По делото „Тонови срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), председател,
          Йонко Грозев,
         Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 21039/13) срещу България, подадена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 11 март 2013 г. от четирима български граждани, чиито съответни данни са представени в прикачената таблица („жалбоподатели“) и които са представлявани от г-жа С. Каракушева и г-н М. Менков, адвокати, практикуващи в София;

решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа И. Станчева-Чинова, от Министерството на правосъдието, относно жалбите на четиримата жалбоподатели във връзка с достъпа до съд и отнемането на имуществото им като имущество, придобито от престъпна дейност, както и да се обявят оплакванията на петия жалбоподател за недопустими;

становищата на страните;

решението за отхвърляне на възражението на Правителството срещу разглеждането на молбата от комитет;

След закрито заседание, проведено на 4 юли 2023 г.,

Постанови следното решение, прието на тази дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Делото е от вида, разгледан по делото Тодоров и други срещу България (№ 50705/11 и 6 други, 13 юли 2021 г.) и се отнася до отнемането на имуществото на жалбоподателите като придобито от престъпна дейност. Производството за отнемане е образувано след осъждането на г-н Йордан Тонов за принуда, извършена през 1993 г., и е насочено срещу него и членовете на семейството му – останалите жалбоподатели. С решения от 19 февруари 2010 г. и 14 март 2011 г. Врачанският окръжен съд и Софийският апелативен съд уважават искането на държавата за отнемане. Те разпореждат отнемане на активи на стойност 215 000 лева, което се равнява на около 110 300 евро.

2.  С решение от 24 февруари 2012 г., постановено по дело № 991/2011 г., Върховният съд допуска за разглеждане жалбата на жалбоподателите и им указва да заплатят съдебна такса в размер на 4312 лева (2205 евро).

3.  Жалбоподателите подават молба за освобождаване от държавна такса, като твърдят, че не разполагат с достатъчно финансови средства, за да заплатят таксата. С ново определение от 6 април 2012 г., отново постановено по дело № 991/2011 г., Върховният съд обаче отхвърля молбата им.

4.  Жалбоподателите обжалват това определение. На 14 юни 2012 г. различен състав на Върховния съд, разглеждащ въпроса по дело № 355/2012 г., отхвърля жалбата им в закрито заседание.

5.  Тъй като определението от 14 юни 2012 г. е окончателно по отношение на искането за освобождаване от държавна такса, а националното право не предвижда връчване на окончателни определения и решения, определението не е връчено на процесуалните представители на жалбоподателите. Те твърдят, че са проверили уебсайта на Върховния съд, където се публикуват решенията, но по дело № 911/2011, тъй като не са знаели новия номер. По този начин те не са узнали за решението от 14 юни 2012 г. и жалбоподателите не са платили съдебната такса в законоустановения седемдневен срок, започващ да тече от датата на определението. Съответно Върховният съд, като отбелязва, че жалбоподателите не са платили таксата, прекратява разглеждането на жалбата им по същество.

6.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, като се позовават и на чл. 13 от Конвенцията, считайки отнемането на имуществото им за необосновано. Те също така се оплакват по член 6, параграф 1 от Конвенцията, че им е бил отказан достъп до съд, тъй като Върховният съд не е разгледал жалбата им по същество.

ОЦЕНКАТА НА СЪДА

I.         ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

7.  Правителството твърди, че съдебната такса, изисквана от жалбоподателите за разглеждане на жалбата им по същество, не е прекомерно висока и че, като се има предвид финансовото им състояние, жалбоподателите е трябвало да могат да я платят. Освен това техните процесуални представители, които са имали опит в производства пред Върховния съд, е трябвало да са наясно, че жалбата срещу определението от 6 април 2012 г. ще бъде разгледана под различен номер и е трябвало да потърсят този номер. Поради това именно небрежността на представителите е довела до невъзможността на жалбоподателите да платят таксата в съответния срок.

8.  Жалбоподателите от своя страна твърдят, че определението от 14 юни 2012 г. е трябвало да им бъде връчено, тъй като е било началната точка на седемдневния срок.

9.  Съдът констатира, че това оплакване не е явно неоснователна по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) от Конвенцията или недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявена за допустима.

10.  Общите принципи относно критериите за допустимост, приложими при обжалване пред по-висши съдилища, са обобщени в Miragall Escolano and Others v. Spain (№ 38366/97 и 9 други, § 37, ЕСПЧ 2000‑I) и Иванова и Ивашова срещу Русия (№ 797/14 и 67755/14, §§ 41-46, 26 януари 2017 г.). По-специално, въпреки че правилата, уреждащи сроковете за обжалване, по принцип са предназначени да гарантират правилното правораздаване, тези правила или тяхното прилагане не следва да възпрепятстват страните по делото да използват налично средство за правна защита. В Miragall Escolano and Others (цитирано по-горе, § 37) Съдът критикува „необоснованото въвеждане на процесуално изискване, което възпрепятства разглеждането на иск по същество“ и постановява, че „страните трябва да могат да се възползват от правото да предявят иск или да подадат жалба от момента, в който могат ефективно да се запознаят със съдебни решения, които им налагат тежест или които могат да нарушат техните законни права или интереси“.

11.  Що се отнася до обстоятелствата по настоящото дело, не е необходимо да се проверява дали размерът на съдебните такси, които жалбоподателите е трябвало да платят, е бил прекомерен или дали националните съдилища са достигнали до правилни заключения, когато са отказали да разпоредят освобождаване. Достатъчно е да се отбележи, че след като искането им за освобождаване е било отхвърлено, жалбоподателите не са могли да се възползват от възможността да изпълнят това изискване.

12.  Невъзможността на жалбоподателите да заплатят дължимите съдебни такси е резултат от няколко фактора. Решението на Върховния съд от 14 юни 2012 г. не им е връчено, тъй като е окончателно по конкретния въпрос, който разглежда. Решението е постановено без участието на жалбоподателите и под различен номер на делото, което не е позволило на представителите на жалбоподателите да разберат за него при проверка в интернет. Срокът, в който жалбоподателите е трябвало да платят таксите, е кратък, а именно седем дни след решението от 14 юни 2012 г. (вж. параграфи 2-5 по-горе).

13.  Описаната по този начин ситуация не може да се разглежда като съответстваща на изискванията, определени в съдебната практика на Съда, а именно, че правилата, уреждащи сроковете, не трябва да пречат на страните да използват налично средство за правна защита и че страните трябва да могат да се запознаят с решения, които им налагат тежест (вж. параграф 10 по-горе). Поведението на представителите на жалбоподателите не е било неразумно и усилията им да следват процедурата пред Върховния съд изглежда са били адекватни (вж. параграф 5 по-горе). Правителството не представя никакви мотиви за невръчването на жалбоподателите на решението от 14 юни 2012 г., което, въпреки че се счита за окончателно, слага началото на кратък срок.

14.  По този начин на жалбоподателите е отказан достъп до по-висшестоящ съд, което с оглед на изложените по-горе съображения е необосновано.

15.  Следователно е налице нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията.

II.      твърдяно НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

16.  Жалбоподателите освен това се оплакват, че отнемането на имуществото им е било несправедливо. Оплакването подлежи на разглеждане по чл. 1 от Протокол № 1.

17.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешни средства за защита, тъй като не са платили необходимата съдебна такса и по този начин са довели до невъзможността на Върховния съд да разгледа жалбата им по същество.

18.  Съдът обаче установи по-горе, че на жалбоподателите неоснователно е бил отказан достъп до съд. Поради това той отхвърля възражението на Правителството. Освен това той отбелязва, че разглежданото оплакване не е явно неоснователно по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) от Конвенцията или недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявена за допустимо.

19.  Водещото решение по Тодоров и други (цитирано по-горе) се отнася до отнемане на предполагаеми облаги от престъпление съгласно същия закон, който се прилага в разглеждания случай, а именно Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, от 2005 г. (наричан по-долу „Законът от 2005 г.“). Съдът установи някои потенциални недостатъци в Закона от 2005 г. и в начина, по който той е бил приложен. В това отношение той подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на приложението му – по отношение на предикатни престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на ответниците, трудностите за ответниците да докажат това, което съдилищата считат за „законен“ доход през този период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е резултат от престъпление (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, §§ 200-209).

20.  Позицията на Съда е, че въпреки че тези недостатъци не са достатъчни, за да се обяви всяко отнемане по Закона от 2005 г. за противоречащо на член 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в производствата за отнемане. Поради това, като противотежест, е от решаващо значение националните съдилища да предоставят известни данни относно престъпното поведение, от което произхождат активите, за които се иска отнемане, и да установят причинно-следствената връзка между тези активи и всяко такова поведение (пак там, §§ 210-15).

21.  Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът установи нарушение на член 1 от Протокол № 1 в тези от тях, при които националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на дефинираната по-горе причинно-следствена връзка и са разпоредили конфискация, позовавайки се само на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., че всеки актив, за който не е доказано, че има „законен“ произход, е имущество, придобито от престъпна дейност (пак там, §§ 217-50).

22.  Настоящият случай е сходен. Националните съдилища приемат, че първият жалбоподател не е установил законния произход на придобитите от него и семейството му активи; по-специално, твърденията му за получени заеми, дивиденти и печалби от хазартни игри са останали недоказани. Това според съдилищата означава, че жалбоподателят не е оборил презумпцията по Закона от 2005 г. за престъпния произход на активите си и на тези, прехвърлени на семейството му.

23.  По този начин националните съдилища не са направили необходимия анализ, както е посочено в параграф 20 по-горе, и са възприели същия подход като критикувания в Тодоров и други (цитирано по-горе).

24.  Правителството предостави информация за последващи наказателни производства срещу първия жалбоподател; по-специално през 2015 г. той е осъден за това, че е сформирал и ръководил престъпна група за извършване на трафик на наркотици, сводничество и други престъпления. Тези обстоятелства обаче не са обсъждани от националните съдилища в рамките на производството за конфискация и не са послужили за обосноваване на конфискацията на имуществото на жалбоподателите като придобито от престъпна дейност; поради това Съдът също няма да ги вземе предвид (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, § 228). Въпросите, повдигнати по делото, са от процесуален характер, като се има предвид, че националните съдилища не са извършили анализа, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, и не е задача на Съда сам да извършва такъв анализ и да определя, въз основа на допълнителните обстоятелства, посочени от Правителството, дали активите на жалбоподателите наистина са или не са имущество, придобито от престъпна дейност.

25.  Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  По отношение на имуществените вреди жалбоподателите предявяват претенции за 1 509 280 лева (772 010 евро) плюс лихви, без да уточняват каква е тази сума. По отношение на неимуществените вреди всеки от жалбоподателите претендира за 100 000 евро. Жалбоподателите претендират и за 16 000 лева (8200 евро) за разноските по процесуалното им представителство пред Съда.

27.  Правителството оспорва претенциите.

28.  Както е отбелязано (вж. параграф 24 по-горе), Съдът не може да спекулира дали отнетите активи на жалбоподателите са или не са имущество, придобито от престъпна дейност, и поради това не може да определи имуществените вреди, които жалбоподателите са претърпели в резултат на необоснована конфискация. Съответно, той отхвърля претенцията, свързана с имуществени вреди, и посочва отново, както в Тодоров и други (цитирано по-горе, §§ 320-322), че най-подходящото средство за отстраняване на нарушението е възобновяването на националното производство и преразглеждането на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1.

29.  От друга страна, Съдът присъжда на всеки от жалбоподателите 3000 евро за неимуществени вреди, плюс всеки данък, който може да бъде начислен на жалбоподателите.

30.  Жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само ако те са действително направени. Разноските за  процесуално представителство са действително направени, ако жалбоподателят ги е платил или е задължен да ги плати (вж. Мерабишвили срещу Грузия [GC], № 72508/13, § 371, 28 ноември 2017 г.). Жалбоподателите не са представили никакви документи, показващи, че това е така; съответно Съдът отхвърля тази част от претенцията им.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

3.      Постановява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1;

4.      Постановява,

(a)  че държавата ответник трябва да заплати на всеки от жалбоподателите, в срок от три месеца, 3000 евро (три хиляди евро) неимуществени вреди, към които се добавя всеки данък, който може да бъде начислен, които трябва да се конвертират във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на изплащане;

(b)  че от изтичането на горепосочените три месеца до изплащането върху горепосочените суми се дължи проста лихва при лихвен процент, равен на пределния лихвен процент на Европейската централна банка през периода на неизпълнение, към който се добавят три процентни пункта;

5.      Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо удовлетворение.

Съставено на английски език и съобщено в писмен вид на 5 септември 2023 г. съгласно член 77, параграфи 2 и 3 от Правилника на Съда.

Олга Чернишова                                                          Йоанис Ктистакис
Заместник-секретар                                                        Председател