Номер на жалба: 50506/09

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (Чл. 5-1) Лишаване от свобода

По делото Томов и Николова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska),
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
          Павлина Панова (Pavlina Panova), ad hoc съдия
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 28 юни 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 50506/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от двама български граждани, г-н Александър Петков Томов и г-жа Мариана Петрова Николова (”жалбоподателите”), на 9 юни 2009 г.

2.  Жалбоподателите се представляват от г-жа Н. Добрева, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа А. Панова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че са несправедливо лишени от право на собственост върху парцел земеделска земя.

4.  На 16 март 2015 г. Правителството е уведомено за жалбата.

5.  На 17 април 2015 г. г-н Йонко Грозев, избраният от името на България съдия, се оттегля от делото (правило 28 § 3 от Правилника на Съда). Съответно на 1 април 2016 г. Председателят на отделението избира г-жа Павлина Панова като съдия ad hoc от списъка с петте лица, определени от Република България като подходящи да поемат задълженията на такъв съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1 (а) от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателите са родени съответно през 1950 г. и 1957 г. и живеят в София.

7.  На 19 февруари 1993 г. жалбоподателите, по това време семейство, купуват парцел от 1000 кв. м. в село Кранево, на брега на Черно море. Продавачът г-н O. е придобил имота през 1967 г. от земеделска кооперация, която е съществувала по това време, в замяна на друг негов парцел.

8.  Владението на терена от жалбоподателите остава необезпокоявано до 2003 г., когато други лица влизат във владение. Тогава жалбоподателите установяват, че земята е колективизирана след 1945 г. и че през 1991 г. наследниците на собственика преди колективизацията, г-н К., са започнали процедура по възстановяване на собствеността си по силата на съответните разпоредби от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (“ЗСПЗЗ”, вж. параграф 13 по-долу). Тяхното искане за реституция е удовлетворено със съдебно решение от 7 декември 1995 г. и с решение, постановено от компетентния административен орган - местната поземлена комисия - на 4 април 1996 г. След това наследниците на г-н К. са предоставили терена на лицата, които по-късно влизат във владение на парцела.

9.  На неустановена дата през 2003 г. жалбоподателите предявяват иск rei vindicatio срещу тези лица.

10.  С решение от 25 май 2005 г. Районен съд - Балчик отхвърля иска им. Той се позовава на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ (вж. параграф 15 по-долу), като на това основание приема, че при наличие на конкуренция в двете претенции към една и съща земя законът дава предимство на реституираните собственици.

11.  След обжалване на 25 януари 2007 г. Окръжен съд - Добрич отменя това решение и удовлетворява иска на жалбоподателите. Той смята по-конкретно, че чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ не е приложим в случая, тъй като е въведен едва през 1997 г., тоест, след реституционното решение, постановено в полза на наследниците на г-н К., и след като жалбоподателите са закупили терена.

12.  При по-нататъшно обжалване, с окончателно решение от 12 декември 2008 г. Върховният касационен съд отменя решението на Окръжния съд и отхвърля иска rei vindicatio на жалбоподателите. Той смята, че чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, въведен през 1997 г., трябва да се смята  приложим, считано от влизането на ЗСПЗЗ в сила през 1991 г., защото той само изяснява неговите основни реституционни норми. Що се отнася до изключението, съдържащо се в чл. 18з, ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ, също въведено през 1997 г. (вж. параграф 16 по-долу), Върховният касационен съд го смята за неприложимо към случая; по негово мнение чл. 18з, ал. 3 изключва само реституцията на имоти, които са предмет на сделки преди влизането в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г., докато жалбоподателите закупуват парцела през 1993 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

13.  Законът за собствеността и ползването на земеделските земи е приет през 1991 г. Той дава право на лица, чиято земя е била колективизирана, или на техните наследници, да поискат при определени обстоятелства възстановяване на собствеността си.

14.  По време на приемането му ЗСПЗЗ не обхваща изрично ситуации, в които се иска реституция по отношение на парцели, придобити от трети лица след процеса на колективизация. В тълкувателно решение от 25 юни 1996 г. (Тълкувателно решение № 2 от 25.VI.1996 г. по гр. д. № 2/96 г., ОСГК), бившият Върховен съд констатира, че в ситуации, при които купувачите след колективизацията са действали добросъвестно и титулът за собственост не страда от никакви пороци, техните права ще имат предимство пред правата на претендиращите реституция. Така той приема, че:

“[п]равното действие на валидни договори за продажба в съответствие с действащото към момента законодателство изключва правата на бившите собственици да получат реституция на земеделска земя ...”

15.  През 1997 г. Народното събрание приема чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Новата разпоредба предвижда, че правата на бившите собственици на парцели, които не са били застроени, трябва да бъдат възстановени дори и в случаите, когато въпросната земя е продадена или предоставена на трети лица. Той също така предвижда, че тези трети лица не могат да се позовават на придобивна давност.

16.  Предвидено е изключение от горните правила в чл. 18з(3) от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Съгласно тази разпоредба, също въведена през 1997 г., трети лица, които са придобили земята, предмет на реституционни претенции, запазват собствеността си, когато са изпълнени две условия: 1) въпросната земя е придобита в замяна на друг парцел, прехвърлен на кооперацията, и 2) теренът е предмет на последващи сделки или е бил застроен.

17.  С решение от 14 ноември 2000 г. (Решение № 13 от 14 ноември 2000 г. по к. д. № 11/2000 г.), Конституционният съд разглежда съвместимостта на чл. 10(13) от ЗСПЗЗ с конституционните разпоредби, гарантиращи правото на собственост. Той констатира, че той е съвместим с тези разпоредби, по-конкретно защото:

“собствениците на земи, внесени в [селскостопански кооперации], никога не са губили правата си на собственост, а само за определен период от време са загубили възможността да ги упражняват. Ето защо всички договори, които прехвърлят земята им, не могат да им бъдат противопоставени, независимо от това дали третите лица, придобили земята, са действали добросъвестно.“

Що се отнася до разпоредбата, че третите лица, които са придобили земята, не могат да се позоват на придобивна давност, Конституционният съд приема:

С тази разпоредба законодателят е дал предпочитание на правата на собствениците на земеделските земи, които са били включени в [селскостопански кооперации] и с това [действие на включване] им е била отнета възможността да упражняват правата си на собственици и така да възпрепятстват евентуално придобиване по давност от трети лица, пред [правата на] онези, които са придобили по давност.

Конституционният съд намира, че по този начин е извършен справедлив баланс на противопоставените основни конституционни права”

18.  Още преди гореспоменатото решение, в няколко по-ранни решения Конституционният съд е бил на мнение, че колективизацията на земеделската земя не е отменила правото на собственост на собствениците, а само е създала пречки за упражняването му (Решение № 6 от 5 юли 1992 г. по к. д. № 9/92 г.; Решение № 12 от 8 юли 1993 г. по к. д. № 12/93 г.; Решение № 8 от 19 юни 1995 г. по к. д. № 12/95 г.).

19.  Въпреки това, преди 1989 г. е прието, че селскостопанските кооперации биха могли законно да продават земя на частни лица (Тълкувателно решение № 16 от 11.III.1977 г. по гр. д. № 86/76 г., ОСГК). Нещо повече, бившият Върховен съд констатира по време на този период, че при колективизация кооперациите са станали собственици на колективизираната земя и че правата на бившите собственици са отменени (Решение № 314 от 25.II.1966 г. по гр. д. № 2484/66 г., I гр. о.; Решение № 2119 от 31.X.1966 г. по гр. д. № 1502/66 г., I гр. о.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

20.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, че са били несправедливо лишени от собствеността си.

21.  Съдът е на мнение, че е достатъчно разглеждане само по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

A.  Допустимост

1.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

22.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпили наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са предявили иск срещу г-н O., от когото са купили спорния имот през 1993 г., за да искат разваляне на договора за продажба и възстановяване на цената, платена към момента.

23.  Жалбоподателите посочват, че са предявили иск rei vindicatio за защита на своите права на собственост, тъй като това е единствената процедура, “чрез която биха могли да повдигнат по същество оплакванията си по Конвенцията пред национален орган”.

24.  Съдът от своя страна отбелязва, че иск от вида, посочен от Правителството, макар и насочен срещу частни лица, а не срещу държавата, би могъл по принцип да осигури компенсация на лица в положение като това на жалбоподателите и да намали претърпените от тях вреди (вж. например ситуацията в Петрови срещу България (решение по допустимост) [Комитет], № 11186/12, §§ 30-31, 25 август 2015 г.). Правителството не е успяло да покаже, че това е така при обстоятелствата по въпросния случай. Жалбоподателите закупуват своя парцел през 1993 г., а 90-те години на 20 век са период на нарастваща инфлация в България, което води до огромно обезценяване на националната валута. В предишни дела Съдът е отбелязал, че практиката на националните съдилища е да се откаже ревалоризация, предявена от физически лица в такава ситуация, които по този начин биха могли да получат само символични суми (вж. например Калинова срещу България, № 45116/98, § 76, 8 ноември 2007 г.; Масленкови срещу България, № 50954/99, § 37, 8 ноември 2007 г., и Манолов и Рачева-Манолова срещу България, № 54252/00, § 45, 11 декември 2008 г.). Няма индикации, че жалбоподателите са се намирали в различна позиция и са могли да се надяват да получат нещо повече от това.

25.  При това положение Съдът не може да заключи, че жалбоподателите са се отказали от възможността за получаване на каквото и да било адекватно обезщетение, след като са загубили своята собственост. Съответно той отхвърля възражението на Правителството, основано на неизчерпването на вътрешноправни средства за защита.

2.  Липса на значителна вреда

26.  Правителството освен това посочва, че парцелът, който жалбоподателите са загубили, не е бил застроен и те не са останали без дом в резултат на загубата му. По този начин Правителството твърди, че обстоятелствата по делото не са показали “достатъчно сериозно” нарушение на правата им.

27.  Жалбоподателите не отговарят на този аргумент.

28.  Разбирането на Съда е, че Правителството иска да повдигне възражение, че жалбоподателите не са претърпели значителна вреда по смисъла на чл. 35 § 3 (б) от Конвенцията.

29.  Съдът е приел, че критерият по допустимост съгласно тази разпоредба се основава на предпоставката, че всяко нарушение на право, без значение колко е реално от чисто правна гледна точка, трябва да достигне минимално ниво на тежест, за да гарантира разглеждане от международен съд. Оценката на това минимално ниво в същността си е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото (вж. Adrian Mihai Ionescu v. Romania (решение по допустимост), № 36659/04, 1 юни 2010 г.; Korolev v. Russia (решение по допустимост), № 25551/05, 1 юли 2010 г.; и Константин Стефанов срещу България, № 35399/05, § 44, 27 октомври 2015 г.). Въпреки това, дори ако Съдът установи, че жалбоподателят не е претърпял значителна вреда, той не трябва, по-конкретно, да обяви дадена жалба за недопустима, ако спазването на правата на човека, както са определени в Конвенцията и протоколите към нея, дава основание за разглеждане по същество (вж. Juhas Đurić v. Serbia, № 48155/06, § 55, 7 юни 2011 г.).

30.  Настоящият случай се отнася до право на собственост върху парцел с площ от 1000 кв.м. Въпреки че, както е отбелязано от Правителството, жалбоподателите не живеят на тази земя и тя не е застроена, Съдът не може да заключи, че жалбоподателите не са претърпели значителна вреда в резултат на това, че са били лишени от правото на собственост върху нея.

31.  Освен това Съдът е на мнение, че спазването на правата на човека, както са определени в Конвенцията, изисква разглеждане на настоящата жалба по същество. Тя повдига нов въпрос в контекста на процеса на реституция в България, а именно ефекта върху трети лица от реституцията на земеделски земи, по-конкретно по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, който е бил повдигнат в други жалби, висящи пред Съда (например Кръстева и други срещу България, жалба № 5334/11, съобщена на 26 май 2015 г.).

32.  С оглед на гореизложеното, възражението на Правителството следва да се отхвърли.

3.  Заключение по отношение на допустимостта

33.  Накрая Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) на Конвенцията или недопустима на каквото и да било друго основание. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. Основателност

1.  Аргументи на страните

34.  Правителството оспорва оплакванията на жалбоподателите и е на мнение, че Върховният касационен съд правилно е анализирал и приложил относимото национално законодателство в техния случай.

35.  Въпреки че то се позовава на делото на Великови и други срещу България (№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, 15 март 2007 г., вж. описанието му в параграфи 38-41 по-долу), Правителството призовава Съда да разграничи настоящия случай от този, тъй като в настоящия случай жалбоподателите закупуват земята си от частно лице, докато във Великови и други имотите, които жалбоподателите впоследствие са загубили, са закупени от държавата. Освен това, за разлика от някои от случаите, разгледани във Великови и други, жалбоподателите не са загубили собствеността си в резултат на грешки, направени от властите, и държавата - тъй като не е участвала в продажбата на земята през 1993 г., не може да бъде държана отговорна за последиците от обезсилването на тяхното право на собственост. Правителството също така посочва, че жалбоподателите са закупили спорния парцел две години след влизането в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. То твърди, че лишаването на жалбоподателите от тяхната собственост е било в съответствие на закона и е преследвало легитимната цел да се поправи грешка, извършена в миналото, а именно отнемането на земята от предишните ѝ собственици. Освен това намесата е пропорционална и държавата не е надвишила свободата на преценка, с която разполага в изпълнението на социални и икономически политики.

36.  Жалбоподателите не са съгласни. Те изтъкват, че в техния случай съдебните решения на националните съдилища, основаващи се на ЗСПЗЗ, са довели до пълно отричане на правото им на собственост.

37.  Жалбоподателите твърдят, че по времето, когато те закупуват парцела, не са имали никаква възможност да разберат, че имотът е също предмет на реституционна претенция, тъй като не е имало публично достъпна информация по въпроса. Те твърдят, че измененията на ЗСПЗЗ от 1997 г. (вж. параграфи 15-16 по-горе) не са били предвидими, а в същото време драстично са повлияли на основните норми на вещното право като, например, придобиване по давност. Жалбоподателите считат, че са принудени да понесат прекомерна индивидуална тежест. На последно място те твърдят, че Върховният касационен съд е възприел прекалено формалистичен подход към техния случай, като не е взел под внимание факта, че те добросъвестно са купили имота.

2.  Преценка на Съда

(а) Делото Великови и други и последващите дела

38.  Съдът е разгледал жалби относно ефекта на реституцията върху трети лица в редица дела срещу България, най-значимото от които Великови и други, цитирано по-горе (вж. също например Димитър и Анка Димитрови срещу България, № 56753/00, 12 февруари 2009 г.; Владимирова и други срещу България, № 42617/02, 26 февруари 2009 г.; Пешеви срещу България, № 29722/04, 2 юли 2009 г.; Маджаров срещу България, № 40149/05, 2 септември 2010г.; и Георгиева и Мукарева срещу България, № 3413/05, 2 септември 2010 г.). Тези дела се отнасят до прилагането на различно законодателство, което е прието през 1992 г. и е приложимо към градски имоти, особено жилища. Въпреки че това законодателство предвижда реституция по принцип на право на собственост върху имущество, притежавано към момента от държавата, по изключение то дава на бивши собственици на национализирани имоти възможност да искат реституция дори когато това имущество междувременно е придобито от частни лица. За тази цел те трябва да докажат, че купувачите са действали в нарушение на закона или чрез злоупотреба със служебно положение. Първоначално е предвидено те да могат да заявят своите претенции в рамките на една година след влизането на съответното законодателство в сила, но през 1997 г. крайният срок е подновен. Жалбоподателите пред Съда са третите страни, чиито имоти са били отнети, за да се удовлетворят реституционните претенции на бившите собственици.

39.  В многото дела от този тип, които e разгледал, Съдът е разработил редица критерии за оценка на оплакванията на жалбоподателите. Той приема на първо място, че годините след 1989 г. в България представляват уникален период на социален, икономически и правен преход, по време на който е трябвало да бъдат взети трудни решения по отношение на реституцията на национализирани имоти (вж. Великови и други, цитирано по-горе, § 166). По този начин за Съда отнемането на частна собственост, за да се удовлетворят реституционни претенции, и оспорването на права на собственост - някои от тях с десетилетна давност - може да бъде оправдано само по изключение, когато е свързано с този преход; в противен случай не може да се съгласува с принципа на правна сигурност (ibid., § 189). Това кара Съда да констатира нарушения на чл. 1 от Протокол № 1 в няколко случая, в които правата на жалбоподателите не са били оспорени преди изтичането на първоначалния срок от една година след влизането в сила на реституционното законодателство - периода, свързан с началото на социалния и правен преход на България - а на по-късна дата, след като първоначалният краен срок е бил подновен (вж. Цонкови срещу България, № 27213/04, §§ 24-27, 2 юли 2009 г.; Георгиева и Мукарева, цитирано по-горе, §§ 37-39; и Тонов и други срещу България [Комитет], № 48704/07, §§ 23-26, 30 октомври 2012 г.).

40.  В редица дела, принадлежащи към групата Великови, Съдът установява също така като проблематичен факта, че правата на собственост на жалбоподателите са били анулирани поради “нарушение на закона”, което всъщност представлява незначителен административен пропуск, извършен в момента на покупката на апартаментите от страна на властите (вж. например случая на Цилеви, разгледан във Великови и други, § 223 от решението, цитирано по-горе, и Маджаров, цитирано по-горе, § 23). За Съда това означава, че въпросните случаи не попадат в обхвата на легитимната цел за възстановяване на справедливостта и върховенството на закона, преследвана по принцип от реституционното законодателство (вж. Великови и други, цитирано по-горе, § 190). В тези случаи, както и в други, в които е констатирал, че националните съдилища са разширили прекомерно обхвата на приложение на реституционното законодателство в нарушение на принципа на правната сигурност (вж. случаите на Тодорова и Енева и Добрев, разгледани във Великови и други, §§ 240-41 и 245-58 от решението), Съдът приема, че справедливият баланс, изискван съгласно чл. 1 от Протокол № 1, не може да бъде постигнат без подходящо обезщетение. Приложимото законодателство предвижда процедура за обезщетение и Съдът, разглеждайки действието ѝ на практика, установява, че в някои случаи жалбоподателите са успели да получат обезщетение, което е достатъчно, за да се възстанови справедливият баланс, който се изисква съгласно чл. 1 от Протокол № 1, а в други случаи не са, в нарушение на изискванията на тази разпоредба.

(б) Настоящият случай

41.  Настоящият случай е първият, в който Съдът трябва да разгледа подобна ситуация, която е възникнала по ЗСПЗЗ. Съдът не вижда причина да не приложи по отношение на него, доколкото е целесъобразно, принципите, разработени в делата, принадлежащи към групата Великови, посочени по-горе.

42.  Първият въпрос, на който Съдът трябва да отговори, е дали има държавна намеса в правата на собственост на жалбоподателите. Правителството изглежда оспорва това, тъй като твърди (вж. параграф 35 по-горе), че държавните органи не са били страна по договора за покупко-продажба на имота, с който жалбоподателите са придобили земята си, и следователно не може да бъдат държани отговорни за последиците от неговото обезсилване.

43.  Въпреки това Съдът отбелязва, че жалбоподателите не губят собствеността си в резултат на недостатъци в договора; в действителност никога не е твърдяно, че има такъв дефект, и въпреки че договорът е сключен едва през 1993 г., парцелът е считан за частна собственост от 1967 г. (вж. параграф 7 по-горе). Жалбоподателите губят правото на собственост върху този парцел след приемането на реституционното законодателство от Народното събрание на България и последващото му прилагане от националните съдилища. По-конкретно чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ гласи, че правото на собственост на бивши собственици върху земеделска земя ще бъде възстановено дори в случаи, когато земята междувременно е била продадена или предоставена на трети лица, изключвайки също така възможността за тези трети страни се позовават на придобивна давност (вж. параграф 15 по-горе). Прилагайки тази разпоредба към въпросния случай, съдилищата констатират, че наследниците на г-н К. въз основа на реституция стават собственици на земята, закупена по-рано от жалбоподателите (вж. параграфи 10 и 12 по-горе).

44.  Съответно Съдът е на мнение, че в този случай има държавна намеса в правото на собственост на жалбоподателите. Както във Великови и други (вж. §§ 159-60 от решението, цитирано по-горе), той констатира, че жалбоподателите са лишени от своята собственост по смисъла на второто изречение на чл. 1 от Протокол № 1. За да бъде съобразено с изискванията на тази разпоредба, всяко лишаване от собственост трябва да бъде законосъобразно и в интерес на обществото и трябва да постига справедлив баланс между интереса на общността и защитата на основните права на личността.

45.  Намесата в правата на жалбоподателите се основава на съответните разпоредби на ЗСПЗЗ и Правилника за неговото прилагане, които по принцип преследват важна цел в обществен интерес, а именно възстановяването на справедливостта и върховенството на закона след период на тоталитарно управление в България. Освен това Съдът констатира, както във Великови и други (цитирано по-горе, § 167) и последващите дела (например Панайотова срещу България, № 27636/04, § 20, 2 юли 2009 г.), че въпросът за качеството на приложимото право е неотделим от въпроса за това дали конкретната намеса в правото на собственост на жалбоподателите има легитимна цел и е необходима в едно демократично общество за постигането на тази цел. Тези въпроси ще бъдат разгледани по-долу.

46.  Както беше обсъдено по-горе (вж. параграф 39), в групата дела Великови Съдът приема, че обезсилването на правото на собственост на жалбоподателите може да се разглежда като обосновано и пропорционално на легитимната цел за възстановяване на справедливостта и върховенството на закона само когато се прилага като изключителна преходна стъпка с кратка продължителност по време на периода на социален преход от тоталитарен режим към демокрация. По този начин, когато в делата от групата Великови правата на собственост на жалбоподателите са били оспорени през 1997-98 г., дълго след изтичането на първоначалния срок от една година след влизането в сила на съответното реституционно законодателство, Съдът констатира, че намесата в правата на собственост на жалбоподателите не може да се разглежда като попадаща в обхвата на легитимните цели, които въпросното законодателство преследва по принцип, тъй като тя представлява значително отклонение от неговия преходен характер (вж. Цонкови, § 23-26, и Георгиева и Мукарева, §§ 37-38, и двете цитирани по-горе).

47.  По отношение на настоящото дело Съдът отбелязва, че въпреки че ЗСПЗЗ е приет през 1991 г., скоро след началото на процеса на политически и икономически преход в България, разпоредбата, въз основа на която жалбоподателите, придобили своя парцел през 1993 г., са лишени от собствеността си - чл. 10, ал. 13, е приета едва няколко години по-късно, през 1997 г. (вж. параграфи 13 и 15-16 по-горе). В допълнение, отдавайки дължимото внимание на позицията на българския Конституционен съд, че бившите собственици не са загубили правата си на собственост с колективизацията на земеделската земя, а просто са били лишени от възможност да упражняват тези права (вж. параграфи 17-18 по-горе), Съдът все пак не може да заключи, че преди приемането на чл. 10, ал. 13, ЗСПЗЗ дава каквито и да било валидни основания за реституцията на правото на собственост върху парцели, които междувременно са били предоставени на частни лица. Съдът се позовава в това отношение на позицията на Върховния касационен съд преди 1997 г., изразена в неговото Тълкувателно решение от 25 юни 1996 г., в което се посочва, че когато купувачи на земеделска земя като жалбоподателите са действали добросъвестно и титулът им за собственост няма друг дефект, това право на собственост трябва да се смята за действително и може да се използва за противопоставяне на реституционни претенции на бивши собственици (вж. параграф 14 по-горе). Освен това преди 1990 г. се смята, че селскостопански кооперации притежават земята, която използват, и биха могли законно да я продават на частни лица (вж. параграф 19 по-горе).

48.  С оглед гореизложеното, Съдът достига до заключение, че възможността за отнемане на частна собственост с цел удовлетворяване на реституционните претенции на бивши собственици на земеделски земи е въведена в ЗСПЗЗ с приемането на неговия чл. 10, ал. 13 през 1997 г. и няма правно основание преди тази дата. Мярката по този начин не може да се разглежда като “изключителна” и тясно свързана с периода на политически и икономически преход в България, което, както в много от делата от типа на Великови, би я оправдало по принцип. Учудващо е също че възможността бившите собственици да оспорват правото на собственост на частни лица върху земеделска земя въз основа на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ определено не е ограничена във времето. След като притежават положително решение за реституция, тези бивши собственици биха могли да чакат с години, преди да предявят претенции към земята си, тъй като по-конкретно лицата, които са придобили земята, не могат да разчитат на придобивна давност. Именно това се е случило в конкретния случай: въпреки че наследниците на г-н К. получават благоприятни за тях решения за реституция през 1995 г. и 1996 г., едва през 2003 г. лицата, на които те прехвърлят земята, влизат в нейно владение, провокирайки защитата на жалбоподателите чрез иск rei vindicatio (вж. параграф 8 по-горе).

49.  Съдът отбелязва също така, че за разлика от делата, принадлежащи към групата Великови, където собствениците преди национализацията на апартаментите на жалбоподателите трябва да покажат дефект в  титула за собственост на жалбоподателите, а именно че са получили оспорваните имоти в нарушение на закона или чрез злоупотреба със служебно положение (вж. параграф 38 по-горе), такова нещо не се изисква по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. В действителност тази разпоредба просто заличава последиците от договори за продажба, сключени след колективизацията, без да се изисква да се докаже, че те имат какъвто и да било дефект. Такава е ситуацията и в случая. Както вече е отбелязано (вж. параграф 43 по-горе), не се твърди, че титулът за собственост на жалбоподателите сам по себе си е недействителен, и въпреки че жалбоподателите са закупили земята през 1993 г., тя е била частна собственост от 1967 г. (вж. параграф 7 по-горе).

50.  На последно място Съдът отбелязва, че само фактът, че наследниците на г-н К. са получили решения за реституция в тяхна полза през 1995 г. и 1996 г., не може да се разглежда като означаващ, че правото им на реституция в натура е признато окончателно; всъщност Съдът е разгледал редица дела, намиращи се в подобен контекст, но повдигащи различни въпроси, в които е приел, че в случаи, в които има конкуриращи се претенции към една и съща земя от трети лица, такива решения за реституция не може да бъдат разглеждани като окончателно определящи обхвата на реституционните права на молителите, преди претенциите на тези трети лица да бъдат разгледани в отделно производство (вж. например Неделчева и други срещу България, № 5516/05, §§ 56-58, 28 май 2013 г., и Караиванова и Милева срещу България, № 37857/05, §§ 74-76, 17 юни 2014 г.).

51.  В светлината на горепосочените съображения Съдът е на мнение, че отнемането на собствеността на жалбоподателите във въпросния случай нарушава принципа на правната сигурност (вж. Цонкови, цитирано по-горе, § 26). Съответно, Съдът не може да заключи, че мярката попада в обхвата на легитимните цели като възстановяване на справедливостта и върховенството на закона, които разпоредбите на ЗСПЗЗ относно реституция може да са преследвали по принцип.

52.  В делата, принадлежащи към групата Великови, по отношение на които достига до подобни заключения, Съдът приема, че нищо по-малко от обезщетение, “разумно свързано с пазарната стойност” на загубените имоти, не може да постигне необходимия справедлив баланс по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. решението за справедливо обезщетение в случаите, разгледани във Великови и други, в които Съдът констатира нарушение на чл. 1 от протокол № 1 – Тодорова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 48380/99, 51362/99, 60036/00 и 73465/01, § 9, 24 април 2008 г., както и Цонкови, § 27, и Георгиева и Мукарева, § 39, и двете цитирани по-горе). Повечето от жалбоподателите в тези случаи имат право на обезщетение, предвидено в съответното законодателство, но Съдът преценява, че реалното обезщетение, което те са могли да получат, е недостатъчно.

53.  Законодателството, приложимо в конкретния случай, не съдържа разпоредби относно обезщетение за лица в ситуация като тази на жалбоподателите.

54.  За Съда горното означава, че лишаването на жалбоподателите от тяхната собственост в нарушение на принципа на правната сигурност и без каквото и да било обезщетение е непропорционална мярка.

55.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

56.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Имуществени вреди

57.  По отношение на имуществените вреди жалбоподателите претендират 149,339 евро с оглед пазарната стойност на имота, който те са загубили. В подкрепа на тази претенция те представят доклад, изготвен през август 2015 г. от експерт, нает от тях. Докладът описва парцела като намиращ се в близост до магазини, автобусна спирка и главен път, но достъпен само по черен път. Той също така отбелязва, че районът е предимно жилищен и че на съседния парцел е построен триетажен хотел.

58.  Докладът се позовава на скорошни продажби на три подобни парцела в селото на цени между 58 и 65 български лева  - равностойността на 29 до 33 евро - на квадратен метър. Оценявайки парцела на жалбоподателите като малко по-нискокачествен спрямо тях, той изчислява на тази основа възможната му продажна цена на 57 980 лева, което е равно на 29 580 евро. В допълнение в доклада е изложена хипотеза, че би могло да има по-значителна потенциална печалба от земята, ако жалбоподателите са имали възможност да го запазят и да намерят инвеститор, който иска да построи върху него хотел. На тази основа се изчислява “справедливата пазарна цена”, посочена по-горе и претендирана от жалбоподателите.

59.  Правителството оспорва претенцията. То е на мнение, че сумата, поискана от жалбоподателите, е “извънредно преувеличена, абстрактно определена и напълно нереалистична”. То посочва, че парцелът не е застроен, не се намира в близост до брега на морето и е достъпен само по черен път. За такъв парцел в действителност следователно може да се сключи сделка на “изключително ниска цена”.

60.  Съдът е констатирал по-горе, че жалбоподателите са незаконно лишени от своята собственост. По този начин, след като се вижда, че не е възможно да се разпореди връщането на земята на жалбоподателите, тъй като тя е преминала във владение на частни лица, е уместно да се присъди парична сума, разумно свързана със стойността ѝ.

61.  Що се отнася до размера на сумата, единствената оценка на въпросната собственост, която е на разположение на Съда, е тази, представена от жалбоподателите, изготвена през август 2015 г. (вж. параграфи 57-58 по-горе). При липса на алтернатива, предоставена от Правителството, Съдът ще процедира въз основа на тази оценка.

62.  Въпреки това, както и Правителството, Съдът счита, че сумата, посочена в доклада за оценка като “справедлива пазарна цена” на парцела, а именно 149 339 евро, е силно преувеличена. Той отбелязва, че твърдението в доклада, че жалбоподателите са могли да получат значителна печалба, ако върху парцела бъде построен хотел, е чисто спекулативно (вж. Тодорова и други, цитирано по-горе, § 18) и няма да го вземе предвид. Въз основа на останалата информация, съдържаща се в доклада (вж. параграф 58 по-горе), Съдът заключава, че 29 000 евро е сума, която изглежда реалистично свързана с пазарната стойност на парцела. По този начин той присъжда тази сума общо на двамата жалбоподатели.

Б. Неимуществени вреди

63.  Жалбоподателите също така претендират 4 000 евро за всеки от тях по отношение на неимуществени вреди.

64.  Правителството оспорва претенцията, като я счита за прекомерна.

65.  Съдът е на мнение, че жалбоподателите трябва да са претърпели неимуществени вреди, за които установяването на нарушение на Конвенцията в настоящото решение не е достатъчно средство за защита. Следователно, отсъждайки по справедливост, той присъжда на всеки от тях 1000 евро по тази позиция.

В. Разходи и разноски

66.  На последно място, жалбоподателите претендират 2 800 евро за двадесет и осем часа работа, извършена от техния адвокат пред Съда, г-жа Добрева, при часова ставка от 100 евро. В подкрепа на това твърдение те представят график на изработените часове. Те искат всяка сума, присъдена по тази претенция, да се преведе директно по банковата сметка на г-жа Добрева.

67.  Правителството оспорва претенцията.

68.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер.

69.  В настоящия случай, като се имат предвид наличните документи и горепосочените критерии, Съдът удовлетворява претенцията на жалбоподателите в пълен размер. По искане на жалбоподателите, присъдената сума – 2800 евро – трябва да бъде платена директно на техния законен представител.

В. Лихва за забава

70.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати в срок от три месеца от датата, на която това решение стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(ii) 29 000 евро (двадесет и девет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, общо на двамата жалбоподатели по отношение на имуществени вреди;

(i) 1000 евро (хиляда евро) на всеки жалбоподател, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 2 800 (две хиляди и осемстотин евро) плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат платени директно по банковата сметка на законния представител на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 21 юли 2016 г., в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                                                          Ангелика Нусбергер
                        секретар                                                                                     председател

Дата на постановяване: 21.7.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-231597