТИЯТА НА 6 ЯНУАРИ 2019 Г.

5.  На 6 януари 2019 г. тридесет и първият жалбоподател участва във физическа саморазправа на улица във Войводиново, в резултат на която военнослужещ от неромски произход е получил наранявания и е бил откаран в болница. Тридесет и първият жалбоподател и неговият брат са незабавно арестувани, повдигнати са им наказателни обвинения във връзка с побоя, задържани са под стража без прекъсване до м. април 2019 г. и в края на съдебното производство срещу тях са постановени условни присъди.

6.  По думите на жалбоподателите около 18:00 ч. на 6 януари 2019 г. разгневени членове на местното население започват да се събират в селото, за да протестират срещу инцидента. Към тях се присъединяват последователи на радикални екстремистки групи от гр. Пловдив. Протестиращите обикалят по улиците на селото, крещейки антиромски лозунги и заплахи за физическа разправа. От Пловдив пристигат полицейски органи, за да поддържат обществения ред. Около 22:00 ч. кметът на Войводиново (наричан по-долу и „кметът на селото“) пристига в ромския квартал и казва на всички жители там да напуснат незабавно. Страхувайки се за своята безопасност, по-голямата част от тях (около стотина роми) напускат незабавно същата вечер с таксита или с коли на приятели; малцината, които остават, се крият в къщите през нощта и напускат на следващия ден. 

7.  Според доклад на районно управление на полицията от 29 януари 2020 г., адресиран до началника на областната дирекция на полицията в Пловдив и изготвен в контекста на предоставянето на информация за целите на настоящата жалба до Съда, непосредствено след инцидента на 6 януари 2019 г. населението на Войводиново организира поредица от повтарящи се протести. Те продължават около две седмици (вж. параграфи 16-18 по-долу) и са били проведени на улицата, на която живеят извършителите заедно с други жители от ромски произход. Полицията присъства на 7 януари 2019 г. по време на първия протест в селото. Ромските къщи, които са изоставени вечерта на 6 януари 2019 г., остават празни същия ден и през следващите няколко дни.

8.  Според правителството протестите са насочени срещу ромите, живеещи в селото. Полицията е била уведомена, че мнозинството от неромски произход иска да прогони ромите от района и да разруши къщите им, тъй като счита, че те са построени незаконно. В отговор на това през периода на протестите има постоянно полицейско присъствие, което осигурява обществения ред и безопасността на движението и не допуска нанасяне на щети на частна собственост.

9.  Протестите са широко отразени в медиите, а видеоматериали са излъчени от няколко телевизии.

II.     ПОСЕЩЕНИЕ НА ВИЦЕПРЕМИЕРА ВЪВ ВОЙВОДИНОВО НА 8 ЯНУАРИ 2019 Г.

10.  На 8 януари 2019 г. в селото пристига тогавашният вицепремиер, отговарящ за обществения ред и сигурността, който е и министър на отбраната. След като първо посещава болницата, за да се срещне с военнослужещия, пострадал на 6 януари 2019 г., той посещава ромското селище, придружен от кмета на селото, кмета на община Марица (наричан по-долу също „общински кмет“) и високопоставени полицейски служители. Всекидневникът „Сега“ съобщава, че те разпореждат да се вземат незабавни мерки, а именно да се извършат проверки на всички къщи в ромския квартал.

11.  Тогавашният вицепремиер заявява също така, както съобщава Карлово ТВ, следното: „Общината е започнала проверка на сградите, всички са абсолютно незаконни правят се констативни протоколи, след което следва заповед на кмета за премахване на постройките и започва събаряне. Постройките, които са негодни за обитаване ще бъдат съборени веднага“ Според информация на „Сега“ същия ден той заявява, че „всички незаконно построени къщи в ромския квартал във Войводиново ще бъдат съборени“.

12.  Той също така заявява, както е излъчено по националната телевизия същия ден и цитирано от няколко други медии през следващите дни: „Циганите в България станаха изключително нагли вече. Преди няколко дни набиха полицай, преди два дни бият военен. Това не може да продължава повече и търпимостта на българското общество се изчерпа“.

13.  Съобщава се, че той също така заявява, че ще бъдат предприети незабавни мерки за справяне с проблемите на ромското население. Същия ден във видеозапис на регионалната медия „Пловдив прес“, който е достъпен в интернет и е съобщен от в. „Сега“, той заявява и следното: „Има една част от обществото, не знам защо ги наричат роми,  има ли римляни тук, която е тотално изтървана и не желае да се интегрира, не желае да работи, не желае да се съобразява с интересите на другите хора, не уважава живота, здравето, имота им и прави каквото си иска. И това се дължи на факта, че тая част от населението, по-голямата част от това циганско население, живее в незаконни гета, ползва незаконно ток, смята, че не са длъжни да се съобразяват с никого и на практика стават една маргинализирана общност в обществото, която си живее по някакви свои правила на джунглата.“  

14.  В отговор на журналистически въпрос какво мисли за протестиращите, тогавашният вицепремиер заявява: „Тяхно право е да протестират. Моят апел към тях е да не търсят саморазправа. Има си органи на реда и те, както виждаме, си вършат работата.“ В отговор на въпрос къде ще отидат всички жители на ромския квартал, ако къщите им внезапно бъдат разрушени, той е цитиран да отговаря: „Вземете си ги у вас“.

III.   ПРОВЕРКА НА РОМСКИТЕ КЪЩИ И ЗАПОВЕДИ ЗА СЪБАРЯНЕ НА ОПАСНИ СГРАДИ ОТ 8 ЯНУАРИ 2019 Г.

15.  На 8 януари 2019 г. ad interim кметът на общината назначава комисия от служители на строителен контрол, която съставя протокол, в който се установява, че петнадесет постройки в ромския квартал представляват опасност за своите обитатели и са негодни за използване, и препоръчва те да бъдат съборени. На 9 януари 2019 г. ad interim общински кмет издава четири заповеди за събаряне на тези сгради, които са съборени през следващите няколко дни. Изглежда, че въпросните сгради са били предимно допълнителни бараки, които не са били използвани като основни жилищни помещения.  

IV.  ПРОТЕСТИ НА МЕСТНОТО НАСЕЛЕНИЕ СРЕЩУ РОМИТЕ, ЖИВЕЕЩИ В СЕЛОТО

16.  Протестите, започнали вечерта на 6 януари 2019 г., продължават и през следващите дни (вж. параграф 7 по-горе). Много от протестите са записани и излъчени по телевизията и продължават да са достъпни в YouTube.

17.  На 8 януари 2019 г. протестиращите наричат ромите „мърши“ и „мангали“. Издигат се плакати с лозунга: „Тук е България, а не Цигания“. Някои от интервюираните от медиите открито говорят за това колко неприемлив е ромският начин на живот, и призовават българското население да се обедини и да вземе нещата в свои ръце, ако властите не успеят да го направят.

18.  На 11 януари 2019 г., по време на най-голямото шествие по улиците на Войводиново, протестиращите, сред които има много футболни фенове от други градове, скандират многократно през цялата вечер: „Eeo, eeo, eeo! Българин да се наричам, първа радост е за мене!“ Един генерал се обръща към тълпата с думите: „Да кажем „не“ на циганското беззаконие! С българските знамена и червената барета.“

19.  На 11 януари 2019 г. група интелектуалци публикуват отворено писмо до българския министър-председател в подкрепа на изявленията на вицепремиера срещу ромите, с оглед на „все по-наглите безчинства на наши съграждани от цигански произход“.

V.     ПУБЛИЧНИ ИЗЯВЛЕНИЯ НА ДЛЪЖНОСТНИ ЛИЦА ВЪВ ВРЪЗКА С ЖИЛИЩАТА В РОМСКИЯ КВАРТАЛ

20.  На 9 януари 2019 г. заместник-кметът на общината заявява публично, заснет и излъчен от българската информационна агенция БТА: „Продължаваме. Следва да съборим и по-масивните сгради, но за всяка една от тях трябва да има заповед, а според процедурата тя трябва да бъде връчена на ползвателите или залепена на сградата, да мине срокът за обжалване, и продължаваме, докато изчистим района на 100 %“.

21.  На 10 януари 2019 г. кметът на селото заявява по телевизионния канал OnAir, което след това е отразено и от други медии: „Общественото мнение е единодушно – няма връщане назад [за ромите]. Няма да остане нито една къща.“

22.  На 11 януари 2019 г. кметът на селото заявява пред националния телевизионен канал bTV: „След освобождаване на парцела той фигурира в общински списък за продажба. Ако се продава – продава, ако не се продава, ще се ползва за озеленяване“.

VI.  НОВИ ЗАПОВЕДИ ЗА СЪБАРЯНЕ НА КЪЩИ В РОМСКИЯ КВАРТАЛ

23.  На 16 януари 2019 г. кметът на общината издава седемнадесет заповеди за събаряне на незаконни постройки съгласно чл. 225а, ал. 1 от Закона от 2001 г. (вж. параграф 100 по-долу). Заповедите се позовават на констатациите в протокола от 8 януари 2019 г. (вж. параграф 15 по-горе) и на констативни актове на длъжностните лица по строителен контрол от 8 януари 2019 г. Контролът върху събарянето е възложен на кмета на селото. Сред сградите, определени за събаряне, са и къщите на жалбоподателите.

24.  Жалбоподателите подават жалба пред Пловдивския административен съд, в която оспорват заповедите и искат упражняване на съдебен контрол. Образува са    жседемнадесет административни дела.

VII.  МОЛБАТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ ЗА ЗАКРИЛА С ЦЕЛ ЗАВРЪЩАНЕ В ДОМОВЕТЕ ИМ И ОПИТЪТ ИМ ЗА ЗАВРЪЩАНЕ НА 9 ФЕВРУАРИ 2019 Г.

25.  На 1 февруари 2019 г. тридесет и четирима от жалбоподателите изпращат писмо до Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи в Пловдив, в което молят полицията да им осигури защита, за да могат да се върнат в домовете си във Войводиново. По-конкретно, те заявяват, че живеят със семействата си във Войводиново и че цялата ромска общност, живееща в ромския квартал на селото, е била принудена да го напусне на 6 януари 2019 г. в резултат на отправени към тях заплахи за физическо насилие. Оттогава те живеят в домовете на роднини, самонастаняват се в празни сгради или дори спят на улицата.

26.  Тридесет и четиримата жалбоподатели подчертават, че в дългосрочен план положението е непоносимо, тъй като техните роднини не разполагат с много място, децата им не могат да посещават училище и са оставили вещите си без надзор в къщите си. Те изразяват намерението си да се върнат по домовете си, но заявяват, че се страхуват от заплахите срещу тях, които са били отправени публично от частни лица. Тези заплахи започват на 6 януари 2019 г., и продължават дотогава. Те повтарят искането си за спешни и ефективни действия от страна на полицията, така че семействата да могат безопасно да се завърнат по домовете си.

27.  Без да предоставят повече подробности, жалбоподателите твърдят пред Съда, че скоро след подаването на молбата им полицията се е свързала по телефона с някои от тях, както и с някои неправителствени организации, в опит да ги разубеди да се върнат.

28.  Сутринта на 9 февруари 2019 г. част от жителите на ромския квартал във Войводиново се връщат в него. Според жалбоподателите те са около четиридесет, докато правителството посочва, че са не повече от двадесет.

29.  По думи на жалбоподателите те се връщат около 9.30 ч., когато ромският квартал е бил празен. Малко по-късно пристигa полицейски автомобил и двама полицейски служители проверяват самоличността им. След това пристигат още няколко полицаи заедно с един старши служител, който нарежда на полицаите да попречат на ромите да влязат в къщите си, твърдейки, че сградите са опасни. Кметът на селото пристига след полицията и категорично отказва да пусне ромите в къщите им. Протестиращите пристигат в ромския квартал около два часа след пристигането на четиридесетината жалбоподатели.

30.  Както е записано в плана разстановка, изготвен от полицията същия ден във връзка с тези събития, полицията е информирана, че е организиран граждански протест срещу връщането на ромското население в къщите им, които междувременно са били обявени за незаконно построени. Заявените цели на плана разстановка са: осигуряване на обществения ред и събиране на информация за профила на организаторите и участниците и дали намеренията им включват нарушаване на обществения ред, извършване на престъпления или провокативни действия, насочени към трети лица, както и предприемане на мерки за предотвратяване на това. Задълженията на полицията включват: установяване и задържане на лица, извършили нарушения преди, по време и след приключване на събитието; предотвратяване и прекратяване на всички видове противообществени и незаконни прояви; установяване на подозрителни лица; прибягване до принудителни мерки, физическа сила или използване на оръжие само в случаите, предвидени в Закона за Министерството на вътрешните работи.

31.  В доклада, посочен в параграф 7 по-горе, се посочва, че полицията е определила ситуацията като високорискова от гледна точка на нарушенията на обществения ред, като е основала оценката си на предишния протест от 6 януари 2019 г., който е проведен след тежко криминално деяние от страна на лица от ромски произход. На 9 февруари 2019 г. директорът на окръжна полиция издава заповед, която, заедно с плана разстановка, има за цел да гарантира обществения ред и сигурност (вж. точки 30 по-горе и 48 по-долу). Полицията блокира достъпа на групата протестиращи до ромските къщи и по този начин предотвратява нарушаването на обществения ред, без да използва физическа сила.

32.  След като кметът на селото пристига на място, завърналите се жалбоподатели провеждат дълъг и оживен разговор с него на улицата пред къщите си. Видно от видеозаписа на тази среща, заснет от национална медия („Монитор“), той им казва, че могат да влязат в къщите си, след като му покажат документи, доказващи собствеността. Добавя, че селото не ги желае, че през годините, в които са живели там, са нанесли само щети и че не може да направи нищо, за да спре хората, които не искат да ги видят, че се връщат.

33.  В края на разговора въпросните жалбоподатели напускат с автобус, осигурен от кмета на селото и очевидно управляван лично от него (вж. параграф 48 по-долу), който ги отвежда до ромския квартал в Пловдив. Полицията ескортира автобуса.

34.  Събитията от 9 февруари 2019 г. са широко отразени в медиите, които съобщават за силно полицейско присъствие във Войводиново в резултат на напрежението между двете общности, предизвикано от връщането на ромите, срещу което местното население протестира, включително чрез опит да щурмува ромския квартал. Съобщава се също, че кметът на селото е изгонил ромите с автобус, след като местното население е тръгнало към ромския квартал и се е опитало да пробие полицейската блокада. Ситуацията е предизвикана от жестокостта на двама роми през предходния месец, които нападнали и пребили военнослужещ, в отговор на което населението на селото се разбунтувало. Вицепремиерът лично посещава селото и общината започва да събаря незаконните постройки. След това жителите на тези къщи напускат доброволно селото.

35.  На 12 февруари 2019 г. Българската национална телевизия съобщава, излъчвайки свързан с това видеозапис, че около 300 души, живеещи във Войводиново, искат от общинските власти този ден да не позволяват на ромите да се върнат, и предупреждават, че ако това се случи, демонстрациите ще се възобновят. Кметовете на общината и на селото ги уверяват, че ромите не могат да се върнат, тъй като има висящи съдебни производства (вж. параграф 37 по-долу).

VIII.  ПОСЛЕДВАЩИ ПУБЛИЧНИ ИЗЯВЛЕНИЯ НА ДЛЪЖНОСТНИ ЛИЦА

36.  На 10 февруари 2019 г. заместник-кметът на общината заявява, както съобщава в. „Монитор“: „В понеделник ще обявим къщите им за опасни за обитаване, за да не се върнат пак“. В същия ден кметът на селото заявява, както съобщава в. „24 часа“, че завръщането на ромите е провокация, организирана от правозащитни организации.

37.  На 12 февруари 2019 г. заместник-кметът на общината заявява по Българската национална телевизия: „Ромите не могат да се върнат тук във Войводиново, защото има съдебен спор и законът казва, когато има подобен спор нещата се решават в съда. Изчакваме съдът да се произнесе.“

38.  На 25 април 2019 г. кметът на селото заявява по Дарик радио: „Каквото и да реши съдът, решават хората от селото, а те не желаят връщане, така че ще има много неприятности в бъдеще, ако по някакъв начин това бъде реставрирано… Те са живели досега за сметка на това общество. Сега е време България да се отърси и те да си тръгнат. Да, ще страдат, но ще тръгнат в правилната посока. Ако не им харесва, да си намерят друго място за живеене. Аз съм казал, че ще им платя транспорта от България до където решат [да отидат]“. 

IX.  АДМИНИСТРАТИВНО СЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО ЗА ДОПУСКАНЕ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ В ДОМОВЕТЕ СИ

А. Искания на жалбоподателите

39.  На 14 февруари 2019 г. седем от жалбоподателите завеждат съдебно производство по чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 88 по-долу), като предявяват седемнадесет отделни иска в лично качество и от името на семействата си.

40.  Те твърдят, че на 6 януари 2019 г. са били принудени да напуснат къщите си, в които някои от тях са живели от тридесет години, след като по-рано същия ден на протест след криминален инцидент в с. Войводиново са отправени заплахи за безопасността им и тази на семействата им. На 16 януари 2019 г. кметът на общината издава заповеди за събаряне на къщите като незаконно построени (вж. параграф 23 по-горе).

41.  Седемте жалбоподатели заявяват, че са се върнали в селото на 9 февруари 2019 г. с намерението да се приберат в къщите си, където оставили повечето си вещи след бързото напускане на селото вечерта на 6 януари 2019 г. Въпреки това полицията и кметът на селото обаче им казали, че не могат да се върнат в къщите си. Причината, която им била посочена, е, че тъй като имало висящо административно производство, едва след неговото приключване в полза на жалбоподателите, те щели да могат отново да обитават домовете си (вж. параграф 100 по-долу). Ако обаче съдът не уважи жалбите им, къщите щели да бъдат съборени. Жалбоподателите, завърнали се в селото, попитали къде да живеят междувременно, а кметът отговорил, че това не е негова грижа.

42.  Жалбоподателите, завърнали се в селото, попитали за правните основания, възпрепятстващи завръщането им по домовете им, но такива не им били предоставени. Вместо това кметът им казал, че жителите на селото не искат ромите там (вж. параграф 32 по-горе). Полицията се наредила в редица, образувайки бариера, като по този начин блокирала достъпа на жалбоподателите до къщите им.

43.  Като се позовават на горепосочената ситуация, седемте жалбоподатели молят съда да задължи кмета на селото и полицията да прекратят незабавно всички действия, които водят до блокиране на техния достъп и този на семействата им до домовете им, доколкото тези действия не се основават на административно решение или не произтичат от закона.

Б.    Решения на първоинстанционния съд

44.  Административен съд – Пловдив образува седемнадесет дела, с правно основание чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 39 по-горе). В седемнадесет определения от 21 февруари 2019 г. различни състави на този съд отхвърлят исканията катонедопустими. При формулиране на заключенията си съдът отбелязва, inter alia, следното.

45.  На 16 януари 2019 г. кметът на общината издава заповеди за събаряне на незаконно построени къщи (вж. параграф 23 по-горе), включително тази на жалбоподателите. След обжалване от страна на от жалбоподателите пред Административен съд – Пловдив са образувани съдебни дела. Заповедите на кмета на общината не са подлежали на незабавно изпълнение.

46.  В образуваното производство жалбоподателите твърдят по-специално, че физическите действия на кмета на селото и на полицията са ги възпрепятствали да се върнат по домовете си. Защитата съгласно посочената правна разпоредба (вж. параграф 88 по-долу) може да бъде предоставена в ситуации, в които действията на длъжностните лица не произтичат от административен акт или закон. Защитата, която е можело да бъде предоставена, е била заповед за незабавно и безусловно прекратяване на тези действия. Такива действия обаче, е трябвало да се извършват в момента, в който се търси защита. Същата не може да бъде предоставена, когато тези действия са прекратени междувременно.

47.  Според областната дирекция на полицията в 11.08 ч. сутринта на 9 февруари 2019 г. чрез спешна телефонна линия полицията е уведомена, че „около двадесет цигани са се появили в ромския квартал във Войводиново, запалили са огън и се греят около него. Около час по-късно в ромския квартал са пристигнали около шестдесет-седемдесет души, които са се събрали на около 60 метра от циганите“.

48.  Според полицията тя е определила ситуацията като високорискова от гледна точка на нарушенията на обществения ред, основавайки оценката си на предишните протести от 6 януари 2019 г., които са били проведени след тежко криминално деяние от страна на лица от ромски произход (вж. параграф 7 по-горе). На 9 февруари 2019 г. директорът на областната полиция е издал заповед, която заедно с плана разстановка (вж. точка 30 по-горе), е имал за цел да осигури обществения ред и безопасност. Полицията е блокирала достъпа на протестиращите до ромските къщи, като по този начин е предотвратила нарушения на обществения ред, без употреба на физическа сила. Кметът на селото е изгонил ромите с автобус малко след 15:00 ч., когато всичко се е успокоило.

49.  Според кмета на селото той е бил предупреден сутринта на 9 февруари 2019 г., че група роми са се върнали в квартала си и са застанали до къщите си. Когато е пристигнал на място около обяд, е установил, че до църквата на главния път са се събрали около стотина души, а полицията е блокирала достъпа им до незаконно построените къщи. Той е разговарял и с двете групи там като казал на протестиращите да запазят спокойствие и да не се саморазправят. Приканил е ромите да съберат каквото могат, и да си тръгнат възможно най-бързо. Като причина за това е посочил, че не може да гарантира живота, здравето и безопасността им, предвид непредсказуемото поведение на протестиращите, чийто брой нараства. По думите на кмета нито той, нито полицията са възпрепятствали по какъвто и да е начин връщането на ромите в къщите им; напротив, полицията е възпрепятствала протестиращите да стигнат до къщите.

50.  След това съдът отбелязва, че в изпълнение на собственото си разпореждане полицията е посетила ромския квартал между 9 и 10 ч. на 20 февруари 2019 г. и е установила, че къщите са необитаеми. Нищо не е подсказвало, че жалбоподателите, които не са присъствали в този ден, са били възпрепятствани от когото и да било да се върнат в къщите си.

51.  Съдът заключава, че тъй като на 9 февруари 2019 г. полицаите са осигурявали обществения ред въз основа на закона и заповедта на директора на полицията, като задълженията им не са включвали предотвратяване на влизането на лица в собствените им домове, поради което те не могат да бъдат подведени под отговорност по чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс.

52.  Освен това, както е видно от обясненията на кмета на селото, на 9 февруари 2019 г. той също, както и полицията, е възпрепятствал протестиращите да стигнат до ромите, които са стояли до незаконно построените къщи на общинска земя. Той е действал в съответствие с правните си задължения и отговорности, произтичащи от Закона за местното самоуправление и местната администрация.

53.  Дори да се приеме, че действията, за които има оплаквания, са извършени на 9 февруари 2019 г., което не е установено, извършената проверка показва, че нито кметът на селото, нито полицията са възпрепятствали достъпа на жалбоподателите до къщите им на 20 февруари 2019 г. (вж. параграф 50 по-горе). Това не се е случило и на 14 февруари 2019 г., когато са направени исканията, с които е сезиран Съдът.

54.  В две от решенията съдът допълва, че дори действията на властите да са засегнали по някакъв начин правото на жалбоподателите на неприкосновеност на личния и семейния им живот и на жилището им съгласно чл. 8 от Конвенцията, те действали в рамките на допустимите граници на упражняване на това право, а именно с цел осигуряване на обществената сигурност и предотвратяване на безредици.

55.  Съдът заключава, че не са изпълнени изискванията на чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс, ищците нямат правен интерес и исканията им трябва да бъдат оставени без разглеждане, а производството – прекратено.

В. Съдебни решения на последна инстанция

56.  Седемте жалбоподатели обжалват пред Върховния административен съд („ВАС“). Те подчертават, че са били изгонени от домовете си под заплаха от насилие на 6 януари 2019 г. и след това непрекъснато са били възпрепятствани да се върнат. По-специално, когато са се опитали да се върнат в домовете си на 9 февруари 2019 г., кметът на селото и полицията са им попречили да го направят. Това е широко отразено в медиите и не е необходимо да се представят допълнителни доказателства. Такова ограничително тълкуване на закона в полза на властите е още една демонстрация на незачитане на правата на ромската общност във Войводиново. Невъзможността им да живеят в домовете си посред зима, при липсата на окончателно съдебно решение относно законността на къщите им, е неприемлива. Малко след 6 януари кметовете на селото и общината са разпоредили събарянето на някои от сградите в квартала. Видеозапис от разрушаването е излъчен по телевизията в най-гледаното време. Освен това местното население е доказало, че е в постоянна готовност да нападне ромите, което прави невъзможно тяхното мирно завръщане. Този факт е известен на цялата страна. Като е обявила исковете им за недопустими, по-долустоящата инстанция е отказала на жалбоподателите правосъдие.

57.  В окончателните си решения, приети между 18 април и 7 юни 2019 г., ВАС потвърждава констатациите на по-долните инстанции и потвърждава, че исканията на седемте жалбоподатели са недопустими. По-конкретно, съдът намира, че действията, чието прекратяване се иска, са били прекратени преди жалбоподателите да се обърнат към съда, което прави чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс неприложим.

X.     ЖАЛБИ ДО ПРОКУРАТУРАТА

А. Първо производство

58.  На 15 януари 2019 г. ръководителят на Българския хелзинкски комитет, представител на жалбоподателите по настоящото дело, подава сигнал до главния прокурор, че събарянето на някои от ромските постройки, малко след като те са напуснали квартала си във Войводиново на 6 януари 2019 г., е било дискриминационно и насочено към ромите като форма на колективно наказание, единствено заради етническия им произход. Той описва предисторията, довела до тези събития, като доказателство за твърдяната мотивация на действията и представя осем интернет връзки, съдържащи видеоматериали от свързани медийни репортажи.

59.  На 20 март 2019 г. районният прокурор на Пловдив отказва да образува наказателно производство, позовавайки на заповедите за разрушаване от 9 януари 2019 г. (вж. параграф 15 по-горе) и 16 януари 2019 г. (вж. параграф 23 по-горе) и намирайки, че не са причинени имуществени вреди на етническа основа, което представлява престъпление по чл. 162, ал. 2 от Наказателния кодекс (вж. параграф 93 по-долу).

60.  Представителят на жалбоподателите обжалва, като освен това се оплаква, че на 6 януари 2019 г. ромските жители са били изгонени от домовете си без законно основание. Това било дискриминационно и унизително за тях и в нарушение на редица разпоредби на Наказателния кодекс. Той моли да бъдат взети предвид всички относими наказателноправни разпоредби в този контекст.

61.  На 28 май 2019 г. окръжният прокурор на Пловдив отменя решението на районния прокурор (вж. параграф 59 по-горе). Той констатира, че разглеждането на жалбата се е ограничило до справка с документите по административните преписки относно въпросните къщи, въз основа на които е било решено, че не е налице увреждане на имущество на основание расова омраза. Окръжният прокурор на Пловдив заключава, че са допуснати многобройни пропуски в разследването, сред които липсата на проведени разпити на съответните длъжностни лица или на някого от предполагаемите пострадали лица, както и неустановяването на причините, поради които общинските власти са започнали процеса на разрушаване на къщите, след като са ги търпели в продължение на много години. Също така не е било установено дали обитателите на съборените сгради са били преместени в социални жилища или дали властите поне са им предложили такава възможност. Решението на районния прокурор е било неправилно, тъй като е взето при липса на напълно изяснена фактическа обстановка. Той връща преписката на районния прокурор за допълнително разследване, като дава указания да се направи цялостна преценка на относимите факти от наказателно-правен характер, а не само по отношение на евентуално престъпление по чл. 162, ал. 2 от Наказателния кодекс.

62.  На 29 август 2019 г. районният прокурор на Пловдив, след като е разгледал жалбата на представителя на жалбоподателите (вж. параграф 60 по-горе), индиректно отказва да образува наказателно производство, като намира, че „е изключено да е извършено престъпление по чл. 162 от Наказателния кодекс“. За целта изброява заповедите на кмета, издадени във връзка с ромските къщи (посочени в параграф 59 по-горе), посочва проверката, на която вседствеи, на която са издадени (вж. параграфи 15 и 23 по-горе) и отбеляза, че заповедите се оспорват пред административните съдилища  (вж. параграф 39 по-горе) (вж. параграфи 23 по-горе и 85 по-долу). Пет от лицата, които са живеели в къщите, са били разпитани и нито едно от тях не е успяло да представи документ, удостоверяващ собствеността, или документи, свързани със строителството. Кметът на общината е посочил, че преди издаването на заповедите за събаряне са били извършени всички необходими проверки. Според служителите на строителния контрол, които са извършили проверката на място на 8 януари 2019 г., в този ден всички къщи са били празни. Всички заповеди са били издадени в съответствие със законовите задължения и отговорности на кмета, след заключенията от проверките, а не в резултат на расова нетърпимост. Районният прокурор е препратил преписката на Специализираната прокуратура с оглед проучване на въпроса дали е извършено престъпление по чл. 282 от Наказателния кодекс (вж. параграф 90 по-долу).

63.  Представителят на жалбоподателите обжалва, като подчертава, че жалбата е свързана с прогонването на около сто души от единствените им домове на 6 януари 2019 г., многократните расистки скандирания по време на последвалите антиромски протести в селото и възпрепятстването на някои от ромските жители да се върнат по домовете си, включително чрез категоричните изявления на кмета на селото, че няма да ги допусне. Представителят изтъква, че прокурорът е трябвало да провери дали тези действия са актове на насилие на етническа основа. Съответно на 23 април 2020 г. и на 12 май 2020 г. окръжният прокурор на Пловдив и апелативният прокурор на Пловдив потвърждават постановленията на по-долустоящата прокуратура. С писмо (не постановление) от 20 юли 2020 г. Главната прокуратура потвърждава постановлението на апелативния прокурор, като установява, че не са налице доказателства за проява на нетърпимост на етническа основа.

64.  С решение от 27 септември 2019 г. Специализираната прокуратура, на която е изпратена преписката (вж. точка 62 по-горе) отказва да образува наказателно производство, като намира, че няма извършено престъпление. Прокурорът счита, че събраната до момента информация е достатъчна за установяване на обстоятелствата и че не е необходимо да се извършват допълнителни действия по разследване. Кметът на общината е действал изцяло в рамките на законовите си задължения и отговорности при издаването на заповедите съгласно Закона от 2001 г. (вж. параграфи 15 и 23 по-горе) и следователно действията му не могат да бъдат разглеждани като престъпление по смисъла на чл. 282, 1 от Наказателния кодекс или като осъществен състав на престъпление по друга наказателноправна разпоредба.

Б.    Второ производство

1.     На първа инстанция

65.  На 20 февруари 2019 г. дванадесет от жалбоподателите, действайки от свое име и от името на децата си, подават жалба до Пловдивска окръжна прокуратура. Те заявяват, че на 6 януари 2019 г. цялата ромска общност от Войводиново е била прогонена в резултат на заплахи за физическо насилие от трети лица и изричното искане на кмета на селото те да напуснат. Дванадесетте жалбоподатели се оплакват също, че кметът на селото и полицията не са им позволили да се върнат по домовете си, когато са се опитали да го направят на 9 февруари 2019 г. Освен това те повтарят твърденията си по този въпрос, които са направили пред административните съдилища (вж. параграф 42 по-горе). Те искат виновните длъжностни лица да бъдат подведени под отговорност за злоупотреба с власт или служебно положение и за превишаване на правомощията си (вж. параграф 91 по-долу), или евентуално други престъпления. Без да уточняват повече, те също така искат от прокурора да упражни законовите си правомощия, за да им осигури достъп до жилищата им (вж. параграф 94 по-долу).

66.  По искане на окръжния прокурор отдел „Икономическа полиция“ е извършил предварително разследване „дали е извършено престъпление по чл. 282 от Наказателния кодекс във връзка със събитията от 6 януари 2019 г.“

67.  Полицията се свързва с осем от жалбоподателите по телефона, на посочения в жалбата номер. Всичките осем от тях дават показания. Според снетите от полицията показания,  жалбоподателите са избягали на 6 януари 2019 г., тъй като са се „страхували, че в противен случай ще бъдат бити“ от тълпата. Кметът на селото им е казал, че хората не ги искат в селото и че той не може да контролира тези хора. В.К., човек, за когото знаели, че е „от някаква фондация“ и който им е казал, че ще им помогне, ги е намерил в ромската махала в Пловдив и им е дал да подпишат документи. Те не са прочели документите (някои от тях не могат да четат), но той им е обяснил, че целта е да подадат жалба, с предмет изгонването им от къщите им на 6 януари 2019 г., както и  тяхното събаряне. Жалбоподателите, подписали под това изложение, записано като продиктувано от тях самите, не са имали оплаквания спрямо служителите на реда, тъй като те не са ги обиждали, а са ги защитили от тълпата и са осигурили безопасността им. Кметът също не се е отнесъл зле с тях. Единственото искане е къщите им да не бъдат разрушавани. Кметовете на общината и на селотои В.К., доброволец, работещ за Българския хелзинкски комитет, също дават показания.

68.  Според представителя на жалбоподателите, тъй като те са били неграмотни, въпросните показания са били изготвени от полицията, а жалбоподателите само са ги подписали. Не е присъствал адвокат или друго лице, което да предложи подкрепа, и начинът, по който съдържанието на тези показания е било доведено до знанието им, е бил напълно неясен. Когато по-късно са интервюирани от Българския хелзинкски комитет, някои от жалбоподателите заявяват, че полицейските органи са им казали, че трябва да подпишат показания, че полицията не им е нанасяла удари на 9 февруари 2019 г.

69.  На 13 юни 2019 г. окръжният прокурор на Пловдив отказва да образува наказателно производство, отбелязвайки, че при предварителната полицейска проверка е установено следното.

70.  В ромския квартал на Войводиново, където живеят около стотина роми, са построени около двадесет къщи. След криминален инцидент на 6 януари 2019 г. в селото отношенията между ромите и остналото население са се влошили. В резултат на това кметът на селото е отишъл в ромските къщи и е казал на обитателите им да ги напуснат за собствена безопасност, което те са направили на следващия ден.

71.  Някои от сградите са били незабавно съборени, тъй като са представлявали опасност за обитателите им. Седемнадесет от заповедите на кмета на общината били оспорени, като за целта били образувани съдебни производства (вж. параграф 23 по-горе), висящи към процесния момент пред административните съдилища.

72.  Ромите се завърнали на 9 февруари 2019 г. и населението на селото започнало да се събира около църквата в мирен израз на неодобрението си към присъствието им в селото. Около 11 ч. полицията е била уведомена, че около седемдесет души са се събрали в селото с намерението да тръгнат към ромския квартал (вж. параграф 47 по-горе). Въз основа на заповед на началника на полицията служителите се подредили между двете групи, като по този начин  предотвратили сблъсъци между тях.

73.  Кметът на селото също бил там, разговарял с хората и ги  убедил да запазят спокойствие. Ромите се отказали от намерението си да останат, и напуснали с автобус, осигурен от кмета на селото. 

74.  В.К. (вж. параграф 67 по-горе) отишъл в ромския квартал в Пловдив и им дал предварително изготвени жалби до прокуратурата, които дванадесет роми подписали. Той им е обяснил, че жалбите се отнасят до заповедите за събаряне на къщите им. Подадени са и искания до административните съдилища за издаване на съдебно разореждане срещу кмета на селото и полицията във връзка с действията им на 9 февруари 2019 г. Тези искания са обявени за недопустими (вж. точки 44 и 57 по-горе).

75.  От изложенията на жалбоподателите (вж. параграф 67 по-горе) става ясно, че полицията не е използвала насилие нито спрямо тях, нито спрямо други лица от селото. Единственото искане на жалбоподателите е било домовете им да не бъдат разрушавани.

76.  Окръжният прокурор установява още, че полицията по никакъв начин не е попречила на жалбоподателите да се върнат в къщите в ромския квартал. Подобни действия не е осъщесвтил и кметът на селото, чиято роля е била да овладее напрежението между двете враждуващи групи. Жалбоподателите са посочили в своите показания, че достъпът до домовете им е бил възпрепятстван единствено от местното неромско население. Кметът и полицията са следили да не се стига до физическо насилие между двете групи.

77.  Окръжният прокурор отбелязва, че дванадесетте жалбоподатели не са представили никакъв документ, който да доказва нито собствеността върху къщите, за които твърдят, че са техни домове, нито някакво друго основание за обитаването им. Не е ясно откога живеят в тях. Също така, освен собствените им показания, няма никакво друго доказателство, че са били прогонени. Нещо повече, жалбите им в този смисъл са били подадени и пред съдилищата, а съгласно чл. 61 от Закона за съдебната власт, докато едно дело се разглежда от съд,  не може да се разглежда от друг орган.

78.  В допълнение жалбоподателите заявяват, че са смятали, че подписаните от тях документи се отнасяли единствено до законосъобразността на събарянето на къщите, а не до действията на властите във връзка с конфликта.

2.     Обжалване

79.  На 22 юли 2019 г. петдесет и третият жалбоподател обжалва отказа на окръжния прокурор от 13 юни 2019 г. да образува наказателно производство.

80.  Тя твърди, че ромите са били прогонени на 6 януари 2019 г. и са били възпрепятствани да се върнат по домовете си на 9 февруари 2019 г. Отказвайки да образува наказателно производство, окръжният прокурор е стигнал до напълно погрешен извод, който противоречи на предварителните констатации, а именно, че неромското население е попречило на ромите да се върнат в домовете си. Тя твърди също така, че прокурорът не е проверил дали фактите, от които се оплакват, разкриват признаците на други престъпления, например тези по чл. 162, 163 и 174а от Наказателния кодекс (вж. точки 93 и 98 по-долу). Направените пред административните съдилища искания не изключват установяването на извършителите и подвеждането им под отговорност.

81.  Освен това тя посочва, че окръжният прокурор не е проверил дали демонстрациите и шествията са били организирани законосъобразно, нито кой е организирал и участвал в тези събития и поради какви съображения. Също така не е било проверено и дали кметът на общината е изпълнил задълженията си по Закона за събранията, митингите и манифестациите, като е разрешил провеждането на манифестации, по време на които са били отправени призиви за извеждане на ромското население.

82.  На 29 юли 2019 г. апелативният прокурор потвърждава отказа за образуване на наказателно производство. Той също така изпраща преписката на районния прокурор, за да провери дали са извършени престъпления съгласно правните разпоредби, цитирани в параграфи 93 и 98 по-долу. В решението на апелативния прокурор е посочено, че то не подлежи на по-нататъшно обжалване.

83.  Въпреки това на 5 август 2019 г. петдесет и третият жалбоподател подава касационна жалба, с която оспорва отказа на апелативния прокурор да образува наказателно производство. В преписката по делото няма информация за каквото и да било развитие на това производство.

3.     Ново разглеждане на първа инстанция

84.  На 17 януари 2020 г. районният прокурор на Пловдив, на когото е изпратена преписката (вж. параграф 82 по-горе) отказва да образува наказателно производство, като констатира, че не е извършено престъпление. В постановлението се посочва, че висш полицейски служител и кметовете на общината и селото са дали показания, както и че показанията, дадени пред окръжния прокурор (вж. точки 68-69 по-горе) са били взети под внимание. Районният прокурор повтаря констатациите в параграфи 70 и 72 на 74 по-горе. След това той установява, че според всички лица, които са дали показания, в селото са се състояли само мирни протести без вербално или физическо насилие. Също така медиите не са отразявали протестите по начин, който да одобрява дискриминацията или етническата омраза. Не е имало групи от хора, които да са се събрали с намерение да нападат други хора или тяхното имущество на етническа или расова основа. Също така никой не е влизал в ромските къщи, използвайки сила или заплахи. Ромите са се връщали в квартала, за да приберат вещите си, без никой да им пречи. Хората, които са се събрали в селото, са участвали в мирен протест срещу насилието и не е имало нужда от намеса на полицията.

XI.  ДРУГИ РАЗВИТИЯ

85.  На 18 февруари 2019 г. кметът на общината издава допълнителни заповеди, с които забранява достъпа до някои от къщите и ползването им, тъй като липсват съответните документи, необходими за обитаването на сградите. В заповедите се предвиждало също, че електрозахранването и водоснабдяването на сградите трябва да бъдат спрени в рамките на три дни. Някои от жалбоподателите оспорват по съдебен ред тези заповеди. Пет от заповедите са отменени като незаконосъобразни от Пловдивския административен съд. Според последната информация в преписката производството, образувано от двадесет и деветата жалбоподателка, майка на жалбоподателя по жалба № 36972/19, приключва на 23 юни 2020 г. с решение на ВАС. С това решение ВАС отменя решението на по-долустоящата инстанция и отхвърля жалбата срещу заповедта на кмета. Другите групи производства са били висящи пред ВАС към процесния момент.

86.  На 24 април 2019 г. Съдът налага на българското правителство привременни мерки в съответствие с Правило 39 от Правилника на Съда, които следва да приведе в действие по отношение на шестнадесет от жалбоподателите, членове на три семейства и определени като най-уязвими. По-специално, властите са помолени да положат всички необходими усилия за настаняване на шестнадесетте жалбоподатели, като гарантират, че децата не са изложени на риск от нечовешко или унизително отношение, забранено от чл. 3 от Конвенцията.   

87.  В своето становище правителството кани Съда да отмени тези привременни мерки, тъй като властите са предложили някаква форма на алтернативно настаняване на всички засегнати жалбоподатели. Въпросните семейства са били или работещи, или са получавали социални помощи и са били информирани от социалните служби за свързаните с тях права. Представителят на жалбоподателите твърди, че предложенията, направени на съответните жалбоподатели, са били неподходящи, тъй като са включвали разделяне на членовете на семейството. Освен това компетентните власти в Пловдив са потвърдили, че в цялата пловдивска област няма възможност за кризисно настаняване или социални услуги за временно настаняване на семейства.

ОТНОСИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА

I.        ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Забранителни съдебни разпореждания срещу административни органи

88.  Чл. 250, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. („Кодексът от 2006 г.“) предвижда, че всеки, което има правен интерес, може да иска прекратяване на действия, извършени от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона. Искането се подава до компетентния административен съд (чл. 251, ал. 1), който трябва да го разгледа незабавно (чл. 252, ал. 1) и след като разпореди извършването на необходимите проверки (чл. 252, ал. 2-4), да се произнесе по него незабавно с разпореждане (чл. 253, ал. 1). Съдът може да разпореди безусловно прекратяване на действия, които не се извършват в изпълнение на закона или на административен акт, като тези разпореждания се изпълняват незабавно от органите на полицията (чл. 253, ал. 2). Решението на съда подлежи на обжалване, което няма суспензивен ефект (чл. 254, ал. 1 и ал. 2). 

89.  В производство, образувано на основание чл. 250 от Кодекса от 2006 г., ВАС потвърждава с определение от 2013 г. решението на по-долустоящата инстанция, с което се разпорежда на кмета да прекрати демонтирането на временен търговски обект; ВАС намира, че фактът, че действието по демонтирането е било прекратено към момента на разглеждане на делото от съда, не е основание за отмяна на разпореждането на по-долустоящата инстанция (вж. определение № 29 от 3.01.2013 г. на ВАС по адм.д. № 15249/2012 г.). С определение от 2015 г. ВАС констатира, че по-долустоящата инстанция неправилно е заключила, че неподдържането на актуално досие на ищеца от страна на кмета (във връзка с установените му жилищни нужди) може да се счита за действие, което е прекратено към момента на подаване на искането, и връща делото за ново разглеждане (определение № 329 от 12.01.2015 г. на ВАС по адм.д. № 1414/2014 г.). В друго определение от 2015 г. Административен съд – Бургас издава разпореждане, с което нарежда на общината да прекрати безусловно всички строителни работи, които е започнала без законно основание в района, съседен на парцела на жалбоподателя. Съдът заключава, че отсъствието на строителни работници на обекта по време на проверката на полицията, извършена след започване на строителството, не означава, че свързаните с него действия на общината са приключили (вж. разпореждане № 2599 от 21.05.2015 г. на АдмС Бургас по адм.д. № 873/2015 г.). С определение от 2017 г. ВАС отменя решението на по-долустоящата инстанция и нарежда на отговорните служители на затвора безусловно да преустановят осуетяването на предаването на писмени материали по делото от адвоката на задържан заподозрян (вж. определение № 1008 от 25.01.2017 г. на ВАС по адм.д. № 619/2017 г.).

Б.    Злоупотреба с власт и други престъпления

90.  Съгласно чл. 282 от Наказателния кодекс длъжностно лице, което наруши или не изпълни служебните си задължения, или превиши властта или правата си с цел да набави за себе си или за другиго облага или да причини другиму вреда и от това могат да настъпят немаловажни вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до пет години, ако от деянието са настъпили значителни вредни последици или е извършено от лице, което заема отговорно служебно положение, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години.

91.  Съгласно чл. 387 от Наказателния кодекс, част от раздела за военните престъпления, който злоупотреби с властта или със служебното си положение, не изпълни задълженията си по служба или превиши властта си и от това произлязат вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до три години.

92.  Съгласно чл. 143 от Наказателния кодекс който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години. Който се закани на другиго с престъпление против неговата личност или имот или против личността или имота на неговите ближни и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, се наказва с лишаване от свобода до три години (чл. 144 от Наказателния кодекс).

93.  Съответните наказателноправни разпоредби, отнасящи се до речта на омразата или насилието, основани на расови, национални или етнически подбуди, и хулиганството, които включват чл. 162 от Наказателния кодекс, са изложени в решението на Съда по делото Караахмед срещу България (№ 30587/13, §§ 49‑ 53, 24 февруари 2015 г.).

В. Правомощия на прокуратурата  

94.  Правомощие на прокуратурата е да осигури прилагането на закона, като, наред с другото, i) привлича към отговорност лицата, за които има достатъчно данни, че са извършили престъпления, ii) упражнява надзор при изпълнение на наказанията и други принудителни мерки, iii) предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове; и iv) в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела (чл. 127 от Конституцията от 1991 г.). При изпълнение на своите задължения прокурорите могат да прилагат всички мерки, предвидени в закона, при наличие на данни, че може да бъде извършено престъпление от общ характер или друго закононарушение (чл. 145, ал. 1, т. 6 от Закона за съдебната власт от 2007 г., „Закона от 2007 г.“). Разпорежданията на прокурора, издадени в съответствие с неговата компетентност и закона, са задължителни за държавните органи, длъжностните лица, юридическите лица и гражданите (чл. 145, ал.3 от Закона от 2007 г.). Прокурорите могат да дават задължитекни писмени разпореждания на полицейските органи (чл. 145, ал. 5 от Закона от 2007 г.). Прокурорите могат също така да призовават граждани и да разпореждат тяхното принудително довеждане при неявяването им (чл. 145, ал.1 и ал.4 от Закона от 2007 г.).

Г. Събрания и митинги

95.  Съгласно чл. 11 от Закона за събранията, митингите и манифестациите от 1990 г. организаторите на манифестация уведомяват писмено кмета на общината за целта, времето и пътя на движението на манифестацията най-малко 72 часа преди провеждането ѝ, а в неотложни случаи – най-малко два дни. Кметът на общината може да забрани провеждането на (като посочи писмено причините за това) събранието, митинга или манифестацията, когато има несъмнени данни, че наред с други неща, събитието застрашава обществения ред или правата и свободите на другите граждани. Кметът уведомява незабавно компетентните органи на Министерството на вътрешните работи за провеждането или непровеждането на такива мероприятия (чл. 12).   

96.  Кметът на общината може да прекрати събранието, митинга или манифестацията, когато не са организирани или не се провеждат при условията и по реда, установени със Закона за събранията и митингите (чл. 13). При прекратяване на събранието, митинга или манифестацията участниците са длъжни да се разотидат.

97.  Граждани и длъжностни лица, които нарушават установения ред и гаранциите за организиране и провеждане на събрания, митинги или манифестации, се наказват с глоба от 50 (25 евро) до 300 лв. (150 евро), ако не подлежат на по-тежко наказание (чл. 14). Наказателни постановления се издават от кмета на общината и могат да се обжалват по реда на Закона за административните нарушения и наказания. 

98.  Съгласно чл. 174а, ал. 2 от Наказателния кодекс организатор,  който проведе забранени или продължи да провежда прекратени събрание, митинг или манифестация, се наказва с лишаване от свобода до една година.

99.  Съгласно чл. 14, ал. 2, т. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи полицейските органи осигуряват обществения ред и безопасността на движението по време на мероприятията.

Д. Събаряне на сгради, построени без разрешение

100.  По силата на чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройството на територията от 2001 г. („Законът от 2001 г.“) сграда или част от сграда, построена без разрешение за строеж, е незаконна и подлежи на събаряне. Съгласно чл. 225а от Закона от 2001 г. кметът на общината или оправомощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на незаконни сгради по смисъла на чл. 225, ал. 2 от Закона от 2001 г. Тези заповеди не подлежат на незабавно изпълнение (чл. 217 от Закона от 2001 г.). Те могат да бъдат оспорвани пред административните съдилища (чл. 215 от Закона от 2001 г.) и подлежат на изпълнение, след като станат окончателни.

Е. Защита срещу дискриминация

101.  Относимите разпоредби на вътрешното право относно защитата от дискриминация съгласно Закона за защита от дискриминация от 2003 г. („ЗЗДискр“) бяха изложени скоро в решението на Съда по делото Будинова и Чапразов срещу България, № 12567/13, §§ 21-34, 16 февруари 2021 г. По същество органът, който основно отговаря за осигуряване на спазването на ЗЗДискр, е Комисията за защита от дискриминация („КЗД“). Лицата, които разполагат с благоприятно решение, постановено от КЗД, и искат да получат обезщетение за претърпени вреди в резултат на установено от нея нарушение, могат да предявят иск за обезщетение за вреди срещу лицата или органите, които са причинили тези вреди. Алтернативно, лицата, които се оплакват от дискриминация, могат да предявят иск пред граждански съд, с който да поискат: а) установяване по съдебен ред на нарушение на ЗЗДискр; б) съдебно разпореждане срещу лицето, извършило такава дискриминация, с което да се задължи да преустанови нарушението, да възстанови предишното положение и да се въздържа от извършване на такова нарушение в бъдеще; и в) обезщетение за вреди.

102.  Правителството представи няколко решения, постановени от национални съдилища в производства по ЗЗДискр, които първоначално са били заведени пред КЗД (вж. реш. № 5196 от 10.08.2017 г. на АДДС по адм. д. № 6150/20012 г.; реш. № 927/02/06/2017 г. на Адм. Съд Пловдив по адм. д. № 611/17 г.; реш. № 7231/29/05/2014 г. на ВАС по адм. д. № 14406/2013 г.; и реш. № 10394/ 09.07.2013 г. на ВАС, по адм. д. № 16154/2010 г.). Само едно от тези решения е окончателно, а свързаните с него производства са продължили между три и пет години.

II.     ОТНОСИМИ МЕЖДУНАРОДНИ МАТЕРИАЛИ

103.  В заключителните си наблюдения по четвъртия периодичен доклад на България относно изпълнението на Международния пакт за граждански и политически права от страната през м. ноември 2018 г. Комитетът на ООН по правата на човека отбеляза следното сред основните въпроси, които будят загриженост:

„Дискриминация срещу ромите

13. Макар да отбелязва мерките, предприети за подобряване на положението на ромската общност, Комитетът продължава да е загрижен (CCPR/C/BGR/CO/3, параграфи 7, 15 и 24), че членовете на ромската общност продължават да страдат от маргинализация и дискриминация, особено в областта на жилищното настаняване, образованието, здравеопазването и заетостта. Комитетът е особено загрижен от съобщенията, че ромските деца все по-често посещават фактически сегрегирани училища, и от многобройните принудителни изселвания, извършени без предварително уведомление, които са довели до това, че семействата са останали без дом, тъй като не са имали на разположение задоволително заместващо жилище. Във връзка с това Комитетът изразява съжаление, че не са внесени изменения в Закона за държавната собственост, Закона за общинската собственост и Закона за устройство на територията, с които да се въведе принципът на пропорционалност при събарянето на незаконно строителство. Комитетът изразява съжаление и за липсата на статистически данни за броя на жалбите за дискриминация срещу ромската общност, в светлината на сигналите за липса на отговорност за такива действия. Комитетът продължава да е загрижен от продължаващата практика на ранни бракове, особено в ромската общност, и от тясната ѝ връзка с ранното отпадане от училище (чл. 2, 23, 24, 26 и 27).

14. Държавата страна по споразумението трябва да:

(а) да активизира усилията си за преодоляване на стереотипите, предразсъдъците, нетърпимостта и широко разпространената дискриминация срещу ромското население, като гарантира, че жалбите се разследват, извършителите се подвеждат под отговорност, а жертвите имат достъп до пълно обезщетение;“

104.  В доклада (A/HRC/19/56/Add.2) на независимия експерт по въпросите на малцинствата към Съвета на ООН по правата на човека, който последва посещението ѝ в България през 2011 г. (докладите за посещенията в страните се публикуват ежегодно като допълнения към доклада на специалния докладчик към Съвета по правата на човека), независимият експерт по въпросите на малцинствата отбелязва следното:

„72. Въпреки това в ключови области като образование, заетост, здравеопазване и жилищно настаняване ромите остават на дъното на социално-икономическата стълбица. Те се сблъскват с дискриминация и изключване във всички сфери на живота, което ги оставя силно маргинализирани и в постоянна бедност. Настоящите правителствени инициативи и финансови ангажименти имат малко повече от повърхностно въздействие и не успяват да се справят с дълбоко вкоренените дискриминация, изключване и бедност, с които се сблъскват много роми. Съществуват минимални доказателства за силен ангажимент на правителството към равнопоставеността на ромите, а осигуряването на такава равнопоставеност не изглежда да е приоритет.

...

76. Расовите предразсъдъци срещу ромите бяха очевидни в многобройни контакти, включително с длъжностни лица. Журналистите и НПО също отбелязаха преобладаващо негативното медийно отразяване и дискриминационните стереотипи за ромите в медиите и в някои политически дискусии. Коментарите, включително от някои високопоставени правителствени служители, категорично сочеха, че тяхното виждане за ромските общности е, че те са предимно проблемен и криминален елемент в обществото. Приоритетно правителството следва да прилага стриктно своите закони за борба с дискриминацията и равенството и да гарантира прилагането на подходящи санкции за актове на дискриминация.

77. Усилията на много ангажирани хора, работещи на ниво местни власти, трябва да бъдат подкрепени. Кметовете, общинските съветници и експертите, включително тези от малцинствените общности, се нуждаят от по-голяма подкрепа, финансови ресурси и ангажираност от страна на националното правителство. В някои случаи националното законодателство следва да бъде преразгледано и изменено, за да се улеснят техните усилия за насърчаване и защита на правата на малцинствата на местно равнище. Освен това, когато местните власти не изпълняват задълженията си или не прилагат националното законодателство или политики, особено по отношение на правата на малцинствата, борбата с дискриминацията и интеграцията на ромите, те следва да бъдат подложени на ефективни санкции.

78. Независимият експерт изрази загриженост, че малко след посещението ѝ, през м. септември 2011 г., в много големи градове, включително в София, са се състояли антиромски демонстрации. Близо 300 души са били арестувани след две нощи на митинги, които, за съжаление, са били свързани с това, което е било възприето като етническа омраза. Някои медии съобщиха за опити за погроми над ромски квартали от страна на крайно десни групи и за тотално насилие, предотвратено само чрез мобилизация на полицията за борба с безредиците. Полицията трябва да остане изключително бдителна, за да гарантира сигурността на ромските квартали в светлината на последните събития.“

ПРАВОТО

I.        СЪЕДИНЯВАНЕ НА ЖАЛБИ  

105.  Предвид сходния предмет на жалбите Съдът намира за подходящо да разпореди обединяването им (Правило 42 § 1 от Правилника на Съда).

II.     ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 14

106.  Жалбоподателите се оплакват, че са били изгонени от домовете си на 6 януари 2019 г. и впоследствие са били възпрепятствани да се върнат в тях, както и че властите са им отказали защита в среда на враждебност на расова основа. Те се позовават на чл. 3 и 8 от Конвенцията във връзка с чл. 14, който гласи следното:

Чл. 3

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.“

Чл. 8

„1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция.

2.  Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

Чл. 14

„Упражняването на правата и свободите, предвидени в [Конвенцията], следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

107.  Съдът е призван да определи правната квалификацията на фактите по делото (вж. Radomilja and Others v. Croatia [GC], № 37685/10 и 22768/12, §§ 114 и 126, 20 март 2018 г.) и счита, че оплакванията подлежат на разглеждане по чл. 8 от Конвенцията във връзка с чл. 14.

A.  Обхват на жалбата и преценката на Съда

108.  Що се отнася до оплакванията на жалбоподателите (вж. параграф 106 по-горе), Съдът отбелязва, че различните заповеди на кмета (относно събарянето на сгради и забраната за достъп до тях, вж. параграфи 23 и 85 по-горе) и последвалите ги съдебни производства не са част от оплакванията по настоящата жалба. Следователно Съдът няма да разглежда тези производства като такива, а ще ги вземе предвид като допълнителна информация, която може да бъде показателна за цялостния контекст и в този смисъл е от значение за преценката на действията на властите.

Б.  Допустимост

1.     Становище на правителството

109.  Правителството повдига няколко възражения срещу допустимостта на жалбите.

110.  Правителсвтото посочва, че жалбоподателите не могат да претендират статут на жертва на нарушение на Конвенцията, тъй като на 6 януари 2019 г. са напуснали домовете си по собствено желание. Властите нито са осъщесвтили евикиця спрямо жалбоподателите, нито са им попречили да се върнат в домовете си. Като се има предвид, че жалбоподателите са знаели, че къщите, които са обитавали, са били построени незаконно, те не са могли да очакват да останат там за неопределено време.

111.  Жалбата трябва да бъде отхвърлена и поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. На първо място, производството по оспорване на заповедите на кмета на общината, с които се забранява достъпът до опасните сгради и тяхното използване и се разпорежда събарянето на незаконно построените къщи, е било образувано по жалба само на някои от жалбоподателите и освен това не е приключило. Следователно жалбата е подадени преждевременно.

112.  На второ място, жалбоподателите не са подали жалба в прокуратурата, че са били подложени на насилие на етническа основа. Доколкото е била внесена  жалба в прокуратурата (вж. параграф 58 по-горе), същата касае събарянето на къщите, подадена е от ръководителя на Българския хелзинкски комитет, действащ в лично качество, и във всеки случай към процесния момент няма произнасяне.

113.  На трето място, жалбоподателите не са подали жалба по реда на специалното законодателство – Закона за защита от дискриминация („ЗЗДискр“). Те са могли да поискат от съда да установи, че са били дискриминирани, да нареди общината да преустанови дискриминационното отношение и да се въздържа от такова в бъдеще, както и да им заплати съответното обезщетение. Освен това те са разполагали с възможността да подадат жалба директно до КЗД, чието решение е подлежало на съдебен контрол. Правителството представя няколко  съдебни решения на административни съдилища, постановени по производства, образувани по реда на ЗЗДискр, първоначално заведени пред КЗД (вж. параграф 102 по-горе).

114.  Освен това през 2004 г. властите са предложили на шестия, тридесет и третия, четиридесет и шестия и четиридесет и деветия заявител възможността да закупят правото на строеж в района. Обстоятелството, че тези жалбоподатели не са се възползвали от предложението не може да се вмени във вина на властите.

115.  Правителството заявява, че следните жалбоподатели са злоупотребили с правото си на индивидуална жалба пред Съда по следните причини. По-конкретно, двадесет и шестият, двадесет и осмият, тридесет и осмият и четиридесет и третият жалбоподател никога не са живели във Войводиново, тъй като адресните им регистрации по постоянен и настоящ адрес са на други адреси. Същото важи и за четиридесет и седмия жалбоподател, тъй като той живеел и работил в Швейцария. Освен това двадесет и деветият и тридесет и третият жалбоподател, родители на жалбоподателя по жалба № 36972/19, притежават недвижими имоти и земя в друга община. Бидейки син на жалбоподателите, посочени непосредствено по-горе, жалбоподателят по жалба № 36972/19 е злоупотребил с правото на индивидуална жалба по същите причини като тези, свързани с родителите му.

116.  И на последно място, производството по чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс е било образувано по жалба само на някои от жалбоподателите. Следователно тези, които не са подали жалби на това правно основание, не са изчерпали вътрешноправните средства за защита.

2.     Становища на жалбоподателите

117.  Жалбоподателите подчертават, че настоящата молба се отнася само до оплаквания, свързани с напускането на домовете им и пречките да се завърнат. Въпросите за законността на техните жилища и за условията, в които са били принудени да живеят в резултат на тяхното de facto евинциране, са отделни въпроси, във връзка с които те са водят съдебни дела на национално ниво, но за които не се повдигат оплаквания пред Съда.

118.  Що се отнася до доводите на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства поради неподаване на жалба до прокуратурата (вж. параграф 112 по-горе), жалбоподателите в действителност са направили това през м. февруари 2019 г. (вж. параграфи 65-83 по-горе). Освен това техният представител е подал отделна жалба до прокуратурата през м. януари 2019 г. (вж. параграфи 58, 60 и 63 по-горе). Жалбите на представителя са повдигнали последователно и по същество всички оплаквания по чл. 3, 8 и 14 от Конвенцията на ромите във Войводиново, включително и на жалбоподателите,. Жалбите са били отхвърлени при инстанционния контрол, като прокурорите дори не са образували наказателно производство, което обуславя неефективността на това вътрешноправно средство за защита.

119.  По отношение на доводите на правителството за неизчерпване на процедурата по ЗЗДискр, трябва да се отбележи следното. Жалбоподателите са прогонени от домовете си на 6 януари 2019 г., посред зима, като форма на колективно наказание за престъпление, извършено от две лица от ромски произход срещу лице от неромски произход. Те са се опитали да се завърнат в домовете си на 9 февруари 2019 г., но властите не са им позволили да останат там. При тези обстоятелства те са се нуждаели от вътрешноправно средство за защита, което  своевременно да им осигури обезвреда. Ето защо те са подали искания, с правно основание чл. 250-255 от Административнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 88 по-горе). Исканията по тези правни разпоредби е трябвало да бъдат разгледани незабавно от съдилищата, компетентни да постановят незабавно прекратяване на незаконосъобразни административни действия. Макар че производството по ЗЗДискр действително е било възможно средство за защита, то е било такова, което би могло да има изгледи за успех, но с неприемливо закъснение. По-специално, производствата пред съдилищата отнемат средно няколко години. Вместо това жалбоподателите са се опитали да използват средство за защита, което поне на пръв поглед е изглеждало, че предлага изгледи за своевременна обезвреда (вж. параграф 88 по-горе).

120.  Що се отнася до становището на правителството, че жалбите на осем от жалбоподателите представляват злоупотреба с правото на индивидуална жалба, жалбоподателите уточняват следното. Двадесет и шестият и двадесет и осмият жалбоподател са били на възраст под 18 години и са били деца на двадесетия и двадесет и седмия жалбоподател. Цялото семейство живеело от дълги години в къщата във Войводиново и двамата родители имали постоянен адрес, в тази къща. Децата им са запазили адреса, който са имали при раждането си, в Пловдив, за да не им бъде отказано издаването на удостоверения за адресна регистрация от кмета на Войводиново. Последното не е малко вероятно, като се има предвид, че къщата, в която са живели, е била считана за незаконно построена. Семейството е живяло постоянно в къщата си във Войводиново, както свидетелстват техните съседи. Двете момичета са посещавали основното училище в селото.

121.  Четиридесет и третата и тридесет и осмата жалбоподателки са майка и дъщеря, като последната е била на една година по време на събитията. И двете са живели във Войводиново с тридесетия жалбоподател, който е бил съответно техен съпруг и баща и който е бил регистриран на адрес там.

122.  Четиридесет и седмият жалбоподател се е преместил в Швейцария след изгонването му и това на семейството му от Войводиново. Той е бил и е продължавал да бъде законно регистриран като жител на Войводиново.

123.  Доколкото оплакванията пред Съда на двадесет и деветия и тридесет и третия жалбоподател по жалба № 17808/19 и на жалбоподателя по жалба № 36972/19 имат за предмет изгонването от домовете им във Войводиново, където са били регистрирани като жители към момента на фактите по делото, това дали са притежавали имот на другаде, няма правно значение.

3.     Преценката на Съда

(а) Неизчерпване на вътрешноправните средства за защита

124.  Общите принципи във връзка с изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита са обобщени в делото Vučković and Others v. Serbia ((предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, §§ 69-77, 25 март 2014 г.). Що се отнася до ситуациите, в които са налице различни вътрешноправни средства за защита, Съдът повтаря, че не може да се изисква от жалбоподател, който е използвал едно от средствата, което очевидно е ефективно и достатъчно, да е опитал и други, които са били на разположение, но вероятно няма по-голяма вероятност да бъдат успешни (вж. Aquilina v. Malta [GC], № 25642/94, § 39, ЕСПЧ 1999-III).

125.  По отношение на първото възражение на правителството относно неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. параграф 111 по-горе), Съдът сочи, че жалбоподателите се оплакват, че са били принудени да напуснат домовете си през м. януари 2019 г., че впоследствие не им е било позволено да се върнат, както и че властите не са ги защитили в този контекст (вж. параграф 106 по-горе). Съдът повтаря, че обхватът на делото, отнесено до него при упражняване на правото на индивидуална жалба, се определя от оплакването на жалбоподателя и Съдът не може да основава решението си на факти, които са извън предметния му обхват (вж. цитираното по-горе дело Radomilja and Others, § 126). Следователно в настоящия случай Съдът трябва да определи въз основа на информацията, с която разполага, единствено дали фактите, предмет на жалбата, са съвместими с правата на жалбоподателите по Конвенцията. С оглед на това Съдът няма юрисдикция да разглежда производствата, свързани с ползването (вж. параграф 85 по-горе) и разрушаването  вж. параграф 23 по-горе) на твърдяно незаконно построените ромски къщи (и съответно да разгледа възражението на правителството за неизчерпване на мерките във връзка с тези събития (срв. Ханджийски срещу България, № 10783/14, § 31, 6 април 2021 г.).

126.  По отношение на второто основание за неизчерпване, изтъкнато от правителството (вж. параграф 112 по-горе), Съдът отбелязва, че дванадесет от жалбоподателите наистина са подали жалба до Окръжна прокуратура – Пловдив относно напускането на цялата ромска общност на Войводиново и че впоследствие е имало пречки  пред завръщането им, като е потърсено съдействиев тази връзка (вж. параграф 65 по-горе). Освен това представителят на жалбоподателите е подал допълнителна свързана жалба до главния прокурор (вж. параграфи 58, 60 и 63 по-горе). Прокурорите и по двете групи производства са отказали да образуват наказателно производство (вж. параграфи 59-82 по-горе). Съдът счита, че след като и двете оплаквания до прокуратурата имат за предмет твърдяното напускане на местната ромска общност като цяло и възпрепятстването на нейното завръщане, изходът от тези производства е бил важен за всички жалбоподатели, независимо дали самите те са подали официална жалба или не (вж. mutatis mutandis, D.H. and Others v. the Czech Republic [GC], № 57325/00, §§ 120-22, ЕСПЧ 2007IV‑). Доколкото дванадесет от жалбоподателите лично са подали надлежни жалби до прокуратурата, а представителят на жалбоподателите е поддържал и жалби, подадени от името на цялата ромска общност във Войводиново, прокуратурата е имала възможност да се произнесе по всички oплаквания, които жалбоподателите са отнесли до Съда (вж. mutatis mutandis, D.H. and Others v. the Czech Republic, цитирано по-горе, § 120).

127.  Позовавайки се на доводите за отказ за образуване на наказателно производство (вж. точки 59, 62, 64, 69-78 и 82), Съдът констатира, че няма основание да се предположи, че съответните решения на прокуратурата биха били различни, ако са били подадени индивидуални жалби от всички петдесет и шест жалбоподатели. По тези съображения Съдът намира, че жалба от всеки от жалбоподателите не би довела до различно решение. Следователно при конкретните обстоятелства по настоящото дело, спрямо останалите жалбоподатели (различни от дванадесетте, посочени в параграф 65 по-горе) не се изисква да се прибягват до това средство за защита, тъй като то не би имало изгледи за успех (вж., mutatis mutandis, Kleyn and Others v. the Netherlands [GC], № 39343/98 and 3 otи 3 други, § 158, ЕСПЧ 2003VI; Öney v. Turkey, № 49092/12, § 93, 15 януари 2019 г.).

128.  Съдът отбелязва, че седем от жалбоподателите са водили други съдебни производства на национално ниво от името на семействата си (вж. параграфи 39-43 по-горе). Производствата, по реда на чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс, са имали за цел да преустановят незаконосъобразни действия на длъжностни лица. По-конкретно, тези жалбоподатели са искали издаването на съдебно разпореждане, което да задължи кмета на селото и полицията да преустановят действията, блокиращи завръщането им в домовете им. Ако съдилищата бяха уважили техните искания, съдебните разпореждания щяха да подлежат на незабавно изпълнение от страна на полицията. Въпреки това, позовавайки се на доводите, с които съдилищата са отхвърлили исканията на тези жалбоподатели за издаване на съдебни разпореждания (вж. точки 44 до 57 по-горе), Съдът констатира, че нищо не подсказва, че съответните решения на съдилищата биха били различни, ако са били сезирани с индивидуални молби от всички жалбоподатели. Следователно при конкретните обстоятелства по настоящото дело, останалите жалбоподатели не е било необходимо да прибягват до това средство за защита, тъй като това не би имало изгледи за успех (виж, mutatis mutandis, Khamzayev and Others v. Russia, № 1503/02, § 155, 3 май 2011 г., и Vasilkoski and Others v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, № 28169/08, § 46, 28 октомври 2010 г.).  

129.  И накрая, що се отнася до възможността жалбоподателите да водят дело по реда на ЗЗДискр, с оглед на характеристиките на това средство за защита, Съдът вече е постановявал, че такъв механизъм по принцип може да представлява ефективно средство за защита в случаите, когато лицата се оплакват, че са претърпели дискриминационно отношение (вж. наред с други, Халил Адем Хасан срещу България, № 4374/05, § 71, 10 март 2015 г.). Съдът обаче намира, че жалбоподателите по настоящото дело не могат да бъдат критикувани за това, че не са се опитали да използват средството за защита по ЗЗДискр, което по същество би било насочено към постигане на същия резултат, какъвто и чрез средствата, до които вече са прибегнали (вж. параграфи 126 и 128 по-горе) и което, предвид конкретните факти, с оглед на които е следвало да избират между между различните вътрешноправни средства за защита, за да изложат оплакванията си от дискриминационно отношение, не е изглеждало да предлага по-добра перспектива за обезвреда (вж. mutatis mutandis, A. v. France, 23 ноември 1993 г., § 32, Серия A № 277-B; Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 47, ЕСПЧ 1999-II; Guberina v. Croatia, № 23682/13, § 50, 22 март 2016 г.; и Lewit v. Austria, № 4782/18, § 73, 10 октомври 2019 г.). Освен това, както може да се види от представената от правителството съдебна практика по ЗЗДискр, приключването на производството би отнело години (вж. параграф 102 по-горе и, mutatis mutandis, Будинова и Чапразов срещу България, № 12567/13, § 75, 16 февруари 2021 г.). При конкретните обстоятелства по настоящото дело Съдът намира, че макар и средството за защита по ЗЗДискр да е било на разположение на жалбоподателите, не може да се заключи, че то е било достатъчно или годно да им предостави адекватна обезвреда поради времето, необходимо за приключване на това производство.

130.  Съдът подчертава, че достига до това заключение предвид много специфичните обстоятелства на настоящите жалби, като по никакъв начин не поставя под въпрос ефективността на средството за защита по ЗЗДискр, нито необходимостта други жалбоподатели да го изчерпят, преди да се обърнат към Съда (сравни с V.K. v. Croatia, № 38380/08, § 116, 27 ноември 2012 г.).

131. В светлината на гореизложеното Съдът счита, че жалбите не могат да бъдат отхвърлени по отношение на нито един от жалбоподателите поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Следователно свързаното с това възражение на правителството трябва да бъде отхвърлено.

                (б) Други основания за недопустимост

132.  По отношение на това дали осемте жалбоподатели, посочени от правителството в параграф 115 по-горе са злоупотребили с правото си на индивидуална жалба по причините, предложени от правителството, Съдът е постановил, че една жалба може да бъде отхвърлена съгласно чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията поради злоупотреба с правото на индивидуална жалба, ако, наред с други причини, тя съзнателно се основава на неистини или ако жалбоподателят е представил непълна или подвеждаща информация (виж Gross v. Switzerland [GC], № 67810/10, § 28, ЕСПЧ 2014, и Шалявски и други срещу България, №  67608/11, § 44, 15 юни 2017 г.). Въз основа на информацията в преписката Съдът намира, че тези условия не са изпълнени за тези жалбоподатели. Следователно Съдът отхвърля свързаното с това възражение на правителството. Съдът намира за подходящо да разгледа възраженията на правителството, свързани с отделните жалбоподатели, посочени в параграф 115 с оглед на това дали те могат да твърдят, че са били жертви на нарушение на Конвенцията.

133.  Що се отнася до това дали жалбоподателите могат да твърдят, че са жертви на нарушение на Конвенцията, нещо, което Съдът ще установява по собствено усмотрение (вж. делото Buzadji v. the Republic of Moldova [GC], № 23755/07, § 70, 5 юли 2016 г.), Съдът намира, че това е двустранен въпрос. Първият елемент, който Съдът ще трябва да установи, е дали жалбоподателите действително са живели във Войводиново, а вторият елемент, посочен от правителството в параграф 110 по-горе, се отнася до това дали жалбоподателите са напуснали Войводиново по собствена воля. Що се отнася до първия елемент, при конкретните обстоятелства по настоящото дело Съдът счита, че ако жалбоподателите са представили доказателства за адресна регистрация във Войводиново, това е достатъчно, за да заключи, че жалбоподателите действително са живели там, освен ако няма изрични доказателства, сочещи обратното. Освен това, ако жалбоподателите са били непълнолетни по време на събитията, Съдът ще вземе предвид официалната адресна регистрация на техните родители като съответно доказателство, че и непълнолетните са живели там. Съдът отбелязва, че повечето жалбоподатели са представили доказателства за официалната си регистрация във Войводиново или че са били непълнолетни деца на родители, имащи такава. Що се отнася до четиридесет и третата и тридесет и осмата жалбоподателки, майка и дъщеря, които нямат адресни регистрации във Войводиново, Съдът констатира, че не може да приеме, че те са живели във Войводиново преди 6 януари 2019 г. Въпреки че тридесетият жалбоподател, който има адресна регистрация във Войводиново, е баща на тридесет и осмата жалбоподателка, не са представени доказателства, че майката и дъщерята действително са живели с него във Войводиново. Що се отнася до четиридесет и седмия жалбоподател, Съдът отбелязва, че тъй като адресната му регистрация е във Войводиново и правителството не посочва, че той се е преместил в Швейцария преди събитията от 6 януари 2019 г., може да се приеме, че той е живеел във Войводиново по време на събитията. По отношение на двадесет и деветия и тридесет и третия жалбоподател Съдът счита, че фактът, че те притежават имот в населено място извън Войводиново, е без значение за оплакването им по настоящото дело, предвид това, че имат адресна регистрация във Войводиново. По отношение на жалбоподателя по жалба № 36972/19 Съдът отбелязва, че в личната му карта, издадена на 13 февруари 2019 г., т.е. след разглежданите събития, е посочено, че няма адресна регистрация във Войводиново. Обяснението, което той и баща му, тридесет и третият жалбоподател, дават, е, че той е бил регистриран на новия адрес едва след като са били принудени да напуснат Войводиново на 6 януари 2019 г. и че преди тази дата е живял заедно с родителите си във Войводиново. Съдът обаче констатира, че жалбоподателят по жалба № 36972/19 вече не е бил непълнолетен на 6 януари 2019 г. и че той не е представил документ, който да показва, че действително е имал адресна регистриран във Войводиново по време на събитията. Същото важи и за двадесет и третата жалбоподателка, която по време на събитията вече не е била непълнолетна и не е представила никакъв документ, който да показва адресната ѝ регистрация или друго доказателство, че по това време е живеела във Войводиново. Що се отнася до тридесет и първия жалбоподател, във връзка с фактите по делото (вж. параграф 5 по-горе), Съдът констатира, че той не е присъствал във Войводиново по време на събитията. Въз основа на всичко гореизложено Съдът заключава, че двадесет и третият, тридесет и първият, тридесет и осмият и четиридесет и третият жалбоподател по жалба № 17808/19 и жалбоподателят по жалба № 36972/19 не могат да твърдят, че са били жертви на нарушение по Конвенцията, тъй като не са доказали, че са живели във Войводиново по време на събитията. Що се отнася до втория елемент относно статута на жертва на останалите жалбоподатели, повдигнат от правителството в параграф 110 по-горе, Съдът счита, че този въпрос е тясно свързан с основателността на оплакванията на жалбоподателите (за сходен подход виж Munjaz v. the United Kingdom, № 2913/06, § 61, 17 юли 2012 г., и Kasparov v. Russia, № 53659/07, § 30, 11 октомври 2016 г.). Поради това Съдът присъединява този предварителен въпрос към делото по същество.

134.  Накрая, що се отнася до аргумента на правителството, че някои от жалбоподателите не са успели да закупят земята, предложена им от властите през 2004 г. (вж. параграф 114 по-горе), Съдът приема, че това обстоятелство не влияе върху допустимостта на повдигнатите оплаквания по настоящата жалжа.

(в)    Заключение

135.  Съдът отбелязва, че жалбите, подадени от двадесет и третия,
тридесет и първия, тридесет и осмия и четиридесет и третия жалбоподател по жалба № 17808/19, както и на жалбоподателя по жалба № 36972/19, са явно необосновани и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията. Освен това Съдът намира, че оплакванията на останалите жалбоподатели не са нито явно необосновани, нито недопустими на някое от другите основания, изброени в чл. 35 от Конвенцията. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

В.  Основателност

1.     Становища на страните

136.  Жалбоподателите заявяват, че са били принудени да напуснат домовете си на 6 януари 2019 г. като форма на колективно извеждане на фона на расистки демонстрации, тъй като са роми. Това е било ясно заявено многократно както от длъжностните лица, така и от протестиращите. Впоследствие жалбоподателите не са били допуснати да се върнат в домовете си, а на 9 февруари 2019 г. лично кметът на селото ги е изгонил, явно пренебрегвайки закона. Както наоускането, така и последвалото възпрепятстване на завръщането им, в което според тях основна роля са изиграли кметът на селото и полицията, представляват етническо прочистване и крайна мярка на дехуманизация на жалбоподателите въз основа на техния ромски етнос. Освен това властите са отказали да ги защитят от заплахи, словесни нападки и расистки обиди както от страна на длъжностни лица, така и от страна на частни лица.

137.  Правителството посочва, че жалбоподателите не са напуснали домовете си в резултат на действия на властите, а в резултат на извънредни, непредвидими събития от форсмажорно естество. Тяхното напускане е било предизвикано от възмущението на неромското население на Войводиново, провокирано от жестокия побой над гражданин на 6 януари 2019 г. Стотици български граждани, живеещи в селото и околностите му, са изразили гражданската си позиция чрез няколко мирни протеста срещу насилието.

138.  Жалбоподателите са напуснали селото вечерта на 6 януари 2019 г. по собствено желание след въпросните събития, а не в резултат на принуда от страна на държавата. Същата вечер те не са се обърнали към властите с молба за закрила и следователно не може да се каже, че властите изрично са отказали такава закрила.

139.  В контекста на предварителната проверка (вж. параграф 66 по-горе), е установено, че на 6 януари 2019 г. кметът на селото е поканил ромските жители да напуснат за тяхна собствена безопасност с оглед на силната обществена реакция срещу престъпното деяние, извършено по-рано същия ден. Той не им е попречил да останат в къщите си през този ден. Навременната и адекватна намеса на полицейските органи е предотвратила разрушаването на ромските къщи по време на първия протест, който според правителството се е състоял на 7 януари 2019 г.

140.  Демонстрациите на протестиращите на 11 януари 2019 г. нямат никаква връзка с ромските жители, които напускат квартала си пет дни по-рано. Никой от жалбоподателите не се е оплакал, че физически е бил в квартала в този момент и лично е станал свидетел на протестите. Не е имало скандирания с расистки характер, които биха могли да накърнят психиката на жалбоподателите, които не са присъствали лично.

141.  Последвалите заповеди за събаряне на ромските къщи от 16 януари 2019 г. не са били пречка за тяхното използване до момента на влизането им в сила. При завръщането на някои от ромските жители в селото на 9 февруари 2019 г., полицията отново ги е предпазила от разрастващите се масови събирания. Полицията, след като е била информирана, че населението на селото възнамерява да прогони ромите от къщите им и да ги разруши, е действала незабавно. Полицията се е съсредоточила върху осигуряването на обществения ред и безопасност, което е постигнала, като е отцепила квартала и не е допуснала смесването на двете групи. Жалбоподателите са имали възможност да приберат вещите си по всяко време, а конкретно на 9 февруари 2019 г. им е била предоставена допълнителна възможност да направят това.

142.  Макар че кметът на селото наистина е разговарял на 9 февруари 2019 г. с някои от ромските жители, той ги е поканил да напуснат заради собствената им безопасност, тъй като не е могъл да осигури защитата им от протестиращите. Ако помощта, която властите са оказали на ромите, напускащи квартала, е представлявала намеса в техните права, тя е била в рамките на допустимите ограничения по чл. 8 § 2 от Конвенцията.

143.  В оплакванията си до прокуратурата, разгледани в рамките на предварителната проверка (вж. параграфи 66-67 по-горе), жалбоподателите не са твърдели полицейско насилие или че някой им е попречил да влязат в къщите си. Компетентните органи, а именно прокуратурата, са разгледали становищата и оплакванията им и са установили, че няма данни за извършено престъпление (вж. параграфи 69-78 и 82 по-горе). Въпреки че жалбоподателят по жалба № 36972/19 не е сезирал лично органите на прокуратурата, техните заключения от 13 юни 2019 г. са относими и към неговото положение, тъй като се отнасят до същите обстоятелства, които са в основата на оплакванията му пред Съда.

144.  Освен това, като се има предвид много съществената разлика между показанията, направени лично от жалбоподателите пред прокуратурата (вж. параграф 67 по-горе) и техните оплаквания в настоящите жалби, според правителството последните представляват манипулативно изопачаване на събитията от 6 януари и 9 февруари 2019 г., целящо да обоснове твърдяните нарушения и да подведе Съда.

145.  Що се отнася до задълженията на властите да проведат разследване, като се опитват да разобличат всякакви подбуди на расова основа, следва да се вземе предвид конкретният контекст, а именно, че членове на ромската общност са извършили тежко умишлено престъпление от общ характер. Последвалите протести са били мирни и не е имало прояви на етническа нетърпимост или антиромски скандирания. Предвид факта, че не е била осъществена намеса от страна на властите в правата на жалбоподателите, стандартът, изискващ процесът на вземане на решения да зачита интересите, защитени по чл. 8, е неприложим.

146.  Накрая правителството приканва Съда да отмени привременната мярка, определеня на 24 април 2019 г. Властите са положили усилия да намерят приемливо решение за алтернативно настаняване на шестнадесетте жалбоподатели, по отношение на които е била наложена мярката.

2.     Трета встъпила страна по делото

147.  Европейският център за правата на ромите изтъква три съображения. Първо, време е Съдът да използва термина „антициганизъм“ в своята практика. Второ, антициганизмът е широко разпространен в България и е тясно свързан с жилищната сегрегация, влошените условия на живот и принудителните изселвания. И накрая, в светлината на практиката на Съда и Препоръка Rec(2017)10 на Комитета на министрите на Съвета на Европа до държавите членки относно достъпа до правосъдие за роми и пътуващи лица в Европа, оплакванията на ромите относно дискриминационни евикции, без предупреждение или с кратко предизвестяване, следва да бъдат допустими, независимо дали водят дела на национално ниво, тъй като при такива евикции ромите не разполагат с ефективно вътрешноправно средство за защита, което да изчерпят.

3.     Преценката на Съда

(в)    Общи принципи

148.  Съдът повтаря, че макар основната цел на чл. 8 от Конвенцията да е защитата на индивида срещу произволна намеса от страна на публичните власти, в допълнение към това основно негативно задължение могат да съществуват и позитивни задължения, присъщи на ефективното зачитане на личния или семейния живот и дома. Тези задължения могат да включват приемането на мерки в сферата на отношенията между индивидите (вж. Király and Dömötör v Hungary, № 10851/13, § 60, 17 януари 2017 г., с допълнителни препратки).

149.  Отговорността на държавата може да бъде ангажирана поради действия, които имат достатъчно преки последици за правата, гарантирани от Конвенцията. При определяне дали тази отговорност е ефективно ангажирана, трябва да се вземе предвид последващото поведение на тази държава (вж. Moldovan and Others v. Romania (№ 2), №№. 41138/98 и 64320/01, § 95, ЕСПЧ 2005VII (извлечения)).

150.  Какъвто и аналитичен подход да се възприеме – позитивно задължение или намеса – приложимите принципи по отношение на обосновката по чл. 8 § 2 са в общи линии сходни. И в двата контекста трябва да се вземе предвид справедливият баланс, който трябва да се постигне между конкуриращите се интереси на лицето и на общността като цяло. И в двата контекста държавата се ползва с известна свобода на преценка при определянето на стъпките, които трябва да бъдат предприети, за да се гарантира спазването на Конвенцията (пак там, § 97, с допълнителни препратки). Свободата на преценка, оставена на властите, обикновено ще бъде по-тясна, когато засегнатото право е от решаващо значение за ефективното упражняване от индивида на индивидуални или ключови права (вж. Connors v. the United Kingdom, № 66746/01, § 82, 27 май 2004 г.). Такъв е случаят по-специално с правата по чл. 8, които са права от централно значение за идентичността на индивида, самоопределението, физическата и моралната му неприкосновеност, поддържането на отношенията с другите и установеното и сигурно място в общността (вж. наред с много други органи, Winterstein and Others v. France, № 27013/07, § 148, 17 октомври 2013 г.).

151. Задачата на Съда не е да замества компетентните национални органи при определянето на най-подходящите методи за защита на лицата от посегателства срещу личната им неприкосновеност, а по-скоро да преразглежда по силата на Конвенцията решенията, които тези органи са взели при упражняване на правото си на преценка (пак там, § 62). Изискването за „необходимост в едно демократично общество“ по чл. 8 § 2 повдига въпрос както по процедурата, така и по същество (вж. наред с много други органи Йорданова и други срещу България, № 25446/06, § 118, 24 април 2012 г.).

152.  Съдът повтаря, че дискриминацията поради действителна или предполагаема етническа принадлежност е форма на расова дискриминация съгласно чл. 14 от Конвенцията. Расовата дискриминация е особено злонамерен вид дискриминация и с оглед на опасните си последици изисква от властите особена бдителност и бърза реакция. Именно поради тази причина властите трябва да използват всички налични средства за борба с расизма, като по този начин укрепват визията на демокрацията за общество, в което разнообразието не се възприема като заплаха, а като източник на обогатяване (виж Timishev v. Russia, №№ 55762/00 и 55974/00, § 56, ЕСПЧ 2005XII).

(б)    Прилагане на горните принципи в настоящия случай

153.  Съдът уточнява, че когато се позовава на „жалбоподателите“, считано от тази точка нататък, това са жалбоподателите, по отношение на които жалбата не е обявена за недопустима (вж. параграф 135 по-горе). След това Съдът отбелязва, че правителството не е оспорило, че къщите на жалбоподателите в село Войводиново, където са живели преди да избягат през м. януари 2019 г., са техни „домове“ по смисъла на чл. 8. Съдът повтаря, че тази класификация е въпрос на факт, който е независим от въпроса за законността им съгласно вътрешното право (вж. Йорданова и други, цитирано по-горе, § 103). Съдът намира, че има достатъчно доказателства, че това са били домовете на жалбоподателите. Като взема предвид факта, че невъзможността на жалбоподателите да живеят в домовете си би могла да се отрази на техните общностни и семейни връзки, Съдът намира, че „личният и семейният живот“ на жалбоподателите също е бил засегнат (вж. mutatis mutandis Йорданова и други, цитирано по-горе, § 105).

154.  Съдът отбелязва, че фактите по делото трябва да се различават от тези по редица предходни дела, повдигащи сходни въпроси, по които се е произнасял досега. Съдът посочва на първо място, че събитията на 6 януари 2019 г., които се развиват след инцидента по-рано същия ден, не водят до физически сблъсъци или наранявания на жалбоподателите (за сравнение Identoba and Others v. Georgia, № 73235/12, § 15, 12 май 2015 г.) или до увреждане на техните домове или вещи (за сравнение Moldovan and Others, цитирано по-горе, § 19, и Burlya and Others v. Ukraine, № 3289/10, § 12, 6 ноември 2018 г.). Жалбоподателите не твърдят, че са били изселени от властите (за сравнение Connors, цитирано по-горе, § 28) или че са им били връчени уведомления за изселване от тях (срв. Йорданова и други, цитирано по-горе, § 47). Информацията, съдържаща се в материалите по делото също така не позволява на Съда да заключи, че жалбоподателите лично са станали свидетели в непосредствена близост на расови обиди или оскърбления от страна на членове на разгневената тълпа в този ден (срв. Identoba and Others, цитирано по-горе, § 13; Király and Dömötör, цитирано по-горе, § 11, и R.B. v. Hungary, № 64602/12, § 10, 12 април 2016 г.).

155.  Съдът отбелязва, че страните не се съгласяват по редица ключови въпроси. По-специално, според жалбоподателите те са били принудени да напуснат – както в резултат на действията на властите, така и на неуспеха да им бъде осигурена защита срещу протестиращите – и впоследствие не им е било позволено да се върнат в домовете си. Според властите жалбоподателите са напуснали по собствено желание, в отговор на мирните протести на неромското население срещу насилието, извършено от две лица от ромски произход. Властите са помогнали на жалбоподателите да избегнат протестиращите, и не са им попречили да се върнат в къщите си впоследствие, което е видно от факта, че отделни жалбоподатели са се връщали от време на време и са прибирали вещите си, оставени в къщите.

156.  Като имат предвид констатациите на различните национални органи, към които жалбоподателите са се обърнали във връзка с горепсоочените оплаквания, Съдът отбелязва, че същите са непълни. По-специално, националните органи са избягвали да разглеждат пряко въпроса, не са обсъдили всички относими налични доказателства и заключенията им съдържат съществени противоречия. По-конкретно, не може да се заключи, че прокуратурата е направила реален опит да установи обстоятелствата, за които жалбоподателите или техният представител твърдят, че са се случили на 6 януари и 9 февруари 2019 г. Въпреки че Окръжната прокуратура установява, че ромската общност в село Войводиново е била принудена да избяга от страх в резултат на заплаха от частни лица и по молба на кмета на селото (вж. параграф 70 по-горе), нито един от прокурорите (вж. параграфи 65-84 по-горе) не се е опитал да установи самоличността на тези частни лица и какво е било поведението им, което е могло да предизвика бягство in extremis на всички жалбоподатели. Мотивите в основата на заключението на районния прокурор, че не е имало групи от хора, събрани с намерение да нападат други лица или тяхното имущество на етническа или расова основа (вж. параграф 84 по-горе) също остават уклончиви, по-специално с оглед на данните по преписката (вж. параграфи 8, 17-18, 30-31, 34 и 48-49).

157.  В тази връзка Съдът е особено учуден от това, което изглежда като явно противоречие в позицията на органите на прокуратурата (вж. от една страна точки 67 и 70 по-горе, и от друга страна, параграфи 77 и 84 по-горе), на констатациите на административните съдилища (вж. точки 48 и 49 по-горе) и на правителството в неговото становище (срв. параграфи 137 и 139 по-горе) по въпроса дали ситуацията не е представлявала нищо друго освен мирни протести, или всъщност е налагала полицейско присъствие и изрично настояване от страна на кмета жалбоподателите да напуснат заради собствената си безопасност.

158.  Следователно Съдът намира за необходимо да извърши собствена преценка на относимите факти. Въз основа на материалите по делото Съдът установява, че повечето от жалбоподателите са избягали от домовете си вечерта или през нощта на 6 януари 2019 г., а останалите са направили това на следващия ден (вж. точки 6-7, 25, 65 и 70 по-горе), в резултат на публичните протести срещу ромските жители от страна на населението, които са продължили през следващите две седмици (вж. параграфи 7 и  8 по-горе). Протестиращите наричат ромите „мърша“ и „мангали“, издигат лозунга „Това е България, а не Цигания“, а някои от интервюираните от медиите открито призовават българското население да се обедини и да вземе нещата в свои ръце, ако властите не успеят да направят това (вж. параграфи 16 до 18 по-горе). Много от протестите са излъчени по телевизията (вж. параграф 9 по-горе), вероятно са били видени от избягалите роми и кварталът е останал празен през следващите седмици (вж. параграфи 7 и 50 по-горе).

159.  В становищата си до полицията и съдилищата (вж. параграфи 26 и 56 по-горе), жалбоподателите се позовават на тези протести и на трайния страх, който те предизвикват у тях. По-специално, на 1 февруари 2019 г. тридесет и четирима жалбоподатели сезират полицията, с молба за защита, за да да се върнат по домовете си. Те заявяват, че са избягали от домовете си под заплахата от физическо насилие и че продължават да се страхуват за безопасността си с оглед на повтарящите се антиромски шествия в селото (вж. точки 25-27 по-горе).

160.  С оглед на гореизложеното Съдът намира, че ситуацията, в която са се оказали жалбоподателите на 6 януари 2019 г. и през следващите седмици, е могла основателно да предизвика у тях страх, дори и да не е установено, че протестиращите действително са били в тяхна непосредствена близост. Приемайки заключението за наличието на риск за безопасността на жалбоподателите, Съдът взема предвид и факта, че полицията е определила ситуацията като такава с висок риск за обществения ред и сигурност (вж. точка 48 по-горе), че на 6 януари 2019 г. кметът е отишъл при ромските жители и им е казал да напуснат заради собствената си безопасност (вж. параграф 70 по-горе) и на 9 февруари 2019 г. ги е приканил да съберат каквото могат и да напуснат възможно най-бързо, тъй като не може да гарантира живота и здравето им (вж. параграф 49 по-горе). При преценката на реакцията на националните органи по отношение на тези събития, Съдът не може да не приеме твърдението на жалбоподателите, че те са напуснали домовете си в резултат на основателен страх за своята безопасност, породен от обществените протести. Дори и да са имали възможност да се върнат поотделно в по-късен момент, за да съберат вещите си, те не са могли да се завърнат обратно в домовете си.

161.  Съдът не може да не вземе предвид и по-широкия контекст на тези събития. По-специално, два дни след случилото се на 6 януари 2019 г. тогавашният вицепремиер пристига в селото и прави редица изявления, които са широко медийно отразени (вж. точки 10-12 по-горе). Както се потвърждава от съдържанието на изявленията му, той е използвал силно заклеймяващ език, насочен към ромската общност в България като цяло, нещо, което Съдът намира за особено тревожно. Съдът отдавна е признал неравностойното и уязвимо положение на ромите и необходимостта от тяхната специална защита (вж. Chapman v. the United Kingdom [GC], № 27238/95, § 96, ЕСПЧ 2001-I; D.H. and Others v. the Czech Republic, цитирано по-горе, §§ 181-82; Oršuš and Others v. Croatia [GC], № 15766/03, §§ 147-48, ЕСПЧ 2010; Aksu v. Turkey [GC], № 4149/04 и 41029/04, §§ 44 и 75, ЕСПЧ 2012; Horváth and Kiss v. Hungary, № 11146/11, § 102, 29 януари 2013 г.; Vona v. Hungary, № 35943/10, § 67, ЕСПЧ 2013 г.; Hirtu and Others v. France, № 24720/13, § 70, 14 май 2020 г.; и Будинова и Чапразов, цитирано по-горе, § 64). 

162.  Освен това, видно от материалите по делото, различните кметове публично заявяват, че процесът на „прочистване“ на ромския квартал ще продължи, че „няма връщане [за ромите]“, че „ще има много неприятности в бъдеще, ако по някакъв начин това бъде позовлено да се случи“, че „е [било] време България [да се отърси] и те да [си тръгнат]“, а кметът на селото заявява, че „ще им плати транспорта от България до където решат [да отидат]“ (вж. точки 20-22, 36 и 38 по-горе). Тези изявления следват изявленията на тогавашния вицепремиер, че всички къщи в ромския квартал са „абсолютно незаконни“ и че „всички незаконно построени къщи в ромския квартал във Войводиново ще бъдат съборени“ (вж. параграф 11 по-горе). Съдът счита, че многократното публично демонстриране от страна на длъжностните лица на несъгласие със завръщането на ромите е фактор от особено значение в контекста на оплакванията на жалбоподателите (вж. mutatis mutandis Християнското сдружение „Свидетели на Йехова“ в България срещу България, № 5301/11, § 114, 10 ноември 2020 г., и, mutatis mutandis, Király and Dömötör, цитирано по-горе, § 75).    

163.  Съдът констатира, че публичната демонстрация на неприемане на ромите е представлявала реална пречка за тяхното мирно завръщане и че страхът им за тяхната безопасност е бил засилен от гореспоменатите изявления на държавните органи. Не е налице необходимост Съдът да решава дали изявленията на властите сами по себе си представляват намеса в правата на жалбоподателите по чл. 8 или следва да бъдат разгледани в рамките на позитивните задължения на властите, тъй като приложимите принципи са в общи линии сходни. В настоящия случай, като се има предвид, че при всички случаи властите са били наясно с опасността за жалбоподателите (вж. параграфи 31, 48-49 и 70 по-горе), Съдът намира, че те е трябвало да предприемат разумни мерки, за защита, така че да се осигури ефективно зачитане на техния личен и семеен живот и дом (виж, mutatis mutandis, Караахмед срещу България, № 30587/13, § 100, 24 февруари 2015 г., макар и в контекста на чл. 9). Тези позитивни задължения са били още по-важни в светлината на факта, че жалбоподателите са твърдели, че са били обект на нападение на етническа основа.

164.  Съдът признава, че както на 6 януари, така и на 9 февруари 2019 г., полицейските органи са действали бързо, в много кратък срок, като са изпратили служители в селото. Полицейското присъствие е гарантирало, че няма да се стигне до физическо насилие между членовете на двете групи и никой не няма да пострада физически по време на събитията. Също така на тези дати не са били разрушавани къщите на жалбоподателите, нито са били повреждани вещите им от страна на протестиращите. Въпреки това осигуряването на инцидентна защита на физическата неприкосновеност на жалбоподателите, макар и похвално, само по себе си не е достатъчно, за да изпълни задължението на властите да разглеждат оплакванията на лицата от повтарящи се актове на нетолерантност, възпрепятстващи мирното ползване на домовете им (вж. параграфи 158, 161 161 и 162 по-горе).

165.  Съдът отбелязва още, че в материалите по делото няма данни, сочещи, че след събитията на 6 януари 2019 г. кметът на селото е предприел мерки за специална защита на жалбоподателите, които са били принудени да напуснат домовете си в зимната вечер (вж. параграф 161 по-горе). Не изглежда, че освен че им е казал да напуснат заради собствената си безопасност, той да е потърсил защита от полицията през тази вечер, за да могат те да бъдат в безопасност в домовете си. В нито едно от националните решения или пред Съда не се твърди, че напрежението е избухнало толкова внезапно или е претоварило ресурсите на полицията, че да оправдае решение, с което единствено да се опита да намали щетите, като посъветва жалбоподателите да избягат (срв. Burlya and Others, цитирано по-горе, § 131, и, mutatis mutandis, Караахмед, цитирано по-горе, § 107).

166. През тази вечер кметът на селото също така не е предоставил на жалбоподателите никаква информация, например за евентуално съществуващи убежища, където да бъдат настанени нуждаещите се семейства, или за налични социални или правни услуги, които да помогнат на жалбоподателите да се справят със ситуацията или да им дадат възможност ефективно да упражнят правата си (вж. mutatis mutandis, D.H. and Others v. the Czech Republic, цитирано по-горе, § 203, по отношение на възможното съдържание на позитивните задължения на властите при работа с групи в неравностойно положение). Кметът не е информирал жалбоподателите нито за това кога могат да се върнат в домовете си, нито към кой орган могат да се обърнат в тази връзка. Съдът вече е постановявал, че такива социални групи в неравностойно положение, както и общности в изгнание, може да се нуждаят от помощ, за да могат ефективно да се ползват от същите права като мнозинството от населението (вж. Йорданова и други, цитирано по-горе, § 129).

167.  Въз основа на гореизложеното Съдът констатира, че в резултат на кумулативният ефект от пропуските на различните компетентни органи, а именно кметовете, полицията и прокуратурата, по отношение на изпълнението на позитивните им задължения, се е стигнало до положение, при което всички жалбоподатели са били прогонени от домовете си, без от това да са настъпили правни последици. Жалбоподателите са били оставени в невъзможност мирно да ползват правото си на неприкосновеност на личния и семейния си живот и на домовете си, без да им е била осигурена необходимата защита на правата им по чл. 8 (срв. Király and Dömötör, цитирано по-горе, § 80).

168.  Горните съображения са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията във връзка с чл. 14. Вследствие на това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството (вж. параграф 110 по-горе), че жалбоподателите не могат да претендират, че са жертви на нарушение на Конвенцията.

III.   ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

169.  Жалбоподателите се оплакват, че не са имали на разположение ефективно средство за защита във връзка с напускането на ромската махала и предотвратяването на връщането им, което е в нарушение на чл. 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.“

170.  Съдът констатира, че тази жалба е тясно свързана с разгледаната по-горе жалба по чл. 8 и 14 и следователно също трябва да бъде обявена за допустима. Въпреки това, като има предвид констатацията си в параграф 168 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да разглежда отделно оплакването по чл. 13.

IV.  ПРАВИЛО 39 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА

171.  Съдът още веднъж посочва, че в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията настоящото решение няма да стане окончателно, докато: а) страните не заявят, че няма да поискат делото да бъде отнесено до Голямата камара; или б) три месеца след датата на решението, ако не е поискано отнасяне на делото до Голямата камара; или в) състав на Голямата камара не отхвърли всяко искане за отнасяне на делото по чл. 43 от Конвенцията.

172.  С оглед на информацията, предоставена от страните, Съдът счита, че мярката, наложена на правителството съгласно Правило 39 от Правилника на Съда (вж. параграф 87 по-горе) следва да бъде отменена.

V.     ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

173.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.“

A.    Вреди

174.  Жалбоподателите не претендират имуществени вреди. Всеки от жалбоподателите, по отношение на които не е била определена привременна мярка, претендира 20 000 евро (EUR) за неимуществени вреди. Останалите жалбоподатели, по отношение на които е наложена привременна мярка, претендират по 30 000 EUR.

175.  Правителството посочва, че тези претенции са прекомерни.

176.  Съдът счита, че жалбоподателите са претърпели неимуществени вреди във връзка с установеното нарушение. Произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда следните суми за неимуществени вреди, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени:

(а) 9 000 EUR съвместно на първия, тридесет и втория, тридесет и седмия и тридесет и деветия жалбоподател, които са майка и нейните непълнолетни деца;

(б) 9 000 EUR съвместно на втория, четвъртия, седемнадесетия, осемнадесетия и деветнадесетия жалбоподател, които са майка и нейните непълнолетни деца;

(в) 9 000 EUR съвместно на третия, петия, петнадесетия, тридесетия, тридесет и петия, тридесет и шестия и четиридесет и четвъртия жалбоподател, които са живели на същия адрес;

(г) 9 000 EUR съвместно на четиридесет и шестия, четиридесет и седмия и четиридесет и деветия жалбоподател, които са живели на един и същи адрес;

(д) 5 000 EUR съвместно на четиридесет и петия и четиридесет и осмия жалбоподатели, които са баща и неговата непълнолетна дъщеря;

(е) 5 000 EUR съвместно за шестия и осмия жалбоподател, които живеят на един и същи адрес;

(ж) 9 000 EUR съвместно на двадесет и шестия, двадесет и седмия и двадесет и осмия жалбоподател, които са майка и нейните непълнолетни по време на събитията деца;

(з) 9 000 EUR съвместно на двадесетия, двадесет и втория, двадесет и четвъртия и двадесет и петия жалбоподатели, които живеят на един и същи адрес;

(и) 5 000 EUR съвместно на дванадесетия и двадесет и деветия жалбоподател, които са майка и непълнолетната ѝ дъщеря;

(к) 5 000 EUR съвместно на тринадесетия и тридесет и четвъртия жалбоподател, които са майка и нейният непълнолетен син;

(л) 5 000 EUR съвместно на единадесетия и тридесет и третия жалбоподател, които живеят на един и същи адрес;

(м) 9 000 EUR съвместно на седмия, деветия, четиридесет и първия и четиридесет и втория жалбоподател, които са майка и нейните непълнолетни деца;

(н) 4 000 EUR на десетия жалбоподател;

(о) 4 000 EUR на двадесет и първия жалбоподател;

(п) 9 000 EUR съвместно на четиринадесетия, шестнадесетия, петдесетия, петдесет и първия, петдесет и втория, петдесет и третия, петдесет и четвъртия и петдесет и петия жалбоподател, които са родители и техните непълнолетни деца;

(р) 4 000 EUR за четиридесетия жалбоподател.

Б.     Разходи и разноски

177.  Жалбоподателите по жалба № 17808/19 претендират също така присъждане на 10 430 EUR за разходи и разноски, направени както пред националните съдилища, така и пред Съда. От тази сума 10 251 EUR съответстват на хонорари за правна помощ и 179 EUR за пътуване в страната и за пощенски разходи до Съда.

178.  Правителството посочва, че претенциите за адвокатско възнаграждение са прекомерни, и кани Съда да определи по-ниска сума, тъй като тази не съответства на националния жизнен стандарт.

179.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разходите и разноските само ако е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са разумни по размер. В настоящия случай, като взе предвид документите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 9 000 EUR, покриваща разходите по всички компоненти, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателите. По искане на жалбоподателите, тази сума следва да бъде изплатена директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет.

В.     Лихва за забава

180.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да се основава на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, завишена с три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Присъединява се към основателността и отхвърля възражението на правителството по въпроса за статута на жертва на жалбоподателите;

2.      Обявява жалбите за допустими за всички жалбоподатели, с изключение на двадесет и третия, тридесет и първия, тридесет и осмия и четиридесет и третия жалбоподател по жалба № 17808/19 и жалбоподателя по жалба № 36972/19, по отношение на които ги обявява за недопустими;

3.      Решава да отмени наложената привременна мярка съгласно Правило 39 от Правилника на Съда;

4.      Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията във връзка с чл. 14;

5.      Приема, че не е необходимо да се разглежда отделно основателността на жалбата по чл. 13 от Конвенцията;

6.      Приема

(a)  че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателите, за които жалбата е била обявена за допустима, в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на окончателното плащане:

(i) сумите, посочени в параграф 176 по-горе, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени за неимуществените вреди;

(ii) 9 000 EUR (девет хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателите, за разходи и разноски, които да бъдат платени по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;

(б) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до окончателното плащане ще се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка през периода на забава плюс три процентни пункта;

7.      Отхвърля единодушно останалата част от искането на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 4 октомври 2022 г. в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

ignature_p_1}{signature_p_2}

Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth)                       Габриеле Куцко-Стадлмайер
       Заместник-секретар                                                Председател

ПРИЛОЖЕНИЕ

Списък на жалбоподателите

Жалба № 17808/19:

Жалба № 36972/19:

Дата на постановяване: 4.10.2022 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-219776