Номер на жалба: 13999/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 9) Свобода на мисълта, съвестта и религията, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТТА НА

Жалба № 13999/05
от Ламбрин Димчев СОТИРОВ и други
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ на 5 юли 2011 г. като Камара в състав:

          Никълъс Братца (Nicolas Bratza), председател,
          Лех Гарлицки (Lech Garlicki),
          Лиляна Мийович (Ljiljana Mijović),
          Свер Ерик Йебенс (Sverre Erik Jebens),
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Леди Бинаку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева, съдии,
и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на отделението,

Като взе предвид горепосочената жалба, подадена на 05 април 2005 г.,

След като проведе обсъждане, взе следното решение:

ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

Имената на жалбоподателите, двеста деветдесет и двама български граждани, са на разположение за справка в деловодството на Съда. Те са представлявани пред Съда от г-н И. Грюкин, адвокат, практикуващ в София.

А.  Обстоятелствата по делото

Фактите по делото, както са представени от жалбоподателите, могат да се резюмират както следва:

1. Жалбоподателите, техният енорийски свещеник, храм и църковен съвет

Жалбоподателите са двеста деветдесет и двама вярващи православни християни, включително лицето, което е било техен енорийски свещеник. В продължение на много години до събитията, предмет на спора, те посещават религиозни служби в храма „Свети Анастасий“ във Варна.

В съответствие с Устава на Българската православна църква („Църквата“) „храмът“ е юридическо лице и част от Църквата. Той се управлява от църковен съвет — орган, избран на събрание на енорията и одобрен от съответната епархия.

Някои от жалбоподателите са членове на църковния съвет, управляващ храма „Свети Анастасий“.

От 1991 г. до разглежданите събития енорийският свещеник на храма „Свети Анастасий“ е г-н Л. Попов, един от жалбоподателите. В съответствие с процедурата, определена в Устава на Църквата, свещениците се ръкополагат след одобрение от съответната епархия и от Светия синод и избори, проведени с тайно гласуване на събрание на енорията.

През същия период, по силата на решение от 9 ноември 1991 г. на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, г-н Л. Попов е и председател на църковния съвет при храм „Свети Анастасий“.

По време на събитията, предмет на спора, през 2003 г., лицата, избрани на енорийското събрание, проведено в края на 2000 г., са останалите членове на църковния съвет. Резултатите от тези избори са одобрени от епархията и регистрирани в община Варна в началото на 2001 г. в съответствие със Закона за вероизповеданията от 1949 г., който предвижда такава регистрация.

2. Разколът в Църквата в периода 1990-2003 г. и приемането на Закона за вероизповеданията от 2002 г.

В продължение на няколко години след падането на комунистическия режим и началото на демократичните промени в България след това в Българската православна църква („Църквата“) настъпва разкол. Две групи, всяка със свой ръководител, претендират за легитимност и се опитват да обединят вярващите под свое ръководство. През годините сменящите се правителства подкрепят едно или друго от двете ръководства. Също така всяка група има поддръжници сред духовенството и вярващите. Редица църкви и манастири стават известни като „принадлежащи“ към „алтернативния синод“, председателстван от митрополит Инокентий, тъй като служителите на тези места признават неговото ръководство. След 1998 г. съществуват две различни версии на Устава на Църквата. Противоречиви актове, регистриращи едното или другото централно ръководство, са издадени между 1992 и 2002 г., а някои от тях по-късно са отменени от съдилищата (за подробно описание на тези събития вж. решението на Съда по делото Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България, № 1, жалби с номера 412/03 и 35677/04, 22 януари 2009 г.).

Жалбоподателите подкрепят „алтернативния Синод“, председателстван от митрополит Инокентий, и приемат ръководството на патриарх Максим и председателствания от него Синод.

На 1 януари 2003 г. влиза в сила новият Закон за вероизповеданията от 2002 г. Той предвижда, наред с другото, признаването ex lege на Българската православна църква. Той също така въвежда разпоредба, която гласи, че Църквата „се ръководи от Светия синод и се представлява от Българския патриарх ...“. Законът забранява съществуването на повече от едно вероизповедание, носещо едно и също име, а в преходните му разпоредби се посочва, че лицата, които са се отделили от регистрирана религиозна институция, нямат право да използват нейното име или имущество.

На 23 март 2003 г. църковният съвет, ръководещ храма „Свети Анастасий“ във Варна, се събира и приема решение, с което обявява, че храмът признава ръководството на Светия синод, председателстван от митрополит Инокентий.

На 24 март 2003 г. Софийският митрополит Инокентий, ръководител на „алтернативния Синод“, издава решение, в което се посочва, че г-н Л. Попов е преназначен за енорийски свещеник и председател на църковния съвет при храм „Свети Анастасий“ във Варна.

3. Събитията от 20 май 2003 г. и последвалото производство

На 20 май 2003 г. няколко свещеници и други църковни служители, водени от архимандрит Серафим, протосингел на Варненската и Великопреславска епархия, влизат в района около храма „Свети Анастасий“ и го окупират, като отказват да допуснат членовете на църковния съвет и енорийския свещеник. Те твърдят, че са истинските представители на църквата, чийто истински глава е патриарх Максим.

Г-н Л. Попов и някои от другите жалбоподатели уведомяват полицията и прокуратурата и настояват за спешни действия.

Първоначално окръжният прокурор издава постановление, с което разпорежда възстановяване на реда, но на следващия ден, 21 май 2003 г., след като получава писмо от Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, отменя постановлението си с мотива, че не се налагат спешни действия. Решението от 21 май 2003 г. е потвърдено на 28 май и 9 юни 2003 г. от районната и апелативната прокуратура с мотива, че прокурорите не следва да се намесват във вътрешноцърковен спор, и предвид специалната процедура по член 126ж от Гражданския процесуален кодекс (вж. по-долу).

На 28 май 2003 г. г-н Попов, действащ в качеството си на председател на църковния съвет, управляващ храма „Свети Анастасий“, подава молба до Варненския окръжен съд за издаване на заповед по член 126ж от Гражданския процесуален кодекс за възстановяване на владението върху храма. Съгласно тази разпоредба жалбоподателят трябвало да докаже, че се ползва от владението на недвижим имот и че ответникът го е лишил от него тайно или чрез насилие.

На 18 юни 2003 г. районният съд постановява решение, с което отхвърля иска. Той се мотивира по следния начин.

Що се отнася до допустимостта на жалбата, той отбелязва, че съгласно член 165, алинея 12 от Устава на Църквата църковният съвет може да започне съдебно производство само с разрешението на епархията или, в случаите на епархии, включващи една единствена енория и единствен свещеник, на Светия синод. В разглеждания случай жалбоподателят е представил документ, от който е видно, че Светият синод, председателстван от митрополит Инокентий, е одобрил решението на църковния съвет да започне въпросното производство. Като се има предвид съществуването на две религиозни общности, носещи името Българска православна църква, както е отбелязано от Върховния административен съд в решението му от 18 октомври 2000 г. (по отношение на това решение вж. Свети синод и други срещу България, цитирано по-горе, § 32), не е ясно кое ръководство е компетентно да даде необходимото разрешение. Тази липса на яснота обаче не трябва да възпрепятства възможността всяка от двете общности да потърси съдебна защита. Следователно представеното от жалбоподателите разрешение е било достатъчно и жалбата е допустима.

Окръжният съд приема, че жалбата е подадена от името на местния храм, който е юридическо лице съгласно Устава на Църквата, и че е подадена от името на местен църковен субект, управляван от „алтернативния“ Синод.

Той обаче отбелязва, че г-н Л. Попов е назначен за енорийски свещеник и председател на местния църковен съвет с решение, одобрено от Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, който е одобрил и други решения на същия църковен съвет. Светият синод, председателстван от патриарх Максим, е удостоверил, че митрополит Кирил е глава на Варненската и Великопреславска епархия. При тези обстоятелства, обратно на твърденията в жалбата, жалбоподателят не е бил във владение на спорния имот от името на религиозната организация, ръководена от митрополит Инокентий, а от името на организацията, ръководена от патриарх Максим. Тъй като лицата, които са влезли в имота и са го заели, са принадлежали към една и съща организация, следва, че не е било налице лишаване от владение.

По жалба, подадена от г-н Попов от името на местния храм, на 20 юни 2003 г. Варненският окръжен съд отменя решението на районния съд и прекратява производството. Съдът отбелязва, че жалбоподателят и ответниците принадлежат към религиозната организация на християнската православна общност в България. Държавата обаче няма право да се намесва във вътрешнорелигиозни въпроси, а съдилищата не са компетентни да решават дали е налице лишаване от владение, тъй като при конкретните обстоятелства събитията се отнасят до начина, по който църквата управлява собствеността си. Съдилищата биха могли да разглеждат въпроси, засягащи вътрешен конфликт в религиозна организация, само ако ставало въпрос за отговорност, различна от отговорността по каноничното право.

Съдът посочва още, че дори да се приеме, че съдилищата са компетентни да разгледат жалбата, тя във всички случаи е недопустима. По-специално не е ясно дали тя е подадена от името на местния храм като юридическо лице или от името на църковния съвет, който няма правосубектност, отделна от храма, и не би могъл да твърди, че е във владение на храма от свое име. Това е трябвало да бъде изяснено от Районния съд.

Освен това липсва валидно пълномощно за завеждане на дело, както се изисква от член 165, алинея 12 от Устава на църквата. Такова разрешение може да бъде издадено от Светия синод единствено по отношение на епархии, включващи една единствена енория, какъвто не е случаят с Варненската и Великопреславска епархия. Следователно разрешението в конкретния случай е трябвало да бъде издадено от органите, управляващи епархията. Не е доказано, че такова разрешение е било дадено.

Решението на Варненския окръжен съд е окончателно и не подлежи на по-нататъшно обжалване.

Б.  Приложимо вътрешно право и практика

В съответствие с член 13 от Конституцията от 1991 г. религиозните институции са отделени от държавата. В Решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд посочва, наред с другото, че държавата не трябва да се намесва във вътрешната организация на религиозните общности и институции, която трябва да се регулира от техните собствени устави и правила.

Законът за вероизповеданията от 1949 г. урежда организационната структура и функционирането на вероизповеданията между 1949 г. и 1 януари 2003 г. Той предвижда, че всяко вероизповедание трябва да подаде молба за регистрация и одобрение на устава си от Министерския съвет и да регистрира ръководството си в Дирекцията. Местните ръководства се регистрират от общинските власти.

В Решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд, макар да се съгласява, че някои разпоредби на Закона за вероизповеданията от 1949 г. са явно противоконституционни, констатира, че не е негова задача да отменя законови разпоредби, приети преди влизането в сила на Конституцията от 1991 г., като обикновените съдилища са компетентни да ги считат за заменени от Конституцията от 1991 г., която има пряко приложение.

Законът за вероизповеданията от 2002 г., в сила от 1 януари 2003 г., предвижда съдебна регистрация на всички вероизповедания с изключение на Българската православна църква, която е призната за юридическо лице ex lege. В съответствие с алинея 2 от преходните разпоредби не е необходимо Българската православна църква да бъде пререгистрирана по новия закон, за разлика от всички останали вероизповедания.

В член 10 от новия закон се предвижда, наред с другото, че Българската православна църква е юридическо лице, чиято структура се определя от нейния вътрешен устав.

В член 18 се предвижда, че информацията за вероизповеданията, включително имената на лицата, които ги представляват за всички правни цели, се вписва в публичен регистър към Софийския градски съд. Върховният касационен съд е посочил, че това изискване се отнася и за Българската православна църква (Решение № 120 от 11 март 2005 г. по дело № 496/2004; вж. също същото тълкуване в други решения: Великотърновски апелативен съд, решение от 20 октомври 2003 г. по дело № 258/2003 г., и Сливенски окръжен съд, решение № 245 от 30 юни 2004 г. по дело №. 94/2004).

Член 19 предвижда, че местните религиозни ръководства трябва да се регистрират в съответната община.

Член 20 предвижда, че централното ръководство може да реши да поиска регистрация на своите местни организации като юридически лица, като подаде молба до съответния районен съд.

В съответствие с преходните и заключителните разпоредби към Закона за вероизповеданията от 2002 г. (алинея 2, точка 4) местните организации, които са придобили правосубектност по силата на предишния правен режим, се регистрират служебно в съответния районен съд по искане на националното ръководство на вероизповеданието.

В граждански или административни производства, включващи местни субекти на религиозни деноминации (опред. № 8362 от 14.09.2007 г. на ВАС по адм.д. № 7914/2007; oпред. № 1574 от 05.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 930/ 2009; реш. от 11.11.2009 г. по гр. д. № 17/2009 г. на Районен съд Сливен; oпред. № 15 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 474/2009г. на ВKC; реш. oт 18.11.2010 г. по гр.д. № 314/2010 на Окръжен съд Разград), съдилищата са приели, че тези субекти имат право на жалба без доказателство за регистрация в съответния районен съд, като са изтъкнали, че Законът за религиозните деноминации от 2002 г. признава приемствеността на правния статут, придобит по силата на предишното законодателство (вж също, реш. № 3429 от 19.04.2004 г. на ВАС по адм.д. № 10111/2003 и oпред. № 1154 от 11.02.2003 г. на ВАС по адм. д. № 6748/2002 г., когато същото тълкуване на съответния закон е било косвено).

В началния период след влизането в сила на Закона от 2002 г. е налице противоречива съдебна практика по въпроса дали е необходима регистрация по член 20 от Закона от 2002 г. по отношение на местните организации на Българската православна църква. В своето тълкувателно решение № 1 от 23 ноември 2010 г. Върховният касационен съд реши, че местните организации на Църквата не подлежат на изискването за регистрация, като се има предвид специалният статут на Българската православна църква като юридическо лице ex lege.

Преглед на допълнителното приложимо вътрешно право и практика е представен в решението на Съда по цитираното по-горе дело Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България.

ЖАЛБИ

Жалбоподателите се оплакват по член 9 от Конвенцията, че техният свещеник и църковният им съвет са били насилствено изведени по незаконен начин и че като е отказала да предложи защита или да предприеме други коригиращи действия, държавата де факто е узаконила и подкрепила произволната намеса в религиозния им живот. Освен това отношението на властите е мотивирано от факта, че жалбоподателите не признават ръководството на патриарх Максим, което е било предпочитаното от правителството ръководство. Жалбоподателите твърдят, че нарушаването на религиозните им права продължава, тъй като те са принудени да провеждат религиозни ритуали извън храма си, а свещеникът и църковният им съвет не са възстановени на работа. Те се позовават и на член 1 от Протокол № 1, тъй като са лишени от възможността да използват и управляват своя храм.

Позовавайки се на член 13 от Конвенцията, жалбоподателите се оплакват още, че не са разполагали с ефективно средство за защита във връзка с горепосочените нарушения на правата им по Конвенцията. Прокурорите отказват да им окажат съдействие по отношение на принудителното извеждане, а решенията им не подлежат на съдебно обжалване. Освен това в резултат на приемането на Закона за вероизповеданията от 2002 г., който предвижда ex lege признаване на Българската православна църква без процедура по регистрация, за местната религиозна общност, представлявана от г-н Попов, е невъзможно да образува съдебно производство. По-конкретно Окръжният съд приема, че изискваното от член 165, алинея 12 от Устава на църквата вътрешно разрешение за образуване на съдебно производство е трябвало да бъде дадено от самото лице, което е разпоредило обжалваното незаконосъобразно действие — главата на Варненската и Великопреславска епархия митрополит Кирил.

ЗАКОНЪТ

Жалбоподателите подават оплаквания по член 9 § 1 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1.

В началото Съдът отбелязва, че макар някои от относимите факти и контекстът на настоящото дело да са сходни с тези, разгледани в цитираното по-горе дело Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България, част от събитията, предмет на жалбата, са различни.

Освен това Съдът отбелязва, че настоящата жалба е подадена от името на физически лица, а не от храм „Свети Анастасий“ като юридическо лице и организационна единица на църквата.

Що се отнася до оплакванията, повдигнати от жалбоподателите във връзка с член 1 от Протокол № 1, Съдът отбелязва, че никой от тях не е твърдял, че е имал личен имуществен интерес към храма. Следователно техните оплаквания не се отнасят до „владения“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 и тази част от жалбата трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 3 буква а) и § 4 от Конвенцията като несъвместима ratione materiae с нейните разпоредби. Същото се отнася и за оплакванията по член 13 във връзка с член 1 от Протокол № 1, като се вижда, че не е имало аргументирана претенция по член 1 от Протокол № 1 и следователно член 13 не е приложим.

Що се отнася до член 9, взет самостоятелно и във връзка с член 13, два аспекта на оплакванията на жалбоподателите са разграничими.

Първо, те се оплакват от действието от 20 май 2003 г. и от факта, че властите не са им оказали помощ въпреки опитите на енорийския им свещеник и председателя на църковния съвет да потърсят такава помощ.

Доколкото това оплакване се отнася до действия на частни лица или на църковни служители, придържащи се към Светия синод, председателстван от патриарх Максим, а не на държавни органи или представители, Съдът отбелязва, че такива действия не могат да ангажират отговорността на държавата. Член 9 от Конвенцията не гарантира на вярващите правото да избират религиозните лидери на своята общност или да се противопоставят на решенията на религиозната организация относно избора или назначаването на свещенослужители (вж. Kohn срещу Германия ((реш.), жалба №47021/99, 23 март 2000 г.). Следователно тази част от жалбата е несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 3, буква а) и 4 от Конвенцията.

В частта, в която жалбоподателите се оплакват по членове 9 и 13, че държавните органи са отказали да осигурят защита срещу „окупаторите“, тази жалба е погасена по давност. Тя е подадена до Съда на 5 април 2005 г., две години след събитията и една година и девет месеца след решенията на органите на прокуратурата и съдилищата. Решението на Варненския окръжен съд от 20 юни 2003 г. е окончателно и освен това, с оглед на мотивите му, е ясно, че не съществува възможност да се предприемат други съдебни действия. При тези обстоятелства горепосочената жалба трябва да бъде отхвърлена като подадена след изтичането на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията.

Остава да бъде разгледан вторият аспект на оплакванията на жалбоподателите по членове 9 и 13 — твърдението им, че е налице продължаващо нарушение на тези разпоредби, което може да се вмени във вина на държавните органи.

Жалбоподателите твърдят, че са принудени да провеждат религиозните си служби извън храма „Свети Анастасий“ и че следователно е налице продължаваща намеса в правото им да изповядват религията си. Те обаче не твърдят, че са възпрепятствани от който и да е държавен орган да влизат и да присъстват на религиозни служби в православните храмове като цяло и в храма „Свети Анастасий“ в частност. Изглежда, че в действителност те не желаят да присъстват на богослуженията в храма „Свети Анастасий“, извършвани от нов свещеник, назначен от съответните религиозни власти, които признават патриарх Максим.

Доколкото жалбоподателите могат да бъдат разбрани като оплакващи се, че събитията от май и юни 2003 г. са резултат от приемането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и от държавната политика за принуждаване на християнската православна общност да приеме ръководството, предпочитано от властите, Съдът не е необходимо да разглежда тези оплаквания, тъй като при всички случаи не може да приеме, че действително е налице продължаваща ситуация, която прави настоящата жалба съвместима с правилото за шест месеца по член 35 § 1 от Конвенцията.

Той отбелязва по-специално, че отношението на държавата, от което се оплакват жалбоподателите, се е материализирало под формата на решения от юни 2003 г. Самите жалбоподатели твърдят, че действието на Закона за вероизповеданията от 2002 г. е довело до невъзможност за енорийския свещеник и църковния съвет да оспорят ефективно тези решения. Всички относими събития приключват най-късно през юни 2003 г., когато е постановено окончателното решение на Варненския окръжен съд.

Жалбоподателите не се оплакват от други събития, а само твърдят, че ситуацията като цяло продължава. Това твърдение е неоснователно.

При тези обстоятелства, като отбелязва, че жалбоподателите са внесли жалбата си през април 2005 г., повече от шест месеца след юни 2003 г., Съдът намира, че всички останали оплаквания също са погасени по давност съгласно член 35 § 1 от Конвенцията и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с член 35 § 4 от нея.

По тези причини, Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима;

Лорънс Ърли                                                                      Никълъс Братца

(Lawrence Early)                                                                  (Nicolas Bratza)          Секретар        Председател

Дата на постановяване: 5.7.2011 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-231964